Да извадим „Титаник“

1.

Юли 1987

Президентът се завъртя на стола, сключи ръце на тила и се вгледа с незрим поглед през прозореца на Овалния кабинет, проклинайки мислено съдбата си. Мразеше работата си с такава ярост, каквато и през ума не му е минавало, че може да изпитва. Беше усетил точния миг, в който въодушевлението му се изпари. Усети го една сутрин, когато установи, че никак не му се става от леглото. Това винаги беше първият знак — страх от започващия ден.

За стотен път, откакто бе поел длъжността, той се запита защо всъщност се бе борил тъй упорито и дълго за тази отвратителна, неблагодарна работа. Цената се оказа болезнено висока. Политическият му път бе осеян с костите на изгубени приятели и разтрогнати бракове. А и много скоро след като бе положил клетва, му стана известно, че младата му администрация е разтърсена от скандал във финансовия отдел, от война в Южна Америка, от национална стачка на авиокомпаниите и от един враждебен Конгрес, който гледаше подозрително всеки пребиваващ в Белия дом. Той отправи наум допълнителна ругатня към Конгреса. Неговите членове бяха погазили на два пъти правото му на вето и това никак не му се понрави.

Слава богу, че ще се отърве от гадостта да се кандидатира отново. Как успя да спечели два мандата, все още оставаше загадка. Беше нарушил всички отдавна утвърдени политически табута за успешна кандидатура. Не само че беше разведен, но и не ходеше редовно на църква, пушеше пура на обществени места и на всичкото отгоре носеше огромни мустаци. Беше провел кампанията си, като пренебрегна опонентите си и превзе гласоподавателите с по-груб език. Това им допадна. За щастие, бе се появил в момент, когато на средния американец му бе дошло до гуша от лицемерни кандидати, които само се усмихваха широко и флиртуваха с телевизионните камери, които говореха такива изтъркани празни приказки, че журналистите не бяха в състояние да изопачат или намерят скрит подтекст, за да си съчинят нещо от съществителните.

Още година и половина и вторият му президентски мандат щеше да приключи. Това беше единствената мисъл, която го крепеше. Предшественикът му бе приел поканата да оглави академичния съвет на Калифорнийския университет. Айзенхауер се бе оттеглил във фермата си в Гетисбърг, Джонсън се установи в ранчото си в Тексас. Президентът се усмихна под мустак. Нито един от мераците на излезлите от строя старши държавници не го привличаше. Плановете му го зовяха към самоизгнание край южния бряг на Тихия океан, излегнат върху някой дванайсетметров кеч. Там ще обърне гръб на всевъзможните проклети кризи, разтърсващи света, ще си пийва ром и ще наблюдава чипоносите туземки с налети гърди, попадащи в полезрението му. Той затвори очи и картината тъкмо оживя в съзнанието му, когато помощникът му отвори тихо вратата и се изкашля.

— Извинете, господин президент, но дойдоха господата Сийграм и Донър.

Президентът завъртя стола си към бюрото и приглади с ръка гъстата си посребрена коса.

— Добре, покани ги да влязат.

Лицето му видимо грейна. Джийн Сийграм и Мел Донър се ползваха с привилегията да влизат при президента по всяко време — и денем, и нощем. Те бяха главните изпитатели в секцията „Мета“ — група учени, които при пълна секретност разработваха проекти, за които никой още не бе чувал, проекти, които целяха да придвижат настоящата технология от двайсет на трийсет години напред.

Секцията „Мета“ беше рожба на самия президент. Беше я създал през първата година след встъпването си в длъжност, като негласно одобряваше и оперираше с неограничени тайни парични средства и лично бе подбрал малката група от високоинтелигентни и доверени мъже, които съставляваха сърцевината й. Вътрешно се чувстваше изключително горд от творението си. Дори ЦРУ и Службата за национална сигурност не знаеха за съществуването на тази секция. Отколешна мечта му беше да подпомага екип от хора, готови да отдадат умението и таланта си за невъобразими, фантастични планове, предполагащи успех едно на милион. Фактът, че секцията „Мета“ (вече пета година от създаването й) беше още на нулево ниво, ни най-малко не го смущаваше.

Мъжете не се ръкуваха, само си размениха сърдечни поздрави. После Сийграм отвори овехтялото си дипломатическо куфарче и извади обемиста папка с въздушни топографски снимки. Той ги нареди върху бюрото на президента и посочи няколко, с оградени с кръг върху предпазните прозрачни фолиа зони.

— Това е планинският район на горния остров на Нова земя, на север от руската континентална територия. Всички индикации на нашите сателитни сензори сочат, че в този район има известна вероятност.

— По дяволите! — тихо измърмори президентът. — Всеки път, когато открием нещо подобно, то се оказва или в Съветския съюз, или в някой неприкосновен участък. — Той прегледа снимките, после премести поглед към Донър. — Но земята все пак е огромна. Положително има и други обещаващи райони, нали?

Донър поклати глава.

— Съжалявам, господин президент, но геолозите търсят бизаний, откакто Александър Бизни откри съществуването му през 1902 година. Според нашите сведения никой още не се е натъкнал на количества от него.

— Неговата радиоактивност е толкова силна — допълни Сийграм, — че той отдавна е изчезнал от континентите и може би съществува някъде в съвсем незначителни количества. Малкото оскъдни данни, които събрахме за този елемент, са взети от миниатюрни, изкуствено добити частици.

— Не можете ли да натрупате големи количества по изкуствен начин? — запита президентът.

— Не, сър — отвърна Сийграм. — Най-дълготрайната частица, която успяхме да произведем с мощен катализатор, се разложи след по-малко от две минути.

Президентът се облегна назад в стола си и впери поглед в Сийграм.

— Какво количество ви е необходимо, за да завършите програмата си?

Сийграм погледна първо Донър, после президента.

— Както знаете, господин президент, ние сме все още в теоретичната фаза…

— Какво количество ви е необходимо? — повтори президентът.

— По моя преценка около двеста и двайсет грама.

— Ясно.

— Това е количеството, необходимо за изпробване на цялостния замисъл — вметна Донър. — А за да пуснем в действие съоръженията по стратегическите участъци край националните граници, ще ни трябват още около шест килограма.

Президентът отпусна рамене.

— В такъв случай може би ще трябва да се откажем от тази програма и да опитаме нещо друго.

Сийграм беше висок, слаб човек, с тих глас и почтителни обноски, който, ако се изключеше широкият сплескан нос, спокойно можеше да се оприличи на Ейб Линкълн без брада.

Донър пък беше пълна противоположност на Сийграм. Нисък на ръст, той изглеждаше колкото широк, толкова и висок. Имаше светла коса с цвят на пшеница, меланхолични очи и лице, което сякаш винаги беше потно.

— Сицилианският проект — заговори той като картечница — е твърде близо до завършека си, за да го погребем и забравим. Аз твърдо настоявам да го осъществим. Ще изпробваме всички възможности и ако успеем… Боже мой, сър, последствията ще са грандиозни!

— Готов съм да чуя всяко предложение — каза спокойно президентът.

Сийграм пое дълбоко въздух и се впусна да изрежда:

— Първо, ще ни трябва вашето разрешение, за да построим необходимите съоръжения. Второ, ще са ни нужни средства. И трето, съдействието на Националната служба за подводни и морски изследвания — НЮМА.

