Човешко, твърде човешко ((Книга за свободните духове), том 1)

ГЛАВА VIЧОВЕК В ОБЩУВАНЕ С ДРУГИТЕ

Доброжелателна преструвка. — В общуването ни с хора често изниква нужда от доброжелателна преструвка, тъй сякаш не сме прозрели мотивите за действията им.

Копия. — Ние неведнъж се натъкваме на копията, ще рече на двойниците на именити люде; и мнозина — също както и с картините — харесват копията повече от оригиналите.

Ораторът. — Случва се някой да говори извънредно разумно и уместно и пак целият свят да крещи в полза на противното: именно защото думите му не са адресирани до целия свят.

Липса на доверие. — Липсата на доверие между приятели е грешка, която не може да се порицае, без да стане неизлечима.

Най-опасният партиец. — Във всяка партия има по някой, който с прекалено праволинейното си тълкуване на партийните принципи възбужда в останалите желание да се откажат от нея.

Два вида равенство. — Неутолимата страст към равенство може да се изрази така, че или да ни се иска да смъкнем на нашето равнище всички останали (чрез принизяване, лишаване от достъпа до литература, препъване), или заедно с всички да се издигнем нагоре (чрез признание, подпомагане, радост от чуждата сполука).

Предпочитание към отделни добродетели. — Ние не отдаваме особено значение на притежанието на някоя добродетел, докато не забележим пълното й отсъствие у нашия противник.

Защо противоречим. — Човек често противоречи на някое мнение, докато всъщност му е несимпатичен само тонът, с който то се поднася.

Доверие и интимност. — Ако някой се старае да създаде насила интимни отношения с една личност, обикновено не е сигурен дали притежава доверието й. Който е сигурен в доверието на другия, не държи много на интимността.

Равновесие в приятелството. — В отношението ни към друг човек истинското равновесие в приятелството понякога се възстановява, като поставим в собственото блюдо няколко зрънца от неправдата.

Най-опасните лекари. — Най-опасните лекари са тези, които като родени актьори, овладели до съвършенство изкуството на подвеждането, имитират, че са родени за лекари.

Как се печелят смели хора. — Смели хора могат да се увещаят за някое дело, ако то се представи за по-опасно, отколкото е всъщност.

Когато чакаме. — Сигурно средство да ядосаш хората и да предизвикаш у тях лоши помисли е да ги накараш да чакат дълго. Това прави човека аморален.

Суетата на езика. — Все едно дали човек прикрива своите лоши качества и пороци или откровено ги признава, и в двата случая суетата се опитва да извлече изгода за себе си; достатъчно е само да проследим пред кого прикрива той тези качества и пред кого говори честно и открито.

Деликатност. — Желанието да не засегнем някого, да не пренебрегнем някого, може да е признак колкото за справедлива, толкова и за страхлива душевна нагласа.

Условие при спор. — Който не умее да охлажда мислите си с лед, не бива да се излага на жаркия зной на спора.

Общуване и самонадеяност. — Човек отвиква от самонадеяността, когато се движи винаги в среда на заслужили хора; самотният живот насажда високомерие. Младите хора са самонадеяни, защото общуват със себеподобните си, а те са едно нищо, което с удоволствие би искало да мине за нещо.

Мотив за атака. — Човек атакува някого не само за да го нарани, да го победи, а може би и само за да осъзнае силата си.

Ласкателство. — Личности, които искат при общуване да притъпят чрез ласкателства предпазливостта ни, прилагат едно опасно средство, наподобяващо сънотворното хапче, което ако не ни приспи, ще ни разсъни и ще разбуни още повече бдителността ни.

Добър писмописец. — Човек, който не пише книги, а много размишлява и се движи в незадоволителна компания, обикновено става добър писмописец.

Най-грозното нещо. — Доста е съмнително дали един пътешественик, кръстосвал надлъж и нашир, е открил някъде в света по-грозни региони, отколкото в човешкото лице.

Съчувстващите. — Съчувстващите, същите, които по всяко време се притичват на помощ в нещастие, рядко са едновременно и сърадващи: те нямат поле за действие в моменти на щастие при другите, стават излишни и губят чувството си за превъзходство; затова и лесно проявяват неудоволствие.

Да предвидим неблагодарността. — Който подарява нещо голямо, не среща благодарност: защото надареният вече с приемането му се натоварва с твърде тежко бреме.

