Да извадим „Титаник“

68.

Юни 1988

Бавно, но сигурно ураганът Аманда стихваше. Той, който дълго щеше да се помни като Големият удар през 1988, за три дни и половина прекоси с опустошителна сила три хиляди мили в океана, но се оказа, ме тепърва му предстоеше да нанесе окончателния си удар. Както една супернова звезда засиява за последен път, преди да се стопи в небесния мрак, така и той изведнъж изви в източна посока и връхлетя върху полуостров Авалон в Нюфаундленд, помитайки брега от нос Рейс до залива Пауч.

За минути град след град се оказаха залети от потопа, рукнал от буреносните облаци. Няколко малки крайбрежни селца бяха отнесени в морето от обилната водна маса, стекла се с грохот от долините. Рибарски лодки бяха подгонени към сушата и захвърлени в неузнаваеми купчини от трески. В централната част на Сейнт Джонс бяха отнесени покриви, а улиците му се бяха превърнали в бързи пълноводни реки. В продължение на дни водата и електричеството бяха прекъснати, а храната не достигаше и трябваше да се разпределя на дажби, преди да пристигнат спасителните кораби.

Нямаше зарегистриран ураган, който да се е развихрял с такава сурова ярост, че ветровете му да го отведат толкова далече, с такава ужасяваща скорост. Едва ли някога щяха да бъдат оценени огромните загуби от щетите. Приблизителната оценка възлизаше на не по-малко от 250 милиона долара. 155 милиона от тях представляваха почти изцяло унищожената рибарска флота на Нюфаундленд. Девет нейни кораба бяха изчезнали в морето, а от екипажите на шест нямаше нито един оцелял. В затишието след урагана погребалният звън прозвуча между 300 и 325 пъти.

В ранните часове на петъчната утрин, д-р Райън Прескот седеше сам в главния офис на Ураганния център към НЮМА. Ураганът Аманда най-после бе минал по пътя си, свърши с разрушенията си, взе съответния брой човешки живота и чак тогава изчезна над залива Сейнт Лоурънс. Битката беше приключила; метеоролозите от центъра не можеха да направят нищо повече. След като цели седемдесет и два часа трескаво го бяха проследявали, без да мигнат, сега се бяха прибрали по домовете си, за да се наспят.

С кървясали и уморени очи Прескот огледа бюрата, отрупани с морски карти, таблици с данни, компютърни разпечатки и полупразни чаши от кафе, подовете, покрити с листове хартия, изписани с цифри и странни на вид метеорологични знаци. Погледна огромната стенна морска карта и мълчаливо прокле бурята. Неочакваният й завой на изток ги беше заварил неподготвени. Напълно нелогична особеност в разрез с всичко познато досега в историята на ураганите. Нито една зарегистрирана буря не се беше проявявала така непредсказуемо.

Ако само беше загатнала с нещо за предстоящото си отклонение, ако беше показала и най-малък намек за безумното си поведение, те може би щяха да успеят да предупредят своевременно населението на Нюфаундленд за предстоящата атака. Поне половината — сто и петдесет живота — можеха да бъдат спасени. Сто и петдесет мъже, жени и деца сега можеха да бъдат живи, ако своеобразната прищявка на майката природа не беше помела най-прецизните научни средства за прогнозиране на времето като евтини играчки.

Прескот се надигна и хвърли последен поглед към картата на стената, преди да са дошли чистачките, да заличат съществуването на урагана Аманда и дяволския му път и да подготвят нещата за все още неродения му наследник. Една малка отметка привлече погледа му. Представляваше кръстче с обозначение „Титаник“.

Последното известие от главния щаб на НЮМА във Вашингтон гласеше, че разбитият кораб е взет на буксир от два влекача на военноморските сили, които отчаяно се опитват да го изтеглят настрани от пътя на урагана. От двайсет и четири часа насам не бяха чули нищо повече.

Прескот вдигна чашата със студено кафе като за наздравица.

— За „Титаник“ — каза той гласно в празната стая. — Дано си понесъл всички юмруци, които ти е нанесъл Аманда и да си успял да му плюеш в очите.

Преглътна с гримаса изветрялото кафе. После се обърна и излезе от стаята в ранната сутрешна мъгла.

69.

На зазоряване „Титаник“ беше все още жив. Продължаваше да съществува напук на всякаква логика. Безпомощно подмятан от вълните и вятъра, той беше попаднал в капана на вълнението, надигнало се след отминаващия ураган.

Подобно на зашеметен боксьор, който увиснал на въжетата, продължава да понася страхотни удари, корабът се надигаше върху деветметровите вълни, отблъскваше странично всяка от тях, в отговор поемаше солени пръски върху лодъчната си палуба, но после се отскубваше и макар и мъчително, успяваше някак навреме да се изправи за следващата атака.

Според капитан Пароткин, който го наблюдаваше през бинокъла си, „Титаник“ беше обречен кораб. Ръждясалите плочи на стария му корпус бяха подложени на натиск, надвишаващ многократно натиска, който биха могли да издържат. Той ясно виждаше напуканата обшивка и зейналите шевове и предполагаше, че на стотици места по корпуса има пробойни. Онова, което не можеше да види, бяха изтощените мъже от спасителната група, Тюлените и мъжете от военните влекачи, които работеха рамо до рамо дълбоко в тъмния ад под водолинията и полагаха отчаяни усилия да задържат лайнера върху водата.

От гледна точка на Пароткин, който се намираше на сигурно място в кормилната рубка на „Михаил Курков“, фактът, че „Титаник“ не беше изчезнал през нощта, беше едно малко чудо. Но той продължаваше да се вкопчва в живота, въпреки че беше потънал с още шест метра откъм носа и се беше наклонил на трийсет градуса към дясната си страна.

— Някаква вест от капитан Превлов? — попита той, без да отмества очи от бинокъла.

— Не, капитане — отвърна първият офицер.

— Опасявам се, че се е случило най-лошото — каза Пароткин. — Не забелязвам никакъв знак, че Превлов е превзел лайнера.

— Вижте, капитане — посочи първият офицер, — върху останките на задната мачта. Прилича на руски флаг.

Пароткин разгледа през бинокъла малкото, оръфано парче плат, което се вееше на вятъра.

— За съжаление онази звезда е бяла, а не червена, както е на нашия съветски флаг. — Той въздъхна. — Ще трябва да приема, че задачата за качване на борда на „Титаник“ не е успяла.

— Може би другарят Превлов не е имал време да докладва за положението.

— Вече няма за кога. Само след час тук ще бъдат американските самолети за издирване. — Пароткин удари раздразнено с юмрук по плота на мостика. — Дяволите да го вземат този Превлов! — промърмори той гневно. — „Да се надяваме, че няма да се наложи да прибегнем до крайния ни вариант“ — това бяха точните му думи. Извади голям късмет. Той може вече и да е мъртъв, а аз съм този, който ще трябва да поеме отговорността за унищожението на „Титаник“ и на онези, които са останали на борда му.

Лицето на първия офицер пребледня и той се скова.

— Няма ли друга възможност, капитане?

Пароткин поклати глава.

