Човекът-звяр

IV

През този ден към средата на март съдия-следователят господин Дьонизе отново повика в своя кабинет в Руанската съдебна палата някои важни свидетели по делото Гранморен.

От три седмици около това дело се вдигаше страхотен шум. То бе разтърсило Руан, бе предизвикало любопитството в Париж и вестниците от опозицията, които водеха безмилостна борба срещу имперската власт, го използуваха като оръжие. Приближаването на всеобщите избори, които бяха в центъра на политическия живот, разпалваха още повече битката. В Камарата на депутатите се бяха провели бурни заседания: станаха ожесточени разисквания относно правомерността на пълномощията, получени от двама депутати, тясно свързани със самия император; появиха се също така нападки срещу стопанското ръководство на префекта в департамента Сена, настояваха да бъде избран общински съвет. Делото Гранморен представляваше отлична възможност за по-голямо раздвижване, пускаха се всевъзможни слухове, всяка сутрин вестниците подхвърляха нови и нови хипотези, една от друга по-обидни за правителството. От една страна, намекваха, че убитият, който имаше връзки в Тюйлери и беше бивш съдебен служител, командор на Почетния легион, притежавал милиони и се отдавал на най-отвратителни пороци; от друга, понеже разследването бе стигнало до задънена улица, вече упрекваха полицията и магистратурата, че проявяват небрежност, плъзнаха вицове за прословутия неизвестен престъпник. Понеже в тези нападки имаше твърде много истина, те ставаха още по-непоносими.

Така че господин Дьонизе си даваше ясна сметка за огромната отговорност, която носеше. И той самият бе пряко заинтересуван, защото беше амбициозен и с нетърпение очакваше някое такова важно дело, за да прояви изключителната проницателност и енергия, на които се смяташе способен. Произхождаше от семейство на богат нормандски скотовъдец, беше завършил право в Кан и бе започнал да работи доста късно в съдебното ведомство, а това, че произхождаше от село и баща му се бе разорил, попречи за издигането му. Десет години работи като заместник-прокурор в Берне, Диеп и Хавър, докато стана имперски прокурор в Пон Одмер. После го изпратиха заместник-прокурор в Руан, а от година и половина насам, вече петдесетгодишен, беше съдия-следовател. Не разполагаше с достатъчно средства, страдаше, защото жалкото възнаграждение не можеше да задоволи нуждите му, и живееше в постоянната зависимост на зле платените съдебни чиновници, която само нищожествата търпят и която кара умния човек да чезне от мъка, че няма как да се продаде. Беше извънредно интелигентен, схватлив, дори почтен — обичаше занаята си, опияняваше се от своята всесилност, която му даваше правото да властвува от съдийското кресло над свободата на другите. Единствено собствените му интереси можеха да удържат страстната му природа — той така ужасно копнееше да получи орден и назначение в Париж, че след като през първия ден на разследването се оставя да го подведе любовта към истината, сега напредваше извънредно внимателно и от всички страни му се привиждаха пукнатини, отдето бъдещето му можеше да се провали вдън земя.

Трябва да отбележим, че господин Дьонизе знаеше какво може да му се случи, защото още щом пое делото, един негов приятел го посъветва да се разходи до Париж и да се отбие в Министерството на правосъдието. Там той проведе дълъг разговор с главния секретар господин Ками-Ламот — твърде важна личност, — който разполагаше с неограничена власт над персонала, отговаряше за назначенията и поддържаше постоянна връзка с Тюйлери. Той бе хубав мъж, започнал кариерата си също от заместник-прокурор, но бе успял благодарение на връзките и на съпругата си да се издигне до депутат и старши командор на Почетния легион. Естествено делото бе попаднало в неговите ръце, защото имперският прокурор от Руан се обезпокои от тая мътна история, в която жертвата бе бивш съдебен служител, и за всеки случай уведоми министъра, който на свой ред прехвърли топката на главния секретар. Тук пък изникна едно съвпадение: господин Ками-Ламот бе учил някога с председателя Гранморен, беше само с няколко години по-млад и бе продължил да поддържа с него толкова тесни приятелски връзки, че го познаваше отлично, включително и откъм лошите му страни. Затова споменеше ли за ужасната гибел на своя приятел, проявяваше голямо огорчение и бе подчертал пред господин Дьонизе силното си желание да залови виновника. Но не скри, че в Тюйлери се дразнят от прекомерния шум, вдигнат около този случай, и си позволи да му препоръча да действува крайно внимателно. С други думи, съдията разбра, че ще бъде по-разумно да не бърза и да не предприема нищо без одобрението на висшестоящите. Той дори се завърна в Руан о убеждението, че от своя страна главният секретар е натоварил отделно с разследването и свои агенти. Искаха да узнаят истината, за да я скрият, ако се наложи.

Но времето си минаваше и колкото и да се мъчеше да бъде търпелив, господин Дьонизе се дразнеше от шегичките на пресата. Освен това полицейската му природа се обаждаше, докато душеше настървено като породисто куче. Изпитваше неудържима нужда да открие вярната следа, да вкуси от славното удоволствие, че е проявил най-добър усет, пък ако ще да му заповядат после да зареже всичко. И в очакване да получи от министерството писмо, съвет или поне някакъв знак, които все не идваха, той отново се зае активно с разследването. Бяха арестували вече двама-трима души, но се наложи да ги пуснат. Отведнъж обаче, когато отвориха завещанието на председателя Гранморен, в него назря едно подозрение, което всъщност се бе прокрадвало в душата му още отначало: дали семейство Рубо не бяха извършили убийството. В завещанието, съдържащо доста странни клаузи, имаше и една, според която Севрин получаваше къщата в местността, наречена Кроа дьо Мофра. При това положение напразно търсеният досега мотив ставаше напълно ясен: двамата Рубо са знаели за завещанието и може би са убили своя благодетел, за да получат веднага своя дял. Тази мисъл го занимаваше силно, още повече, че господин Ками-Ламот му бе споменал за госпожа Рубо — познавал я от малка, навремето живеела при председателя. Но колко невероятно, невъзможно изглеждаше всичко това и материално, и морално! Откакто бе насочил натам издирванията си, на всяка крачка се сблъскваше с факти, които противоречаха на представата му за класическо съдебно разследване. Нищо не се изясняваше, същността, първопричината, които можеха да хвърлят ярка светлина върху всичко, липсваха.

Наистина имаше и друга следа, господин Дьонизе не я забравяше, следата, спомената от самия Рубо — версията за човека, който се е качил в купето сред блъсканицата на перона. Това беше прословутият неизвестен убиец, знаменитата фигура, около която се подсмиваха всички вестници от опозицията. Първата грижа на разследването бе да събере сведения за този иженарицаем непознат, вероятно потеглил от Руан и слязъл в Барантен, но не можаха да установят нищо определено, някои свидетели дори отричаха възможността запазеното купе да е било превзето насила, други се ограничаваха с най-противоречиви твърдения. Следата като че ли не извеждаше доникъде, но разпитвайки пазача на прелеза Мизар, съдията неволно се бе натъкнал на драматичната истерия с Кабюш и Луизет — онова момиче, което председателят се опитал да изнасили и което отишло да умре при своя приятел. Това беше като гръм от ясно небе, отведнъж в главата му се подреди цял класически обвинителен акт. В него щеше да има всичко — и заплахи, които работникът бе отправил по адрес на убития, и порочно минало, и несъстоятелно, неподкрепено с нищо алиби. В миг на върховно вдъхновение той бе наредил предния ден да приберат Кабюш от горската му къщурка — забутана бърлога, в която бяха намерили изцапан с кръв панталон. Като се опитваше да не се поддава на все по-непоклатимото убеждение и си обещаваше да не изоставя хипотезата за Рубо, съдията тържествуваше при мисълта, че никой освен него не се е досетил да залови истинския убиец. С цел да се увери напълно бе извикал през тоя ден няколко свидетели, разпитани в утринта след убийството.

