Човешко, твърде човешко ((Книга за свободните духове), том 1)

ГЛАВА IЗА ПЪРВИТЕ И ЗА ПОСЛЕДНИТЕ НЕЩА

Вроден недостатък на философите. — При разсъжденията си всички философи страдат от общия недостатък, че изхождат от съвременния човек и чрез анализ смятат да постигнат целта си. Неволно пред погледа им се появява човекът като aetera veritas3, като неизменна величина в световния водовъртеж, като сигурна мяра за нещата. Всъщност обаче всичко, което философът казва за човек, не е нищо друго освен доказателства за него в един много ограничен отрязък от време. Липсата на историческа памет е вроден недостатък на всички философи; дори някои от тях приемат внезапно за твърда изходна константа най-новия образ на човека, възникнал под влияние на определена религия, на определени политически събития. Изобщо те не искат да разберат, че човекът е създаден в един процес на развитие, че и познавателната му способност е резултат от него; а някои от тях дори си въобразяват, че целият свят е следствие от тази познавателна способност. Истински същественото в човешкото развитие е произлязло от прастари времена, много преди онези 4000 години, които са ни приблизително познати; едва ли човек се е променил съществено през тях. Да, но философът открива в съвременния човек „инстинкти“ и приема, че те принадлежат към непроменливите дадености на човека и затова биха могли да послужат като ключ за познанието на света изобщо. Цялата теология е изградена върху схващането, според което човекът от последните четири хилядолетия се смята за вечен и всички неща в света още от зачатието си са естествено ориентирани към него. И все пак, всяко нещо е създадено в процес на развитие; няма вечни дадености, така както няма абсолютни истини. Ето защо отсега нататък е необходимо историческо философстване, съпътствано от добродетелта, наречена скромност.

Оценяване на простите истини. — Белег на висша култура е да ценим по-високо малките, простите наглед истини, открити по пътя на строгия метод, вместо изпълващите ни с щастие, заслепяващи заблуди, чийто произход се корени в метафизични и художествени епохи и хора. На първите сме готови веднага злъчно да се присмеем, сякаш ни се струва недопустимо да се съпоставят толкова неравностойни неща. Тъй скромни, простички, безцветни, привидно дори тъй обезкуражаващи изглеждат едните, а тъй красни, разкошни, опияняващи, може би дори ощастливяващи ни се струват другите. Обаче постигнатото с мъка, сигурното, трайното и поради това все още продуктивно за всяко бъдещо познание е въпреки това по-висшето, да се придържаме към него е белег на мъжество и говори за смелост, простота, умереност. Не само отделният индивид, а и цялото човечество постепенно ще се извиси до това мъжество, когато най-сетне привикне да цени устойчивите, трайните познания и изгуби вярата във внушения и твърдения за чудодейни истини. Естествено, когато оценяването на простите истини и на научния дух е още в началото на своето утвърждаване и господство, почитателите на формите, прилагайки личните си критерии за красота и възвишеност, ще имат достатъчно много основания за подигравки, обаче причината ще е или липсата на поглед за прелестите на най-обикновената форма, или защото човеците, възпитани в новия дух, все още не са изцяло проникнати от него, така че без да се замислят, продължават да поддържат стари форми (и то доста несполучливо, като някой, комуто работата не е вече много по сърце). В отминалите времена духът не е бил така всецяло отдаден на строг и вглъбен размисъл, сериозността му се изчерпвала в измисляне на символи и форми. Това се промени: тази сериозност се превърна в отличителен белег за нисша култура, така че сега нашите изкуства стават все по-интелектуални, сетивата ни по-одухотворени, а и благоприличието в еротичното изживяване се оценява много по-различно от преди сто години. формите на нашия живот добиват все по-голяма одухотвореност, за погледа на отминали времена те стават може би по-грозни, но само защото той не е в състояние да види, че царството на вътрешната, духовната красота се задълбочава и разширява непрестанно, както и да разбира колко по-ценна е сега за всички нас одухотворен ат а гледка пред най-прекрасното телосложение и най-величествената сграда.

Погрешно тълкуване на съня. В епохата на грубата първобитна култура човекът си мислел, че в съня открива втори реален свят: тук всъщност е и началото на цялата метафизика. Ако не беше сънят, ние нямаше да имаме повод да разделяме света. Отделянето на душата от тялото също е свързано с най-старото схващане за съня; както и с идеята за астралното тяло, с вярата за произхода на духове, а изглежда, и с вярването в божествата. „Мъртвият продължава да живее, защото се явява на живия в съня“: така се е мислело някога, в продължение на дълги хилядолетия.

