Човешко, твърде човешко ((Книга за свободните духове), том 1)

ГЛАВА VIIIПОГЛЕД ВЪРХУ ДЪРЖАВАТА

Култура и каста. — Висша култура може да се създаде единствено там, където съществуват две различни обществени касти: тази на трудещи се и тази на бездействащите, на истински способните да бездействат. Или изразено с по-силни думи; кастата на трудещите се по принуда и кастата на свободния труд. Когато се отнася до създаването на висша култура, не е от съществено значение гледната точка за разпределението на щастието и успеха. Във всеки случай обаче кастата на бездействащите е устроена да понася повече страдания, тя е по-страдаща, у нея чувството на доволство от живота е по-слабо, задачата й — по-голяма. Но нека си представим, че двете касти ще разменят местата си, така че умствено по-неразвитите, в духовно отношение по-нисшите семейства и отделни личности от по-висшата каста преминават в по-нисшата, а по-свободните хора от последната намерят достъп към по-висшата; тогава настъпва състояние, което открива сякаш пред нас безкрайна морска шир на неопределени желания. Така ни шепне отмиращият глас на древността; но има ли все още уши, които да го чуят?

Надеждата като израз на самонадейност. — Нашият обществен ред постепенно ще отмре, тъй както е станало с всички предишни обществени системи, щом слънцето на новите идеи огрее людете с нова сила и плам. Желанието той да отмре е възможно само ако съществува надеждата, разумно е обаче човек да се надява само ако се уповава, че силата на сърцето и ума му и тази на себеподобните му е по-голяма, отколкото на застъпниците на съществуващия ред. Тази надежда поради това най-често ще е самонадеяност, или подценяване.

В служба на краля. — Един държавник, за да може да действа напълно безогледно, ще постъпва най-добре, ако осъществява своето дело не за себе си, а за някоя кралска особа. Ослепено от силния блясък на това всеобщо безкористие, окото на наблюдателя няма да забележи коварността и жестокостите, които делото на държавника крие в себе си.

Въпрос на сила, не на право. — За хора, които във всяка житейска ситуация търсят предимно изгодата, при социализма — в случай че той наистина е бунт на потисканите и угнетяваните в продължение на хилядолетия срещу техните потисници не съществува проблемът за правото (с жалкия, мекушав въпрос, „доколко трябва да изпълним тези искания“), а само проблемът за силата („доколко можем да оползотворим тези искания“). Също както при някоя природна сила, например при парата: човек, вкарвайки я като бог в машината, или я принуждава да му служи, или ако има дефекти в машината, което означава, че човек е сгрешил при изчисленията на строежа й, тя го разрушава заедно с нея. И така, за да се реши въпросът за силата, трябва да се знае колко силен е социализмът, в каква модификация може да бъде използван като мощен лост в рамките на настоящата игра на политически сили. Евентуално и от наша страна би могло да се прояви пълна готовност да го подкрепим. При всяка голяма сила — било тя и най-опасната — човечеството трябва да мисли как да я превърне в инструмент за постигане на целите си. Социализмът ще извоюва своето право едва когато войната между двете сили, представителите на старото и на новото, изглежда вече неизбежна, но и след като презумпцията за възможно съхраняване и търпимост от двете страни породи желание за договаряне. Без договор няма право. Досега обаче в споменатата област няма нито война, нито договори, следователно няма и право, няма и необходимия „императив“.

Използване на най-дребната непочтеност. — Силата на печата се състои в това, че всеки един, който му служи, ще участва спрямо него само съвсем малко задължен и обвързан. Обикновено той изразява своето мнение, но се случва понякога да не го изразява, за да е полезен на партията или на политиката на страната си или накрая на самия себе си. Подобни малки прегрешения на непочтеността, или може би само на непочтено премълчаване, не се понасят трудно от отделния човек, ала последиците им са изключително тежки, защото именно тези дребни прегрешения се извършват едновременно от мнозина. Всеки от тях си казва: „Правейки тия дребни услуги, аз водя по-добър живот, изкарвам си прехраната; ако ми липсваше тази малка съобразителност, щях да се направя невъзможен.“ И понеже за етиката ни е почти безразлично дали да се напише един ред повече, при това може и без подпис, или изобщо да не се напише, то някой с пари и влияние има свободата да превърне всяко мнение в обществено. Комуто е известно, че повечето хора са неустойчиви в дребните неща и иска да постигне целите си чрез тях, е винаги опасен човек.

