Човекът-звяр

IX

През първите дни след завръщането си в Хавър Жак и Севрин бяха неспокойни и много предпазливи. Дали Рубо, след като знаеше всичко, нямаше да ги издебне, да ги изненада и побеснял, да си отмъсти? Спомняха си някогашните му ревниви изблици, грубите му прояви на бивш работник, готов да се разправя с юмруци. Като го виждаха глух и сляп за всичко, с помътнели очи, струваше им се, че замисля хитро някаква гадост, клопка, в която да ги заклещи. Цял месец се срещаха с безкрайни предпазни мерки, винаги нащрек.

А Рубо все по-често отсъствуваше от къщи. Може би изчезваше така, за да се върне внезапно и да ги завари в прегръдките един на друг. Но опасенията им не се оправдаха. Напротив, отсъствията му ставаха все по-продължителни, той вече изобщо не се прибираше, измъкваше се, щом се освободи, и се връщаше на минутата, за да поеме работата си. Когато имаше дневни дежурства, притичваше в десет часа да закуси за пет минути, а после не се връщаше преди единадесет и половина; привечер, в пет часа, изчезваше, щом колегата му го заместеше, и често не се вестяваше през цялата нощ. Едва му се събираха по няколко часа сън. Така беше и по време на нощните дежурства — излизаше от пет часа сутринта, явно ядеше и спеше другаде, но, тъй или иначе, не се прибираше преди пет часа вечерта. Дълго време въпреки нередовния живот той продължаваше да е примерен служител, винаги се явяваше навреме, понякога толкова изтощен, че едва се държеше на краката си, но оставаше на поста си и изпълняваше добросъвестно задълженията си. Постепенно обаче започна да прави пропуски. На два пъти Мулен, другият помощник-началник, трябваше да го чака по цял час; една сутрин дори, като разбра, че Рубо няма да се върне след закуска, колегиално го замести, за да му спести мъмренето. Този процес на бавен упадък започна да се отразява на цялата му дейност. Денем не беше вече усърдният, строг към другите и към себе си служител, който изпращаше и посрещаше влаковете едва след като лично ги е проверил и е отбелязал и най-дребните подробности в доклада си до началник-гарата. Нощем заспиваше непробудно в голямото кресло в канцеларията. Дори и като се събудеше, обхождаше перона сънливо, кръстосал ръце на гърба; даваше нарежданията си с беззвучен глас, не проверяваше изпълнението. Все пак по силата на навика всичко вървеше по установения ред с изключение на неправилното отвеждане в депото на един пътнически влак поради неговата небрежност. Колегите му се забавляваха и разправяха, че го е ударил на живот.

Действително Рубо, кажи-речи, живееше в Търговското кафене, на първия етаж в отделна малка зала, която постепенно се бе превърнала в истинско свърталище за хазарт. Разправяха, че там всяка нощ имало и жени, но всъщност се мяркаше само около четиридесетгодишната любовница на някакъв капитан в оставка — и то не от обич, а защото бе запалена картоиграчка. Помощник-началникът задоволяваше там само тъмната си страст към хазарта, която се бе пробудила у него на другия ден след убийството случайно при една партия пикет, а после бе нараснала и бе преминала в непреодолима привичка, защото го разсейваше, откъсваше го от мислите му. Играта така го бе завладяла, че бе прогонила дори плътските желания у този груб самец; беше изцяло в неин плен, тя единствена го засищаше и удовлетворяваше. Не го измъчваха угризения на съвестта, не търсеше забрава, но сред семенната разруха, сред проваления си живот бе намерил утеха, затъпяващо егоистично щастие, което можеше да вкуси сам; и всичко потъваше в тая страст, която го водеше към пълно падение. Дори алкохолът не би могъл да направи часовете му тъй леки, тъй волни, тъй бързо летящи. Беше се освободил от житейските грижи, струваше му се, че води напрегнато съществуване, но в някакъв друг мир, беше безучастен към неприятностите, които навремето можеха да го доведат до изстъпление. И ако не се смятат уморителните нощи, той се чувствуваше отлично; надебеля дори — бе станал мазен и жълтеникав, а натежалите клепачи скриваха помътнелите му очи. Прибираше се вкъщи полусънен, тромав и се отнасяше с върховно безразличие към всичко.

В нощта, когато Рубо се върна да измъкне изпод паркета тристате златни франка, трябваше да се разплати с инспектора по охраната господин Кош, тъй като бе загубил при няколко залагания. Кош беше опитен играч, отличаващ се с голямо хладнокръвие, което го правеше опасен противник. Той разправяше, че играе за удоволствие; длъжността му го принуждаваше да спазва приличие, ето защо държеше единствено да минава за бивш военен, стар ерген, който е само постоянен посетител на кафенето; това не му пречеше да удря карти по цяла нощ и да обира парите на другите. Носеха се разни слухове, обвиняваха го, че не си гледа службата, ставаше дума дори да го уволнят. Но все отлагаха; и без това почти нямаше работа — за какво да изискват по-голямо усърдие? Той благоволяваше да се мярка от време на време по перона на гарата, където разменяше любезни поздрави с всички.

За три седмици Рубо задлъжня на господин Кош с още около триста франка. Обясняваше, че наследството на жена му оправило сметките им, но добавяше на смях, че тя държала ключовете от касата; така се извиняваше, задето изплаща бавно дълговете си. Една сутрин бе много притеснен; като остана сам, отново отмести перваза и измъкна тайно банкнота от хиляда франка. Цял трепереше, не се беше развълнувал така през нощта, когато взе златните монети; тогава имаше усещането, че случайно са попаднали в ръцете му, докато банкнотата му се струваше чиста кражба, настръхваше цял, като си помислеше за тези прокълнати пари, до които си бе обещал никога да не се докосва. Преди се заричаше, че по-скоро ще умре от глад, отколкото да ги пипне, а ето че сега ги вземаше и сам не можеше да си обясни къде бе отишла честността му — очевидно бе изчезвала малко по малко с всеки изминал ден, откакто бе започнало нравственото му разложение след убийството. Стори му се, че усети в дупката нещо влажно и меко с отвратителна миризма и го обзе ужас. Бързо намести паркета и пак се закле да си отреже ръката, ако го докосне. Жена му не бе го видяла, отдъхна си и изпи голяма чаша вода, за да се съвземе. При мисълта, че ще плати дълга си и ще му останат доста пари, за да играе, сърцето му радостно заби.

Но когато трябваше да развали банкнотата, пак се уплаши. Преди беше смел и ако не бе направил глупостта да забърка жена си в цялата тая история, би отишъл сам да се предаде; сега само като се сетеше за полицията, цял се обливаше в хладна пот. Знаеше, че номерата на банкнотите не са записани, че делото е приключено и заровено завинаги в архивата, но го обземаше ужас, щом понечеше да влезе някъде, за да развали парите. Пет дни държа банкнотата у себе си; пипаше я, местеше я от джоб в джоб, не се разделяше с нея дори нощем и това направо се превърна в навик. Кроеше сложни планове и винаги го връхлитаха нови страхове. Първо се огледа на гарата — защо да не помоли някой колега касиер? После това му се стори извънредно опасно, хрумна му да отиде в другия край на Хавър без униформената фуражка и да купи нещо, все едно какво. Но дали няма да предизвика подозрение, като го видят да плаща дреболии с такава едра банкнота? Спря се на идеята да развали банкнотата в тютюнопродавницата на улица Наполеон, където ходеше всеки ден. Нима това не беше най-простият начин — знаеха, че са получили наследство, продавачката нямаше да се изненада. Рубо стигна до вратата, но бе обзет от такова малодушие, че се спусна до Вобанския док, за да си възвърне смелостта. Разхожда се половин час и се върна, без да е взел решение. Вечерта в Търговското кафене, като видя господин Кош, внезапно измъкна предизвикателно от джоба си банкнотата и помоли собственицата да я развали; тя нямаше дребни и изпрати един от сервитьорите до тютюнопродавницата. Пошегуваха се дори с банкнотата, която изглеждаше нова, макар да бе пусната в обращение преди десет години. Инспекторът по охраната я взе, повъртя я в ръцете си и заяви, че сигурно е лежала дълго в някоя дупка; това даде повод на любовницата на капитана в оставка да разкаже някаква дълга история за скрито съкровище, намерено под мраморната плоча на някакъв скрин.