Президентът погледна учудено Сийграм.

— Първите две изисквания са разбираеми, но не проумявам ролята на НЮМА в случая. Къде ще се вмести тя?

— Ще трябва да пратим тайно минералози в Нова земя. Тъй като островът е обграден с вода, една океанографска експедиция на НЮМА наблизо ще послужи като прикритие на мисията ни.

— Колко време ще ви трябва да изпробвате, да изградите и монтирате системата?

Донър не се замисли:

— Една година, четири месеца и седем дни.

— А докога ще можете да работите без бизаний?

— До последния етап — отвърна Донър.

Президентът облегна гръб на стола си и се загледа в корабния часовник, поставен върху масивното бюро. Почти цяла минута измина, преди отново да заговори.

— Както разбирам, господа, вие искате от мен да ви отпусна средства, за да построите недоказана, неизпробвана комплексна апаратура на стойност мултимилиони долари, която няма да работи, защото ни липсва първичната съставка, която пък ще трябва може би да откраднем от неприятелска държава.

Сийграм размърда куфарчето си, а Донър само кимна.

— Надявам се, ще ми кажете — продължи президентът, — как да обясня появата на цял лабиринт от съоръжения, разположени край държавните ни граници, на някой твърдоглав либерал в Конгреса, който си науми да прави проверка?

— Хубавото на системата е, че е малка и компактна. Според компютрите постройка, издигната до малка електроцентрала, ще върши чудесна работа. Нито руските шпионски сателити, нито някой фермер, живеещ наблизо, ще открият нещо необичайно в това.

Президентът потърка брадата си.

— Защо толкова припирате със Сицилианския проект, след като не сте стопроцентово готови?

— Ще рискуваме, сър — рече Донър. — Ще рискуваме и през следващата година и половина или ще произведем бизаний в лабораторни условия, или ще открием някъде залежи, които ще ползваме.

— Дори това да ни отнеме десет години — подкрепи го Сийграм — съоръженията ще са монтирани и ще чакат. Единственото, което ще загубим, е време.

Президентът стана от стола си.

— Господа, съгласен съм с вашия научнофантастичен план, но при едно условие. Разполагате точно с една година, шест месеца и десет дни. От там нататък моето място ще заеме новият президент, който и да е той. Така че ако искате да зарадвате своя покровител, постарайте се дотогава да му представите някакви резултати.

Двамата мъже срещу него се смълчаха.

Най-сетне Сийграм заговори:

— Благодарим ви, господин президенте. По един или друг начин екипът ще ви донесе първичната руда. Можете да разчитате на думата ни.

— Чудесно. А сега ме извинете. Трябва да позирам за снимки в Розовата градина с група дебели бабки, дъщери на Американската революция. — Той протегна ръка. — Успех! И гледайте да не оплескате с нещо тайните си операции. Не ми се ще някоя нова шпионска мисия „Айзенхауер У-2“ да избухне в лицето ми. Ясно?

Преди Сийграм и Донър да успеят да отговорят, президентът се обърна и излезе през страничната врата.

Порталът на Белия дом се отвори, за да пропусне шевролета на Донър. Колата се вля в главния автомобилен поток и навлезе през Потомак във Вирджиния. Донър не смееше да погледне в огледалцето за обратно виждане от страх да не би президентът да е променил решението си и да е пратил някой по дирите им да ги уведоми. Той свали прозореца и пое дълбоко влажния летен въздух.

— Извадихме късмет — обади се Сийграм. — Предполагам, че го осъзнаваш.

— И още как! Ако пък беше разбрал, че сме пратили и човек на руска територия още преди две седмици, съвсем щеше да му настръхне косата.

— То и сега няма да е късно — измърмори под носа си Сийграм, — ако НЮМА не успее да измъкне нашия човек.

2.

Сид Коплин беше сигурен, че умира. Лежеше със затворени очи, а кръвта му се стичаше от хълбока и багреше белия сняг. Докато бавно идваше на себе си, в съзнанието му избухна взрив от светлина, повдигна му се и той неудържимо заповръща. Веднъж ли бе прострелян или два пъти? Не беше сигурен.

Коплин отвори очи, извъртя се и се надигна на ръце и колене. В главата му сякаш биеше пневматичен чук. Притисна ръка в нея и напипа дълбока съсирена рана, която бе сцепила черепа над лявото слепоочие. Но освен главоболие, той не чувстваше никакви други болки; студът ги бе притъпил. Не беше притъпил обаче мъчителното парене в лявата му страна, точно под гръдния кош, където бе заседнал вторият куршум и той усещаше как гъстата като сироп кръв се стича под дрехите му и по бедрата чак до петите.

От планината се разнесе залп от автоматично оръжие. Коплин се огледа наоколо, но не видя нищо друго, освен надигналата се от бушуващия арктически вятър вихрушка от бял сняг. Нов пукот раздра ледения въздух. Според Коплин стрелбата идваше от разстояние на повече от стотина метра. Вероятно съветският патрул стреляше напосоки във фъртуната с тайната надежда да го улучи още веднъж.

Изпари му се всяка мисъл за бягство. Свършено беше. В никакъв случай нямаше да може да се добере до заливчето, където бе завързал едномачтовия си платноход. А и не беше в състояние да управлява малкия, дванайсетметров съд, за да измине петдесетте мили в открито море до мястото на срещата с американския океанографски кораб.

Коплин отново се отпусна в снега. Кървенето бе изцедило и последните му сили. Руснаците не биваше да го открият. Това беше част от уговорката със секцията „Мета“. В случай че умре, трупът му също не трябваше да бъде намерен.

Стискайки зъби от болка, той започна да загребва сняг и да го група върху себе си. След малко щеше да се превърне в малка бяла могила върху пустеещ склон на планината Бедная и щеше да остане заровен завинаги под вечно дебелата ледена покривка.

В един момент той спря и се ослуша. Чуваше единствено собственото си тежко дишане и воя на вятъра. Сложи длани зад уши и още повече напрегна слух. Сред шума от виелицата дочу лай на куче.

— О, боже! — тихо изстена той.

Докато тялото му е топло, чувствителните ноздри на кучето положително щяха да надушат миризмата му. Почувства се напълно сразен. Не му оставаше нищо друго, освен да легне по гръб и да остави животът му бавно да го напусне.

Ала дълбоко в него една искрица отказваше да избледнее и угасне. Милостиви Боже, промълви в унес раненият, не биваше просто да лежи и да чака руснаците да го заловят. Та той е само един професор по минералогия, а не обучен таен агент. Психиката и четирийсетгодишното му тяло не бяха калени да издържат на настойчив разпит. Ако го хванеха жив, в порядъка само на няколко часа те щяха да изтръгнат от него цялата истина. Той затвори очи, тъй като парещата мисъл за провал надделя над физическата болка.