В компанията на неодухотворени. — Никой не благодари на одухотворения човек за учтивостта, когато той се приравнява към компанията, в която не е учтиво да проявяваш дух.

В присъствие на свидетели. — Желанието ни да се хвърлим във водата след удавника е двойно по-голямо, когато наоколо ни има хора, които не смеят да го сторят.

Мълчание. — И за двете страни най-неприятният начин да се отговори в една полемика е човек да се ядоса и да замълчи: защото атакуващият обикновено си обяснява мълчанието на другия като израз на презрението му към него.

Тайните на приятеля. — Малцина ще са тези, които, затруднени от липса на тема за разговор, няма да издрънкат някои по-скрити дела на приятелите си.

Хуманност. — Хуманността на великаните на духа се състои в това да поддържат по учтив начин в общуване с невеликани неоснователните си твърдения.

Благодарност. — Изтънчената душа е потисната, когато знае, че дължи благодарност някому изобщо; докато грубата — когато я дължи на определено лице.

Признаци на отчуждение. — Най-яркият признак на отчуждение между възгледите на двама души е, че те взаимно си подхвърлят по нещо иронично, без обаче някой от двамата да почувства иронията.

Надменност, почиваща на заслуги. — Надменността, почиваща на заслуги, обижда още повече от надменността на хора, нямащи заслуги; защото обидна за нас е вече самата заслуга.

В разговор. — Дали в разговора ще се съгласим или не с твърденията на другия, зависи от навика: смисъл имат и едното, и другото.

Страх от ближния. — Ние се плашим от враждебното настроение на ближния, защото се опасяваме чрез него да не отгатне нашите тайни.

Забележката като израз на внимание. — Твърде изтъкнати личности дори когато правят забележки, смятат че с това ни оказват благоволение. Ние трябва да разберем колко внимателно се държат те с нас. Ако приемем забележките им обективно, ние ги разбираме погрешно и правим опит да се защитим, ала така само ги разгневяваме и отчуждаваме от нас.

Кръстосващи се суети. — Когато се срещнат двама души с еднакво суетни души, впоследствие запазват лошо впечатление един за друг, защото всеки един от тях е бил толкова зает с мисълта за впечатлението, което е искал да предизвика у другия, че онзи изобщо не му е направил никакво впечатление. Най-после и двамата осъзнават, че усилията им са били в погрешна посока и всеки от тях смята другия виновен за това.

Лудориите като порочни белези. — Издигнатият дух изпитва удоволствие от нетактичността, дързостта, дори от враждебността на честолюбиви младежи към него; това са лудории на буйни жребци, които все още не са възсядани от ездач, но не след дълго ще изпитат гордост да го носят.

Кога е благоразумно да се съгласим с неправдата. — Човек постъпва добре, когато безропотно приема насочените срещу него обвинения, дори и да са несправедливи, в случай че този, който ни обвинява, би съзрял още по-голяма неправда в опита да му противоречим или, недай боже, да го оборим. Естествено по този начин някой може да е винаги неправ и в същото време да е винаги прав, а накрая с най-чистата съвест на света да се превърне в най-непоносимия тиранин и душевадец; но това, което важи за отделния индивид, може да се случи на цели обществени класи.

Разказвачът. — Когато някой разказва нещо, лесно се издава дали разказва, защото го интересуват фактите или защото чрез разказа иска да заинтригува. В последния случай той ще преувеличава, ще използва суперлативи и други подобни. Обикновено тогава той разказва по-лошо, защото мисли не толкова за разказа, колкото за себе си.

Рецитаторът. — Рецитиращият драматични творби неусетно започва да открива нови особености в характера си; така той осъзнава, че за известни настроения и сцени гласът му звучи по-естествено, отколкото за други, например за всичко патетично или пък комично, докато може би в обикновения си живот той просто не е имал случай да прояви патос или комизъм.

Сцена от комедия, срещана в живота. — Представете си, че някой измисля една духовитост върху определена тема, за да блесне с нея пред компанията. Хората около него бяха гледали и слушали как той с надути платна се опитва да стигне до точката, където може да вмъкне своето хрумване и да смае компанията, как непрестанно тласка разговора към предначертаната цел и макар понякога да губи посоката, отново я намира, докато най-после настъпва очакваният момент: дъхът му почти замира и ето че някой от компанията му грабва духовитостта от устата. Какво ще стори той? Да отиде срещу собственото си мнение ли?

