Човекът-звяр

X

Леля Фази умря в четвъртък вечер в силни конвулсии; Мизар, който не се отделяше от леглото, напразно се опита да затвори клепачите й: очите упорито оставаха отворени, главата се вцепени, наведена към рамото, сякаш тя искаше да гледа какво става из стаята, а устните й бяха присвити в нещо като иронична усмивка. В ъгъла на масата до нея гореше една-единствена свещ. Влаковете, които минаваха оттук след девет часа, летяха с пълна скорост, без да се съобразяват с още неизстиналия труп, който се разтърсваше всеки път, а пламъчето на свещта се полюшваше.

За да се отърве от Флор, Мизар веднага я изпрати да съобщи в Доенвил за смъртта. Тя не можеше да се върне преди единадесет часа, така че имаше два часа на разположение. Първо спокойно си отряза парче хляб, защото стомахът му бе празен — не бе успял да вечеря поради проточилата се агония. Ядеше прав, като сновеше из стаята и подреждаше нещата. От време на време се спираше, задушен от кашлица, превит одве, кажи-речи, самият той покойник; беше толкова мършав, изпосталял, с помътнели очи и с безцветни коси, че явно нямаше дълго да се наслаждава на победата си. И все пак бе успял да разяде тая едра и красива жена, както червеят разяжда дъба — тя лежеше по гръб, свършено беше, нищо не бе останало от нея, а той още се крепеше. Но изведнъж се сети нещо и коленичи, за да измъкне изпод леглото паницата с пепелна вода за промиване: откакто тя се бе усъмнила в намеренията му, Мизар бе започнал да слага отрова за мишки не в солта, а във водата за промиване; тя бе излязла глупава, не го подозираше в тая насока, бе приела водата и този път бе загубила. След като доизля паницата навън, той се върна и изми с гъба замърсения под. За какво се бе заинатила? Като искаше да го надхитри, пада й се! Когато в семейството мъжът и жената започнат да пресмятат без ничия чужда намеса кой кого ще зарови пръв, човек трябва да си отваря очите. Гордееше се с победата си, кикотеше се на хубавата шега — да поеме най-наивно отровата, дето беше отдолу, след като толкова се пазеше от оная, дето й идваше отгоре! В същия миг един експрес прелетя като вихрушка и обгърна ниската къщица с такъв топъл дъх, че колкото и да бе привикнал, Мизар потрепери и погледна към прозореца. Ах, този безспирен поток от най-различни хора, дето пет пари не даваше какво премазва по пътя си, дето не го беше грижа за тях, а бързаше ли, бързаше да отиде по дяволите! Когато влакът отмина, в настъпилата угнетяваща тишина пак срещна широко отворените очи на мъртвата, чиито изцъклени зеници като че ли следяха всяко негово движение, а полуоткрехнатите устни се хилеха.

Обикновено вялият Мизар този път се озлоби. Сякаш я чуваше как му вика: „Търси! Търси!“ Ама сигурно не ги е отнесла със себе си хилядата франка и сега, след като нея вече я нямаше, той щеше да ги намери! Не можеше ли да му ги даде доброволно? Това щеше да им спести всичките неприятности. Очите й го следваха неотстъпно: „Търси! Търси!“ Огледа стаята, из която никога не се бе осмелявал да тършува, докато тя бе жива. Да надникне първо в шкафа! Взе ключовете изпод възглавницата й, разрови полиците с бельо, опразни двете чекмеджета и дори ги издърпа, за да види няма ли някакво скривалище. Нищо! После си помисли за нощната масичка. Измъкна мраморната плоча, обърна я, безполезно. Над камината имаше заковано с два гвоздея тънко огледало от панаирите, провря под него плоска линийка, но измъкна само черен прах. „Търси! Търси!“ Тогава, за да избяга от широко отворените й очи, втренчени в него, залази на четири крака, като чукаше с юмрук по пода, за да разбере не кънти ли някъде на кухо. Много плочки се бяха разместили, той ги измъкна. Нищо, пак нищо! Когато се изправи, усети отново очите, обърна се и сам впи поглед в застиналия поглед на мъртвата; устата й продължаваше да се криви в страшния присмех. Нямаше място за съмнение — тя му се подиграваше. „Търси! Търси!“ Тресеше го, приближи се до нея, обзет от съмнение, мина му една кощунствена мисъл, при която и без това бледото му лице посиня. Защо си бе помислил, че няма да отнесе проклетите си хиляда франка? Може би все пак ще ги отнесе. Тогава се реши да я отвие, да я разсъблече, да я огледа, да претърси всяка гънка на тялото й, за да не би да ги е скрила някъде. Потърси под нея, под тила й, под гърба й. Разбърка леглото, пъхна ръката си до рамото в сламеника. Не намери нищо. „Търси! Търси!“ От отпуснатата върху смачканата възглавница глава все така го гледаха присмехулните зеници.

Разярен и треперещ, Мизар се опита да подреди леглото, в този момент влезе завърналата се от Доенвил Флор.

— Определено е за вдругиден, събота, единайсет часа — каза тя.

Говореше за погребението. Но като хвърли един поглед, схвана с какво се е занимавал усилено Мизар. Махна с ръка презрително и равнодушно.

— Стига сте ровили, няма да ги намерите.

Той си въобрази, че и тя му се подиграва. Приближи се до нея и процеди през зъби:

— Значи, ти ги е дала? Ти знаеш къде са!

Мисълта, че майка й би могла да даде хилядата франка на някого, дори на нея, собствената си дъщеря, й се видя толкова невъзможна, че сви рамене:

— Пфу! Дала ги е… Дала ги е на земята, точно така!… Ето ги, там са или там, можете да ги търсите.

И с един замах му посочи цялата къща, градината с кладенеца, железопътната линия, цялото обширно поле. Да, сигурно ги е заровила в някоя дупка, от която никой няма да ги изрови. После, когато той разтревожено се впусна да обръща и преобръща мебелите и Да чука по стените, без да се смущава от нея, девойката застана до прозореца и продължи полугласно:

— Ах, приятно е навън, каква чудесна нощ!… Вървях бързо, звездите светят тъй ярко, че навън е като ден… Колко хубаво ще бъде времето утре в зори!

Флор остана известно време до прозореца, зареяла поглед в разведреното поле, разнежена от първия топъл априлски полъх, който я подтикваше към мечти и още повече подлютяваше мъчителната й сърдечна рана. Като чу, че Мизар излезе от спалнята и отиде да рови из съседните стаи, тя на свой ред се приближи до леглото, седна и загледа майка си. В ъгъла на масата свещта продължаваше да гори с висок, неподвижен пламък. Мина някакъв влак и разтърси къщата.

Флор бе решила да прекара нощта край леглото; отдаде се на размисли. Отначало видът на мъртвата прогони онази идея фикс, която неотстъпно я бе преследвала по целия път до Доенвил под звездите, сред покоя и тъмнината. Сега, обзета от недоумение, забрави болката си — запита се защо смъртта на майка й не бе й причинила мъка. Защо не плачеше? Тя я обичаше, макар да бе такава мълчалива едра дивачка, макар, щом си свършеше работата, да се измъкваше и да скиташе из полята. Колко пъти по време на последния пристъп, който я бе убил, отиваше да седне до нея и я молеше да извика лекар — и тя подозираше Мизар и се надяваше, че той ще се уплаши, като чуе за лекар. Но майка й винаги яростно й казваше: „Не!“, сякаш от гордост не искаше да приеме помощ в битката, сигурна в победата, защото щеше да отнесе парите със себе си; тогава Флор се отказваше да се меси, излизаше и се запиляваше нанякъде, за да забрави собствените си грижи. Сигурно от това бе закоравяло сърцето й — когато ни гнети тежка мъка, няма място за друга; майка й си бе отишла, тя гледаше съсипаното й бледо лице, без да може да изпита тъга, както бе редно. Да извика полиция, да издаде Мизар — и за какво, след като всичко наоколо се рушеше! Полека-лека, макар да не откъсваше поглед от мъртвата, тя престана да я вижда, изпадна отново в плен на единствената мисъл, която я човъркаше безспир, усещайки само силното разтърсване на влаковете, по чието преминаване броеше часовете.