— Заповедите бяха ясни. По-скоро да унищожим кораба, но не и да го оставим да попадне в ръцете на американците.

Пароткин извади от джоба ленена носна кърпа и изтри очите си.

— Екипажът да се приготви за изстрелване на ядрена ракета и да държи курс десет мили северно от „Титаник“ в позиция за изстрелване.

За един дълъг момент първият офицер остана втренчен в Пароткин, после се обърна и отиде до радиотелефона, за да нареди на кормчията да промени курса на петнайсет градуса на север.

Трийсет минути по-късно всичко беше в готовност. „Михаил Курков“ забиваше нос в големите вълни, заел позиция за изстрелване на ракетата, а Пароткин, застанал зад оператора на радара, попита:

— Нещо обезпокояващо?

— Осем реактивни самолета, на сто и двайсет мили западно, които се приближават бързо.

— Надводни морски съдове?

— Два малки кораба на координати две-четири-пет, на двайсет и една мили югозападно.

— Вероятно са влекачите, които се връщат — предположи първият офицер.

Пароткин кимна.

— Самолетите ме безпокоят. След десет минути ще са над нас. Ядрената глава заредена ли е?

— Да, капитане.

— Тогава започвайте броенето.

Първият офицер предаде заповедта по телефона, след което двамата излязоха отвън, застанаха от дясната страна на мостика и започнаха да наблюдават как предният люк на трюма плавно се измества и „Стоски“, осемметровата ракета земя-земя, бавно се издига във влажния утринен въздух.

— Една минута до изстрелване — прозвуча от високоговорителя на мостика гласът на техника, отговарящ за ракетата.

Пароткин насочи бинокъла към „Титаник“ в далечината. Можеше да различи само контурите му на фона на събраните на хоризонта сиви облаци. По тялото му премина едва забележима тръпка. Очите му придобиха леко тъжно изражение. Знаеше, че моряците щяха завинаги да го прокълнат и запомнят като капитана, изпратил безпомощния и възкръснал океански лайнер обратно в неговия гроб на дъното на морето. Беше се стегнал в очакване на рева от двигателя на ракетата и голямата експлозия, която щеше да превърне „Титаник“ в хиляди миниатюрни частици, когато чу звука на тичащи стъпки откъм рубката и радистът нахълта в мостика.

— Капитане! — изломоти той. — Спешен сигнал от американска подводница!

— Трийсет секунди до изстрелване — разнесе се гласът от интеркома.

Докато подаваше съобщението на Пароткин, в очите на радиста се четеше неприкрита паника. То гласеше:

— Десет секунди и започвам обратно броене — разнесе се кухият глас на ракетния техник. — Седем… шест…

Изражението на Пароткин беше като на човек получил току-що един милион рубли по пощата.

— … пет… четири… три…

— Преустановете броенето — нареди той с ясен глас, така че да нямаше недочули и неразбрали.

— Преустановете броенето — повтори първият офицер по телефона в мостика. По лицето му се стичаше пот. — И закрепете ракетата.

— Добре — рязко каза Пароткин. — На лицето му се появи усмивка. — Не е точно каквото ми бяха казали да направя, но мисля, че началниците на Съветските военноморски сили ще ме разберат. Все пак, „Михаил Курков“ е най-добрият кораб от този вид в целия свят. Ние не бихме искали да го унищожим само заради безразсъдната и глупава заповед на един човек, който без съмнение е мъртъв, нали?

— Напълно съм съгласен. — Първият офицер се усмихна в отговор. — Освен това нашите началници ще се заинтересуват как, независимо от цялата ни сложна техника за откриване, не сме успели да забележим присъствието на вражеска подводница буквално под носа ни. Изглежда, че американците много са напреднали в методите за подводно проникване.

— Сигурен съм, че на американците ще им стане много интересно като научат, че нашите океанографски научноизследователски морски съдове тайно носят на борда си ракети.

— Заповедите ви, капитане?

Пароткин наблюдаваше ракетата Стоски, която бавно се прибираше в маскировъчната капсула.

— Курс към родината. — Той се обърна и погледна над морето по посока на „Титаник“. Какво ли се беше случило с Превлов и хората му? Живи ли бяха или мъртви? Щеше ли някога да узнае истината?

Над него облаците започнаха да променят цвета си от сив в бял, а вятърът премина в ободряващ бриз. Самотна чайка се спусна от просветляващото се небе и започна да кръжи над съветския кораб. После, като че ли дочула по-настойчив зов от юг, размаха криле и отлетя към „Титаник“.

70.

— Свършено е с нас — каза Спенсър толкова тихо, че Пит не беше сигурен дали го е чул.

— Какво каза?

— Свършено е с нас — повтори той с отпуснати устни. Лицето му беше изцапано с машинно масло и ръждива кал. — Безнадеждно е. Запушихме повечето от дупките, които Дръмър направи с горелката си, но морето така жестоко е повредило корпуса, че старчето поема вода по-бързо и от решето.

— Трябва да го задържим на повърхността, докато се върнат влекачите — каза Пит. — Ако могат да включат и техните помпи заедно с нашите, ще сме с една крачка пред течовете и ще имаме време да закърпим дупките.

— Цяло чудо е, че не е отишъл на дъното преди часове.

— Колко време? — настоя Пит.

Спенсър уморено погледна надолу към водата, плискаща се около глезените му.

— В момента помпите работят с пълна пара. Когато резервоарите с гориво бъдат изчерпани докрай, помпите ще замлъкнат. Жесток, неминуем, тъжен факт. — Той погледна Пит в лицето. — Час, може би час и половина. Не мога да обещая нищо повече от това след спирането на помпите.

— А ако имаш достатъчно гориво за двигателите?

— Вероятно бих могъл да го задържа на повърхността без чужда помощ до обед — отвърна Спенсър.

— Колко гориво ти трябва?

— Двеста галона ще свършат чудесна работа.

И двамата погледнаха към Джордино, който се спусна по една стълба и зашляпа през водата, покриваща пода на котелно отделение №4.

— Ето това е да си безсилен — изпъшка той. — Ей там горе осем самолета кръжат над кораба. Шест военноморски изтребителя и два радарни разузнавателни самолета. Опитах какво ли не, само дето не се изправих на глава и не си свалих гащите, а единственото, което те направиха, беше да ми махат всеки път, когато прелитаха.

Пит поклати глава с тъжна насмешка.

— Напомни ми никога да не играя шарада с твоя отбор.

— Приемам всякакви предложения — каза Джордино. — Сигурно ще можеш да ми кажеш как да осведомя някой, който лети с шестстотин и петдесет километра в час, че имаме нужда от помощ, и то голяма?

Пит се почеса по брадичката.

— Би трябвало да има някакво практично разрешение.

— Сигурно — насмешливо отбеляза Джордино. — Просто звънни на Автомобилния клуб да дойдат да те обслужат.

Пит и Спенсър се погледнаха с широко отворени очи. И на двамата едновременно им беше хрумнала една и съща мисъл.

— Гениално! — възкликна Спенсър. — Направо гениално!