Когато отново повдигна клепки, полезрението му бе изпълнено от главата на огромно куче. Това беше комондор, истинско страшилище, чийто гръден кош стигаше до осемдесет сантиметра, а козината му беше бяла и гъста като кече. Звярът свирепо се озъби и ако облечената в ръкавица ръка на съветския войник не го бе възпряла, като нищо щеше да прегризе гърлото на Коплин. По лицето на войника бе изписано пълно равнодушие. Той просто стоеше и оглеждаше безпомощната си плячка; лявата му ръка държеше здраво каишката на кучето, а дясната — автоматична пушка. Изглеждаше страшен с огромния си шинел, дълъг до глезените на ботушите му, а в безизразните му очи нямаше нито капка съжаление към раните на Коплин. Руснакът нарами оръжието си, наведе се и изправи Коплин на крака. После, без да каже дума, завлачи ранения американец към караулката на острова.

Коплин почти изпадна в несвяст от болка. Имаше чувството, че го влачат с километри, а всъщност нямаше и петдесетина метра. Малко преди да стигнат караулката, от виелицата изникна неясен силует. Той почти се сливаше със стената от бяла вихрушка. На прага пред припадъка Коплин почувства със замъгленото си съзнание, че войникът се закова на място.

Едно тихо „плоп“ проряза шума на вятъра и огромният комондор безшумно тупна на една страна върху снега. Руснакът пусна Коплин и като обезумял се опита да вдигне оръжието си, но странният звук отново долетя и в средата на челото на войника мигновено се появи дупка, от която бликна кръв. Войникът изцъкли очи и се строполи до кучето.

Тук имаше нещо ужасно нередно; това не биваше да се случва, помисли си Коплин, но съзнанието му беше прекалено изтощено, за да стигне до някакво обосновано заключение. Той се свлече на колене и загледа високия мъж в сив шинел, който излезе от бялата мъгла и погледна към кучето.

— Колко жалко! — отбеляза той кратко.

Мъжът имаше внушителна външност. Кафеникавият тен на лицето му изглеждаше някак непривичен за критика. Чертите му бяха строги, почти груби. Но това, което порази Коплин, бяха очите му. Никога не бе виждал такива очи — тъмнозелени, които излъчваха особена топлота и бяха в пълно несъответствие с дълбоките бръчки, прорязващи лицето.

Мъжът се обърна към Коплин и се усмихна.

— Доктор Коплин, ако не греша? — Тонът му беше мек и плавен.

Непознатият пъхна пистолета със заглушител в джоба си, коленичи и закима при вида на просмукалата се в шинела на Коплин кръв.

— По-добре първо да ви закарам там, където ще мога да се погрижа за раните ви.

Той вдигна Коплин на ръце като малко дете и закрачи тежко към брега.

— Кой сте вие? — прошепна Коплин.

— Казвам се Пит. Дърк Пит.

— Интересно… как попаднахте тук?

Коплин така и не чу отговора. Точно тогава го обгърна черното було на безсъзнанието и той блажено се отпусна под него.

3.

Сийграм изпи коктейла си, докато чакаше жена си за обяд в малкия ресторант-градина близо до Капитол стрийт. Тя закъсняваше. Не помнеше случай през осемгодишния им брак, в който да е дошла навреме на някоя среща. Сийграм привлече вниманието на сервитьора и му направи знак да повтори поръчката.

Най-после Дана Сийграм се появи и спря за миг насред салона, за да потърси с поглед съпруга си. Забеляза го и тръгна между масите към него. Беше облечена с оранжев пуловер и кафява туидена пола с младежка кройка и приличаше на студентка. Косата й беше руса, вързана на опашка с шалче, а кафявите й живи очи гледаха насмешливо и весело.

— Отдавна ли ме чакаш? — усмихна се тя.

— Казано точно, осемнайсет минути — отвърна съпругът й. — Близо две минути и десет секунди повече от редовните ти закъснения.

— Извинявай — рече тя. — Адмирал Сандекър свика съвещание на колегията, което продължи по-дълго, отколкото предполагах.

— Каква е последната му вятърничава идея?

— Ново крило на Морския музей. Получил бюджета и сега крои планове да се снабди с артефактите.

— Артефакти ли? — озадачи се Сийграм.

— Разни предмети и останки, извадени от потънали прочути кораби. — Келнерът поднесе питието на Сийграм и Дана му поръча дайкири за себе си. — Удивително е колко малко неща остават от такива кораби. Два-три спасителни пояса от „Лузитания“, вентилатор от „Мейн“, котва от „Баунти“ — нито едно от тях няма да стои добре под покрив.

— Струва ми се, че има по-добри начини да се пилеят парите на данъкоплатците.

Лицето на Дана пламна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами да се събират разни вехтории — плахо подхвана съпругът й, — да се съхраняват ръждясали и корозирали боклуци с неизяснен произход под стъклен похлупак, на който да му бършеш праха, за да зяпаш през него, си е чисто прахосничество.

Знамената на битката бяха вдигнати.

— Запазването на кораби и лодки служи за мост към историческото минало на човека. — Кафявите очи на Дана гневно засвяткаха. — Да се подпомага познанието е вид усърдие, каквото не може да бъде оценено от магаре като теб.

— Думи на истински морски археолог — подметна Сийграм.

Тя се усмихна накриво.

— Май още ти изтръпват ташаците при мисълта, че жена ти е постигнала нещо в живота, нали?

— Единственото, от което изтръпват ташаците ми, скъпа, е вулгарният ти език. Защо всяка еманципирана жена си въобразява, че е голям шик да бъде цапната в устата?

— Едва ли ти си този, който има право да чете лекции по добро държане — отбеляза тя. — Вече пет години живееш в голям град, а продължаваш да се обличаш като продавач на наковални „Омаха“. Защо не си пуснеш малко по-дълга коса — като другите мъже? Тая твоя колежанска прическа е вече толкова старомодна. Чак ми е неудобно да се показвам с теб.

— Служебното ми положение не ми позволява да изглеждам като хипар от шейсетте години.

— Боже, боже! — отегчено поклати глава жена му. — Защо не се омъжих за някой водопроводчик или дървосекач? Защо ми трябваше да обиквам физик от селскостопански район?

— Приятно ми е да науча, че си ме обичала някога.

— И още те обичам, Джийн — каза тя и погледът й се смекчи. — Бездната между нас се отвори едва преди две години. Веднъж не можем да обядваме заедно, без да се наскърбяваме един друг. Защо не пратим всичко по дяволите и не идем да се любим в някой мотел този следобед? Чувствам се страхотно предразположена към секс днес.

— Това ще оправи ли нещата в крайна сметка?

— Поне ще е първата стъпка.

— Няма да мога.

— Пак твоето проклето отдаване на дълга — рече Дана и извърна глава. — Толкова ли не разбираш, че нашите служебни задължения ни разделят? Ние не можем да се опазим по този начин, Джийн. Най-добре и двамата да напуснем и да се върнем към преподавателската дейност. Ти си дипломиран физик, аз съм дипломиран археолог. С нашия опит и препоръки можем да кандидатстваме във всеки университет в страната. Нима забрави, че бяхме в един и същ факултет, когато се запознахме? Това бяха най-щастливите ни години, прекарани заедно.

— Съжалявам, Дана, но не мога да напусна. Точно сега ми е невъзможно.

— Защо?

— Работя върху важен проект…

— От пет години насам всеки проект беше важен. Моля те, Джийн, искам да спася нашия брак. Първата крачка зависи единствено от теб. Готова съм да подкрепя всяко твое решение, стига само да се махнем от Вашингтон. Този град ще убие всяка надежда за спасение на съвместния ни живот, ако продължаваме да чакаме.