Седмиците се редуваха и парите разпалваха страстта на Рубо към хазарта. Той не правеше големи залози, но тъй упорито, тъй мръсно не му вървеше, че всекидневните малки загуби се трупаха и се превръщаха в огромни суми. Към края на месеца пак се озова без пукната пара, дори бе задлъжнял срещу честната си дума с няколко наполеона и направо се съсипа, защото не смееше да пипне карта. Така се бореше със себе си, че едва не легна болен. Натрапчивото видение на деветте банкноти, погребани под паркета в трапезарията, мира не му даваше — виждаше ги през дървените фигурки, чувствуваше как изгарят подметките му. Като си помислеше, че само да пожелае, и може да си вземе още една! Но този път клетвата си беше клетва, по-скоро би си пъхнал ръката в огъня, отколкото в оная дупка. Една вечер обаче, когато Севрин бе заспала рано, не издържа и повдигна перваза с такава тъга и злоба, че очите му се напълниха със сълзи. За какво да се бори? Щеше да си причини само излишни страдания, защото ясно разбираше, че ще ги измъкне една по една, до последната.

На другия ден Севрин случайно забеляза прясната драскотина на ръба на перваза. Тя се наведе и установи, че паркетът пак е разместван. Очевидно мъжът й продължаваше да измъква парите. Изненада се от обзелия я гняв, защото обикновено не проявяваше користолюбие, без да се смята, че също бе готова по-скоро да умре от глад, отколкото да докосне опетнените с кръв пари. И все пак нима те не бяха толкова нейни, колкото и негови? Защо той се разполагаше с тях, като се криеше и дори не се съветваше с нея? До обед се измъчваше от желанието да се убеди и на свой ред би отместила перваза, за да погледне, ако не бе усетила как косите й настръхват при мисълта да рови там сама. Ами ако от дупката се надигне мъртвецът? От този детински страх трапезарията й стана толкова противна, че взе ръкоделието си и се затвори в спалнята.

Вечерта, докато ядяха мълчаливо остатъците от яхнията, отново се раздразни, като забеляза, че той неволно попоглежда към оня ъгъл на паркета.

— Пак си пипал там, нали? — запита рязко тя.

Той вдигна изненадано глава.

— Какво съм пипал?

— О, не се преструвай, чудесно ме разбираш… Само че слушай какво ще ти кажа: не желая повече да вземаш от тях, защото те са толкова твои, колкото и мои, и направо се разболявам, като си помисля, че ги докосваш.

Той обикновено избягваше кавгите. Семейният им живот сега беше само неизбежно общуване между двама души, обвързани, но чужди един на друг, които прекарваха по цели дни, без дума да си разменят, срещаха се и се разделяха безразлични и самотни. И този път той се задоволи да свие рамене, без да й дава никакво обяснение.

Тя обаче бе много раздразнена и искаше веднъж завинаги да свърши с укритите пари — въпрос, който я измъчваше от деня на престъплението.

— Държа да ми отговориш… Посмей само да ми кажеш, че не си ги пипал.

— Теб какво те засяга?

— Засяга ме, защото просто ми се гади, като си помисля. И днес толкова ме беше страх, че не се реших да остана тук. Всеки път, като ровиш там, три нощи ме мъчат кошмарни сънища. Никога досега не сме говорили за тези пари. Остави ги мирно и тихо и не ме принуждавай да си спомням за тях.

Той я гледаше втренчено с големите си очи и повтори натъртено:

— Какво те засяга, че ги пипам, нали не те карам теб да ги пипаш? Това си е моя работа, отнася се до мен.

Тя щеше да замахне рязко, но се сдържа. После, развълнувана, с изписани на лицето мъка и отвращение, каза:

— Ах, знаеш ли, не те разбирам… Преди беше честен човек. Да, никога не би взел и петаче от някого… За онова, дето го направи, може да ти се прости, защото тогава беше напълно полудял и подлуди и мен… Ама тези пари, ах, тези отвратителни пари, които би трябвало да забравиш, а ти ги крадеш малко по малко, за да си правиш удоволствието!… Какво става, как можеш да паднеш така низко?

Той я слушаше и в един миг на просветление сам се удиви, че е стигнал до кражба. Не можеше да осъзнае кога и как се бе извършило неговото бавно падение, не разбираше как убийството е унищожило всичко наоколо му, не можеше да си обясни как бе започнал да води ново, съвсем различно съществуване и сам бе станал друг човек сред разрушеното си семейство, а жена му се бе отдръпнала отчуждена и враждебна. Но всичко това бе непоправимо, той замахна, сякаш да се освободи от непоносимите мисли, и изломоти:

— Като се пука човек от досада вкъщи, търси разтуха навън. Ти вече не ме обичаш и…

— Ах, не, не те обичам вече!

Той я изгледа и удари с юмрук по масата, а лицето му се наля с кръв.

— Я по-добре ме остави на мира! Аз преча ли ти да се забавляваш? Укорявам ли те?… На мое място всеки честен човек щеше сума работи да направи, а аз нищо не правя. Първо би трябвало да ти тегля един ритник и да те изхвърля. Тогава може би ще престана да крада.

Севрин пребледня като смъртник, защото и тя често си бе мислила, че щом такъв ревнив мъж може да търпи жена му да има любовник, това е признак на тежко заболяване, на нравствена гангрена, постепенно разяждаща задръжките му, убиваща съвестта му. Но въпреки това се бореше, не искаше да признае вината си. Извика му задъхана:

— Забранявам ти да пипаш парите!

Той престана да яде. Сгъна спокойно салфетката, стана и й каза подигравателно:

— Ако искаш, хайде да делим!

И се наведе, готов да отмести перваза. Тя се хвърли напред, стъпи върху паркета, където бяха парите.

— Не, не! Знаеш, че бих предпочела да умра… Не отваряй! Не, не! Недей пред мен!

Тази вечер Севрин имаше среща с Жак зад сточната гара. Когато се върна след полунощ, си припомни сцената с мъжа си и превъртя два пъти ключа на спалнята. Рубо имаше нощно дежурство, не я беше страх, че ще се върне за спане, защото това се случваше рядко. Но въпреки че бе дръпнала завивката до брадата си и не бе угасила нощната лампа, не можеше да заспи. Защо бе отказала да делят? Мисълта да се възползува от тези пари вече не я възмущаваше толкова. Не беше ли приела оставената й като наследство къща в Кроа дьо Мофра? По същия начин можеше да вземе и парите. Пак я побиха тръпки. Не, не, никога! Би взела и парите, но те бяха откраднати от трупа след ужасното убийство и тя не би посмяла да ги докосне, страх я беше, че ще изгорят пръстите й. Севрин се поуспокои, започна да размишлява: би ги взела не за да ги харчи; напротив, щеше да ги скрие другаде, да ги зарови на известно само на нея място, където да останат навеки; така поне половината от цялата сума нямаше да отиде в ръцете на мъжа й. Нямаше да тържествува, че е взел всичко, щеше да му попречи да проиграе и това, което й принадлежи. Когато часовникът отмери три, вече съжаляваше до смърт, че се е отказала от подялбата. В главата й се прокрадна все още далечна, неясна мисъл — да стане и да измъкне изпод паркета всичко, да не му остави нищо. Но я вледеняваше такъв ужас, че не се решаваше да стигне докрай. Да вземе всичко, да го запази, без той да посмее да се оплаче! Полека-лека изпълнението на този план се превърна в необходимост, някъде дълбоко в нея несъзнателно се надигаше воля, много по-силна от съпротивата й. Въпреки че не го желаеше, скочи внезапно от леглото — не можеше да постъпи по друг начин. Вдигна фитила на лампата и отиде в трапезарията.

От този момент престана да трепери. Страховете й се изпариха, действуваше хладнокръвно, с бавни и точни движения, като сомнамбул. Потърси ръжена, с който Рубо отместваше перваза. Когато дупката зина, доближи лампата, защото не виждаше добре. Наведе се, но остана неподвижна, вцепенена, като закована — дупката беше празна. Очевидно, докато е била на среща, Рубо се е върнал, вземайки преди нея същото решение: да прибере всичко, да запази всичко за себе си; и начаса бе награбил банкнотите, не бе оставил нито една. Тя коленичи и видя на дъното в праха между гредите да блестят само златният часовник и златната верижка. Застина така за миг, полугола, в хладно изстъпление, като повтаряше безспир:

— Крадец! Крадец! Крадец!

