Чест

Липсващата плочка

Лондон, януари 1978 година

Киносалонът „Финикс“ бе открит през 1911 година. Позлатени колони с капители, късо мраморно стълбище, водещо към фоайето, кръгли полилеи. Салонът беше видял и по-добри времена, но през войната германците го бяха бомбардирали и после бе оставен на произвола на съдбата. Благодарение на щедрото дарение, направено от един бизнесмен, наскоро сградата бе ремонтирана и отворена отново. Но се намираше толкова далеч от центъра и филмите, които прожектираха, бяха толкова стари, че киното бе почти винаги празно.

Днес публиката се състоеше само от четирима души: млада двойка, която явно се вълнуваше не толкова от филма, колкото от това да изобретява нови начини за целуване, и мъж с таке, които изглеждаше по-стар и от сградата. Четвъртият беше Елиас, който, скован и напрегнат, беше седнал съвсем сам някъде по средата. Филмът беше започнал преди минути, но той пак поглеждаше към входа. Тя не беше дошла.

Елиас изгледа със свито сърце началната сцена. „Филм с усмивка и може би със сълза“, пишеше на екрана. Елиас неволно се размекна при вида на Чарли Чаплин. Винаги го беше обичал заради хумора, примесен със скръб, заради безкрайната му човещина и тъжните очи с цвят на сажди. Усети, че напрежението малко по малко го отпуска и мислите му се понасят към сюжета в „Хлапето“.

След малко Елиас долови леко движение в края на реда, но не се осмели да се обърне и да види кой е. Някой се приближи в тъмното и тих като сянка, седна до него. С разтуптяно сърце Елиас зърна с крайчеца на окото си лицето на Пембе, красиво и сияещо. Погледът й беше вперен в екрана, гърдите й ту се спускаха, ту се надигаха.

Много се радвам, че дойде — му се прииска да й каже — Да ти призная, се притеснявах, че ми се сърдиш. Но Елиас уважи мълчанието й и не пророни и дума. Двамата се съсредоточиха върху филма.

Пембе гледаше „Хлапето“ с широко отворени очи и с всяка следваща сцена изражението й ставаше все по-изненадано. Усмихна се признателно, когато Чаплин намери в боклукчийската кофа изоставено пеленаче и го отгледа като собствен син. Прихна, когато хлапето започна да мята камъни по прозорците на съседите, та бездомникът — предрешен като майстор стъклар — да ги поправи и да изкара малко пари. Очите й се напълниха със сълзи, когато онези от социалните служби отведоха момчето, а накрая, когато баща и син се събраха отново, лицето й грейна от задоволство и от нещо, което Елиас изтълкува като тъга. Пембе изглеждаше толкова погълната от филма, че той усети неприятно пробождане. Колко странно, да ревнува от Чарли Чаплин!

Елиас я загледа как развързва косата си и после отново я прибира с фибите. Усети за кратко мириса й — на жасмин и рози, приятен и замайващ. Броени минути преди края на филма, той събра смелост да се пресегне и да я докосне по пръстите — чувстваше се като тийнейджър на първа среща. За негово облекчение Пембе не отдръпна ръка. Двамата продължиха да седят, без да се помръдват: две скулптури, изваяни от мрак уплашени, че ако помръднат, ще погубят момента на нежност.

Когато отново включиха осветлението, трябваше да мине известно време, докато Елиас и Пембе свикнат с реалния живот. Той бързо извади бележник и написа името на друг кинотеатър в друг квартал.

— Следващата седмица, същия ден, по същото време, ще дойдеш ли?

— Да — отвърна тя колебливо.

Още преди Елиас да е успял да каже нещо, Пембе скочи на крака и се отправи към изхода, побягна от него и от всичко, което ставаше или можеше да стане между тях, ако бяха други хора. Държеше в ръка името на мястото, където щяха да се срещнат следващия път, стискаше листчето хартия толкова силно, сякаш е ключ за вълшебен свят, ключ, който, стига да беше в нейната власт да решава, би използвала още сега.