Ново и старо схващане за управлението. — Да се разграничават едно от друго понятията управление и народ така сякаш са две отделни сфери на власт, сякаш една по-авторитетна и една по-слаба се уговарят и договарят помежду си, е резултат на унаследено политическо мислене, което и до днес напълно отговаря на историческото разположение на силите в повечето държави. Ако например Бисмарк характеризира конституционната форма като компромис между управление и народ, той изхожда от принцип, който има своето разумно основание в историята (а оттам, разбира се, и своята добавка от неразумност, без която човешкото е немислимо). Затова пък трябва да се знае — съгласно с един принцип, който пък е плод само на размисъл и който тепърва ще се превърне в история, че управлението не е нищо друго освен орган на народа, че то съвсем не е едно грижовно и предвидливо, достойно за уважение „горе“, съпоставено на друго, свикнало на скромност „долу“. Но преди да се приеме тази досега неисторическа и произволна, макар и по-логична постановка на понятието управление, нека да претеглим последиците. А това е необходимо, защото отношението между народ и управление е най-силно въздействащият образец на взаимоотношение, моделът, по който се формира общуването между учител и ученик, господар и слуга, баща и семейство, военачалник и войник, майстор и чирак. Обаче под влияние на господстващата сега конституционна форма на управление тези отношения се видоизменят — те стават компромиси. Но как трябва те да се обърнат и разместят, да разменят имена и същност, щом това свръхново понятие завладее вече всички глави! И все пак за това ще е нужно навярно още едно столетие, така че не трябва да се желае нещо повече от предпазливост и бавен развой.

Справедливостта като лъстива песен на партиите. — Възможно е някои благородни (макар и не тъкмо много умни) представители на господстващата класа да си дават тържествени обещания от рода на: ние ще се отнасяме към хората като към равни, ще им признаем равни права. Дотолкова един социалистически светоглед, почиващ на справедливост, е възможен. Обаче както казахме, само ако изхожда от господстващата класа, която в този случай упражнява справедливостта с цената на жертви и отрицателни критики. Затова пък да се претендира за равни права, тъй както правят социалистите, на потиснатата класа, изобщо не е израз на справедливост, а на стръвност. Ако покажем на звяра отблизо кървави късове месо, а после ги отдръпнем и продължим така, докато той най-сетне зареве, смятате ли, че този рев би означавал справедливост?

Собственост и справедливост. — Когато социалистите доказват, че разпределението на собствеността в съвременното човешко общество е последица от безброй несправедливости и насилия и отхвърлят изцяло задължението да защитят нещо така неправилно изградено, всъщност те разглеждат въпроса само откъснато от неговата взаимовръзка с общото. Цялото минало на старата култура почива на насилие, робство, измама, заблуда. Обаче ние, наследниците на всичко това, не можем да зачеркнем с декрет самите нас или пък сблъсъците на цялото това минало, нито пък бива да откъснем от него дори един фрагмент. Несправедливата концепция се корени обаче и в душите на безимотните, те не са по-добри от собствениците и нямат никаква морална привилегия, защото и техните прадеди са били някога също собственици. Необходимо е не насилствено преразпределение, а постепенно преустройство в начина на мислене, във всички нас чувството за справедливост трябва да нарасне, а насилническият инстинкт — да отслабне.

Опасните революционни духове. — Можем да разделим хората, които замислят да извършват революция в обществото, на такива, които искат да постигнат нещо за себе си, и на такива, които се стремят към същото, но вече в името на децата и внуците си. Последните са по-опасни, защото живеят с вярата и чистата съвест на безкористие. Първите е възможно да се залъжат, господстващото общество е все още достатъчно богато и умно, за да го стори. Опасността започва, когато целите загубят личния си характер. Революционерите, които не преследват личен интерес, имат право да гледат на всички защитници на съществуващия ред като на лично заинтересовани и поради тази причина да изпитат спрямо тях чувство на превъзходство.