— След като не можем да отидем до сервиза — ухили се Пит, — тогава сервизът ще дойде при нас.

Джордино изпадна в недоумение.

— Умората е размекнала мозъците ви — каза той. — Къде ще намерите телефонна кабина? Какво ще използвате вместо радио? Руснаците унищожиха нашето, онова в хеликоптера е прогизнало, а предавателят на Превлов бе улучен в суматохата от два куршума. — Той поклати глава. — Колкото до онези летящи над нас момчета, отпишете ги. Без четка и кофа с боя, няма начин да изпратим съобщение до техните нетърпеливи, малки мозъчета.

— В това ти е проблемът — високомерно отбеляза Спенсър. — Все се размотаваш с глава нагоре, вместо да гледаш надолу.

Пит се наведе и вдигна един тежък ковашки чук, който лежеше в купчината с инструменти.

— Ето с това ще направим фокуса — заяви небрежно той и замахна с чука към една от плоскостите на корпуса на „Титаник“, котелното помещение се изпълни с какофония от ехото.

Спенсър се отпусна изморено върху една издутина на котела.

— Няма да ни повярват.

— Е, това не знам — успя да вметне между ударите Пит. — Телеграфът на джунглата. В Конго винаги вършеше работа.

— Джордино може би беше прав. Умората е размекнала мозъците ни.

Пит не му обърна внимание и продължи да чука. След няколко минути спря за момент, за да хване по-удобно дръжката на чука.

— Да се надяваме и да се молим някой от туземците да стои с долепено до земята ухо — каза той, пухтейки. След което продължи да удря.

На борда на „Драгънфиш“ единият от двамата оператори, които дежуреха на хидролокатора — онзи, който беше настроил системата на пасивно подслушване, се беше навел напред към таблото си, с килната на една страна глава и напрегнато се опитваше да разгадае странното думкане, което звучеше в слушалките. После кимна леко с глава и подаде слушалките на застаналия до него офицер.

— Първо помислих, че е акула чук — каза операторът. — Те предизвикват такива странни звуци, наподобяващи удари. Но тук определено се долавя звън на метал.

Офицерът притисна слушалката до едното си ухо. Очите му придобиха озадачено изражение.

— Звучи като SOS.

— И аз така го разчетох, сър. Някой отчаяно удря по корпуса.

— Откъде идва?

Операторът завъртя едно миниатюрно кормило, което активира датчиците на носа на подводницата, и огледа командното табло пред себе си.

— Източникът е на три нула седем градуса, две хиляди метра на северозапад. Това трябва да е „Титаник“, сър. След оттеглянето на „Михаил Курков“, той е единственият морски съд, останал в района.

Офицерът му подаде слушалките, излезе от хидролокаторния отсек и по широкото, извито стълбище стигна до командния пост, нервния център на „Драгънфиш“. Той се приближи до един среден на ръст мъж, с кръгло лице и сивеещи мустаци, на чиято яка се виждаха отличителните за чина командир знаци във вид на дъбови листа.

— Наистина е „Титаник“, сър. Предават с чук сигнал SOS.

— Да няма грешка?

— Не, сър. Източникът е потвърден. — Офицерът направи пауза, след което попита: — Ще се отзовем ли?

Командирът се замисли.

— Нарежданията бяха да осигурим Тюлените и да отстраним „Михаил Курков“, както и да останем незабелязани, в случай че руснаците решат да направят последен опит с някоя от техните подводници. Ще се окажем в много неизгодно положение, ако излезем на повърхността и напуснем позицията си, за да го защитим.

— При последния ни оглед той изглеждаше в доста лошо състояние. Може би потъва.

— В такъв случай екипажът му щеше да крещи за помощ по всяка възможна радиочестота… — Командирът замълча и присви очи. Направи няколко крачки до отсека за радиовръзка и надникна вътре.

— Кога беше последното съобщение, изпратено от „Титаник“?

Единият от радистите прегледа страницата в дневника.

— Минути преди осемнайсет часа вчера, командире. Поискаха последни данни за скоростта и посоката на урагана.

Командирът кимна и се обърна към офицера.

— Не са предавали повече от дванайсет часа. Може би имат повреда в радиото.

— Много е вероятно.

— Я да хвърлим един поглед — каза командирът. — Вдигни перископа.

Тръбата на перископа бавно забръмча, докато се изправяше. Командирът хвана ръчките и погледна през окуляра.

— Вижда се доста добре. Наклонил се е силно надясно и е потънал откъм носа, но не е чак толкова зле, за да го смятаме, че е в опасност. Не се развяват флагчета за помощ. На палубите няма никой… един момент, вземам си думите назад. Виждам човек на покрива на командния мостик. — Командирът засили увеличението. — Мили боже! — промълви той. — Това е жена.

Офицерът го погледна изумен.

— Жена ли казахте, сър?

— Виж сам.

Офицерът погледна. Наистина върху мостика на „Титаник“ стоеше млада жена. Размахваше нещо като сутиен.

Десет минути по-късно „Драгънфиш“ беше излязъл на повърхността и лежеше в сянката на „Титаник“.

След още трийсет минути резервното гориво от допълнителния дизелов двигател на подводницата бе насочено по извита над бурните вълни тръба и безпрепятствено потече в набързо пробития трюм в корпуса на „Титаник“.

71.

— Това е от „Драгънфиш“ — каза адмирал Кемпър, докато четеше последното от дълга поредица съобщения. — Капитанът й изпратил работна група на борда на „Титаник“ в помощ на Пит и спасителния му екип. Уведомява, че корабът ще остане на повърхността по време на тегленето, независимо от многобройните течове — стига, разбира се, да не го връхлети друг ураган.

— Да благодарим на Бога за дребните милости — въздъхна маршал Колинс между две прозевки.

— Съобщава още — продължи Кемпър, — че госпожа Сийграм е на борда на „Титаник“ и е в изключителна сценична форма, каквото и да означава това.

Мел Донър излезе от банята. Върху ръката му още имаше преметната хавлиена кърпа.

— Бихте ли повторили, адмирале?

— Капитанът на „Драгънфиш“ съобщава, че госпожа Сийграм е жива и здрава.

Донър се втурна към Сийграм, който спеше неспокойно на канапето и го разтърси.

— Джийн! Събуди се! Намерили са Дана! Тя е добре!

Очите на Сийграм се отвориха и известно време той загледа Донър, а по лицето му бавно се изписваше изумление.

— Дана… Дана е жива?

— Да, вероятно е била на „Титаник“ по време на бурята.

— Но как се е озовала там?

— Още не знаем подробности. Ще трябва да изчакаме. Но най-важното е, че Дана е на сигурно място и „Титаник“ не е потънал.

Сийграм хвана с ръце главата си и остана така, превит надве. После тихо се разрида.

Адмирал Кемпър с облекчение прие отвличането на вниманието от страна на доста уморения командир Кийт, който влезе в този момент и му подаде ново известие.

— Това пък е от адмирал Сандекър — оповести Кемпър. — Мисля, че за вас, господин Никълсън, ще бъде интересно да научите какво съобщава той.

