Човекът-звяр

I

Като влезе в стаята, Рубо остави на масата половинкилограмовия хляб, пастета и шишето бяло вино. Сутринта, преди да тръгне на работа, старата Виктоар очевидно бе посипала с много пепел жарта в печката, защото бе страшно задушно. Помощник началник-гарата отвори един от прозорците и се облакъти на перваза.

Къщата бе последната отдясно на задънената улица Амстердам — висока сграда, в която Западната железопътна компания настаняваше свои служители. Прозорецът се намираше на петия — тавански — етаж в ъгъла на извития покрив и гледаше към гарата, вдълбана като широка бразда в квартал Европа, открито пространство, сливащо се с хоризонта, което през този следобед изглеждаше още по-голямо под сивото, влажно и нагрято от слънчевите лъчи февруарско небе.

Отсреща въздушните очертания на къщите по улица Рим се губеха, полузаличени от разсятата светлина. Вляво под навесите тъмнееха огромните остъклени и опушени прозорци на служебните сгради — онази, откъдето минаваха най-важните линии, бе толкова грамадна, че мъчно можеше да се обхване с поглед, а пощата и котелната я деляха от по-малките, които поемаха линиите от Аржантьой, Версай и Околовръстния път; отдясно желязната звезда на Европейския мост се врязваше в браздата, ала нататък тя се появяваше отново и се проточваше чак до Батиньолския тунел. Долу, точно под прозореца, цялата площ бе заета от трите чифта безкрайни релси, които се разклоняваха на излизане от моста, разперваха се като безброй спици на желязно ветрило и изчезваха под навесите. Недалеч от сводовете се виждаха трите къщички на стрелочниците със запустелите градинки. Сред бледата дневна светлина и безцветното множество от вагони и локомотиви, заприщили релсите, се открояваше като едро ярко петно червен сигнал.

Рубо впери очи за известно време в тази гледка, като мислено я сравняваше със своята гара в Хавър. Всеки път, когато му се случваше да се отбие за някой и друг ден в Париж и да отседне при старата Виктоар, работата му изцяло го завладяваше. Пероните под централния навес се оживиха, беше пристигнал влак от Мант; той проследи с очи маневриращото локомотивче с тендер, което сновеше неуморно и пъргаво на шестте си малки колела, разкомпозираше влака, изтегляше и избутваше вагоните на страничните линии. Друга, мощна експресна машина стоеше без работа, стъпила на два чифта грамадни, гълтащи разстоянията колела, а от комина й в спокойния въздух право нагоре се виеше бавно дебел стълб черен пушек. Но най-вече го занимаваше влакът от три и двадесет и пет, който трябваше да замине за Кан и чакаше със своите пътници да го поеме локомотивът. Не виждаше машината, която бе спряна от другата страна на Европейския мост; само чуваше как иска да й дадат път, как подсвирква леко като човек, обзет от нетърпение. Някой издаде гръмогласно нареждане и тя отвърна кратко, че е разбрала. После притихна, преди да потегли, клапите се отвориха и парата засвистя ниско до земята с оглушителен звук. Той съзря как белите й кълбета, бушуващи като снежна вихрушка, прелитат през желязното скеле. Въздухът побеля далеч наоколо, докато другият локомотив разгръщаше своя черен облак. Отзад отекваха глухо протяжните изсвирвания на тръбата, заповедите и скърцането на стрелките. Успя да различи през внезапно образувала се пролука как един отпътуващ за Версай влак и друг, заминаващ за Отьой, се разминават.

Рубо вече се канеше да се махне от прозореца, но се наведе, защото някой го бе извикал по име. Позна, застанал долу, на балкона на четвъртия етаж, младия Анри Доверн — около тридесетгодишен главен кондуктор, който живееше тук с баща си, заместник-началник от управата на главните линии, и с очарователните си русокоси сестри — осемнадесетгодишната Клер и двадесетгодишната Софи; винаги весели, те поддържаха малкото домакинство с шестте хиляди франка, предоставени им от двамата мъже. Чуваше се смехът на по-голямата, докато по-малката се надпяваше със затворените в клетка южни птички.

— Хей, господин Рубо, ама вие сте били в Париж?… А, вярно нали си имахте някаква разправия с околийския!

Помощник-началникът отново се надвеси през прозореца и обясни, че му се наложило да отпътува от Хавър същата сутрин с експреса в шест и четиридесет. Пристигнал в Париж по заповед на началника по експлоатацията и току-що получил строго мъмрене. За щастие уволнението му се разминало.

— А как е госпожата? — попита Анри.

Госпожата също пожелала да дойде, за да направи някакви покупки. Сега съпругът й я чакаше в стаята, от която старата Виктоар им оставяше ключ винаги когато идваха, и в която обичаха да обядват спокойно и тихо насаме, докато добрата женица бе на работа в тоалетната. Днес бяха хапнали надве-натри в Мант, защото искаха първо да приключат със задачите. Само че вече бе три часът и той умираше от глад.

Анри любезно се осведоми:

— В Париж ли ще нощувате?

Не, не! Довечера щели да се приберат в Хавър с експреса от шест и половина. Свободен ден — глупости! Извикат те, наругаят те едно хубаво и хайде обратно!

Двамата чиновници се спогледаха, клатейки глави. Но стана невъзможно да продължат разговора — някакво пиано задрънка като побесняло. Сигурно двете сестри блъскаха заедно клавишите, смееха се все по-шумно и дразнеха птичките. Младият мъж, също развеселен, се сбогува и се прибра в апартамента; помощник-началникът остана за миг сам, вперил очи в балкона, откъдето долиташе веселата младежка врява. После отклони поглед и съзря локомотива — вече беше със затворени клапи и стрелочникът го направляваше към влака за Кан. Последните белоснежни кълбета пара се губеха сред гъстия черен пушек, който замъгляваше небето. Той също се прибра в стаята.

Часовникът с кукувичка показваше три и двадесет и Рубо съвсем се раздразни. Какво прави Севрин, та се бави така? Като се завре в някой магазин, се самозабравя. За да залъже глада, който стържеше стомаха му, реши да нареди масата. Чувствуваше се като у дома си в широката стая с два прозореца, която бе едновременно спалня, трапезария и кухня и бе подредена с мебели от орехово дърво, легло с червена памучна завивка, бюфет с поставка за мокрите съдове, кръгла маса и голям нормандски гардероб. Той извади от бюфета салфетки, чинни, вилици, ножове, две чаши. Всичко блестеше от чистота, приятно му бе да домакинствува така, сякаш на игра, бялата покривка го радваше, той обичаше жена си и весело си представяше как звънко ще се разсмее тя още от прага. Сложи пастета в чиния, нареди шишето бяло вино до него, но изведнъж се сепна и се заоглежда. После измъкна от джобовете си два забравени пакета — кутия сардели и парче грюер.

Стана три и половина. Рубо закрачи напред-назад, като надаваше ухо към стълбището при най-малкия шум. Нямаше какво друго да прави, освен да чака; спря се пред огледалото да се види. Не беше остарял, яркорижите му къдрави коси не се прошарваха, въпреки че гонеше четиридесетака. Златисточервеникавата му брада бе все тъй гъста. Макар и среден на ръст, бе извънредно жилав, доста самодоволен и одобряваше простоватото си, кръгло, червендалесто лице с ниско чело, дебелия врат, живите си, големи и лъскави очи. Веждите му бяха сключени, между тях се врязваше отвесна бръчка, типична за ревнивите мъже. Беше взел жена, по-млада от него с петнадесет години, и честичко хвърляше око към огледалата, за да не си изгуби самочувствието.