Родова гордост. — Имаме пълното право да се гордеем с една непрекъсваща се никъде родословна стълбица от добри прадеди — не обаче и със самата стълбица, защото такава има всеки. Произходът от добри прадеди създава истинския родов аристократизъм; едно-единствено прекъсване на веригата, един лош праотец и благородството на рода е вече опорочено. Би трябвало да се запита всеки, който говори за аристократичния си произход, дали между прадедите му има някой тираничен, алчен, разпътен, лош и жесток човек? И ако той с чиста съвест отговори отрицателно, тогава заслужава да потърсим приятелството му.

Водещи духове и техният инструментариум. — Виждаме как велики държавници и изобщо всички, които имат нужда от повече хора за осъществяване на плановете си, постъпват ту по един, ту по друг начин: те или си избират много прецизно и внимателно подходящите за плановете си хора и им предоставят относително голяма свобода, защото знаят, че природата на тези избраници ще ги тласне именно в тази посока, накъдето те самите бяха искали; или правят избора си небрежно, вземат каквото им падне под ръка, но от всяка глина оформят винаги нещо, което подхожда на целите им. Втората група прилага повече насилие, тя изисква и по-раболепен и послушен инструментариум. Обикновено човекопознанието й е съвсем слабо, затова пък човекопрезрението по-силно, отколкото у първата. И все пак машината, която тя конструира, работи далеч по-качествено от машината, произведена в работилницата на първата група.

Необходимостта от произволно право. — Между юристите съществува спор, кое право ще предпочете народът — дали онова, което е премислено до последната подробност, или онова, което е най-лесно разбираемо. Първото, чийто най-висш образец е римското право, изглежда неразбираемо за лаиците и по тази причина неспособно да отговори на правния му усет. Обичайното право, например германското, беше грубо, суеверно, нелогично, отчасти наивно, обаче то отговаряше на точно определени унаследени родни традиции и чувства. Но там, където няма вече приемственост както у нас, правото може да бъде заменено все още само със заповед и принуда. Всички ние сме лишени от чувство за правна приемственост, затова трябва да се примирим с произволните права като израз на необходимостта, че трябва да има някакво право. Във всеки случай най-приемливо тогава е логичното, защото е най-безпристрастно. Дори при положение, че и най-малката единица мярка в съотношението между простъпка и наказание е приложена произволно.

Идолът на масата. — Рецептата за това, какво нарича масата свой идол, е лесна. На всяка цена трябва да й се остави нещо, което и е много приятно, или да й се внуши, че едно или друго нещо е много приятно, и после да й се даде. Но в никакъв случай веднага, а да се извоюва с голямо усилие или поне да се даде вид, че е извоювано по този начин. Масата трябва да добие впечатлението, че пред нея се намира една силна, непреклонна воля, най-малкото да изглежда така. Всеки човек се възхищава от силната воля, защото никой не я притежава и всеки си мисли, че ако би я имал, за него и за неговия егоизъм няма да съществуват вече никакви граници. А окаже ли се, че тази силна воля успее да издейства за масата нещо много благоприятно, вместо да се вслуша в желанията на собствената си алчност, нейното възхищение се удвоява и тя си честити и сама си пожелава успех. Впрочем нека прикачим на идола всички белези на масата, защото толкова по-малко ще се срамува тя от него и толкова по-популярен ще стане той. И така: нека бъде насилник, завистник, експлоататор, интригант, ласкател, подмазвач, надут — според обстоятелствата — всичко.