В далечината се чу грохотът на пътническия влак от Париж. Когато най-сетне локомотивът със запаления преден фар мина край прозореца, стаята се освети като от мълния или от пламъците на пожар.

„Един и осемнайсет — помисли тя. — Още седем часа. Ще минат сутринта в осем и шестнайсет.“

Месеци наред всяка седмица неотклонно чакаше този влак. Знаеше, че в петък Севрин отиваше в Париж със сутрешния експрес, управляван от Жак; и разкъсвана от ревност, само ги дебнеше, за да ги види и после да се терзае от мисълта как свободно ще се обичат там. Ах, този влак, който бягаше и я оставяше с противното усещане, че не може да се вкопчи в последния вагон, за да отнесе и нея! Струваше й се, че всичките му колела прегазват сърцето й! Една вечер й беше толкова тежко, че се скри, за да пише до съда; всичко щеше да свърши, ако задържат тая жена; навремето бе узнала за мръсотиите й с председателя Гранморен и беше убедена, че ако разкаже за това, съдиите ще приберат Севрин. Но като застана с перото пред листа, нищо не излезе. Пък и кой знае дали правосъдието щеше да й обърне внимание. Всичките тези достопочтени хора се поддържаха. Може дори нея да я натикат в затвора, както бяха натикали Кабюш. Стига! Тя копнееше да отмъсти и щеше да го стори сама, нямаше нужда от никого. Това всъщност не бе жажда за мъст в обикновения смисъл на думата, а по-скоро жажда да причини мъка, за да се излекува от своята; искаше й се да свърши веднъж завинаги, да преобърне всичко, Да ги помете като вихрушка. Беше прекалено горда, смяташе, че е по-силна и по-красива от другата, и бе убедена в своето право да бъде обичана; как й се искаше, когато се връщаше самотна, с разпиляна, незабрадена гъста руса коса, по пустите пътеки, на тоя затънтен край да срещне в гората другата и там Да се разправят като две враждуващи неприятелки. Досега не бе я докосвал още мъж, тя раздаваше плесници на младежите — в това беше непреодолимата й сила и Флор вярваше, че ще възтържествува.

Преди седмица в главата й внезапно се бе загнездила, сякаш някой бе я набил с чук, тази мисъл — да ги убие, за да не минават вече, да не отиват там заедно. Престана да разсъждава, подчиняваше се само на дивия инстинкт за разрушение. Ако някой трън се забиеше в плътта й, бе готова да го изтръгне дори да трябва да реже живо месо. Да ги убие, да ги убие още първия път, когато пак минат край нея, да прекатури влака, като препречи някоя греда или измъкне част от релсите, всичко да счупи, да разруши! Той сигурно ще бъде убит на място в своята машина; жената, която седеше винаги в първия вагон, за да е по-близо до него, също не можеше да избегне смъртта! Колкото до другите — постоянния човешки поток, — изобщо не мислеше за тях. Какви й бяха те? Нима ги познаваше? Мисълта да унищожи влака, да пожертвува толкова човешки съществувания я преследваше денонощно, само такава голяма катастрофа, напоена с толкова кръв и човешка мъка, можеше да утеши непоносимо наболялото й от сълзи сърце.

После, в петък сутринта, не й стигна смелост, защото не бе решила нито къде, нито по какъв начин да прекъсне релсите. Но вечерта след дежурството се поразходи из тунела и стигна до разклона за Диеп. Обичаше да се разхожда в дългото половин левга подземие по това право сводесто авеню, където изживяваше вълнуващото усещане да пресреща готовите да връхлетят върху нея влакове, заслепяващи я с предните си фарове; всеки път рискуваше да бъде премазана — тук сигурно я привличаше опасността, желанието да предизвиква съдбата. Но тази вечер, след като се изплъзна от бдителните очи на пазача и стигна до средата на тунела, вървейки отляво, за да е сигурна, че идващите срещу нея влакове ще преминават отдясно, прояви непредпазливостта да се обърне, за да проследи светлините на един влак за Хавър; после продължи, но стъпи накриво, извъртя се някак и се обърка — загуби представа в каква посока бяха изчезнали червените сигнали. Въпреки смелостта си, все още зашеметена от грохота на колелата, тя се спря с вледенени ръце, а косите й настръхнаха от ужас. Въобрази си, че ако сега се появи друг влак, нямаше да разбере от коя страна идва, че ще трябва да отскочи вдясно или вляво и на бърза ръка ще бъде премазана. Направи усилие да събере мислите си, да си припомни, да съобрази. После изведнъж я обзе такъв страх, че се спусна да тича наслуки напред като обезумяла. Не, не! Не желаеше да бъде убита, преди да убие онези двамата! Спъваше се в релсите, плъзгаше се, падаше, затичваше се още по-бързо. Обзе я лудост, струваше й се, че стените на тунела се стесняват, за да я притиснат, под свода отекваха въображаеми шумове, чуваше заплашителни гласове, ужасяващ грохот. Всеки миг се извръщаше, защото си въобразяваше, че чувствува във врата си огненото дихание на локомотива. На два пъти, убедена, че греши, че ще бъде убита, ако продължи да тича в тази посока, отскочи и се върна. Тичаше, тичаше и ето че пред нея, в далечината, се появи звезда, кръгло пламтящо око, което ставаше все по-голямо. Напрегна сили, за да преодолее неудържимото си желание още веднъж да се върне назад. Окото се превърна в главня, в разпалена пещ. Заслепена, без сама да знае как, Флор отскочи вляво; влакът профуча мълниеносно, облъхвайки я с дъха си като вихър. Пет минути след това тя излезе здрава и читава откъм Малоне.

Беше девет часът, още няколко минути и експресът от Париж щеше да се появи. Тя тръгна отново, сякаш продължаваше да се разхожда, и стигна до разклона за Диеп, на около двеста метра от тунела, като оглеждаше пътя с надеждата да открие някаква възможност за осъществяване на намеренията си. Действително ремонтираха пътя за Диеп и нейният приятел стрелочникът Озил бе спрял там един влак с баластра; внезапно й просветна и съчини плана си — ще му попречи да обърне стрелката към пътя за Хавър и експресът ще се блъсне във влака с баластра. Беше започнала да изпитва приятелски чувства към Озил от деня, когато, опиянен от желание, той й се бе нахвърлил, а тя едва не му разцепи главата с една тояга, и обичаше да му прави внезапни посещения през тунела, сякаш бе изскочила от планината козичка. Бивш военен, мършав и неразговорчив, той ревностно изпълняваше задълженията си; не можеха да го укорят и в най-малката небрежност, отваряше си очите на четири и денем, и нощем. Единствено тази силна като момче дивачка, която едва не бе го пребила, можеше да го накара да забрави всичко, само знак да му дадеше. Макар да бе с четиринадесет години по-възрастен от нея, той я желаеше и се бе заклел да стане негова; след като не успя със сила, сега опитваше с внимание. И този път, когато тя изскочи в мрака и го повика навън, начаса излезе от будката, забравил всичко. Тя го замая с приказки, увлече го надалеч, разказваше му безредно, че майка й била болна, че нямало да остане в Кроа дьо Мофра, ако я загуби. В същото време се вслушваше в далечното пухтене на експреса, който бе напуснал Малоне и се приближаваше с пълна пара. Когато усети, че е вече там, се обърна да види какво ще стане. Но не бе предвидила новите съоръжения за автоматично превключване: локомотивът, поемайки към Диеп, сам даде сигнал, че пътят не е свободен. Машинистът успя да спре на няколко крачки от влака с баластра. Озил извика отчаяно, като човек, събудил се сред останките на разрушения си дом, и се спусна към будката; а тя, вцепенена, неподвижна, загледа в мрака маневрата на едва избегналия злополуката влак. Два дни по-късно преместеният другаде стрелочник бе дошъл да се сбогува с нея, без да подозира нищо, и я бе помолил да отиде при него, ако майка й почине. Няма как, не бе успяла, трябваше да измисли друго!

