Да извадим „Титаник“

9.

Август 1987

Мел Донър извърши обичайната проверка за подслушвателно устройство в стаята и включи магнетофона.

— Това е проба за силата на гласа. — Говореше без никаква интонация. — Едно, две, три — продължи той, докато настройваше тона и височината на звука, после кимна на Сийграм.

— Готови сме, Сид — вежливо заговори Сийграм. — Кажи ми, като се умориш и ще продължим утре.

Болничното легло беше повдигнато така, че Сид Коплин седеше почти изправен. Състоянието на минералога се бе подобрило значително от последната им среща. Лицето беше възвърнало цвета си, а очите му изглеждаха съвсем бистри. Единствено бинтът, омотан около плешивата му глава, издаваше, че е ранен.

— Мога да говоря до среднощ — каза той. — Готов съм на всичко, само и само да облекча скуката. Мразя болниците. Всички сестри имат ледени ръце, цветовете на проклетия телевизор непрекъснато се променят.

Сийграм се усмихна и постави микрофона в скута на Коплин.

— Хайде да започнем с отпътуването ти от Норвегия.

— Мина безпрепятствено — подхвана Коплин. — Както бе уговорено, цели двеста морски мили до Нова земя платноходът ми бе теглен от норвежкия риболовен кораб „Годхавън“. После капитанът нагости обилно с печено еленово месо, гарнирано със сос от козе сирене обречения на неизвестността човек, и му даде за из път щедро количество скандинавска ракия, накрая откачи буксира и пусна моя милост да продължи по живо, по здраво по Баренцово море.

— Имаше ли проблеми с времето?

— Никакви. Вашите метеорологични прогнози излязоха абсолютно верни. Беше по-студено от левия тестикул на полярна мечка, но иначе през цялото пътуване имах попътен вятър. — Коплин млъкна и се почеса по носа. — Прелестен беше този малък ветроход, с който ме снабдиха вашите норвежки приятели. Спасиха ли го?

Сийграм поклати глава.

— Не съм проверил, но знам, че трябваше да бъде унищожен. В никакъв случай не биваше да бъде качен на борда на изследователския кораб на НЮМА, а и не можеше да бъде оставен да се носи по течението, та да се изпречи на пътя на някой съветски кораб, нали разбираш.

Коплин тъжно кимна.

— Много жалко. Доста се бях привързал към него.

— Продължавай нататък, ако обичаш.

— Пристигнах на северния остров на Нова земя на другия ден късно следобед. Бях на щурвала повече от четирийсет часа, като ту придремвах, ту се сепвах, но по едно време почувствах, че вече не мога да си държа очите отворени. Слава богу, че имах ракийка. Само след няколко глътки стомахът ми пламваше като буен горски пожар и аз мигом се ококорвах.

— Срещна ли някакви други кораби?

— Не, хоризонтът беше съвсем чист — отвърна Коплин и продължи: — Отначало брегът ми се стори една безкрайна верига от стръмни скали. Реших, че няма смисъл да се опитвам да акостирам — беше почнало да се стъмва. Затова се насочих обратно в открито море, застанах на дрейф и си откраднах няколко часа сън. На заранта поех покрай скалите и най-сетне зърнах малко закътано заливче, пуснах спомагателния дизелов двигател и навлязох в залива.

— Къде нощува, на платнохода ли?

— Да, цели дванайсет нощи. На ден правех по два, понякога и по три проучвателни маршрута на ски, а привечер се връщах в уютната каюта, приготвях си топла храна и го удрях на сън.

— И през това време не срещна никого, така ли?

— Внимавах да не ме забележат от площадката за управляеми ракети „Келва“ и от караулката край Кама. До последния ден на мисията си не видях и следа от руснаци.

— Кой те откри?

— Един руски часовой. Изглежда, кучето му беше попаднало на моя диря и надушило миризмата ми. И нищо чудно! Не бях се къпал почти три седмици.

Сийграм се усмихна. Донър се отнасяше към разпитването по-хладнокръвно и по-нетърпеливо.

— Да се върнем към проучвателните ти маршрути. Какво откри?

— Не можех да обходя целия остров на ски, затова съсредоточих вниманието си върху предполагаемите райони, отбелязани точно на разпечатките от сателитния компютър. — Той се загледа в тавана. — Северният остров, откъснатите крайни части от Уралските и Югорските планински вериги, няколко хълмисти равнини, плата и високи хълмове — райони, повечето от които са покрити с вечен сняг. Силните ветрове там почти не стихват. Минусовите температури там бяха убийствени. Освен скален мъх друга растителност не открих. Ако е имало някакви топлокръвни животни, те са били уединени някъде.

— Говори повече за проучванията си — прекъсна го Донър — и спести пътеписите си за друг път.

— Просто излагам съществените неща. — Коплин хвърли неодобрителен поглед към Донър. Гласът му стана леден. — Възможно ли е да продължа, без да бъда прекъсван?

— Разбира се — каза Сийграм и премести стола си между леглото и Донър. — Това е твоя игра, Сид. Ние ще играем по твоите правила.

— Благодаря. — Коплин се намести по-удобно. — От географска гледна точка островът е доста интересен. Описанието на разломите и възседите на скалите, които някога са представлявали седименти, образувани под някогашно море, може да изпълни няколко тома. Докато от минераложка гледна точка, магмената парагенеза е бедна.

— Би ли го казал с прости думи?

Коплин се ухили.

— Произходът и находището на даден минерал се нарича парагенеза. Магмата, от друга страна, е източникът на цялата материя. Това е течна скална маса, нагрята при високо налягане, която се е втвърдила и е образувала вулканична скала, позната може би повече като базалт или гранит.

— Смайващо! — бездушно се обади Донър. — С една дума, искаш да кажеш, че на Нова земя няма никакви минерали.

— Ти си изненадващо схватлив, уважаеми Донър — отвърна му Коплин.

— Добре, а как откри следи от бизаний? — попита Сийграм.

— Това стана на тринайсетия ден, когато проучвах склона на Бедная и се натъкнах на рудна шлака.

— Рудна шлака ли?

— Беше заобиколена от купчини скали, извадени при разкопки на минна шахта. Тъкмо сред тази шлака се оказа, че има остатъци от бизаниева руда.

Лицата на двамата му събеседници се опънаха.

— Входът на шахтата беше умело прикрит — продължи Коплин. — Отне ми почти цял следобед, докато установя на кой склон се намира.

— Един момент, Сид. — Сийграм сложи ръка върху ръката на Коплин. — Според теб входът на рудника е бил съзнателно замаскиран, така ли?

— Стар испански трик. Входът беше запълнен до нивото на естествения наклон на хълма.

— Шлаката не трябва ли да е на една линия с входа? — попита Донър.

— При нормални обстоятелства, да. Но в случая те са оставили празно място над сто метра встрани, отделено от плавен свод, който повтаря формата на планинския склон по посока запад.

— Но нали си открил входа? — настояваше Донър.

— Релсите и връзките за вагонетките бяха махнати, а коловозът покрит, но аз успях да проследя очертанието му, като се отдалечих на близо километър и половина и огледах планинския склон с бинокъл. От разстояние се вижда ясно всичко онова, което на място убягва от погледа. Това ме улесни да определя местонахождението на рудника.

— Кой ще си прави труда да замаскира изоставена мина в Арктика? — Сийграм зададе въпроса, без да има предвид някого. — Не виждам в това нито някакъв метод, нито логика.

— Ти си наполовина прав, Джийн. Логиката, опасявам се, остава загадка, но методът е бил спазен брилянтно от професионалисти — колорадци. — Последната дума бе произнесена бавно, почти с благоговение. — Именно те са мъжете, които са изкопали мината в планината Бедная. Мъже, които са знаели как да разчистват скали, да взривяват, да промиват, да сондират — корнуолци, ирландци, германци и шведи. Не руснаци, а мъже, емигрирали в Съединените щати и станали легендарни пробивачи в колорадските скали. Кой знае как са се озовали на снежните склонове на планината Бедная, но тези мъже са били там, изкопали са бизания, а после са изчезнали в арктическия мрак.

По лицето на Сийграм се изписа израз на пълно недоумение. Той се обърна към Донър и видя същото изражение и по неговото лице.

— Звучи налудничаво, абсолютно налудничаво.

— Налудничаво ли? — повтори Коплин. — Може би, но не по-малко вярно.

— Ти като че ли си доста сигурен — измърмори Донър.

— Напълно. Загубих вещественото доказателство, докато ме преследваше патрулиращият войник. Имате единствено думата ми за това, но защо се усъмнявате в нея? Като учен аз само докладвам фактите, нямам никакви потайни мотиви да говоря лъжи. Така че, на ваше място, господа, просто бих приел тази дума за искрена.

— Както вече казах, играта е твоя — едва се усмихна Сийграм.

— Спомена нещо за веществено доказателство. — Донър беше спокоен и съвършено делови.

— След като проникнах в минната шахта — между другото халтавата скала се разтроши в ръцете ми, та трябваше да прокопая близо еднометров тунел — първото нещо, в което ударих главата си в тъмнината, беше въже на вагонетка. След четвъртото ми драсване на кибритена клечка пламъкът освети две стари газени лампи. И в двете беше останала газ и след три опита успях да ги запаля. — Избледнелите сини очи на Коплин като че ли се вторачиха в нещо отвъд стената на болничната стая. — Гледката, която оживя на светлината от лампите, беше потресаваща: рудничарски инструменти, подредени прилежно на местата им, празни вагонетки върху ръждясали релси, къртачни съоръжения, готови да атакуват скалата — все едно че мината чакаше следващата смяна да отдели рудата и да разтовари шлаката на бунището.

— Остана ли с впечатлението, че мината е била изоставена набързо?

— Съвсем не. Всичко си беше на място. Наровете в едно странично помещение бяха оправени, кухнята беше почистена, всички домакински съдове си стояха на лавиците. Дори мулетата, използвани да теглят вагонетките, са били отведени в работното помещение и предвидливо застреляни — в средата на черепа на всяко имаше по една малка кръгла дупка. Не, напротив, напускането на мината е било добре обмислено.

— Още не си ни казал по какво съдиш, че това са били колорадци — равнодушно продължи да разпитва Донър.

— Тъкмо стигнах и до това. — Коплин оправи възглавницата си и внимателно се обърна на една страна. — Разпознавателните белези бяха налице, естествено. По-тежките съоръжения все още носеха търговската марка на производителя. Вагонетките са били изработени в чугунолеярната „Гътри и синове“ в Пуебло, Колорадо, пробивните съоръжения бяха от ковашка и металообработваща фирма „Тор“, Денвър, а върху по-малките сечива личаха издълбани имената на различни ковачи, които са ги майсторили. Повечето от тях бяха от Сентръл Сити и Айдахо Спрингс — двата рудодобивни града в Колорадо.

Сийграм се облегна назад в стола си.

— Може руснаците да са купили съоръженията в Колорадо и да са ги закарали на острова.

— Не е изключено — отвърна Коплин. — Само че има още няколко подробности, които пак водят към Колорадо.

— Какви например?

— Едната е трупът върху нара.

— Труп ли? — Сийграм присви очи.

— Да, труп с рижа коса и рижа брада — нехайно поясни Коплин. — Добре запазен поради минусовата температура. Най-любопитното беше краткото посвещение, издълбано в дървото над подпорите на нара. То гласеше на английски, пропуснах да кажа — „Тук почива Джейк Хобарт, роден през 1874 година. Страхотно добър човек, който загина в снежна буря на 10 февруари 1912 година“.

Сийграм стана и закрачи край леглото.

— Име. Това поне е първа крачка. — Той се спря и погледна Коплин. — Бяха ли оставени някакви лични вещи?

— Не, липсваше всякакво облекло. Странното беше, че етикетите на всички хранителни консерви бяха френски. А по земята се търкаляха около петдесет опаковки от тютюн. Последният детайл от мозайката обаче, детайлът, който безпогрешно разкриваше връзката с колорадците, беше пожълтял вестник „Роки Маунтин Нюз“ с дата 17 ноември 1911 година. Тъкмо тази част от веществените доказателства загубих.

Сийграм извади пакет цигари и изтръска една от него. Донър му поднесе огън от запалка и Сийграм му благодари с кимване.

— Значи има вероятност руснаците да не притежават бизаний — каза той.

— Трябва да добавя още нещо — спокойно продължи Коплин. — Горната дясна част на страница трета на вестника беше внимателно изрязана. Това може и нищо да не означава, но все пак една проверка в архива на редакцията би довела до някаква следа.

— Може би. — Сийграм замислен гледаше Коплин. — Благодарение на теб вече имаме план на действие.

Донър потвърди с глава.

— Ще резервирам място за следващия полет до Денвър. Ако имаме късмет, може и да се върна с няколко отговора.

— Първо иди в редакцията на вестника, после се опитай да научиш нещо за Джейк Хобарт. Аз пък ще проверя тук старите военни досиета. Освен това свържи се и с някой местен експерт по минното дело в Западните щати и разпитай за производителите, които ни изреди Сид. Колкото и да е невероятно, все някой от тях може още да е в този бизнес.

Сийграм се изправи на крака и се обърна към Коплин.

— Толкова много сме ти задължени, че не знам как ще ти се отплатим — тихо рече той.

— По моему ония някогашни миньори са изкопали от недрата на проклетата планина близо половин тон богата на бизаний руда — рече Коплин и потърка небръснатата си от месец брада. — И тази руда сигурно е тайно складирана някъде по света. Или пък, ако не е излязла на бял свят от 1912 година насам, може и да се е затрила нейде завинаги. В случай обаче, че я откриете, или по-скоро, когато я откриете, изразете благодарността си, като ми изпратите малък образец за колекцията ми.

— Считай го за сторено.

— А докато си вършите работата, постарайте се да намерите адреса на мъжа, който спаси живота ми. Искам да му изпратя каса хубаво вино. Той се казва Дърк Пит.

— Сигурно имаш предвид доктора, който те е оперирал на борда на изследователския кораб.

— Имам предвид мъжа, който застреля съветския часовой и кучето му, а после ме изведе от острова.

Донър и Сийграм си размениха втрещени погледи.

Пръв се съвзе Донър.

— Застрелял е съветски часовой?! — Изрече го повече като констатация, отколкото като въпрос. — Божичко, това оплесква плановете ни!

— Но това е невъзможно! — успя най-сетне да смотолеви и Сийграм. — Когато си се срещнал с кораба на НЮМА, ти си бил сам.

— Кой ти каза?

— Ами… никой. Ние така предположихме…

— Аз да не съм супермен — рече подигравателно Коплин. — Часовоят тръгна по следите ми, приближи се на около двеста метра и стреля в мен два пъти. Съвсем не бях в състояние да надтичам едно куче, а после да измина с ветроход над петдесет мили в открито море.