Уорън Никълсън и маршал Колинс се отделиха от Сийграм и наобиколиха бюрото на Кемпър.

— Думите на Сандекър: „Гостуващи роднини бяха забавлявани и настанени в стая за гости. Снощи, по време на увеселението, нещо ми влезе в окото, но си доставих удоволствието да попея с пълен глас някои любими стари песни, като «Сребърни нишки сред златото». Поздрави братовчеда Уорън и му кажи, че съм му приготвил подарък. Приятно прекарване. Как ми се иска да сте тук! Подписаният Сандекър“.

— Адмиралът има странен начин на изразяване — отбеляза президентът. — Какво всъщност се опитва да ни каже?

Кемпър го погледна смутен.

— Явно руснаците са се качили на борда по време на затишието на урагана.

— Явно — ледено подчерта президентът.

— „Сребърни нишки сред златото“ — обади се въодушевено Никълсън. — Сребро и злато. Те са хванали двамата тайни агенти.

— А твоят подарък, братовчеде Уорън — намеси се Колинс, ухилен до уши, — вероятно не е никой друг, освен капитан Андре Превлов.

— Наложително е да се кача час по-скоро на борда на лайнера — обърна се Никълсън към Кемпър. — Кога най-рано можете да ми осигурите превоз дотам, адмирале?

Кемпър вече се пресягаше към телефона.

— В порядъка на трийсет минути мога да те кача на самолет на военноморските сили, който ще те свали до Вийчърс Айлънд. Оттам можеш да вземеш вертолет до „Титаник“.

Президентът се приближи до големия прозорец и се загледа в изгряващото слънце, което се подаваше над източния хоризонт и пръскаше лъчи към ленивите води на Потомак. Той отвори уста и се прозя с наслада.

72.

Дана се облегна на предния релинг на командния мостик на „Титаник“ и затвори очи. Океанският бриз рошеше меднорусата й коса и щипеше лицето й. Тя се чувстваше успокоена, свободна и напълно отпусната. Все едно, че летеше.

Сега знаеше, че никога не би могла да се върне назад и да стане отново нарисуваната кукла, която представляваше Дана Сийграм само преди два дни. Беше решила — ще се разведе с Джийн. Между тях вече нищо нямаше смисъл, поне за нея. Момичето, което той беше обичал, беше мъртво и никога нямаше да се върне. Мисълта й донесе облекчение. Това беше нейното прераждане. Да започне отново, на чисто, без да се съобразява с никакви правила.

— Давам един долар, за да узная мислите ти.

Тя отвори очи и видя насреща си ухиленото и току-що избръснато лице на Дърк Пит.

— Мислех, че се дава по едно пени.

— Рано или късно инфлацията се отразява на всичко.

Двамата постояха известно време без да разговарят и наблюдаваха как „Уолъс“ и „Морс“ опъваха огромното въже, което водеше към носа на „Титаник“. Чийф Баском и хората му проверяваха влекателното въже и нанасяха грес върху „пълзуна“, за да улеснят триенето. Ръководителят вдигна поглед и им махна с ръка.

— Ще ми се това пътуване никога да не свършва — промълви Дана, докато двамата махаха в отговор. — Колкото е странно, толкова е и чудесно. — Тя неочаквано се обърна и сложи ръката си върху неговата. — Обещай ми, че никога няма да видим Ню Йорк. Обещай ми, че ще продължим да плаваме завинаги, като Летящия холандец.

— Ще плаваме завинаги.

Тя обви ръце около врата му и се притисна към него.

— Дърк, Дърк! — прошепна настойчиво тя. — Нищо вече няма значение. Искам те. Искам те сега, без всъщност да знам защо.

— Причината вероятно е в мястото — отвърна спокойно Пит.

Той я хвана за ръка и я поведе надолу по главното стълбище, към спалните на единия от двата луксозни апартамента на палуба Б.

— Заповядайте, мадам. Това е апартаментът с най-хубавите стаи в целия параход. Цената за пътуване в една посока е някъде около четири хиляди долара. Става дума, естествено, за цени от 1912. Заради светлината в очите ви обаче, ще ви издействам едно добро намаление. — Той я вдигна на ръце и я отнесе на леглото. То беше почистено от тинята и мухъла, и беше покрито с няколко одеяла.

Дана погледна леглото с ококорени очи.

— Ти дори си го приготвил?

— Казано най-просто, и аз като малката мравка, която преместила каучуковото дърво, също хранех големи надежди.

— Знаеш ли какво си ти?

— Копеле, развратник, сатир… бих могъл да измисля още една дузина подходящи определения.

Тя го погледна с тайнствена, женска усмивка.

— Не, нищо подобно. Дори и един сатир не би бил толкова предвидлив.

Той доближи устни до нейните и я целуна така силно, че тя изстена.

Поведението й в леглото го завари неподготвен. Той очакваше тяло, което просто ще е отзивчиво. В замяна се оказа залят от надигащи се, бурни вълни от плът, пронизителни писъци, които трябваше да заглушава с длан, нокти, които издълбаха кървави следи в гърба му и накрая, тихо, мокро ридаене във врата му. Не можеше да не се запита дали всички съпруги разцъфтяваха с подобна страст, когато за първи път правят любов с друг мъж. Бурята продължи близо час и влажният парфюм на потна кожа се просмука във въздуха на старата, плесенясала, призрачна спалня.

Накрая тя го избута настрана и седна. Сви колене и се приведе над тях, с кръстосани ходила.

— Как бях?

— Като тигър в спазми — отвърна Пит.

— Не знаех, че ще се получи така.

— Бих искал да имам сребърен долар за всяко момиче, което казва съвсем същите думи, когато изпадне в такава възбуда.

— Нямаш представа какво значи вътрешностите ти да кипят едновременно от болка и удоволствие.

— Смея да твърдя, че наистина нямам представа. Освобождаването на жената пламти отвътре. Еротичното усещане у мъжа е по-скоро външно. Откъдето и да го погледнеш, сексът си е женска игра.

— Какво знаеш за президента? — неочаквано попита тя с мек, носталгичен тон.

Пит я погледна развеселен и изненадан.

— За президента ли? Какво се сети за него в такъв момент?

— Чух, че бил истински мъж.

— Не мога да ти кажа. Не съм спал с него.

Тя не обърна внимание на забележката му.

— Ако имахме жена президент и тя искаше да се люби с теб, какво щеше да направиш?

— Добро или зло на родината ни — отвърна Пит. — Какво целиш с този разговор?

— Отговори на въпроса ми. Би ли легнал с нея?

— Зависи.

— От какво?

— Президент или не, не бих могъл да заставя оръдието си да бъде в готовност, ако тя е седемдесетгодишна, плоска и с кожа на суха слива. Затова от мъжете не стават добри проститутки.

Дана бавно се усмихна и притвори очи.

— Люби ме пак.

— Защо? За да дадеш свобода на въображението си и да си представяш, че те люби главнокомандващият?

Очите й се присвиха.

— Това притеснява ли те?

— Няма да ти остана длъжен. Аз пък ще си представям, че ти си Ашли Флеминг.

73.