Смутителят в науката. — Философията се отдели от науката, когато постави въпроса: кое е онова познание за света и живота, което прави човека най-щастлив? Това се случи в школите на Сократ: така чрез идеята за щастието бяха превързани артериите на научното дирене а това се върши и до днес.

В света няма вън и вътре. Както Демокрит пренесе понятията „горе“ и „долу“ в безкрайното пространство, където те нямат смисъл, така и философите свързаха понятието „вътре“ и „вън“ със същността и сетивния образ на света; те смятат, че посредством дълбоките чувства може да се проникне във вътрешността, в сърцето на природата. Ала тези чувства са само дотолкова дълбоки, доколкото едва забележимо с тях редовно се възбуждат определени сложни мисловни групи, които ние наричаме дълбоки. Едно чувство е дълбоко, защото смятаме дълбока мисълта, която го съпътства. И все пак дълбоката мисъл може да бъде твърде далеч от истината както например и всяка метафизична мисъл, Ако от дълбокото чувство отстраним примесените елементи на мисълта, остава силното чувство, а то с нищо не допринася за друго познание освен със себе си, също както силната вяра доказва само своята сила, но не и истинността на това, в което се вярва.

Метафизични обяснения. — Младият човек цени метафизичните обяснения, защото за неща, смятани от него за неприятни или заслужаващи презрението му, намира изключително съществени решения; ако ли пък е недоволен от себе си, това чувство изчезва, щом разпознае най-дълбоката световна загадка или човешко страдание в това, което толкова много не е одобрявал в самия себе си. Да се чувства по-малко отговорен и в същото време да вижда нещата в по-интересна светлина за него това е двойна благодат, която дължи на метафизиката. Естествено той по-късно започва да се съмнява в цялата система на метафизичните обяснения, по-късно може би ще прозре, че и по друг път също така успешно и с повече научност се стига до желаните резултати; а именно, че физически и исторически обяснения пораждат най-малкото в същата степен чувството на безотговорност, а и че споменатият интерес към живота и неговите проблеми се разпалва може би още по-силно.

Няколко стъпала назад. — Едно безспорно твърде високо стъпало на знание е постигнато, когато човек е надмогнал суеверните и религиозни представи и страхове и е престанал да вярва например в ангелчета или в първородния грях и се е отучил да говори и за спасението на душите: стъпил ли е на това стъпало на освобождение, сега му остава още да напрегне до крайност разсъдливостта си и да преодолее и метафизиката. После обаче е необходимо едно обратно движение, той трябва да проумее историческото, а и психологическото основание в подобни представи, трябва да открие как най-голямата благодат за човечеството е дошла оттам и как, без да се извърши подобно движение назад, бихме се лишили от най-прекрасните постижения на човечеството. Относно философската метафизика виждам как все повече нараства броят на достигналите негативната цел (че всяка позитивна метафизика е заблуда), ала и как все още малцина са онези, които се връщат няколко стъпала назад. Човек трябва да погледне от последното стъпало на стълбата, но не и да остава на него. Най-просветените умове стигат дотам, че успяват да се освободят от метафизиката и да се извърнат към нея с чувство на превъзходство: също и тук, както впрочем и на хиподрума, е нужно само да се завие в края на пистата.