В този миг нахлулите спомени се разсеяха, Флор сякаш се пробуди и отново видя покойницата, осветена от жълтия пламък на свещта. Майка й бе умряла, защо да не замине, защо да не се омъжи за Озил, който я обичаше и може би щеше да я направи щастлива? Цялото й същество се възпротиви. Не, не! Ако прояви малодушие и остави онези двамата да живеят, по-добре да иде където й видят очите, да стане слугиня, но не и да принадлежи на човек, когото не обича. Необичаен шум я накара да наостри уши — разбра, че Мизар рови с лопата пръстения под в кухнята; беше побеснял, че не намира парите, готов бе да преобърне наопаки цялата къща. Не би желала да живее занапред с него. Какво да прави? Премина вихрушка, стените затрепериха и по бледото лице на мъртвата заигра огнен отблясък, който обагри сякаш о кръв отворените очи и ироничната усмивка. Беше последният пътнически влак от Париж с ленивия си и тежък локомотив.

Флор се извърна и погледна звездите, искрящи по ведрото небе в пролетната нощ.

„Три и десет. Още пет часа, и ще минат“ — помисли тя.

Трябва да опита пак, прекалено много страдаше! Да ги гледа как всяка седмица отиват да се любят, не беше по силите и. Сега, когато бе сигурна, че Жак никога няма да бъде неин, предпочиташе той изобщо да не съществува и нищо друго да не съществува. Обзе я скръб в мрачната стая, където бдеше над покойницата; изпита още по-силно желание да разруши всичко. След като си нямаше вече кого да обича, другите също можеха да последват майка й. Нека да има още и още мъртъвци, ще ги погребат наведнъж всичките! Сестра й умря, майка й умря, любовта й беше мъртва — какво да прави? Да живее сама тук или другаде, но винаги сама, а онези двамата да бъдат заедно! Не, не! По-добре всичко да рухне! Нека смъртта, свила гнездо в тая душна стая, да дъхне по пътя и да помете всичко живо!

Когато най-сетне след дълги размишления стигна до това заключение, Флор се запита как да постъпи. Върна се на хрумването да прекъсне някъде релсите. Това беше най-сигурният и най-лекият за изпълнение начин — само трябваше да избие с чук релсовите подложки и да измъкне релсите от траверсите. Не й липсваха инструменти, никой нямаше да я види в тая пустош. Най-удобното място, разбира се, беше след падината към Барантен, на завоя по насипа, висок седем-осем метра — там дерайлирането беше сигурно и катастрофата щеше да е ужасна. Но като пресметна времето, се разтревожи. По този път преди експреса от Хавър, който минаваше в осем и шестнадесет, имаше само един пътнически в седем и петдесет и пет. За двадесет минути трябваше да свърши работата — напълно достатъчно. Само дето между редовните влакове при голямо струпване често пускаха най-неочаквано товарни влакове. В такъв случай колко безполезно би било да рискува! Откъде би могла да узнае предварително дали точно експресът ще катастрофира? Тя дълго обмисля всички възможности. Още беше тъмно, свещта все така гореше и силно капеше, а неподрязаният фитил съвсем бе почернял.

Мизар влезе в стаята точно когато минаваше един товарен влак от Руан. Ръцете му бяха цели в пръст, защото бе ровил в дърварника; едва дишаше, разярен от напразното търсене; беше тъй възбуден от безсилен бяс, че пак започна да рови под мебелите, в камината, навсякъде. Влакът се точеше безкрайно дълъг, огромните му колела тракаха равномерно, при всеки тласък мъртвата подскачаше в леглото си. Мизар протегна ръка да откачи от стената една малка картина и отново срещна следящите го отворени очи, а усмихнатите устни сякаш помръднаха.

Той страшно пребледня, разтрепери се и измърмори уплашено и гневно:

— Да, да! Търси! Търси!… Ама ще ги намеря, дявол да го вземе! Ако ще да обърна камък по камък къщата и да разкопая буца по буца всяка педя земя!

Черните вагони се изнизаха потискащо бавно в мрака и мъртвата застина пак неподвижна, като продължаваше да гледа мъжа си тъй насмешлива и тъй сигурна в победата си, че той отново излезе, като остави вратата отворена.

Смутена в размишленията си, Флор стана. Затвори, за да не може този човек да се върне и да наруши покоя на майка й. За своя изненада се чу да изрича на глас:

— Достатъчни ще ми бъдат десет минути преди това!

Действително десет минути щяха да й стигнат. Да, ако десет минути преди експреса не дадяха сигнал за друг влак, можеше да се залови за работа. След това размишление се почувствува сигурна, престана да се тревожи, успокои се.

Към пет часа се развидели — свежа и ясна зора. Отвори широко прозореца въпреки хлада и прелестната утрин нахлу в зловещата стая, изпълнена с миризмата на трупа и на догарящата свещ. Слънцето още се криеше зад обраслия с дървета хълм, но скоро се появи в златисторумено сияние, огря склонове и пътища, донесе на земята животворния лъх на пролетта. Флор не се бе излъгала предната вечер — денят щеше да бъде хубав, изпълнен с младост, лъчезарно здраве, с любов към живота. Колко хубаво би било да поскита волно по козите пътеки на този затънтен край, по хълмовете му, прорязани с тесни долини! Когато се извърна, с изненада видя сред ярката дневна светлина мъждукащата свещ, подобна на помътняла сълза. Мъртвата сега сякаш гледаше железопътната линия, където влаковете продължаваха да се разминават, без да забелязват бледата свещ до трупа.

Пое работата си по-късно. Излезе от стаята за пътническия влак от Париж в шест и дванадесет минути. Мизар също смени нощния дежурен в шест часа. Когато даде сигнал с тръбата си, Флор застана с флагчето в ръка край бариерата. Проследи за малко с очи отминаващия влак.

— Още два часа — изрече тя на глас.

Майка й вече нямаше нужда от никого. Сега Флор изпитваше непреодолимо отвращение при мисълта да се върне в стаята. Всичко беше свършено, беше я целунала за последен път, вече можеше да разполага със своя живот и с живота на другите. Обикновено в промеждутъка между два влака се измъкваше, изчезваше нанякъде; но тази сутрин сякаш нещо я задържаше на поста й до бариерата, на простата дървена скамейка край пътя. Слънцето се издигна на хоризонта, златист дъжд от лъчи се сипеше в чистия въздух; тя не помръдваше, сякаш окъпана и приласкана от топлинката сред обширното поле, тръпнещо от прилива на пролетните априлски сокове. За миг Флор потърси с поглед Мизар, който беше в дървената си барака от другата страна на линията, видимо развълнуван, отърсил се от обикновената си сънливост — той излизаше, влизаше, движеше с нервна ръка сигналните ръчки и непрекъснато хвърляше по едно око към къщата, като че ли мислено бе останал там и продължаваше да рови. После го забрави и престана дори да съзнава присъствието му. Беше погълната от очакването, със затворено и сурово лице, вперила очи в пътя към Барантен. Очевидно там, сред весело сияещото слънце, някакво видение привличаше упорито дивия й поглед.

Минутите течаха. Флор не помръдваше. Най-сетне, когато в седем и петдесет и пет Мизар сигнализира два пъти с тръбата приближаването на пътническия от Хавър, тя стана, спусна бариерата и застана пред нея с флагчето в ръка. Влакът се стопи в далечината, след като разтърси земята; чу се как нахлу в тунела, където шумът стихна. Тя не седна, продължаваше да стои и отново започна да брои минутите. Ако до десет минути не дадяха сигнал за товарен влак, щеше да изтича до падината и да прекъсне релсите. Беше спокойна, само нещо я стягаше в гърдите — огромната тежест на взетото решение. Впрочем в тези последни минути при мисълта, че Жак и Севрин се приближават, че ще минат оттук, устремени към любовната среща, ако не ги спре, тя отново се изправи сурова, сляпа и глуха, без повече душевни борби — това бе неотвратимо, тя бе като вълчица, пречупваща гръбнаци, връхлитаща с вдигната лапа. Забравила се в егоистичната си жажда за мъст, виждаше само двете премазани тела, без да я е грижа за тълпата, за този непознат човешки поток, изливащ се край нея от години. Мъртвите и кръвта може би дори ще закрият слънцето, слънцето, чиято жизнерадост я дразнеше.