Владетел и Бог. — Много често хората общуват със своя владетел по същия начин, както и със своя Бог, както и много често самият владетел е бил представител на Бога, най-малкото негов върховен свещенослужител и жрец. Това почти загадъчно настроение, някаква смесица от преклонение, страх и срам, беше и в момента е вече значително по-слабо; ала от време на време то лумва отново, насочвайки се към изключителни личности изобщо. Култът към гения е отзвук на преклонението към бога-владетел. Навсякъде, където съществува стремежът да се издигнат единични люде в сферата на свръхчовешкото, възниква и склонността да се възприемат цели слоеве от народа за по-примитивни и по-нисши, отколкото са в действителност.

Моята утопия. — При един по-съвършен обществен ред тежкият труд и теглото на живота ще се отредят на този, който най-малко ще страда поради тях, ще рече на най-безчувствения; и така, стъпало по стъпало нагоре, докато се стигне до този, който е най-чувствителен за най-висшите сюблимни видове на страданието и затова страда дори при най-големите облекчения на живота.

Илюзията в учението за революцията. — Съществуват политически и социални фантасти, които пламенно и красноречиво проповядват и подканят към събаряне на всеобщия ред, вярвайки, че тогава сякаш от само себе си ще се издигне незабавно най-величественият храм на една красива човечност. В тези опасни мечти още отеква суеверието на Русо, който вярва в една чудодейна, изконна, но в същото време затрупана доброта на човешката природа и приписва цялата вина за това затрупване на институциите на културата в общество, държава, възпитание. За съжаление историята ни поучава, че всяка подобна революция възкресява отново най-стихийните енергии, намерили израз в отдавна погребани ужаси и изстъпления на отдавна отминали епохи. Следователно една революция може да стане източник на сила в едно изтощено човечество, никога обаче тя няма да бъде организатор, строител, художник, последен ваятел на човешката природа. И така, не уравновесената, склонна към ред, пречистване и преустройство природа на Волтер, а страстните полулъжи и ексцентричности на Русо пробудиха оптимистичния дух на революцията, срещу който аз се провиквам: „Смажете нечестивеца! Той стана причина духът на Просвещението и на прогресивното развитие да бъде за дълго време прокуден. Нека да се вгледаме — всеки в себе си — дали е възможно да го възвърнем!“

Мярка. — Абсолютната категоричност в разсъжденията и в проучванията, ще рече свободомислието, превърнало се в качество на характера, внася елемент на умереност в общуването, защото отслабва алчността, привлича голяма част от наличната енергия към себе си за насърчаване на духовни цели и разкрива незначителната полза или безполезността и опасността, които се крият във всяка внезапна промяна.

Възкресение на духа. — Върху политическия болничен одър един народ се подмладява обикновено сам и отново намира духа си, изгубен в търсене и утвърждаване на властта. Своето най-висше изграждане културата дължи на политически болни времена.

Нови идеи в стар дом. — Рухването на идеите не настъпва непосредствено с рухването на институциите, по-скоро новите идеи обитават още дълго време запустелия и зловещ дом на своите предшественици и под натиска на жилищната криза сами го консервират.

Учебното дело. — Учебното дело в големите държави ще бъде в най-добрия случаи винаги посредствено по същата причина, поради която в големите кухни се готви най-често посредствено.

Невинна корупция. — Във всички институти, в които не повява острият повей на обществената критика, пониква като гъба невинна корупция (така например в научни корпорации и сенати).

Учените като политици. — Обикновено на учените, които стават политици, се отрежда комичната роля да се превърнат в чистата съвест на политиката.

Вълкът, скрит зад овцата. — Почти всеки политик при известни обстоятелства чувства такава нужда от почтен човек, че също като настървен вълк нахлува в някоя кошара, но не за да разкъса заграбения овен, а за да се скрие зад гъстото му меко руно.