После с яростно движение сграбчи часовника, като изплаши един огромен черен паяк, който побягна встрани. Намести паркета, удряйки го с ток, върна се в леглото и остави лампата на нощната масичка. Когато се позатопли, се взря в часовника, който държеше в стиснатата си шепа, обърна го, разгледа го от всички страни. На капака бяха преплетени инициалите на председателя. От вътрешната страна видя фабричния номер — 2516. Опасно беше да държи у себе си тая скъпоценна вещ, номерът беше известен на правосъдието. Но беше така разярена, задето се е добрала само до това, че вече не я беше страх. Усещаше дори, че кошмарите ще престанат да я мъчат, след като вече нямаше труп под паркета. Най-сетне щеше да стъпва спокойно навсякъде у дома си. Пъхна часовника под възглавницата, угаси лампата и заспа.

На другия ден Жак беше свободен, трябваше да почака Рубо както обикновено да заседне в Търговското кафене и да отиде при нея да закусят. Понякога си позволяваха това удоволствие. Докато ядяха, все още трепереща от възмущение, Севрин заговори за парите и му разказа как не е намерила нищо в дупката. Злобата срещу мъжа й не стихваше и тя все повтаряше:

— Крадец! Крадец! Крадец!

После донесе часовника и настоя Жак да го вземе, въпреки че това явно му бе противно.

— Разбери ме, мили, никой няма да вземе да го търси у теб. Ако аз го задържа, той сто на сто ще ми го вземе. Да знаеш, че предпочитам да ми откъсне парче месо, отколкото да му го дам… Не, туй е вече прекалено. Тези пари никак не ми бяха потрябвали. Ужасяваха ме, никога не бих похарчила и петаче от тях. Ама той нима имаше право да си ги присвоява? Ах, както мразя!

Тя се разплака и толкова настойчиво го молеше, че младият мъж най-сетне пъхна часовника в джоба на жилетката си.

Измина един час, а Жак продължаваше да държи полуоблечената Севрин на коленете си. Тя бе склонила глава на рамото му и бе обгърнала с ръце нежно и отмаляло шията му, когато Рубо, който имаше ключ от вратата, неочаквано влезе. Севрин скочи рязко. Беше ги заварил на местопрестъплението, излишно бе да отричат. Съпругът остана като закован, нямаше как да мине, а любовникът продължаваше да седи слисан. Севрин изобщо не се помъчи да измисли някакво обяснение, само пристъпи към него и бясно заповтаря:

— Крадец! Крадец! Крадец!

За секунда Рубо се поколеба. После сви рамене, както постъпваше сега при всички неприятни положения, влезе в спалнята и взе забравения там служебен бележник. Тя обаче го последва, като го обсипваше с обиди:

— Пак си ровил там, посмей да отречеш… И всичко си отмъкнал, крадец такъв! Крадец! Крадец!

Без дума да каже, той прекоси трапезарията. Обърна се само от прага и я обгърна с мрачния си поглед:

— Я ме остави на мира!

И излезе, без дори да затръшне вратата. Сякаш нищо не бе видял, дори с намек не показа, че е забелязал седящия там любовник.

Последва дълго мълчание, после Севрин се обърна към Жак:

— Е, какво ще кажеш?

Жак не бе произнесъл нито дума; най-сетне стана и изрази мнението си:

— Той е свършен човек.

И двамата бяха съгласни по този въпрос. Изненадата им, че търпи втория любовник, след като е убил първия, бе последвана от отвращение към снизходителния съпруг. Когато един мъж стигне дотук, той затъва до гуша в калта и от него всичко може да се очаква.

От този ден Севрин и Жак се почувствуваха напълно свободни. Възползуваха се от това, без повече да ги е грижа за Рубо. Сега, когато съпругът вече не ги притесняваше, най-голяма тревога им създаваше съседката госпожа Льобльо, която вечно ги дебнеше. Без съмнение тя ги подозираше. Колкото и тихо да стъпваше Жак, при всяко посещение виждаше как вратата отсреща незабележимо се полуоткрехва и едно око го прострелва през цепнатината. Това стана непоносимо; вече не смееше да се качи при Севрин, защото, ако се решеше да го стори, знаеха, че тя ще залепи ухо до ключалката; не можеха не само да се целуват, но дори и да побъбрят свободно. Тогава Севрин, разгневена от това ново препятствие пред любовта й, поде старата борба срещу семейство Льобльо, за да отнеме квартирата им. Всеизвестно беше, че открай време тя се полагаше на помощник-началника. Сега вече не я съблазняваха чудесната гледка и прозорците към перона и към енгувилските хълмове; искаше да получи тази квартира единствено защото имаше втора врата към черния вход. Жак можеше да идва и да си отива оттам, без госпожа Льобльо да го усети. Най-сетне щяха да бъдат свободни.

Битката беше страшна. Квартирният въпрос, който бе разгорещявал целия коридор, пак пламна и се изостряше с всеки изминал час. Потърпевшата госпожа Льобльо се бранеше отчаяно, твърдеше, че ще умре, ако я затворят в мрачната задна квартира, заприщена от покрива на перона като килия. Как си представяха, че ще я накарат да отиде да живее в тая дупка, след като беше свикнала със светлата си стая с прозорци към безкрайния простор, вечно оживена от постоянното движение на пътниците? Ако краката откажеха да й служат и бъдеше обречена да гледа само ламаринения покрив, по-добре да я убият още сега! За съжаление това бяха само сантиментални доводи и тя бе принудена да признае, че се е сдобила с квартирата благодарение любезността на предшественика на Рубо, бившия помощник-началник, който беше ерген; някъде дори имаше декларация, подписана от мъжа й, че се задължава да върне квартирата, ако някой нов помощник-началник предяви иск. Тъй като те още не бяха намерили декларацията, тя твърдеше, че изобщо не е имало такова нещо. Колкото по-неблагоприятно за госпожа Льобльо се развиваше спорът, толкова по-зла и нападателна ставаше тя. По едно време се опита да намеси и жената на Мулен, другия помощник-началник, като разправяше, че тя уж видяла как разни мъже целували госпожа Рубо по стълбището; Мулен много се ядоса, защото жена му, кротко, безлично същество, която носа си не подаваше навън, плачеше и се кълнеше, че нито е видяла, нито е чула подобно нещо. Цяла седмица тая сплетня вилня като буря от единия до другия край на коридора. Но голямата грешка на госпожа Льобльо, грешка, която щеше да я доведе до поражение, беше, че продължаваше да дразни с упоритото си шпионира не деловодителката госпожица Гишон; беше си внушила натрапчивата мисъл, че тя всяка вечер ходи при началник-гарата, и желанието й да ги улови се превърна в истинска болест, изостри се до крайност, защото след две години следене не бе успяла да установи нищо, дори най-дребното потвърждение на подозренията си. И направо полудяваше от това, тъй като беше сигурна, че те двамата са любовници. Поради това именно госпожица Гишон, бясна, че не може нито да влезе, нито да излезе, без да я издебнат, също действуваше да настанят госпожа Льобльо към двора — така щеше да бъде по встрани и самата тя нямаше да бъде принудена вечно да минава край нейната врата под зоркия й поглед. По всичко личеше, че началник-гарата господин Дабади, който до този момент не се месеше в борбата, сега с всеки изминал ден все по-открито се обявяваше срещу Льобльо, а това беше важен признак.