Още две минути, още една и тя щеше да тръгне към падината, когато глухо трополене на колела по пътя откъм Барантен я спря. Сигурно беше каруца с камъни. Трябваше да я пропусне, налагаше се да вдигне бариерата, да поговори, да остане на мястото си; невъзможно бе да действува, пак щеше да изтърве мига. Махна с гневно примирение — ще изтича, ще зареже поста, каруцата, коларя, нека се оправят както могат! Но в утринния въздух изплющя камшик и се разнесе весел глас:

— Хей, Флор!

Беше Кабюш. Тя се закова на място пред бариерата.

— Какво ти става? — продължи той. — Заспа ли на туй хубаво слънце? Бързо вдигай бариерата да мина преди експреса.

Всичко рухна в нея. Мигът бе пропуснат, ония двамата щяха да се наслаждават на щастието си, а тя нямаше как да ги унищожи! И докато вдигаше бавно полуизгнилата стара бариера, чиито ръждясали панти изскърцаха, бясно се мъчеше да измисли някакво препятствие, нещо, което да постави на пътя; толкова се бе отчаяла, че бе готова сама да легне на релсите, стига да може да преобърне влака. Очите й изведнъж се спряха на каруцата, ниска, тежка кола, в която имаше два каменни блока; пет яки коня едва я влачеха. Грамадни, високи и широки, готови да заприщят пътя — тези блокове сами й се предлагаха; внезапно изпита непреодолима жажда, безумно желание да ги грабне и да ги постави там. Бариерата се вдигна, петте коня чакаха потни, задъхани.

— Какво ти става тая сутрин? — запита пак Кабюш. — Много си особена.

Флор най-сетне отговори:

— Майка ми умря снощи.

Той съчувствено възкликна. Остави камшика и стисна ръцете й:

— Горкичката ми Флор! То се чакаше от толкова време, ама пак е тежко!… Значи, е още там, иска ми се да я видя, сигурно щяхме да се разберем с нея, ако не се беше случило онова нещастие.

Той тръгна натъжено с нея към къщата. Но от прага пак хвърли поглед към конете. Тя го успокои:

— Няма опасност да тръгнат. Експресът е още далеч.

Лъжеше го. В чистия полски въздух бе доловила с опитното си ухо, че експресът бе напуснал гарата в Барантен. След пет минути щеше да излезе от падината на сто метра от прелеза. Докато каменарят влезе развълнуван в стаята и се изправи край смъртното ложе, обзет от тъжни спомени за Луизет, тя остана вън, пред прозореца, продължавайки да се вслушва в далечното равномерно пухтене на влака, което се чуваше все по-близо и по-близо. Внезапно се сети за Мизар — може би ще я забележи и ще й попречи; сърцето й замря, като се обърна и не го видя на поста му. Зърна го да копае от другата страна на къщата, около кладенеца; не бе устоял на безумното си желание да търси, осенен вероятно от мисълта, че парите са там; в плен на алчността, сляп, глух, той копаеше ли, копаеше! За нея това бе последният подтик. Всичко се нареждаше от само себе си. Един от конете се разцвили, влакът пухтеше високо оттатък падината като задъхан бързащ човек.

— Ще ги задържа — каза Флор на Кабюш. — Не се бой.

Тя се спусна, улови първия кон за юздата и го задърпа с удесеторена сила поради желанието си да се пребори. Конете се напрегнаха, за миг каруцата с тежкия товар се поклати, но не потегли; тъй като Флор дърпаше подобно на допълнително впрегнат кон, все пак се придвижи и застана на пътното платно. Стоеше върху релсите, когато експресът излезе от падината, на сто метра от прелеза. Тогава, за да попречи на каруцата да премине оттатък линията, тя задържа впряга рязко, с нечовешко усилие, от което изпращяха всичките й кости. За необикновената й сила се носеха легенди — как спряла някакъв вагон, полетял по стръмнината, как удържала на линията някаква каруца и спасила влака, а сега тя водеше с желязна ръка друга каруца, за да я изпречи пред влака, въпреки че петте коня се изправяха на задните си крака и цвилеха, усещайки опасността.

Тези безконечен кошмар трая само десетина секунди. Двата гигантски камъка сякаш заслоняваха хоризонта. Бляскайки с лъскавите си и искрящи медни и стоманени части, машината се плъзгаше, напредваше леко и стремително под златния слънчев дъжд в прекрасното утро. Неизбежната съдба дебнеше там, нищо на света не можеше да предотврати катастрофата. Очакването продължаваше.

Мизар с един скок долетя до поста си, зарева, размаха ръце, започна да заплашва с юмруци като обезумял, сякаш беше възможно да предупреди, да спре влака! Като чу тракането на колелата и цвиленето на конете, Кабюш изскочи от къщата, втурна се и също се развика, за да прогони конете. Флор обаче отскочи встрани и го задържа — това го спаси. Кабюш мислеше, че не й е достигнала сила да спре конете и те са я повлекли. Обвиняваше се, вайкаше се, обзет от ужас и отчаяние; а тя, неподвижна, изправена в целия си ръст, отворила широко пламтящите си очи, гледаше. В мига, когато машината щеше да докосне с гръд камъните, когато й оставаше да измине може би още метър, в този едва забележим промеждутък от време, ясно видя Жак, който не изпускаше ръчага. Той се обърна и очите им се срещнаха в един, както й се стори, неизмеримо дълъг поглед.

Тази сутрин Жак бе посрещнал с усмивка Севрин, когато тя дойде както всяка седмица на гарата в Хавър, за да вземе експреса. За какво да си съсипват насила живота с кошмари? Защо да не се възползуват от щастливите дни, които бяха техни? Може би всичко щеше да се уреди! И той бе решил да се наслади колкото може по-пълно на този ден, кроеше разни планове, мечтаеше да отидат заедно на ресторант. Понеже Севрин го бе погледнала отчаяно, защото нямаше място в първия вагон и беше принудена да се настани далеч от него, на опашката, бе й се усмихнал весело, за да я утеши. Щяха да пристигнат заедно в Париж и там да се възнаградят за тази раздяла. И дори, след като се бе навел да я проследи как се качва в едно от крайните купета, все така в чудесно настроение, се бе пошегувал с главния кондуктор Анри Доверн, тъй като знаеше, че той е влюбен в нея. Миналата седмица си бе въобразил, че Анри е станал по-дързък и че Севрин го поощрява, за да се разсее и да се откъсне от ужасното всекидневие, което сама си бе създала. Нали и Рубо бе казал, че накрая ще се отдаде без любов на този млад мъж, само и само да разнообрази живота си. Сега Жак запита Анри на кого предната вечер, криейки се зад един от брястовете на гарата, е пращал въздушни целувки; Пекьо, който тъкмо хвърляше въглища в пещта на димящата, готова за път Лизон, силно се изкикоти.

Експресът пропътува разстоянието от Хавър до Барантен с нормална скорост, без никакви произшествия; пръв Анри от високата си стъклена кабинка забеляза при излизането от падината каруцата на линията и сигнализира. Първият багажен вагон бе претоварен, защото имаше много пътници, пристигнали предната вечер с един параход. Главният кондуктор стоеше прав до бюрото си сред струпаните куфари и сандъци, разтърсвани от движението, и подреждаше книжата; закачената на един пирон мастилничка се поклащаше като махало. След престоите по гарите, където предаваха багаж, той винаги имаше четири-пет минути писмена работа. Двама пътници бяха слезли в Барантен и той, след като обработи документите им, се накани да седне в наблюдателната кабина, но преди това по навик хвърли един поглед назад и напред по линията. Прекарваше всичките си свободни часове в тая стъклена наблюдателница, следейки какво става по пътя. Тендерът скриваше машиниста, но седейки нависоко, той често виждаше по-надалеч и по-бързо от него каква е обстановката. Влакът още завиваше в падината, когато кондукторът забеляза препятствието. Толкова се изненада, че за миг, невярващ на очите си, занемя ужасен, като парализиран. Така загуби няколко секунди; влакът вече бе излязъл от падината и от него се носеха отчаяни викове — чак тогава се реши да дръпне висящата връв на алармената камбанка.