Така започна. Те се срещаха всеки петък по едно и също време, а понякога и в други дни следобед. Ходеха във „Финикс“ по-често, отколкото другаде, но се виждаха и в други кина, всичките далеч, всичките с малко посетители. Филмите не се сменяха много често, затова изгледаха „Хлапето“ два пъти. Но гледаха и „Кралят и аз“, „Багдадският крадец“, „Кинг Конг“ „Страстите на Жана д’Арк“, „Парижката света Богородица“ и „Бен Хур“.

Гледаха всички тези филми не толкова като разказ за отминали времена, колкото като съдби, които и досега се разгръщат някъде. На който и филм да отидеха, винаги беше едно и също. Пембе не сваляше очи от екрана, а Елиас не сваляше очи от нея. Харесваше му как лицето й се променя с всеки нов обрат в сюжета. Той имаше чувството, че среща многото жени, които дремят в Пембе, че зърва страни от характера й, скрити от всички, вероятно и от нея самата. Тя също го поглеждаше често по същия начин, сякаш изгаряше от желание да проникне в дълбините на душата му. Елиас потреперваше и се питаше дали Пембе наистина вижда там и дали го мисли достоен за любовта й.

С времето той откри за нея повече неща, плочки от пъзел, който щеше да нареди доста след като тя вече си беше отишла. Научи, че въпреки името й любим цвят на Пембе бе аметистът. Че обича да пее стари кюрдски любовни песни и има красив глас. Освен свинско, което не ядеше от религиозни съображения, Пембе не хапваше скариди, охлюви, калмари и червени боровинки, от които зъбите й изтръпвали, но въпреки това можеше по цял ден да смуче резени лимон. Разбра и колко е млада. Тя се държеше и се обличаше така, че изглеждаше по-възрастна, но всъщност бе шестнайсет години по-млада от него.

Малко по малко той започна да проумява онова, което се случваше. Неразгадаемото, почти тайнствено привличане, което изпитваше към тази жена, толкова чужда на живота, който бе водил, беше като пробуден детски спомен. По причина, неизвестна за него, но ясна на сърцето му, той изпитваше нужда да я обича и закриля от целия свят. Беше вкусвал от това чувство с трите жени в живота му: със сестра си, с майка си и с бившата си съпруга. Но онова, което изпитваше към Пембе, бе различно от всичко познато. Тя беше врата към свят, който, макар и по-неясен и опасен, изглеждаше и по-истински. Фактът, че любовта му е забранена, го притесняваше страшно, но възможността всеки един момент да я загуби само засилваше болезненото му желание към нея. Тя беше липсващата брънка в живота му, онова, което го свързваше с миналото, с предците, с източното в него. Любовта й запълваше изгубените плочки от пъзела и изгубеното време.

Всеки път, станеше ли време светлините в киното да се включат, двамата се отдалечаваха един от друг и веднага след края на филма всеки тръгваше по своя път. По този начин нямаше да ги видят заедно — поне те мислеха така.

Тя винаги излизаше преди него. Той оставаше още малко в киното, кръжеше напред-назад, разглеждаше плакатите по стените, боклуците по пода, бонбоните и газираните напитки и още си мислеше за филма и за светлината в нейните очи, като се опитваше да свикне с празнотата, останала след нея.

Будя се внезапно посред нощ. В килията е тъмно, само от коридора се просмуква болезнено жълта светлина. Тези крушки, би трябвало да действат успокояващо на нервите. Явно идея на някой психоаналитик. Всъщност от тях ми се драйфа.

Леглото ми се струва твърдо, сякаш съм на цимент. Но не то е причината да се събудя по никое време. Нещо е станало, чувствам го. Затаявам дъх и се ослушвам. Хъркането, пърденето, стоновете, шумоленето, скърцането със зъби от съседните килии. Хората навън си мислят, че в затвора е ужасно тихо. Не е вярно. Но тази нощ въпреки обичайните звуци ми се струва странно пусто. Липсва нещо. Или може би откачам.