Кабинетът на съдия-следователя гледаше към улица Жана д’Арк; намираше се в старата паянтова сграда, която бе долепена до някогашния дворец на нормандските херцози, превърнат в съдебна палата, като го загрозяваше непоправимо. Това широко и унило партерно помещение беше толкоз мрачно, че зиме вътре трябваше да се пали лампа още в три часа следобед. Беше облепено с избледнели зелени тапети, а мебелировката му се състоеше от две кресла, четири стола, бюрото на съдията и масичката на писаря; върху студената камина от двете страни на черния мраморен часовник се мъдреха два бронзови съда. Зад бюрото имаше врата, водеща в друго помещение — там съдията настаняваше понякога хората, които държеше да има на свое разположение; иначе в стаята се влизаше от широкия коридор с пейки, където чакаха свидетелите.

Макар призовката им да бе за два часа, семейство Рубо дойдоха още в един и половина. Бяха пристигнали от Хавър и времето едва им бе стигнало Да закусят в едно ресторантче на Главната улица. Той беше с черен редингот, а тя с черна копринена рокля — същинска дама от обществото; бяха сериозни, унили и тъжни като семейство, загубило близък човек. Тя седеше неподвижна и безмълвна на една пейка, а той бавно крачеше напред-назад пред нея, скръстил ръце на гърба. Но погледите им все се срещаха и тайните им страхове пробягваха по безизразните лица като неуловими сенки. Макар да ги бе изпълнила с радост, новината за завещания имот в Кроа дьо Мофра засили тревогата им; семейството на председателя, особено дъщеря му, раздразнено от непонятните и многобройни дарения, които намаляваха наполовина богатството на мъртвия, се канеше да оспори завещанието; подтиквана от съпруга си, госпожа Дьо Лашене бе особено зле настроена срещу някогашната си приятелка Севрин и я подозираше в непочтени комбинации. От друга страна, мисълта, че може да открият някоя улика, за която отначало не му е минавало и през ум, сега терзаеше Рубо и го изпълваше с постоянен страх; като нищо щяха да открият писмото, което бе продиктувал на жена си, за да накара Гранморен да замине, и ако той не бе го унищожил, нямаше да е трудно да разпознаят и почерка. За щастие дните си минаваха, нищо не се случваше навярно Гранморен бе скъсал писмото. Всяка призовка от кабинета на съдия-следователя обаче караше и двамата да се обливат в студена пот, макар да се държаха, както подобава на наследници и свидетели. Стана два часът. Появи се и Жак. Той пристигаше от Париж. Рубо веднага пристъпи към него, протегнал приветливо ръка:

— А, и вас ли ви разкараха… Тъжна история, пък и това дело край няма!

Зървайки неподвижно седналата Сегрин, Жак бе замръзнал на място. Вече почти месец всеки път, когато се озоваваше в Хавър, тоест през ден, помощник-началникът го обсипваше с любезности. Веднъж дори се бе наложило да приеме поканата му за обед. И докато седеше край младата жена, засилващото се смущение бе прераснало в онази негова тръпка. Нима щеше да пожелае и нея? Сърцето му биеше, ръцете му пареха само като погледнеше бялата шия, извита над деколтето. Затова бе взел твърдото решение да я отбягва.

— Какво се говори за тая история в Париж? — запита Рубо. — Нищо ново, нали? Според мен не знаят нищо и никога няма да узнаят… Елате да се видите с жена ми.

Помъкна го след себе си, наложи се Жак да се приближи и да поздрави смутената Севрин, която се усмихваше пак като подплашено дете. Мъчеше се да разговаря непринудено, а погледите на мъжа и на жената не го изпускаха, те сякаш се опитваха да проникнат в мислите му, да достигнат до неясните представи, на които самият той не позволяваше да изплуват. Защо се държи тъй хладно? Защо им се струваше, че ги отбягва? Дали спомените му не са се изяснили, дали не ги викат, за да им направят очна ставка? Искаше им се да запленят единствения опасен свидетел, да го накарат да се привърже тъй силно към тях, че да не смее да ги издаде.

Помощник-началникът не издържа и пак отвори дума за делото:

— Значи, не знаете защо са ни изпратили призовки, а? Може пък да са открили нещо ново?

Жак сви равнодушно рамене:

— На гарата разправяха нещо, като пристигнах. Май арестували някого.

Двамата Рубо се учудиха, развълнуваха се, това им се стори необяснимо. Как тъй арестували? Никой не им е казал нищо! Арестували ли са, или се канят да арестуват? Обсипаха го с въпроси, но той не знаеше нищо повече.

В този момент Севрин долови шум от стъпки по коридора.

— Ето Берт и мъжа й — промълви тя.

Наистина се появиха семейство Лашене. Минаха с вирнати глави покрай Рубо, младата жена дори не погледна някогашната си приятелка. Един разсилен ги въведе незабавно в кабинета на съдия-следователя.

— Туйто! Най-добре да се въоръжим с търпение — рече Рубо. — Ще киснем тук поне два часа… Сядайте де!

Самият той бе седнал от лявата страна на Севрин и махна на Жак, като го подканваше да се настани до нея, от другата й страна. Жак постоя прав още малко. После тя го погледна с онзи неин уязвим и подплашен поглед и той се отпусна на пейката. Севрин изглеждаше съвсем крехка помежду им, стори му се неясна, покорна; усети как постепенно цял се сковава от дългото чакане и от топлината, която се излъчваше от тази жена.

Разпитът в кабинета на господин Дьонизе предстоеше да започне. По време на разследването се бяха насъбрали сума книжа — цели купчини, подвързани в сини папки. Бяха се опитали да възстановят пътя на жертвата от момента на заминаването от Париж. Началник-гарата господин Вандорп бе дал показания за потеглянето на експреса в шест и половина, за скачването на вагон номер двеста деветдесет и три в последния момент, за краткия си разговор с Рубо, който се бе качил в своето купе малко преди появата на председателя Гранморен, и най-сетне за настаняването на Гранморен в купето, където той без съмнение бе останал сам. После главният кондуктор на влака Анри Доверн не беше отговорил нищо на въпроса какво се е случило през време на десетминутния престой в Руан. Видял двамата Рубо да разговарят пред купето на председателя и смятал, че са се върнали в своя вагон, чиято врата затворил един служител от гарата, но поради блъсканицата и лошото осветление на гарата впечатленията му си оставаха смътни. Колкото до мнението му дали някой — прословутият неизвестен убиец — е могъл да се вмъкне в купето при потеглянето, той смяташе подобно предположение за слабо вероятно, макар и да не го изключваше напълно; доколкото му било известно, на два пъти имало подобни случаи. Когато зададоха същите въпроси на други служители от руанската гара, те не само не хвърлиха светлина върху събитията, а още повече объркаха нещата с противоречивите си отговори. Един факт обаче бе доказан — ръкуването на Рубо, застанал във вътрешността на вагона, с началник-гарата в Барантен, покачен на стъпалото: началник-гарата господин Бесиер недвусмислено го бе потвърдил, добавяйки, че неговият колега бил сам с жена си, а тя била полегнала и като че ли най-спокойно дремела. Същевременно си направиха труда да издирят и лицата, отпътували от Париж в купето на съпрузите Рубо. Оказа се, че дебелата госпожа и дебелият господин, които бяха пристигнали със закъснение и се бяха качили в последния момент, са някакви еснафи от Пти Курон, но те заявиха, че са заспали незабавно и нищо не могат да кажат; колкото до мълчаливата дама в черно, която бе седяла в ъгъла, тя се бе стопила като сянка и изобщо не успяха да я открият. Имаше и още някои дребни риби, разни свидетели, чрез които бяха установили самоличността на пътниците, напуснали влака в Барантен онази вечер — нали се предполагаше, че неизвестното лице е слязло там: бяха преброили билетите и бяха намерили всички пътници с изключение на един едър мъжага, чиято глава била превързана със синя кърпа и за когото едни разправяха, че бил с палто, а други — че бил с работни дрехи. Само за този човек, изчезнал, изпарил се като видение, имаха събрани в папка триста и десет показания, в които цареше такава бъркотия, че всеки от документите опровергаваше другия.