В този съдбоносен миг Жак, стиснал ръчага, гледаше без да вижда, сякаш бе загубил свяст за минутка. Мислеше за смътни и далечни неща, сред които дори образът на Севрин бе изчезнал. Бесният звън на камбанката и крясъците на Пекьо зад него го разбудиха. Недоволен от тягата, Пекьо тъкмо бе повдигнал езичето на пепелника и се бе навел да провери увеличава ли се скоростта. Пребледнял като мъртвец, Жак видя и осъзна всичко — каруцата напреки на линията, устремената напред машина, предстоящия страхотен удар, — при това така ясно и отчетливо, че различи дори жилките на двата камъка, усети как пращят премазаните му кости. Сблъсъкът беше неизбежен. Той силно завъртя ръчага, затвори регулатора, натисна спирачката. Даде заден ход и дръпна несъзнателно парната свирка, мъчейки се с безсилна ярост да предупреди, да отмести огромната барикада там, пред него. Но въпреки този ужасяващ отчаян зов, който раздираше въздуха, Лизон не се подчиняваше, само позабави ход. Тя вече не бе послушна както някога, след като в снега се бяха повредили чудесните й шибъри и здравата й спирачка; сега се бе превърнала в своенравна и опърничава застаряваща жена със съсипани от студа дробове. Лъхтеше, бунтуваше се срещу спирачката и все така упорито напредваше, напредваше с натежалото си огромно туловище. Жак, вкаменен на своя пост, стиснал ръчага, държащ все така несъзнателно с лявата си ръка връвта на свирката, чакаше. И Лизон, пухтяща, димяща, огласяща въздуха с нестихващото си пронизително свистене, се удари с всичките си тринадесет тежки вагона в каруцата.

Сковани от ужас на около двадесет метра от пътя, Мизар и Кабюш, размахали ръце, Флор, широко отворила очи, видяха нещо кошмарно — влакът се изправи, седемте вагона се покачиха един върху друг, а после с оглушителен трясък се сгромолясаха в безформена купчина от отломки. Първите три бяха просто надробени, останалите четири образуваха хаотична грамада от издънени покриви, разбити колела, врати, вериги, буфери сред купища изпотрошени стъкла. Особено ясно се чу ударът на машината в каменните блокове — приглушено премазване, последвано от предсмъртен вопъл. Изтърбушената Лизон се преметна вляво през каруцата; разцепените камъни се разхвърчаха на парчета, сякаш взривени с динамит, а четири от петте коня, блъснати и повлечени, бяха убити на място. Шестте вагона в края на влака бяха спрели непокътнати, без дори да излязат от релсите.

Отвсякъде се разнесоха викове, вопли; думите се сливаха в едно като животински вой:

— Тук съм! Помощ!… Ах, боже! Умирам! Помощ! Помощ!

Нищо друго не се разбираше, нищо не се виждаше. Прекатурена настрани, с разпорен корем, Лизон изпускаше през откъртените кранове, през издънените тръби свистящи струи пара, подобно гневното хриптене на повален гигант. Бялото й дихание не секваше и по повърхността на земята се стелеха гъсти кълба, а обвитите в черен дим горящи въглени падаха от пещта червени като окървавени вътрешности. Ударът беше толкова силен, че коминът се бе забил в земята, рамата от тази страна се бе счупила, изкривявайки двете надлъжни греди; с щръкнали нагоре колела, Лизон лежеше като чудовищна кобила, разпорена от удара на някакъв страхотен рог, и излагаше на показ огънатите шатуни, счупените цилиндри, шибърите с премазаните им ексцентрици, ужасната си зееща рана, откъдето все още дишаше шумно, в бясно отчаяние. Точно до нея лежеше и останалият жив кон с откъснати предни крака, с разпорен корем, от който изтичаха червата. По застиналата в непосилна болка муцуна личеше, че цвили неистово, но неговият зов не се чуваше, погълнат от гръмкия предсмъртен вопъл на машината.

Неочаквани писъци се разнасяха, замираха, притихваха:

— Спасете ме! Убийте ме!… Много ме боли, убийте ме, хайде, убийте ме!

Сред този оглушителен шум и заслепяващия дим вратичките на оцелелите вагони започнаха да се отварят и пътниците се изляха като река навън. Падаха на пътя, ставаха, бореха се с ритници и юмруци да се измъкнат. Щом усетеха под себе си твърда земя, пред себе си простор, хукваха да бягат, прескачаха плетищата, тичаха право през полята, водени единствено от инстинкта за самосъхранение — да бъдат далеч, колкото се може по-далеч от опасността! Жени, мъже, пищейки, се втурваха в горите.

Изпотъпкана, с разчорлени коси, с раздрана рокля, Севрин най-сетне бе успяла да се измъкне от блъсканицата; но не избяга, а се затича към хъркащата машина и изведнъж се озова срещу Пекьо.

— Жак! Жак! Жив е, нали?

Огнярят, който по чудо бе останал невредим, също бе дотичал със свито сърце, измъчван от угризения при мисълта, че неговият машинист лежи под тези останки.

Толкова бяха пътували заедно, толкова умора, студ и неприятности бяха понесли! Ами тяхната машина, горкичката им приятелка, най-обичната от задружното им тричленно семейство, която лежеше по гръб и от пробитите й дробове излизаше последното й дихание!

— Аз скочих — изломоти той, — не знам нищо, нищичко не знам… Да бягаме, бързо, да бягаме!

Край линията се сблъскаха о Флор, която ги гледаше. Тя още не бе помръднала, стоеше вцепенена от деянието си, от тази сеч, която сама бе предизвикала. Свършено беше, чудесно; чувствуваше облекчение, че е изпълнила плана си, не изпитваше никакво съжаление към страданието на другите и дори не ги виждаше. Но когато позна Севрин, очите й безмерно се разшириха. Бледото и лице помръкна от жестока мъка. Как, нима тая жена бе жива, след като той сигурно е убит! Остра болка по мъртвия любим като нож прониза сърцето й и тя изведнъж осъзна цялата гнусота на престъплението си. Беше извършила всичко това, бе го убила, бе убила всичките тези хора! Страшен писък се изтръгна от гърдите й, тя закърши ръце и се затича като обезумяла:

— Жак! Ах, Жак!… Той е там, отхвръкна назад, видях го… Жак! Жак!

Лизон вече не хриптеше тъй високо, дрезгавата й жалба започваше да притихва и сега зазвучаха все по-силно и по-силно сърцераздирателните стенания на ранените. Но димът бе пак така гъст, грамадата отломки, изпод която се носеха пропитите с болка и страх викове, сякаш бе обгърната с черен прах — като неподвижно петно под слънцето. Какво да се прави? Откъде да започнат? Как да се доберат до нещастниците?

— Жак! — продължаваше да вика Флор. — Казвам ви, че ме погледна и беше отхвърлен ей тук, под тендера… Елате бързо! Помогнете ми де!

Кабюш и Мизар вече бяха вдигнали главния кондуктор, който също бе скочил в последната секунда. Беше си навехнал крака, сложиха го да седне на земята до живия плет; той гледаше мълчаливо, зашеметен, как спасяват другите; явно не го болеше.

— Кабюш, ела да ми помогнеш, казвам ти, че Жак е тук, отдолу!

Каменарят не я чуваше, тичаше да спасява ранените; носеше една млада жена, чиито крака висяха счупени от бедрата.

Затова пък Севрин я чу и се спусна към нея.

— Жак! Жак!… Къде? Аз ще ви помогна.

— Да, помогнете ми, поне вие!

Ръцете им се срещнаха; двете заедно се помъчиха да издърпат едно счупено колело. Нежните пръсти на едната бяха безпомощни, докато мощните юмруци на другата премахваха всички препятствия.

— Внимателно! — извика Пекьо, който също им се притече на помощ.

Рязко дръпна Севрин точно когато щеше да стъпи върху някаква отрязана до рамото ръка в син сукнен ръкав. Тя отстъпи ужасена. Не позна ръкава; това беше ръка на непознат, отхвръкнала тук, а трупът сигурно бе на съвсем друга страна. Севрин така се разтрепери, че остана права, вцепенена, разплакана и само гледаше как другите разчистват, неспособна да събере дори парчетата стъкла, които им нарязваха ръцете.