Щастливи епохи. — Щастливата епоха е нещо напълно невъзможно, защото всъщност хората само я желаят, но не всеки отделен човек я желае, защото настъпят ли добри дни за него, буквално се приучава да си изпросва безпокойства и беди. Съдбата на хората е устроена за щастливи мигове — във всеки живот съществуват такива, а не за щастливи епохи. И все пак като представа за „отвъд планините“ те продължават да живеят във въображението на хората, като наследие от праотците; защото, изглежда, че понятието за щастлива епоха е извлечено още от онова състояние в прадревни времена, когато човек след изнурително напрежение от ловуване и война се отдава на отдих, изпъва крайниците си и чува край себе си пърхащите криле на съня. Ще бъде погрешно заключението, ако според онзи стар навик човек си представя, че и след цели периоди от време, изпълнени с мъки и теглила, би могъл да изживее радостта от онова състояние на щастие в същата степен на нарастваща интензивност и трайност.

Социализмът с оглед на неговите средства. — Социализмът е по-младият брат фантаст на почти отживелия деспотизъм, когото той желае да наследи. Това е причина неговите стремления да са в дълбоката си същност реакционни. Защото той се домогва жадно да присвои държавната власт в размери, каквито е притежавал само деспотизмът, дори надхвърля всичко, известно в миналото, с домогването си формално да унищожи индивида. Като го смята за неоправдан лукс на мирозданието, той иска да го преработи в целенасочен орган на комуната. Поради това си сродство с деспотизма социализмът се явява винаги близо до всички ексцесивни разновидности на властта, както бе например случаят със стария типичен социалист Платон в двора на сицилианския тиранин. Социализмът желае (и евентуално насърчава) създаването на цезаровата държава на насилието за това столетие, защото, както споменахме, бе искал да стане неин наследник. Ала дори и това наследство едва ли би задоволило целите му, защото той се нуждае от най-верноподаническо раболепие на всички граждани пред безусловната държава, каквото никога досега не е съществувало. И понеже не бива да разчита дори на традиционния пиетет на църквата към държавата, а по-скоро е длъжен машинално да действа за неговото трайно премахване именно защото действа за премахването на всички съществуващи държави, той може да си прави илюзии, че ще просъществува за кратки периоди от време тук и там, и то със средствата на най-краен тероризъм. По тази причина той скрито и мълчаливо се подготвя за господство на зверства и ужаси и набива като гвоздей в главите на полуобразованите маси думата „справедливост“, за да ограби изцяло и разума им (след като този разум и бездруго е пострадал тежко от полуобразованието) и за да им внуши чиста съвест за лошата игра, в която ги тласка. Социализмът може да послужи като брутална и натраплива поука за опасността от всякакви напластявания на насилие в държавноадминистративния апарат и в този смисъл да ни вдъхне недоверие към самата държава. Когато суровият му глас попадне в общия боен призив: „колкото е възможно — повече държава“, той става по-шумен и пронизителен откогато и да било; ала скоро с още по-голяма сила ще проехти като отклик: „колкото е възможно — по-малко държава“.

Растежът на духа като опасност за държавата. — Като всяка организирана политическа сила и гръцкият полис бе настроен отрицателно и скептично към развитието на образованието. Неговият буен и мощен растеж се оказа едва ли не сковаващ, издигащ само препятствие за полиса. Той не желаеше да признае на образованието нито минало, нито бъдеще. Установеното с конституцията възпитание и образование бе задължително за всички поколения и целеше да ги задържи на едно ниво. Същото, само че по-късно, искаше и Платон за своята идеална държава. Обаче въпреки нежеланието на полиса образованието се развиваше. Косвено и мимо волята си естествено полисът му съдействаше, тъй като прекомерно възбудената амбиция на отделния индивид, попаднал веднъж в руслото на духовното изграждане, се стремеше да стигне и в него до крайния предел. Затова не бива да се позоваваме и доверяваме на възхваляващата реч на Перикъл: тя е само една голяма оптимистична илюзия за привидно необходимата връзка между полиса и атинската култура. Непосредствено преди да падне нощта върху Атина (чумата и скъсването с традицията), Тукидид още веднъж я накара да засияе като вълшебна вечерна заря, за да забравим лошия ден, който я предхождаше.