— Нужна ми е още една година.

— Дори и след месец ще бъде късно.

— Обвързан съм със задължение, което изключва всякакъв повод за напускане.

— Кога ще свършат тия шантави секретни проекти? Ти не си нищо друго, освен инструмент в ръцете на Белия дом.

— Не ми помагат твоите сърцераздирателни щедри словоизлияния, Дана.

— Джийн, в името на Бога, зарежи тая работа.

— Не я върша в името на Бога, Дана, а в името на моята родина. Съжалявам, ако не мога да те накарам да ме разбереш.

— Зарежи я — отново настоя тя с плувнали в сълзи очи. — Никой не е незаменим. Мел Донър може да заеме мястото ти.

Той поклати глава и твърдо отсече:

— Невъзможно! Аз създадох този проект от нулата. Оплодих го със собственото си сиво мозъчно вещество. Длъжен съм да го доведа докрай.

Сервитьорът се приближи и попита дали са готови с поръчката за обяд.

Дана поклати глава.

— Аз не съм гладна.

Тя стана от масата и погледна към съпруга си.

— Ще се прибереш ли за вечеря?

— Налага се да работя до късно в службата.

Вече нищо не можеше да спре сълзите й.

— Каквото и да правиш, надявам се да си струва — едва чуто рече Дана. — Защото ще ти излезе солено.

Тя се обърна и с бързи крачки напусна заведението.

4.

Противно на изтъркания образ на руския разузнавач от американските филми, капитан Андре Превлов нямаше нито широки рамене, нито обръсната глава. Той беше добре сложен, хубав мъж, с пригладена коса и изрядно поддържани мустаци. Външният му вид, наред с оранжевата италианска спортна кола и меката мебел в апартамента му с изглед към река Москва, не се нравеше особено на шефовете му в Управлението за чуждото разузнаване към съветския военноморски флот. Но независимо от тези дразнещи слабости на Превлов, вероятността да бъде отстранен от високия му пост в управлението беше малка. Славата му на най-способния специалист по разузнаването, която много внимателно си бе създал, както и обстоятелството, че баща му беше номер дванайсети в партията, го правеха непоклатим.

С обигран, непринуден жест той запали цигара „Уинстън“ и си наля чаша бомбайски джин. После седна и взе да преглежда купчината от папки, които помощникът му, лейтенант Павел Марганин, бе оставил върху бюрото му.

— За мен е загадка, сър — тихо заговори Марганин, — как можахте тъй бързо да попиете глупавите западни навици.

Превлов вдигна очи от папката и загледа Марганин със студен пренебрежителен поглед.

— И вие, като много от нашите другари, сте невежа по отношение на света като цяло. Аз мисля като американец, пия като англичанин, карам кола като италианец и живея като французин. И знаете ли защо?

Марганин се изчерви и смутен измънка:

— Не, сър.

— За да опозная врага, Марганин. Това именно е ключът — да познаваш врага си по-добре, отколкото той познава теб, по-добре, отколкото той познава себе си. Тогава нападай, преди той да има възможността да нападне теб.

— Това не са ли думи на другаря Нерв Четски?

Превлов отчаяно сви рамене.

— Не, тъпако, аз подправям християнската Библия. — Той дръпна от цигарата и изхвърли дима през носа, после отпи глътка джин. — Трябва да изучиш западните навици, приятелю. Ако не се учим от западняците, нашата кауза е загубена. — Погледът му отново се върна към папките. — И така, защо тези въпроси са отправени към нашето управление?

— Защото инцидентът е станал или на морския ни бряг, или близо до него.

— И какво знаем за случая? — Превлов със замах отвори следващата папка.

— Почти нищо. Само това, че един войник на пост в северния остров на Нова земя е изчезнал заедно с кучето си.

— Доста несъществено, за да настава паника за сигурността ни. Практически Нова земя е пустеещ остров. Там има само една остаряла база за ракетни снаряди, една караулка и неколцина рибари. На стотици километри от него нямаме никакви поверителни съоръжения. Чисто прахосване на време е дори и това, че си правим труда да пращаме часовой и куче да го охраняват.

— Несъмнено и Западът е на същото мнение относно изпращането на агент там.

Превлов забарабани с пръсти по бюрото и с присвити очи се загледа в тавана. След малко се сепна.

— Агент ли? Но там няма нищо… нищо, което да представлява интерес от военна гледна точка… поне засега. — Той млъкна и натисна бутон на интеркома. — Донесете ми данните за местоположенията на кораба на Националната служба по подводни и морски изследвания през последните два дни.

Марганин повдигна вежди.

— Те не биха посмели да пратят океанографска експедиция близо до Нова земя. Островът е много навътре в съветски води.

— Баренцово море не е наше — спокойно отвърна Превлов. — Там са международни води.

В стаята влезе привлекателна русокоса секретарка в спретнат кафяв костюм и подаде сведенията на Превлов, после излезе, затваряйки безшумно вратата след себе си.

Превлов запрелиства бързо страниците в папката, докато намери необходимата му справка.

— Така. За последен път плавателният съд на НСПМК „Първи опит“ е бил забелязан от траулер на триста двайсет и пет морски мили югозападно от Франц Йозеф Ленд.

— Това означава, че е бил близо до Нова земя — отбеляза Марганин.

— Странно — измърмори Превлов. — Според действащото разписание на океанографските кораби на Съединените щати, „Първи опит“ е трябвало да провежда изследвания на планктон край бреговете на Северна Каролина, а не там, където е бил забелязан. — Той допи остатъка от джина, смачка фаса на цигарата си и запали нова. — Много интересно съвпадение.

— Какво доказва това? — попита Марганин.

— Нищо не доказва, но предполага, че патрулът е бил убит и че въпросният агент е избягал и по всяка вероятност се е качил на очакващия го „Първи опит“. Предполага още, че Съединените щати са по следите на нещо, щом като изследователският кораб на НСПМК се е отклонил от предначертания си маршрут без никакво обяснение.

— Какво ли може да търсят?

— Нямам никаква представа. — Превлов се облегна назад и поглади мустаците си. — Разпоредете се да се направи фотоувеличение на сателитните снимки на района в непосредствена близост до въпросния инцидент.

Вечерните сенки здрачаваха улиците отвъд прозореца на кабинета, когато лейтенант Марганин влезе отново и разпръсна снимките върху бюрото на Превлов, после му подаде и силна лупа.

— Вашите предположения се оправдаха, сър. Тук открихме нещо интересно.

Превлов внимателно огледа една по една снимките.

— Не виждам нищо необикновено в кораба. Присъщата проучвателна апаратура, никакви военноразузнавателни съоръжения.

Помощникът му посочи една снимка, правена с широкоъгълен обектив, на която смътно се виждаха очертанията на кораб във вид на малка бяла точка.

— Ако обичате, вгледайте се в малкия силует на около две хиляди метра от „Първи опит“ в горния десен ъгъл.

Близо половин минута Превлов не свали лупата от окото си.

— Хеликоптер!

— Да, сър. Затова се и позабавих с фотоувеличенията. Позволих си да дам снимките за анализ в секция Р.

— И се оказа, че е наш, от военните ни патрули.

— Не, сър.

Превлов вдигна вежди.