Навремето майка ми все повтаряше, че предчувствията са Божи шепот в тъмна гора. Случва се Той да ни каже да си отваряме очите на четири, да не се сприятеляваме с някого, да не отваряме той врати, но ние никога не обръщаме внимание. Аз обаче не съм сигурен, че в момента с мен се случва това. Предчувствието е усещане, че ще стане нещо лошо. Онова, което изпитвам, е различно. Прилича на скръбта, която те връхлита, след като нещо се е случило и вече е твърде късно.

Подпирам се на лакът и наострям уши. В началото подозирам, че при мен е дошъл призракът на майка ми, но бързо виждам, че тази нощ я няма тук. Сърцето ми не бие като обезумяло, както всеки път, усетя ли присъствието й. В ъгъла го няма и странното сияние, като от току-що натрупал сняг. Не се чува тихо шумолене като от копринени пердета. Не ухае на жасмин и роза. Не мирише на сусамова халва. Никога няма да забравя първия път, когато се случи. Щях да полудея от страх.

В миналото ме посещаваше по-често. После все по-рядко и по-рядко. Напоследък изобщо не идва. Опасявам се, че няма да се появи никога вече. Тъпа мисъл, но, докато идва да ме види, има надежда да ми прости.

В началото обезумявах от страх. Сън не ме ловеше, все си мислех, че ще дойде посред нощ и ще ме удуши. Трябваше да мине извести време, докато схвана, че призраците не правят такива неща. Мислиш си, че търсят възмездие. А те искат само да разберат. Впит в теб празен поглед и чакат обяснение. Взират се в душата ти. Не общуват. Не разпитват. Или поне майка ми не го прави. Като ням филм е, само че цветен.

Тази нощ обаче мама не е наминала да ме види. Тревогата ми няма нищо общо с нея. А с какво тогава? Издишам. Вдишвам. После задържам дъха си. Ослушвам се, този път по-внимателно. Изведнъж проумявам. Кефи не хърка. Не мърда, не се мята и не бълнува, което прави винаги, колкото и да е капнал или друсан. Ставам от леглото и се приближавам до него. Той е с гръб към мен.

— Кефи!

Никакъв отговор. Той не помръдва.

— Добре ли си, Патрик?

Не знам защо се обръщам към него с истинското му име, което не съм правил от години. Но думата изскача самичка. Отмятам одеялото. Блъсва ме смрад. Той изглежда странно дребен, сякаш за една нощ се е смалил. Разтърсвам го за рамото. Той не шава. Разтърсвам го по-силно. Ходилата му се клатушкат странно, сковано, като на счупена кукла. Ръцете му са тежки, нищо че е най-слабият мъж, когото познавам.

— Не си прави шеги, Кефи! Стига, човече!

Пресягам се да напипам пулса му. Вратът му е скован и студен. „По–студен и от задник на вещица“ — би казал той. Няма пулс. Полагам главата му върху ръката си и му правя изкуствено дишане. Устата, целувала госпожата и няколко други жени. Устата, която през цялото време псуваше, но която отправяше и молитви. Устата, която го съсипа, но беше и неговата спасителна благодат. Няма реакция.

Започвам да се смея. Защото е абсурдно смешно. Ангелът на смъртта или е сляп, или е изкуфял. Азраил би трябвало да излезе в пенсия. Толкова ли не вижда Бог, че Неговият довереник не си върши работата? Защо все умира не този, който трябва? Обучавах Кефи да използва юмруците си. Беше ужасен ученик, схващаше бавно. Но бележеше някакъв напредък. Карах го да ме удря все на едно и също място — в корената област. По човешкото тяло има и по-смъртоносни места. Главата, вратът, адамовата ябълка, дори гърбицата на носа. Но ако ме удари там, всички ще решат, че наистина сме се сбили. И Кефи ще загази. Ако ме удря в корема, няма да е толкова подозрително. Всички знаят, че се боксирам за развлечение.