Спасяването на ранените и издирването на убитите стана тежко и опасно, защото огънят от пещта на локомотива бе обхванал дървените части и за да го угасят, се наложи да хвърлят с лопати пръст. Поискаха помощ от Барантен, изпратиха телеграма до Руан, а в това време организираха, доколкото им стигаха силите, разчистването; всички ревностно се включиха. Мнозина от избягалите се върнаха, засрамени от страха си. Работеха обаче безкрайно предпазливо; повдигаха грижливо всяка отломка, защото се бояха да не предизвикат опасни срутвания над заровените нещастници. Появиха се някои затиснати като в менгеме до гърдите ранени, които крещяха от болка. Четвърт час разчистваха, за да освободят един пътник, който, блед като платно, не се оплакваше, твърдеше, че нищо му няма, че нищо не го боли, а когато го извадиха, видяха, че е без крака; издъхна веднага, без да разбере как страшно е осакатен, толкова изплашен беше. Изпод един пламнал второкласен вагон извлякоха цяло семейство — бащата и майката бяха ранени в коленете, бабата беше със счупена ръка; те обаче не усещаха болките, а ридаеха и викаха детето си, тригодишно русокосо момиченце, което бе изчезнало по време на катастрофата и което скоро откриха здраво и читаво под част от покрив — то гледаше весело и засмяно. Отнесоха встрани друго момиченце, обляно в кръв, с изпотрошени ръце, докато намерят родителите му; то стоеше самотно и никому неизвестно, толкова стреснато, че не продумваше; само личицето му се разкривяваше от неописуем ужас, щом някой се приближеше. Не можеха да отворят вратите, понеже дръжките се бяха изкривили при удара, трябваше да влизат през счупените прозорци. Край линията вече лежаха един до друг четири трупа. Настаниха до мъртъвците десетина ранени, които чакаха непревързани, без медицинска помощ. Разчистването вървеше трудно, под всяка отломка откриваха нова жертва, а купчината трептящо, окървавено човешко месо сякаш не намаляваше.

— Казвам ви, че Жак е тук, отдолу! — повтаряше Флор, ставаше й по-леко, като крещеше така упорито и безсмислено; сякаш по този начин изливаше отчаянието си. — Той вика, ето, ето! Слушайте!

Тендерът беше под вагоните, които, струпвайки се един върху друг, накрая се бяха стоварили върху него; действително, откакто машината бе започнала да хрипти по-тихо, изпод купчината се чуваше хъркащ мъжки глас. Колкото повече напредваха, толкова по-силно се чуваше този измъчен глас, изпълнен с такава огромна болка, че работещите не издържаха и сами заридаха и се завайкаха. Когато най-сетне се добраха до човека, освободиха краката му и го издърпаха, стенанията секнаха. Той умря.

— Не — каза Флор, — не е той. Жак е по-надълбоко, там, отдолу.

И с яките си ръце започна да повдига колелата и да ги хвърля надалеч, огъваше ламаринените покриви, трошеше вратите, изтръгваше парчетата от веригите. Когато се натъкваше на мъртвец или на ранен, викаше да го махнат, защото не желаеше да прекъсне дори за минута бясното претърсване.

Зад нея работеха Кабюш, Пекьо и Мизар, а Севрин, съсипана да стои на крака, отиде да седне на една пейка, избита от някой вагон. Мизар отново бе обзет от обичайната си флегматичност; тих и безразличен към всичко, избягваше да се уморява и помагаше предимно при изнасянето на телата. И той като Флор се вглеждаше в труповете с надеждата да познае някое от хилядите лица, които от десет години профучаваха край тях е пълна пара, оставяйки им само смътния спомен за долетяла и отлетяла като мълния тълпа. Не, нямаше познати лица, това беше все същият забързан поток от непознати хора; внезапната им, случайна смърт бе също тъй загадъчна, както и забързаният живот, който само преминаваше с бясна скорост, устремен към бъдещето, а те не можеха да назоват нито едно име, не можеха да кажат нищо определено за разкривените от ужас лица на тези клетници, загинали на път, изпотъпкани, премазани подобно войници, чиито трупове изпълват рововете под стрелбата на щурмуваща армия. И все пак на Флор й се стори, че откри един, с когото бе разговаряла, когато влакът бе заседнал в снега — това беше американецът, който пътуваше често, и тя познаваше профила му, без да знае нито името му, нито нещо друго за него и за близките му. Мизар го пренесе с другите мъртъвци, дошли неизвестно откъде и настигнати тук от смъртта, отправили се неизвестно закъде.

Пред очите им се разкри още една потресаваща гледка. В едно от купетата на обърнат първокласен вагон откриха семейство — очевидно младоженци; те бяха притиснати така лошо един върху друг, че жената премазваше съпруга, а не можеше да помръдне, за да го облекчи. Той се задушаваше, хъркаше вече, тя молеше като обезумяла да побързат, защото сърцето й се късаше, чувствувайки как сама го убива. Когато най-сетне ги измъкнаха, той веднага се свести, а тя издъхна — един буфер я бе ударил лошо в хълбока. Дошъл в съзнание, мъжът коленичи и зарида до мъртвата, чиито очи още бяха пълни със сълзи.

Бяха извадили вече дванадесет убити и повече от тридесет ранени. Най-сетне стигнаха до тендера; Флор от време на време се навеждаше и претърсваше с пламтящи ечи обгорелите греди и изкривените железарии, за да открие машиниста. Внезапно извика пронизително:

— Виждам го, отдолу е… Ето, това е неговата ръка… ето синия вълнен ръкав… Той не мърда глава, не диша…

Тя се изправи и изруга като мъж:

— Мътните да ви вземат! Побързайте де, трябва да го измъкнем!

Мъчеше се да счупи с ръце пода на един вагон, но другите отломки й пречеха. Тогава изтича и се върна с брадвата, с която Мизарови цепеха дърва; замахвайки о нея като дървар в дъбова гора, тя бясно се нахвърли на дебелите дъски. Всички се отдръпнаха, за да не й пречат, само й викаха да внимава. Всъщност там нямаше други ранени, а машинистът бе защитен от купчина оси и колела. Флор изобщо не ги слушаше, а цепеше, сигурна, неудържима в порива си. С всеки удар отстраняваше по едно препятствие. С разветите си руси коси, със скъсаната блуза и разголените ръце, тя приличаше на злокобен призрак, проправящ си път сред причинената от него разруха. При едно замахване удари с брадвата някаква ос и острието стана на две парчета. Подпомогната от другите, издърпа колелата, благодарение на които младият човек не бе премазан; първа го подхвана и го изнесе на ръце.

— Жак, Жак!… Той диша, жив е… Ах, боже мой, жив е… Сигурна бях, видях как падна, знаех, че е тук!

Севрин я последва обезумяла. Двете заедно го настаниха край живия плет до Анри, който гледаше все така сащисан, явно несъзнаващ къде се намира и какво става около него. Приближилият се Пекьо остана прав до своя машинист, вълнуваше се, като го виждаше в такова окаяно състояние; двете жени сега бяха коленичили, едната отдясно, другата отляво, и поддържайки главата на нещастника, дебнеха тревожно и най-слабото потрепване на лицето му.

Жак най-сетне отвори клепачи. Обгърна ги последователно с мътен поглед, явно без да ги познае. Не им обърна никакво внимание. Но когато очите му се спряха няколко метра по-нататък на издъхващата машина, в тях първо се изписа уплаха, а после колебание и все по-нарастваща тревога. Позна начаса Лизон и тя му припомни всичко — двата каменни блока напреки на линията, страхотния сблъсък, при който почувствува как едновременно в нея и в него нещо се счупи; възможно беше той да се оправи, но тя сигурно щеше да умре от това. Лизон не беше виновна, че се показа непокорна; след като се беше разболяла в снега, не бе нейна грешка, задето не е вече така пъргава; да не говорим, че с годините тялото натежава, а ставите губят гъвкавостта си. Жак й прощаваше всичко, обзет от тежка мъка, като я виждаше смъртно ранена, агонизираща. Горката Лизон, не й оставаха вече и няколко минути! Тя изстиваше, жаравата от пещта и се разпадаше на пепел, дъхът й, който досега мощно излизаше от пробитата гръд, се бе превърнал в тих и жален детски плач. Изцапана с пръст и пяна, Лизон, винаги блестяща от чистота, се валяше в почернялата от въглища локва, загиваше трагично като скъпо куче, премазано на улицата. Още миг в зеещите рани можеше да се види как работят всичките й органи — буталата туптяха, същински две еднакви сърца, парата минаваше през шибърите, както кръвта през вените; но шатуните й потрепваха конвулсивно като разбунтувани ръце в предсмъртен гърч; душата й си отиваше със силната пара — източник на живот, нейното мощно дихание, което все още не бе напълно спряло. Пронизаната великанка най-сетне притихна, потъна полека-лека в спокоен сън, замлъкна. Умря. И купчината желязо, стомана и мед, в каквато се бе превърнало премазаното гигантско туловище, разкъсано, с разхвърляни части, с премазани вътрешности, напомняше под ярката дневна светлина огромен и скръбен човешки труп, цял един погинал свят, от който животът мъчително се е изтръгнал.