Делото се усложняваше и от юридическа страна: имаше протокол, оформен от писаря, когото имперският прокурор и съдия-следователят бяха завели на местопрестъплението — обемисто описание на участъка от линията, където бяха намерили трупа, на положението на тялото, на костюма, на вещите, открити в джобовете, чрез които бяха установили самоличността; имаше и смъртен акт от присъствалия лекар, в който с научни термини бе описана раната на шията, онзи едничък ужасяващ разрез, извършен с остър предмет, по всяка вероятност нож; събрани бяха и други протоколи, документи за пренасянето на трупа до болницата в Руан, за времето, което бе преседял там, преди забележително бързият процес на разлагане да принуди властите да го предадат на роднините. Но и в тия купища хартия личаха само две-три по-важни подробности. Преди всичко не бяха открили в джобовете часовника и малкия портфейл с десет банкноти по хиляда франка — сума, която председателят Гранморен дължал на сестра си госпожа Бонон и която тя очаквала да й върне. При това положение можеше да се предположи, че убийството е извършено с цел грабеж — но от друга страна, на един от пръстите бе останал пръстен с голям диамант. Оттук възникнаха още цял куп хипотези. За съжаление не разполагаха с номерата на банкнотите; знаеше се обаче как изглежда часовникът — голям, навивал се с копче, върху капака били изписани сплетените инициали на председателя, а отвътре имало фабричен номер: 2516. Най-сетне внимателно бяха претърсили из храсталаците около линията и навсякъде, където би могъл да бъде хвърлен ножът, с който си бе послужил престъпникът; не откриха нищо, убиецът навярно бе го скрил заедно с банкнотите и часовника. Бяха намерили само на стотина метра преди станцията Барантен пътното одеяло на жертвата, захвърлено, за да не събуди подозрения; то бе прибавено към веществените доказателства.

Когато съпрузите Лашене влязоха, господин Дьонизе стоеше прав до бюрото си и четеше едно от първите показания, което писарят бе извадил от папката. Той бе нисък, доста пълен, гладко избръснат мъж с прошарена вече коса. Бледото му лице с дебели бузи, квадратна брадичка и широк нос изглеждаше вяло — това усещане се засилваше от тежките клепачи, полуспуснати върху изпъкналите, светли очи. Ала цялата хитрост и схватливост, с които смяташе, че е надарен, прозираха в устните му — устни на актьор, свикнал да изобразява лъжливи чувства в живота, подвижни устни, които присвиваше, когато му се струваше, че е особено остроумен. Обикновено ставаше жертва на собственото си остроумие, беше прекалено прозорлив, опитваше се да надлъже простите и очевидни истини, идеализирайки занаята си — беше решил, че работата му изисква от него да бъде нещо като специалист по духовна анатомия, да притежава шесто чувство, да има невероятно бистър ум. Впрочем той наистина не беше глупав.

Веднага прояви любезност към госпожа Дьо Лашене — съдебните му функции не му пречеха да бъде светски мъж и да поддържа връзки с висшето общество в Руан и околностите.

— Госпожо, моля, седнете.

Лично подаде стол на младата жена — русоляво, хилаво създание, — особено неприятна и грозновата в траурния си тоалет. Отнесе се учтиво, дори малко хладно с господин Дьо Лашене — също рус и с доста болнав вид; за него този дребосък, станал на тридесет и шест години съдия и получил орден покрай връзките на своя тъст и на услугите, които баща му, също чиновник в магистратурата, бе оказвал навремето като член на смесените военно-граждански комисии, олицетворяваше служителите с привилегии, богаташите, некадърниците, намерили си местенца и израснали благодарение на роднините и на парите си; а той, беден, без покровители, бе принуден непрестанно да превива гръб като просител и мечтаното повишение все му се изплъзваше. Затова му бе приятно да подчертава могъществото си в тоя кабинет, върховната си власт над чуждата свобода — можеше с една дума да превърне свидетеля в обвиняем и незабавно да го арестува, ако му хрумне.

— Госпожо — продължи той, — ще ми простите, че се налага отново Да ви измъчвам с тази ужасна история. Известно ми е, вие не по-малко от нас държите случаят да бъде изяснен и виновникът да получи наказание за престъплението си.

После даде знак на писаря — висок младеж с жълто, кокалесто лице — и разпитът започна.

Но още от първите въпроси, отправени към съпругата му, господин Дьо Лашене, който беше седнал, без да го поканят, започна да отговаря вместо нея. Не се сдържа и изрази огорчението си от завещанието на своя тъст. Бива ли така? Направил толкова много и толкова значителни дарения, че почти преполовил състоянието си, възлизащо на три милиона и седемстотин хиляди франка! И то все заради разни напълно неизвестни личности, какви ли не жени от простолюдието! Била спомената дори продавачката на теменужки, дето седяла в един вход на улица Роше. Това било абсолютно неприемливо и той само чакал криминалното следствие да приключи, за да види дали няма начин да оспорят едно такова възмутително завещание.

Докато той се оплакваше, стиснал зъби, и излагаше на показ глупостта си, скъперническата си, вечно незадоволена провинциална същност, господин Дьонизе го наблюдаваше със светлите си, полускрити от клепачите очи и тънките му устни изразяваха презрение и завист към това нищожество, на което два милиона не му стигаха и което благодарение на всичките тия пари някой ден сигурно щеше да му се яви загърнато в пурпурната мантия на върховен съдия.

— Струва ми се, че ще сбъркате, господине — рече той най-сетне. — Завещанието може да бъде оспорено единствено ако стойността на даренията надхвърля половината от състоянието, а случаят не е такъв.

После се обърна към писаря:

— Впрочем, Лоран, надявам се, че не записвате това.

Младежът го успокои с едва забележима усмивка — ясни му бяха тия неща!

— Добре де — продължи още по-кисело господин Дьо Лашене, — но според мен никой не би могъл да разчита, че ще оставя Кроа дьо Мофра на ония Рубо. Как не — такъв подарък за дъщерята на един слуга! И защо, от къде на къде? А пък ако се докаже, че имат нещо общо с убийството…

— Наистина ли си го мислите?

— Е, как иначе! Ако съдържанието на завещанието им е било известно, явна е изгодата, която имат от смъртта на нашия нещастен баща… Освен това забележете, че те последни са разговаряли с него… С една дума, всичко ми се вижда доста подозрително.

— А вие, госпожо, смятате ли, че някогашната ви приятелка е способна на такова престъпление?

Преди да отговори, Берт хвърли поглед към мъжа си. След няколко месеца семеен живот двамата си бяха повлияли взаимно и от това злобните им, сухарски характери бяха станали още по-неприятни. Всеки настройваше другия и той така я бе настървил срещу Севрин, че жена му незабавно би накарала да я арестуват, стига да си получи къщата обратно.

— Боже мой, господине — каза тя след кратко мълчание, — личността, за която говорите, имаше някои твърде лоши прояви като малка.

— Как? Нима намирате, че поведението й в Доенвил не е било добро?

— О, не, господине, ако беше тъй, баща ми щеше да я изхвърли!

Това възклицание изразяваше възмущението на почтената, лицемерно добродетелна буржоазна дама, която никога не би могла да бъде упрекната в какъвто и да било грях и която се гордееше, че непорочността й не се оспорва от никого в Руан и всички я поздравяват и я канят в домовете си.

— Само че — прибави тя, — когато човек по навик е лекомислен и недисциплиниран… С една дума, господине, твърде много неща, които ми се струваха невероятни, днес ми се виждат напълно сигурни.

