Чест

Човекът от отвъдното

Лондон, октомври 1978 година

В петък, когато влезе по обичайното време в магазина, Мерал завари мъжа си погълнат от телефонен разговор. Тарик бей издал брадичка напред и подръпваше брадата си както винаги когато беше на път да избухне. Явно говореше най-вече човекът в другия край на линията. Мерал мина бързо и тихо покрай мъжа си и се насочи към задния край на магазина, където отвори тенекиената кутия и започна да вади обяда на Тарик. Днес беше сготвила манти28 и беше сложила в млечно-масления сос повече люти чушки от обикновено, затова се притесняваше, че мъжът й може би няма да ги хареса.

След като подреди масата, грабна влажен парцал и тръгна да бърше рафтовете, а златните гривни върху китката й затракаха весело. Огледа пакетите с макарони полуфабрикат и консервите месо, шишетата със соев сос и кленов сироп, стъклениците със сос болонезе и бурканите варен боб, кисело зеле, лукчета — храни, които не беше опитвала никога.

— Кой купува такива неща? — беше попитала веднъж мъжа си.

— Съвременните съпруги — бе отвърнал той. — Нямат време да готвят. По цял ден са на работа. Вечер отскачат до магазина, купуват две консерви риба тон, слагат ги върху накълцани листа от маруля и наричат това вечеря.

Мерал се запита що за жени са това. От какви семейства са. Дори жените по кориците на мъжките списания не я изненадваха така, както тези съпруги, които всъщност не бяха никакви съпруги. Момичетата по списанията или са били излъгани, или са получили цяло състояние, за да се снимат както ги е майка родила. Те бяха съгрешили, дано Бог им помогнеше да намерят правия път. Докато съвременните съпруги не бяха жертви, в никакъв случай. Печелеха, шофираха, обличаха се по последната мода, някои дори имаха деца, а пак дори не пълнеха чушки на мъжете си.

Дълбоко в себе си Мерал подозираше, че етърва й също носи в себе си такова отношение. Тайно, разбира се, не открито. В Пембе имаше независима жилка, която Мерал трудно можеше да си обясни, непокорство, стаено като подводно течение в море от спокойствие. Но и мъжът на Пембе не ставаше за нищо. Не се беше появявал от десет месеца, а и преди не се свърташе много-много вкъщи. Съпругът на Мерал изобщо не беше такъв.

— Жено — извика той, без да изпуска телефонната слушалка.

— Какво има?

Тарик кимна към вратата. Току-що бяха влезли трима клиенти. Две момчета и едно момиче. Съвсем младички. Сигурно са връстници на голямата ми дъщеря, помисли си Мерал. Едно от момчетата беше със сребърен пиърсинг на веждите и с кичур оранжева коса на темето, който приличаше на гнездо на екзотична птица. Другото беше високо и слабо и под елека си беше без риза, излагайки на показ гърди без нито косъмче по тях. Колкото до момичето, то беше с гарвановочерна коса, кожа, бледа като брашно, скъсани чорапи и татуировки по всеки сантиметър от тялото, който се виждаше.

Мерал затвори очи за миг, сякаш се надяваше, когато ги отвори, младежите да са си тръгнали.

— Обзалагам се, че няма да ни обслужи — промърмори тихо Тобико.

— О, не! Уплашихме ли ви, госпожо? — попита Иги Поп и се надвеси над тезгяха полуукорително, полуразвеселено.

Мерал усети дъха на младежа — миришеше на бира и на тютюн. Неволно отстъпи крачка назад. Погледна с крайчеца на окото мъжа си. Той продължаваше да говори по телефона и не личеше да приключи скоро.

— Да, какво ще обичате? — попита сдържано Мерал.

Колко пъти беше молила Тарик да засили охраната на магазина, а той все отказваше, понеже било скъпо. Единственото оръжие, за което се сети тя в случай на нужда, беше пръчката с мрежа, с която сваляха стоките от горните рафтове.

— Имате ли джинджифилова газирана вода? — попита Хидравликата.

Мерал вдигна брадичка, сякаш се готвеше за удар, и каза:

— Не, няма джинджифил.

Гласът й беше тих, несигурен. Нямаше представа какво искат и реши за по-безопасно веднага да отхвърли възможността. Но през това време Иги Поп беше открил хладилната витрина, където държаха газираните напитки и алкохола.

— О, госпожо, тук има колкото щеш. Защо казвате, че няма?

— Сигурно смята да ги изгълта сама — предположи Хидравликата и сбърчи нос.

— Не ставай за смях — намеси се Тобико.