— Да не искате да кажете, че е американски?

— Това е предположението на секцията, сър. — Марганин постави още две снимки пред Превлов. — Те изследваха предишни снимки от друг разузнавателен сателит. Сравнете ги и ще видите, че хеликоптерът се движи по курс от Нова земя към „Първи опит“. Според тях, той лети на височина три метра със скорост по-малка от петнайсет възела.

— Очевидно, за да избегнат засечка от нашия радар — отбеляза Превлов.

— Ще предупредим ли нашите агенти в Америка? — попита помощникът му.

— Не, още не. Не ми се иска да рискувам с прикритието им, докато не узнаем със сигурност какво преследват американците.

Той събра снимките и ги подреди прилежно в една папка, после погледна часовника си марка „Омега“.

— Разполагам с време точно за една лека вечеря, преди да отида на балет. Има ли още нещо, лейтенант?

— Само сведенията за експедицията по течението Лорелай. Последното съобщение е, че американската дълбоководна подводница се намира на дълбочина четири хиляди и петстотин метра във водите край Дакар.

Превлов стана от бюрото, взе папката и я сложи под мишница.

— Ще я прегледам при първия удобен случай. Вероятно няма нищо, застрашаващо военноморската сигурност. Но въпреки това ще представлява забавно четиво. На американците им дай да излизат с чудати и прекрасни проекти.

5.

— Ужас! Ужас! И пак ужас! — процеди през зъби Дана. — Погледни какви бръчици почват да се появяват около очите ми. — Беше седнала пред тоалетката и отчаяна оглеждаше лицето си в огледалото. — Кой беше казал, че старостта е форма на проказа?

Сийграм застана зад нея, повдигна косата й и я целуна по нежния, оголен врат.

— Наскоро навърши трийсет и една години, а вече тръгна да се състезаваш за най-стария жител на месеца.

Тя го погледна с изумление в огледалото — подобни прояви на чувства бяха рядкост за него.

— Ти си щастливец — мъжете нямат подобни проблеми.

— Мъжете също страдат от болестите на възрастта. Защо вие, жените, смятате, че ние изобщо не се разстройваме при появата на първите бръчки?

— Разликата е там, че вас не ви е грижа.

— Ние просто сме по-предразположени да приемаме неизбежното — усмихна се той. — Като стана дума за неизбежното, да те питам, кога ще си имаме дете?

— Негодник! Няма да престанеш да говориш по този въпрос, нали? — Тя гневно метна четката за коса върху тоалетката и събори грижливо подредените шишенца за изкуствена хубост. — Хиляда пъти сме обсъждали тази тема. Не желая да се подлагам на унижението да бъда бременна, не желая да се разкарвам по десет пъти на ден до тоалетната чиния, за да изхвърлям лайнени пелени. Нека другите увеличават населението на земята. Аз не съм в състояние да деля душата си като някаква гадна амеба.

— Това са лицемерни оправдания. Дълбоко в себе си положително не вярваш на думите си.

Тя отново се обърна към огледалото и нищо не отвърна.

— Едно дете би спасило брака ни, Дана — продължи Сийграм с тих глас.

Дана обгърна с ръце главата си.

— Щом ти няма да зарежеш своя прословут проект, и аз няма да зарежа работата си.

Той погали меката й златиста коса и я погледна в огледалото.

— Имала си баща алкохолик, който изоставил семейството ви, когато си била едва на десет години. Майка ти работела в бар и водела мъже вкъщи, за да си докарва допълнителни пари за пиене. Отнасяла се с теб и брат ти като с животни и когато сте пораснали, двамата сте избягали от боклукчийската кофа, наричана дом. Брат ти станал пройдоха, започнал да ограбва магазини за алкохол и бензиностанции — прекрасно заниманийце, което го оплело в мрежите на престъпността, за да стигне дотам, че да го обвинят в убийство и да го осъдят на доживотен затвор. Бог ми е свидетел, че ти се възхищавам, задето си се издигнала от обикновена шивачка и си работела по осемнайсет часа на ден, за да завършиш колеж и университет. Да, имала си ужасно детство, Дана, и заради тези спомени сега се страхуваш да имаш дете. Но разбери, този твой кошмар не принадлежи на бъдещето ти. Не бива да отричаш правото на живот на твой син или дъщеря.

Каменната стена остана непоклатима. Дана изправи глава и започна да си скубе веждите. За нея спорът бе приключил; тя не обърна повече никакво внимание на съпруга си, сякаш него го нямаше в стаята.

Когато Сийграм излезе от банята, Дана стоеше изправена пред голямото огледало на гардероба и се оглеждаше в цял ръст с критичния поглед на моделиер, който за първи път вижда завършено творението си. Беше облякла бяла рокля, която прилепваше плътно по торса, а надолу се разкрояваше до глезените. Дълбокото деколте се диплеше свободно и разкриваше гърдите й малко повече от допустимото.

— Не е лошо да побързаш — подкани Дана съпруга си с равнодушен тон, все едно, че между тях изобщо не бе имало препирня. — Да не караме президента да ни чака.

— Там ще присъстват над двеста души. Никой няма да ни отметне с черна точка в списъка на поканените, ако закъснеем.

— Не ме интересува — сви устни тя. — Не получаваме всеки ден покани за прием в Белия дом. Искам да създам добро впечатление поне с това, че съм отишла навреме.

Сийграм въздъхна и продължи досадния ритуал по обличането — сложи си папийонка, напъха несръчно с една ръка копчетата в ръкавелите. Приготовлението за официален прием беше едно от най-противните му задължения. Не можеше ли светските церемонии на Вашингтон да се провеждат в по-свободен дух? Вероятно за Дана те бяха вълнуващи събития, но на него направо му призляваше от тях.

Той лъсна обувките си, среса косата си и влезе във всекидневната. Дана седеше на дивана и преглеждаше служебните си бюлетини; върху масичката пред нея лежеше отворено дипломатическото й куфарче. Толкова се бе вглъбила в четенето, че не вдигна поглед, когато съпругът й влезе в стаята.

— Аз съм готов.

— Ставам след минутка — измърмори тя. — Би ли ми донесъл кожената наметка?

— Но ние сме в разгара на лятото. За какъв дявол ти трябва да се потиш в кожи?

Тя свали очилата си за четене с кокалена рамка и отвърна:

— Мисля, че поне единият от нас трябва да се покаже на ниво, не е ли така?

Сийграм отиде във вестибюла, вдигна телефонната слушалка и набра номер. Чу гласа на Мел Донър още по средата на първото позвъняване.

— Донър слуша.

— Някакви новини? — попита Сийграм.

— „Първи опит“…

— Корабът на НСПМК, който трябваше да качи Коплин, така ли?

— Да. Минал е край Осло преди пет дни.

— Боже мой, защо? Нали Коплин трябваше да напусне кораба и да се върне в Щатите с редовен самолет?

— Как мога да знам! Радиото на кораба е изключено по твое нареждане.

— Има нещо смущаващо тук.

— Това не влизаше в сценария, повече от сигурен съм.

— Отивам на президентския прием и ще бъда там до единайсет. Ако научиш нещо, обади ми се.

— Можеш да разчиташ на мен. Приятно прекарване.