Тюленът, който охраняваше в коридора отвън, отключи наскоро смазаната брава и отвори вратата. Превлов надигна глава, както се беше свил на пода в самостоятелната кабина С-95. Тюленът, с готов за стрелба М-24, го огледа внимателно, после се отдръпна, за да пропусне мъжа зад него да влезе.

Мъжът носеше дипломатическо куфарче и беше облечен в делови костюм, който плачеше за ютия. По устните му премина лека усмивка, когато в изпитателния проучващ поглед на Превлов пролича изненада от разпознаването.

— Капитан Превлов, аз съм Уорън Никълсън.

— Знам — каза Превлов, изправи се на крака и много учтиво направи лек поклон. — Не бях подготвен да посрещна самия главен директор на Централното разузнавателно управление. Поне не при тези доста неприятни обстоятелства.

— Дойдох, за да ви придружа лично до Съединените щати.

— Поласкан съм.

— Ние сме поласканите, капитан Превлов. Вас ви смятат за доста голяма риба.

— Значи се очертава процес с международен отзвук, допълнено със сериозни обвинения срещу моето правителство за извършване на пиратски акт в бурно море.

Никълсън се усмихна отново.

— Не, опасявам се, че измяната ви ще остане една добре запазена тайна, като се изключат няколко високопоставени членове на вашето и на моето правителство.

Превлов погледна накриво.

— Измяна ли? — явно, не беше това, което очакваше.

Никълсън кимна мълчаливо.

— Няма начин, по който да ме накарате да дезертирам доброволно — мрачно каза Превлов. — Ще го отричам при всяка възможност.

— Благороден жест — сви рамене Никълсън. — Но тъй като няма да има никакъв процес, никакъв разпит, вашият единствен начин да се измъкнете ще бъде молба за политическо убежище.

— Казахте „никакъв разпит“. Ще трябва да ви обвиня в лъжа, господин Никълсън. Нито една добра разузнавателна служба не би пропуснала възможността да измъкне сведения, които човек в моето положение би могъл да им даде.

— Какви сведения? — попита Никълсън. — Вие не можете да ни кажете нищо повече от това, което вече знаем.

Превлов беше изваден от равновесие. Предположение, трябва да стигна до някакво предположение, помисли си той. Имаше само един начин, по който американците биха могли да се доберат до купищата поверителни сведения на съветското разузнаване, заключени в папките в кабинета му в Москва. Средата на мозайката оставаше недовършена, но очертанията й си идваха точно на място. Той срещна твърдия поглед на Никълсън и тихо заговори.

— Лейтенант Марганин е един от вашите хора. — Беше повече твърдение, отколкото въпрос.

— Да — кимна Никълсън. — Името му е Хари Коскоски и е роден в Нюарк, Ню Джърси.

— Не е възможно — каза Превлов. — Аз лично проверих всеки етап от живота на Павел Марганин. Той е роден и израснал в Комсомолск на Амур. Произхожда от семейство на шивачи.

— Вярно, истинският Марганин беше руснак.

— Тогава вашият човек е двоен агент, подставено лице?

— Уредихме го преди четири години, когато един от вашите ракеторазрушители тип „Кашин“ експлодира и потъна в Индийския океан. Марганин беше един от малцината оцелели. Беше открит във водата от петролен танкер „Ексон“, но умрял малко преди да влязат в пристанището на Хонолулу. Това беше рядко срещана възможност и трябваше да действаме бързо. От всички наши агенти, говорещи руски, Коскоски най-добре отговаряше на физическите данни на Марганин. Променихме лицето му хирургически, за да изглежда, сякаш е било изменено от експлозията, след което го закарахме със самолет на един малък забутан остров, отдалечен на двеста мили от мястото, където потъна корабът ви. Когато нашият фалшив съветски моряк най-накрая беше открит от местните рибари и върнат в Русия, той се намираше в делириум и имаше силен пристъп на амнезия.

— Останалото ми е известно — надуто каза Превлов. — Ние не само че възстановихме лицето му чрез пластична операция, така че да прилича на истинския Марганин, но и го просветихме относно историята на личния му живот.

— Горе-долу така стоят нещата.

— Блестящ удар, господин Никълсън.

— След като го казва един от най-уважаваните хора в съветското разузнаване, за мен това е изключителен комплимент.

— В такъв случай целият план за превземането на „Титаник“ е бил тайно подготвен от ЦРУ и осъществен чрез Марганин.

— Коскоски, или нареченият още Марганин, беше сигурен, че вие ще приемете плана, и така и стана.

Превлов погледна към пода. Трябвало е да се досети, трябвало е да предположи, ако беше заподозрял още от самото начало, че Марганин бавно и подмолно е нагласявал врата му на гилотината. Не е трябвало, изобщо не е трябвало да се хваща на въдицата; но суетата му го доведе до падението и той се примири.

— И докъде води всичко това? — тъжно попита Превлов.

— Марганин вече е представил солидно доказателство за вашите, извинете ме за израза, предателски дейности и е доказал, с помощта на изфабрикувани факти, че още от самото начало вие сте планирали мисията на „Титаник“ да се провали. Видите ли, капитане, следата, която води до вашата измяна, беше оформяна близо две години. Вие самият подпомогнахте значително нещата със слабостта ви към прекалено скъпи навици. На вашите началници не остава нищо друго, освен да направят заключение, че сте се продали на много висока цена.

— А ако го отрека?

— Кой ще ви повярва? Осмелявам се да добавя, че името ви е вече в съветския списък за ликвидиране.

— Тогава какво ще стане с мен?

— Имате две възможности. Първата, можем да ви освободим след известен период от време.

— Няма да оцелея повече от седмица. Добре съм запознат с мрежата от наемни убийци на КГБ.

— Другата възможност е да работите за нас. — Никълсън замълча, поколеба се, после погледна Превлов право в очите. — Вие сте изключителен мъж, капитане, най-добрият във вашата област. Ние не обичаме големите умове да се пропиляват. Няма защо да ви описвам ползата от вас за западното разузнаване. Точно затова възнамерявам да ви натоваря с нови задачи. Метод на работа, който ще се окаже напълно подходящ за вас.

— Предполагам, че трябва да съм благодарен за това — отбеляза сухо Превлов.

— Чертите на лицето ви ще бъдат променени, разбира се. Ще изкарате един сбит курс по английски и американски идиоми, както и по нашата история, спорт, музика и забавления. Накрая няма да има и следа от предишната ви обвивка, върху която КГБ да спре око.

Очите на Превлов започнаха да се изпълват с интерес.

— Заплатата ви ще бъде четирийсет хиляди на година, плюс личните ви разноски и кола.

— Четирийсет хиляди долара? — попита Превлов, опитвайки се да прозвучи небрежно.

— С тях ще може да се купи доста бомбайски джин. — Никълсън се ухили като вълк, седнал да вечеря с плашлив заек. — Мисля, че ако наистина опитате, капитан Превлов, може и да ви харесат удоволствията на нашия упадъчен западен начин на живот. Не сте ли съгласен?

Превлов не отговори няколко секунди. Но изборът беше очевиден: постоянен страх срещу дълъг и приятен живот.