Постоянните кавги още повече усложняваха положението. Филомен, която носеше сега пресни яйца на Севрин, се държеше направо безочливо при срещите си с госпожа Льобльо. А тя пък, понеже оставяше вратата си винаги отворена, за да дразни съседите, създаваше условия двете да си разменят сума неприятни приказки. Севрин и Филомен толкова се сближиха, че Филомен започна да изпълнява поръчките на Жак, когато той не смееше сам да отиде при Севрин. Пристигаше с яйцата, уреждаше срещите, обясняваше защо Жак е трябвало да прояви предпазливост предната вечер и до колко часа е седял на приказки при нея. От време на време, когато нещо попречеше на Жак да се види със Севрин, той охотно оставаше в малката къща на началника на депото Сованя. Водеше там и огняря Пекьо, сякаш искаше да се разсее и го беше страх да остане сам през цялата вечер. Дори когато огнярят изчезваше и се запиляваше по моряшките кръчми, Жак отиваше у Филомен, даваше й поръчката си и се заседяваше у нея. Станала довереница в тяхната любов, Филомен, която дотогава бе имала само груби любовници, полека-лека съвсем се умили. Малките ръце и вежливото държане на този печален и толкова кротък младеж й се струваха като още невкусвано лакомство. С Пекьо сега се караха като несговорно семейство; той пиеше и си разменяха повече грубости, отколкото ласки; а когато предаваше на жената на помощник-началника нежните думи на машиниста, сякаш сама вкусваше сладостта на забранения плод. Един ден му довери, оплака му се от огняря, който бил страшно прикрит и само се правел на веселяк, след като бил способен на всякакви подлости, когато се напие. Жак забеляза, че сега тя се грижеше много повече за външния си вид; беше висока и суховата като мускулеста кобила, но не й липсваше чар, имаше красиви страстни очи; започна да пие по-малко и поддържаше чиста къщата. Брат й Сованя чу една вечер мъжки глас и влезе в стаята, готов да набие госта, но като позна машиниста, донесе бутилка сидър да го почерпи. На Жак явно му беше приятно да го посрещат тъй любезно, у тях не усещаше страшната тръпка. Филомен проявяваше все по-голямо приятелство към Севрин и все по-голяма неприязън към госпожа Льобльо, като навсякъде я наричаше дърта негодница.

Една нощ срещна двамата любовници зад градинката си и ги придружи в мрака до навеса, където те обикновено се срещаха тайно.

— Право да ви кажа, прекалено добра сте. След като квартирата ви принадлежи, на ваше място щях да я хвана за косите и да я изхвърля… Дайте й да се разбере!

Жак обаче беше против скандалите:

— Не, не, господин Дабади се е заел, по-добре да изчакаме. Всичко ще се уреди.

— Преди края на месеца ще спя в стаята й — заяви Севрин — и ще можем да се виждаме по всяко време.

Филомен усети в мрака как при тези думи тя се притисна нежно до любимия си. Раздели се с тях, за да се прибере, но се спря на тридесет крачки в тъмното и се обърна. Страшно се вълнуваше, като знаеше, че са заедно. Не ревнуваше, но несъзнателно й се искаше да обича и да бъде обичана по същия начин.

С всеки изминал ден Жак ставаше все по-мрачен. На два пъти бе измислил разни предлози, за да не се вижда със Севрин; закъсняваше понякога у Сованя, за да избегне срещата с нея. Той все така я желаеше, и дори по-страстно отпреди. Но сега в обятията й пак усещаше пристъпите на ужасната болест, обземаше го шемет и бързо се отдръпваше вледенен, уплашен, че вече не е той, а съвсем друг човек, че у него се пробужда звярът, готов да хапе. Мъчеше се да се изтощава с работа, приемаше допълнително непосилни задачи, прекарваше по дванадесет часа прав в локомотива, пребит от тръскането, с пронизвани от вятъра дробове. Колегите му се оплакваха от тежкия труд на машиниста, който, твърдяха те, за двадесет години съсипвал човека; той копнееше веднага да бъде съсипан, никога не се уморяваше, беше щастлив само когато Лизон го носеше напред, без да мисли за каквото и да било, загледан в сигналите. Когато пристигаше, заспиваше като труп, без дори да се наплиска с вода. Но щом се събудеше, натрапчивата мисъл отново започваше да го човърка. Опита се да си възвърне предишната нежност към Лизон, пак започна с часове да я почиства, караше Пекьо да излъсква стоманата като сребро. Когато железопътните инспектори пътем се качваха в неговия локомотив, винаги го хвалеха. Той поклащаше глава, вечно недоволен, защото знаеше, че след онзи престой в снега неговата машина не беше вече предишната храбра здравенячка. Без съмнение при поправката на буталата тя бе загубила частица от душата си, онова тайнствено жизнено равновесие, което зависи от добрия монтаж. И това го измъчваше, отпадането й го изпълваше с горчива мъка и той отрупваше началниците си с безразсъдни жалби, искаше безполезни ремонти, измисляше неосъществими подобрения. Отказваха му й той ставаше все по-мрачен, убеден, че Лизон е тежко болна, а нищо не може да направи, за да не излезе тя от употреба. Любовта му се превръщаше в безнадеждност — защо да обича, щом е писано да убива всичко, което обича? И отнасяше при любовницата си това свое безумно любовно отчаяние, което нито страданието, нито умората можеха да уталожат.

Севрин също бе усетила промяната у Жак и се измъчваше, защото смяташе, че тя е причина за тъгата му, откакто бе узнал всичко. Дали не се разтреперва в обятията й и не отбягва целувките й, защото споменът за стореното от нея го ужасява? Никога не би се осмелила отново да подхване разговор на тая тема. Разкайваше се, че увлечена от неудържимото желание да си признае, бе проговорила в чуждото легло, когато двамата изгаряха от страст; вече бе забравила жаждата си да се довери, сякаш бе удовлетворена от мига, когато сподели с Жак своята тайна, с която бе го обвързала. Тя го обичаше, желаеше го още по-силно, откакто не криеше нищо от него. Това бе ненаситна страст, в нея най-сетне се бе пробудила жената — същество, създадено единствено за ласки, пламенна любовница, която не бе ставала още майка. Живееше само чрез Жак, не лъжеше, когато казваше, че иска да се слее с него, защото копнееше той да я отнесе, да я запази в себе си! Винаги нежна, покорна, изпитала наслада единствено чрез него, тя с удоволствие би спала от сутрин до вечер като котка на коленете му. От ужасната драма в сърцето й бе останало само удивлението, че е била замесена в нея; сякаш бе невинна и непорочна въпреки мръсотиите през младостта й. Сега всичко това бе далеч, тя се усмихваше и дори не би изпитвала злоба срещу мъжа си, ако той не я притесняваше. Но ненавистта й към този човек се засилваше, колкото повече се разпалваше страстта й, копнежът й по другия сега, когато знаеше и я бе опростил, другият беше станал неин владетел, него щеше да следва, той можеше да разполага с нея като със своя собственост! Тя бе му поискала снимка и спеше с нея; затваряше очи, долепила уста до лика му, безкрайно нещастна, откакто виждаше, че е нещастен, макар да не можеше да разгадае истинската причина за мъката му.

Докато чакаха да се приютят спокойно при нея, когато извоюва новата квартира, те продължаваха да се срещат навън. Зимата вече си отиваше, времето през февруари бе много меко. Удължаваха разходките си, скитаха с часове из обширния район на гарата, защото Жак избягваше да се спира, и когато тя го притискаше в обятията си и го разпалваше тъй, че го принуждаваше да седне, той я дърпаше все в тъмното от страх да не я убие, като зърне разголената й шия; докато не я виждаше, може би щеше да устои. В Париж, където Севрин отиваше с него всеки петък, спускаше плътно завесите, като твърдеше, че светлината му разваляла насладата. Сега тя изобщо не даваше обяснение на мъжа си за тези свои ежеседмични пътувания. За съседите оставаше в сила предишният предлог — болката в коляното; разправяше също, че ходела да навестява своята дойка леля Виктоар, която още лежала в болницата, но вече започвала да се оправя. Това беше голямо забавление и за двамата — в тези дни той следеше внимателно своята машина, а Севрин бе очарована, че не е така мрачен; пък и пътят я развличаше, макар да знаеше вече наизуст и най-ниските хълмове, и най-малките горички наоколо. От Хавър до Мотвил се простираха ливади, равни поля, оградени с живи плетища и засадени с ябълки. После чак до Руан се виждаше неравна пустинна местност. След Руан се появяваше Сена. Прекосяваха я в Сотвил, в Оасел, в Пон дьо л’Арш; тя се мяркаше непрекъснато, виеше се през обширни равнини. След Гайон вече изобщо не я губеха от поглед, течеше бавно отляво между ниски брегове, обрасли с тополи и върби; минаваха край склона, загубваха я в Бониер, внезапно я срещаха отново в Рони на излизане от Ролбоазкия тунел. Тя беше като мила спътница. Още три пъти я прекосяваха, преди да пристигнат. Следваха Мант с камбанарията, сгушена сред дървесата, Триел с гипсовите каменоломни, разпръснати като бели петна, Поаси, пресечен от железопътната линия през средата, зелените стени на Сенжерменската гора, Коломбските височини, покрити с люляк, най-сетне предградията и Париж, който вече се усещаше, изникваше след моста на Аниер с далечната Триумфална арка, извисила се над олющените постройки и щръкналите комини на фабриките. Локомотивът хлътваше в Батиньолския тунел, спираха в кънтящата от тракането гара и до вечерта си принадлежаха, бяха свободни. Връщаха се през нощта; тя затваряше очи и изживяваше отново щастието от срещата. Но и сутрин, и вечер, винаги когато минаваха близо до Кроа дьо Мофра, тя хвърляше предпазливо поглед, без да се навежда през прозореца, сигурна, че ще види на прелеза Флор, права, със сигналното флагче в ръка, проследяваща влака с горящи очи.