Жак, като разбра, че Лизон я няма вече, склопи очи, пожела и той да умре, да бъде отнесен с последната въздишка на машината; изпод затворените му клепачи избликнаха сълзи и потекоха по бузите му. Пекьо, който стоеше до него неподвижно, със свито гърло, не можа да понесе тази гледка. Милата им приятелка умираше, а ето че и обичният му машинист искаше да я последва! Свършено беше, значи, с тяхното тричленно семейство! Кран на пътуванията, когато, яхнали машината, изминаваха по сто левги, без дума да разменят, но се разбираха така добре тримата, че не бе необходимо да се обясняват дори със знаци! И Пекьо, макар да бе напълно трезвен, избухна в силни ридания, разхълца се, затресе се цял.

Севрин и Флор също се отчаяха, разтревожени от новия припадък на Жак. Флор изтича вкъщи, донесе камфоров спирт и започна да го разтрива, колкото да не стои със скръстени ръце. В мъката си двете жени едва издържаха и безкрайната агония на единствения останал жив кон, чиито предни крака бяха откъснати. Той лежеше близо до тях и непрекъснатото му цвилене приличаше на човешки вопъл, пропит с такава ужасна болка, че двама от ранените не издържаха и завиха като зверове. Този предсмъртен вик, изпълнен с дълбока, незабравима жалба, раздираше въздуха и вледеняваше кръвта. Това наистина беше страшно угнетяващо; чуха се треперещи гласове, изпълнени едновременно със съчувствие и гняв, които молеха да довършат най-сетне нещастния кон, чиито стенания единствени не стихваха сега, след като машината бе мъртва. Все още ридаещ, Пекьо грабна брадвата със счупеното острие и с един удар разби черепа на животното. Над цялата тази касапница се възцари мълчание.

След два часа чакане най-сетне пристигна помощ. При сблъсъка всички вагони бяха изхвърлени отляво, така че можеха да разчистят линията за няколко часа. Със специална композиция от три вагона и локомотив за проверка на пътищата от Руан пристигнаха началник-канцеларията на префекта, прокурорът, инженери и лекари от Компанията, всички възбудени и забързани; началник-гарата в Барантен господин Бесиер вече бе дошъл с цял екип, който разчистваше останките. В този затънтен, пустинен и обикновено толкова тих край сега цареше оживление, нервно напрежение. Оцелелите и незасегнатите пътници не можеха да се освободят от безумния си страх и трескаво сновяха насам-натам; едни търсеха коли, ужасени при мисълта отново да се качат във вагон; други, като виждаха, че няма да намерят дори ръчна количка, започнаха да се безпокоят къде ще ядат, къде ще спят; всички питаха за телеграфна станция, някои тръгнаха пеш към Барантен, за да изпратят телеграми. Докато властите, подпомогнати от железопътната администрация, започнаха разследването, лекарите набързо превързаха ранените. Мнозина бяха припаднали сред кървави локви. Други стенеха със слаб глас под убожданията на щипците и иглите. Имаше общо петнадесет убити и тридесет и двама тежко ранени. Бяха наредили мъртвите по гръб край живия плет, докато установят самоличността им. Единствено стажантът на прокурора, русокос и руменобуз младеж, се занимаваше усърдно с тях, като претърсваше джобовете им и преглеждаше книжа, карти, писма, за да открие някакви имена и адреси. Междувременно край него се образува кръг от зяпачи, защото, макар околовръст да нямаше къщи на по-близо от левга, неизвестно откъде бяха дотичали тридесетина души: мъже, жени и деца, които само пречеха и нищо не помагаха. Облакът от черен прах, дим и пара, който обгръщаше всичко, се бе разнесъл и лъчезарното априлско утро ликуваше над тази касапница, обливайки със златния топъл и радостен дъжд на сияещото слънце умиращите, мъртвите, изкормената Лизон, купчината останки, която работниците разчистваха подобно на мравки, възстановяващи своя мравуняк, рухнал под крака на разсеян минувач.

Жак все още беше в несвяст и Севрин спря един от минаващите лекари, молейки го за помощ. Той го прегледа и не откри никаква външна рана; страхуваше се от вътрешни разкъсвания, защото от устата му се стичаха тънки струйки кръв. Тъй като не можеше да постави още окончателна диагноза, посъветва да отнесат колкото може по-скоро ранения, като внимават да не го разтърсват, и да го настанят на легло.

Под опипващите пръсти на лекаря Жак отново бе отворил очи и бе простенал леко от болка; този път позна Севрин и като насън избъбри:

— Отведи ме! Отведи ме!

Флор се наведе над него. Извръщайки глава, той позна и нея. Погледът му се изпълни с детински страх; веднага го отмести с омраза и ужас и отново помоли Севрин:

— Отведи ме веднага, веднага!

Тогава тя го запита също на „ти“, Сякаш бяха сами — момичето изобщо не я интересуваше!

— Искаш ли в Кроа дьо Мофра?… Няма ли да ти бъде неприятно? Къщата е отсреща, там ще си бъдем у дома.

Втренчил очи в другата, треперещ, той се съгласи:

— Където искаш! Веднага!

Флор застина под изпълнения му е ненавист и ужас поглед. И така, въпреки цялата тая сеч на непознати и невинни, тя не бе успяла да убие нито единия, нито другия; жената нямаше и драскотина, а и той може би щеше да се оправи; с всичко сторено само бе ги сближила още повече, бе им дала възможност да се уединят двамата в самотната къща. Представи си ги настанени там: любовникът, оздравяващ под нежните ръце на любовницата, чиито грижи щеше да възнаграждава о безкрайни ласки; двамата ще удължат този подарен им от катастрофата меден месец, далеч от всички, напълно свободни! Прониза я леден студ, погледна мъртвите, които напразно бе убила.

В този миг забеляза, че някакви господа разпитват Мизар и Кабюш — по всяка вероятност съдебните власти. Действително прокурорът и началник-канцеларията на префекта се опитваха да си изяснят как каруцата на каменаря се бе озовала напреки на линията. Мизар твърдеше, че не е напускал поста си, но не успяваше да даде никакво по-определено обяснение; наистина не знаел нищо, бил с гръб и се занимавал със сигналната апаратура. Кабюш още не можеше да дойде на себе си и разказваше някаква дълга, объркана история — как сгрешил, че оставил конете, защото искал да се прости с покойницата, как конете тръгнали сами и как девойката не успяла да ги спре. Той се уплиташе, започваше отначало и всъщност нищо не обясняваше.

Див копнеж за свобода отново раздвижи замръзналата кръв на Флор. Тя искаше свободно да разполага със себе си; свободно да размисли и да вземе решение; и без това никога не бе търсила съвети, за да следва своя път. За какво да чака да й досаждат с въпроси, а може би и да я задържат? Дори да не се смята престъплението, не бе изпълнила служебните си задължения, за което носеше отговорност. Не си тръгваше още само защото присъствието на Жак я задържаше.

Севрин толкова моли Пекьо, че той най-сетне намери носилка и дойде да вземе с един приятел ранения. Лекарят бе уговорил с младата жена да отведе и главния кондуктор Анри, който не бе ранен, но явно имаше сътресение на мозъка. Решиха да се върнат да го вземат.

Севрин се наведе да разкопчее яката на Жак, която го притесняваше, и открито, пред всички, го целуна насърчително, за да понесе по-леко пренасянето.

— Не се бой, там ще ни бъде хубаво.