Чуха се стъпки и Рубо изтича да отвори вратата. Беше някаква продавачка на вестници, която живееше в съседство и се връщаше от гарата. Той затвори и се загледа в една облепена с миди кутия на бюфета. Спомняше си тая кутия, Севрин я беше подарила на своята дойка, старата Виктоар. Тази дребна вещ сякаш разгърна пред очите му цялата история на неговия брак. Скоро щяха да станат три години оттогава. Беше се родил на юг, в Пласан, баща му бе каруцар; излезе от казармата с нашивки на фелдфебел, дълго време изкара като диспечер на гарата в Мант, после стана главен диспечер на гарата в Барантен; тъкмо там се бе запознал с любимата си съпруга — когато тя идваше от Доенвил, за да се качи на влака заедно с госпожица Берт, дъщерята на председателя на тамошния съд Гранморен. Севрин Обри беше най-малката дъщеря на един градинар, умрял на служба при семейство Гранморен. Но председателят, неин кръстник и настойник, се отнасяше с нея като с приятелка ма дъщеря си, беше ги изпратил заедно в пансиона в Руан и така я бе разглезил, пък и самата тя притежаваше такава вродена изтънченост, че Рубо дълго време я бе желал отдалеч, бе копнял за нея, както недодяланият работник копнее за някоя изящна и безценна в представите му дрънкулка. Тя бе неговата единствена любов. Бе готов да се ожени за нея дори да не му дадяха пукната пара, само заради щастието да я притежава, а когато най-сетне събра смелост, действителността надхвърли и най-разюзданите му мечти: освен Севрин и зестрата й от десет хиляди франка пенсиониралият се вече председател, член от управата на Западната железопътна компания, го дари със своето покровителство. Още на другия ден след сватбата го назначиха помощник началник-гара в Хавър. Всъщност той и без това имаше добра служебна характеристика, беше изпълнявал задълженията си съвестно, точно и почтено, бе ограничен, но честен — все прекрасни качества, които обясняваха защо молбата му бе удовлетворена незабавно и защо бе израснал тъй бързо. Предпочиташе да вярва, че дължи всичко на жена си. Просто я обожаваше.

Рубо изгуби търпение, след като отвори сарделата. Бяха се разбрали за три часа. Къде ли е отишла? Оставаше само да почне да му разправя, че през целия ден е купувала чифт обувки и шест ризи. Мина отново пред огледалото, видя смръщените си вежди, неприветливата отвесна бръчка, прорязваща челото му. В Хавър и през ум не му минаваше да я подозира. В Париж въображението му рисуваше всевъзможни опасности, уловки и грехове. Кръвта нахлу в главата му, той стисна яките си юмруци на бивш работник, сякаш се връщаше назад в ония времена, когато бе бутал вагони. Чувствуваше, че става отново безмозъчен грубиян, несъзнаващ силата си, че би могъл да я смаже в пристъп на сляпа ярост.

Севрин отвори вратата и застана на прага — прелестна, усмихната.

— Ето ме… Ама ти сигурно вече беше решил, че съм се загубила, а?

Двадесет и пет годишна, тя бе разцъфтяла напълно — сравнително висока, изящна и гъвкава, закръглена, макар и с дребен кокал. На пръв поглед не беше хубава, имаше продълговато лице, пълни устни и великолепни зъби. Но ако човек се взреше в нея, запленяваше със своя чар, със странните си, огромни сини очи, блеснали под гъстата черна коса.

И понеже мъжът й не отговаряше, а продължаваше да я наблюдава с добре познатото й мрачно и неуверено изражение, добави:

— Така съм тичала!… Можеш ли да си представиш, въобще нямаше омнибус. И понеже не исках да давам пари за кола, тичах… Виж как съм се сгорещила.

— Я стига — каза той грубо, — не ме убеждавай, че си била на пазар.

Но тя веднага увисна на врата му като глезено дете и затвори устата му с хубавата си пухкава ръчичка:

— Мълчи, мълчи, лошо момче!… Знаеш, че те обичам.

Изглеждаше тъй искрена, стори му се тъй неподправено невинна и честна, че я сграбчи в прегръдките си. Всичките му подозрения свършваха по тоя начин. Тя се отпусна, обичаше да я галят. Той я обсипваше с целувки, които я оставяха безучастна; тъкмо това събуждаше някакво смътно безпокойство у него — държеше се като голямо безразлично дете, като дъщеря, не като любеща жена.

— Значи, си обрала целия пазар.

— И още как! Сега ще ти разправя… Ама хайде първо да хапнем. Да знаеш колко съм гладна!… А! Чакай, имам нещичко за теб. Кажи: „Дай си ми подаръчето!“

Смееше се, доближила лицето си до неговото. Беше пъхнала ръка в джоба си и стискаше нещо, без да го показва.

— Бързо кажи: „Дай си ми подаръчето!“

Той също се разсмя, доби напълно добродушен вид. Най-сетне се реши:

— Дай си ми подаръчето!

Беше му купила нож вместо оня, който бе затурил някъде от две седмици и не можеше да го прежали. Той нададе възторжени възклицания — наистина хареса красивия, нов и лъскав нож с дръжка от слонова кост. Щял веднага да опита колко е остър. Тя беше щастлива, че го е зарадвала; на шега го накара да й даде едно су — да не би подареният нож да среже връзката помежду им.

— Хайде на яденето, хайде на яденето — занарежда тя. — Не, не, не затваряй още! Толкова ми е топло!

Дойде при него, облегна се на рамото му и няколко секунди гледа през прозореца обширната гара. В тоя миг пушеците се бяха разпръснали и медночервеният диск на слънцето потъваше в мъглата зад сградите по улица Рим. Долу един маневрен локомотив дърпаше композирания вече влак за Мант, който трябваше да потегли в четири и пет. Докара композицията на перона, под навеса, после го откачиха. Дълбоко в халето на Околовръстния път се чуваше трясък на буфери — явно прикачваха допълнителни вагони. Насред мрежата от релси стърчеше неподвижно тежък пътнически локомотив, сякаш уморен и задъхан, изпускайки тънка струя пара от една-единствена клапа, а отгоре надничаха цели в сажди машинистът и огнярят. Чакаха да им дадат път, за да се приберат в депото в Батиньол. Един червен сигнал изщрака и угасна. Локомотивът потегли.

— Ама че са весели момичетата на Доверн! — каза Рубо, като се дръпна от прозореца. — Чуваш ли ги как блъскат по пианото?… Одеве се видях с Анри, изпрати ти много поздрави.

— На масата, на масата! — викна Севрин.

Нахвърли се лакомо на сарделите. Цяла вечност бе минала, откакто бяха закусили в Мант! Париж винаги я опияняваше. Тя тръпнеше от щастие, защото е търчала къде ли не, защото е пазарувала. Всяка пролет изхарчваше наведнъж зимните си спестявания, предпочиташе да накупи всичко с едно идване, за да не прахосва пари за път. Без да престава да лапа, дърдореше безспир. Накрая се изчерви и смутено призна цялата сума, която бе дала — повече от триста франка.

— Дявол да го вземе! — възкликна смаяният Рубо. — Не е ли множко като за съпруга на помощник-началник!… Нали уж щеше да купиш само шест ризи и чифт обувки?

— Ах, мили, нямаш представа какви изгодни цени!… Взех една коприна на чудни райенца! Една приказна шапка, толкова е изящна! Няколко готови поли с бродирани волани! И всичкото на безценица, щеше да ми излезе два пъти по-скъпо в Хавър… Като ми ги изпратят, ще видиш!

Накрая той се разсмя — тъй хубава бе в радостта си, тъп смутена и умоляваща! Пък и колко приятно бе да се хранят така, сами, почти на крак, в тази стая — много по-хубаво, отколкото в ресторант. Тя уж пиеше обикновено само вода, а сега се бе отпуснала, бе пресушила цяла чаша бяло вино, без да се усети. Сарделите свършиха и те нападнаха пастета с хубавия нов нож. Направо изпаднаха във възторг, толкова добре режеше.