Епоха на сравнението. — Колкото по-малко са хората, обвързани от своя произход, толкова по-интензивна става вътрешната динамика на мотивите, а съответно на това и външното неспокойство, взаимопреливането на човешкия поток, полифонията на стремленията. Но кой днес все още е изправен пред суровата принуда да закрепости себе си и своите потомци на едно място? Изобщо за кого още съществува повелята на строга обвързаност? Както всички стилове в изкуството се възпроизвеждат един до друг, така също се повтарят и всички стъпала и видове на моралността, на нравите, на културата. Подобна епоха придобива своето значение чрез това, че в нея могат да бъдат сравнявани и изживявани съпоставително различните светогледни схващания, нрави, култури; нещо, което преди, при винаги локализираното господство на всяка култура, не е било възможно поради обвързаността на всички художествени стилове с мястото и времето. При наличието на такова множество от форми за сравнение сега от решаващо значение най-сетне ще бъде по-голямата взискателност на естетическото чувство: то ще остави повечето от тези форми, именно всички, отхвърлени от него, да отмрат. Така се осъществява сега и подборът на формите и порядките на висшата нравственост, чиято цел не може да бъде друга освен упадъкът на нисшата нравственост. Това е епохата на сравнението! Това е нейната гордост, ала както е редно, и на нейната болка. Нека не се боим от тази болка! Затова пък нека схванем задачата, която епохата ни поставя, колкото е възможно като по-велика; така потомството ще ни благославя — потомство, което еднакво добре се ориентира както в оригиналните, затворени в себе си народностни култури, така и в културата на сравнението, но и към двата вида на културата поглежда с благодарност назад, като към вдъхваща уважение древност. Личен и световен морал. Откак не съществува вече вярата, че един Бог ръководи в голям мащаб съдбините на света и въпреки всички привидни криволици по пътя на човечеството все пак чудесно го извежда от тях, хората сами трябва да си поставят вселенски цели, обгръщащи цялата ни земя. По-старите морални повели, проповядвани от Кант, изискват от отделния индивид действия, каквито се желаят от всички хора изобщо: това бе хубаво и наивно изискване; сякаш всеки човек би знаел бездруго с какъв начин на действие ще допринесе за благополучието на човечеството, ще рече, какви действия изобщо са желани; това е теория като тази за свободната търговия, при предпоставката, че следвайки ускорените закони на развитието към по-добро, всеобщата хармония трябва да се установи сама по себе си. Може би един бъдещ общ поглед върху потребностите на човечеството да не бъде благоприятен като извод, че всички хора действат еднакво, и по-скоро в интереса на вселенските цели да се наложи за цели периоди на човечеството да изпълнява специални, евентуално и лоши задачи. Във всеки случай, ако искаме човечеството да не се погубва от подобно съзнателно унифициращо хората управление, трябва да се намери преди това надхвърлящият всички досегашни степени на познание ключ към предпоставките на културата като научен мащаб за вселенски цели. В това се състои грандиозната задача на великите духове на идния век.

Заместител на религията. Смята се, че на една философия се приписва нещо добро, ако бъде издигната пред народа като заместител на религията. фактически духовната икономика се нуждае понякога от междини, подготвящи прехода мисловни сфери; затова внезапният преход от религия към научен размисъл е насилствен, опасен скок, който не трябва да се насърчава. В това отношение препоръката е основателна. Но нека най-после проумеем, че потребностите, които религията бе задоволила, а сега философията трябва да задоволи, са непроменливи: тях можем само да отслабим и изкореним. Нека се върнем например към душевните терзания на християните, към воплите на душевно покварения или вечната грижа за спасението на грешните представи, произтичащи единствено от заблудите на разума и незаслужаващи никакво задоволяване, а само унищожение. Една философия може да бъде полезна или като задоволи и като отстрани тези потребности; защото те са заучени, ограничени във времето и почиват на предпоставки, отречени от науката. При осъществяване на прехода, за да се облекчи претовареното с емоции съзнание, е за предпочитане да се използва изкуството, защото то ще подхранва споменатите представи далеч по-оскъдно, отколкото една метафизична философия. Освен това от изкуството може по-лесно да се премине към една действително освобождаваща философска наука.

Уханието на цветовете омайва. — Твърдят, че корабът на човечеството все по-уверено пори морските дълбини, колкото повече се увеличава товарът му; така и за човека се смята, че колкото по-дълбоко мисли, колкото по-нежно чувства, колкото по-високо се оценява, колкото повече се увеличава дистанцията между него и останалите животни; колкото повече изпъква като гений пред тях, толкова повече се приближава до истинската същност на света и неговото познание: и човек действително постига това посредством науката, но той е на мнение, че го постига още по-добре чрез своите религии и изкуства. А те наистина са един цвят на света, но в никакъв случай не са по-близо до корена на света, отколкото стеблото. Изключено е да се разбере от тях по-добре същността на света, макар всеки да мисли, че това е така. Заблудата е направила човека толкова дълбок, нежен, изобретателен, за да отгледа едно цвете като религиите и изкуствата. Чистото познание не би могло да го стори. Който ни разбули тайната за същността на света, ще причини на всички ни най-голямо разочарование. Съвсем не светът като нещо в себе си, а светът като представа (като заблуда) е безкрайно многозначен, дълбок, прекрасен, носещ в утробата си щастие и нещастие. Резултатът води до философия на логическо светоотричане, което впрочем се съчетава с практическото светоутвърждение еднакво добре, както и с неговите противоположности.