Сийграм тъкмо затвори телефона и Дана излезе от хола. Забеляза угрижения израз на лицето му и попита:

— Лоши новини ли?

— Още не знам със сигурност.

Тя го целуна по бузата.

— Срамота е, че не живеем като останалите хора, та да можеш да споделяш с мен неприятностите си.

— А така ми се иска. — Той стисна ръката й.

— Държавни тайни. Каква страхотна скука! — Устните й се разтеглиха в плаха усмивка. — Е?

— Какво?

— Няма ли да се покажеш като кавалер?

— О, извинявай, забравих. — Той отиде до гардероба, извади кожената й наметка и я сложи на раменете й. — Колко непростимо от моя страна да пренебрегвам жена си.

Тя се усмихна закачливо.

— За това провинение призори ще бъдеш разстрелян.

Божичко, отчаян си помисли той, няма да се изненадам, ако ме погребат и с почести при положение, че Коплин е оплескал работата в Нова земя.

6.

Сийграмови се наредиха на опашката пред входа на Източната зала и зачакаха реда си да минат край редицата, приемаща поздрави. Дана и друг път бе влизала в Белия дом, но въпреки това се вълнуваше.

Президентът беше облечен елегантно и изглеждаше дяволски красив. Петдесет и няколко годишен, той определено минаваше за много привлекателен мъж. Доказателство за това беше и фактът, че до него стоеше и самата Ашли Флеминг, най-елегантната и изискана разведена жена във Вашингтон, която поздравяваше всеки гост с такова въодушевление, сякаш е открила богат роднина.

— О, ужас! — изстена Дана.

Сийграм свъси вежди и раздразнен я погледна.

— Сега пък какво има?

— Виж жената, която стои до президента.

— Ами това е Ашли Флеминг.

— Знам — прошепна Дана и отстъпи назад, за да се скрие зад сигурния гръб на съпруга си. — Погледни й роклята.

В първия момент Сийграм не разбра защо, но после му стана ясно и едва не прихна в буен смях.

— Божичко! Вие и двете сте с еднакви рокли!

— Никак не е смешно — остана сериозна Дана.

— Ти откъде си купи твоята?

— Взех я назаем от Анет Джонс.

— Манекенката? Онази лесбийка?

— На нея й я дала Клод д’Орсини, моделиерката.

Сийграм хвана Дана за ръка.

— Ако не друго, това поне доказва, че жена ми има добър вкус.

Преди Дана да успее да каже нещо, опашката се изтегли напред и двамата изведнъж се озоваха пред президента.

— Джийн, толкова ми е приятно да те видя — любезно се усмихна президентът.

— Благодаря ви, че ни поканихте, господин президент. Нали познавате съпругата ми, Дана.

Президентът огледа Дана, задържайки за миг поглед в деколтето й.

— Разбира се. Чаровница, истинска чаровница. — Той се наведе и пошепна нещо в ухото й.

Дана отвори широко очи и лицето й стана аленочервено.

Президентът се изправи и рече:

— Да ви представя моята прекрасна домакиня — госпожица Ашли Флеминг. Ашли, това са господин и госпожа Джийн Сийграм.

— Много ми е приятно да се запозная най-сетне с вас, госпожице Флеминг — смънка Сийграм.

Все едно че говореше на стената. Ашли Флеминг разкъсваше с поглед роклята на Дана.

— Изглежда, госпожо Сийграм — заговори благо Ашли, — още утре една от нас ще трябва да си потърси нов моделиер.

— О, няма да съм аз — отвърна невинно Дана. — От малка се обличам при Джак Пиней.

Подчертаните с молив вежди на Ашли Флеминг се повдигнаха от почуда.

— Джак Пиней ли? За първи път го чувам.

— Той е повече известен като Джей Си Пени — усмихна се мило Дана. — Другия месец магазинът му в центъра ще прави разпродажба. Ще бъде много забавно, ако двете заедно отидем да пазаруваме там, нали? По този начин ще осуетим възможността да се появим пак облечени като близначки.

Лицето на Ашли Флеминг застина в маска на възмущение, когато забеляза как президентът сподавя смеха си с престорена кашлица. Сийграм кимна леко, хвана Дана за ръка и я поведе към потока от хора.

— Беше ли нужно да се държиш така?

— Не можах да се въздържа. Тази жена не е нищо друго, освен една възхвалявана проститутка. — После Дана погледна смутено мъжа си. — Той ми направи срамно предложение — додаде тя недоумяващо. — Президентът на Съединените щати ми направи срамно предложение.

— За Уорън Дж. Хардинг и Джон Ф. Кенеди се говореше, че са свалячи. И този не е по-различен. Ами и той е човек.

— Развратник да бъде президент?! Това е отвратително.

— Е, ще приемеш ли предложението му? — захили се Сийграм.

— Не ставай смешен — отвърна му тя.

— Мога ли да се присъединя към битката?

Въпросът бе зададен от един дребен мъж с огненочервена коса и спретнат тъмносин смокинг. Беше с изрядно поддържана брада като цвета на косата му, която подчертаваше острите му лешникови очи. На Сийграм гласът му се стори смътно познат, но лицето не му говореше нищо.

— Зависи на чия страна ще минете — отвърна Сийграм.

— След като знам за култа на жена ви към женската свобода — поясни непознатият, — не ми остава друго, освен да се присъединя към армията на съпруга й.

— Вие познавате Дана?

— Как не! Аз съм й шеф.

Сийграм изумен се вторачи в мъжа.

— В такъв случай вие трябва да сте…

— Адмирал Джеймс Сандекър — прекъсна го Дана през смях. — Директорът на Националната служба по подводни и морски изследвания. Господин адмирал, мога ли да ви представя моя съпруг, който много лесно се шашва, Джийн.

— Имам честта, адмирале — протегна ръка Сийграм. — Отдавна чакам възможността лично да ви благодаря за онази малка услуга.

Дана зяпна с уста.

— Ама вие познавате ли се?

Сандекър кимна.

— Говорили сме по телефона, но не сме се срещали.

Дана хвана двамата мъже под ръка.

— Моите най-големи любимци да заговорничат зад гърба ми. И за какво?

Сийграм и Сандекър срещнаха погледи.

— Веднъж се обадих на адмирала и му поисках информация по един въпрос. Това е всичко.

Сандекър потупа Дана по ръката и рече:

— Защо не накараш стария човек да ти е безкрайно благодарен, като идеш да му донесеш чаша уиски с вода?

Дана се поколеба за миг, после целуна леко Сандекър по бузата и покорно тръгна да си пробива път през групите от гости, които се тълпяха край бара.

Сийграм поклати глава изумен.

— Явно имате подход към жените. Ако аз я бях накарал да ми донесе нещо за пиене, тя щеше да ми плюе в лицето.

— Аз й давам заплата — отвърна Сандекър. — А вие не.

Те се упътиха към терасата и Сийграм си запали цигара, а Сандекър започна да разпалва огромна пура „Чърчил“. Вървяха мълчаливо, докато стигнаха до висока колона в едно усамотено кътче.

— Някакви вести от „Първи опит“ от ваша страна? — попита тихо Сийграм.

— Днес в един на обед наше време е акостирала в нашата военноморска подводна база във Форт ъф Клайд.

— Значи преди близо осем часа. Защо не са ме уведомили?