Той се усмихна и също я целуна. За Флор това бе смъртоносният удар, който завинаги я разделяше от Жак. Струваше й се, че и нейната собствена кръв се лее като река от неизцерима рана. Когато го отнесоха, тя избяга. Минавайки край ниската къщурка, видя през прозореца стаята със смъртния одър и горящата посред бял ден свещ, подобна на бяло петно, до трупа на майка си. След катастрофата покойницата бе останала сама, полуобърната, с широко отворените очи, с присмехулно присвитите устни, и сякаш бе наблюдавала стълкновението и смъртта на непознатата й тълпа.

Флор се спусна да бяга още по-бързо, зави по пътя за Доенвил, после се втурна наляво, в гъсталаците. Познаваше всяко кътче от околността и бе сигурна, че полицаите няма да я хванат, ако тръгнат да я преследват. Престана да тича и се отправи със ситни крачки към една дупка над тунела, където обичаше да се крие в тъжните си дни. Погледна към небето и позна по слънцето, че е обед. Когато се озова в скривалището, легна неподвижно на коравата камениста земя, подложила ръце под главата си, и се размисли. Едва тогава почувствува в себе си страшна празнота; стори й се, че вече е мъртва и полека-лека се вкочанява. Това не бяха угризения на съвестта, задето е убила ненужно толкова хора, тъй като трябваше да направи усилие, за да изпита съжаление и ужас от стореното. Но сега беше сигурна, че Жак я видя как задържа конете; разбра го, като забеляза как се отдръпна отвратен и ужасен, сякаш пред него стоеше чудовище. Той никога нямаше да забрави. Когато си направиш криво сметките, никой не ти е виновен, длъжен си сам да се оправяш. Не й оставаше друго, освен веднага да се самоубие. Нямаше вече никаква надежда; все повече се убеждаваше в това, откакто бе дошла тук и спокойно размишляваше. Единствено умората и отчаянието и пречеха да скочи и начаса да свърши със себе си. И все пак някъде дълбоко у нея, въпреки непреодолимото замайване, което я обхващаше, се надигаше любовта й към живота, жаждата за щастие, последната мечта и на нея да й е хубаво, след като бе помогнала на онези двамата да блаженствуват свободни! Защо и тя да не изчака нощта, защо да не отиде при Озил, който я обожаваше и щеше да съумее да я защити? Мислите й ставаха все по-вяли, все по-объркани, потъна в мъртвешки вън, несмущаван от сънища.

Когато се събуди, бе тъмна нощ. Опипа наоколо замаяно и докосвайки голата земя, на която лежеше, изведнъж си спомни всичко. И като мълния пред нея застана неизбежната съдба — трябваше да умре. Стори и се, че малодушното колебание, безумната мечта, че животът все още може да продължи, бяха изчезнали заедно с умората. Край на всичко, оставаше й само смъртта. Не можеше да живее сред това море от кръв, е разбито сърце, ненавиждана от единствения мъж, когото бе обичала, който принадлежеше на друга. Трябваше да умре, докато все още чувствуваше у себе си сили.

Флор стана, излезе от скривалището сред скалите. Не се поколеба, защото инстинктивно прозря къде да отиде. По звездите определи, че е около девет часа вечерта. Когато стигна до линията, край нея с голяма бързина профуча влак; това я зарадва; всичко се нареждаше, очевидно бяха разчистили само този път, а другият още беше затворен, защото по него движението не бе възстановено. Тя тръгна край живия плет, обкръжена от дълбоката тишина на околния пущинак. Излишно беше да бърза, нямаше друг влак преди експреса от Париж, който трябваше да мине в девет и двадесет и пет; вървеше в мрака край живия плет със ситни стъпки, напълно спокойна, сякаш правеше обичайната си разходка по безлюдните пътеки. Но преди да стигне до тунела, се отдели от плета и тръгна по самата линия, право срещу експреса, с все така умерена крачка, сякаш се разхождаше. За да не я види пазачът, трябваше да го надхитри както винаги, когато отиваше от другата страна при Озил. В тунела продължи да върви напред. Но сега не се страхуваше както миналата седмица, че ако се обърне, ще загуби представа накъде се движи. Не усещаше признаците на онова безумие, което бе я обзело в тунела, където сред страшния грохот, под надвисналия свод, и предмети, и пространство, и време потъваха в мрак. Какво я интересуваше всичко това? Не разсъждаваше вече, не мислеше за нищо, имаше една определена цел — да върви, да върви напред, докато се зададе влакът, а после да се насочи право към светещия в мрака преден фар.

Чудеше се защо още не идва, имаше усещането, че е вървяла с часове. Колко далеч беше желаната смърт! Отчая се за миг при мисълта, че може да не я срещне, че ще трябва да извърви много левги, преди да се сблъска с нея. Краката я заболяха от умора, нима щеше да й се наложи да седне и да я чака свита на пътя? Това й се струваше недостойно; искаше да върви право към целта, да умре права, така й подсказваше инстинктът на войнствуваща девица. Почувствува нов прилив на енергия, пак се устреми напред и тогава зърна отдалеч предния фар на експреса — единствена малка искряща звезда в мастиленочерното небе. Влакът още не беше влязъл под свода, никакъв шум не подсказваше, че наближава, само ярката весела светлинка малко по малко се разрасна. Изправила изваяната си висока и гъвкава снага, подобна на статуя, полюлявайки се на яките си крака, тя ускори ход, но без да тича, сякаш да скъси разстоянието и по-бързо да пресрещне очаквана приятелка. Влакът най-сетне влезе в тунела, страшният грохот се чуваше все по-близо, земята се тресеше като връхлетяна от буря, а звездата се превърна в огромно око, което растеше, открояваше се в някаква тъмна орбита. Тогава, в плен на необяснимо чувство, може би желаейки да бъде сама със смъртта, докато продължаваше да напредва упорито и героично, тя извади от джобовете си една кърпичка, ключове, някаква връв, два ножа и ги остави отстрани на линията; отвърза дори шалчето от врата си, не закопча полуразкъсаната си блуза. Окото се превърна в жарава, в огромна паст, бълваща огън, влажното горещо дихание на чудовището се носеше сред все по-оглушителен гръм и трясък. Флор вървеше право срещу тази пещ, за да не пропусне машината, като омагьосана, като привлечена от пламък нощна пеперуда. И в мига на страхотния сблъсък, преди ужасната прегръдка, тя се изправи войнствено, за последен път разбунтувана, сякаш искаше да сграбчи гиганта и да го повали. Удари с главата си предния фар и той изгасна.

Прибраха трупа на Флор чак след един час. Машинистът бе видял под ярките лъчи на фара устремена към локомотива като странно кошмарно видение високата бледа фигура; когато светлината внезапно угасна и влакът продължи да напредва сред буреносен грохот и непрогледната тъмнина, той потрепери, усетил повея на смъртта. Излизайки от тунела, се опита да предупреди пазача за злополуката. Но едва в Барантен успя да съобщи, че някой се бе хвърлил под влака, очевидно жена, защото по счупеното стъкло на фара се бяха полепили женски косми и мозък. Когато работниците отидоха да търсят трупа, занемяха, поразени от мраморната белота на тялото. Флор лежеше отляво на линията, където бе я отхвърлил силният удар; главата й бе размазана на каца, никъде другаде нямаше драскотина, беше разголена, прекрасна в непорочната си властна красота. Работниците мълчаливо я покриха. Бяха я познали. Сигурно се бе самоубила, обезумяла от страх, за да се избави от тежката отговорност, надвиснала над нея.

В полунощ положиха в ниската къщурка трупа на Флор до трупа на майка й. Постлаха на пода дюшек и запалиха свещ между двете. Фази лежеше, полуизвърнала глава, и сега сякаш наблюдаваше дъщеря си с широко отворените си очи, с ужасната си иронична усмивка; навред из тихия самотен дом кънтяха глухите удари на задъхания Мизар, който не спираше да тършува. Влаковете продължаваха да пътуват по разписание, разминаваха се в двете посоки, движението беше напълно възстановено. Летяха неумолими в своето механично могъщество, безразлични и нехаещи за всички развихрили се драми и престъпления. Какво ги интересуваха непознатите, катастрофирали по пътя, премазани под колелата! Бяха отнесли мъртъвците, бяха измили кръвта и всички пак се устремиха напред, към бъдещето.