— Ей, ами ти, какво стана с твоята работа? — попита тя. — Оставяш ме да бъбря, а не казваш какво те направиха заради околийския.

Тогава той най-подробно й разказа как го беше посрещнал началникът по експлоатацията. Ох, как само го насапунисал! Той се защитил, казал самата истина — как оня запъртък околийският на инат искал да се качи с песа си в първа класа, след като има специален вагон втора класа за ловци с кучета, как се бяха изпокарали и какви думи си бяха разменили. Общо взето, началникът го оправдавал, задето е спазил наредбата; бедата беше в оная приказка, дето си признаваше сам, че я е казал: „Няма все вие да бъдете господари!“ Подозираха го, че е републиканец. След споровете, ознаменували откриването на парламентарната сесия от 1869 година, тайно обезпокоеното от наближилите общи избори правителство1 се заяждаше за щяло и нещяло. Ако не бяха отличните препоръки на председателя Гранморен, като нищо щяха да го понижат. При това се наложило да подпише извинителното писмо, подсказано и изредактирано от него.

Севрин го прекъсна, като възкликна:

— Видя ли? Права ли бях, като му писах и те накарах да го посетим тази сутрин, преди да отидеш да ти прочетат конското?… Знаех си, че ще ни оправи някак.

— Вярно, той много те обича и думата му се чува в Компанията… — съгласи се Рубо. — За какво ли му е на човек да бъде добър чиновник! Не че се скъпят в похвалите: не съм бил много инициативен, но поведението ми, изпълнителността, смелостта и всичко друго ми било наред! Това хубаво, ама ако ти не беше моя жена, скъпа, и ако Гранморен не се беше застъпил заради теб, щях да бъда свършен, щяха да ме пратят в изгнание на някоя забутана гаричка.

Втренчила поглед нанякъде, тя промълви сякаш на себе си:

— О, разбира се, неговата дума се чува.

Замълчаха, тя бе престанала да яде и седеше с разширени, взрени в нещо далечно и невидимо очи. Навярно си припомняше детството в замъка Доенвил, на четири левги от Руан. Никога не бе виждала майка си. Когато баща й — градинарят Обри — бе умрял, тъкмо бе навършила дванадесет години; тогава овдовелият председател я бе прибрал при своята дъщеря Берт и я бе поверил на сестра си, госпожа Бонон, вдовица на някакъв фабрикант, днешната собственица на замъка. Берт беше две години по-голяма и се бе омъжила шест месеца след нея за господин Дьо Лашене, дребен, сух човечец с жълто лице, член на руанския съд. Предната година председателят все още оглавяваше този съд в родния си град, но най-после се бе оттеглил след една великолепна кариера. Роден през 1804 година, през 1830 бе станал заместник-прокурор в Дин, после се бе прехвърлил на същата длъжност във Фонтенбло, в Париж, беше отишъл в Троа като прокурор, в Рен като главен прокурор и накрая в Руан като председател на съда. Богатството му възлизаше на няколко милиона, от 1855 година бе член на департаментския съвет, а в деня на оттеглянето си бе станал командор на ордена на Почетния легион. Откак се помнеше, Севрин винаги го виждаше такъв, какъвто бе и сега — як, набит, с рано побеляла русолява късо подстригана коса, с малка закръглена брада, без мустаци, с квадратно лице, което изглеждаше още по-сурово поради студените сини очи и едрия нос. Беше груб и всички трепереха от него.

Рубо попита за втори път, повишавайки глас:

— Ей, какво се умисли така?

Тя се стресна, потръпна, сякаш бе изненадана и уплашена.

— А, нищо.

— Защо не хапваш, не си ли вече гладна?

— Ами!… Сега ще видиш.

Севрин изгълта чашата бяло вино и изяде пастета, който бе останал в чинията й. Но изведнъж се сепнаха: половинкилограмовият хляб бе свършил и нямаха нито залък за сиренето. С възклицания и смехове преровиха всичко и откриха в бюфета на старата Виктоар една съвсем втвърдена коричка. Прозорецът беше отворен, но въпреки това бе горещо — печката се намираше точно зад гърба на младата жена и вместо да се освежи, тя съвсем се зачерви и се възбуди от простичкия обед насаме в стаята и от приказките. Като се сетиха за старата Виктоар, Рубо отново отвори дума за Гранморен: тя също му дължеше много! Навремето я бяха прелъстили, детето й бе умряло и тогава стана дойка на Севрин, чиято майка бе починала при раждането й; по-късно се омъжи за един от огнярите на Компанията и едва живееше от шиене в Париж, защото мъжът й пропиляваше всичко, но там срещна отново храненицата си, старите връзки се възобновиха и председателят бе взел и нея под своя закрила; понастоящем той й бе издействувал чудесно местенце в службата по хигиена — да пази луксозните дамски тоалетни. Компанията й плащаше само сто франка годишно, но с прибирането на таксите си докарваше към хиляда и четиристотин, освен това й бяха дали тази квартира, която имаше отопление. Изобщо работите й се бяха уредили твърде добре. Рубо пресметна, че ако Пекьо, съпругът й, носеше вкъщи своите две хиляди и осемстотин франка заплата и премиалните на огняр, вместо да ги профуква, щом се измъкне от локомотива, семейството щеше да разполага с над четири хиляди франка на година, два пъти повече от онова, което сам изкарваше като помощник-началник на хавърската гара.

— Вярно, че не всяка жена би приела да обслужва тоалетни — заключи той, — но и тая работа си иска майстора.

Бяха утолили най-сетне ужасния си глад и бавно дояждаха сиренето, като го режеха на малки парчета, за да удължат удоволствието. Вече не бяха и толкова приказливи.

— Впрочем — изведнъж се сети той — забравих да те питам… Ти защо отказа на председателя, като те покани да отидеш за два-три дена в Доенвил?

След като се бе заситил тъй добре, в съзнанието му изплува споменът за тазсутрешното посещение в богатата къща край гарата на улица Роше; представи си широкия, достолепен кабинет и се сети за думите на председателя, че идния ден заминавал за Доенвил. После като че ли му бе хрумнало нещо и им предложи да пътуват с него в експреса от шест и половина, та да заведе своята кръщелница при сестра си, която отдавна искала да я види. Младата жена обаче бе изтъкнала всевъзможни причини, за да откаже.

— Според мен нямаше да е лошо да се поразходиш — продължи Рубо. — Дори можеше да останеш там до четвъртък, аз щях да се оправя. Положението ни е такова, че имаме нужда от тях, нали така? Неудобно е да отхвърляш поканите им; пък и май наистина му стана мъчно, като му отказа… Чак като ме дръпна за сакото, престанах да те навивам да се съгласиш. Подкрепих те, но не те разбирам… Защо се запъна така?

Очите на Севрин зашариха насам-натам, тя махна нетърпеливо с ръка.

— Е, мога ли да те оставя сам?

— Голяма работа… Откак се оженихме, за три години ходи два пъти в Доенвил и стоя там по една седмица. Нищо не ти пречеше да отидеш и трети път.

Младата жена изглеждаше все по-притеснена, извърна се настрана.

— Ами просто не ми се щеше. Няма пък да ме насилваш да върша неща, които не ми харесват.

Рубо вдигна ръце, сякаш искаше да покаже, че ни най-малко не я насилва, но добави:

— Ти да не криеш нещо от мен!… Да не би госпожа Бонон да не те е посрещнала добре миналия път?