— А откъде се взе този Дърк Пит?

— Нямам никаква представа. Часовоят вече ме влачеше към началника на караулното, когато изведнъж насред фъртуната изникна Пит, също като някой отмъстителен северен бог, и спокойно, сякаш вършеше това всеки ден преди закуска, застреля първо кучето, после войника, без да отрони дума.

— Сега руснаците ще използват случая за пропаганда — изнедоволства Донър.

— Как, след като нямаше никакви свидетели? — запита Коплин. — Войникът и кучето му сигурно са вече на метър и половина под снега, я ги намерят, я не. Но и да ги намерят, какво от това? Кой може да докаже нещо? И двамата се паникьосвате за едното нищо.

— Онзи човек се е подложил на страхотен риск — отбеляза Сийграм.

— И добре че го направи — измърмори Коплин. — Иначе, вместо сега да лежа в безопасност на топло в стерилно болнично легло, щях да лежа в стерилен руски затвор, където щях да издам не само всичко за секцията „Мета“ и бизания, ами и майчиното си мляко.

— Напълно си прав — призна Донър.

— Опиши ми този човек — настоя Сийграм. — Лице, телосложение, облекло — всичко, което си спомняш.

Коплин започна да го описва. За някои неща обрисовката му беше по-схематична, но за други бе съхранил в паметта си забележително точни подробности.

— Разговаря ли с него по време на пътуването ви с изследователския кораб?

— Не бях в състояние. Загубих съзнание още щом ме вдигна на ръце, и дойдох на себе си едва във Вашингтон, в болницата.

Донър направи знак на Сийграм.

— Трябва бързо да издирим този човек, хайде.

Сийграм кимна.

— Аз започвам с адмирал Сандекър. Пит трябва да има нещо общо с изследователския кораб. Може би някой от НЮМА го познава.

— Много ми е любопитно да разбера доколко знае той — каза Донър с поглед, забит в пода.

Сийграм не каза нищо. Беше се унесъл в мисли за един призрачен образ на покрит със сняг остров в Арктика. Дърк Пит. Той повтори името наум. Странно, но като че ли му беше познато.

10.

В дванайсет и десет след полунощ телефонът иззвъня. Сандекър отвори едното си око и го вторачи с убийствен поглед в апарата. Най-накрая се предаде и на осмото позвъняване вдигна слушалката.

— Да, кажете.

— На телефона е Джийн Сийграм, адмирале. Събудих ли ви?

— О, съвсем не — прозя се Сандекър, — никога не си лягам, преди да съм написал пет глави от автобиографията си, преди да съм обрал поне два магазина за алкохол и преди да съм похитил съпругата на някой колега. И тъй, какво има, Сийграм?

— Изникна още нещо.

— А, не! Повече няма да застрашавам живота на моите хора и на кораба, като избавям вашите агенти от вражеска територия. — Той натърти на думата „вражеска“ така, сякаш страната беше във война.

— Съвсем не става дума за това.

— А за какво тогава?

— Нужни са ми сведения за един човек.

— И защо на мен се обаждате в глуха доба?

— Реших, че може и да го познавате.

— Как се казва?

— Пит, Дърк. Фамилията му е Пит, вероятно се пише с едно „т“.

— Ще ми кажете ли ей тъй, само за да задоволите любопитството на старец като мен, какво ви кара да мислите, че го познавам?

— Нямам доказателства, но съм сигурен, че е свързан по някакъв начин с НЮМА.

— Моите подчинени са над две хиляди души. Мога ли да помня имената на всички?

— Бихте ли проверили за такъв човек? Налага се да говоря с него.

— Сийграм — раздразнен измърмори Сандекър, — вие сте нещо повече от нетърпим зъбобол. Не ви ли дойде наум да се обадите на моя завеждащ „Личен състав“ в редовното му работно време?

— Моите извинения — рече Сийграм, — но понеже работих до късно, та…

— Добре, ако открия въпросната личност, ще му кажа да ви се обади.

— Ще ви бъда много признателен. — Тонът на Сийграм продължаваше да е хладен. — Между другото, мъжът, когото нашите хора спасиха в Баренцово море, се възстановява бързо. Хирургът на „Първи опит“ се е справил великолепно с изваждането на куршумите.

— Коплин, тъй ли се казва раненият?

— Да. След няколко дни ще бъде вече на крак.

— Положението е било на косъм, Сийграм. Ако руснаците ни бяха надушили, сега щяхме да си имаме големи неприятности.

— Не знам какво да кажа — безпомощно отвърна Сийграм.

— Кажете просто едно „лека нощ“ и ме оставете да си доспя — изръмжа Сандекър. — Но преди това да ви попитам, като какъв се явява въпросният Пит в този епизод?

— Коплин тъкмо е бил заловен от руски часовой, когато този човек изникнал от виелицата и застрелял часовоя, а после превозил Коплин през петдесет мили бурно море, да не говорим, че също така му почистил раните и по някакъв начин го качил на борда на вашия изследователски кораб, където го предал в ръцете на хирурга.

— И какво смятате да предприемете, когато го откриете?

— Това ще си остане между Пит и мен.

— Разбирам — рече Сандекър. — Е, лека нощ, господин Сийграм.

— Благодаря ви, господин адмирал. Дочуване.

Сандекър затвори телефона и остана известно време до апарата с недоумяващ израз на лицето. „Убил руски часовой и спасил американски агент. Дърк Пит… Ах, ти, хитър кучи сине!“

11.

Ранният самолет на „Юнайтед“ кацна на летище „Стейпълтън“ в Денвър в осем сутринта. Мел Донър мина бързо през гишето за проверка на багажа, взе кола под наем и седна зад волана. Предстоеше му петнайсетминутен път до булевард „Уест Солфакс“ и редакцията на „Роки Маунтин Нюз“. Докато следваше автомобилното движение по посока запад, погледът му се местеше от предното стъкло към пътната карта на града, разгъната на седалката до него.

Донър за първи път идваше в Денвър и почти го изненада лекият смог, който се стелеше над града. Очакваше да го посрещнат мръснокафяви и сиви облаци, присъщи на градове като Лос Анджелис и Ню Йорк, въпреки че Денвър винаги е извиквал в съзнанието му представа за град, трептящ от кристалночист въздух, сгушен в закрилническата сянка на величавите морави планини. Но дори и те го разочароваха; Денвър бе разположен в края на огромна равнина, отдалечен на най-малко седем километра от най-близката предпланина.

Донър паркира колата и тръгна към библиотеката на вестника. Момичето зад бюрото срещна погледа му през стъклата на очилата си и се усмихна дружелюбно, откривайки неравни зъби.

— Имате ли екземпляр на вашия вестник от 17 ноември 1911 година?

— О, толкова старо? — Тя изкриви устни. — Мога да ви предложа само фотокопие, оригиналите се намират в Държавния исторически архив.

— Искам да погледна само страница трета.

— Ако нямате нищо против да почакате петнайсетина минути, ще ида да потърся филмовата лента от тази дата и ще ви извадя копие на необходимата ви страница.

— Благодаря. Между другото, да имате случайно търговски справочник на Колорадо?

— Разбира се. — Тя се наведе под бюрото и постави книжката върху захабения гетинаксов плот.

Момичето изчезна, за да изпълни поръчката му, а Донър седна и започна да прелиства справочника. Не намери чугунолеярна „Гътри и синове“ в Пуебло. Отвори на буква „Т“. И там не откри ковашка и металообработваща фирма „Тор“ в Денвър. Наистина, заключи той в себе си, малка беше вероятността тези две фирми да продължават да съществуват след близо осем десетилетия.

Петнайсетте минути минаха, а момичето все още го нямаше и за да не бездейства, Донър нехайно продължи да прелиства справочника. С изключение на „Кодак“, „Мартин Мариета“ и „Гейтс Ръбър“ малко бяха другите фирми, за които бе чувал. Изведнъж застина на място. На буквата „Д“ погледът му попадна на „Дженсън и Тор“, метални изделия, Денвър. Той откъсна страницата, пъхна я в джоба си и подхвърли справочника на плота на бюрото.

— Готово, господине — появи се момичето. — Дължите ми петдесет цента.

Донър плати и жадно хвърли поглед на заглавието в горния десен ъгъл на фотокопието на стария вестник. Материалът се отнасяше за нещастие в рудник.

— Ще ви свърши ли работа, господине? — попита момичето.

— Би трябвало — отвърна той, излизайки.

Заводът за метални изделия „Дженсън и Тор“ се намираше между железопътното депо Бърлингтън-Север и реката Саут Плат. Представляваше огромна масивна постройка, която би загрозила всяка гледка, с изключение на тази, която я заобикаляше. Високи кранове в хангара местеха ръждясали тръби от една купчина на друга, трошачката удряше с такъв непоносим грохот, че проглушаваше ушите. Отстрани се издигаше административната сграда с шумоизолиращи бетонни стени и високи сводести прозорци.

Широкоплещест администратор с приятно лице го поведе по коридор с мъхнат килим към просторен кабинет, облицован с ламперия. Карл Дженсън младши стана от писалището си и се ръкува с Донър. Беше млад човек, не повече от двайсет и осем годишен, с дълга коса, малки мустачки, облечен в костюм от шотландско каре. Изглеждаше досущ като възпитаник на престижен университет. Донър не можеше да си го представи като някакъв друг.

— Благодаря ви, че отделихте време да се срещнете с мен, господин Дженсън.

Младият човек се усмихна предпазливо.

— Реших, че е нещо важно. Високопоставена личност от средите на Вашингтон… Как бих могъл да откажа?

— Както ви споменах по телефона, интересуват ме някои архивни документи.

Усмивката на Дженсън се прибра.

— Надявам се, не сте от Отдела за държавните приходи.

Донър поклати глава.

— Съвсем не. Интересът на правителството е чисто исторически. Ако все още ги съхранявате, бих желал да проверя отчетите за продажбите ви за месеците от юли до ноември 1911 година.

— Будалкате ли ме? — засмя се Дженсън.

— Повярвайте ми, говоря най-сериозно.

Дженсън го гледаше равнодушно.

— Сигурен ли сте, че тъкмо тази фирма търсите?

— Да — рязко отвърна Донър, — ако тя е потомък на ковашката и металообработващата фирма „Тор“.

— Тя беше на прадядо ми — призна Дженсън. — Баща ми изплатил остатъка от заема и сменил името й през 1942 година.

— Пазите ли старата документация?

Дженсън сви рамене.

— Не, отдавна я изхвърлихме. Ако трябваше да пазим всяка квитанция за продажба от основаването на фирмата през 1897 година от прадядо ми, щеше да ни е необходим склад с размерите на стадиона „Бронко“.

Донър извади носна кърпа и попи ситните капчици пот по лицето си, после се отпусна на стола.

— Можете обаче да благодарите на Карл Дженсън старши — продължи Дженсън — за неговата предвидливост. Имаме цялата стара документация, записана на микрофилм.

— На микрофилм?

— Единственият начин да процедираме бързо. След всяка пета година ние филмираме всичко. Олицетворение на експедитивността — това сме ние.

Донър не можеше да повярва на късмета си.

— В такъв случай ще можете да ми представите документите за продажбите през последните месеци на 1911 година, така ли?

Дженсън не отговори, само се наведе над бюрото си и заговори по интеркома, после се облегна назад в стола си.

— Докато чакаме, мога ли да ви предложа чаша кафе, господин Донър?

— Предпочитам нещо с глътка алкохол.

— Типично за човек от големия град. — Дженсън стана и отиде до облицования с огледала бар шкаф, откъдето извади бутилка „Чивъс Регал“. — Денвър ще ви се стори доста еснафски град. Тук на барче в кабинет се гледа с неодобрение. Колегите ми в града са възприели обичая да черпят клиентите си с една голяма кока-кола и обилен обяд с виенски шницел. За радост на нашите почитаеми клиенти от други градове аз чиракувах на Медисън авеню.

Донър пое чашата и отпи.

Дженсън го изгледа одобрително и му наля втори път.

— Кажете ми, господин Донър, какво по-точно очаквате да откриете в тези документи?

— Нищо особено — отвърна Донър.

— Хайде, хайде. Правителството няма да прати човек на другия край на страната само за да опише точка по точка седемдесет и шест годишни протоколи за продажба.

— Правителството често борави с поверителните си материали по странен начин.

— Дори и с поверителни материали от 1911 година? — Дженсън заклати глава в недоумение. — Направо е смайващо.

— Ще ви кажа само, че ние се опитваме да разкрием отдавнашно престъпление, чийто извършител е купил съоръжения от вашия прадядо.

Дженсън се усмихна и любезно прие лъжата.

В кабинета влезе тъмнокосо момиче с дълга пола и ботуши. То хвърли съблазняващ поглед към Дженсън, остави фотокопие върху бюрото му и излезе.

Дженсън взе листа и прегледа съдържанието му.

— Изглежда, месеците от юни до ноември са били период на рецесия за моя праотец. Слабо са вървели продажбите тогава. Нещо по-специално ли ви интересува, господин Донър?

— Миньорските съоръжения.

— Така, това трябва да са пробивни машини. Поръчани са на десети август и са получени от купувача на първи ноември. — Устните на Дженсън изведнъж се разтеглиха в усмивка. — Май ще изпаднете в смешно положение, господине.

— Не ви разбирам.

— Ами купувачът или, както уточнихте, престъпникът… — Дженсън млъкна, за да произведе ефект — е правителството на Съединените щати.

12.

Дирекцията на секцията „Мета“ беше забутана в една безлична стара сграда до двора на Военния корабостроителен завод във Вашингтон. Огромна табела с букви, олющени от двойната яростна атака на лятото — жегата и влагата, скромно представяше сградата като фирма за товарни коли и складове „Смит“.

Товарните площадки изглеждаха напълно достатъчни; на съответните места бяха струпани сандъци и щайги, а товарните камиони, паркирани в двора зад висока ограда и обърнати към автомобилното движение по Сюитланд Паркуей, по нищо не се различаваха от всяка друга товарна кола в движение. Само при по-внимателно вглеждане би се забелязало, че това са стари, запуснати превозни средства без двигатели и потънали в прах, неизползвани кабини. Гледката би стоплила душата на всеки филмов сценограф.

Джийн Сийграм прочете предложенията за покупки на недвижими имоти за монтиране на съоръженията за Сицилианския проект. Общо четирийсет и шест на брой. Най-много се предлагаха по северната канадска граница, следвани от тези по Атлантическото крайбрежие. Тихоокеанският бряг разполагаше с осем обекта, а по границата над Мексико и Мексиканския залив се предоставяха само четири. Сделките бяха минали гладко; във всяка от тях купувачът се представяше като пълномощник на Управлението по енергийни проучвания.

Нямаше причина да възникнат подозрения. Цялостният външен вид на съоръженията беше конструиран така, че да приличат на малки транслационни електростанции. Погледнати отвън, дори и най-бдителното око не би се усъмнило в тях.