Господин Дьонизе бе започнал да проявява известно нетърпение. Тази следа вече не го занимаваше и всеки, който се придържаше към нея, се превръщаше в негов противник; струваше му се, че това е признак на недоверие към умствените му възможности.

— Добре, но вижте сега, човек трябва да разсъждава разумно — повиши глас той. — Хора като съпрузите Рубо не биха убили човек като вашия баща, за да получат по-скоро наследството; или поне най-малкото поради прибързаност щяха да оставят улики, по някакъв начин щях да открия следи от алчността им, от желанието да притежават имот, да забогатеят. Не, тази подбуда не е достатъчна, нужно е още нещо, а го няма, дори вие не можете да ни насочите… Пък и да се върнем към фактите, не виждате ли, че просто няма начин нещата да са се развили така? Никой не е видял съпрузите Рубо да се качват в купето, един служител дори твърди, че ги видял да се връщат на местата си. А в Барантен със сигурност са били там и би трябвало да предположим, че по време на неколкоминутното пътуване, докато влакът се е движил с пълна скорост, са отишли до купето на председателя, което се е намирало през три вагона, и са се върнали обратно. Правдоподобно ли е това? Разпитах машинисти, кондуктори. Всички ми казаха, че е възможно само ако човек е свикнал, ако е извънредно хладнокръвен и енергичен… При всички случаи жената не би била в състояние да го стори, значи, съпругът й е поел риска сам; но защо — за да убие покровителя, който току-що ги е отървал от големи неприятности? Не, не, едва ли! Хипотезата не ни води доникъде, друго трябва да търсим… Ха! Ако някой се е качил в Руан и е слязъл на следващата станция, ако наскоро е отправял смъртни заплахи срещу жертвата…

Той така се увлече, че стигна до новата си теория и вече щеше да се издаде, но вратата се открехна и през отвора надникна разсилният. Още преди да отвори уста обаче, една ръка в ръкавица бутна вратата докрай; влезе руса дама с елегантни траурни дрехи, все още красива, макар да бе повече от петдесетгодишна — красотата й бе пищна и ярка, изглеждаше като застаряваща богиня.

— Аз съм, драги господин съдия. Позакъснях, но ще ме извините, нали? Пътищата са отвратителни, уж от Доенвил до Руан са само три левги, а ми се видяха два пъти повече.

Господин Дьонизе галантно се изправи.

— Не сме се виждали от неделя насам, как сте, госпожо?

— Много добре… А вие, драги господине, съвзехте ли се от уплахата, която ви причини моят кочияш? Момчето ми разправи, че като ви откарвало, на два километра от замъка колата щяла да се обърне.

— О, само се поразтърсихме, вече бях забравил… Заповядайте, седнете и както казах преди малко на госпожа Дьо Лашене, простете ми, задето отново ви карам да страдате заради това мъчително дело.

— Боже мой! Щом се налага… Здравей, Берт! Добър ген, Лашене!

Това беше госпожа Бонон, сестрата на убития. Тя целуна племенницата си и се ръкува със съпруга й. На тридесет години бе останала вдовица след смъртта на един фабрикант, който бе увеличил извънредно много и без това голямото й богатство — при подялбата на семейния имот с брат й тя бе получила имението Доенвил, — и бе водила приятно съществуване, изпълнено, както твърдяха, със сърдечни увлечения, но поведението й външно бе тъй безупречно и непресторено, че бе си останала съдница на руанското висше общество. Възможностите и желанията й в любовта се бяха оказали свързани с магистратурата и от двадесет и пет години приемаше в замъка представителите на съдебното ведомство в Руан, така че колите й сновяха с тях до града и обратно като в безкраен празник. И сега не се бе укротила, твърдяха, че обкръжавала с майчинска нежност един млад стажант-прокурор, син на съдията господин Шомет: действувала за издигането на сина, обсипвала бащата с покани за гостуване и други любезности. Имаше освен това един добър приятел от по-стари времена, ерген — господин Дебазей, литературната знаменитост на руанския съд, чиито изящни сонети се разпространяваха от уста на уста. Години наред той бе разполагал със собствена стая в Доенвил. Сега, вече подминал шестдесетте, все още отиваше да вечеря там като стар познайник, макар ревматизмът да не му позволяваше нищо повече от приятните спомени. Добросърдечието й позволяваше да царува все тъй въпреки заплашително наближаващата старост и никой не оспорваше властта й, едва през последната зима се бе появила съперница — госпожа Льобук, също съпруга на съдия, висока, тридесет и четири годишна брюнетка, извънредно приятна, у която съдебните служители наминаваха все по-често. Този факт внасяше нотка на тъга в обичайната й жизнерадост.

— В такъв случай, ако позволите, госпожо — продължи господин Дьонизе, — ще ви задам няколко въпроса.

Разпитът на съпрузите Лашене бе приключил, но той не ги помоли да излязат: неговият мрачен, студен кабинет се бе превърнал в нещо като светски салон. Флегматичният писар отново се приготви за работа.

— Един свидетел спомена за някаква телеграма, получена от брат ви, с която го викали незабавно да отиде в Доенвил. Не открихме никакви следи от тази телеграма. Да сте я изпратили вие, госпожо?

Госпожа Бонон спокойно се усмихна и отговори с такъв тон, сякаш водеха приятелски разговор:

— Не съм писала на брат си, очаквах го, знаех, че възнамерява да дойде, но не бяхме определяли ден. Обикновено пристигаше внезапно, почти винаги с нощен влак. Понеже живееше в малка къща в парка, която има вход откъм една пуста уличка, дори не го чувахме кога се появява. Наемаше кола в Барантен и се показваше едва на сутринта, понякога доста късно, като съсед, настанил се отдавна, който идва на посещение… Този път го очаквах, защото трябваше да ми донесе сумата от десет хиляди франка, които имаше да ми връща. Несъмнено десетте хиляди франка са били у него. Затова сметнах, че чисто и просто са го убили, за да го ограбят.

Съдията направи кратка пауза; после попита, като я гледаше право в очите:

— Какво е мнението ви за госпожа Рубо и за нейния съпруг?

Тя живо махна с ръка, сякаш да изрази пълно несъгласие:

— О, моля ви се, господин Дьонизе, не си внушавайте пак погрешни мисли за тия чудесни хорица… Севрин беше добро момиченце, мило, дори много послушно и при това сладко, нищо й нямаше. Щом държите да го повторя, смятам, че тя и нейният съпруг не са способни да извършат злодеяние.

Той закима тържествуващо, като хвърли поглед към госпожа Дьо Лашене. Тя се засегна и си позволи да се обади:

— Лельо, струва ми се, че проявявате известна лековерност.

Тогава госпожа Бонон каза с присъщата си откровеност онова, което й беше на сърцето:

— Стига, Берт, по този въпрос няма да се разберем. Беше весела, обичаше да се смее и беше напълно права… Отлично зная какво мислите вие двамата с твоя съпруг. Всъщност користта трябва да ви е размътила главите, щом се чудите толкова, че баща ти е направил Кроа дьо Мофра дарение за милата Севрин… Той я отгледа, даде й зестра, напълно естествено е да я има в завещанието му. Че как, нали той я смяташе почти за своя дъщеря!… Ах, скъпа моя, какво значение имат парите за човешкото щастие?

Наистина, понеже винаги беше притежавала огромно богатство, тя бе напълно безкористна. И дори с присъщата на хубава и обожавана жена изтънченост се преструваше, че за нея смисълът на живота е в красотата и в любовта.

— Самият Рубо спомена за телеграмата — забеляза сухо господин Дьо Лашене. — Ако не е получавал телеграма, председателят нямаше да му каже такова нещо. Защо лъже Рубо?

— Ами председателят сам може да е измислил телеграмата, за да обясни внезапното си заминаване пред съпрузите Рубо — възкликна развълнувано господин Дьонизе. — Според показанията им той се канел да замине на следващия ден; и понеже се е озовал в един влак с тях, трябвало е да им даде някакво обяснение, ако не е искал да им съобщи истинската причина, която впрочем си остава неизвестна… Това няма значение, така доникъде няма да стигнем.