Ами, нищо подобно, госпожа Бонон я приела чудесно както винаги. Толкова била приятна — висока, едра, с красиви руси коси, все така хубава въпреки петдесет и петте си години! Откак била овдовяла, пък и още докато мъжът й бил жив, често имала разни сърдечни истории — така поне разправяли. Всички в Доенвил я обожавали, била превърнала замъка в място за наслади и цялото руанско висше общество я посещавало, особено съдебните чиновници. Госпожа Бонон имала особено много приятели сред съдийското съсловие.

— Признай тогава, че семейство Лашене се е държало студено.

Наистина, откакто се била омъжила за господин Дьо Лашене, Берт много била променила отношението си към нея. Горката Берт, ставала все по-неприятна — с тази безцветна външност и с тоя червен нос… Дамите в Руан я хвалели за нейната изисканост. С такъв грозен, груб и стиснат съпруг всяка жена можела да се обезличи и да стане зла. Но поведението на Берт спрямо някогашната й приятелка било съвсем прилично и тя едва ли можела да я упрекне за нещо.

— Е, какво не ти допада там, председателят ли?

Дотук Севрин отговаряше провлечено, с равен глас, но този път нетърпеливо го сряза:

— Как пък не, точно той!

И заговори възбудено, отривисто. Той изобщо не се мяркал пред хората. Бил се приютил в парка, в малка къща, с врата към някаква пуста уличка. Излизал и се прибирал, без да го усетят. Дори сестра му нямала представа кога ще дойде. Вземал кола от Барантен, пристигал в Доенвил през нощта, прекарвал в къщичката си дни наред и нито го виждали, нито го чували. На никого не се пречкал — дума да не става!

— Дойде ми на езика, защото много пъти си ми разправяла какъв зверски страх си брала от него като малка.

— Хайде сега пък зверски страх! Винаги преувеличаваш… Вярно, изобщо не се усмихваше. Като те погледне с ония пронизващи очи, веднага свеждаш глава. Виждала съм хора, които така се смущаваха и притесняваха от славата му на суров и мъдър човек, че не можеха да обелят думичка пред него… На мен обаче никога не ми се е карал, винаги съм усещала, че има слабост към мен…

Сега гласът й звучеше по-плавно, погледът й стана разсеян.

— Помня… Бях още момиченце, играех си с приятелки по алеите: щом той се появеше, всички се изпокриваха, дори дъщеря му Берт — тя все трепереше да не е сбъркала нещо. Аз най-спокойно го изчаквах. Той минаваше край мен, поглеждаше усмихнатото ми личице и ме потупваше по бузката… По-късно, като станах на шестнайсет години и Берт искаше да го помоли за нещо, все мен пращаше да преговарям. Аз приказвах, без да свеждам очи, и усещах как погледът му ме пари отвътре. Беше ми все едно, знаех си, че ще направи това, което искам!… Да, помня, помня! Като замижа, имам чувството, че ясно виждам всяко храстче в парка, всеки коридор, всяка стая в замъка.

Тя млъкна, притворила клепачи; по сгорещеното й, зачервено лице сякаш мина тръпка при спомена за ония отдавнашни неща, за които не желаеше да говори. За миг остана тъй, устните й леко мърдаха, сякаш ъгълчето на устата й потръпваше нервно.

— Тъй или иначе, той се държа много добре към теб — обади се Рубо, който бе запалил лулата си. — Освен че ти е дал възпитание на госпожица, погрижил се е за париците ти, пък и закръгли сумата, като се оженихме… Освен това щял да ти остави нещо, каза го пред мен.

— Да — промълви Севрин, — къщата в имението Кроа дьо Мофра2, откъдето минава железопътната линия. От време на време прекарвахме там по една седмица… Не, не ми се вярва, онези Лашене сигурно го обработват да не ми оставя нищо. Пък и аз не искам нищо, нищо!

При последните думи така повиши глас, че той се учуди, извади лулата от устата си и я загледа слисано.

— Ама си и ти! Нали разправят, че председателят имал милиони, какво лошо от това да завещае нещичко на кръщелницата си? Никой не би се изненадал, а за нас ще бъде направо чудесно.

После се сети за нещо и се разсмя.

— Да не те е страх, че ще те помислят за негова дъщеря?… Сигурно знаеш, за председателя се разказват разни историйки — нищо, че изглежда такъв мрачен. Още докато била жива жена му, май прекарал всички слугини. И защо не, такъв мъжага — и сега да рече, като нищо ще обърне някоя жена… Какво пък, току-виж, излязло, че наистина си му дъщеря!

Севрин скочи вбесена, лицето й пламтеше под тежките черни къдрици, сините й очи смутено шареха.

— Дъщеря, как не!… Не искам да си правиш шеги с това, чу ли! Възможно ли е да съм му дъщеря? Имам ли нещо общо с него?… Стига вече, да говорим за друго. Не искам да ходя в Доенвил, просто не искам, предпочитам да се прибера с теб в Хавър.

Той кимна, махна с ръка да я успокои. Добре де, добре — щом това я дразнело… Усмихваше се, никога не я беше виждал толкова нервна. Сигурно от бялото вино. За да си възвърне нейното благоразположение, взе пак ножа, отново му се възхити, избърса го внимателно; започна да си реже ноктите с него, за да й покаже, че е остър като бръснач.

— Вече е четири и петнайсет минути — промълви Севрин, като хвърли поглед към стенния часовник. — Имам да свърша още някои работи… Да не изпуснем влака.

Още не се бе успокоила напълно и вместо да подреди стаята, отиде до прозореца и се облакъти на перваза. Той остави ножа и лулата си, стана от стола, отиде при нея и нежно я прегърна. Постоя така, склонил глава на рамото й, притиснал бузата си до нейната. И двамата не помръдваха, само гледаха.

Долу все тъй неуморно сновяха малките маневрени локомотиви; движеха се почти безшумно, като пъргави, сръчни домакини, колелата им трополяха глухо, свирките им едва се чуваха. Един от тях отмина и се изгуби под Европейския мост, като теглеше към халето вагоните, отделени след разформироването на една композиция от Трувил. Далеч отвъд моста тя сякаш се отърка в някаква самотна машина, идеща от депото с лъснати медни и стоманени части — свежа и бодра, готова да отпътува. Спря се и изсвири кратко два пъти, за да я пусне стрелочникът, а той почти веднага я насочи към подредените вагони, които я очакваха край перона под централния навес. Това беше влакът от четири и двадесет и пет за Диеп. Забързани пътници се изливаха като поток, чуваше се как скърцат количките за багаж, мъже поставяха една по една грейки във вагоните. Локомотивът и неговият тендер с тъп звук се удариха в първия вагон, старши майсторът собственоръчно затегна винта на скачването. Към Батиньол небето бе притъмняло; сградите потъваха в пепелявия здрач, който вече се спускаше над ширналото се ветрило от релси, а в далечината смътно се разминаваха непрестанно заминаващите и пристигащи влакове от предградията и Околовръстния път. Отвъд мрачните грамади на складовете в дрезгавината над Париж се носеха валма червеникав пушек.

— Не, не, остави ме — промълви Севрин.

Без да продума, той постепенно бе я притиснал по-плътно, възбуден от топлината на младото й тяло. Уханието й го опияняваше, тя се извиваше, за да се отскубне, и това още повече разпали желанието му. Дръпна я рязко от прозореца и го затвори с лакът. Впи устни в устните й, понесе я към леглото.

— Не, не, не сме си вкъщи — повтори младата жена. — Моля те, не в тази стая!

Тя също беше замаяна, храната и виното я бяха зашеметили, още беше напрегната след трескавата обиколка из Париж. Прекалено затоплената стая, осеяната с останки от пиршеството маса, неочакваният чувствен обрат на пътуването — всичко караше кръвта й да кипи, побиваха я тръпки. И все пак не се даваше, съпротивляваше се, вкопчена в рамката на леглото, обзета от необяснима уплаха и възмущение.

— Не, не, не искам.