Вече преглеждаше сметките по изграждането им, когато частният му телефон иззвъня.

— Сийграм слуша.

— Здравейте, господин Сийграм.

— Кой се обажда?

— Майор Макпатрик, от канцеларията на Военния архив. Помолихте ме да ви се обадя на този телефон, ако открия нещо за рудокопач на име Джейк Хобарт.

— О, да, извинете, нещо се бях разсеял.

Сийграм почти си представи как изглежда човека от другата страна на линията — под трийсет години, до такава степен го издаваше младежкият му глас и начинът, по който изяждаше някои срички. Вероятно до четирийсет и петата си годишнина щеше да стане генерал, при положение че си създаде необходимите връзки, докато завежда отдел в Пентагона.

— Какво ще ми кажете, господин майор?

— Открих въпросния човек. Цялото му име е Джейсън Кливланд Хобарт, роден на 23 януари 1874 година във Винтън, Айова.

— Е, поне годината съвпада.

— И професията — бил е рудокопач.

— Нещо друго?

— През май 1898 година се е записал в армията и е служил в Първи колорадски доброволен полк във Филипините.

— Колорадски ли казахте?

— Точно така, господине. — Макпатрик замълча и Сийграм чу в слушалката шум от прелистване на хартия. — Хобарт е имал чудесно военно досие. Бил е произведен в чин сержант, раняван е сериозно в битката с филипинските метежници и два пъти е бил награждаван с ордени за храброст.

— Кога се е уволнил?

— В ония години се е казвало „демобилизирал“ — поясни с гордост от познанията си Макпатрик. — Хобарт е напуснал армията през октомври 1901 година.

— Това ли ви е последното сведение за него?

— Не. Вдовицата му продължава да получава пенсия…

— Почакайте — прекъсна го Сийграм. — Жива ли е все още вдовицата му?

— Да. Тя всеки месец получава редовно като по часовник пенсия от петдесет долара и четирийсет цента.

— Тя трябва да е вече над деветдесет години. Не е ли малко необичайно да се плаща пенсия на вдовица на ветеран от Испанско-американската война? Че тия вдовици не са ли вече в гроба?

— О, не всички. Ние продължаваме да изплащаме стотици пенсии на вдовиците на загиналите в Гражданската война. Нито една от тях не е била родена, когато генерал Грант е превзел Ричмънд. Браковете между мили девойки и възрастни беззъби ветерани от Републиканската армия е било нещо обичайно в ония години.

— А пък аз мислех, че една вдовица има право на пенсия само ако съпругът й е загинал по време на война.

— Това не е задължително — отвърна Макпатрик. — Правителството изплаща две категории пенсии. Едната е при смърт по време на служба, което, разбира се, включва смърт по време на битка, тежко заболяване или нараняване, получено по време на службата между определени дати, гласувани от Конгреса. Втората е при смърт след уволнение от армията. Ето вие например. Вие сте служили във флотата по време на Виетнамската война между датите, постановени специално за този военен конфликт. Това означава, че ако ви бутне камион, настоящата ви или която и да е бъдеща съпруга, ще получава малка пенсия в продължение на четирийсет години оттогава нататък.

— Ще отбележа това в завещанието си — вметна Сийграм, изпълнен с неприятното чувство, че досието му се намира там, където всеки канцеларски плъх в Пентагона може да има достъп до него. — Да се върнем към Хобарт.

— Ето че стигнахме до странно недоглеждане от страна на Военния архив.

— Недоглеждане ли?

— Да. Във военните формуляри на Хобарт е пропуснато да се впише повторното му постъпване в армията, а в същото време той се води „загинал в служба на родината“. Никъде не е упомената причината за смъртта му, само датата… 17 ноември 1911 година.

Сийграм изведнъж се изправи в стола си.

— Научих от достоверен източник, че Джейк Хобарт е починал като цивилен на 10 февруари 1911 година.

— Както вече ви казах, не е упомената причината за смъртта му, но ви уверявам, че Хобарт е починал като войник, а не като цивилен, на 17 ноември. В досието му има писмо с дата 25 юли 1912 година, подписано от Хенри Л. Стимсън, секретар на Военното министерство по времето на президента Тафт, с което той нарежда да бъде отпусната пълна вдовишка пенсия на вдовицата на сержант Джейсън Хобарт до края на живота й. Как Хобарт е привлякъл вниманието лично на военния секретар остава загадка, но пък не оставя почти никакво съмнение относно положението, което е заемал нашият човек. Само един прославен войник може да заслужи подобна привилегия, а не въглекопач.

— Той не е бил въглекопач — възрази Сийграм.

— Е добре де, какъвто и да е бил.

— Имате ли адреса на госпожа Хобарт?

— Да, тук е някъде. — Макпатрик се умълча за миг. — Госпожа Аделин Хобарт, Кале Арагън, 261-В, Лагуна Хилс, Калифорния. Тя е в един от онези благоустроени пансиони за стари хора по крайбрежието, близо до Лос Анджелис.

— Това ми е достатъчно — каза Сийграм. — Много благодаря за помощта ви, господин майор.

— Неприятно ми е да ви го кажа, господин Сийграм, но ми се струва, че в случая става дума за двама различни мъже.

— Може би сте прав — отвърна Сийграм. — Изглежда, съм попаднал на грешна следа.

— Ако мога с още нещо да ви помогна, моля, не се колебайте да ми се обадите.

— Обезателно — смънка Сийграм. — Още веднъж ви благодаря.

След като затвори телефона, Сийграм обгърна с ръце главата си и се отпусна в стола. Може би цели две минути остана така, без да помръдне. После сложи ръце върху бюрото и разтегли устни в широка, самодоволна усмивка.

Възможно е да са съществували двама различни мъже с едни и същи фамилни имена и година на раждане, които да са работили в един и същ щат и да са имали една и съща професия. Тази част от загадката може и да е съвпадение. Но не е съвпадение връзката, славната връзка, криеща огромен риск, но обещаваща огромен успех — 365 на 1 — която мистериозно свързва двамата мъже и ги слива в един — протоколираната смърт на Хобарт и старият вестник, намерен от Сид Коплин в планината Бедная в мината, носеха една и съща дата: 17 ноември 1911 година.

Той натисна бутона на интеркома за секретарката.

— Барбара, свържи ме с Мел Донър в Денвър, хотел „Браун Палас“.

— Какво съобщение да оставя, ако го няма?

— Предай да му кажат да ми се обади на частния телефон, когато се върне.

— Разбрано.

— И още нещо, резервирай ми място за първия утрешен самолет на „Юнайтед“ за Лос Анджелис.

— Да, сър.

Сийграм изключи апарата и се облегна замислен назад в стола. Аделин Хобарт, над деветдесетгодишна. Помоли се на Бога да не е изкуфяла.

13.

Донър рядко наемаше хотел в центъра на града. Предпочиташе по-скромната обстановка на някой мотел сред зеленина в покрайнините, но съображенията на Сийграм наблягаха на факта, че следователят ще получи по-лесно съдействие от местните хора, ако даде да се разбере, че е наел стая в най-стария и престижен хотел в града. Следовател. Повръщаше му се от тази дума. Ако преди пет години някой от неговите колеги професори в Южнокалифорнийския университет му беше казал, че докторатът му по физически науки ще го принуди да играе такава потайна роля, той щеше да се задави от смях. Сега обаче Донър не се смееше. Сицилианският проект беше от огромно жизнено значение за интересите на страната, за да рискува изтичане на сведения чрез външна помощ. Той и Сийграм бяха замислили и създали проекта със собствени сили и се бяха договорили сами да осъществят колкото се може по-голяма част от него.

Донър остави наетия под наем плимут на обслужващия паркинга, прекоси Тремънт Плейс и влезе през старомодната въртяща се врата на хотела в приятно обзаведеното фоайе. На рецепцията младият мустакат помощник-управител му подаде бележка без нищо повече от една усмивка. Донър я взе без нищо повече от едно „благодаря“ и се упъти към асансьора, за да се прибере в стаята си.

Той тръшна вратата след себе си, метна ключа от стаята и бележката със съобщението от Сийграм върху писалището и включи телевизора. Беше прекарал дълъг и изморителен ден, а организмът му продължаваше да е настроен на вашингтонското часово време. Донър набра номера на „обслужване по стаите“ и си поръча вечеря в стаята, после изу обувките си, разхлаби вратовръзката си и се просна на леглото.

Може би за десети път започна да препрочита фотокопието на страницата от стария вестник. То щеше да е много занимателно четиво, ако, тъй да се каже, интересът на Донър беше насочен към рекламите за акордьори на пиана, електрически колани за херния и лекарства против загадъчни заболявания, както и към редакционни бележки относно непоколебимостта на денвърската градска община да разчисти еди-коя си улица от греховни домове за забавления или любопитни кратки съобщения, разчитащи да накарат дамската читателска публика от началото на 1900-та година да ахва от оправдани страхотии.

Донър се усмихна на тази отколешна случка и прехвърли вниманието си към дясната горна част на страницата, към частта, за която Коплин им бе казал, че липсва от вестника, намерен от него в Нова земя.

Колкото пъти погледът на Донър се плъзгаше по копието на старото съобщение, винаги се връщаше на последното име от изброените загинали рудничари. Бавно, като в транс, той остави листа в скута си, вдигна слушалката и набра извънградски номер.

14.

— Един „Монте Кристо“! — възкликна доволен Хари Янг. — На драго сърце ще взема един „Монте Кристо“. Салатата с рокфор също е превъзходна. Но преди това искам едно мартини, много сухо и с лимон.

— Един сандвич „Монте Кристо“ и салата с рокфор. Да, господине — повтори младата сервитьорка и се наведе над масата, при което късата й поличка се повдигна и откри белите й пликчета. — А за вас, сър?

— И за мен същото — кимна Донър, — само че аз ще започна с „Манхатън“ с лед.

Янг проследи с поглед над очилата си сервитьорката, която забърза към кухнята.

— Защо не ми я подари някой за Коледа — усмихна се той.

Янг беше мършав, дребен мъж. През изминалите десетилетия сигурно са го наричали конте този стар глупак. А сега беше жизнен бонвиван, с подвижно лице и набито око за красотата. Седеше на масата в сепарето срещу Донър, облечен със син пуловер с висока яка и жакардово спортно сако.

— Господин Донър! — продължи той засмян. — Много ми е приятно, наистина. „Броукър“ е любимият ми ресторант. — Той обхвана с жест на ръката облицованите с орехово дърво стени и сепарета. — Знаете ли, навремето това беше банков трезор.

— Така и предположих, когато трябваше да вляза през петтонната врата.

— Не е лошо да идвате да вечеряте тук. Ще ви поднесат огромно плато със скариди за мезе. — Лицето му леко засия при тази мисъл.

— Ще го имам предвид следващия път.

— Е, сър. — Янг се втренчи в събеседника си. — Говорете.

— Искам да ви задам няколко въпроса.

Веждите на Янг щръкнаха над очилата му.

— О, господи! Вече наистина раздразнихте любопитството ми. Нали не сте от ФБР? По телефона ми казахте само, че сте от Федералното правителство.

— Не съм нито от ФБР, нито от Отдела за държавните приходи. Работя в Министерството на социалните грижи. Задължението ми е да установявам достоверността на молбите за пенсия.

— Тогава с какво мога аз да ви помогна?

— В момента конкретната ми задача е да разследвам станалата преди седемдесет и шест години злополука в рудник, която е отнела живота на деветима мъже. Наследницата на една от жертвите е подала молба за пенсия. И аз съм тук, за да проверя валидността на молбата. Вашето име, господин Янг, ми бе препоръчано горещо от Държавния исторически архив като жива енциклопедия по минната история на западните щати.

— Малко преувеличено — отбеляза Янг, — но все пак съм поласкан да го чуя.

Поръчаните питиета дойдоха и двамата мъже потънаха в мълчание, докато отпиваха от чашите си. Междувременно Донър започна да разглежда снимките на колорадските крале на среброто през миналия век, окачени по стените. Очите на всеки един от тях излъчваха един и същ вторачен поглед, сякаш искаха да стопят фотообективите с подплатената си с богатство арогантност.

— Обяснете ми, господин Донър, как тъй човек подава молба за пенсия поради злополука, станала преди седемдесет и шест години?

— Изглежда, вдовицата не е получила всичко, което й се е полагало — отвърна Донър, пързаляйки се върху пропукващ се лед. — Дъщеря й настоява да й бъде изплатено дължимото за изминалите години.

— Ясно — рече Янг. Той зарея поглед през масата, после нехайно взе да почуква с лъжицата ръба на чинията. — Кой по-точно от мъжете, загинали при злополуката в Литъл Ейнджъл, ви интересува?

— Моите поздравления — възкликна Донър и за да избегне отсрещния поглед, разгъна смутен салфетката си. — Много сте схватлив.

— Не е толкова сложно. Злополука в мина преди седемдесет и шест години. Загинали девет души. Може да става дума единствено за нещастието в Литъл Ейнджъл.

— Името на мъжа е Брюстър.

Янг задържа още миг поглед в Донър, след това престана да удря в чинията и пусна лъжицата върху масата.

— Джошуа Хейс Брюстър — тихо заговори той. — Син на Уилям Бък Брюстър и Хети Мастърс, роден в Сидни, Небраска, на 4… или на 5 април 1878 година.

Донър отвори широко очи.

— Как е възможно да знаете всичко това?

— О, знам още повече — усмихна се Янг. — Минните инженери, или както ги наричаха тогава „Бригадата на ботушите с връзки“, беше едно доста затворено общество. Това беше една от малкото професии, в която синовете вървяха по пътя на бащите си, а също така и се женеха за сестрите или дъщерите на минни инженери.

— Да не би да ми кажете сега, че сте роднина на Джошуа Хейс Брюстър?

— Той ми беше чичо — захили се Янг.

Ледът се пропука и Донър цопна във водата.

— Май имате нужда от още едно питие, господин Донър. — Янг направи знак на сервитьорката да повтори поръчката. — Не е нужно да ви казвам, че той няма никаква дъщеря, която да настоява за пенсия, защото братът на майка ми почина като бездетен ерген.

— На лъжата краката са къси — рече Донър с тънка усмивка. — Съжалявам, задето ви притесних, като по най-глупав начин сам се притиснах в ъгъла.

— Бихте ли се изразили по-ясно?

— Предпочитам да не го правя.

— Значи наистина сте от правителството? — попита Янг.

Донър извади картата си за самоличност и му я показа.

— В такъв случай ще ми кажете ли защо разследвате моя отдавна починал чичо?

— Предпочитам да не ви отговоря — повтори Донър и добави: — Поне засега.

— Какво искате да знаете?