Отново замълчаха. Когато съдията взе думата, беше извънредно спокоен и внимаваше в изразите си.

— Сега, госпожо, ще засегна една особено деликатна тема и ще ви помоля да извините естеството на моите въпроси. Никой не уважава повече от мен паметта на покойния ви брат… Носеха се обаче слухове, нали така? Твърдяха, че имал любовници.

Госпожа Бонон отново се усмихна, проявявайки безкрайната си търпимост.

— О, скъпи господине, на неговата възраст!… Брат ми овдовя рано, никога не съм си позволявала да не одобрявам онова, което е вършил. Той живееше както си искаше, не съм се бъркала в съществуването му. Зная само, че не измени на общественото си положение и докрай си остана мъж намясто.

Берт направо не можеше да си поеме дъх, откакто бе станало дума за любовниците на баща й, и седеше със сведени очи; не по-малко смутен, съпругът й бе отишъл до прозореца и сега стоеше с гръб към тях.

— Моля да извините моята настойчивост — каза господин Дьонизе. — Нали имаше някаква история с една ваша камериерка?

— А, да! Луизет… Но, скъпи господине, тя беше просто едно малко порочно създание, на четиринайсет години поддържаше връзки с някакъв престъпник. Опитаха се да използуват смъртта й, за да очернят брат ми. Недостойна история, ще ви разкажа всичко.

Сигурно си вярваше. Макар да знаеше отлично какви бяха нравите на председателя и ни най-малко да не се бе изненадала от трагичната му гибел, смяташе се задължена да защити високопоставеното си семейство. Колкото до неприятната история с Луизет, дори да го мислеше способен да се опита да насили момичето, беше също тъй искрено убедена, че то е било развратено от по-рано.

— Представете си една такава мъничка, нежна хлапачка, русичка, розова като ангелче, душица, ще речеш, че никой не я е докосвал и може да се яви пред господ бог, без да се изповядва… А не беше навършила още четиринайсет години и вече скитореше с един грубиян от каменоломните на име Кабюш — той пък беше лежал пет години в затвора, понеже убил човек в някаква кръчма. Младежът живеел като дивак в края на бекурската гора, където баща му, починал от мъка, му оставил колиба, построена от дънери и глина. Той упорито се опитваше да разработи някакво кътче от изоставените каменоломни, дали навремето, доколкото знам, половината камъни, с които е построен Руан. И в тая бърлога малката ходела при своя върколак — всички в тоя кран толкова се бояха от него, че живееш сам, като чумав! Често ги срещали да бродят из горите, хванати за ръце, тя — мъничка и крехка, той — огромен и груб. Изобщо такова падение — просто да не повярваш… Разбира се, аз научих всичко това по-късно. Взех Луизет при мен от жалост, просто да направя добро. Знаех, че нейното семейство, тия Мизарови, са бедни, а те думичка не обелиха пред мен, че са пребивали детето от бой и пак не са могли да го отучат да тича при своя Кабюш, щом забравят вратата отворена… И тогава стана нещастието. Брат ми няма своя прислуга в Доенвил. Луизет и още една жена поддържаха малката къща, в която той живееше отделно. Една сутрин тя отишла сама там и после изчезна. Според мен е замисляла бягството си много преди това, може би любовникът й я е причакал и я е отвел… Най-ужасното беше, че пет дена по-късно се разпространи мълвата за смъртта на Луизет, разправяха подробности — уж брат ми се опитал да я изнасили тъй зверски, че подплашеното дете отишло при Кабюш и починало от мозъчно сътресение. Какво точно се бе случило? Толкова приказки се изприказваха, че е трудно да се прецени. Лично аз смятам, че Луизет е умряла от висока температура, което бе установено от лекар, сигурно това се дължи на непредпазливостта й, спала е на открито, скитала е из тресавищата… Драги господине, нали и вие не можете да си представите моят брат да измъчва едно такова малко създание? Би било чудовищно, невъзможно е!

Господин Дьонизе бе изслушал разказа й внимателно, без да изразява одобрение или несъгласие. Госпожа Бонон се позапъна накрая; най-сетне се реши:

— Боже мой! Не твърдя нищо, може брат ми да е поискал да се пошегува с нея. Обичаше младите, външно беше суров, но иначе беше много весел. Тъй де, да предположим, целунал я е.

При тия думи съпрузите Лашене добродетелно се възмутиха:

— О! Лельо, лельо!

Тя обаче сви рамене: защо да заблуждава правосъдието?

— Целунал я е, може да я е погъделичкал. Това не е престъпление… Приемам тази възможност, защото историята не е измислена от каменаря. Сигурно оная порочна измамница Луизет нарочно е преувеличила нещата, за да остане при любовника си, и този, както ви казах, груб човек накрая сам е сметнал, че са убили изгората му… Беше наистина побеснял от гняв, повтаряше наляво и надясно по кръчмите, че ако председателят му падне в ръцете, ще го заколи като прасе…

Съдията, който бе мълчал до тоя миг, рязко я прекъсна:

— Така ли е казал, има ли свидетели, които да го потвърдят?

— О, скъпи господине, ще намерите колкото си искате свидетели… Изобщо тъжна история, причини ни големи неприятности. За щастие положението на брат ми изключваше всякакви подозрения.

Госпожа Бонон вече разбираше по каква нова следа е тръгнал господин Дьонизе; това я разтревожи и тя предпочете да не се задълбочава, а на свой ред го запита нещо. Той стана, заяви, че не желае да злоупотребява с любезността на близките и да ги измъчва повече. Нареди на писаря да прочете протоколите и да ги даде на свидетелите да се подпишат. Протоколите от разпитите бяха наистина безупречни, бяха така изчистени от излишните и компрометиращи думи, че госпожа Бонон, уловила перото, хвърли изненадан и добронамерен поглед към бледия, кокалест Лоран, на когото досега дори не бе обърнала внимание.

После, когато съдията я изпрати заедно с племенницата й и нейния съпруг до вратата, улови двете му ръце.

— Доскоро виждане, нали? Знаете, че винаги сте добре дошли в Доенвил… Благодаря ви, вие сте един от последните, които ми остават верни.

В усмивката й прозираше тъга, а в това време племенницата й, която бе излязла първа, се сбогува сухо, едва-едва.

Когато остана сам, господин Дьонизе си почина една минута, пое си дъх. Стоеше прав и размишляваше. За него цялата работа бе вече ясна, познаваше славата на Гранморен, сигурно е проявил насилие. Това правеше разследването още по-деликатно и той си обеща да бъде двойно по-предпазлив, докато получи наставление от министерството. Въпреки това тържествуваше. Най-сетне щеше да спипа виновника.

— Съобщете да влезе господин Жак Лантие.

Съпрузите Рубо продължаваха да чакат на пейката в коридора с безизразни, сякаш сковани от дрямка търпеливи лица, по които от време на време пробягваха нервни тръпки. Гласът на разсилния, който извика Жак, като че ли ги стресна, разбуди ги. Те го проследиха с разширени очи как изчезва в кабинета на съдията. После отново зачакаха — още по-бледи и мълчаливи.

От три седмици насам тази история тормозеше Жак, като че ли имаше опасност да се обърне срещу него. Нямаше основание за такива мисли, в нищо не можеха да го упрекнат, нали им беше казал каквото знаеше; и все пак влизаше при съдията с онази ситна тръпка на виновния, който се бои да не би престъплението му да бъде разкрито; обмисляше отговорите си, когато му задаваха въпроси, внимаваше как се държи, боеше се да не каже нещо излишно. Той също можеше да убие: нима не си личеше по очите му? Тези съдебни призовки му бяха извънредно неприятни, дразнеха го много и казваше, че искал най-после да се отърве от главоболията, свързани с неща, които не го засягат.