След като бе ги видяла да се целуват по време на снежната буря, Жак предупреди Севрин да се пази от нея. Сега знаеше, че Флор го обича страстно и диво още от дете, усещаше, че ревнува с цялата си момчешка сила, че пламти от необуздана, смъртоносна злоба. Освен това сигурно й бяха известни твърде много неща, защото си спомняше намека й за връзките на председателя с някаква госпожица, за която никой не се сещал и която той омъжил, за да я нареди. След като знаеше това, тя сигурно бе отгатнала кой е извършил престъплението; имаше опасност да се разприказва, дори да напише изложение до съда, за да си отмъсти. Но дните и седмиците минаваха и нищо не се случваше, той всеки път я виждаше застанала неподвижно на своя пост край пътя, с флагчето в ръка. Още отдалеч, щом тя зърнеше локомотива, Жак усещаше пламтящите й очи. Флор го виждаше през пушека, обгръщаше го цял, придружаваше го сред вихрения бяг на влака под оглушителното тракане на колелата. И в същото време изследваше, пронизваше, претърсваше всички вагони — от първия до последния. Винаги откриваше другата, съперницата, сега знаеше, че тя е там всеки петък. Севрин се мъчеше да не подава глава, но някаква властна необходимост я подтикваше да надзърне незабелязано; Флор начаса я мярваше и погледите им се кръстосваха като шпаги. Влакът летеше, гълташе пътя и едната от тях оставаше на земята, безсилна да го настигне, беснееше срещу щастието, което той отнасяше. Флор сякаш бе пораснала, всеки път му се виждаше по-висока; Жак беше започнал да се тревожи, че не прави нищо, питаше се какви ли планове крои тази висока мрачна девойка, от чиято поява не можеше да избяга.

Притесняваше ги също и един от железничарите — главният кондуктор Анри Доверн. Тъкмо той ръководеше влака в петък и проявяваше досадна любезност към младата жена. Открил връзката й с машиниста, главният кондуктор си казваше, че може би и той ще се вреди. Когато имаше сутрешно дежурство при потеглянето на влака от Хавър, Рубо се хилеше — толкова прозрачни бяха ухажванията на Анри; той запазваше цяло купе за Севрин, настаняваше я, проверяваше лично грейката. Един ден съпругът, който спокойно разговаряше с Жак, дори му смигна да погледне колко се престарава главният кондуктор, сякаш искаше да го запита как търпи подобно положение. Впрочем, когато се караха, той открито обвиняваше жена си, че спи с двамата. Тя си бе въобразила за миг, че и Жак го е повярвал и това е причината за лошото му настроение. Веднъж избухна в ридания и започна да го уверява, че е невинна, закле го да я убие, ако му е изневерила. Жак, силно пребледнял, се пошегува, целувайки я, като й отговори, че е напълно убеден в честността й и не възнамерява да убива никого.

През първите вечери на март времето беше отвратително, трябваше за дълго да прекратят срещите си; пътуванията до Париж, няколкото часа свобода, достигната тъй далеч, не бяха достатъчни на Севрин. Тя все по-силно искаше Жак да бъде неин, само неин, да живеят заедно и през деня, и през нощта, без никога да се разделят. Ненавистта към мъжа й ставаше все по-голяма, дори само присъствието му я дразнеше болезнено, непоносимо. Толкова кротка и ласкаво отстъпчива по природа, сега пламваше начаса, щом се отнасяше до него, побесняваше при най-дребното му възражение. Тогава черните й коси сякаш спускаха мрачна сянка над прозрачносините очи. Тя изпадаше в изстъпление, обвиняваше го, че е разбил живота й, че заради него семейството им се е превърнало в нетърпимо бреме. Та нали той бе извършил всичко? Нали по негова вина домът им бе рухнал и тя имаше любовник? Мудността и спокойствието му, безразличните погледи, с които посрещаше гневните й изблици, превитите рамене, големият корем, всичко, което бе го превърнало в мрачна купчина тлъстини, й се струваше признак на някакво своего рода щастие и това просто я вбесяваше, защото самата тя страдаше. Копнееше вече само да скъса, да се махне, да започне отново живота си другаде. Ах, да започне отново! Да заличи миналото, да започне живота си отначало, преди да се бяха случили всичките тези гадости, да стане такава, каквато беше на петнадесет години, да обича, да бъде обичана, да заживее, както мечтаеше тогава! Цяла седмица крои един план за бягство; представяше си как ще заминат с Жак, как ще се скрият в Белгия, как ще се настанят там като трудолюбиво младо семейство. Но дори не му спомена за това, защото веднага изплуваха всички пречки — несигурното положение, постоянният страх и особено неприятната перспектива да остави на мъжа си цялото си имущество, парите, къщата в Кроа дьо Мофра. Мъжът й и тя си бяха завещали приживе един на друг всичко, което притежаваха, така че беше със завързани ръце; като негова законна съпруга, се бе поставила юридически във властта му. Би предпочела да умре тук, отколкото да замине и да му остави дори петаче.

Един ден Рубо се върна вкъщи мъртвешки блед и й разказа как, като пресичал релсите пред някакъв движещ се влак, един от буферите докоснал лакътя му; Севрин си помисли, че ако беше умрял, щеше да е свободна. Загледа го втренчено с големите си очи и се запита защо не умира, след като вече не го обича и той пречи на всички.

От този момент започна да мечтае за друго — Рубо умираше при злополука и тя заминаваше с Жак за Америка. Но вече щяха да бъдат женени, щяха да са продали къщата в Кроа дьо Мофра и да са превърнали цялото си имущество в налични пари. Нямаше да има от какво да се страхуват за в бъдеще. След като напуснеха родината, щяха да се възродят в обятията си. Там вече нищо не би им напомняло миналото, тогава щеше да повярва, че животът започва отново. Тук не бе успяла, но там щеше да съумее да запази щастието си. Жак можеше да си намери някаква работа; и тя щеше да се заеме с нещо; защо да не се замогнат, да имат и деца, разбира се, да заживеят нов живот, изпълнен с труд и блаженство! Щом останеше сама — сутрин в леглото или през деня над ръкоделието, — се отдаваше на тези мечти, прекрояваше ги, допълваше ги, прибавяше непрекъснато радостни подробности и накрая започваше да се чувствува на върха на щастието и благополучието. Преди излизаше много рядко от къщи, а сега се пристрасти да ходи на пристанището, за да гледа как отплуват параходите: слизаше на вълнолома, облакътяваше се на перилата и следеше дима на кораба, докато се стопи в мъглата на хоризонта; тогава сякаш се раздвояваше, струваше й се, че вече е там, на палубата, с Жак, далеч от Франция, на път за мечтания рай.

Една вечер по средата на март Жак, който се бе решил да я посети вкъщи, й разказа, че е довел с влака от Париж един от бившите си съученици, който се канел да замине за Ню Йорк, за да разработи някакво ново изобретение — машина за производство на копчета; търсел съдружник, техник, и дори му предложил да го вземе със себе си. Великолепно предприятие, в което било необходимо да вложи само някакви си тридесет хиляди франка, а можел да спечели милиони. Жак разказа всичко това между другото, като добави, че, естествено, не приел предложението. Но дълбоко в душата си явно съжаляваше, защото наистина е тежко да се откаже човек от възможността да спечели цяло състояние.