Неучтив по неволя. — Когато човек неволно се отнесе към някого неучтиво, например не го поздрави, защото не го е познал, макар и да няма повод да се упреква за това, нещо отвътре почва да го гризе; тревожи се поради лошото мнение, което е създал у другия за себе си; или се бои от последиците на възникналата неприязън, или съжалява, че го е оскърбил — следователно възможно е да се пробудят чувства на суета, страх или съжаление, а не е изключено и всички заедно.

Шедьовър на предателя. — Да изразиш към съучастник в заговор обидното съмнение, че е предател спрямо теб, и то в мига, в който самият ти извършваш предателство, е майсторско постижение на подлостта, защото ангажира персонално другия и го принуждава известно време да се държи много открито, без повод за подозрение, така че истинският предател може да действа свободно, с развързани ръце.

Да оскърбиш и да те оскърбят. — Далеч по-приятно е да оскърбиш някого и после да се извиниш, отколкото да те обидят теб и да простиш. Който прави първото, проявява сила, после дава доказателство за добър характер. Другият, ако не иска да мине за безчовечен, трябва така или иначе да прости; удоволствието от унижението на другия е незначително в сравнение с тази принуда.

В спора. — Когато оборваме чуждо мнение, а едновременно излагаме и своето, непрестанното съобразяване с другото мнение обикновено измества естественото ни отношение към нашето собствено мнение: то изглежда вече някак преднамерено, по-рязко, едва ли не преувеличено.

Ловък похват. — Който иска да изкопчи от някого нещо трудно постижимо, изобщо не трябва да подхваща работата като проблем, а да изложи плана си съвсем простичко, сякаш е единствената съществуваща възможност; ако в погледа на противника му проблесне възражение, протест, той трябва да съумее бързо да прекрати разговора и да не му дава време да възрази.

Угризения на съвестта след прекарване в обществото. — Защо, след като сме били в обикновена компания, изпитваме угризения на съвестта? Защото сме приели повърхностно важни неща, защото, коментирайки някои личности, не сме говорили напълно искрено или сме мълчали, когато е трябвало да говорим, защото в определен момент не сме скочили и не сме избягали, накратко, защото сме се държали в компанията така, сякаш сме неин член.

Погрешна преценка. — Който се вслушва постоянно в преценките на другите за себе си, винаги се ядосва. Защото и тези, които са ни най-близки „които уж ни познават най-добре“, ни преценяват погрешно. Дори добри приятели изливат лошото си настроение мимоходом с някоя недоброжелателна дума; а дали изобщо биха били наши приятели, ако ни познават истински? — Преценките на безразличните пък ни засягат много болезнено, защото звучат толкова непринудено, почти обективно. Забележим ли обаче, че някой, който е враждебно настроен към нас, познава добре, както самите ние, едно запазено в тайна кътче на душата ни, колко много набъбва тогава нашият гняв!

Тиранията на портрета. — Художници и държавници, които от отделни черти бързо комбинират целия портрет на един човек или картината на едно събитие, са често несправедливи впоследствие, защото изискват събитието или човекът да изглеждат точно тъй, както са го нарисували; дори и изискват да е така даровит, така рафиниран, така несправедлив, както живее в тяхното въображение.

Паразитът. — Белег за пълна липса на благородни помисли е, когато някой предпочита да живее като паразит на гърба на другите само и само за да не работи, и то обикновено с чувство на тайно огорчение към тези, от които зависи. — Такива помисли срещаме много по-често у жените, отколкото у мъжете, а те са и много по-оправдани поради исторически причини.

Търсене на съчувствие като белег на наглост. — Има хора, които щом се разгневят и обидят другите, първо, изискват да не им се сърдят и, второ, да им съчувстват, че са станали жертва на подобни гневни изстъпления. Толкова безгранична е човешката наглост.

Стръв. — „Всеки човек има своя цена“ — това твърдение не е вярно. Сигурно обаче е, че за всеки човек се намира стръв, която трябва да захапе. Така например, за да спечелим някои хора за дадено дело, достатъчно е да му придадем блясъка на човеколюбието, благородството, милозливостта, саможертвата — на кое дело той не би подхождал? — Това е сладостта и лакомството за душата им; други притежават друго.