— Всичко, каквото можете да ми кажете за Джошуа Хейс Брюстър и за злополуката в Литъл Ейнджъл.

Питиетата дойдоха заедно със салатите. Донър призна, че подправената с рокфор салата беше превъзходна. Те започнаха да се хранят мълчаливо. Когато приключи с яденето, Янг избърса тънките си бели мустачки, пое дълбоко въздух и се облегна назад на преградата на сепарето.

— Чичо ми беше типичен представител на мъжете, които разработваха мини в началото на хиляда и деветстотната година — белокож, пламенен човек от средната класа, който, като се изключеше дребния му ръст — малко над метър и петдесет, спокойно можеше да мине за онзи тип минни инженери, ярко описвани от романистите в ония дни като благовъзпитани, със здрави мишци, дръзки, готови да рискуват и се отличаваха с лъскавите ботуши, дългите бричове и широкополите си шапки.

— Вие го изкарахте като герой от стар сериен филм, който върви всяка събота сутрин по телевизията.

— Един измислен герой никога не може да служи за сравнение — отвърна Янг. — Днес, разбира се, тази област е силно развита, но един инженер, завършил образованието си в ония години, е трябвало да бъде жилав като скалата, която е разбивал, трябвало е също така да бъде и многостранно развит — да бъде едновременно и механик, и електротехник, и топограф, и металург, и геолог, и адвокат, и арбитър между стиснатата управа и мускулестите работници. Само такъв човек е можел да ръководи мина. Такъв човек беше и Джошуа Хейс Брюстър.

Донър мълчеше и бавно разклащаше питието в чашата си.

— След като чичо ми завършил Минно-геоложкия институт — продължи Янг — отишъл да практикува професията си в Клондайк, Австралия, а после и в Русия. През 1908 година се върнал в Скалистите планини и поел управлението на Сауър Рок и Бъфало — две мини в Лийдвил, притежание на група френски финансисти, които живеели в Париж и кракът им не бил стъпвал в Колорадо.

— Французи са притежавали минни участъци в Щатите?

— Да. Техният капитал навлязъл широко из целия Запад. Злато, сребро, едър рогат добитък, овце, недвижими имоти — във всичко това имали пръст и те.

— Какво е накарало Брюстър да отвори отново Литъл Ейнджъл?

— Историята сама по себе си е много странна — каза Янг. — Мината беше безплодна. Алабама Въроу, която е на около триста метра от нея, снесе два милиона долара в сребро, преди водата в долните нива да почне да изпреварва помпите. Това беше шахтата, която направи удар с висококачествена руда. Литъл Ейнджъл изобщо не можеше да се сравни с нея. — Янг млъкна, за да отпие, а после се загледа в чашата така, сякаш виждаше някакъв размазан образ сред кубчетата лед. — Когато чичо ми разгласи намеренията си да отвори отново мината сред заинтересованите, хората, които го познаваха добре, се изумиха. Да, господин Донър, изумиха се. Защото Джошуа Хейс Брюстър беше предпазлив човек, човек, който изпипваше подробностите. Всяко негово движение биваше внимателно пресметнато в името на успеха. Той никога не залагаше на нещо, ако не беше напълно сигурен, че ще е в негова полза. Беше немислимо за човек като него да оповестява публично такъв лекомислен план. Затова и постъпката му се възприе като постъпка на луд човек.

— Вероятно е попаднал на следа, каквато другите са пропуснали.

Янг поклати глава.

— Бях геолог повече от шейсет години, господин Донър, и то страхотно добър. Влизах да проуча Литъл Ейнджъл до наводнените нива, анализирах също и всеки достъпен сантиметър на Алабама Бъроу и ви казвам просто и недвусмислено — нито сега, нито през 1911 година е имало непочукната жила от сребро.

Сервитьорката донесе сандвичите „Монте Кристо“ и прибра празните чинии от салатата.

— Да не би да намеквате, че чичо ви е полудял?

— Минавало ми е такава мисъл. В ония години не правеха диагнози за тумори в мозъка.

— Както и за нервните разстройства.

Янг погълна лакомо част от сандвича и пресуши втората си чаша мартини.

— Как е вашият „Монте Кристо“, господин Донър?

Донър насила преглътна залъка си.

— Превъзходен. А вашият?

— Страхотно вкусен. Искате ли да чуете моята собствена теория? Не се старайте да бъдете любезен, можете да се присмеете без никакво притеснение, както направиха и другите, които я чуха.

— Обещавам, че няма да ви се присмея — каза Донър с напълно сериозен тон.

— Топнете си залък от сандвича в конфитюра от грозде, господин Донър, става още по-вкусен. И така, както вече ви казах, чичо ми беше човек на най-малките подробности, който ревностно съблюдаваше работата си, обкръжаващата го среда и завоеванията си. Пазя повечето от дневниците и бележниците му. Те изпълват почти всички лавици в кабинета ми. Само бележките му за мините Сауър Рок и Бъфало например обхващат петстотин двайсет и седем страници, изпълнени с точни схеми и сбит четлив почерк. Докато страниците в бележника му, озаглавен „Мината Литъл Ейнджъл“ са съвършено празни.

— Нима не е оставил нищо, свързано с Литъл Ейнджъл, дори и писмо?

Янг сви рамене и поклати глава.

— Вероятно не е имало какво да запише. Вероятно Джошуа Хейс Брюстър и екипът му от осем мъже са слезли в недрата на земята с намерението никога да не излязат оттам.

— Какво е вашето предположение?

— Колкото и нелепо да звучи — призна Янг, — но и мисъл за масово самоубийство е пронизвала ума ми. Дългите ми проучвания разкриха, че и деветимата мъже са били или ергени, или вдовци. Повечето са били странстващи самотници, които са обикаляли от едни разкопки на други и са търсели и най-малкия повод, за да поемат отново нанякъде, когато им е доскучавало или са се разочаровали от ръководителя или управата на мината. С напредването на възрастта, когато вече нямало да могат да работят в мините, малко неща са им оставали, за които да живеят.

— Но Джейсън Хобарт е имал съпруга — вметна Донър.

— Какво?! Сериозно? — Янг опули очи. — Никъде не е записано, че някой от тях е имал съпруга.

— Можете да ми вярвате.

— Велики боже! Ако чичо ми е знаел това, никога не би включил Хобарт в екипа си.

— Защо?

— Нима не разбирате, на него са му трябвали мъже, на които да вярва безрезервно, мъже, които да нямат близки приятели или роднини, за да няма кой да ги потърси, в случай че изчезнат.

— Пак не ми е ясно — рече Донър с равен тон.

— Казано по-просто, повторното отваряне на Литъл Ейнджъл и последвалата трагедия е било измама, претекст, заблуда. Аз съм убеден, че чичо ми е откачил. Как или какво е причинило душевното му заболяване никога няма да се разбере. Характерът му коренно се беше променил, до такава степен, че направо стана друг човек.

— Шизофрения?

— Много точно. Промениха се и моралните му стойности, изчезнаха сърдечността и обичта към приятелите му. Когато бях по-млад, разговарях с хора, които го помнеха. Всички бяха единодушни в едно: онзи Джошуа Хейс Брюстър, когото те познаваха и обичаха, беше умрял месеци преди злополуката в мината Литъл Ейнджъл.

— Не виждам каква връзка има това със заключението ви за заблуда.

— Независимо от умопомрачението му, чичо ми продължаваше да работи като минен инженер. Често в порядъка на минути можеше да определи дали дадена мина е доходоносна или не. Литъл Ейнджъл беше само камънак и той го знаеше. Никога не е имал намерение да търси там висококачествена руда. Нямам ни най-малка представа каква е била тази шмекерия, господин Донър, но в едно съм сигурен — реши ли някой да изпомпа водата от по-долните нива на старата шахта, няма да открие нито една човешка кост.

Донър допи коктейла си и погледна насмешливо Янг.

— Значи смятате, че деветимата мъже, които са влезли в мината, са избягали?

Янг се усмихна.

— Всъщност никой не ги е видял да влизат, господин Донър. Всички приеха, и с право, че те са загинали там, в черните води, тъй като никой не чу нищо повече за тях.

— Това не е достатъчно доказателство — възрази Донър.

— О, и още колко имам! — отвърна въодушевен Янг.

— Слушам ви.

— Първо: най-долната работна кухина на Литъл Ейнджъл се намираше на цели трийсет метра над средното ниво на водата. В най-лошия случай стените са пропускали умерено насъбраната на повърхността вода. Нивата на долната шахта вече са били наводнени с течение на годините, през които мината първоначално е била затворена. Следователно няма начин един динамитен взрив да е могъл да отприщи огромна вълна върху чичо ми и хората му. Второ: по общото мнение съоръженията, намерени в мината след нещастния случай, са били стари, употребявани боклуци. А ония мъже са били професионалисти, господин Донър. Те никога не биха слезли под земята с такива вехтории. Трето: макар че разтръби навсякъде решението си да отвори отново мината, чичо ми нито веднъж не отиде да се посъветва или да уведоми за намерението си Ърнест Блосър, предишния собственик на Литъл Ейнджъл. С една дума, чичо ми е присвоил чужд имот — немислима постъпка за човек с доказан морал. Четвърто: първото предупреждение за вероятност от злополука дошло едва на другия ден следобед, чрез бележка, която Бил Махони, ръководител на мината Сатан, намерил пъхната под вратата си. В нея пишело: „Помощ! Мина Литъл Ейнджъл. Ела веднага!“. Много странен начин да биеш тревога, не мислите ли? Бележката, естествено, била без подпис. Пето: Шерифът на Сентръл Сити съобщи, че чичо ми предварително му дал списък с имената на мъжете от смяната, които щели да влязат в мината, с молба да го предостави на вестниците, в случай, че се случи най-лошото. Трудно обяснимо предизвестие, да не кажа нещо повече. Чичо Джошуа е искал едва ли не да бъде сигурен, че няма да стане грешка в „разпознаването“ на жертвите.

Донър отмести чинията си и си наля чаша вода.

— Намирам теорията ви за любопитна, но не съвсем убедителна.

— О, има и още нещо, най-главното и може би преди всичко, което оставих за накрая. Шесто, последно: няколко месеца след трагедията майка ми и баща ми заминаха на пътешествие из Европа. И какво мислите, в Саутхамптън, Англия, на перона за влака, имащ връзка с ферибота, те видели да стои чичо ми. После майка ми често разказваше как се приближила до него и възкликнала: „Велики боже! Джошуа, това ти ли си наистина?!“. Лицето, което се вторачило в нея, било брадясало и мъртвешки бледо, очите — безизразни. „Забравете ме!“, прошепнал той, обърнал се и побягнал. Баща ми хукнал след него, но скоро го загубил в тълпата.

— Логическият отговор е обикновен случай на припознаване.

— Сестра да не може да познае брат си? — иронично подхвърли Янг. — Хайде де, нима няма да разпознаете брат си сред стълпотворение от хора, господин Донър?!

— За жалост, нямам брат. Аз съм единствено дете.

— Наистина жалко. Не сте изпитали една от големите радости в живота.

— Е, поне не е ставало нужда да деля играчките си с някого. — Сервитьорката дойде със сметката и Донър подхвърли кредитна карта върху таблата й. — Значи твърдите, че нещастието в Литъл Ейнджъл е било прикритие на нещо.

— Това е моята теория. — Янг попи устни със салфетката си. — Разбира се, няма начин да бъде доказана, но непрекъснато ми се върти в главата една натрапчива мисъл — че зад тази работа стои „Сосиете де Мин дьо Лорен“.

— Какво е това дружество?

— То е било и продължава да бъде за Франция онова, което е „Круп“ за Германия, „Мицубиши“ за Япония, „Анаконда“ за Съединените щати.

— Това „Сосиете…“, как го казахте там… каква роля играе в случая?

— Ами именно френските финансисти наеха Джошуа Хейс Брюстър за техен инженер и ръководител на проучвателните работи. Единствено те разполагаха с достатъчно средства, за да платят на девет души да изчезнат от лицето на земята.

— Но защо? С каква цел?

Янг безпомощно разпери ръце.

— Знам ли? — Той се наведе напред, очите му пламтяха. — Но съм сигурен, че каквато и да е била цената, чието и да е било влиянието, те пратиха чичо ми и осмината мъже извън страната, някъде вдън земя.

— Докато не бъдат открити телата им, кой, наистина, би могъл да каже, че не сте прав.

Янг го изгледа продължително.

— Любезен човек сте вие, господин Донър. Благодаря ви.

— За какво? За обяда, който беше за сметка на правителството?

— Задето не ми се присмяхте — тихо отвърна Янг.

Донър кимна, но нищо не каза. Мъжът на масата срещу него току-що попълни един мъничък детайл в разпокъсаната мозайка, отнасяща се до костите на червенобрадия в мината в планината Бедная. Нямаше нищо за присмиване, абсолютно нищо.

15.

Сийграм отвърна на усмивката на стюардесата, с която тя изпращаше слизащите пътници от самолета на „Юнайтед“, тръгна надолу по стълбата и се приготви да измине пеша четиристотинте метра до изхода на международното летище на Лос Анджелис. Най-сетне стигна фоайето и за разлика от Донър, който бе взел под наем кола от гише №2, той предпочете да ползва услугите на гише №1 и подписа разписка за линкълн от „Херц“. Колата пое към булевард „Сенчъри“ и след няколко пресечки навлезе в платното на магистралата за Сан Диего. Беше безоблачен ден и дори смогът като никога се бе разсеял и разкриваше обгърнатата в мараня гледка към планината Сиера Мадре. Сийграм караше спокойно в дясната лента на магистралата със сто километра в час, докато автомобилният поток край него летеше с по сто и двайсет, сто и трийсет, отдавна безразличен към знака за ограничение на скоростта до осемдесет километра в час. Скоро подмина химическите рафинерии край Торънс и петролните сондажни кули зад тях и навлезе в необятната шир на Ориндж Каунти, където теренът изведнъж стана равнинен и отстъпи място на огромна, безкрайна шир от къщи.

След малко повече от час той стигна отбивката за Лежър Уърлд. Тук пейзажът беше истинска идилия — игрища за голф, плувни басейни, конюшни, грижливо поддържани тревни площи и паркови насаждения, загорели от слънцето възрастни хора на велосипеди.

Той спря пред портала, където униформеният пазач на преклонна възраст, след като се осведоми при кого отива, го упъти към Кале Арагън 261-В. Малката живописна къща близнак се гушеше кокетно върху склона на един хълм и гледаше към безукорно чист парк. Сийграм паркира линкълна до тротоара, прекоси малък вътрешен двор с розови храсти и натисна звънеца. Вратата се отвори и страховете му мигом се изпариха — Аделин Хобарт съвсем не изглеждаше изкуфяла.

— Господин Сийграм? — Гласът й беше тих и приветлив.