Севрин го слушаше права, със зареян поглед. Не беше ли това осъществяването на нейната мечта?

— Да — прошепна тя, — най-сетне бихме могли да заминем утре…

Той вдигна изненадано глава:

— Как така да заминем?

— Да, ако той беше мъртъв.

Не назова Рубо, само посочи с брадичка. Той я разбра и замахна неопределено, което означаваше, че за нещастие не е мъртъв.

— Бихме могли да заминем — продължи тя бавно с дълбок глас — и да бъдем щастливи там! Ще имаме тридесет хиляди франка, ако продам къщата, ще ни останат пари и да се обзаведем… Ти ще ги вложиш в предприятието, аз ще подредя малък уютен дом и ще се обичаме от все сърце… Ах, колко хубаво, колко хубаво би било!

И добави много тихо:

— Далеч от спомените, само с новия живот пред нас!

Жак бе обзет от безкрайна нежност, ръцете им се сплетоха, те притиснаха длани, замлъкнаха, унесени от тази надежда. След малко тя се обади:

— Все пак трябва да видиш приятеля си, преди да отпътува, и да го помолиш да те предупреди, ако си намери съдружник.

Той отново се изненада:

— Ама защо?

— Боже мой! Знае ли човек? Оня ден само секунда да се е забавил, и щях да бъда свободна… Станеш сутрин жив и здрав, а вечерта те няма…

Тя го загледа втренчено и повтори:

— Ах, ако той беше мъртъв!

— Все пак нали не искаш да го убия? — каза Жак, като се опита да се усмихне.

Тя три пъти изрече „не“, но очите й казваха „да“, нежните й очи на любеща жена, която страстта прави неумолимо жестока. След като Рубо бе убил, защо и той да не бъде убит? Тази мисъл се породи у нея внезапно като естествена последица, като неизбежен край. Да го убият и да заминат, нищо по-просто от това. С неговата смърт всичко ще свърши, тя ще може да започне нов живот. Вече не виждаше друга развръзка, бе взела безвъзвратно решение; продължаваше да повтаря „не“, клатейки отрицателно глава, защото не й достигаше смелост да признае жестокостта си.

Облегнат на бюфета, Жак все още усмихнато се правеше, че приема на шега тоя разговор. Изведнъж му се мярна ножът и той каза:

— Щом искаш да го убия, дай ми ножа… Часовникът вече е у мен, тъкмо ще си направя малък музей.

Разсмя се още по-силно, но тя отговори сериозно:

— Вземи ножа.

Жак го сложи в джоба си и сякаш за да завърши шегата, я целуна с думите:

— А сега лека нощ… Веднага отивам при приятеля си, ще му кажа да почака… В събота, ако не вали, ела зад къщата на Сованя. Разбрано, нали? И бъди спокойна, няма да убиваме никого, само се пошегувах.

И все пак въпреки късния час Жак слезе до пристанището, за да потърси приятеля, който бе отседнал в един от хотелите и щеше да замине на другия ден. Разказа му, че може би ще получи наследство, и го помоли да изчака две седмици, за да му даде окончателен отговор. После, докато се връщаше към гарата по широките тъмни булеварди, сам се чудеше на постъпката си. Нима наистина бе си наумил да убие Рубо, та вече се разпореждаше с жена му и с парите му? Не, не бе взел такова решение, очевидно бе постъпил така за всеки случай. Но изведнъж пред него изникна споменът за Севрин, за пламтящата й ръка, за втренчения й поглед, който казваше „да“, докато устата й изричаше „не“. Севрин явно искаше той да го убие! Обзе го страшен смут, какво да прави?

Като се прибра в квартирата на улица Франсоа Мазьолин, Жак легна до хъркащия Пекьо, но не можа да заспи. Неволно му се натрапваше мисълта за престъплението, изграждаше плана на драмата, пресмяташе и най-далечните й последици. Ровеше се, обсъждаше всички „за“ и „против“. Всъщност, обмисляйки хладнокръвно, без да се горещи, всичко беше „за“. Нима Рубо не беше единствената пречка към щастието му? Ако той умреше, Жак щеше да се ожени за Севрин, която обожаваше, нямаше да се крие вече, щеше да я притежава изцяло завинаги. Освен това щеше да се сдобие с пари, с благосъстояние. Щеше да се откаже от тежката си професия, да стане на свой ред господар в Америка, където според другарите му машинистите с лопата ринели златото. Новото съществуване там се разгръщаше пред него като съновидение: страстно влюбена съпруга, бързо спечелени милиони, широк живот, удовлетворение на най-честолюбивите планове, изобщо всичко, което би си пожелал. И за да осъществи тази своя мечта, необходим беше само един жест — да бъде премахнат човек, както прегазваме някоя животинка или някое растение, изпречили се на пътя ни! А самият този човек, затлъстял, натежал, затънал в глупавата си страст към хазарта, поглъщащ цялата му предишна сила, всъщност не представляваше нищо. Защо да го щади? Нито едно обстоятелство, нищо не говореше в негова полза. Той бе осъден, защото отговорът на всеки въпрос доказваше, че е пречка за другите. Глупаво и малодушно беше да се колебае.

Гърбът му гореше, Жак легна по корем, но изведнъж скочи, сякаш връхлетян от една неясна в началото мием, която внезапно се заби в мозъка му като острие. Защо, след като от детството си копнееше да убива, след като тази идея фикс го разяждаше и го терзаеше като кошмар, защо да не убие Рубо? Може би чрез тази набелязана жертва щеше да притъпи един път завинаги желанието да предизвиква смърт и така не само щеше да свърши добра работа, но и щеше да се излекува. Излекуван! Боже мой, да не усеща вече тая трескава жажда за кръв, да притежава Севрин, без да чувствува зверското пробуждане на примитивния мъжкар, отнасящ на раменете си изкормената самка. Пот го обля, видя се мислено как хваща ножа, как го забива в гърлото на Рубо, също както той бе го забил в гърлото на председателя, как кръвта се стича по ръцете му, а той се чувствува доволен, заситен. Решено беше — ще го убие, щом това означава оздравяване, обожаемата жена, благосъстояние. След като бе неизбежно да убие някого, то по-добре да убие този, така поне ще знае за какво го е направил — защото е разумно, изгодно и логично.

Беше три часът през нощта, когато взе това решение. Опита се да заспи. Унасяше се вече, но изведнъж нещо вътре в него го разтърси и той седна задъхан в леглото. Боже мой, имаше ли право да убие този човек? Когато някоя муха му досаждаше, размазваше я с ръка. Един ден някаква котка се замота в краката му и той й счупи гръбнака с ритник — вярно, че без да иска. Но човек, негов ближен! Трябваше да прехвърли отново всичките си доводи, за да си докаже правото да убива, правото на силните да изяждат слабите, когато им пречат. Жената на другия сега го обичаше, искаше да бъде свободна, за да се омъжи за него и да му даде имуществото си. Просто ще отстрани препятствието от пътя си. Нима, когато в гората два вълка се счепкат заради една вълчица, по-силният не се освобождава от по-слабия, като му прегризва гърлото? А в древни времена, когато хората подобно на вълците са се приютявали в пещерите, нима желаната жена не е принадлежала на този от племето, който е успявал да я завладее, проливайки кръвта на съперниците си? След като законът на живота е такъв, трябва да му се покоряваме, без да се съобразяваме с измислените по-късно предразсъдъци, за да живеем заедно. Малко по малко Жак си доказа отново, че има право — още утре щеше да избере мястото и часа и да извърши убийството. Несъмнено най-добре би било да промуши Рубо през нощта на гарата по време на обиколките му, за да се създаде впечатлението, че крадци са го изненадали и убили. Знаеше едно удобно място зад въглищата, където можеше да го приклещи. Мъчеше се да заспи, но сега си представяше сцената, обсъждаше къде да застане, как да удари, за да го просне начаса; и докато разработваше и най-дребните подробности на плана си, в него глухо, непреодолимо пак се възвръщаше отвращението, пак се надигаше вътрешният протест, който го завладя изцяло. Не, не, нямаше да убие! Това му се струваше чудовищно, неизпълнимо, невъзможно. В него се бунтуваше цивилизованият човек, силата, придобита с възпитанието, бавно изградената неразрушима постройка на предаващите се с поколенията идеи. Като предците си бе всмукал с майчиното мляко заповедта: „Не убивай!“ Изтънченият му мозък, съзряването на съвестта отхвърляха с ужас убийството, щом се отдадеше на сериозни размишления. Да убие несъзнателно, воден от инстинкта, това да! Но да убие умишлено поради сметки и за собствена изгода… не, никога, никога не би могъл да го стори!