Опитът на Сократ. — Ако сме станали майстори в дадена работа, тъкмо затова обикновено оставаме пълни бездарници за почти всичко останало; обаче както показва вече опитът на Сократ, хората преценяват по точно обратния начин. Оттам идва объркването, което прави общуването с майстори неприятно.

Средство за оскотяване. — В борба с глупостта и най-справедливите, и най-кротките хора накрая стават брутални. Може би така те избират правилния път на защитата; защото на тъпото чело съответства като правен аргумент свитият юмрук. Но тъй като характерът им е кротък и справедлив — както споменахме вече, — те страдат поради тези средства на отбрана повече, отколкото е мъката, която причиняват.

Любопитство. — Ако не съществуваше любопитството, надали щеше да се направи нещо за благото на ближния, Обаче любопитството се прокрадва в дома на нещастния и нуждаещия се под името на дълг и на състрадание. Може би дори в така прославената майчина любов се крие немалка доза любопитство.

Погрешна сметка в обществото. — Между хората в едно общество един иска да стане интересен и да привлече вниманието със своите преценки, друг да постигне същото чрез изтъкване на своите симпатии и антипатии, трети — чрез запознанствата си, четвърти — чрез самотата си; но всички те си правят сметката погрешно. Защото този, пред когото се разиграва този спектакъл, смята, че единственото представление, заслужаващо внимание, е самият той.

Часове на красноречие. — За да говори добре, определен човек има нужда от партньор, който категорично и несъмнено да го превъзхожда, докато някой друг пък може да постигне пълна свобода на словото и да намери сполучливи обрати на красноречието си само пред събеседник, когото превишава. И в двата случая причината е една и съща; всеки от тях говори добре само когато говори sans gene (без да се стеснява), първият, защото не чувства пред по-красноречивия от него подтик за конкуренция, а другият пак по същите причини, само че пред по-неопитния от него. Съществува обаче съвсем друг род хора, които говорят добре само когато се състезават с някого с намерение да победят. Кой от двата вида е по-честолюбив? Този, който, възбуден от прекомерно славолюбие, говори добре, или този, който пак поради същите мотиви говори лошо или изобщо не говори?

Талант за приятелство. — Между хората с особено подчертана дарба за приятелство изпъкват два типа: първият от тях е в процес на непрестанен възход и за всяка фаза от развитието си намира точно подходящия приятел. Между редицата от приятели, спечелени по този начин, рядко съществуват взаимоотношения, понякога настъпва дори разногласие и сблъсък; напълно в този дух по-късните фази от развитието му заличават или пренебрегват по-раншните. Подобен човек би могло на шега да се нарече „стълба“. Другият тип е човек, излъчващ притегателна сила върху богат спектър от различни характери и дарования, така че си спечелва цял кръг от приятели; обаче именно те самите въпреки всички разлики установяват приятелски отношения помежду си. Подобен човек може да се нарече „кръг“: защото в него вероятно е заложена по някакъв начин съпринадлежността на толкова разнообразни заложби и характери. Впрочем в някои хора дарбата да имат добри приятели е много по-развита от дарбата да са добри приятели.

Тактика в разговора. — Бездруго ще създадем отлично впечатление за себе си у нашия събеседник, ако по време на разговора сме имали възможността да разгърнем пред него интелекта и любезността си в пълния им блясък. Така постъпват умни хора, които в желанието да настроят някой човек добре към себе си му предоставят най-благоприятни възможности да блесне той с ума си и други подобни качества. Колко забавно би протекъл един разговор между двама души с подчертано остър ум, които в желанието си да се настроят благосклонно един към друг, взаимно си подхвърлят чудесни възможности за бляскава изява, без обаче нито един от тях да ги използва: така разговорът би протекъл вяло, без особени проблясъци на мисълта и без любезности, защото всеки един от двамата предоставя на другия възможността за духовитост и любезност.

Отдушник на недоволството. — Когато човек претърпи известен неуспех, предпочита да го припише на злонамереността на някой друг, вместо да го отдаде на случайността. Раздразнението му се уталожва, когато смята като причина за несполуката конкретна личност, а не конкретно нещо: защото на личности ние можем да си отмъстим, докато неуспехите, които ни носи случаят, сме длъжни да преглътнем. Затова приближените на един владетел при негов неуспех обикновено му посочват като вероятна причина отделен човек, който бива пожертван в интерес на всички останали придворни; иначе негодуванието на владетеля би се изляло върху самите тях, тъй като той няма възможност да си отмъсти на богинята на съдбата.