Той се беше зачервил, едва потискаше силата на огромните си груби ръце. Трепереше, идеше му да я повали.

— Не ставай глупава, кой ще разбере? Ще оправим леглото.

Обикновено, когато си бяха у дома, в Хавър, тя му се отдаваше покорно, без съпротива следобед, ако той бе нощна смяна. Като че ли не изпитваше особено удоволствие, но от обич се отпускаше смирено и щастливо, за да не развали неговото удоволствие. В този миг го влудяваше, защото му се струваше, че никога не бе я имал такава — пламенна, тръпнеща от чувствени пориви. Спокойните й, сини като цветчета на зеленика очи изглеждаха по-тъмни поради черните коси, пълните й устни аленееха и се открояваха върху нежното лице. Пред него сякаш стоеше непозната. Защо му отказваше?

— Кажи де, защо? Имаме време.

Обзета от пристъп на непонятен страх, разбунтувана, неспособна да разсъждава трезво, тя сякаш също не бе на себе си и възкликна о такава неподправена мъка, че той се умири:

— Не, не, умолявам те, остави ме!… Не знам, просто се задушавам само като си помисля, тъкмо сега… Не бива.

И двамата се отпуснаха на ръба на леглото. Той избърса лицето си е длан, сякаш се опитваше да угаси парещата го отвътре жарава. Като видя, че се е вразумил, тя мило се наведе и звучно го целуна по бузата, за да му покаже, че все пак го обича. Поседяха известно време безмълвни — съвземаха се. Той бе уловил лявата й ръка и си играеше със стария и златен пръстен, изобразяващ златна змия с рубинена главичка — носеше го на същия пръст, на който бе и венчалната й халка. Откак я помнеше, никога не бе го сваляла.

— Моето змийче — обади се Севрин разсеяно, сякаш насън; мислеше си, че мъжът и гледа пръстена, и изпитваше неудържимо желание да каже нещо. — Той ми го подари в Кроа дьо Мофра, като навърших шестнайсет години.

Рубо изненадан вдигна глава:

— Кой? Председателят ли?

Тя срещна погледа му и начаса се разсъни. Усети как лек хлад плъзна по страните й. Опита се да отговори, не можа да измисли нищо, беше като парализирана, задушаваше се.

— Ама ти винаги си ми казвала — продължи той, — че този пръстен го имаш от майка си.

В тоя миг тя все още можеше да се отрече от несъзнателно отронените думи. Трябваше само да се засмее, да се престори на разсеяна. Но не успя да се овладее и безразсъдно продължи да упорствува:

— Скъпи, никога не съм ти казвала, че този пръстен ми е от майка ми.

Сега Рубо на свой ред пребледня и я загледа втренчено.

— Какво? Никога не си ми казвала ли? Казвала си ми го поне двайсет пъти!… Няма нищо лошо, че председателят ти е подарил пръстен. Още колко неща ти е подарявал… Само че защо трябва да криеш? Защо си ме лъгала с тия приказки за майка си?

— Не съм споменавала нищо за майка ми, скъпи, бъркаш.

Това заинатяване беше глупаво. Ясно виждаше, че се погубва, че той е прозрял мислите й, искаше й се да се върне назад, да си вземе думите обратно; но бе пропуснала мига, усещаше как чертите й се изменят, как от нея неволно се излъчва признанието. Вече не само страните, цялото й лице бе изстинало, устните й потрепваха нервно. Сега той изглеждаше ужасно, беше се зачервил отново, кръвта сякаш щеше да пръсне вените му — сграбчи китките й и я загледа от упор, за да открие в обезумелите й, ужасени очи онова, което тя не смееше да изрече гласно.

— Верицата му! — заекна той. — Верицата му!

Тя се изплаши, сведе глава, за да скрие лицето си, предусещайки удара. Един мъничък, нищожен, незначителен факт, забравената лъжа за пръстена бе извадила наяве очебийната истина от няколко разменени думи. Само за един миг. Той я повали грубо върху леглото, заблъска я с юмруци, където му падне. За три години не бе я докосвал с пръст, а сега просто я смаза — заслепен, замаян, озверял, дал воля на коравите си ръце, с които навремето бе тикал вагоните.

— Верицата ти, твар мръсна! Ти си спала с него!… Спала си с него!… Спала си с него!

Повтаряше тия думи и се разяряваше все повече и всеки път, когато ги изричаше, стоварваше отгоре й юмруците си, сякаш искаше така да ги набие в плътта й.

— Старческа огризка такава, твар мръсна!… Спала си с него!… Спала си с него!

Гневът го задушаваше тъй силно, че съскаше, гласът му не се чуваше. Тя все повече се отпускаше под ударите му и едва тогава я чу да казва „не“. Не й идваше наум друг начин за защита — отричаше, за да не я убие. Нейният вопъл, упоритата лъжа още повече го подлудиха.

— Признай, че си спала с него!

— Не! Не!

Той отново я сграбчи, притисна я до себе си, за да й попречи да зарови клетото си лице в завивките. Принуди я да го гледа в очите.

— Признай, че си спала с него!

Тя се плъзна встрани, измъкна се, опита се да побегне към вратата. Вдигнал юмрук, той се хвърли с елин скок след нея; замахна яростно и я събори край масата. Нападна я отстрани, сграбчи я за косата, приклещи я към земята. Останаха известно време така, на пода — лице срещу лице, неподвижни. В ужасяващата тишина отекнаха песните и смеховете на госпожиците Довери, чието пиано за щастие продължаваше да гърми долу и заглушаваше шума от борбата. Клер тананикаше някакви детски куплетчета, а Софи й акомпанираше с все сила.

— Признай, че си спала е него!

Тя не посмя да каже „не“, не отговори нищо.

— Признай, че си спала е него, верицата ти мръсна, инак ще те изтърбуша!

Като нищо щеше да я убие, четеше го в очите му. Падайки, бе зърнала на масата отворения нож; все й се привиждаше блесналото острие, стори й се, че той се пресята натам. Обзе я страх, вече й беше безразлично какво ще стане с нея, какво ще се случи, само да се свършеше по-скоро.

— Добре де, да, така е, пусни ме да си вървя.

Тогава дойде най-страшното. Признанието, за което тъй страстно бе настоявал, му подействува като плесница през лицето, като нещо немислимо и чудовищно. Сякаш никога не бе подозирал, че подобна мерзост е възможна. Хвана главата й и я заблъска в крака на масата. Тя се съпротивляваше, той я повлече за косата из цялата стая, като събаряше столовете. Щом се помъчеше да стане, поваляше я отново на пода с юмрук. Задъхваше се, стиснал зъби, изпълнен с дивашки, тъп бяс. Обърнаха масата, щяха да прекатурят и печката. Върху един от ъглите на бюфета останаха полепнали косми и кръв. Когато най-сетне се осъзнаха — зашеметени, прелели от жестокост, изтощени от нанесените и от изтърпените удари, пак се приближиха до леглото — тя продължаваше да се гърчи на земята, а той бе приклекнал и я държеше за раменете. Поеха си дъх. Долу музиката продължаваше, кънтяха звучни младежки смехове.

Рубо дръпна Севрин, вдигна я и я облегна до рамката на леглото. Все така на колене, той я притисна и най-после проговори. Вече не я биеше, започна да я мъчи с въпросите си, с непреодолимото си желание да узнае всичко.

— Значи, си спала с него, твар мръсна!… Повтори, повтори, че си спала с оня старец… И колко годишна си била, а? Още мъничка, съвсем мъничка, нали?

Внезапно тя избухна в сълзи, риданията й пречеха да отговори.

— Твоята вяра, разправяй!… А? Сигурно не си била и на десет годинки, когато си му направила удоволствието на оня старец? Затуй те е хрантутил, заради тая свинщина — казвай, верицата ти! Инак ще почна пак!