Европеецът и унищожаването на нациите. — Търговията и индустрията, книгообменът и кореспонденцията, взаимопроникването на всички по-висши култури, бързата смяна на роден дом и природа, съвременният номадски живот на безимотните люде, неприкрепени към своя земя — тези обстоятелства водят по необходимост до отслабване и накрая до унищожаване на нациите, поне на европейските, тъй че от тях вследствие на постоянни кръстосвания трябва да произлезе една смесена раса, тази на европееца. На тази цел сега противодейства, съзнателно или не, самоизолацията на нациите чрез пораждане на национални вражди, но все пак въпреки временните срещуположни течения процесът на смесването бавно напредва. Впрочем този изкуствен национализъм е толкова опасен, колкото е бил и изкуственият католицизъм, защото по същество той е едно принудително обявено положение на бедствие и война, наложено от едно малцинство над мнозинството, и се нуждае от коварство, лъжа, насилие, за да запази авторитета си. Движещата сила, която тласка към този национализъм, не е интересът на мнозинството (на народите), както обикновено се твърди, а предимно интересът на определени кралски династии, както и на някои търговски и обществени класи. Разбере ли се веднъж това, нека смело се представим за добри европейци и чрез дела да сътрудничим за претопяването на нациите; нещо, за което немците чрез старото си доказано качество на Културни носители и посредници между народите биха могли да помогнат. Между другото целият проблем за еврейството съществува само вътре в рамките на националните държави, доколкото навсякъде там тяхната дейна работоспособност и по-високо стъпало на интелигентност, техният натрупан от поколение на поколение през дългата школа на страданието духовен и волеви капитал силно наклоняват блюдото на везните и будят завист и омраза: така че колкото повече съвременни нации подчертават своя национализъм, толкова повече вземат надмощие и нападките в печата и литературата, целейки да отведат евреите на дръвника като изкупителна жертва за всички възможни външни и вътрешни неуредици. Доколкото не става вече дума за консервиране на нации, а до създаване на една по възможност силна смесена европейска раса, евреинът като отделна интегрираща съставка е също така годен и търсен като всяка друга национална останка. Отблъскващи, дори опасни качества има всяка нация, всеки човек, жестоко е да искаме евреинът да прави изключение. Дори когато тези качества у него са в крайна степен опасни и ужасяващи, дори когато младият-евреин, работещ на борсата, е може би най-противното изобретение на човешкия род изобщо. Въпреки това бих искал да знам в случай, че направим обща равносметка, в каква мяра следва да сме снизходителни към един народ, който и по вина на всички нас е имал най-тежката и дълбоко изстрадана история между народите и на когото дължим най-благородния човек (Христос), най-нравствения мъдрец (Спиноза), най-великата книга и най-действения морален кодекс в света. Освен това, в най-мрачните времена на Средновековието, когато безпрогледната азиатска тъма бе захлупила цяла Европа, свободомислещи евреи, учени и лекари, под бремето на най-груб натиск върху личността здраво държаха знамето на просвещението и на духовната независимост и защитиха Европа и Азия. Не на последно място трябва да им се благодари и за усилията най-после отново да се увенчае с победа едно по-естествено, по-разумно, във всеки случай немитично обяснение на света, за да може и кръгът на културата, свързващ ни сега с Просвещението на гръко-римската древност, да остане непокътнат. Ако християнството е направило всичко възможно, за да ориентализира Запада, еврейството е допринесло съществено, поддържайки постоянно целостта на Запада. А в известен смисъл това означава задачите и историята на Европа да се направят продължение на гръцките.