— Печелите, Никълсън.

Никълсън му подаде ръка и остана леко изненадан от сълзите, които бликнаха в очите на Превлов.

74.

Последните часове на продължителното буксирно теглене преминаха под чисто и слънчево небе, с игрив вятър, който нежно подбутваше дългите океански вълни към брега и леко погалваше зелените им, извити гърбове.

Още от зазоряване четири кораба на крайбрежната охрана разпръскваха огромната флотилия от всякакви морски съдове, които пореха насам-натам морето с единствената цел да хвърлят отблизо поглед върху похабените от водата палуби и надстройката на корпуса.

Високо над тази навалица орди от малки самолети и вертолети кръжаха като рояк пчели. Пилотите им маневрираха, за да дадат възможност на фотографите и операторите да заснемат „Титаник“ под най-добър ъгъл.

От височина дванайсет хиляди метра все още наклоненият кораб приличаше на страховит скелет, нападнат от всички страни от армада комари и бели мравки.

„Томас Дж. Морс“ нави влекателното си въже от носа на „Самюел Р. Уолъс“ и се изтегли към кърмата на стария кораб, където закачи едно котвено въже, после изостана назад, за да помага при направляването на тромавия корпус през протоците Веразано и нагоре по Ийст Ривър към старата бруклинска пристанищна работилница на военноморските сили. Когато командир Бютера даде заповед да се скъси главното буксирно въже до около двеста метра, няколко пристанищни влекача се появиха и застанаха наблизо, за да окажат помощ, ако се наложеше.

Лоцманската лодка се приближи на сантиметри от фалшборда на „Уолъс“ и лоцманът скочи на борда му. Лодката продължи и се блъсна с изтърканите автомобилни гуми, обточили малкия й борд в ръждясалите плочи на „Титаник“. Само след половин минута главният лоцман на нюйоркското пристанище сграбчи една въжена стълба и се закатери към товарната палуба.

Пит и Сандекър го поздравиха и го поведоха към лявото крило на мостика. Главният лоцман хвана с ръце релинга така, сякаш беше част от него и важно кимна на влекача да продължи по пътя си. Пит махна с ръка, а Бютера наду в отговор свирката. Тогава командирът на влекача нареди „бавен напред“ и насочи носа на „Уолъс“ към главния канал под моста Веразано, който свързваше Лонг Айлънд и Стейтън Айлънд.

Щом странният конвой навлезе в горната част на залива, Бютера започна да снове от едната до другата страна на мостика на влекача, като преценяваше стария корпус, вятъра и течението и буксирното въже със старанието на неврохирург, който се подготвя за сложна операция.

Още от предната нощ хиляди хора се бяха струпали покрай бреговата линия. Манхатън изглеждаше замрял, улиците бяха пусти, а учрежденията изведнъж притихнаха, тъй като служителите им се бяха скупчили по прозорците и наблюдаваха в мълчаливо страхопочитание как конвоят пълзеше към пристанището.

На брега на Стейтън Айлънд Питър Хул, репортер от „Ню Йорк Таймс“, започна своята история:

Коментаторът на Си Би Ес изказа по̀ журналистическо мнение: „Днес «Титаник» завърши първото си пътуване, седемдесет и пет години след отплаването му от пристанището на Саутхемптън, Англия…“.

Около обед „Титаник“ се промъкваше покрай Статуята на свободата и огромното море от наблюдатели върху Батъри6.

От стоящите край брега хора не се чуваше дори и шепот, и градът някак странно се смълча; само случен клаксон на такси напомняше за нормалния живот. Сякаш някой беше вдигнал целия Ню Йорк и го беше пренесъл в огромна катедрала.

Мнозина от наблюдателите плачеха открито. Между тях бяха и трима от пасажерите, оцелели в онази далечна трагична нощ. Въздухът беше тежък и труден за дишане. Повечето от хората, които по-късно описваха това преживяване, бяха изненадани, че не си спомнят нищо, освен някакво странно чувство на вцепененост, сякаш временно са били парализирани и онемели. Изключение правеше само един грубоват пожарникар на име Артър Муни.

Муни беше капитан на една от пожарникарските лодки на нюйоркското пристанище. Едър ирландец с игриви очи, роден в града и морски пожарникар от деветнайсет години. Той удари с огромния си юмрук по компасната кутия и развали магията. После подвикна на екипа си.

— Размърдайте задниците си, момчета. Не стойте като манекени в универсален магазин. — Гласът му достигна до всяко кътче в лодката. Муни рядко имаше нужда от мегафон. — Това тук е кораб, който завършва първото си плаване, нали? Тогава нека му направим едно добро, старомодно нюйоркско посрещане.

— Но, скипър — запротестира един от хората му, — това не е първото пристигане на „QE II“7 или на „Нормандия“. Това тук не е нищо повече от едно старо корито, мъртъв кораб.

— Старо корито е задникът ти! — кресна Муни. — Този кораб, който виждаш тук, е най-известният лайнер на всички времена. Какво като е малко разнебитен и пристига с известно закъснение. На кого му пука? Пусни маркучите и надуй сирената.

Получи се повторно представяне на изваждането на „Титаник“, но в много по-грандиозен мащаб. Докато водата шуртеше на големи струи върху пожарникарската лодка на Муни, а сирената й отекваше в градските небостъргачи, още една пожарникарска лодка последва примера й, и още една. После запищяха свирките на товарните кораби в пристанището. Към шумотевицата се включиха и клаксоните на колите, наредени покрай бреговете на Ню Джърси, Манхатън и Бруклин, последвани от радостни викове и скандирания на милиони гърла.

Звукът, започнал като незначителен пронизителен писък на самотна свирка, сега растеше ли, растеше, докато се превърна в гръмогласен хаос, който разтърси земята и раздрънча всички прозорци в града. Това беше момент, който отекна по всички океани на света.

„Титаник“ бе хвърлил котва.

75.

Хиляди посрещачи задръстиха дока, където беше вързан „Титаник“. Тълпящите се като мравуняк маси се състояха от кореспонденти, национални величия, кордон от стреснати полицаи и множество непоканени, които се катереха по оградата на пристанищната работилница. Всички опити на охраната да въведе ред останаха напразни.

Цяла батарея от репортери и оператори нахлу по подвижното мостче и наобиколи адмирал Сандекър, който стоеше като победоносен Цезар на стъпалата на главното стълбище, което се издигаше в залата за приеми на палуба Д.

Това беше големият миг на Сандекър и дори впряг диви коне не бяха в състояние да го откъснат от „Титаник“ през този ден. Той никога не пропускаше възможността да направи добра реклама в името на Националната подводна и морска служба, а това беше случай, в който щеше да се постарае да извлече полза от всеки вестникарски ред, от всяка телевизионна секунда. Той омайваше репортерите с колоритни описания на подвизите на спасителния екип, гледаше право в подвижните камери и се усмихваше, усмихваше, усмихваше. Адмиралът беше в своя собствен рай.