Развиделяваше се, когато Жак най-сетне задряма, но спеше леко, сякаш бе буден — отвратителният спор в душата му продължаваше. Едва ли имаше по-мъчителни дни в живота му от следващите. Избягваше Севрин, изпрати й вест, че няма да се срещне с нея в събота — боеше се от погледа й. В понеделник обаче нямаше как да не се срещнат и точно както се опасяваше, големите й очи, тъй нежни и дълбоки, го изпълниха с ужас. Тя не заговори за това, не му намекна нищо нито с жест, нито е думи. Четеше го само в очите й — те го питаха, умоляваха. Не знаеше как да се избави от нетърпеливия им упрек, те непрекъснато се впиваха в неговите очи, сякаш му задаваха удивено въпроса как може да се колебае, когато се отнася до щастието му. На раздяла той силно я притисна в обятията си, за да й покаже, че вече е решил. И действително беше така, но само докато слезе до подножието на стълбището! Там отново започна да се бори със съвестта си. На следващата среща се яви смутен и блед, не я гледаше в очите, като страхливец, отстъпил в решителния момент. Тя безмълвно избухна в ридания, разплака се в прегръдките му, безкрайно нещастна; а той, разстроен, се презираше додън душа. Трябваше да свърши веднъж завинаги с това.

— Искаш ли да дойда там в четвъртък? — запита тихо тя.

— Да, ще те чакам в четвъртък.

В четвъртък през нощта беше много тъмно, по небето нямаше звезди, то бе навъсено и безмълвно, сякаш притиснато от носещата се над морето мъгла. Както обикновено Жак дойде пръв зад къщичката на Сованя и зачака Севрин. Мракът беше толкова гъст, а тя стъпваше тъй леко, че Жак ужасно се стресна, когато го докосна, преди да бе я видял. Тя се хвърли в прегръдките му и като го усети как трепери, разтревожено запита:

— Уплаших ли те?

— Не, не, чаках те… Да вървим, никой няма да ни види.

Те тръгнаха бавно, прегърнати, през пустите околности. От тази страна на депото рядко се виждаха газени фенери; на места дори изобщо липсваха; а в далечината, към гарата, бляскаха като ярки искри.

Вървяха дълго, без да продумат. Тя беше склонила глава на рамото му, повдигаше я от време на време, за да го целуне по брадичката; а той се навеждаше в отговор да я целуне по слепоочията. Далечните църковни камбани тържествено отмериха един часа през нощта. Не говореха, но чрез прегръдката четяха мислите си. А мислеха само за това, вече винаги когато бяха заедно, то неотстъпно ги обсебваше. Борбата продължаваше; за какво да изрича ненужни думи, след като трябваше да действува? Когато се притисна ласкаво към него, Севрин усети ножа в джоба на панталона му. Дали най-сетне не се бе решил?

Мислите й напираха, тя изрече с едва доловим глас:

— Чудех се, преди да изляза, защо се върна вкъщи… После видях, че взе револвера си, беше го забравил… Сигурно е тръгнал на обиколка.

Отново настъпи мълчание и чак след като направиха още двадесетина крачки, той на свой ред каза:

— Крадци отмъкнаха миналата нощ олово оттук… сто на сто ще дойде след малко.

Севрин леко потръпна, те отново замълчаха и забавиха крачка. Внезапно я обзе съмнение дали действително ножът бе в джоба му? На два пъти го целуна, за да провери. Понеже не бе сигурна дори като се долепи до него, целуна го трети път и опипа с ръка. Действително ножът беше там. Той разбра, притисна я силно до гърдите си и прошепна на ухото й:

— Ей сега ще дойде и ти ще бъдеш свободна.

Убийството беше решено и от тази минута им се струваше, че някаква непозната сила ги понесе. Внезапно сетивата им се изостриха необичайно, особено осезанието, най-лекото стискане на ръцете им причиняваше болка, най-малкото докосване на устните приличаше на одраскване с нокът. Чуваха и всички недоловими досега шумове — далечния грохот и пухтенето на локомотивите, глухото блъскане на буферите, стъпките в мрака. Нощта сякаш стана видима, различаваха черните предмети, като че ли от очите им бе паднала пелена; премина прилеп, проследиха лъкатушния му полет. Спряха се до купчина въглища, неподвижни, наострили слух и зрение, напрегнати до краен предел. Сега и двамата шепнеха.

— Някой като че ли извика за помощ, чу ли го?

— Не, прибират някакъв вагон.

— Някой вървеше вляво от нас. Пясъкът скърцаше.

— Не, не, плъхове тичат и шумолят из въглищата.

Изминаха няколко минути. Севрин внезапно го притисна в обятията си.

— Ето го.

— Къде е? Не виждам нищо.

— Обиколи халето на нискоскоростните влакове, идва право към нас… Гледай! Сянката му се движи по бялата стена.

— Мислиш, че тази тъмна фигура… Значи, е сам?

— Да, сам, съвсем сам.

В този решителен момент тя се хвърли като обезумяла на врата му и впи пламенно устни в неговите. Това беше целувка, горяща като жива рана, дълга, сякаш искаше с нея да му прелее кръвта си. Как го обичаше и как ненавиждаше другия! Ах, ако беше по-смела, сто пъти вече да бе свършила сама тази работа, за да му спести кошмара; но ръцете й не бяха достатъчно яки, тя бе тъй крехка, тук бе необходима мъжка сила. Безкрайно дълга целувка — ето всичко, с което можеше да му вдъхне смелост, да му обещае, че му принадлежи цяла, телом и духом. В далечината сред нощния мрак като отчаяна, скръбна жалба прозвуча свирката на локомотив; на ранни интервали се чуваше, подобно удар на огромен чук, идещ неизвестно откъде грохот; а надигналата се от морето мъгла се носеше по небето и разпокъсаните й кълба сякаш гасяха от време на време ярко искрящите газени фенери. Когато най-сетне откъсна устни от неговите, изрита усещането, че не съществува — цяла се бе разтворила в него.

Жак бързо щракна ножа, но изведнъж изруга сподавено:

— Дявол да го вземе! Нищо не излезе, май че си тръгна!

Така беше, движещата се сянка, след като се приближи на петнадесетина крачки до тях, сви наляво и се отдалечи с равномерната стъпка на нощен надзирател, незабелязващ нищо подозрително.

Тогава тя избута Жак.

— Върви, хайде, върви де!

Двамата тръгнаха, тя го следваше по петите, прокраднаха се, впуснаха се безшумно след жертвата си. За миг го изгубиха от поглед при ремонтните работилници; пресякоха напреки през един кратък път за депото и го видяха отново на двадесетина крачки пред тях. Сега трябваше да се прикриват и в най-малките сенки на стената — една погрешна стъпка можеше да ги издаде.

— Няма да го спипаме — глухо измърмори Жак. — Ако стигне до будката на стрелочника, всичко е загубено.

Тя повтаряше на ухото му: Върви! Хайде, върви де!

В тази минута в обгърнатото от мрак обширно пространство сред нощната самота на голямата гара беше подходящо да изпълни решението си като в закътано пустинно свърталище. Ускорявайки тихо стъпка, той сам се насърчаваше, разсъждаваше, убеждаваше се, че убийството ще бъде разумно, законно, логично доказано, предрешено. Само щеше да защити правото си, правото на живот, след като кръвта на другия му беше тъй безмерно необходима, за да съществува. Един удар ножа, и ще извоюва щастието си.

— Няма да го спипаме, няма да го спипаме! — повтори той яростно, като видя, че сянката подмина будката на стрелочника. — Нищо не излезе, ей го, измъкна се.

Севрин обаче нервно го дрънна за ръката и го принуди да се спре:

— Погледни, връща се!

Рубо действително се връщаше. Сви надясно, после псе отново назад. Може би смътно усещаше зад себе си убийците. Но продължаваше да крачи спокойно, като добросъвестен страж, който не желае да се прибере, преди да е надникнал навсякъде.