Ако удряш с нужната сила, коремната област е смъртоносна мишена. Вътрешни кръвоизливи. Ако не ти окажат медицинска помощ, до няколко часа си труп. Кефи не знаеше, разбира се. Щеше да изглежда нещастен случай. Ще дойде следовател, ще си записва в тефтера. Секретарката му ще тракне на компютъра доклада и ще го пусне до пресата. Някой от жълтите вестници ще прояви интерес: „Убиец изверг издъхва зад решетките“. Надзирателят Андрю ще изреже статията от вестника и ще я запази в досието. Известно време ще говорят за мен. На никой няма да му е мъчно. После случаят бъде забравен. Всичко ще е чисто като чиния на гладен човек. Ще оневинят Кефи и аз ще съм си отишъл. Най-после свободен.

Худини само ми напомни. Надзирателят Андрю твърди, че няма такова нещо, че всичко са врели-некипели и илюзионистът не е умрял от удари, както си въобразяват малоумници като мен. Но ми е все тая дали Худини е умрял от това, или от друго. Всеки път, щом видя плаката, си спомням, че е възможно да те удрят, докато умреш. Спомням си и други неща. Тъжни. Именно заради Худини чичо Тарик научи за любовника на мама, а след него научиха и всички останали, включително аз.

Премествам настрани Кефи и сядам до него. Нещо отдолу изпуква. Поглеждам да видя какво. Взимам го и пак прихвам.

— Тъпанар.

Спринцовка. Кога го е направил? Дали е прекалил с дозата хероин, без да иска? Или е решил да е последната? Как така не съм забелязал нищо? Дали е изчакал, докато заспя? Спя като пън. Като торба с лайна. Като дебела мечка в зимна пещера. Отвратен съм от себе си. Проверявам леглото. Чаршафът е мокър от пикоч, слюнка и бълвоч. Тялото на Кефи се е опитало да изхвърли отровата. Точно тогава забелязвам левия му юмрук — стиснат здраво, със стави на пръстите като спици. Натискам пръстите, за да ги разтворя. Намирам лист хартия. Отивам при решетките на вратата, за да прочета написаното на светлината от коридора.

По бузите ми се стичат сълзи. Удрям се по лицето. Не помага. Скубя се. С една ръка, после с двете. По-силно. Още по-силно. Усещам как кожата поддава и косата се изтръгва. И през цялото време издавам звук като псе, скимтящо на улицата. Блъснала ме е кола, която после е отпрашила. Костите ми са счупени. Кефи ме е прегазил.

Изправям се на крака. Вие ми се свят. Усещането за адреналин, което познавах така добре, се връща: Гняв. Мислех, че съм го оставил край пътя. Преди две години го сложих в чувал, завързах го здраво и го зарязах като нежелано куче. Обещах си да прекарам остатъка от живота си като опитвам — ако не друго, поне да опитвам, да съм по-добър човек. Но толкова с опитите. Намери ме отново. Следил ме е, надушил е пътя и се е върнал у дома. И ето го пак при мен — старото ми приятелче Господин Гняв. Верен както винаги.

Смъквам плаката с Худини и го накъсвам на парчета. Събарям на земята чаршафа, одеялото и възглавницата. Ритам стените, блъскам, хвърлям се срещу тях, удрям главата си в тях.

Светлини. Стъпки. Суматоха. В килията влиза някой.

— Какво, по дяволите, става тук?

Нахълтват и други. Бутат ме на пода и ми държат главата надолу. Включват осветлението. Прекалено много светлина. Очите ме болят. Кой се е надвесил над мен, надзирателят Андрю Маклафлин ли? Какво търси тук? Нощна смяна? Тоя тип си обича работата.

Сноват, проверяват пулса на Кефи. Намират спринцовката. Виждат бележката. Един започва да я чете на глас. Мамка му. Отскубвам се. Не го очакват. Скачам на крака. Още преди да са се усетили, грабвам бележката.