Богатството в основата на потомствената аристокрация. — Богатството създава неизбежно една аристократична раса, защото позволява на човека да избира най-красивите жени, да заплаща най-добрите учители, то му осигурява чистоплътност, свободно време за физически упражнения и преди всичко независимост от затъпяващата физическа работа. Дотук то създава всички предпоставки, за да може след няколко поколения човек да придобие изискани обноски и красиво държане, та дори и да действа така: а именно по-голямата свобода на духа, отсъствието на жалки и дребни съображения, на унижението пред работодателя или икономисва нето на стотинката. Ала тъкмо тези отрицателни качества са най-богатият дар на щастието за един млад човек; абсолютният бедняк обикновено се погубва само чрез благородството на помислите си, той не може да напредне и не постига нищо, неговата раса е нежизнеспособна. Но не трябва да забравяме, че богатството упражнява почти същото въздействие, както когато някой може да разхожда годишно както триста, така и трийсет хиляди талера: по-нагоре съществена прогресия на благоприятстващите обстоятелства вече няма. Обаче да притежаваш по-малко, като момче да си принуден да просиш и да се унижаваш, е нещо ужасно. Макар и за тези, които търсят щастието си в пищния блясък на дворовете, в подчинението на личности с власт и влияние или които искат да станат църковни князе, тази може би да е най-изгодната отправна точка. Тя учи как прегърбени да пропълзим в подземните ходове на благоволението.

Завист и леност в разнопосочен смисъл. — Двете враждуващи партии, социалистическата и националистическата или както и да се наричат в различните страни на Европа, са достойни една за друга. Движещите сили и в двете са завистта и мързелът. В единия лагер желанието е да се работи колкото е възможно по-малко с ръцете, а в другия с главата. В последния мразят и завиждат на способните, разчитащи само на себе си, които не се поставят доброволно под команда за целите на масовото въздействие. В първия лагер мразят и завиждат на по-добрата, външно по-благоприятно поставена класа на обществото, чиято същинска задача, създаването на висши културни ценности, прави душевния им живот толкова по-труден и по-богат на страдание. Ако, разбира се, духът на масово въздействие успее да завладее и по-висшите обществени класи, то социалистическите орди са в пълното си право, като се стремят към изравняване с тях, след като и вътрешно, с ума и със сърцето си, са се вече изравнили. Живейте като поиздигнати люде и винаги се трудете в името на по-висшата култура — тогава самият живот ще признае правата ви, а общественият строй, чийто връх ще представлявате, ще бъде неуязвим срещу всяка злонамереност и посегателство!

Голямата политика и щетите от нея. — Също както един народ претърпява неизбежно най-големи щети от войната и подготовката й, но не поради разходите за самата война, парализата на търговския живот или издръжката на постоянна войска — колкото и големи да са тези, щети сега, когато осем европейски държави отделят годишно за тях от два до три милиарда, а поради това, че година след година неимоверно голям брой от най-годните, най-здравите, най-работливите мъже биват откъснати от непосредствените си занимания и професии, за да станат войници: тъй и един народ, като се готви да прави голяма политика и иска сред най-мощните нации да си осигури решаващ глас, не претърпява най-големите си щети там, където обикновено ги откриват. Наистина от този миг нататък народът непрестанно жертва огромно множество от най-изтъкнати таланти пред „олтара на отечеството“ или на националното тщеславие, като дотогава на тези таланти, които сега политиката поглъща, са се предлагали други области на влияние. Ала встрани от тези обществени хекатомби, и в основата си много по-зловещо от тях, върви един сценарий, който се разиграва безспир в стотици хиляди действия едновременно: всеки кадърен, работлив, интелигентен, амбициозен човек, принадлежащ на подобен ламтящ за политически лаври народ, бива обладан от същия ламтеж и престава да работи всеотдайно за своето дело както преди. Всекидневно изникващи проблеми и грижи, свързани с общественото благо, поглъщат всекидневен данък от умствения и душевния капитал на всички граждани; общата сума от тези жертви и разпиляване на индивидуална енергия и труд е толкова чудовищна, че политическият разцвет на един народ повлича почти закономерно след себе си духовно обедняване и безсилие, както и понижена творческа продуктивност при дейности, изключващи голяма съсредоточеност и задълбочаване. Накрая следва въпросът: заслужава ли си целият този разцвет и повсеместно великолепие (което се манифестира само като страх у другите народи от новия колос и като извоювана от чужбина привилегия за улесняване на националния търговски трафик), ако на това безформено, заслепяващо с ярките си блещукащи багри цвете на нацията трябва да се принесат в жертва всички по-благородни, по-нежни, по-духовни растения и посаждения, с които дотогава земята е била тъй богата?