— Да. Госпожа Хобарт?

— Моля, заповядайте. — Тя подаде ръка и стисна неговата силно като мъж. — Господи! Повече от седемдесет години никой не ме е наричал така. Когато ми се обадихте по телефона във връзка с Джейк, толкова се изненадах, че за малко не забравих да си взема жеритола.

Аделин беше пълна жена, но носеше килограмите си със забележителна лекота. Очите й като че ли се смееха при всяко изречение, а лицето й излъчваше сърдечност и кротост. Тя олицетворяваше всеобщите представи за малка сладка бабка със снежнобяла коса.

— Не ми приличате на човек, който има нужда от жеритол — отбеляза Сийграм.

Старицата го потупа по ръката.

— Ако с това ми правите комплимент, приемам го. — Тя го покани с ръка да седне на едно от креслата в подредения с вкус хол. — Настанете се удобно. Ще останете ли за обяд?

— С удоволствие, стига да не ви притеснявам.

— Съвсем не. Бърт е на игрището за голф да събира топките, тъй че ще ми бъде приятно да ми правите компания.

— Бърт ли? — озадачен я погледна Сийграм.

— Съпругът ми.

— Но аз останах с впечатлението…

— Че все още съм вдовицата на Джейк Хобарт — довърши вместо него тя и се усмихна невинно. — Истината е там, че станах госпожа Бъртрам Остин преди шейсет и две години.

— В армията знаят ли?

— О, да! Много отдавна писах няколко пъти до Министерството на войната, за да ги уведомя за новото си семейно положение. Те обаче всеки път ми отговаряха любезно и уклончиво и продължиха да ми пращат чекове.

— Дори и след като се омъжихте повторно?

Аделин сви рамене.

— Ами аз съм най-обикновен човек, господин Сийграм. Защо да споря с правителството. Щом настояват да пращат парите, кой да иде да им каже, че са луди?

— Малко доходно споразумение.

— Не го отричам — кимна старицата, — особено като включите и десетте хиляди долара, които получих след смъртта на Джейк.

Сийграм се наклони напред и присви очи.

— Военните са ви платили обезщетение от десет хиляди долара? Това не е ли било прекомерно голяма сума за 1912 година?

— Не можете и на половината да сте по-изненадан от мен — отвърна тя. — Да, в ония времена тази сума си беше едно малко състояние.

— Дадоха ли ви някакво обяснение?

— Никакво. Още е пред очите ми този чек, вече толкова години. На него пишеше само „Вдовишко обезщетение“ и беше издаден на мое име. Нищо повече.

— Ако искате да почнем от самото начало.

— От запознанството ми с Джейк ли?

Сийграм кимна.

В продължение на няколко секунди тя остана загледана през него.

— Запознах се с Джейк през лютата зима на 1910 година в Лийдвил, Колорадо. Току-що бях навършила шестнайсет години. Баща ми трябваше да замине в командировка в минните находища, за да проучи евентуалното инвестиране в няколко участъка и тъй като беше малко преди Коледа и аз бях в училищна ваканция, след дълги молби той най-сетне склони да вземе майка и мен със себе си. Влакът тъкмо навлезе в гарата на Лийдвил, когато във високите райони на Колорадо се надигна най-силната от четирийсет години снежна буря. Бушува цели две седмици и повярвайте ми, беше нещо ужасно, като имате предвид, че Лийдвил се намира на височина над три хиляди метра над морското равнище.

— Трябва да е било голямо приключение за едно шестнайсетгодишно момиче.

— Така беше. Татко сновеше насам-натам във фоайето на хотела като вързан бик, майка ми само седеше и примираше от ужас, а за мен всичко беше прекрасно.

— Кога се появява Джейк?

— Един ден двете с майка ми се преборвахме с преспите на улицата, за да стигнем до отсрещния универсален магазин — истинско изпитание, ако ви шиба вятър със скорост осемдесет километра в час при температура двайсет градуса под нулата. Изведнъж незнайно откъде изникна този чудовищно огромен мъж, грабна майка ми и мен под мишници, пренесе ни през преспите и ни стовари пред входа на магазина — дързък колкото си иска.

— Това беше Джейк, така ли?

— Да — отвърна тя замечтано, — това беше Джейк.

— Как изглеждаше той?

— Беше огромен мъж, над метър и осемдесет, като бъчва в гръдния кош. Като юноша работил в мините в Уелс. Джейк можеше да бъде разпознат от километър сред тълпата. Беше единственият с ярко рижава коса и брада, който винаги се смееше.

— С рижава коса и брада?

— Да, и много се гордееше, че се отличава от другите.

— Всеки обича засмените хора.

Лицето й грейна в широка усмивка.

— Уверявам ви, това съвсем не беше любов от пръв поглед от моя страна. Той ми приличаше на голям, тромав мечок. Трудно можеше да мине за онзи тип мъж, който да завърти главата на едно младо момиче.

— Но вие се омъжихте за него.

Тя кимна.

— Той не престана да ме ухажва, докато траеше бурята и когато на четиринайсетия ден слънцето проби най-сетне облаците, аз приех предложението му. Мама и татко бяха стъписани, естествено, но Джейк успя да спечели и тях.

— Но бракът ви не е траял дълго, нали?

— Една година и повече не го видях.

— От деня, в който той и другите мъже са загинали в Литъл Ейнджъл. — Това бе изречено повече като факт, отколкото като въпрос.

— Да — замислено отвърна старицата. Тя отбягна погледа му и кимна сепната към кухнята. — Боже мой, време е да приготвя нещо за хапване. Сигурно умирате от глад, господин Сийграм.

Ала деловият израз по лицето на Сийграм изчезна и очите му светнаха от внезапно въодушевление.

— Но сте имали вести от него след злополуката в Литъл Ейнджъл, нали, госпожо Остин?

Тя като че ли се сгуши назад в креслото. По лицето й се изписа мрачно предчувствие.

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Напротив, разбирате — тихо настоя той.

— Не… не, нещо бъркате.

— Защо се страхувате?

Ръцете й започнаха да треперят.

— Казах ви всичко.

— Има още, още много, госпожо Остин. — Той се пресегна и хвана ръцете й. — Защо се страхувате?

— Заклеха ме да не казвам нищо повече — прошепна старата жена.

— Бихте ли се изразили по-ясно?

— Вие — подхвана тя колебливо — сте в правителството, господин Сийграм, знаете какво значи да пазите тайна.

— Кой ви закле? Джейк ли? Той ли ви помоли да мълчите?

Тя поклати глава.

— Тогава кой?

— Моля ви, повярвайте ми, не мога да ви кажа… не мога да ви кажа нищо повече.

Сийграм стана от мястото си и я погледна. Тя като че ли изведнъж се бе състарила още повече, бръчките й се бяха врязали по-дълбоко в съсухрената й кожа. Седеше, сякаш се бе затворила в черупка. Само лека форма на шоково лечение можеше да я извади от нея.

— Мога ли да ползвам телефона, госпожо Остин?

— Да, разбира се. Най-близкият апарат е в кухнята.

Минаха седем минути, преди познатият глас да прозвучи в слушалката. Сийграм набързо обясни положението и изрази мнението си. После се обърна отново към гостната.

— Госпожо Остин, може ли да дойдете за момент?

Тя плахо се приближи до него.

Сийграм й подаде слушалката.

— Един човек иска да говори с вас.

Старата жена предпазливо пое слушалката от ръката му.

— Здравейте — едва чуто рече тя. — Тук е Аделин Остин.

За миг израз на смущение изпълни очите й, после бавно се преобрази в искрено изумление и така застина. Жената започна да кима, без да проронва дума, сякаш гласът от другата страна на линията стоеше до нея.

Най-после в края на разговора монолог, тя успя да изрече няколко думи:

— Да, сър… добре. Довиждане. — След това бавно постави слушалката обратно на мястото й и като замаяна от пълно недоумение попита: — Ама това… това наистина ли беше президентът на Съединените щати?

— Да, наистина. Можете сама да се уверите. Подайте междуградски разговор и поискайте да ви свържат с Белия дом. Когато ви се обадят, потърсете Грек Колинс, той е главният съветник на президента и именно той ме свърза с него.

— Представете си само, президентът ме помоли да му помогна! — изумена заклати глава старицата. — Не мога да повярвам, че е истина.

— Истина е, госпожо Остин. Уверявам ви, всяка информация, свързана с първия ви съпруг и странните обстоятелства около смъртта му, която можете да ни дадете, ще бъде от огромна полза за страната. Знам, че звучи банално, но…

— Кой може да противоречи на един президент? — Милата й усмивка отново се появи. Ръцете й спряха да треперят. Самообладанието й се възвърна, поне външно.

Сийграм я хвана за ръка и я поведе обратно към креслото в хола.

— И така, разкажете ми за взаимоотношенията между Джейк Хобарт и Джошуа Хейс Брюстър.

— Джейк беше специалист по взривяването, бомбаджия, един от най-способните в тази област. Той познаваше динамита така, както ковачът познава ковачницата си и понеже господин Брюстър държеше екипите му от рудокопачи да са от висока класа, той често наемаше Джейк да върши взривяването.

— Брюстър знаеше ли, че Джейк е женен?

— Чудно ми е, че ми задавате този въпрос. Ние с Джейк имахме малка къща в Боулдър, далеч от рудничарските лагери, защото Джейк не искаше да се знае, че има съпруга. Твърдеше, че ръководителят на мината нямало да наеме бомбаджия, който е женен.

— И естествено, Брюстър, не подозирайки семейното положение на Джейк, му е платил да взриви мината Литъл Ейнджъл.

— Знам какво писаха вестниците, господин Сийграм, само че на Джейк кракът му не е стъпвал в мината Литъл Ейнджъл, както и на останалите мъже.

Сийграм придърпа креслото си по-близо до нейното и коленете им почти се допряха.

— Значи злополуката е била заблуда — вметна той с пресипнал глас.

Тя го погледна.

— Нима… нима знаете това?

— Допускаме го, но нямаме доказателства.

— Ако искате доказателства, господин Сийграм, ще ви дам такива.

Старата жена стана от креслото, възпирайки с жест на ръката опита на Сийграм да й помогне, и изчезна в една друга стая. След малко се появи със стара кутия за обувки и започна да я отваря с известно благоговение.

— В навечерието на деня, в който трябваше да влезе в Литъл Ейнджъл, Джейк ме заведе в Денвър, където се отдадохме на лудо пилеене на пари. Купи ми скъпи дрехи и бижута, поръча шампанско в най-изискания ресторант в града. Прекарахме нашата последна нощ в младоженския апартамент на хотел „Браун Палас“. Знаете ли го?

— В момента мой приятел е отседнал там.

— На сутринта той ми каза да не вярвам на нищо от онова, което ще чуя или ще прочета във вестниците за смъртта му при злополука в мината и че той щял да замине за няколко месеца на работа някъде в Русия. Увери ме, че като се върнел, щели сме да бъдем толкова богати, колкото не сме допускали и в най-дръзките си мечти. Накрая спомена и още нещо, което изобщо не разбрах.

— Какво беше то?

— Каза, че французите поемали грижата за всичко и когато задачата бъде изпълнена, щели сме да живеем в Париж. — По лицето й отново се изписа замечтан израз. — После си тръгна. На възглавницата му намерих бележка, в която пишеше само „Обичам те, Ади“ и плик с пет хиляди долара в него.

— Имате ли представа откъде са били тези пари?

— Не. Тогава имахме в банката само триста долара.

— И повече не ви се обади, така ли?

— Напротив. — Тя подаде на Сийграм избеляла цветна пощенска картичка с изглед от Айфеловата кула. — Получих я месец по-късно.

Личеше, че почеркът е на силна ръка. Пощенското клеймо беше с дата 1 декември 1911 година, Париж.

— След седмица получих втора картичка. — Аделин и нея подаде на Сийграм. Тя изобразяваше „Сакре Кьор“, но пощенският печат беше от Хавър.

— Сигурна ли сте, че това е почеркът на Джейк? — попита Сийграм.

— Напълно. Пазя разни документи и стари писма от Джейк. Можете да ги сравните, ако искате.

— Няма нужда, Ади. — Тя се усмихна, като чу умалителното си име. — Получихте ли още вести от него?

Жената кимна.

— Това е третата и последна картичка. Джейк изглежда се е бил запасил с пощенски картички от Париж. Тази е с изглед от „Сент Шапел“, но е изпратена от Абърдийн, Шотландия, на 4 април 1912 година.

Отстрани, с друг почерк, беше написано:

Сийграм извади списъкът на мъжете, имената на които Донър му бе продиктувал по телефона от стария вестник.

— В. Х. трябва да е Върнън Хол.

— Да. Върн и Джейк бяха добри приятели.

— Какво стана после? Кой ви закле да запазите това в тайна?

— След около два месеца, мисля, че беше някъде в началото на юни, полковник Патмън или Патмор — не помня вече името му — дойде в къщата ни в Боулдър и ми каза, че в никакъв случай не бива да разкривам, че съм имала някакви известия от Джейк след случая с мината Литъл Ейнджъл.

— Обясни ли ви защо?

Тя поклати глава.

— Не, каза само, че било в интерес на правителството да си мълча, после ми подаде чек от десет хиляди долара и си тръгна.

Сийграм се отпусна в креслото си така, сякаш от гърба му се смъкна огромен товар. Струваше му се невероятно, че тази малка деветдесет и три годишна старица държи ключа към неизвестното скривалище на милиарди доларовата руда, но така беше. Той я погледна и се усмихна.

— Поканата ви за обяд взе да става все по-приемлива.

Тя му се усмихна в отговор, а в очите й проблеснаха игриви пламъчета.

— Джейк би казал: „По дяволите обяда, да му ударим първо по една бира!“.

16.

Пурпурночервените лъчи на залеза все още багреха западния хоризонт, когато първият тътен от далечна гръмотевица предизвести приближаваща буря. Въздухът беше топъл и лекият ветрец от брега полъхваше приятно в лицето на Сийграм, който седеше на терасата на клуба „Балбоа Бей“ и отпиваше от поднесения след вечерята коняк.

Наближаваше осем — часът, в който светските жители на Нюпорт Бийч поемаха към нощния живот. Сийграм бе поплувал малко в басейна на клуба, после рано се навечеря. Сега седеше и се вслушваше в екота на задаващата се буря. Въздухът стана тежък и наситен с електричество, но не се забелязваха признаци на дъжд или вятър. Проблясъкът на мълнията, мимолетен като светкавица на фотоапарат озари увеселителните корабчета, които кръстосваха залива с мигащите си червени и зелени навигационни светлинки и с белия си цвят наподобяваха безшумно плъзгащи се по водата призраци. Нова мълния освети нощта и проряза зигзагообразно облачното небе. Сийграм видя, че тя удари някъде отвъд покривите на Балбоа и почти в същия миг оглушителен гръм отекна в тъпанчетата му като артилерийски огън.