— Вашите нареждания бяха изрични — студено отвърна Сандекър. — Никакви съобщения от моя кораб, докато вашият агент не се завърне благополучно на американска земя.

— Тогава как…?

— Информацията получих от стар приятел във флотата. Той ми се обади преди половин час, крещейки като бесен, за да ме пита къде е слязъл моя шкипер, след като е използвал морски съоръжения без разрешение.

— Някъде се е получил провал — отбеляза Сийграм с равен тон. — Очакваше се вашият кораб да акостира в Осло и да свали моя човек на сушата. Какво, по дяволите, прави корабът в Шотландия?

Сандекър погледна Сийграм с твърд поглед.

— Нека уточним едно нещо, господин Сийграм. НСПМК не е оръдие на ЦРУ или на ФБР, нито на която и да е друга разузнавателна служба и аз никак не искам да рискувам живота на моите хора, за да можете вие да се мотаете в комунистическа територия и да си играете на шпионски игри. Ние се занимаваме с океанографски изследвания. Следващия път, когато искате да си играете на Джеймс Бонд, обърнете се към флотата или към бреговата охрана да ви свършат мръсната работа. Не подвеждайте президента да дава нареждания за ползване на някой от моите кораби. Ясен ли съм, господин Сийграм?

— Поднасям извиненията си, задето обезпокоих вашата служба, господин адмирал. Не съм искал да уронвам престижа ви. Опитайте се да разберете моето неудобство.

— Ще ми се да го разбера. — Лицето на адмирала поомекна малко. — Само че ще опростите далеч повече нещата, ако ме посветите във вашата тайна и ми кажете каква цел преследвате.

Сийграм извърна глава.

— Съжалявам, но не мога.

— Разбирам — каза Сандекър.

— Според вас защо „Първи опит“ е подминал Осло? — поиска да узнае Сийграм.

— Предполагам, че вашият агент е сметнал за опасно да се качи на граждански самолет от Осло и е предпочел военен. Нашата подводна ядрена база във Фърт ъф Клайд има най-близкото летище, така че той вероятно е наредил на капитана на моя изследователски кораб да подмине Норвегия и да се упъти към военното летище.

— Надявам се да сте прав. Опасявам се обаче, че каквато и да е причината, отклонението от утвърдения ни план може само да доведе до неприятности.

Сандекър забеляза Дана, която стоеше на вратата на терасата с чаша в ръка. Търсеше ги с поглед. Той махна с ръка, за да привлече вниманието й и тя тръгна към двамата мъже.

— Вие сте щастливец, Сийграм. Имате умна и хубава жена.

Изведнъж зад Дана се появи Мел Донър, подмина я и стигна пръв при тях. Той се извини на адмирал Сандекър и тихо заговори на Сийграм:

— Преди двайсет минути е дебаркирал военноморски кораб със Сид Коплин на борда. Оттам е закаран в Уолтър Рийд.

— Защо в Уолтър Рийд?

— Бил доста тежко ранен.

— Милостиви боже! — изстена Сийграм.

— Отвън ме чака кола. След петнайсет минути можем да сме там.

— Добре, само за секунда.

Сийграм каза нещо шепнешком на Сандекър, после го помоли да изпрати Дана до вкъщи и да го извини пред президента. После тръгна след Донър към колата.

7.

— Съжалявам, но той е под упойка и точно сега не мога да пусна никакви посетители.

Аристократичният вирджински глас беше тих и любезен, ала раздразнението, което засенчваше сивите очи на доктора оставаше неприкрито.

— Дали е в състояние да говори? — попита Донър.

— За човек, дошъл в съзнание само преди минути, умствените му възможности са забележително будни. — Облакът в очите на доктора не се разсея. — Но нека това да не ви заблуждава. Известно време няма да може да играе тенис.

— Доколко е сериозно положението му? — поинтересува се Сийграм.

— Казано с една дума — много. Докторът, който го е оперирал на борда на изследователския кораб, е свършил добра работа. Раната от куршума в левия му хълбок ще зарасне бързо. Другата рана обаче е оставила малка пукнатина на черепа високо на челото. Вашият господин Коплин ще чувства главоболие доста време занапред.

— Ние трябва да го видим още сега — твърдо настоя Сийграм.

— Вече ви казах — съжалявам, но в момента е невъзможно.

Сийграм пристъпи крачка напред и застана очи в очи с доктора.

— Чуйте ме добре, докторе. Приятелят ми и аз ще влезем в тази стая, независимо дали ще одобрите това или не. Ако вие лично се опитате да ни спрете, ние ще ви вържем за една от вашите операционни маси. Ако почнете да викате на помощ санитари, ще ги застреляме. Ако се обадите в полицията, те ще уважат нашите карти за самоличност и ще правят това, което им кажем. — Сийграм млъкна и изви устни в самодоволна усмивка. — Така че, докторе, избирайте.

Коплин лежеше по гръб в леглото; лицето му беше бяло като възглавницата зад главата му, но очите му бяха учудващо ясни.

— Ще изпреваря въпроса ви — заговори той с нисък, хриплив глас, — чувствам се ужасно. И това е самата истина. Само не ми казвайте, че изглеждам добре. Защото това ще е огромна лъжа.

Сийграм издърпа стол до леглото и се усмихна.

— Не разполагаме с много време, Сид, затова, ако си в състояние, да минем направо на въпроса.

Коплин кимна към маркучите, свързани с ръката му.

— Тия опиати замъгляват съзнанието ми, но ще говоря, доколкото ми позволяват силите.

Донър кимна.

— Дойдохме да чуем отговора, струващ милиарди долари.

— Намерих следи от бизаний, ако за това питате.

— Наистина ли си намерил?! Сигурен ли си?

— Пробите ми на терена бяха без капка насилване на въображението — точни като лабораторни изследвания, но аз съм деветдесет процента сигурен, че това е бизаний.

— Слава богу! — въздъхна Сийграм. — Успя ли да направиш количествен анализ?

— Да.

— Колко… колко килограма бизаний според теб могат да се изкопаят от планината Бедная.

— С повече късмет може би една чаена лъжичка.

В първия момент Сийграм не схвана добре думите му, но после ги проумя. Донър седеше със застинало, безизразно лице, здраво вкопчил ръце в облегалките на стола.

— Една чаена лъжичка — унило прошепна Сийграм. — Сигурен ли си?

— Непрекъснато ме питаш дали съм сигурен. — Бялото лице на Коплин почервеня от негодувание. — Ако не ми вярваш, прати някой друг там, на майната си.

— Успокой се. — Донър сложи ръка на рамото на Коплин. — Нова земя беше единствената ни надежда. Ти пострада много повече, отколкото имахме правото да очакваме. Ние сме ти благодарни, Сид, сърдечно благодарни.

— Все още не са изгубени всички надежди — прошепна Коплин и притвори клепачи.

Сийграм не го чу добре и се наведе към него.

— Какво каза, Сид?

— Още не сте изгубили всичко. Там е имало бизаний.

Донър се премести по-наблизо.

— Какво искаш да кажеш с това, че е имало.

— Вече няма… изкопали са го…

— Натъкнах се на остатъци на склона на планината. — Коплин се поколеба за миг. — Когато почнах да копая…

— Да не искаш да кажеш, че някой друг вече е изкопал бизаний от планината Бедная? — с недоумение попита Сийграм.