Тя плачеше тъй, че не можеше да продума, той вдигна ръка и новата му плесница напълно я зашемети. Зашлеви я три пъти, като повтаряше въпроса си, без да получи отговор.

— Казвай, твар мръсна, колко годишна си била? Кажи де!

За какво да се бори? Готова беше да се предаде. Той щеше да изтръгне сърцето й с коравите си пръсти на бивш работник. Разпитът продължи, тя разказа всичко, беше тъй съсипана от срам и от страх, че полугласно изречените думи едва-едва се чуваха. Разкъсван от ужасна ревност, той упорствуваше да изтърпи докрай мъките, които му причиняваха предизвиканите от собственото му въображение картини: искаше да узнае още и още, караше я да му описва по-подробно, да уточнява фактите. Допрял ухо до устните на нещастницата, поглъщаше като смъртоносно биле изповедта й със заканително вдигнат юмрук, готов да удря отново, ако тя замлъкне.

Отново пред тях се изнизаха отминалите дни в Доенвил, детството, младостта. Дали се бе случило из гъсталаците на големия парк или в някой глух, закътан коридор на замъка? Дали цялата работа бе хрумнала на председателя след смъртта на неговия градинар, когато я бе задържал и я бе оставил да расте заедно с дъщеря му? Несъмнено всичко бе започнало в ония дни, когато другите момичета се разбягваха насред игрите при появата му, а тя чакаше усмихната, с вдигнато личице да я потупа по бузката на минаване. Пък и по-късно, нали се бе осмелявала да разговаря с него очи в очи, нали бе получавала всичко, защото се бе чувствувала по-силна — защото той я бе подкупвал с любезниченето си на слугински ухажор, достолепен и строг с всички останали? Ах, каква гнусотия беше това — старец, който се оставя да го гушкат като добър дядо, гледа как расте момиченцето, опипва го, опитва го час по час и няма търпение да го изчака да узрее!

Рубо се задъхваше.

— Така де, на колко години… повтори, на колко години?

— На шестнайсет и половина.

— Лъжеш!

Господи, лъжела! Че защо? Тя сви безразлично рамене, изпълнена о безкрайна умора.

— И къде стана за пръв път?

— В Кроа дьо Мофра.

Рубо се подвоуми за миг, размърда устни, в помътнелите му очи се процеждаше хищен блясък.

— Искам да ми кажеш — какво ти направи?

Севрин не промълви ни дума. Едва когато той размаха юмрук, изрече:

— Няма да ми повярваш.

— Нищо, пак кажи… Нищо не можа да направи, тъй ли?

Тя кимна. Значи, така било. Тогава той се зае да разнищи събитието, да научи всичко докрай, принизи се до най-безсрамните думи, до най-гнусните въпроси. Стиснала зъби, тя кимаше утвърдително или клатеше отрицателно глава. Може би и двамата щяха да изпитат облекчение, след като признае всичко. Но подробностите, които тя се надяваше да притъпят болката, го караха да страда още повече. Ако всичко бе минало нормално, ако бе окончателно, представата не би била толкова мъчителна. Тази извратеност унищожаваше всичко, забиваше и въртеше в плътта му отровните остриета на ревността. Край, нямаше да има живот за него, винаги пред очите му щеше да бъде омразната картина.

Ридание го задави.

— Ах, верицата му!… Ах, верицата му!… Не може да бъде, не, не! Стига вече, не може да бъде!

После внезапно я разтърси:

— Ами ти, твар мръсна, верицата ти! Защо се омъжи за мен?… Знаеш ли, че е безчестно, дето си ме лъгала така? По затворите лежат крадли, които не могат да си представят на съвестта им да тежи такова нещо… Значи, си ме презирала, не си ме обичала?… Хайде де! Защо се омъжи за мен?

Тя сви рамене. Нима би могла вече да знае защо? Беше се омъжила за него, щастлива, че й се удава възможност да скъса с онзи. Колко неща правим в живота, без да ни се иска, само защото ни се струва, че така е разумно. Не, не го обичаше; не се решаваше да му каже, че без тази история в никакъв случай не би се съгласила да стане негова жена.

— Той, нали? Искал е да те нареди. Намерил един добряк… Нали? Искал е да те нареди, та да си продължавате. И сте си продължили, а? Ония два пъти, като ходи там. Затова ли те вземаше?

Тя отново кимна утвърдително.

— И този път пак затова те покани?… Значи, до края щяхте да продължавате с вашите мръсотии! И ако не те удуша, пак ще продължите!

Пресегна се към шията й със сгърчени ръце. Този път обаче тя се опълчи:

— Е, вече ставаш несправедлив. Нали аз отказах да отида. Ти ме караше да приема, дори ти се разсърдих, спомни си… Сам виждаш, че не исках. Свършено беше. Никога, никога вече нямаше да се съглася.

Рубо почувствува, че тя казва истината, но не изпита никакво облекчение от това. Непоправимото, случило се между нея и този човек, разкъсваше сърцето му като страхотна болка, като забит в него нож. Страдаше така ужасно, защото бе безсилен да го заличи. Все още без да я пуска, доближи лицето си до нейното, беше като хипнотизиран, тя го привличаше, искаше му се сякаш, да разчете в кръвта, която струеше по тънките сини венички, онова, което бе му признала. Промълви като обезумял, като насън:

— В Кроа Дьо Мофра, в „червената стая“… Знам прозорецът й гледа към железопътната линия, леглото е срещу него. И там, в онази стая… Разбирам защо се кани да ти остави къщата. Ти си я спечелила. Имало е защо да се грижи за париците ти и да ти даде зестра… Съдия, има милиони, толкова уважаван, толкова, образован, високопоставен! Направо свят да ти се завие… Ей, ами ако ти е баща?

Севрин направи усилие и се изправи. Отблъсна го с невероятна за такова слабо, повалено и жалко същество сила. Възпротиви се разпалено:

— Не, не, престани! Иначе прави каквото щеш. Бий ме, убий ме… Това обаче не го казвай, лъжеш!

Рубо я бе задържал за ръката.

— Откъде знаеш? И ти самата се съмняваш, затова така се дърпаш.

Тя се опита да измъкне ръката си и той напипа пръстена — златното змийче е рубинената главичка, — който все още бе на пръста й. Изтръгна го, хвърли го на пода, взе да го тъпче с крака в нов пристъп на бяс. После закрачи из стаята — онемял, потресен. Тя се бе отпуснала в края на леглото и го гледаше вцепенено с огромните си очи. Настъпи ужасно, безкрайно мълчание.

Яростта на Рубо не стихваше. Тъкмо когато му се струваше, че се е поуталожила, тя пак го обземаше, подобна на опиянение, заливаше го с нови, още по-огромни вълни, от които почти губеше свяст. Не можеше да се овладее, мяташе се, люшкаше се от пристъпите на вихъра, подтикващ го към насилие, спираше се само за да удържи звяра, виещ в дълбините на душата, му. Изпитваше някаква неотменима, физическа нужда, жажда за отмъщение, от която цялото му тяло се гърчеше и от която не би могъл да се избави, ако не я утоли.

Без да спира да крачи, заблъска с юмруци слепоочията си и промълви, обхванат от ужас:

— Какво ще правя сега?

След като не бе убил начаса тая жена, вече нямаше да може да я убие. Беше я оставил жива и собствената му подлост го вбесяваше, подлец бе, че не удуши тая мръсница, че още държеше на нея. А нямаше как да я задържи при себе си. Нима трябваше да я изхвърли, да я изпъди и никога повече да не я види? Нова болка го прониза, гадеше му се отвратително, защото съзнаваше, че няма да стори и това. Тогава какво? Оставаше му само да изтърпи поруганието, да се върне с тази жена в Хавър и да си заживее пак най-спокойно с нея, сякаш нищо не се е случило. Не! Не! По-добре и двамата да умрат. Начаса! Обзе го такова силно отчаяние, че възкликна по-високо, като обезумял:

— Какво ще правя сега?