Пит не даваше пет пари за фанфарите; точно в този момент неговата представа за рай беше душ и чисто, меко легло. Той си проправи път по мостчето надолу към дока и се смеси с тълпата. Мислеше, че почти се е измъкнал, когато един телевизионен коментатор се втурна напред и пъхна микрофон под носа му.

— Хей, приятелче, ти член ли си на спасителния екип на „Титаник“?

— Не, работя на пристанището — отвърна Пит, махайки като селяндур пред камерата.

Лицето на коментатора помръкна.

— Изключи, Джо — извика той на оператора си. — Попаднахме на лентяй. — После се обърна и се запромъква към кораба, като крещеше на тълпата да не настъпва кабела на микрофона му.

Шест преки по-нататък и половин час по-късно Пит успя да намери таксиметров шофьор, който беше заинтересуван повече от идеята да припечели нещо, отколкото да хвърля влюбени погледи към изваден от океана разбит кораб.

— Накъде? — попита шофьорът.

Пит се поколеба, погледна мръсната потна риза и панталоните под скъсаната си и не по-малко омърляна шуба. Нямаше нужда от огледало, за да види кървясалите очи и сенките си от недоспиване. Като нищо можеше да мине за истински бездомник от Бауъри8. Но после си помисли: какво от това, по дяволите, та той току-що беше слязъл от презокеанския лайнер, който някога е бил най-престижният в света.

— Кой е най-луксозният и скъп хотел в града?

— „Пиър“, на Пето авеню и Шейсет и първа, но не е евтин.

— Тогава към „Пиър“.

Шофьорът огледа през рамо Пит и сбърчи нос. После сви рамене и се включи в движението. Отне му по-малко от половин час, за да стигне до тротоара пред „Пиър“, който гледаше към Сентръл парк.

Пит плати за таксито, влезе през въртящата се врата и се упъти към рецепцията.

Администраторът му отправи класическия поглед на отвращение.

— Съжалявам, сър — заговори високомерно той, преди още Пит да си е отворил устата. — Нямаме свободни стаи.

Пит беше наясно, че ако даде истинското си име, нямаше да минат и минути и тълпата репортери щеше да е открила къде се намира. Още не беше готов да се подложи на мъченията, до които води знаменитостта. Единственото, което искаше, беше непробуден сън.

— Аз не съм такъв, на какъвто ви изглеждам — каза Пит, като се опитваше да внесе нотка на възмущение в гласа си. — Аз по една случайност съм професор Р. Малкълм Смит, писател и археолог. Току-що слязох от самолета след четири месечни разкопки по Амазонка и нямах време да се преоблека. След малко ще пристигне от летището и помощника ми с багажа.

Администраторът веднага стана мек като памук.

— О, толкова съжалявам, професор Смит, не ви познах. Но въпреки това нямаме свободни стаи. Градът е пълен с хора, дошли да видят пристигането на „Титаник“. Сигурен съм, че разбирате.

Изигра го великолепно. Не беше повярвал на нито една дума от измислената история на Пит.

— Аз гарантирам за професора — каза глас зад Пит. — Дайте му най-хубавия апартамент и го пишете за сметка на този адрес.

Една карта беше подхвърлена върху плота. Администраторът я вдигна, прочете я и светна като римски свещник. После постави с претенциозен жест регистрационна карта пред Пит и му подаде ключа с ловкостта на фокусник.

Пит бавно се извърна и се оказа срещу лице, не по-малко уморено и изпито от неговото. Устните бяха извити в разбираща усмивка, но очите гледаха с угасналия и празен поглед на мъртвец. Мъжът беше Джийн Сийграм.

— Как успя да ме откриеш толкова бързо? — попита Пит.

Той лежеше във ваната и отпиваше водка с лед. Сийграм беше седнал срещу него върху тоалетната чиния.

— Не стана нужда да напрягам интуицията си — отвърна той. — Видях те да напускаш пристанището и те проследих.

— Мислех, че в момента танцуваш на „Титаник“.

— Корабът не означава нищо за мен. Единствената ми грижа е бизаният в трезора му, а ми казаха, че по-рано от четирийсет и осем часа той няма да бъде закаран на сух док, за да бъдат разчистени отпадъците в товарния трюм.

— Тогава защо не си починеш тия дни и не се позабавляваш. Само след няколко седмици проблемът ти ще бъде решен. Сицилианският проект ще слезе от чертожните маси и ще стане действаща реалност.

Очите на Сийграм се затвориха за миг.

— Исках да говоря с теб — каза тихо той. — Да говоря с теб за Дана.

О, господи, помисли си Пит, започна се! Как да стоиш с открито лице пред мъжа, с чиято съпруга си се любил. До този момент единственото, което можеше да направи, е да поддържа безразличен тон по време на разговора.

— Как се оправя тя след всичко, което преживя?

— Добре, предполагам — сви рамене Сийграм.

— Предполагаш? Но тя напусна кораба още преди два дни с хеликоптер на военноморските сили. Не си ли я виждал, откакто е на брега?

— Не желае да ме види… казва, че всичко между нас е свършено.

Пит съзерцаваше водката в чашата си.

— Значи дойде време за сантименталности. Е добре, на кого му е притрябвала? Ако бях на твое място, Сийграм, щях да си намеря най-скъпата проститутка в града, да й платя от правителствената сметка за разходи и да забравя за Дана.

— Ти не разбираш. Аз я обичам.

— Господи, говориш с думи като от писмо до Ан Ландърс. — Пит посегна към бутилката върху покрития с плочки под и освежи питието си. — Виж какво, Сийграм, под надутата си, глупава фасада ти си съвсем свястно момче. И кой знае, може и да влезеш в историята като велик състрадателен учен, спасил човечеството от ядрено унищожение. Все още изглеждаш достатъчно добре, за да привлечеш една жена и с охота бих се обзаложил, че като опразниш бюрото си във Вашингтон и прочувствено се сбогуваш с държавната служба, ще бъдеш и богат. Така че не очаквай от мен сълзи и цигулки, плачещи за изгубената любов. Ти успя.

— Но как да ми е добре без жената, която обичам?

— Виждам, че нищо не си разбрал. — Пит беше изпил една трета от бутилката и по тялото му се разливаше приятна топлина. — Защо се захвърляш на боклука заради една фуста, която си мисли, че е открила извора на младостта. Като си е отишла, отишла си е. Мъжете се връщат лазейки, а не жените. Те се инатят. Няма на света мъж, който да не е вкаран в гроба от жена. Забрави Дана, Сийграм. Има милиони други риби в реката. Ако имаш нужда от фалшивата сигурност на чифт цици, които да ти оправят леглото и да ти приготвят вечеря, наеми си прислужничка, ще ти излезе по-евтино и ще си имаш много по-малко неприятности с течение на времето.

— Ти май се мислиш за Зигмунд Фройд — каза Сийграм и стана от тоалетната чиния. — За теб жените не означават нищо. Представата ти за красива връзка е да имаш любовна история с бутилката. Ти си далече от нещата от живота.