Лоши навици при логични заключения. — Най-обикновените погрешни изводи на хората са тези: едно нещо съществува, следователно е оправдано. Тук от гледището на жизнеспособност се заключава за целесъобразността, а от нея се вади заключение за правомерността. И после: едно мнение ни прави щастливи, следователно то е вярно, неговото въздействие е добро, значи и то самото е добро и вярно. Тук въздействието получава оценката и „щастливи“, и „добри“ в смисъл на полезно, като оценката „добро“ се прилага сега и към причината, само че в смисъл на логически валидно. Обратната постановка гласи: едно нещо не може да се наложи, да се задържи, следователно то е неправилно. Свободомислещият, който твърде често се сблъсква с този погрешен начин на заключаване и страда от последиците му, е изложен неведнъж на изкушението да вади противоположни заключения, които в общи линии естествено са не по-малко погрешни: едно нещо не може да се наложи, следователно то е добро; едно мнение създава затруднения, вълнува, следователно е вярно.

Необходимост от нелогичното. — Към нещата, които биха могли да доведат един философ до отчаяние, е познанието, че нелогичното е необходимо на човека и че от нелогичното възникват и много добри неща. То е сраснало тъй дълбоко със страстите, с езика, с изкуството, с религията и изобщо с всичко, което придава стойност на живота, че е невъзможно да го измъкнем оттам, без да увредим безвъзвратно тези красиви неща. Само най-големите наивници могат да вярват, че човешката природа би могла да се превърне в чисто логична; ако обаче съществуваха степени на доближаване към тази цел, какво ли би се изгубило по пътя? От време на време също и най-разумният човек отново чувства нуждата от природата, а това ще рече от нелогичната си основна позиция към всички неща.

Несправедливостта като необходимост. — Всички преценки за значението на живота са изградени нелогично и затова са несправедливи. Липсата на чиста и безпристрастна преценка се корени, първо, в твърде оскъдния наличен материал, второ — в начина, по който се получава крайният резултат, и трето — във факта, че всеки отделен елемент от материала е с абсолютна неизбежност отново резултат на нечисто, неизкристализирало познание. Така например опитът с даден човек, колкото и близък да ни е той, няма да отразява идеално образа му, за да имаме логическото право за цялостна преценка за него; всички преценки са прибързани и така трябва да бъде, А в края на краищата и мярката, с която ги мерим, а това ще рече нашето собствено същество не е неизменна величина, ние се поддаваме на настроения и колебания, и все пак би трябвало да сме убедени в твърдостта на собствената мярка, за да можем правилно да оценим това, което ни засяга. От всичко казано може би следва да заключим, че не бива изобщо да преценяваме; о, да, можехме обаче само да живеем, без да преценяваме, без да изпитваме чувствата на антипатия и симпатия! Защото всяка антипатия, както и всяка симпатия е свързана неотменно с преценка. Подтикът, тласкащ ни към нещо или отблъскващ ни от нещо, без чувството, че търсим полезното или че искаме да отбегнем зловредното, подтикът без някакъв вид осмисляща преценка върху значението на преследваната цел изобщо не съществува. Защото по природа ние сме нелогични, а поради това и несправедливи същества и сме в състояние да осъзнаем това: ето една от най-великите и неразгадаеми дисхармонии на битието.

Заблудата за живота като необходимо условие за живот.

Всяка вяра в стойността и достойнството на живота почива на нечисто мислене; тя е възможна единствено защото в индивида е много слабо развито чувството на съпричастие към живота и страданията на човечеството в цялост. Също и малкото хора, издигнати с мисълта си над личното битие, не обхващат с погледа си живота в неговата цялост, а само откъслеци от него. Съумеем ли да насочваме взора си предимно върху изключенията, имам предвид върху големите дарования и непокварените души, приемем ли тяхното възникване за цел на общото световно развитие, наслаждаваме ли се на дейностите им, бихме могли да повярваме в стойността на живота, защото тъкмо тогава изпускаме от погледа си другите хора, естествено мислим непълноценно, нечисто. Или пък ако обхванем с поглед всички хора, но възприемем в тях само един вид инстинкти, а именно по-неегоистичните, и с оглед на тях оправдаем другите инстинкти, тогава би могло да имаме известни надежди и очаквания към човечеството като цялост и дотолкова да повярваме в стойността на живота; но и в този случай пак по пътя на нечистото мислене, на алогиката. Обаче все едно как се държим, дали по единия или по другия начин, ние представляваме сред хората едно изключение. Защото тъкмо голямото мнозинство от хората понасят живота без гневен ропот и така доказват вярата си в стойността на битието, ала именно защото всеки един иска да се себеутвърди и наложи като отделен индивид и не излиза от своето Аз като споменатите изключения. Те изобщо не забелязват всичко извън тяхната личност или го долавят най-много само като мъгляв силует. Следователно стойността на живота за обикновения, всекидневен човек почива единствено на това, че той се смята за по-важен от света. Огромният недостиг на фантазия, от който страда, му пречи да се вживее в душите на другите същества, поради което взема колкото се може по-малко участие в съдбата и страданията им. А който пък наистина би могъл да прояви съпричастие, навярно ще се отчае от стойността на живота, успее ли да обгърне и да почувства в себе си човешкото съзнание като цялост, той би рухнал с проклятие на уста против живота, защото човечеството в своята съвкупност няма цели, и наблюдавайки този развой, човек не може да намери утеха и опора в него, а може само да се отчае. Но ако при всяко свое начинание той има пред очи винаги абсолютната безцелност на човеците, то и собствената му дейност започва да му се вижда като безсмислено разхищение. Но да се чувстваш и като част от цялото човечество (не само като отделен индивид), също така безсмислено прахосан, както виждаме природата да прахосва самотния цвят, е чувство над всички останали чувства. Кой е способен да го изпита? Положително само един поет: а поетите винаги знаят как да се утешат.