Как добиваме облика на средата си. — Защо чувството на симпатия и антипатия е толкова заразително, че едва ли можем да живеем близо до някоя силно емоционална личност, без да се изпълним като някой съсъд с нейните пристрастия в една или друга насока? Цялостното въздържане от преценка е преди всичко извънредно трудно, за суетата ни — дори непоносимо; то носи впрочем печата на мисловна и емоционална бедност, или на боязън, на липса на мъжественост; така ние се изкушаваме да вземем поне страна в спора, може би дори срещу позицията на обкръжението ни, ако това становище доставя на нашата гордост по-голямо удовлетворение. Обикновено обаче — а този е вторият случай — ние изобщо не осъзнаваме прехода от равнодушие към симпатия или антипатия и постепенно привикваме към емоционалните реакции, свойствени на средата ни; и понеже очарователното съгласяване и разбирателството са толкова приятни, ние скоро приемаме всички белези и партийни разцветки на тази среда.

Ирония. — Иронията е уместна само като педагогическо средство от страна на учител в общуване с ученици от всякакъв вид; нейната цел е да унизи, засрами, но все пак с онзи целебен привкус, който събужда добри намерения и ни кара да засвидетелстваме на онзи, който се държи така с нас, почит и признателност като на някой лекар. Ироничният се преструва на незнаещ, и то толкова умело, че заблуждава разговарящите с него ученици, така че те стават дръзки и, убедени в собственото си превъзходство и знание, се увличат и вършат какви ли не глупости; те загубват и чувството си за предпазливост и се показват такива, каквито са — докато в един миг светилникът, който държаха дотогава в лицето на учителя, обръща твърде унизяващо лъчите си към тях. Там, където не съществува отношение като между учители и ученици, иронията е само една лоша привичка, долна страст. Всички писатели ироници разчитат на онзи тип глупави хора, които са готови да проявят превъзходство над всички останали, заедно с автора, когото третират като изразител на високомерието си. Впрочем навикът да иронизираме, а това важи и за сарказма, уврежда характера, придавайки му постепенно качеството на злорадо превъзходство; накрая такъв човек започва да прилича на хапливо куче, което освен че хапе, се е научило и да се смее.

Надменност. — От нищо не бива да се пазим повече от-колкото от избуяването на онзи плевел, който се нарича надменност и поразява всяка наша добра жътва; защото надменност има в сърдечността, в изявата на почит, в добронамерената интимност, в ласката, в приятелския съвет, в признаването на грешки, в състраданието към ближните и всички тези красиви неща възбуждат отвращение, когато онзи плевел избуи сред тях. Надменният или този, който иска да бъде нещо повече от това, което е или за което минава, винаги си прави сметката погрешно. За момента той наистина печели, доколкото хората, пред които се държи надменно, му отдават от страх или от удобство онази степен на почит, която той изисква; обаче те му го връщат с лихвите, понижавайки точно с толкова стойността, с колкото той е надхвърлил мярката. За нищо друго човек не изисква по-висока цена, отколкото за нанесеното му унижение. Надменният може да замъгли, да омаловажи в очите на другите своите истински заслуги така, че да ги стъпчат в прахта. Подобно гордо държане можем да си позволим само там, където сме напълно сигурни, че няма да сме криворазбрани и взети за надменни, например пред приятели и съпруги. Защото в общуването с хората няма по-голяма глупост от тази да си навлечеш славата на надменен; по-лошо е дори от неумението да се лъже неучтиво.