Един по един хората край него припряно се прибраха в трапезарията и след малко Сийграм остана сам на терасата. Той продължи да седи, наслаждавайки се на фойерверките, които пускаше майката природа. Допи коняка си и се облегна назад в стола, в очакване на следващата светкавица. Тя не закъсня много и този път блясъкът й освети една фигура, изправена до масата му. В краткия миг на светлина Сийграм успя да зърне, че това е висок мъж с черна коса и груби черти на лицето, който го гледаше със студени, пронизващи очи. После непознатият се сля отново с тъмнината.

Със заглъхването на гърма един глас, глас като на дух, попита:

— Вие ли сте Джийн Сийграм?

Сийграм изчака очите му да свикнат с мрака, настъпил след светкавицата, преди да отговори:

— Да.

— Струва ми се, че търсите мен.

— За момента вие сте по-запознатият от нас двамата.

— Извинете, не се представих. Аз съм Дърк Пит.

Небето отново се освети и Сийграм с облекчение мерна едно усмихнато лице.

— Изглежда, внезапните ви появи, господин Пит, са ви навик. Да не би вие също да призовахте и тази наелектризираща буря?

Пит отвърна със смях, който бе придружен от нов гръмотевичен трясък.

— Още не съм овладял това умение, но напредвам с опитите си да разделя Червено море.

Сийграм посочи празния стол до него.

— Ще седнете ли?

— Благодаря.

— Бих ви поръчал нещо за пиене, но келнерът явно има страх от гръмотевици.

— Бурята се размина — отбеляза Пит, оглеждайки небето. Гласът му беше тих и овладян.

— Как ме намерихте? — поинтересува се Сийграм.

— По метода „стъпка по стъпка“ — отвърна Пит. — Първо се обадих на жена ви във Вашингтон и тя ми каза, че сте в командировка в Лежър Уърлд. И тъй като това е на няколко километра оттук, прескочих до пансиона и попитах портиера дали сте идвал. Той потвърди, че господин на име Джийн Сийграм е идвал и е бил приет от госпожа Бъртрам Остин. Тя пък на свой ред ми каза, че ви е препоръчала клуба „Балбоа Бей“, когато сте й споменал, че искате да отложите връщането си във Вашингтон с един ден. Останалото беше лесно.

— Трябва да се чувствам поласкан от упоритостта ви.

Пит кимна.

— Всичко е толкова просто.

— Щастлива случайност, че сме се озовали в един и същи край на страната — отбеляза Сийграм.

— Редовно си взимам няколко свободни дни по това време на годината и се отдавам на сърфа. Родителите ми имат къща точно на отсрещната страна на залива. Можех да се свържа с вас и по-рано, но адмирал Сандекър ми каза, че не било спешно.

— Вие познавате адмирала?

— Работя при него.

— Значи сте в НЮМА?

— Да. Аз съм директор на отдела за специални проекти в Агенцията.

— Стори ми се, че името ви ми е смътно познато. Жена ми беше споменала нещо за вас.

— Дана?

— Да. Работили ли сте с нея?

— Само веднъж. Миналото лято трябваше да доставя със самолет провизии на остров Питкеърн, където група археолози от НЮМА начело с жена ви се спускаха във водата, за да вадят артефакти от „Баунти“.

— Значи адмирал Сандекър ви каза, че не е спешно да се свържете с мен — върна се на темата Сийграм.

Пит се усмихна.

— Доколкото разбрах, май доста сте го раздразнили със среднощното си телефонно обаждане.

Черните облаци се бяха изместили към океана и оттатък пролива, над Каталина, проблесна светкавица.

— След като съм вече пред вас — продължи Пит, — с какво мога да съм ви полезен?

— Като начало, разкажете ми за пребиваването ви в Нова земя.

— Няма много за разказване — с небрежен тон каза Пит. — Отговарях за експедицията, имаща за цел да качи на нашия кораб вашия човек. Когато той не се появи на срещата в определения час, аз се качих на хеликоптера на кораба и извърших разузнавателен полет към руския остров.

— Имали сте късмет. Могло е да бъдете засечен от руски радар.

— Бях предвидил такава вероятност. Поддържах височина не повече от три метра над водата и скорост около петнайсет възела. Дори и да са ме засекли, локаторът щеше да ме отчете като малка рибарска лодка.

— Какво стана, когато стигнахте до острова?

— Кръжах край брега, за да открия платнохода на Коплин. Видях го закотвен в едно малко заливче и снижих хеликоптера, за да потърся самия него. Точно тогава, сред плътната като стена снежна вихрушка чух изстрели, които отекнаха заедно с порива на вятъра.

— Как се натъкнахте на Коплин и руския патрул? Да ги откриете сред снежна буря е своего рода да настъпите игла в заледена купа сено.

— Иглите не лаят — отвърна Пит. — А тъкмо лай на куче ме отведе към Коплин и часовоя.

— И вие, разбира се, убихте последния — вметна Сийграм.

— Сигурно и един прокурор би предположил същото — безгрижно махна с ръка Пит. — От друга страна обаче, нямах друг избор.

— Ами ако часовоят също беше мой агент?

— Никой няма да хване другаря си по оръжие за врата и да го влачи тъй коравосърдечно в снега, особено ако е сериозно ранен.

— А кучето, и него ли трябваше да убиете?

— Мина ми през ума, че ако го оставя на свобода, то ще отведе спасителния патрул до трупа на господаря си. Въпросът опираше дотам, че никой от двамата не биваше да бъде открит.

— Винаги ли носите пистолет със заглушител?

— Не за първи път адмирал Сандекър ми е възлагал мръсна работа извън обичайните ми задължения.

— Предполагам, че преди да сте откарал Коплин на кораба, сте унищожил платнохода му — каза Сийграм.

— Уместно предположение — отвърна Пит, без никаква нотка на самонадеяност в гласа. — Да, пробих дупка в корпуса му, вдигнах платната и го пуснах по течението. Мисля, че си е намерил водния гроб на около десетина метра от брега.

— Бил сте прекалено самоуверен — раздразнен подметна Сийграм. — Набъркал сте се в нещо, което не ви засяга. Пренебрегнал сте бдителността на руснаците, поемайки огромен риск, без някой да ви е упълномощил. И сте убил най-хладнокръвно човек и неговото куче. Ако всички действахме като вас, господин Пит, щяхме да бъдем просто една жалка нация.

Пит стана и се надвеси над масата, заставайки лице в лице със Сийграм.

— Не ми раздавайте правосъдие — рече той с очи като ледени топчета. — Вие пропускате най-съществените моменти. Аз бях този, който даде цял литър кръв от себе си на вашия приятел Коплин. Аз бях този, който нареди на кораба да подмине Осло и да се отправи към най-близката военна база на Съединените щати. Аз бях този, който склони командира да качи на частния си транспортен самолет Коплин и да го върне в Щатите. В заключение, господин Сийграм, кръвожадният, побъркан Пит се признава за виновен… виновен, че е събрал парчетиите от рухналата ви подла малка шпионска мисия в Арктика. Не съм очаквал да ме приветстват с овации или да ме окичат със златен медал — едно простичко „благодаря“ щеше да ми е достатъчно. А вместо това от устата ви като диария се леят хули и сарказъм. Не знам каква мания ви владее, Сийграм, но едно нещо проличава ясно и точно — вие сте първокласен негодник. И доколкото мога да съм любезен, казвам ви: вървете на майната си!

След тези думи Пит се обърна и изчезна в тъмнината.

17.

Професор Пьотър Брашов прекара жилава ръка през посивялата си коса и посочи с дръжката на лулата си от морска пяна седналия зад бюрото Превлов.

— Не, не, уверявам ви, капитане, че мъжът, когото изпратих на Нова земя, няма никакви халюцинации.

— Но да има рудников тунел… — едва чуто заговори недоумяващият Превлов — неизвестен, нерегистриран рудников тунел на руска земя? Струва ми се направо невъзможно.

— И въпреки това е факт — настоя Брашов. — Първите индикации за него се появиха на въздушните снимки на теренното очертание. Според нашия геолог, който се добра до входа му, тунелът е много стар, някъде отпреди седемдесет или осемдесет години.

— Как тъй е бил прокопан?

— Въпросът е не как, а кой. Кой го е прокопал и защо?

— Казвате, че Леонгородският институт по геология няма данни за него, така ли? — попита Превлов.

Брашов поклати глава.

— Нито дума. За него обаче може би се споменава в старите папки на „Охрана“.

— „Охрана“ ли?… А, да, царската тайна полиция. — Превлов млъкна за миг. — Не, не ми се вярва. В ония години тяхната единствена грижа е била революцията. Едва ли ще са си правили труда да копаят таен рудник.

— Таен ли? Не е сигурно дали е таен.

Превлов извърна глава и се загледа през прозореца.

— Извинете, професоре, но в процеса на работата си аз прилагам макиавелиев подход към всяко нещо.

Брашов свали лулата от устните си пред пожълтели зъби и изтръска чашката й.

— Неведнъж съм чел за призрачни мини в западното полукълбо, но за първи път чувам, че има такава и в Съветския съюз. Мисля си, този странен феномен трябва да е подарък от американците.

— Защо мислите така? — Превлов отново се обърна и погледна Брашов. — Какво общо имат те с мината?

— Може би нищо, може би всичко. Намерените в нея съоръжения са били изработени в Съединените щати.

— Това все още не е доказателство — скептично отбеляза Превлов. — Нищо чудно съоръженията да са били купени от американците, а да са били ползвани от някого другиго.

Брашов се усмихна.

— Логично предположение, капитане, ако не беше фактът, че в шахтата е намерен човешки труп. Научих от достоверен източник, че епитафията му е написана на американски диалект.

— Интересно — рече Превлов.

— Съжалявам, че не мога да ви дам по-подробни данни — продължи Брашов. — Всичките ми бележки са все пак от втора ръка, нали разбирате. Утре сутринта ще имате подробен доклад относно откритията ни в Нова земя и моите хора ще бъдат на ваше разположение за всички по-нататъшни разследвания.

— Военноморските сили ви благодарят за съдействието, професоре.

— Леонгородският институт е винаги на услугите на родината ни. — Брашов се изправи и направи стегнат поклон. — Ако това е всичко засега, капитане, аз си тръгвам.

— Още нещо има, професоре.

— Да?

— Не ми казахте дали геологът ви е открил следи от някакви минерали.

— Нищо ценно.

— Съвсем нищо ли?

— Дребни частици от елементите никел и цинк, плюс слаби радиоактивни показания на уран, торий и бизаний.

— Последните два не са ми известни.

— Торият може да се превърне в ядрено гориво, когато бъде атакуван с неутрони — поясни Брашов. — Той се използва също и при производството на различни магнезиеви сплави.

— А бизаният?

— За него се знае много малко. Той не е бил откриван в количества, достатъчни за провеждането на задълбочени опити. — Брашов изтръска лулата си в пепелника. — Единствено французите проявяват интерес към него от години насам.

Превлов го погледна изненадан.

— Французите ли?

— Да, те изразходват милиони франкове, за да изпращат геоложки експедиции по цял свят да го търсят. Доколкото знам, нито една от тях не се е увенчала с успех.

— В такъв случай те може би знаят нещо, което нашите учени не подозират.

Брашов сви рамене.

— Е, ние не сме водещи в света във всеки научен опит, капитане. Ако беше така, то не американците, а ние щяхме да караме автомобили по лунната повърхност.

— Още веднъж ви благодаря, професоре. Очаквам с нетърпение пълния ви доклад.

18.

На четири пресечки от сградата на Министерството на военноморските сили лейтенант Павел Марганин отморяваше на една пейка в парка с книга с поезия в ръка. Беше обедно време и зелените площи бяха изпълнени с чиновници, които поглъщаха обяда си под стройните редици на дърветата. От време на време Марганин вдигаше поглед от книгата и го задържаше върху някое случайно минаващо покрай него хубаво момиче.

В дванайсет и половина дебел мъж с измачкан костюм седна в другия край на пейката и започна да разгъва хартията, в която беше увит сандвич от черен хляб и чаша доматена супа. После се обърна към Марганин и широко му се усмихна.

— Искате ли малко сандвич, моряко? — добродушно му предложи непознатият и потупа шкембето си. — И без това е за повече от двама. Жена ми непрекъснато гледа да ме тъпче, иска да съм дебел, та да не ме задяват девойчетата.

Марганин поклати глава в знак на отказ и продължи да чете.

Мъжът сви рамене и отхапа залък от хляба, след което започна енергично да дъвче. Това обаче беше привидно — устата му беше празна.

— Имаш ли нещо да ми казваш — смотолеви той, докато се правеше, че дъвче.

Марганин не отместваше поглед от книгата, само я повдигна малко, колкото да прикрие устните му.

— Превлов има връзка с жена с черна коса, подстригана късо, носи скъпи обувки с ниски токчета, голям номер, обича да пие ликьор „Шартрьоз“. Кара кола на американското посолство с регистрационен номер САЩ — едно, четири, шест.

— Сигурен ли си в тези данни?

— Не си падам по свободните съчинения — прошепна Марганин, обръщайки равнодушно следващата страница. — Съветвам те веднага да предприемеш действия по тия сведения. Те могат да се окажат разковничето, което търсим.

— До залез-слънце ще разбера всичко за тази жена. — Непознатият засърба шумно супата си. — Нещо друго?

— Необходими са ми данни за Сицилианския проект.

— Изобщо не съм чувал за него.

Марганин сложи книгата в скута си и затърка очите си, прикривайки с ръка устните си.

— Това е отбранителен проект, който има нещо общо с НЮМА.

— Онези могат да направят голям въпрос, че изтича информация за отбранителен проект.

— Кажи им да не се безпокоят. Ще се действа много предпазливо.

— Тогава след шест дни от днес в мъжката тоалетна на ресторант „Бородино“ в шест и половина следобед.

Марганин затвори книгата си и се протегна.

Непознатият сръбна още веднъж от супата си в знак на потвърждение и повече не обърна никакво внимание на Марганин, който стана и тръгна по посока на сградата на Съветските военноморски сили.

19.

Секретарят на президента се усмихна любезно и стана от бюрото си. Беше висок, млад човек с живо, дружелюбно лице.

— Госпожа Сийграм, нали? Моля, заповядайте оттук.

Той поведе Дана към асансьора на Белия дом и я пропусна пред себе си да влезе в кабината. Тя придаде на лицето си израз на безразличие и загледа право напред. Ако секретарят знаеше или подозираше нещо, положително вече я разсъбличаше във въображението си. Дана му хвърли крадешком поглед — очите му неотклонно следяха мигащите лампички за етажите.

Вратата се отвори и тя го последва по коридора до една от спалните на третия етаж.