Жената с камуфлажно зелената забрадка и тъмните уплашел очи й приличаше на Юнус. Онзи ден влюбеното в нея хлапе в се беше сторило много угрижено. Тобико се запита за каква ли тайна й е говорело и за кой ли път съжали, че не го е разпитала. Но сигурно беше за предпочитане Юнус да не й се доверява. Истината беше, че понякога й се струваше, че ще е много по-добре веднъж завинаги да я забрави, и нея, и всичко, което е видял в скуота.

Тобико посочи рафтовете зад щанда и каза:

— Пакетче зефир, ако обичате.

Мерал загледа изумена стоката. Какво ли, за Бога, искаше момичето? Грабна шоколадовите дражета, после дъвчащите и желираните бонбони, а пънкарите подвикваха в хор: „Не, не тези“, докато най-сетне тя намери каквото искаха. След това обслужи Иги Поп, а Хидравликата не губи и миг: задигна две пакетчета нуга, една четка за зъби и кутийка боя за обувки. Пъхна под якето си и пакет замразени кренвирши, за което бързо съжали, защото те започнаха да се топят до кожата му.

— Върни ги — изшушука Тобико.

Хидравликата запротестира:

— Ти да не си превъртяла?

— Не искам да крадеш от тях. Напомнят ми за Юнус.

— О, я стига. Не се занасяй…

— Казах — не!

Караницата им беше прекъсната от тътнещия глас на Тарик.

С ръце на гърба, заети да местят зърната на броеницата, той се приближи до тях.

— Добре дошли — каза, после рече на жена си със своя най-любезен английски: — Какво имаме тук?

— Зъфиир — отвърна тя и сложи с трясък пакетчето върху щанда.

Тарик кимна.

— Tamam, ben hallederim29.

Неохотно, Мерал се върна към бърсането на прах и с изненада намери нуга, четка за зъби, боя за обувки и пакет кренвирши, метнати при вестниците. Върна ги на местата им и загледа как мъжът й се впуска във весел разговор с клиентите. Освен джинджифиловата газирана вода и зефира пънкарите купиха пакет цигари, кибрит и пликче солети. Тръгнаха си, като махнаха с ръка за довиждане на Мерал и тя нямаше как да не отговори.

— Виж ги само — промърмори на мъжа си веднага след като двамата останаха сами.

Тарик сви рамене.

— Какво да се прави, млади са, кипи им кръвта.

Млади са и са англичани, допълни наум Мерал. Ако някое от децата им се облечеше така, мъжът й щеше да превърти. Тя поне беше последователна. Беше навсякъде еднаква, и у дома, и на улицата, и в магазина. Не проумяваше как изобщо е възможно да си дупчиш кожата и да се разхождаш с разкъсани дрехи, прихвали с безопасни игли. Мерал нямаше да седне да се преструва, че одобрява само защото бяха клиенти.

Без да обръща внимание на мислите на жена си, Тарик опита обяда както стоеше прав.

— О, много е люто.

— Защо не седнеш и не се нахраниш бавно?

— Нямам време. Трябва да изляза.

— Как така ще излизаш? Не мога да чакам тук. Оставила съм супата на печката.

— Момичетата са си у дома. Ще се погрижат — отвърна Тарик с пълна уста. — Спешно е, жено. Има проблем с дистрибуторите. Ако не го реша днес, утре няма да има какво да продаваме. Няма да има мляко, масло, яйца. Няма да бъде доставен дори хлябът.

Това изтръгна от Мерал въздишка. Тя попита:

— И къде ще ходиш?

— О, в другия край на проклетия Лондон.

Тарик се качи на автобуса, защото мразеше метрото до смърт. Притесняваше се да пътува под земята. След като умрем, се озоваваме под пръстта, но какъв е смисълът да ходи там, докато сме живи?

Изобщо не познаваше района в Югозападен Лондон, където отиваше. Беше далеч и автобусът едвам пъплеше, но пак добре че шофьорите не стачкуваха отново. Вбесен, че трябва да бие толкова път само за да разсее нещо, което смяташе за най-обикновено недоразумение, Тарик се зае да обмисля разговора, който смяташе да проведе с управителя. Бяха го обвинили по телефона, че вече нямал договор с тях. Малоумници! Той извади от вътрешния си джоб сгънат лист хартия и го прегледа. Щяха да се засрамят, когато Тарик им пъхнеше договора под нос. Може би, за да му се извинят, щяха да му предложат специална отстъпка. При всички положения Тарик трябваше незабавно изясни всичко. Беше се издигнал сам в живота и нямаше намерение някакъв безмозъчен чиновник да сложи кръст на годините пот, кръв и сълзи.