За успокоение. Но дали нашата философия няма да се превърне така в трагедия? Дали ретината няма да се настрои враждебно към живота, към по-доброто? Един въпрос, изглежда, пари на езика ни и все пак сякаш не иска да бъде изречен на глас: дали съзнателно все пак не би могло да останем при неистината? Или ако трябва да го сторим, не е ли смъртта за предпочитане? Защото нравствен императив вече не съществува, моралът, доколкото бе категорична повеля, беше унищожен чрез същия начин на разсъждение, както и религията. Познанието може да допусне като мотиви само удоволствие и неудоволствие, полза и вреда, но как биха могли тези мотиви да се съгласуват с чувството за истина? Та нали и те не са защитени от заблуди (доколкото симпатия и антипатия и техните твърде несправедливи оценки определят, както споменахме, съществено нашето удоволствие и неудоволствие). Целият човешки живот е дълбоко потопен в неистината: индивидът не може да го изтегли от този кладенец, без да възненавиди от дън душа своето минало, без да сметне за нелепи настоящите си мотиви, като тези за честта, и да противопостави на страстния устрем към бъдещето и щастието в него жлъчен присмех и презрение. Ако е така, наистина ли остава само още един-единствен начин на мислене, водещ след себе си като личен резултат — отчаянието, а като теоретичен — философията на разрухата? Мисля, че отговорът за породеното въздействие на познанието лежи в темперамента на самия човек: аз бих могъл да си представя еднакво добре както описаното, а при отделни натури и по-късно възникналото въздействие, така и друго едно въздействие, вследствие на което бихме имали много по-опростен, по-изчистен от афекти живот от днешния, така че отначало, по силата на стар онаследен навик, познатите ни мотиви на пламенно въжделение наистина все още имат власт над нас, но постепенно под пречистващото влияние на познанието ще започнат да отслабват. Най-после човек ще заживее сред хората и със себе си както в природата, без похвали, без упреци и горещене, любувайки се на много неща като на зрелища, които досега са му вдъхвали само чувството на страх. Той ще се освободи от емфазиса и няма вече да чувства подстрекателствата на мисълта, че не е само природа или нещо повече от природа, Естествено, както споменахме, за това се иска добър темперамент, една укрепнала и милозлива, в основата си жизнерадостна душа, настроение, при което не е нужно да бъдем нащрек пред коварни интриги и внезапни избухвания, а във външните му прояви да няма дори и помен от гневно ръмжене и злост от онези познати досадни качества на стари кучета и хора, стояли дълго време завързани на синджира. По-скоро такъв един човек, от когото обичайните вериги на живота са отпаднали до степен, че той продължава да живее единствено за да прониква все по-дълбоко в сферата на познанието, трябва да може без завист и яд да се откаже от много неща, да, почти от всичко, което за другите има значение и стойност, на него по-скоро би трябвало като най-горещо желано състояние да му е достатъчно едно свободно, безстрашно витаене над хората, нравите, законите и традиционните преценки за нещата. Той на драго сърце ще сподели радостта си от това състояние, а може би няма да има и какво друго да споделя — а в това естествено отново се крие едно лишение, едно отричане в повече. Обаче ако от него все пак се изисква още нещо, то той, поклащайки глава за отказ, ще ни насочи благосклонно, може би дори без да прикрива подигравка, към своя събрат, свободния човек на делото: защото с неговата „свобода“ въпросът стои малко по-другояче.