— Ще го видите върху полицата над камината — поясни секретарят. — Намерихме го в мазето в един необозначен кош. Много красиво творение. Президентът настоя да го качим тук, където човек може да му се възхищава.

Дана присви очи, когато погледът й спря върху макета на платноход, поставен в стъклена обвивка върху полицата на камината.

— Той се надява, че вие ще можете да хвърлите известна светлина върху неговата история — продължи секретарят. — Както виждате, нито върху корпуса му, нито върху стъклената обвивка има някакво име.

Дана пристъпи колебливо към камината, за да погледне предмета по-отблизо. Чувстваше се объркана. Очакваше всичко друго, но не и това. Рано тази сутрин секретарят й каза по телефона само: „Президентът помоли да ви попитам дали ще ви е удобно да прескочите до Белия дом към два часа?“. Странен трепет премина през тялото й. Не можа да определи дали това беше чувство на разочарование, или на облекчение.

— Както изглежда, това е търговски кораб от началото на осемнайсети век — каза Дана. — Ще трябва да направя няколко скици и да ги сравня с летописите в Морския архив.

— Адмирал Сандекър изрази мнението, че ако някой може да установи произхода му, това сте вие.

— Адмирал Сандекър ли?

— Да, той именно ви препоръча на президента. — Секретарят се упъти към вратата. — Върху нощното шкафче до леглото има бележник и молив. Аз трябва да се връщам на работното си място. Моля, вършете си работата, без да се притеснявате за времето.

— Но президентът няма ли…

— Днес следобед той играе голф. Но това няма значение. Когато свършите, слезте с асансьора, ще се оправите сама, нали? — И преди още Дана да отговори, секретарят изчезна зад вратата.

Дана седна тежко на леглото и въздъхна. След сутрешния телефонен разговор тя изхвърча до вкъщи, взе си ароматизирана вана и специално подбра да облече младежка бяла рокля върху черно бельо. И цялата тази грижа се оказа напразна. Президентът не искаше секс, искаше от нея само да установи кога е направен тоя скапан макет на кораб.

Напълно сломена, тя отиде в банята и погледна лицето си в огледалото. Когато излезе оттам, видя, че вратата на спалнята е затворена и до камината, загорял от слънцето и подмладен в спортните си дрехи, стоеше президентът.

Дана отвори широко очи от изненада. За момент не знаеше какво да каже, после изтърси:

— Разбрах, че сте отишли да играете голф.

— Така е отбелязано в бележника за срещите ми.

— Тогава да ви кажа за макета на кораба…

— Това е двумачтовият кораб „Роаноук“ от Вирджиния — прекъсна я той, посочвайки с глава макета. — Гръбнакът му е бил построен през 1728 година, а през 1743 година се натъква на подводен риф край Нова Шотландия. Моделът е направен по памет от баща ми преди четирийсет години.

— Направихте си целия този труд само за да ме видите насаме? — смаяна попита Дана.

— Повече от ясно е, нали?

Тя го погледна право в очите. Той посрещна погледа й, без да мигне, и Дана се изчерви.

— Всъщност — продължи президентът — исках да си поговорим по-непринудено, само двамата, далеч от суматохата в кабинета ми.

Стаята се завъртя пред очите й.

— Искали сте… искали сте само да си поговорим?

В първия миг той я погледна изненадан, после се закикоти.

— Вие ме ласкаете, госпожо Сийграм. Изобщо не съм имал намерение да ви прелъстявам. Мисля, че славата ми на донжуан е доста преувеличена.

— Но на приема…

— Сега разбирам. — Той я хвана за ръка и я поведе към едно кресло. — Когато тогава ви пошепнах „Трябва да ви видя насаме“, вие сте го изтълкували като предложение на стар развратник. Простете ми, но съвсем нямах подобно нещо предвид.

Дана въздъхна.

— Аз пък се почудих какво толкова е видял мъж като вас, който може да има всяка от стотиците хиляди жени само да щракне с пръсти, в една скучна, омъжена, трийсет и една годишна морска археоложка.

— Не се подценявайте толкова — каза президентът сериозно. — Вие наистина сте много хубава.

Дана почувства, че отново се изчервява.

— От години никой не ме е ухажвал.

— Може би защото повечето почтени мъже не ухажват омъжените жени.

— Ще ми се да вярвам, че е така.

Той придърпа един стол и се настани срещу нея. Тя седеше чинно, с прибрани колене и ръце в скута. Въпросът му, който последва, я завари напълно неподготвена.

— Кажете ми, госпожо Сийграм, още ли го обичате?

Тя го погледна с недоумяващ израз в очите.

— Кого?

— Съпруга си, разбира се.

— Джийн ли?

— Да, Джийн — усмихна се той и додаде: — Освен ако нямате още някой таен съпруг.

— Защо ми задавате такъв въпрос?

— Джийн едва ли не се пори по шевовете.

Дана изглеждаше съвсем объркана.

— Той работи много, но не ми се вярва да е на ръба на душевен срив.

— Разбира се, че не, ако говорим в тесния медицински смисъл. — Лицето на президента имаше сериозен израз. — Той обаче е под огромно напрежение. И ако наред с работата си се натоварва и със съществени семейни проблеми, може и да рухне. Не мога да позволя да се случи подобно нещо, поне засега, докато не довърши строго секретния си проект, който е от жизнено значение за нацията ни.

— Точно този проклет таен проект е застанал помежду ни — троснато рече Дана.

— И той, и още някои проблеми… като отказът ви да родите.

Тя го погледна втрещена.

— Как е възможно да знаете това?

— Чрез изпитани методи. Няма значение как. По-важното е да бъдете плътно до Джийн в продължение на година и четири месеца и да му засвидетелствате цялата си нежност и любов, на която сте способна.

Дана неспокойно закърши ръце.

— Нима е толкова важно? — попита тя с отпаднал глас.

— Да, толкова е важно. Ще ми помогнете ли?

Тя кимна безмълвно.

— Добре. — Той я потупа по ръката. — Казано между нас, може и да съумеем да не изпускаме Джийн от очи.

— Ще се опитам, господин президент. Щом е толкова важно, ще се опитам. Друго нищо не мога да обещая.

— Имам пълно доверие във вас.

— Само че отказвам да родя — заяви тя категорично.

По лицето му се появи познатата усмивка, която фотографите най-често успяваха да уловят.

— Аз мога да наредя начало на война, мога да наредя на мъже да умират в бой, но дори и като президент на Съединените щати не мога да наредя на която и да е жена да забременее.

За първи път Дана се засмя. Стори й се толкова странно, че обсъжда интимни въпроси с човек, който притежава такава невероятна власт. Власт, която действаше възбуждащо, и изпълни Дана с чувство на разочарование, задето не бе повалена на леглото.

Президентът стана и взе ръката й.

— Време е да вървя. След няколко минути имам среща с икономическите си съветници. — Той я поведе към вратата. Преди да я отвори, спря, притегли лицето й към своето и Дана почувства плътните му устни. След като я пусна, той я погледна в очите и рече:

— Вие сте много привлекателна жена, госпожо Сийграм. Никога не го забравяйте.

После я изпрати до асансьора.

20.

Дана чакаше в залата за посрещачи, когато Сийграм слезе от самолета.

— Какво да обърна? — погледна я той въпросително. — Не си ме посрещала на летището от години.

— Неудържим прилив на обич — усмихна се тя.

Той освободи багажа си и двамата тръгнаха към паркинга. Дана го държеше здраво за ръката. Следобедът вече й се струваше далечен сън. Трябваше да си напомня, че друг мъж я намираше за съблазнителна и дори я беше целунал.

Тя хвана кормилото и подкара към магистралата. Последните коли от натовареното автомобилно движение се бяха изтеглили и пътят през околностите на Вирджиния беше вече спокоен.

— Познаваш ли Дърк Пит? — наруши мълчанието Сийграм.

— Да. Той е директор на отдела на адмирал Сандекър за специални проекти. Защо?

— Ще му насиня задника на това копеле — отвърна Сийграм.

Дана го погледна учудена.

— Ти пък какво общо имаш с него?

— Той провали важна част от проекта.

Дана стисна по-здраво кормилото.

— Ще ти бъде доста трудно да му насиниш задника — рече тя.

— Защо смяташ така?

— Той минава за легенда в средите на НЮМА. Списъкът на научните му постижения, откакто дойде в агенцията, отстъпва единствено на забележителното му военно досие.

— Така ли?

— Да. Той е любимецът на адмирал Сандекър.

— Не забравяй, че аз имам повече тежест пред президента, отколкото адмирал Сандекър.

— Повече отколкото сенатор Джордж Пит в Калифорния? — попита тя с равен глас.

Той се обърна да я погледне.

— Да не би да са роднини?

— Баща и син.

Останалите няколко километра Сийграм изпадна в мрачно мълчание.

Дана сложи ръка на коляното му. Когато спря на червен светофар, тя се наведе и го целуна.

— Това какво значи?

— Подкуп.

— И колко ще ми струва? — измърмори той.

— Имам страхотна идея — каза тя. — Да идем на новия филм с Брандо, после да си направим великолепно угощение с омари в гостилницата „Олд Поутмак“ и накрая да се приберем у дома, да загасим лампите и да…

— Закарай ме в службата — прекъсна я той. — Имам много работа.

— Моля те, Джийн, стига си се претоварвал — настоя Дана. — Утре ще имаш достатъчно време за работа.

— Не, сега!

Пропастта между тях беше непреодолима и от сега нататък нещата никога вече нямаше да бъдат същите.

21.

Сийграм погледна първо към металното дипломатическо куфарче върху бюрото си, после към полковника и капитана, които стояха срещу него.

— Не е допусната грешка, нали?

Полковникът поклати глава.

— Всичко, е проучено и потвърдено от директора на архивите на Министерството на отбраната, господине.

— Това се казва бързо свършена работа. Благодаря ви.

Полковникът не понечи да си тръгва.

— Съжалявам, господине, но ще трябва да изчакам и да върна лично папките в Министерството на отбраната.

— По чие нареждане?

— На секретаря — отвърна полковникът. — Политиката на Министерството задължава всички материали, класифицирани като „Код пет, поверително“, да бъдат под наблюдение по всяко време.

— Разбирам — каза Сийграм. — Мога ли да прегледам папките насаме?

— Да, господине. Ние с помощника ми ще почакаме навън, но най-любезно ви моля да не допускате никой да влиза или излиза от кабинета ви, докато документите са у вас.

— Добре, господа — кимна Сийграм, — настанете се удобно. Секретарката ми ще бъде на разположение, ако желаете кафе или разхладителни напитки.

— Благодарим за вниманието, господин Сийграм.

— И още нещо — спря ги Сийграм и леко се усмихна. — Имам си собствена баня тук, така че не ме очаквайте скоро.

Сийграм остана неподвижен няколко секунди, след като вратата се затвори. Окончателното доказателство за петте години труд лежеше пред него. Наистина ли? Може би документите в куфарчето щяха да го насочат към друга загадка или, още по-лошо, към задънена улица. Той пъхна ключето в ключалката и отвори куфарчето. Вътре имаше четири папки и малък бележник. На етикетите на папките пишеше:

Бележникът беше озаглавен само с думите: „Дневник на Джошуа Хейс Брюстър“.

Според логиката Сийграм трябваше първо да прегледа папките, но когато се настани отново на стола си, пренебрегна логиката и отвори дневника.

Четири часа по-късно той постави грижливо бележника върху папките и натисна бутона на интеркома върху бюрото си. Почти веднага замаскирана врата в страничната стена се отвори и се появи мъж в бяла работна престилка.

— Колко най-бързо можеш да преснимаш всичко това?

Мъжът прелисти бележника и прехвърли набързо страниците на папките.

— За четирийсет и пет минути.

Сийграм кимна.

— Добре. Залавяй се веднага. Във външния кабинет ме чакат да върна оригиналите.

След като замаскираната врата се затвори, Сийграм се надигна тежко от стола и затътри крака към банята. Затвори вратата и се облегна на нея с лице, изкривено от мъчителна гримаса.

— О, боже, не! — изстена той. — Не е честно, никак не е честно.

После се наведе над мивката и повърна.

22.

Президентът се ръкува със Сийграм и Донър на вратата на студиото си в Кемп Дейвид.

— Извинявайте, че ви повиках в седем сутринта, но това е единственият час, в който мога да ви вместя.

— Няма нищо, господин президент — каза Донър, — аз и без това тичам за здраве по това време.

Президентът огледа развеселен закръгленото телосложение на Донър.

— В такъв случай може би съм те спасил от коронарна тромбоза. — Той се засмя, като видя нещастния израз на Донър, после подкани двамата да влязат в студиото. — Хайде, сядайте и се чувствайте като у дома си. Поръчал съм лека закуска.

Мъжете се настаниха в единия край на холната гарнитура, разположена под широк прозорец, който гледаше към хълмовете на Мериленд. След малко бе поднесено кафе и пълна чиния с кифлички и президентът обслужи гостите си.

— Е, Джийн, надявам се, този път новините да са добри. Сицилианският проект е единствената ни надежда да спрем лудата военна надпревара с руснаците и китайците. — Президентът разтърка уморено очи. — Това трябва да е най-грандиозната демонстрация на глупостта от зората на човечеството насам, особено като се има предвид трагичният и абсурден факт, че всяка от трите страни може да превърне в пепел другата поне пет пъти последователно. — Той махна безпомощно с ръце. — Но толкова за тъжните житейски факти. Надявам се да ми кажете докъде сме стигнали.

Сийграм, който държеше копието на съдържанието на папките от архива на Отбраната погледна със замъглени очи през масичката за кафе.

— Вие, господин президент, сте запознат, разбира се, с предприетите от нас стъпки досега.

— Да, проучих докладите на вашето разследване.

Сийграм му подаде копие на дневника на Брюстър.

— Струва ми се, че ще го намерите за увлекателно повествование на любопитни факти и човешко страдание в първите години на двайсетия век. Началото е с дата 8 юли 1910 година и разказва за заминаването на Джошуа Хейс Брюстър от Таймирските планини, намиращи се близо до северното крайбрежие на Сибир. Той е прекарал там осем месеца, за да разработи оловна мина по договор с работодателя му — „Сосиете де Мин дьо Лорен“ — за руския цар. По-нататък той описва как малкият му крайбрежен параход, пътуващ за Архангелск, се загубил в мъглата и заседнал край горния остров на Нова земя. За щастие корабът не се разбил и оцелелите успели да просъществуват в замръзващия му стоманен корпус близо месец, когато били спасени от руска военноморска фрегата. Тъкмо по време на този престой Брюстър проучил острова. Някъде към осемнайсетия ден той се препънал в оголена странна скала на склона на планината Бедная. Дотогава не бил виждал такъв тип строеж, затова взел със себе си няколко скални отломки и ги отнесъл в Съединените щати, което станало шейсет и два дни след напускането му на Таймирската мина.