Впрочем този ден господин Дьонизе прояви настойчивост само по отношение описанието на убиеца. Понеже Жак бе единственият свидетел, забелязал престъпника, само той можеше да даде по-точни сведения. Но Жак не добавяше нищо към първоначалното си показание, повтаряше, че е зърнал извършеното злодеяние само за секунда, че видението е било светкавично и остава в спомените му напълно смътно и неясно. Просто бе съгледал как един човек заколва друг, нищо повече. Бавно и упорито в продължение на половин час съдията го притискаше, задаваше му по всевъзможни начини едни и същи въпроси. Едър или дребен? Брадат, с дълга или къса коса? С какви дрехи? Към каква обществена прослойка му се е сторило, че спада? Смутен, Жак отговаряше неясно.

— Добре — заяви внезапно господин Дьонизе, като го гледаше в очите, — а ако ви го покажат, ще го разпознаете ли?

Той запремига, обзе го уплаха, като усети този поглед да го пронизва. Вслуша се в гласа на съвестта си.

— Дали ще го позная… да… може би.

Но необяснимият страх от несъзнателното съучастие отново го накара да се върне към обичайните неуверени отговори:

— Всъщност не, мисля, че не, никога не бих посмял да твърдя със сигурност. Ами помислете само! Това са осемдесет километра в час!

Обезкуражен, съдията вече се канеше да го изпрати в съседната стая, където да бъде на негово разположение, но изведнъж му хрумна друго.

— Стойте тук, седнете.

После позвъни отново на разсилния:

— Доведете господин и госпожа Рубо.

Още от вратата, като видяха Жак, очите им се замъглиха от едва доловимо безпокойство. Дали е проговорил? Дали са го задържали, за да им направят очна ставка? Самоувереността им се изпари, като го видяха тук; отначало гласовете им звучаха глухо. Ала съдията чисто и просто повтори първия разпит, те само трябваше да изрекат същите, почти непроменени фрази, а той ги слушаше с наведена глава, без дори да ги погледне.

После внезапно се обърна към Севрин:

— Госпожо, казали сте на инспектора по охраната, с чийто доклад разполагам, че според вас на гара Руан в купето се е качил някой, когато влакът е потеглял.

Тя се вцепени. Защо припомня това? Дали е капан? Да не би да съпостави показанията й и да я упрекне, че си противоречи? Тя хвърли поглед за съвет към съпруга си, който се намеси предпазливо:

— Струва ми се, господине, че жена ми не твърдеше това тъй положително.

— Простете… Когато вие сте отбелязали, че е възможно, госпожата е заявила: „Сигурно така е станало…“ И тъй, госпожо, бих искал да зная дали сте имали някакви особени подбуди, за да кажете това.

Тя окончателно се обърка, беше убедена, че ако не внимава, от дума на дума той ще я принуди да признае всичко. Но не можеше да мълчи.

— О, не, господине, нямах подбуди… Навярно съм го казала като предположение, защото наистина е трудно да се даде друго обяснение.

— Значи, не сте видели човека, не можете да ни съобщите нищо за него?

— Не, не, господине, нищо!

Господин Дьонизе като че ли изостави тази точка от разследването. Но веднага се върна към нея, този път обръщайки се към Рубо:

— А вие как тъй не сте видели човека, ако наистина се е качил — нали според собствените ви показания сте разговаряли с убития, когато е бил даден сигналът за потегляне?

Тази настойчивост все повече плашеше помощник началник-гарата, тъй като не можеше да реши какво да стори — дали да се откаже от измислицата за човека, или упорито да я защищава. Ако бяха намерили улики срещу него, хипотезата за неизвестния убиец ставаше самоцелна и дори можеше да утежни положението му. Реши да се бави, за да разбере, впусна се в неясни, дълги обяснения.

— Много неприятно е — поде отново господин Дьонизе, — че спомените ви са толкова мъгляви, инак можехте да ни помогнете да разсеем подозренията, които падат върху някои лица.

Рубо сметна, че тия думи са отправени срещу него, и изпита неудържима нужда да отклони обвинението. Стори му се, че е на път да бъде разкрит, и незабавно взе решение:

— Ами съвестта не ми дава! Нали разбирате, колебая се, естествено е. Ако ви призная, че съм почти сигурен, видях го човека…

Съдията вдигна тържествуващо ръка, сметна тази откровеност за резултат на майсторството си. Той твърдеше, че от опит му било известно колко учудващо трудно е за някои свидетели да разкрият онова, което знаят; ласкаеше се от мисълта, че умее да кара такива хора неволно да си признават.

— Кажете, кажете… Какъв беше? Дребен, едър, ваш ръст — горе-долу?

— О, не! Много по-висок… Поне тъй ми се стори, просто стори ми се, почти сигурен съм, че един мъж за малко не се блъсна в мен, като тичах обратно към моя вагон.

— Чакайте — каза господин Дьонизе.

Извърна се към Жак и го запита:

— По-едър ли беше от господин Рубо мъжът, когото видяхте с нож в ръка?

Машинистът вече губеше търпение, опасяваше се, че ще изпусне влака от пет часа — вдигна очи, втренчи се в Рубо; сякаш едва сега го виждаше, учуди се, като забеляза колко е набит, як, какъв особен профил има — като че ли този профил му се бе явявал някъде, може би насън.

— Не — промълви той, — не беше по-едър, беше горе-долу със същия ръст.

Но помощник-началникът рязко възрази:

— О, беше много по-висок, поне с една глава!

Жак продължаваше да стои вторачен в него; Рубо долавяше растящото учудване в погледа му и се размърда, сякаш искаше да заличи приликата със самия себе си; в това време жена му бе застинала и също следеше напрежението, изписано върху лицето на младия мъж. Очевидно в началото той се бе изненадал, откривайки известна прилика между Рубо и убиеца; после отведнъж в съзнанието му се бе загнездила увереността, че убиецът е Рубо, както твърдеше хорската мълва; сетне напълно го завладя вълнението от това откритие, той зина, нямаше начин да се разбере какво смята да направи, дори самият той не знаеше. Заговореше ли, щеше да погуби семейството. Погледът му срещна погледа на Рубо, двамата се взираха един в друг сякаш до дъното на душите си. Настъпи тишина.

— Значи, показанията ви се разминават — обади се отново господин Дьонизе. — На вас сигурно ви се е сторил по-нисък, понеже се е бил навел, борейки се с жертвата.

Той не преставаше да наблюдава двамата мъже. Не бе смятал да извлече подобна полза от очната ставка; но инстинктът, придобит в занаята, му подсказа, че в тоя миг истината витае наоколо. Убедеността му, че Кабюш е виновен, дори се поразклати. Дали пък онези Лашене не са прави? Дали престъпниците не са този почтен чиновник и младата му, нежна съпруга?

— Мъжът имаше ли брада като вас? — попита той Рубо.

Свидетелят едва успя да отговори, без гласът му да трепне:

— Брада ли? Не, не! Мисля, че беше голобрад.

Жак разбра, че същият въпрос ще бъде отправен и към него. Какво да каже? Той самият би се заклел, че мъжът имаше брада. Всъщност тези хора изобщо не го интересуваха, защо да не каже истината? Ала когато извърна поглед от съпруга, срещна очите на жената; в тия очи съзря такава страстна молба, такова пълно себеотдаване, че бе потресен. По тялото му пробягна онази негова тръпка: дали я обичаше, дали тя бе онази, която би могъл да обикне истински, без да изпитва чудовищното желание да я унищожи? В този миг съзнанието му се замъгли, стори му се, че паметта му изневерява — започна да му се струва, че Рубо няма нищо общо с убиеца. Видението отново се стопяваше, обзеха го съмнения и сега той ужасно би се разкайвал, ако беше проговорил.

Господин Дьонизе вече задаваше своя въпрос:

— Мъжът имаше ли брада като господин Рубо?