— Да.

— Мили боже! — изстена Донър. — И руснаците са по същата следа.

— Не… не…

Сийграм доближи ухо до устните на Коплин.

— Не са руснаците…

Сийграм и Донър си размениха смутени погледи.

Коплин немощно хвана ръката на Сийграм.

— Колорадците…

После той затвори очи и изпадна в безсъзнание.

Двамата мъже тръгнаха през паркинга под воя на далечна сирена.

— Според теб какво искаше да каже Коплин? — попита Донър.

— Не стана ясно — отвърна разсеян Сийграм. — Изобщо не стана ясно.

8.

— Какво толкова е станало, та ме будиш в почивния ми ден? — изропта Превлов.

Без да дочака отговор, той отвори вратата и въведе Марганин в апартамента. Превлов носеше копринено японско кимоно. Лицето му беше бледо и изморено.

Докато следваше Превлов през хола за към кухнята, Марганин с професионално око обходи мебелировката, без да пропусне нито една подробност. За човек, който живееше в малка казармена стая метър и осемдесет на два и петдесет, обзавеждането, просторът на апартамента му изглеждаха като летния дворец на Петър Велики. Какво ли нямаше в него: кристални полилеи, тапети от тавана до пода, френски мебели. Погледът му не пропусна да види и две чаши до преполовена бутилка „Шартрьоз“ върху полицата над камината, както и чифт женски обувки на пода под дивана. По всичко личеше, че бяха скъпи, западно производство. Той прибра с длан падналия кичур коса и се улови, че се заглежда в затворената врата на спалнята. Дамата положително беше изключително красива. Капитан Превлов имаше високи стандарти.

Превлов отвори хладилника и извади кана с доматен сок.

— Ще пийнете ли чаша?

Марганин поклати глава.

— Смесиш ли го с подходящи съставки — измънка Превлов, — както правят американците, получаваш превъзходен лек против махмурлук. — Той отпи от сока и направи гримаса. — И така, какво има?

— КГБ получил съобщение от един от неговите агенти във Вашингтон снощи. Те не могли да схванат смисъла и се надяват, че ние можем да хвърлим някаква светлина по въпроса.

Лицето на Марганин пламна. Широкият колан на кимоното на Превлов се бе разхлабил и се видя, че отдолу той е чисто гол.

— Много добре — въздъхна Превлов. — Продължавайте.

— Съобщението гласи: Проява на внезапен интерес на американците към събиране на скали. Свръхсекретна операция под кодово название „Сицилиански проект“.

Превлов го погледна над чашата си с „Блъди Мери“.

— Що за глупост е това? — Той допи коктейла на един дъх и я тресна на плота на мивката. — Нима нашият прославен братски комитет по разузнаването, КГБ, се е превърнал в дом на глупаци? — Гласът му беше безчувствен, обиграният глас на длъжностното лице Превлов — студен, лишен от всякаква интонация, само леко раздразнен от досада. — Ами вие, лейтенант? Защо ме безпокоите с тази детска гатанка в този час? Не можахте ли да почакате до утре сутринта, когато ще съм в кабинета си?

— Ами аз… аз реших, че е важно — запъна се Марганин.

— Естествено — иронично се усмихна Превлов. — Всеки път щом КГБ подсвирне, и хората скачат. Мен обаче определени заплахи не ме вълнуват. Факти, уважаеми лейтенант, факти трябват. Според вас, какво му е толкова важното на този Сицилиански проект?

— Струва ми се, че събирането на скали има връзка със случая в Нова земя.

Минаха може би двайсетина секунди, преди Превлов да заговори.

— Възможно е, много е възможно. И все пак не можем да сме сигурни, че има връзка.

— Аз… аз само си помислих…

— Моля, оставете мисленето на мен, лейтенант. — Той стегна колана на кимоното си. — А сега, ако свършихте с вашия лекомислен лов на вещици, аз бих искал да си легна отново.

— Ами ако американците търсят нещо…

— Добре, но какво? — невъзмутимо попита Превлов. — Кой ще е този толкова ценен за тях минерал, че трябва да го търсят в земята на неприятелска държава?

Марганин сви рамене.

— Отговорете на този въпрос и ще имате ключа. — Тонът на Превлов стана малко по-твърд. — Дотогава ще чакам и аз. Всеки селяндур може да задава глупави въпроси.

Лицето на Марганин отново пламна.

— Понякога американците имат скрити подтекстове в кодовите си названия.

— Да — отвърна Превлов с подигравателна тържественост, — те са специалисти в рекламите.

Марганин пристъпи напред.

— Аз проверих американските идиоми, които се отнасят до Сицилия и най-често срещаните са свързани с група хулигани и бандити.

— Ако си бяхте научили добре урока… — прозя се Превлов, — щяхте да знаете, че тя се нарича Мафия.

— Има също и един ансамбъл, който се нарича „Сицилианските ками“.

Превлов изгледа Марганин с леден поглед.

— Освен това в Уисконсин има един едър производител на консервирани храни, който произвежда сицилианско олио за салата.

— Достатъчно! — прекъсна го Превлов с вдигната ръка. — Сега пък и олио за салата! Никак не ми е до такива глупости толкова рано сутрин. — Той подкани с жест Марганин към външната врата. — Надявам се, че си имате друга работа в службата, която е по-стимулираща от събирането на скали.

В хола той спря пред масичка, върху която лежеше шахматна дъска от слонова кост и премести една от фигурите.

— Играете ли шах, лейтенант?

Марганин поклати глава.

— Отдавна престанах. Играх навремето, когато бях кадет във Военноморската академия.

— Говори ли ви нещо името Исак Болеславски?

— Не, сър.

— Исак Болеславски беше един от най-големите шахматисти — поясни Превлов с тон на учител. — Той е измислил множество знаменити варианти на тази игра. Един от тях е „Сицилианска защита“. — Той неочаквано подхвърли черния цар към Марганин, който сръчно го улови. — Опияняваща игра е шахът. Не е лошо да си я опресните.

Превлов отиде до вратата на спалнята и я отвори. После се обърна и се усмихна едва-едва на Марганин.

— А сега ме извинете. Можете да си тръгвате. Приятен ден, лейтенант.

Марганин излезе и веднага свърна към задния двор на постройката. Вратата на гаража беше заключена. Той се огледа крадешком наоколо, после удари страничния прозорец с юмрук и го счупи. След като внимателно извади няколко парчета от разбитото стъкло, той провря ръка и отвори отвътре прозореца. Хвърли още един поглед по алеята, покатери се на перваза и скочи в гаража.

До оранжевата ланча на Превлов беше паркиран американски форд седан. Марганин бързо огледа двете коли и запомни регистрационния номер на форда на посолството. За да изглежда взломът като дело на крадец, той свали чистачките — кражбата на които беше национално развлечение в Съветския съюз — после отвори вратата на гаража отвътре и излезе.

Забърза обратно към пътната врата и отиде на спирката да чака тролейбуса, който дойде само след три минути. Плати на шофьора, настани се на една седалка и се загледа през прозореца. След малко по лицето му заигра усмивка. Това беше най-оползотворената му сутрин.

Сицилианският проект мина на по-заден план.