— Значи знаем как е бил открит бизаният — вметна президентът.

Сийграм кимна и продължи:

— Брюстър предал няколкото скални мостри на работодателя си, но една задържал за себе си просто като сувенир. Няколко месеца по-късно, след като никой не му се обадил, той попитал американския директор на „Сосиете де Мин дьо Лорен“ какво е станало с неговите мостри на рудата. Казали му, че направените анализи показали, че мострите били негодни и те ги хвърлили. Изпълнен със съмнения, Брюстър занесъл своята мостра за изследване в Минно-геоложкия институт във Вашингтон. Бил смаян, когато научил, че това е бизаний, дотогава непознат на практика елемент, който бил виждан рядко под мощен микроскоп.

— Брюстър уведомил ли е френското дружество за местоположението на оголената скала с бизаний? — запита президентът.

— Не, решил да се изхитри и просто им дал смътни упътвания за местонахождението. Всъщност той дори ги насочил към долния остров на Нова земя, на километри в южна посока.

— Защо ги е заблудил?

— Често срещана тактика сред златотърсачите — поясни Донър. — Като премълчава точното местонахождение на обещаващата находка, откривателят може да преговаря за по-голям процент от печалбата преди деня, в който мината почне да работи.

— Има смисъл — смотолеви президентът. — Но кое е подтикнало французите да бъдат толкова потайни през 1910 година? Какво може да са открили в бизания, което през следващите седемдесет години никой не е открил?

— Преди всичко неговата сходност с радия — отвърна Сийграм. — „Сосиете де Мин“ предало мострите на Брюстър на Института по радий в Париж, където неговите учени установили, че някои от свойствата на бизания и на радия са еднакви.

— И тъй като произвеждането на един грам радий струва петдесет хиляди долара — добави Донър, — френското правителство изведнъж видяло възможност да присвои единствените познати дотогава в света залежи на фантастично скъпия елемент. При наличие на достатъчно време те са могли да реализират стотици милиони долари от няколко килограма бизаний.

Смаян, президентът поклати глава.

— Боже мой! Ако си спомням точно как се превръщаха мерките и теглилките, то една унция се равнява на около двадесет и осем грама.

— Точно така, сър. Една унция бизаний струва един милион и четиристотин хиляди долара. При това на цени от 1910 година.

Президентът бавно се изправи на крака и се загледа през прозореца.

— Каква е била следващата стъпка на Брюстър?

— Той предал информацията си на Министерството на войната. — Сийграм извади папката, съдържаща разполагаемите средства за тайния военен план 371-990-Р85 и я отвори.

— Ако са знаели цялата история, момчетата от ЦРУ са щели да са горди с предшестващата ги организация. След като са разбрали на какво се е натъкнал Брюстър, генералите от някогашното Армейско бюро за разследване са съчинили най-грандиозната измама на века. На Брюстър му било наредено да уведоми „Сосиете де Мин“, че той е установил свойствата на рудните мостри и да ги заблуди, че смята да създаде миньорски синдикат, за да тръгне сам по следите на бизания. Той пратил франсетата за зелен хайвер и те го знаели. Междувременно обаче решили да използват неговите упътвания до местонахождението на залежа. Няма Брюстър, няма бизаний. Единственият им избор бил да го наемат като главен инженер срещу известен дял от печалбата.

— А защо нашето правителство не е подкрепило минната операция? — поинтересува се президентът. — Защо е оставило французите да поемат нещата?

— По две причини — отвърна Сийграм. — Първо, тъй като бизаният се е намирал в чуждестранна почва, мината е трябвало да работи тайно. Ако рудничарите бъдели заловени от руснаците, цялата вина е щяла да падне върху французите. Второ, в онези дни Конгресът се е отнасял скъпернически към армията. Просто не е имало достатъчно средства, за да бъде предвидена такава минна авантюра в Арктика, независимо от потенциалната печалба.

— В такъв случай французите, изглежда, са действали със задни мисли.

— Нещо като двупосочна улица, господин президент. Брюстър нито за момент не се е съмнявал, че разработи ли веднъж рудника в планината Бедная и започне ли товаренето на рудата, той и екипът му ще бъдат убити от платени убийци, наети от „Сосиете де Мин дьо Лорен“. Това се потвърждавало и от фанатичното им настояване за пълна тайна на операцията. И още един дребен факт — именно французите, а не Брюстър, са планирали трагедията в мината Литъл Ейнджъл.

— Трябва да им се признае заслугата за добре изиграния номер — отбеляза Донър. — Заблудата с Литъл Ейнджъл е била съвършено прикритие за по-сетнешното убийство на Брюстър и целия му екип. В края на краищата кой би могъл да бъде обвинен в убийство на деветима мъже в Арктика, след като е станало публично достояние, че те са загинали шест месеца преди това при злополука в Колорадска мина?

— Ние сме почти убедени — взе отново думата Сийграм, — че „Сосиете де Мин“ са отвлекли тайно нашите герои и са ги закарали с частен железопътен вагон в Ню Йорк. Оттам вероятно са ги качили на френски кораб под други имена.

— Бих искал да ме осветлите по един въпрос — прекъсна го президентът. — Както прочетох в доклада ви, Донър твърди, че миньорските съоръжения, намерени на Нова земя, са били поръчани от правителството на Съединените щати. Тук нещо не ми пасва.

— Отново подмолна работа на французите — отвърна Сийграм. — В документацията на „Дженсън и Тор“ също е отбелязано, че сондажните съоръжения са платени с чек от банка във Вашингтон. Банковата сметка, както се оказа, е била на името на френския посланик. Просто още една хитрост, която да прикрие истинската операция.

— Не са си поплювали по отношение на измамите, нали?

Сийграм кимна.

— Те добре са замислили всичко, но независимо от проницателността им, не са и подозирали, че са баламосвани.

— Какво става след Париж? — прояви нетърпение президентът.

— Колорадците прекарали две седмици в канцеларията на френското дружество, като поръчвали продоволствие и правели последни приготовления за разкопките. Когато накрая всичко било в пълна готовност, те се качили на борда на френски военноморски плавателен съд в Хавър и поели по водите на Ламанша. Дванайсет дни били нужни на кораба да се промъкне предпазливо през плаващите ледени маси на Баренцово море, докато най-подир хвърлил котва край Нова земя. След като мъжете и съоръженията се озовали благополучно на брега, Брюстър превключил тайния армейски план на първа скорост и наредил на капитана на товарния кораб да се върне за рудата не по-рано от първата седмица на юни — почти след около седем месеца.

— Този план е предвиждал колорадците и бизаният да са изчезнали много преди кораба на „Сосиете де Мин“ да се е върнал.

— Точно така. Те преувеличили крайния срок с два месеца. На групата им били нужни пет месеца, за да откъртят ценния елемент от недрата на онзи леден ад. Положили изнурителен физически труд, за да сондират, да взривят и да прекопават масивния гранит, пронизвани от студ, стигащ до петдесет градуса под нулата. Дори и през дългите зимни месеци в континенталния вододел на Скалистите планини, колорадците не са били излагани на такива мразовити ветрове, каквито виели там през морето от безбрежната полярна ледена покривка в посока север; ветрове, които спирали да духат само колкото да донесат страхотен студ и да затрупат с нова вечна ледена покривка планината Бедная, преди да поемели отново към руския бряг малко отвъд хоризонта на юг. Това струвало страхотен данък на мъжете. Джейк Хобарт загинал от студа, след като се загубил в снежната виелица, а останалите били подложени на мъки от физическо изтощение и премръзване. По думите на самия Брюстър „това беше ледено чистилище, недостойно дори да си хабиш плюнката, за да плюеш на него“.

— Цяло чудо е, че всички не са загинали — отбеляза президентът.

— Помогнала им е добрата стара калена воля — рече Сийграм. — Накрая те надвили неблагоприятните условия. Изтръгнали най-редкият минерал в света от пустеещите земи и си свършили работата, без да бъдат разкрити. Това било класически пример за тайна операция и инженерно умение.

— Значи са избягали от острова с рудата, така ли?

— Да, господин президент — кимна Сийграм. — Брюстър и екипът му затрупали шлаката и коловозите на вагонетките и замаскирали входа на мината. После извозили бизания до брега и го натоварили на борда на малък тримачтов параход, изпратен от Министерството на войната под прикритието на полярна експедиция. Корабът бил командван от лейтенант Прат от Американските военноморски сили.

— Колко руда са взели?

— Според изчисленията на Сид Коплин около половин тон изключително богата руда.

— А след като се обработи…?

— Грубото предположение в най-добрия случай ще даде около петстотин унции.

— Предостатъчно, за да се завърши Сицилианският проект — каза президентът.

— Предостатъчно — потвърди Донър.

— А докарали ли са го в Щатите?

— Не, сър. Незнайно как французите са разкрили играта и търпеливо зачакали американците да свършат опасната мръсна работа, та тогава да излязат на сцената и да грабнат печалбата. На няколко мили от южното крайбрежие на Норвегия, преди още лейтенант Прат да е поел курс на изток към морския път за Ню Йорк, те били нападнати от загадъчен парен катер, на който нямало никакъв национален флаг.

— Никакъв опознавателен знак, никакъв международен скандал — подхвърли президентът. — Французите са се подсигурили във всяко отношение.

— Само че този път — усмихна се Сийграм, — парашутът им не се отворил, ако ми разрешите да използвам този каламбур. Както повечето европейци, те подценили добрата стара находчивост на янките — нашето Министерство на войната също се застраховало срещу всякакви непредвидени обстоятелства. Още преди французите да пуснат трети изстрел в американския кораб, екипажът на лейтенант Прат спуснал страничните повърхности на фалшива рубка и отвърнали на огъня със скрито 127-милиметрово оръдие.

— Тъй, тъй! — не се стърпя президентът. — Както би казал Теди Рузвелт: „Браво на нашите!“.

— Битката се водила почти до мръкнало — продължи Сийграм. — Накрая Прат се прицелил в парния котел на французина и катерът избухнал в пламъци. Но и американският кораб пострадал. Трюмовете му се пълнели с вода, а от екипажа на Прат един бил убит и четирима сериозно ранени. След като Брюстър и Прат обсъдили положението, двамата решили да се насочат към най-близкото приятелско пристанище, да свалят на суша ранените и да натоварят рудата на друг кораб за Щатите. Към призори те се добрали криво-ляво до вълнолома край Абърдийн в Шотландия.

— Защо просто не са натоварили рудата на американски военен кораб? Положително е щяло да бъде по-безопасно, отколкото да го качат на търговски плавателен съд.

— Не мога да твърдя със сигурност — отвърна Сийграм, — но очевидно Брюстър се е опасявал, че може би французите са щели да изискат рудата по дипломатически път и по този начин да принудят американците да признаят кражбата и да предадат бизания. А докато е било притежание на Брюстър, нашето правителство е могло да се прави, че не знае нищо по случая.

— Брюстър трябва да е бил много голям юначага — заключи президентът.

— Да му се ненадяваш — обади се Донър. — Бил е висок само метър и петдесет и седем.

— И все пак — удивителен човек, голям патриот, щом е минал през целия този ад, без да има наум мотиви за лична облага. На такъв човек не можеш да не му пожелаеш благополучно завръщане у дома.

— За съжаление одисеята му не свършила дотам. — Ръцете на Сийграм започнаха да треперят. — Френското консулство в пристанищния град надуло свирка след колорадците. Една вечер, преди мъжете да разтоварят бизания върху товарна количка, френските агенти изскочили от тъмнината на пристана и ги нападнали без предупреждение. Нямало стрелба. Заиграли само юмруци, ножове и тояги. Яките мъже от легендарните градове Крипъл Крийк, Лийдвил и Феърплей добре познавали насилието. Те повече нападали, отколкото отстъпвали и хвърлили шест тела в черните води на пристанището, преди нападателите да изчезнат в нощта. Но това било само началото. Пиратските атаки продължили от кръстовище на кръстовище, от едно село в друго, по градски улици и едва ли не иззад всяко дърво, иззад всяка врата, докато отстъплението с бой през Британия окървавило пейзажа с множество трупове и ранени. Битките се превърнали във война на изтощение; мъжете от Колорадо се изправили пред могъща организация, която вкарвала в боевете по петима мъже на всеки двама, отстранени от рудокопачите. Изтощението започнало да си казва думата. Джон Колдуел, Алвин Коултър и Томас Прайс загинали извън Глазгоу, Чарлс Уидни паднал мъртъв в Нюкасъл, Уолтър Шмид — близо до Стафорд, а Уорнър О’Деминг — в Бирмингам. Един по един броят на жилавите опитни рудокопачи намалявал, кръвта им багрела каменните улици далеч от дома. Единствено Върнън Хол и Джошуа Хейс Брюстър оцелели, за да закарат рудата до океанското пристанище на Саутхамптън.

Президентът сви устни и стисна юмруци.

— Значи французите са победили.

— Не, господин президент, французите изобщо не са се докосвали до бизания. — Сийграм взе дневника на Брюстър и го отвори откъм гърба. — Ще ви прочета последната бележка. Тя е с дата 10 април 1912 година.

В студиото настъпи мъртва тишина. Президентът се обърна от прозореца и отново седна в креслото. Поседя няколко минути, без да отрони дума. После заговори:

— Означава ли това, че бизаният се намира в Щатите? И възможно ли е Брюстър да…?

— За съжаление, не, сър — прошепна Сийграм. Лицето му беше бледо и оросено с капчици пот.

— Обясни тогава! — настоя президентът.

Сийграм пое дълбоко дъх:

— Защото, господин президент, единственият параход на „Бялата звезда“, който е отпътувал от Саутхамптън, Англия, на 10 април 1912 година, е Кралският пощенски кораб „Титаник“.

— „Титаник“?! — Президентът изглеждаше като прострелян. Тутакси бе прозрял истината. — Съвпада — рече той с равен тон. — Това обяснява изчезването на бизания през всичките тези изминали години.

— Зла участ е тегнела над колорадците — промълви Донър. — Те са проливали кръв и са умирали, само за да пратят рудата по кораб, който е бил предопределен да потъне насред океана.

Последва нова, още по-дълбока тишина.

Президентът седеше с каменно лице.

— Какво да правим сега, господа?

След мълчание от няколко секунди Сийграм се изправи неуверено на крака и погледна президента. Лицето му издаваше натрупаното от последните дни напрежение и мъката от поражението. Пред тях не се откриваше друг път; те нямаха друг избор, освен да доведат докрай започнатото. Той се изкашля.

— Да извадим „Титаник“. — Думите му едва се чуха.

Президентът и Донър вдигнаха погледи.

— Да, за бога! — додаде Сийграм, този път с твърд и решителен глас. — Да извадим „Титаник“!