Жак отговори напълно искрено:

— Господине, наистина не мога да ви кажа. Пак повтарям, стана много бързо. Нищо не зная, нищо не мога да твърдя със сигурност.

Но господин Дьонизе упорствуваше, искаше да разсее подозренията си относно помощник-началника. Притисна и него, и машиниста, успя да изтръгне от първия свидетел пълно описание на убиеца — висок, як, голобрад, с работнически дрехи, пълна противоположност на него самия; от втория не изкопчваше нищо повече от неуверени, откъслечни сведения, които придаваха още по-голяма убедителност на уверенията на другия. Първоначалното убеждение на съдията се засилваше: той е на прав път, портретът на престъпника, нарисуван от свидетеля, бе тъй точен, че с всяка нова подробност придобиваше все по-голяма сигурност. Тъкмо това семейство, заподозряно несправедливо, щеше с решаващите си показания да помогне убиецът да бъде обезглавен.

— Влезте тук — каза той на Рубо, на съпругата му и на Жак, като ги отпрати в съседната стая, след като подписаха протоколите. — Изчакайте да ви извикам.

Незабавно даде заповед да доведат задържания; беше толкова доволен, че в изблик на добро настроение каза на писаря:

— Лоран, в ръцете ни е.

Но вратата се отвори, появиха се двама полицаи, които водеха едър млад човек — на възраст между двадесет и пет и тридесет години. Съдията им даде знак да се оттеглят и Кабюш остана сам посред кабинета — смаян, настръхнал като подгонено диво животно. Беше як мъжага с могъщ врат, огромни юмруци, рус, с извънредно бяла кожа и рядка брада — мек, златист мъх, който покриваше бузите му. Имаше грубовато лице, ниското чело издаваше ограничеността му, импулсивния му нрав, ала широката уста и месестият нос придаваха на изражението му нещо предано, почти кучешко, сякаш се нуждаеше от малко нежност и закрила. Изтръгнат призори от своята бърлога, изкаран от горската пустош, раздразнен от непонятните обвинения, той вдъхваше подозрение като истински обвиняем с объркания си вид и с изпокъсаната си дреха; престоят в затвора му беше придал нещо престъпно, напрегнато, както става в такива случаи и с най-честните хора. Свечеряваше се, стаята бе тъмна и той се свиваше в полумрака, но разсилният донесе голяма лампа с открит глобус, която освети лицето му. Нямаше как да се прикрива вече и застана мирно.

Господин Дьонизе веднага бе вперил в него светлите си очи с тежко отпуснати клепачи. Не продумваше, това беше безмълвна схватка, първи сблъсък на силите, преди да започне същинската необуздана битка, изтъкана от хитрости, клопки и душевни изтезания. Този човек бе виновен, законът бе срещу него, имаше едно-единствено право — да признае злодеянието си.

Разпитът започна вяло:

— Знаете ли в какво престъпление сте обвинен?

С глъхнещ от безпомощен гняв глас Кабюш промърмори:

— Не ми казаха, ама се досещам. Толкова приказки се изприказваха!

— Познавахте ли господин Гранморен?

— Да, да, много добре го познавах!

— Едно момиче на име Луизет, ваша любовница, е работило като камериерка при госпожа Бонон.

Работникът подскочи от гняв. Когато бе разярен, той не умееше да се сдържа.

— Да ги вземат дяволите ония лъжци, дето разправят такива работи! Луизет не ми е била любовница.

Съдията любопитно наблюдаваше грубоватото му поведение. Той смени насоката на разпита:

— Вие сте извънредно несдържан, осъждан сте на пет години затвор, тъй като сте убили човек при разпра.

Кабюш наведе глава. Тази присъда бе най-големият му позор. Промълви тихо:

— Той ме удари пръв… Лежах само четири години, едната ми я опростиха.

— И тъй — продължи господин Дьонизе, — вие твърдите, че момичето на име Луизет не е било ваша любовница?

Кабюш отново стисна юмруци. После продължи о глух, пресеклив глас:

— Ами че тя беше още съвсем дете, нямаше дори четиринайсет години, когато се върнах оттам… И всички бягаха от мен, само дето не ме замеряха с камъни. А като я срещах нея в гората, тя все се приближаваше, говореше ми, беше мила, толкова мила!… И така станахме приятели. Като се разхождахме, се държахме за ръка. Хубави времена бяха, ама хубави!… Вярно, че тя растеше и аз мислех за нея. Не мога да седна да отричам, бях като луд, толкова я обичах. И тя също ме обичаше много и това, дето казвате, сигурно щеше да се случи, обаче ни разделиха, пратиха я в Доенвил при онази госпожа… После една вечер, като се върнах от каменоломните, я намерих пред къщи — беше обезумяла, съсипана, тресеше я треска. Не посмяла да се върне при техните, дойде да умре при мене… Ах! Мътните да го вземат оня шопар! Трябваше още тогава да отида да го заколя!

Съдията сви устни, учуден от искреността, която прозираше в думите на тоя човек. Явно трябваше да се сражава яко, противникът щеше да се окаже по-силен, отколкото бе очаквал.

— Да, известна ми е ужасяващата история, която сте съчинили о момичето. Само че забележете — целият живот на господин Гранморен опровергава вашите обвинения.

Зашеметен, с разширени очи и треперещи ръце, работникът заекна:

— Какво? Какво сме измислили ние?… Другите лъжат, а обвиняват нас, че сме лъжци!

— Ами да, я не се правете на невинен… Аз вече разпитах Мизар, оня човек, който е взел за жена майката на вашата любовница. Ако се наложи, ще ви направя очна ставка с него. Ще видите той как гледа на цялата история… И внимавайте какво отговаряте. Разполагаме със свидетели, знаем всичко, по-добре казвайте истината.

Това беше обичайният му начин да сплашва хората, дори в случаите, когато не знаеше нищо и нямаше никакви свидетели.

— Така например, ще отречете ли, че публично сте крещели как ще заколите господин Гранморен?

— А, виж, това съм го казвал. И то най-искрено, тъй си е! Как само ме сърбяха ръцете!

От изненада господин Дьонизе млъкна — очакваше, че човекът ще отрича докрай. Как! Обвиняемият признава за заплахите! Каква ли хитрост се крие зад това? Изпълнен е опасения, че е действувал прибързано, съдията помисли малко, огледа събеседника си и внезапно му отправи въпрос:

— Какво правихте през нощта на четиринайсети срещу петнайсети февруари?

— Легнах си, като се смрачи, към шест… Бях малко неразположен, братовчедът Луи дори ми услужи, закара един товар камъни до Доенвил.

— Да, видели са братовчед ви да прекосява железопътната линия с каруцата при прелеза. Само че като го разпитахме, той можа да ни каже само едно: разделил се е с вас по обед и повече не ви е виждал… Докажете ми, че сте си легнали в шест часа.

— Е, ами че това е глупаво, няма как да го докажа. Живея в края на гората, къщата ми е съвсем самотна… Казвам ви, там бях — това е.

Тогава господин Дьонизе, убеден в правотата си, реши да нанесе най-силния удар. Напрегна цялата си воля, лицето му застина, устните му се кривяха според описанието на сцената:

— Аз ще ви кажа какво сте правили вечерта на четиринайсети февруари… В три часа в Барантен сте се качили на влака за Руан с цел, която разследването още не е успяло да установи. Трябвало е да се върнете с влака от Париж, който спира в Руан в девет часа и три минути; били сте на перона сред тълпата и изведнъж сте видели господин Гранморен в неговото купе. Забележете, приемам, че не сте действували предумишлено, идеята да извършите убийство ви е дошла едва тогава… Възползували сте се от блъсканицата, за да се качите, изчакали сте да стигнете до тунела при Малоне; само че зле сте изчислили времето, влакът вече е излизал от тунела, когато сте извършили престъплението… Изхвърлили сте трупа и сте слезли в Барантен, като предварително сте се отървали и от пътното одеяло… Това е, което сте направили.