Севрин все така седеше на леглото и го наблюдаваше с големите си очи. Беше хранила към него хубаво приятелско чувство, жал й беше, като виждаше какво неизмеримо страдание му е причинила. Би му простила и ругатните, и побоя, ако безумното му избухване не я бе смаяло тъй силно, че не можеше да дойде на себе си. Самата тя беше вяла, кротка, още съвсем млада се бе покорила на желанията на един старей, а по-късно, за да се оправят нещата, бе приела да се омъжи и просто не можеше да проумее какво означаваше този изблик на ревност, свързан с някогашни грехове, за които се разкайваше; бе твърде далеч от порока, твърде простодушна и добра, плътта й не се бе пробудила напълно и въпреки всичко бе неопетнена, затова, докато гледаше своя съпруг, който сновеше гневно напред-назад, струваше й се, че гледа някакъв вълк, някакво по-различно от нея същество. Какво ли се таеше в него? То се таеше дори когато не бе ядосан! Беше ужасена, защото дивото животно, чието глухо ръмжене едва долавяше през тия три години, днес се бе развихрило, бе побесняло, бе готово да хапе. Какво да му каже, за да предотврати нещастието?

След всяка обиколка той се връщаше до леглото, при нея. Тя го издебна и се осмели да му заговори:

— Мили, чуй ме…

Но той не й обърна внимание, отправи се пак към отсрещната стена, като сламка, понесена от буря.

— Какво ще правя сега? Какво ще правя сега?

Най-сетне тя го сграбчи за ръката и го задържа за миг.

— Мили, ами нали аз самата не исках да отида там… Никога вече не бих отишла, никога, никога! Обичам теб.

Галеше му се, притегляше го, поднесе му устните си за целувка. Но когато се озова до нея, той я отблъсна о отвращение.

— А, мръснице! Ще ти се сега… Одеве се опъваше, не ти бях дотрябвал… Сега ти се ще да ме спипаш пак, нали? Като се хване един мъж, няма изпускане… Само че огън да ме гори, ако ти се оставя! Кръвчицата ми искаш да отровиш.

Той изтръпна. Като си помисли как би могъл да я обладае, като си представи телата им, вкопчени върху леглото, цял пламна. И внезапно от непрогледните дълбини на плътта му, от недрата на омърсената му, наранена страст изригна желанието да причинява смърт.

— Слушай, за да се събера пак е теб и да не пукна, първо трябва да светя маслото на оня… Трябва да му светя маслото, това е!

Той повиши глас, повтори тия думи, изправи се отново, сякаш израсна, сякаш взетото решение го успокои. Не проговори повече, пристъпи бавно към масата, загледа ножа, отвореното му лъскаво острие. Затвори го машинално и го пъхна в джоба си. Остана тъй, е отпуснати ръце, е блуждаещи очи, умислен. Предвижданите мъчнотии издълбаха върху челото му две дълбоки бръчки. Стараейки се да намери разрешение, отиде отново до прозореца, отвори го и се изправи неподвижен, изложил лицето си на хладния вечерен ветрец. Жена му бе застанала зад него, обзета от нов страх; не смееше да му задава въпроси, само се питаше какви ли жестоки мисли се въртят в главата му, стоеше и чакаше, а насреща й се откриваше безкрайно небе.

В настъпващата нощ се открояваха тъмните очертания на далечни сгради, морава мъгла изпълваше ширналото се над гарата пространство. Особено по посока към Батиньол дълбоката просека изглеждаше като потънала в гъст слой пепел, контурите на Европейския мост вече едва-едва се различаваха. Към Париж последен слънчев отблясък просветляваше стъклата на огромните халета, а долу, в ниското, мракът се сгъстяваше. Проблеснаха искри, бяха запалили газените фенери по пероните. Лееше се ярка бяла светлина — фарът на локомотива от претъпкания с пътници, със затворени вече врати влак за Диеп, който очакваше сигнала за тръгване от помощник началник-гарата. Беше станало задръстване, червеният сигнал на стрелочника спираше движението, а един малък локомотив се появи, за да откара няколко вагона, които бяха препречили пътя след неправилна маневра. Във все по-непрогледната тъмнина по безкрайните преплетени релси кръстосваха влакове, промъквайки се между редиците неподвижни вагони, изпълнили глухите линии. Един отиваше към Аржантьой, друг — към Сен Жермен; от Шербург бе пристигнала извънредно дълга композиция. Непрестанно се сменяха сигнали, чуваха се свирки, сирени; ту тук, ту там се появяваха червени, зелени, жълти и бели светлинки; в сумрака това създаваше усещане за пълна бъркотия, сякаш всеки мит щеше да се случи непоправимото, но всичко отминаваше, изнизваше се неусетно, с плавна, плъзгаща се лекота, едва различимо в дрезгавината. И ето — червеният сигнал на стрелочника угасна, влакът за Диеп изсвири и потегли. От бледото небе западаха редки дъждовни капки. Нощта щеше да бъде влажна.

Когато Рубо се обърна, лицето му изглеждаше неумолимо, непроницаемо, като белязано от сенките на спускащата се нощ. Бе взел решение, планът му бе готов. Взря се в почти скрития в мрака стенен часовник и каза високо:

— Пет и двайсет.

Чак му стана чудно: един час, нищо и никакъв час, а колко работи се бяха случили! Струваше му се, че двамата се бяха разкъсвали взаимно седмици наред.

— Пет и двайсет, имаме време.

Севрин не смееше да го пита за каквото и да било, само го гледаше уплашено. Видя как порови в шкафа, измъкна листове, шише мастило и перо.

— На! Пиши сега.

— На кого?

— На него… Седни.

Тя инстинктивно се дръпна от стола, без дори да знае какво ще поиска от нея, но той я хвана, натисна я тъй силно да седне до масата, че не посмя да мръдне повече.

— Пиши… „Тръгнете тази вечер с експреса в шест и трийсет и не се показвайте преди Руан.“

Тя бе взела перото, но ръката й трепереше, все повече се плашеше от неизвестността, която се таеше в тия два реда. Затова се осмели да вдигне глава и да запита умолително:

— Мили, какво ще правиш?… Моля ти се, обясни ми…

Той повтори с грубия си, непреклонен глас:

— Пиши, пиши.

После добави, вперил очи в очите й, без гняв, без обиди, с упоритост, която като че се стовари върху нея и я смаза:

— Сама ще видиш какво смятам да правя… И ти ще ми помогнеш да го направя, разбра ли?… Така ще си останем заедно, ще има здрава връзка помежду ни.

Той я ужасяваше, опита да се възпротиви отново:

— Не, не, искам да знам… Няма да пиша, ако не узная.

Тогава Рубо мълчаливо улови ръката й — крехка детска ръчичка — и я стисна в желязната си длан бавно, като в менгеме, сякаш искаше да я смачка. Причинявайки й болка, налагаше волята си, едва ли ме я караше да я усети с плътта си. Тя извика, рухна, предаде се безвъзвратно. Беше тъй нежна и безпомощна, тъй малко познаваше живота, че нямаше как да не се покори. Оръдие на любовта, сега ставаше оръдие на смъртта.

— Пиши, пиши.

Тя с мъка започна да пише, ръката все още я болеше.

— Добре, послушна си — каза той, като взе писмото. — Сега прибери малко тука, приготви се… Ще се върна да те взема.