Жак и Севрин се заковаха, не помръднаха. Случайно се бяха озовали до купчина въглища. Облегнаха се плътно на лея, сякаш да влязат вътре, залепиха гърбове до тъмната стена, сляха се, като че ли потънаха в мастиленочерна вода. Затаиха дъх.

Жак гледаше как Рубо върви срещу тях. Деляха ги едва тридесет метра, всяка негова крачка намаляваше разстоянието, равна, отмерена като неумолимото махало на съдбата. Още двадесет стъпки, още десет — сега ще дойде до него и ето, той ще вдигне ръка и ще забие ножа в гърлото му, ще го пререже от дясно на ляво, за да не може да извика. Секундите му се струваха безконечни, толкова мисли нахлуха като порой в главата му, че загуби представа за времето. Целият низ от доводи премина още веднъж в съзнанието му — представи си пак ясно убийството, причините и последствията. Още пет крачки. Решението, изострено до крайност, оставаше непоколебимо. Искаше да убие и знаеше защо ще убие.

Но на две, на една крачка настъпи крушението. Всичко изведнъж с един замах рухна в него. Не, не! Нямаше да убие, не можеше да убие просто така един беззащитен човек! С разсъждения никога не се стига до убийство, необходим е инстинкт, за да прегризваш гърла, подтик, за да скочиш върху плячката, глад или страст, за да я разкъсаш. И какво, че съвестта представляваше само куп идеи за справедливост, създавани бавно от поколенията! Той усещаше, че няма право да убива, и колкото и да се мъчеше, не успяваше да се убеди, че може да си присвои това право.

Рубо спокойно мина. Докосна с лакът двойката, прислонена до въглищата. Едно дихание би ги издало, но те стояха като мъртви. Ръката на Жак не се вдигна, той не заби ножа. Нищо, дори най-лека тръпка не наруши притихналия мрак. Рубо беше се отдалечил вече на десет крачки, а те двамата стояха долепили гръб до черната купчина, затаили дъх от страх пред този самотен, невъоръжен човек, който едва не бе ги докоснал, минавайки мирно и тихо край тях.

От гърдите на Жак се изтръгна заглушено ридание, изпълнено с ярост и срам:

— Не мога! Не мога!

Понечи да прегърне Севрин, да я притисне и да получи прошка, утешение. Но тя безмълвно избяга. В протегнатите си ръце Жак усети само изплъзващата се пола и чу леките й стъпки. Напразно се опита за миг да я последва, защото бягството й съвсем го разстрои. Нима толкова му се сърдеше заради неговата слабост? Презираше ли го? От предпазливост не я настигна. Но когато остана сам сред обширното равно пространство, осеяно от газените фенери като с малки жълти сълзи, обзе го ужасно отчаяние и побърза да се махне, да се приюти в квартирата си, да зарови глава във възглавницата, за да заличи отвратителното си съществуване.

Десет дни по-късно, към края на март, семейство Рубо спечелиха срещу семейство Льобльо. Администрацията призна за основателна молбата им, подкрепена от господин Дабади; още повече, че госпожица Гишон, търсейки някакви стари отчети в архивата на гарата, бе намерила прословутата декларация на касиера, с която той се задължаваше да отстъпи жилището, ако някой нов помощник-началник предяви иск. Госпожа Льобльо, потресена от поражението си, заяви, че веднага ще се премести; след като желаели да я уморят, по-добре да не се разтакават. Три дни това паметно преместване държа в треска целия коридор. Дори малката безлична госпожа Мулен, която никога не виждаха нито да влиза, нито да излиза, се включи, като пренесе работната масичка на Севрин от едната в другата квартира. Филомен особено старателно наливаше масло в огъня — помагаше на Севрин от първия миг, прибираше вещите, изтикваше мебелите, завладяваше предната квартира още преди наемателката да я напусне; и всъщност тя я изгони сред хаоса от разместването и объркването на двете покъщнини. Проявяваше такова усърдие към всичко, което Жак обичаше, че изненаданият Пекьо я заподозря и я запита с наглия си и злобен вид на отмъстителен пияница да не би сега тя да спи с машиниста, като я предупреди, че ако ги спипа, ще им види сметката и на двамата. Но чувството й към младия мъж стана още по-силно, тя се превърна в слугиня на Жак и любовницата му с надеждата, че заставайки помежду им, все и тя ще получи нещичко. Когато пренесе последния стол, затръшна вратата. После, като забеляза една табуретка, забравена от касиершата, отново отвори и я хвърли в коридора. Така приключи всичко.

Постепенно всекидневието пак потече монотонно. Докато госпожа Льобльо, прикована от ревматизма в креслото си, умираше от скука в задната квартира, където ламариненият покрив на перона й закриваше дори небето, настанена до прозореца в предната квартира, Севрин бродираше безконечната си покривка. Гледаше долу веселата суетня при отпътуването, безкрайния поток от пешеходци и коли; пролетта бе подранила, пъпките на големите дървета, засадени в края на тротоарите, вече се раззеленяваха, а по-нататък се нижеха гористите енгувилски хълмове с разпръснатите като бели петна вили. Чудеше се колко малко я радва постигнатата мечта да влезе в това горещо желано жилище, да има пред себе си простор, светлина, слънце. И дори, понеже прислужницата й, старата Симон, все мърмореше, че са нарушили привичките й, това започна да я дразни и тя също по едно време съжали за старата дупка, където мръсотията по-малко се набивала в очи. Рубо беше приел с пълно безразличие преместването. Сякаш не съзнаваше, че е променил жилището си — все още често бъркаше и разбираше грешката си едва когато новият ключ не влизаше в предишната ключалка. Той все по-често отсъствуваше и все повече затъваше. Само за миг като че ли се пооживи под влияние на политическите събития; не че имаше кой знае колко ясни и колко пламенни убеждения, но още не бе забравил историята с околийския, която едва не му струва службата. Откакто Империята се тресеше от общите парламентарни избори и преживяваше тежка криза, той ликуваше и повтаряше, че тези господа няма да са вечно господари. Но на бърза ръка се уталожи след приятелското конско на господин Дабади, предупреден от госпожица Гишон, пред която Рубо бе държал една от бунтарските си речи. След като коридорът се бил успокоил и си живеели дружно, а сломената от скръб госпожа Льобльо живуркала, без да им се меси в нищо, за какво да си създават нови неприятности, занимавайки се с държавни работи? Рубо само махна с ръка — пет пари не давал за политиката, както и за всичко останало! Затлъстяваше с всеки изминал ден и без никакво угризение на съвестта не се прибираше вкъщи, влачейки се тежък и равнодушен.

Откакто Жак и Севрин можеха да се срещат, когато им се ще, някакъв все по-нарастващ смут се породи помежду им. Нищо вече не им пречеше да бъдат щастливи, той отиваше при нея през задния вход, щом пожелае, без да се страхува, че ще го издебнат; жилището им принадлежеше, при малко повече дързост би могъл да остане да спи там. Но това, което желаеха и за което се бяха разбрали, не се бе осъществило; той не бе го извършил и само мисълта за пропуснатото ги караше да се чувствуват неудобно, издигаше помежду им непреодолима стена. Той се срамуваше от малодушието си и всеки път я заварваше все по-мрачна, направо болна от безполезното очакване. Дори устните им не се търсеха вече, защото те се бяха изтощили от това полупритежание; сега копнееха за пълно щастие, искаха да заминат, да се оженят там, да започнат нов живот.

Една вечер Жак завари Севрин обляна в сълзи; като го видя, тя не престана да плаче, а зарида още по-силно в обятията му. И друг път бе плакала така, но прегръдката му я успокояваше; сега, притискайки я до сърцето си, той усещаше, че ласките му дори увеличават мъката й. Това напълно го разстрои; обгърна главата й с ръце, загледа се отблизо във влажните й очи и й се закле, отгатнал, че тя е тъй отчаяна, защото съзнава, че е крехка и нежна жена и не би могла да убие сама:

— Прости ми, почакай още малко… Заклевам ти се, ще го извърша при пръв удобен случай.

Тя начаса долепи устни до неговите, сякаш да запечата дадената дума, и в една дълга целувка те се сляха в пламенно единение.