— Ей… — възкликва един млад надзирател, сякаш съм го измамил на игра и се е вкиснал.

Надзирателят Андрю пристъпва напред.

— Дай ми това.

— Мое си е.

— Нищо не е твое, тъпанар такъв. Дай ми го веднага!

Гледаме се. Мигът най-после е настъпил. Той може да ми покаже колко ме мрази. А аз мога да му покажа, че чувствата са взаимни. Край на преструвките. Край на неискрените опити да сме по-добри. Ние сме такива, каквито сме. Пъхам бележката в устата си.

— О, и през ум да не ти минава — казва надзирателят Андрю. — Май си гледал твърде много филми, а?

Започвам да дъвча. Бавно. Нямам за къде да бързам. Всички са се вторачили в мен.

— Ще съжаляваш, Алекс. Давам ти последна възможност да отървеш кожата. Престани!

Дъвча-дъвча-дъвча. И през ум не ми е минавам, че хартията е с вкус на тебешир. Питам се дали Кефи ме вижда. След като умрем, дали душите ни напускат тялото веднага и се понасят към небето като балони с топъл въздух? Или стоят още малко тук? Дали душата на майка ми се е позабавила и е видяла как издърпвам ножа, който я наръга?

Гълтам бележката.

Първият удар нацелва брадичката ми. Изобщо не го очаквам. Зъбите ми изтракват доста силно. Надзирателят Андрю знае къде да удря. Не като клетия Кефи. Другите надзиратели извръщат очи. Не одобряват, виждам го. Имат жени, деца. Добри граждани. Искат вечер да заспиват спокойно. Никой не иска да цапа ръцете си с кръв. Но и не се опитват да го спрат. Защото с насилниците е така. Никой не им казва „Стига!“. Затова наемниците са това, което са, знам, защото и аз бях и още съм един от тях.

Майка ми беше суеверна жена. Навсякъде у нас имаше мъниста против уроки. Тя слагаше стъклени мъниста по джобовете ми, в раницата. Веднъж намерих едно, зашито в коженото ми яке. Никога не свирукахме, след като се мръкне, не отваряхме в къщата чадър, не си режехме ноктите след залез-слънце. Понякога обличахме бельото си наопаки, за да се предпазим от лош късмет. По време на вечеря не си подавахме ножове. Мама правеше всичко по силите си да ме предпази от другите. Но беше забравила какво кълни вътре в мен. Нищо не те да те предпази от онова, което носиш в себе си.

Случи се няколко седмици след обрязването ми в Истанбул. Раната беше заздравяла и аз отново бях започнал да играя на улицата. Сигурно е било през есента. Помня, че листата на дърветата капеха и пътищата бяха разкаляни. До къщата ни имаше канал. Никога не се къпехме в него. Водата беше мръсна, вонеше. Хората изхвърляха в него какво ли не. Консервни кутии, бутилки, кашони, пластмаса, брошури с комунистическа пропаганда. Веднъж някой намери пистолет на брега.

От ден се разхождах безцелно покрай канала и си мислех за пистолета. На кого ли беше? На някой, обрал банка? Или на убиец? Дали полицията го бе намерила? Явно съм бил погълнат от мислите си. Иначе щях да ги забележа и да сменя посоката. Или да се скрия в някой храст, докато отминат. А аз взех, че се изправих точно пред тях. Бяха три момчета. Няколко години по-големи от мен.

— Я вижте кой е тук. Малката Червена шапчица е тръгнала на разходка.

— Къде е майка ти, Искендер? Не е ли с теб?

Аз поклатих глава.

— Все ти вика „Султане“ — каза първото момче. — И разни кюрдски тъпотии.

— Той е султан на бордеите!

Първото момче, което стоеше в средата и очевидно им беше главатар, не се включи в заяждането. Наблюдаваше ме. Изглеждаше притеснен за мен, дори смутен от поведението на приятелите си. Изтълкувах го погрешно като знак и пристъпих към него. Към своя защитник.