Беше напълно спокоен. Оправи вратовръзката си пред огледалото, сложи си шапката и излезе. Чу го как превърта два пъти ключа и го прибира. Нощният мрак ставаше все по-гъст и Севрин поседя известно време, като се вслушваше в шумовете, идещи отвън. От съседното жилище, където живееше продавачката на вестници, непрестанно се носеше глухо скимтене: сигурно някое кученце, затворено само. Долу, у семейство Довери, пианото бе замлъкнало. Сега весело дрънчаха тенджери и чинии, двете домакини шетаха из кухнята — Клер приготвяше овнешка яхния, а Софи режеше салата. Тя слушаше съкрушена смеховете им сред ужасяващата безнадеждност на настъпващата нощ.

Още в шест и четвърт локомотивът за хавърския експрес се появи откъм Европейския мост, отправи се към своя влак и бе скачен за него. Поради някакво задръстване композицията не се намираше под навеса на главния перон. Чакаше на открито, край друг перон, който се врязваше подобно на тесен вълнолом в мрака, а над плочника в мастиленото небе като редица прибулени звезди блещукаха газени фенери. Проливният дъжд тъкмо бе спрял, сега студен и влажен дъх изпълваше ширналото се пространство, а през мъглата се мяркаха бледите светлинки на сградите по улица Рим. Гарата представляваше величествена и тъжна гледка, напоена с вода, прошарена от кървави отблясъци, запълнена с тъмни очертания, с локомотиви и самотни вагони, с разпокъсани композиции, дремещи в глухите линии; из дълбините на това море от тъмнина се носеха шумове, мощни, пресекливи, сякаш трескави дихания, свирки пищяха остро като изнасилени жени, далечни сирени виеха жално сред грохота на околните улици. Чуха се гръмогласни заповеди да бъде прикачен допълнителен вагон. Една от клапите на експресния локомотив изпускаше силна струя пара, която се издигаше в мрака и се пръскаше на малки кълбета, същински бели сълзи по безграничното траурно небе.

В шест и двадесет се появиха Рубо и Севрин. Тя бе върнала ключовете на старата Виктоар в дамската тоалетна до чакалнята; той я побутваше като забързан съпруг, чиято жена се мотае, крачеше нетърпеливо, енергично, с килната на тила шапка, а тя изглеждаше неуверена и някак изтощена под спуснатата воалетка. Тълпа от пътници бе заляла перона, те се смесиха с нея и минаха покрай редицата от вагони, като търсеха свободно купе първа класа. Наоколо бе много оживено, носачите тикаха към предния вагон колички с багаж, един кондуктор търсеше места за някакво многобройно семейство; дежурният помощник-началник с фенера в ръка преглеждаше добре ли са скачени вагоните, докрай ли са затегнати винтовете. Рубо тъкмо бе открил едно празно купе и се канеше да настани Севрин вътре, когато го видя господин Вандорп, началник-гарата — той обикаляше с помощника си, отговарящ, за главните линии; с ръце на гърба, и двамата наблюдаваха скачването на допълнителния вагон. Поздравиха се, наложи се да спрат и да поприказват.

Най-напред отвориха дума за разправията с околийския, от завършека на която всички бяха удовлетворени. После поговориха за съобщената по телеграфа авария, станала същата сутрин в Хавър: лостът на локомотива Лизон, който обслужваше в четвъртък и събота експресната линия в шест и половина, се бе счупил тъкмо когато композицията влизала в гарата; ремонтът щеше да задържи там за два дни машиниста Жак Лантие, земляк на Рубо, и огняря Пекьо, мъжа на старата Виктоар. Севрин не се бе качила, стоеше и чакаше пред вратата на купето; мъжът й се преструваше пред господата, че е в отлично настроение, разговаряше високо и се смееше. Внезапно се чу тъп звук, влакът мръдна назад с няколко метра; локомотивът връщаше предните вагони, за да ги скачат с допълнителния, номер 293, в който имало специално запазено купе. Младият Анри Доверн, главен кондуктор на влака, бе познал Севрин въпреки воалетката и я бе дръпнал чевръсто, за да не я блъсне отворената врата; после учтиво се извини и й обясни, че запазеното купе било за един от ръководителите на Компанията, който се обадил, че ще пътува, половин час преди потеглянето на влака. Младата жена се изсмя нервно, без никаква причина, а той се раздели с нея очарован, за да се върне към служебните си задължения — често си бе мислил каква приятна любовница би могла да бъде тя.

Часовникът на гарата показваше шест и двадесет и седем минути. Оставаха само три минути. Изведнъж Рубо, който, без да престане да приказва с началник-гарата, не изпускаше от поглед вратите към чакалните, се сбогува и пристъпи към Севрин. Вагонът обаче се бе изместил, наложи се да повървят малко, за да стигнат до празното купе; е гръб към перона, той изблъска жена си, качи я вътре, като я повдигна с една ръка, и тя боязливо му се подчини, но инстинктивно се извърна да погледне назад. Беше се появил закъснял пътник, който носеше само едно одеяло — яката на широкия му, тежък син балтон бе вдигната, бомбето — ниско нахлупено и под мъждивата светлина на газените фенери се различаваше само крайчецът на бялата му брада. Господин Вандорп и господин Доверн се бяха завтекли към него, макар че пътникът очевидно искаше да мине незабелязан. Те го последваха, ала мъжът ги поздрави едва след като подминаха три вагона и стигнаха до запазеното купе, после бързо влезе вътре. Беше той. Севрин се отпусна разтреперана на седалката. Рубо безмилостно стискаше ръката й, сякаш за да се убеди, че е негова — ликуваше, тъй като нищо нямаше да го спре да стори онова, което бе намислил.

Само след минута щеше да стане шест и половина. Един вестникар все още упорито предлагаше вечерните издания, няколко пътници се разхождаха по перона, допушвайки цигарите си. Но всички започнаха да се качват: чуваше се как от двата края на композицията идват кондукторите и затварят вратите. Рубо вече бе изживял неприятна изненада, забелязвайки в ъгъла на уж празното купе тъмна, неподвижна и безмълвна сянка — сигурно някаква жена в траур, — но не можа да сдържи гневното си възклицание, когато някакъв кондуктор отвори наново вратата и пъхна при тях един дебел мъж и една дебела жена; двамата се наместиха задъхани. Всеки миг щяха да потеглят. Отново заваля ситен дъждец, замъгли потъналото в мрак обширно пространство, из което кръстосваха влакове — различаваха се само осветените им прозорци, плъзгащи се нанизи от светли квадратчета. Пламнаха зелени сигнали, няколко фенера се поклащаха почти до земята. Нищо друго — само черна пустота, в която се открояваха бледо озарените от газта навеси на главния перон. Всичко сякаш бе заличено, дори шумовете бяха някак приглушени, отекваше единствено грохотът на локомотива, бълващ през отворените клапи кълба бяла пара. Облакът се разрастваше, подобен на призрачен саван, в него се врязваха долетели от неизвестността черни пушеци. В непрогледното небе над нощната клада на Париж полетя вихрушка от сажди.

Тогава дежурният помощник-началник вдигна своя фенер и даде знак на машиниста да поиска път. Чуха се две изсвирвания, червеният сигнал до будката на стрелочника се смени с бял. Главният кондуктор очакваше заповедта за потегляне, застанал на вратата на фургона, и я предаде. Машинистът отново изсвири, този път продължително, отвори регулатора и подкара локомотива. Потегляха. Отначало движението едва се долавяше, после влакът набра скорост. Плъзна се под Европейския мост, хлътна в Батиньолския тунел. Останаха да пробляскват като червен триъгълник само трите светлини на последния вагон — същински три отворени рани. Човек можеше да го проследи с поглед още няколко секунди сред мрака на пронизващата нощ. Сега влакът се бе втурнал напред с пълна пара и нищо не би могло да го спре. Най-сетне изчезна.