Диалогът. — Диалогът е съвършена форма на разговор, защото всичко, което казва единият събеседник, получава своя определена оцветка, свое звучене и съответен жест в най-строг синхрон с другия, с диалогическия ни партньор, също като при писмото, където един и същ човек дава израз на душевните си преживявания по десет различни начина в зависимост от това на кого пише. При диалога имаме само едно-единствено пречупване на мисловния лъч, предизвикано от събеседника, превърнал се в огледалото, в което бихме искали да видим нашите мисли по възможност най-красиво отразени. Какво остава обаче при двама, трима или повече събеседници? Разговорът неизбежно загубва индивидуализиращата си изтънченост, различните взаимоотношения се кръстосват, унищожават се; насоката, която се нрави на единия, не отговаря на убежденията на другия. Затова в общуването си с повече хора човек е принуден да се затваря в себе си и да излага фактите такива, каквито са, отнемайки обаче на обектите облъхващия ги нежен етер на хуманност, който прави разговора едно от най-приятните неща на света. Нека се заслушаме в тона, с който обикновено мъжете разговарят при общуване с цели групи от хора, доминиращият бас във всичките им слова сякаш е: „Това съм аз, това казвам аз, мислете каквото си искате“ По тази причина остроумните жени оставят след себе си предимно неприятно, тягостно, отблъскващо впечатление у този, който се запознава с тях в общество. Това е говорене с множество, пред множество, а то смъква от тях всяка духовна изтънченост и любезност и показва на ярка светлина само подчертано себеизтъкване, тактиката и намерението им за публична победа. Докато в един диалог насаме същите жени отново се превръщат в жени и възвръщат духовната си прелест.

Посмъртна слава. — Надеждата да получи признание в едно далечно бъдеще има смисъл само при предпоставката, че човечеството ще остане в съществената си субстанция непроменено и че всяко велико нещо ще се изживява като велико не само за известно време, а за всички времена. Това обаче е една заблуда: човечеството променя извънредно интензивно своите чувства и преценки за красиво и добро. Чиста фантазия е, ако човек си въобразява, че е изпреварил с една миля другите и че целокупното човечество следва тъкмо неговия път. А освен това един учен, не получил признание, може с положителност да разчита сега, че неговото откритие ще бъде направено и от други и че в най-добрия случай по-късно някой историк ще признае и на него един или друг научен резултат, изтъквайки обаче, че не е бил в състояние да придаде на тезата си достатъчно — достоверност и убедителност. Липсата на признание се тълкува от следващите поколения винаги като недостиг на сила. Накратко; не бива да оставяме чувството на високомерно усамотяване със себе си да вземе връх в душата ни. Впрочем има изключения; ала най-често нашите грешки, слабости и недомислици са тези, които осуетяват признанието на най-хубавите ни качества.

За приятелите. — Размисли сам колко различни са чувствата, колко разнообрази са мненията дори в кръга на най-близки познати; как дори еднакви мнения заемат много по-различно място и притежават друга сила в главите на приятелите ти, отколкото в твоята глава; помисли само колко стотици пъти изниква повод за неразбирателство, за враждебно отчуждение и отдръпване един от друг. И след всичко това ти положително ще си кажеш: колко несигурна е почвата, на която се крепят всички наши съюзи и приятелства, колко лесно могат да ни изненадат студени порои или зли бури, колко самотен е всеки човек? Разбере ли той това, както и че всички мнения, и по вид и по интензивност, у неговите ближни са еднакво необходими и безотговорни, както и действията им, добиели той ясна представа за тази вътрешна необходимост на мненията, породена от неразделното сплетение на характер, занимание, талант и среда — то може би той ще се отърси от горчилката и остротата на онова чувство, с което мъдрецът се провикна: „Приятели ли, няма приятели!“ Човек по-скоро ще си признае: да, приятели има, ала заблудата, илюзията за теб ти ги е довела; и за да останат твои приятели, те знаят, че трябва да мълчат; защото почти винаги подобни отношения между хората почиват на нещо недоизречено, до което не се докосваме никога; ала тръгнат ли тези камъчета да се търкалят, те повличат след себе си и приятелството и то рухва. Нима съществуват хора, които няма смъртно да се засегнат, ако узнаеха какъв образ са си съставили за тях най-сърдечните им приятели? Когато опознаем себе си и се възприемем като променяща се сфера на мнения и настроения, а покрай това се научим да проявяваме и малко пренебрежение, ние отново ще постигнем равновесие между нас и другите. Наистина ние имаме основателни причини да се отнесем пренебрежително с всеки от нашите познати, та били те и най-високопоставените; ала също толкова основателни са те и за да насочим това чувство към самите себе си; а може би за всекиго ще настъпи един ден радостният час, когато може да рече: — „Приятели, няма приятели!“ — се провикна умиращият мъдрец. „Врагове, няма врагове!“ — провиквам се аз, живият глупец.