Той следеше и най-дребната промяна в изражението на розовото лице на Кабюш и се раздразни, когато той, след като в началото бе го слушал най-внимателно, избухна в гръмогласен смях.

— Ама какви ги говорите?… Ако бях свършил тая работа, щях да си кажа.

После добави спокойно:

— Не съм я свършил, макар че трябваше. Мътните да го вземат! Наистина съжалявам.

Господин Дьонизе не успя да изкопчи нищо друго от него. Напразно зададе нови въпроси и с различни средства се опита да изясни отново някои подробности. Не! Твърдо не! Не бил той. Само свиваше рамене, всички тези приказки му се струваха глупави. При арестуването му бяха претърсили колибата, но не откриха нито оръжието, нито десетте банкноти, нито часовника; бяха намерили само един панталон, върху който имаше няколко капки кръв — сериозна улика. Той отново се разсмя: що за измишльотина, бил хванал един заек с примка и си изплескал панталона! И понеже не се отказваше от създадената си представа за злодеянието, съдията започна да губи почва под краката си, професионалната му хитрост усложняваше нещата и изопачаваше простата истина. Този ограничен човек, неспособен на лукави извъртания, който неотклонно и невъзмутимо отричаше, повтаряйки своето вечно „не“, започваше да го вбесява; той го беше приел за виновен и всяко ново отричане го оскърбяваше, сякаш откриваше в него дивашко упорство и измама. Все някак щеше да го накара да се уплете.

— Значи, отказвате да признаете?

— Ами разбира се, не съм аз… Де да бях аз! Щях да се гордея, нямаше да си мълча.

Господин Дьонизе скочи внезапно и сам отвори вратата на съседната стаичка. Извика Жак:

— Познавате ли този човек?

— Зная го — отвърна изненадан машинистът. — Виждал съм го по-рано в къщата на Мизар.

— Не, не… Приличали на човека от вагона, на убиеца?

Жак веднага стана предпазлив. Всъщност не му приличаше. Онзи му се беше сторил по-набит, по-мургав. Канеше се да го каже, но си помисли, че ще излезе прекалено категорично. Затова се измъкна с мъгляви приказки:

— Не зная, не мога да кажа… Честна дума, господине, не мога да кажа.

Без да се бави, господин Дьонизе извика и съпрузите Рубо и им зададе въпроса:

— Познавате ли този човек?

Кабюш продължаваше да се усмихва. Не се учуди, кимна леко на Севрин, беше я виждал като малко момиченце в Кроа дьо Мофра. Но тя и нейният съпруг се вцепениха, като го зърнаха. Стана им ясно: това бе арестуваният, за когото им бе споменал Жак, обвиняемият, заради когото ги бяха викнали на разпит. Рубо беше поразен, ужасен от приликата на този младеж с въображаемия убиец, чиито външни белези бе измислил, за да се различава от самия него. Чиста случайност, но той толкова се смути, че се колебаеше какво да отговори.

— Хайде де, познавате ли го?

— Боже мой! Господин съдия, нали ви казах, тъй ми се стори, някакъв тип само се бутна в мене… Вярно, този е едър също като оня, рус е, няма брада…

— Тъй де, познавате ли го?

Притиснат до стената, помощник-началникът цял се тресеше от душевни терзания. Надделя инстинктът за самосъхранение.

— Не мога да твърдя със сигурност. Има известна прилика, доста голяма, вярно е.

Този път Кабюш се разпсува. Почвало да му писва от тия щуротии. Не бил извършил нищо, искал да си върви. Кръвта се качи в главата му, той заблъска с юмруци, доби такъв страшен вид, че се наложи полицаите да влязат и да го отведат. Съзрял този изблик на груба сила, този скок на нападнатия звяр, който се извръща настръхнал, за да се защити, господин Дьонизе тържествуваше. Сега вече бе напълно убеден в правотата си и дори се издаде:

— Видяхте ли очите му? Аз тия ги познавам по очите… Аха, спукана му е работата, в ръчичките ни е!

Застанали неподвижно, съпрузите Рубо се спогледаха. Значи тъй — всичко бе свършило, бяха спасени, полицията бе заловила виновника. Бяха малко замаяни, съвестта ги гризеше заради ролята, която обстоятелствата ги бяха принудили да изиграят. Но постепенно радостта ги завладя, престанаха да се терзаят, усмихнаха се на Жак, зачакаха с облекчение съдията да ги освободи и тримата, за да глътнат чист въздух — и точно тогава разсилният донесе някакво писмо.

Господин Дьонизе напълно забрави за тримата свидетели и незабавно седна зад бюрото, за да го прочете внимателно. Писмото бе от министерството и съдържаше указанията, които следвало да проучи, преди да продължи разследването. Четеше и явно вече не тържествуваше — лицето му отново застина и доби мрачен вид. Вдигна за миг глава и хвърли кос поглед към съпрузите Рубо, сякаш някоя от фразите се отнасяше до тях. Радостта им се стопи, отново застанаха като на тръни, стори им се, че пак са ги взели на мушката. Защо ги бе погледнал така? Да не би в Париж да са открили онези три реда, онази глупава бележчица, заради която трепереха? Севрин отлично познаваше господин Ками-Ламот, често го бе виждала в дома на председателя и знаеше, че той е натоварен да подреди книжата на убития. Рубо горчиво съжаляваше, че не се е сетил да изпрати жена си в Париж да посети този-онзи, да им подсигури поне закрилата на главния секретар в случай, че Компанията се раздразни от неприятните слухове и реши да го изхвърли. Двамата се бяха вторачили в съдията и безпокойството им растеше, като виждаха как той става все по-кисел, явно притеснен от писмото, което объркваше цялата му работа през този ден.

Най-сетне господин Дьонизе остави писмото и поседя замислен, вперил невиждащ поглед в съпрузите Рубо и в Жак. После примирено изрече на глас, сякаш се обръщаше към самия себе си:

— Добре де, ще видим, ще започна отначало… Свободни сте.

Но когато тримата тръгнаха да излизат, не можа да устои пред желанието да разбере истината, да си изясни важния факт, който разрушаваше новата му хипотеза — нищо, че му препоръчваха да не прави нищо, да чака.

— Не, вие останете за малко, имам още един въпрос към вас.

В коридора съпрузите Рубо се спряха. Вратите пред тях бяха отворени, ала те не можеха да си вървят: нещо ги спираше, бояха се от онова, което щеше да се случи в кабинета на съдията, струваше им се просто невъзможно да си тръгнат, без да са научили от Жак какъв въпрос му е бил зададен. Върнаха се, затъпкаха на място с вдървени крака. Отново се настаниха на пейката, където бяха чакали с часове, и застинаха в мълчание.

Когато машинистът излезе, Рубо тежко се изправи.

— Изчакахме ви, за да отидем заедно на гарата… Е, какво?

Но Жак се извърна смутен, сякаш искаше да избегне втренчения поглед на Севрин.

— Нищо не му е ясно, уплел се е — каза той най-после. — Сега пък ме попита дали оная беля не са я свършили двама души. И понеже в Хавър бях споменал, че краката на стария бяха притиснати от нещо тъмно, почна да ми задава въпроси за това… Изглежда, смята, че е било одеялото. Прати да го донесат и ме накара да кажа как ми се струва на мен… Бога ми, сигурно ще да е било одеялото.

Двамата Рубо потръпнаха. Съдът бе по следите им, една думичка на тоя момък щеше да ги погуби. Сигурно бе разбрал и като нищо щеше да проговори накрая. Мъжете застанаха от двете страни на жената и тримата мълчаливо излязоха от Съдебната палата, а на улицата помощник-началникът се обади:

— Да не забравя да ви кажа, приятелю, на жена ми й се налага да отскочи за един ден до Париж, по работа. Надявам се, ще бъдете така добър да й помогнете, ако има нужда.