— Вярно ли е, че си избягал, за да не те обрежат? — попита главатарят. — Покатерил си се на дърво.

Сигурно съм изглеждал възмутен. Откъде ли знаеха? Кой им е казал?

— Така говорят хората — уточни той, сякаш разчел мислите ми.

— Е, и какво стана? Обрязаха ли те, или не те обрязаха?

— Обрязаха ме — отговорих аз и чух малодушието в гласа си.

— Твърди, че го били обрязали — заяви тарторът. — Но можем ли да му вярваме?

Събориха ме на земята. Смъкнаха ми панталона. Аз крещях колкото ми глас държи.

— Какво е това тук? Такова малко? Като бакла. Нищо чудно, че е избягал, явно е загубил доста при обрязването.

— Но не са го направили както трябва — допълни главатарят. — Я да довършим работата.

Дали държеше джобно ножче? Или само така ми се стори? И досега не съм сигурен. Единственото, което помня, е, че се напиках.

— О, не. Сега Султана трябва хубаво да се измие — каза тарторът.

Изуха ми панталона, после и бельото, чорапите и обувките. Хвърлиха всичко в канала.

— Иди и ги вземи. Или пък се прибирай в тоя вид, нека всички ти видят баклата.

Тръгнаха си. Но не вярвах, че са си отишли завинаги. Седях там, обвил ръце около коленете си, клатех се бавно и чаках да изскочат от храстите и да ме нападнат. Не знам колко часа са минали. Мръкна се. Започна да ръми. Не забелязвах.

От мрака изникна майка ми заедно с две съседки. Явно ме търсеше навсякъде. Откъде беше разбрала, че съм на канала, единственото място, на което ми беше забранила да ходя сам? Не ме попита нищо. Зави ме с шала си, заведе ме у дома, изми ме, среса ме и ми облече чиста пижама.

— Готово — каза. — Пак приличаш на султан.

След десет дни вече имах своя банда. Нищо особено. Всичко на всичко петима. Но ми бяха верни до гроб. Циганчета, с които никой не искаше да дружи. Не си поплюваха. Пушеха. Събираха каквото им се изпречи пред очите: капачки от бутилки, алуминиево фолио, аерозолни опаковки. Не им пукаше за нищо.

Набихме другите две момчета, но не докоснахме главатаря. Исках да се изнерви. Да не знае дали и кога ще му се нахвърля. Но после се случи първата сериозна разправия с баща ми. Случката с коча. Бях се зарекъл никога вече да не проявява малодушие и си удържах на думата.

Една неделя сутринта на вратата у нас се позвъни. Мама отвори. На прага стоеше разплакана жена. Каза, че предния ден някаква банда маскирани момчета нападнали сина й. Били го хвърлили в мръсния канен. Щял да се удави, добре че намерил дъска, тя го спасила. Не знаел да плува. Жената каза, че тези момчета, тези гангстери били накарали сина й да си пие урината. И питаше, и не питаше дали майка ми знае нещо, защото синът й не бил споменал имена.

Чух как мама я кани в кухнята — рече, че съжалява за сина й. Почерпи я чай и резен сладкиш. Но жената отказа.

— Вчера ми беше ден за пране — обясни мама. — Искендер ми помогна да сваля пердетата и след като ги изпрах и изгладих, да ги закача отново. Така че целия ден беше с мен. В случай че се питаш, синът ми няма нищо общо.

— Сигурна ли си?

— Повече от сигурна.

След като жената си тръгна, мама дойде във всекидневната, където седях и наблюдавах минаващите обувки. Очаквах да ми каже нещо. Да ме шляпне по китката. Ако не друго, поне да ми издърпа ухото. Но тя само ме изгледа и на мен ми се стори, че виждам следа от гордост в очите й. После каза:

— Какво искаш за вечеря, Султане? Искаш ли супа от леща, както я обичаш?

Не говорихме за момчето, което бях нападнал. Нито тогава, нито по-късно.

Искендер Топрак, затворът в Шрусбъри, 1991 година