След две смени на автобуса и, както му се стори, няколко часа път, той слезе в Ричмънд. Следобедът беше мразовит, но беше изгряло ярко слънце, неочаквано като парти изненада. По Туикнам Роуд имаше хора, наслаждаващи се на топлината, докато я имаше. Тарик се взря в английските деца със зачервени сплескани носове, бледа кожа и, както винаги, леко облечени. Турските майки омотаваха новородените и малките деца в няколко жилетки, отгоре слагаха плетено одеяло и чак тогава ги извеждаха навън. А английските майки се задоволяваха с чифт къси панталони и тънко яке. Имаше дори деца без чорапи. Как така не замръзваха? Тарик направо не проумяваше как способността да се справяш със студа може да е свързана с културната принадлежност.

Искаше му се да се отбие да пийне някъде чай, но това не влизаше в бюджета. Единствен той от целия род Топрак имаше мъдростта и волята да пести за черни дни. Халил беше погълнат от себе си. Имаше си свой живот в Австралия и нито веднъж не бе попитал дали не се нуждаят от нещо. Колкото до Адем, той беше безнадежден. Играеше хазарт и каквото спечелеше, го даваше на оная рускиня, танцьорката, която всички одумваха, но която Тарик не беше виждал още.

Той продължи упорито покрай обущарско ателие, религиозна книжарница, западнал на вид магазин на благотворителна организация и няколко долепени една до друга еднакви къщи от червени тухли. За разлика от главната улица тук нямаше минувачи и мястото сякаш беше обезлюдено. Дори киното в края на стръмната улица изглеждаше зловещо, като реликва от отминал век. Той, този град, беше толкова стар. Пълен със следи от минато. Веднъж Тарик беше излязъл да прекопае цветните лехи в задния двор и бе намерил парчета шрапнел.

Запита се какво ли прави Мерал в магазина. Ако искаше да му помага там, трябваше да научи бързо английски. Може би трябваше да й купи джобен речник и да се погрижи тя да запомня поне по пет нови думи на ден. През всичките тези години бе оцеляла в Англия, говорейки само на турски в своя малък свят, и това не беше създавало затруднения. Сега обаче Тарик виждаше, че Мерал трябва да наваксва. Така де, той не ставаше по-млад и вече се грижеше за две семейства, своето и на брат си.

Но езикът не бе единствената причина Мерал да не може да се оправя с клиентите, разсъждаваше Тарик. Тя бе затворена и предубедена и не знаеше как да обслужва хората. Колкото и да е странно, жената, която цял живот бе обслужвала другите — съпруга, децата, роднините и съседите си, — не можеше да се накара да обслужва непознати. А той, който не бе слугувал на никого в къщата си или извън нея, се справяше перфектно с купувачите.

Слънцето отново се бе скрило зад плътните сиви облаци. Задаваше се буря. Тарик ускори крачката — най-после беше стигнал на адреса.

Срещата премина напрегнато. Не разрешиха на Тарик да се види с управителя, който имал важна работа. Разочарован, той показа договора на заместника, те пък му показаха член, според който фирмата можела да поиска промени и дори да прекрати споразумението без предварително предупреждение. Тарик се закани, че ще намери друг доставчик, на което му отговориха с „както желаете“.

След двайсет минути той излезе с гръм и трясък от сградата, чувстваше се потиснат, но не и победен. Трябваше да поразпита, да се посъветва с магазинерите в Хакни и да намери друга фирма. Лошото бе само, че обичаше да дава, а не да получава съвети. Трябваше да брани името си. Забави крачка — приближи се до киното и разгледа плаката.

Макар и да не бе поклонник на седмото изкуство, Тарик проявяваше интерес към живота на великия илюзионист успял да се отскубне на свобода, докато виси с главата надолу, с оковани глезени и китки, в огромен бидон с вода, заслужаваше известно внимание. Затова Тарик влезе във фоайето и се огледа. На стената имаше дъска със снимки и рецензии, а също с плакат. Докато ги разглеждаше, Тарик научи разочарован, че филмът е стар, ням. Безспорно черно-бял. Нима хората още идват да гледат такива неща?

Сякаш в отговор на това завесата на входа в киносалона се отвори и оттам излязоха мъж и жена англичани. Филмът беше свършил и малкото зрители си тръгваха. Тарик зърна зад двойката една жена. С очи, вперени в пода, вървеше към изхода.

Тарик пристъпи неволно напред, сякаш за да препречи пътя на снаха си. Понечи да извика Пембе, да я попита какво търси тук сам-сама и да й предложи да я изпрати, когато забеляза, че към нея се приближава мъж на средна възраст. Сграбчи я за лакътя и след като й прошепна нечуто нещо, й подаде лист хартия, който тя взе с усмивка и побърза да прибере в джоба си. Тарик стоеше объркан, мислите му препускаха като обезумели, очите му шареха напред-назад под табелата, на която пишеше: Нищо на този свят не може да задържи Худини затворник.