Чест

Дългът

Лондон, 30 септември 1978 година

Надвечер в събота намина Искендер, беше вдигнал яката на якето. Тарик стана да го посрещне с горда усмивка върху лицето. През последната година момчето се беше променило много. Вече беше по-високо от баща си и в много по-добра форма, по-силно. Извивката над горната му устна беше очертана с едва наболи мустачки, очите му блестяха с искрата на младостта.

— Я кой е дошъл, любимият ми племенник!

Искендер се усмихна едва-едва.

— Как си, чичо?

— Никога не съм бил по-добре — отвърна Тарик. — На какво дължа удоволствието да те видя?

— Отивам да се срещна с едни приятели в квартала и реших първо да дойда да те посетя.

Говореше на някаква смесица между турски и английски сленг. Нямаше силен акцент, но речникът му беше толкова ограничен, че Искендер често употребяваше за различни неща едни и същи думи. Докато стоеше и слушаше, Тарик си помисли дали да не го прати в Истанбул — да поживее малко там или може би завинаги. Или още по-добре да убеди Пембе да му намери годеница, скромна млада селянка от Анадола.

— Как върви училището? Интересно ли ти е в часовете? Учителите добре ли се държат с теб?

— В училище всичко е наред — отвърна някак хладно Искендер.

— Ами боксът?

— Предстои ми мач — каза момчето. — Но мама не одобрява.

— Е, не я виня. Притеснява се да не те наранят.

Известно време Искендер мълча и слуша равномерното тракване на броеницата.

— Един приятел е закъсал, чичо.

— Хм, и този приятел е дошъл при теб да ти иска съвет.

— Да, аз съм като голям брат на момчетата. Затова и дойде при мен.

— И какъв точно е проблемът на приятеля?

— Трябват му пари.

Тарик потисна въздишка.

— За каква сума става въпрос?

След като Искендер отговори, Тарик поглади брадата си и попита:

— За какво са му на младо момче толкова много пари?

По лицето на Искендер се мерна сянка на угриженост, пролича, че не казва всичко, но когато заговори, гласът му бе невъзмутим:

— Приятелката му май е бременна. Парите са за лекаря.

Тарик изцъка.

— Приятелката му… — Известно време той мълча. — Англичанка ли е?

— Ами да, разбира се — рече Искендер.

Пак добре, че не беше от квартала или от друга имигрантска общност. Нямаше да има разправии със семейството, с баща и братя, решили да си отмъстят. Тарик въздъхна тежко, сякаш пускаше на свобода всички въпроси, които е решил да не задава. Момчето продължаваше да го гледа вторачено, затова той стана и тръгна към сейфа, който държеше отзад в магазина.

Когато се върна, в ръцете му имаше банкноти. Тарик ги сложи пред племенника си, който за миг изпита нужда да се извърне притеснен.

— Кажи на приятеля си, че ще му помогнеш — рече Тарик.

— Благодаря, чичо.

— Но му кажи и че това е последният път, когато му разтребваш кашата. Приятелят ти да се вземе в ръце. Иначе ще загази още повече. Прати му поздрави от мен и се постарай да го разбере.

— Не се притеснявай. Ще гледам да схване — обеща Искендер, а после прибра банкнотите в джоба си и се насочи към вратата. Там поспря за миг.

— Чичо!

— А? Има ли друго? — присви очи Тарик, изведнъж заподозрял, че момчето може би е загазило по-сериозно и няколко банкноти няма да му помогнат.

— Няма друго. Исках само да ти кажа, че си ми като баща.

При тези думи лицето на Тарик омекна.

— Винаги на твое разположение, синко.

Искендер кимна едва доловимо, изведнъж беше станал сериозен.

— Някой ден ще ти се отплатя. Ще видиш.