— Така ли? — Пит се изправи във ваната и отвори вратичката на шкафчето за лекарства така, че Сийграм да може да види отражението си в огледалото. — Я се виж добре. Това именно е лице на мъж, който е далеч от нещата от живота. Зад тези очи се крие човек, подвластен на хиляди демони, които сам си е създал. Ти си болен, Сийграм, умствено болен от проблеми с преувеличени от теб пропорции. Изоставяйки те, Дана само подсилва дълбоката ти депресия. Ти не я обичаш толкова, колкото си мислиш. За теб тя е само символ, само опора, на която се облягаш. Погледни изцъклените си очи, погледни отпусната кожа около устните ти. Върви при психиатър, и то колкото се може по-скоро. Помисли веднъж и за Джийн Сийграм. Забрави за спасяването на света. Време е да спасиш себе си.

Лицето на Сийграм пламна от ярост. Той сви юмруци и се разтрепери. Тогава огледалото пред очите му се замъгли — не отвън, а отвътре, и там бавно изплува друго лице. Странно лице, със същите преследвани от духове очи.

— Господи, не… това е той!

— Кой той?

— Той! Джошуа Хейс Брюстър! — Сийграм заби юмруци в огледалото, счупи го и изхвърча от стаята.

76.

Замислена, със замечтани очи Дана стоеше пред голямо огледало и внимателно се оглеждаше. Раната на главата й беше умело прикрита от новата й прическа и като се изключат няколкото избледняващи синини, тялото й изглеждаше стегнато и съвършено както винаги. Определено минаваше проверката. Тя се взря в очите отсреща. Около тях нямаше допълнителни бръчици, нито новопоявили се торбички. Липсваше митичното изражение на пропадналата жена. Напротив, те като че ли дори блестяха от трепетно очакване, което преди го нямаше. Прераждането й в една освободена светска жена се оказа напълно успешно.

— Ще закусваш ли? — долетя гласът на Мари Шелдън откъм стълбите.

Дана се загърна в мек, дантелен халат.

— Само кафе, благодаря — отвърна тя. — Колко е часът?

— Минава девет.

Минута по-късно Дана влезе в кухнята и завари Мари да налива кафето.

— Какво е на дневен ред днес? — попита Мари.

— Нещо типично женско — мисля да отида на пазар, да обядвам сама в някоя задушевна чайна, а после да прескоча до клуба на НЮМА и да си потърся партньор за час, час и нещо тенис.

— Звучи очарователно — отбеляза сухо Мари, — но ти предлагам да престанеш да си играеш на госпожа Богата Кучка, каквато не си и да почнеш да се държиш като жена с отговорности, каквато си.

— Какъв смисъл има?

Мари разпери вбесена ръце.

— Какъв смисъл ли? Първото, миличка, ти си злободневната жена. В случай че не си забелязала, телефонът прегря от звънене през последните три дни. Всяко женско списание в страната иска да узнае твоята изключителна история, а аз съм приела поне осем молби за твое участие в телевизионни интервюта. Харесва ти или не, ти си голямата новина. Не смяташ ли, че е вече време да слезеш отново на земята и да посрещнеш яростната атака с вдигнато чело?

— Какво толкова има за разправяне? Че бях единствената жена между двайсет мъже на борда на стар, клатушкащ се разбит кораб? Голяма работа!

— Ти едва не загина в океана, а се отнасяш към целия епизод все едно, че е било някакво пътуване с разкошна лодка на Клеопатра по Нил. Това, че си била заобиколена от мъже, които са угаждали на прищевките ти, явно ти е размътило мозъка.

Само ако Мари знаеше цялата истина! Но Уорън Никълсън беше заклел Дана и всички останали на борда да пазят тайна. Опитът за нападение на руснаците трябваше да бъде погребан и забравен от всички. Но Дана изпитваше някакъв извратен вид задоволство от мисълта, че театърът, който разигра на „Титаник“ през онази студена бурна нощ щеше да остане в спомените на мъжете, които присъстваха, през целия им живот.

— Там се случиха много неща — въздъхна Дана. — Аз вече не съм същият човек.

— Как да го разбирам?

— Като начало, ще подам документи за развод с Джийн.

— Дотам ли се стигна?

— Дотам — отвърна твърдо Дана. — Също така ще си взема отпуска от НЮМА и ще го ударя на живот. Докато съм най-известната жена на годината, ще се опитам да извлека полза от това. Личните ми истории, появяванията ми по телевизията ще спомогнат да направя всичко, за което мечтае всяко момиче през целия си живот.

— Което е?

— Да харча пари и да се наслаждавам на това, което правя.

Мари тъжно поклати глава.

— Започвам да си мисля, че помогнах за създаването на чудовище.

Дана я хвана нежно за ръката.

— Не и ти, мила приятелко. Трябваше да ме докосне смъртта, за да осъзная, че съм се обрекла на едно съществуване, което не води до никъде… Предполагам, че всичко започна от детството ми. — Гласът на Дана заглъхна, когато ужасните спомени замъждукаха отново. — Детството ми беше един кошмар и аз нося цял живот последиците му. Заразих дори и брака си с тази болест. Джийн разпозна симптомите и се ожени за мен по-скоро от съжаление, отколкото от дълбока любов. Несъзнателно се отнасяше с мен като баща, а не като любовник. Сега не мога да се насиля и да се върна. Чувствата, необходими за изграждането и поддържането на една продължителна връзка, просто вече не съществуват в мен. Аз съм един самотник, Мари, сега съм наясно по този въпрос. Прекалено голям егоист съм в привързаността си към другите, албатросът кацна на рамото ми. Отсега нататък ще се оправям сама. По този начин няма да наранявам повече никого.

Мари я погледна, очите й бяха пълни със сълзи.

— Е добре, изглежда, двете ще бъдем квит. Ти слагаш край на брака си и започваш отново да живееш сама, а пък аз се отърсвам от синдрома на елиминираните играчи и се присъединявам към голямата членска маса на почтените домакини.

Устните на Дана се разтегнаха в широка усмивка.

— Ти и Мел?

— Аз и Мел.

— Кога?

— Колкото по-скоро, толкоз по-добре, иначе ще се наложи да си поръчам сватбения тоалет от магазина за бременни.

— И си бременна?

— Това дето бухва в пещта ми не е сладкиш на „Бети Крокър“.

Дана заобиколи масата и прегърна Мари.

— Ти с бебе! Не мога да го повярвам.

— По-добре повярвай. Опитаха дишане уста в уста и голяма доза адреналин, но напразно. Жабата все пак умря.

— Искаш да кажеш заека.

— Ти откъде падаш? Много отдавна отхвърлиха зайците.

— О, Мари, толкова се радвам за теб. И двете започваме съвсем нов живот. Не се ли вълнуваш?

— О, и още как! — отвърна Мари със сух тон. — Далеч съм от мисълта да започвам с гръм и трясък.

— Няма ли друг начин?

— Аз ще мина по по-лекия път, миличка. — Мари целуна леко Дана по бузата. — Безпокоя се за теб. Гледай да не отидеш на бърза ръка много далече, за да не стигнеш до дълбокото.

— На дълбокото е цялото удоволствие.

— Послушай съвета ми. Научи се да плуваш в плитчините.

— Прекалено безинтересно. — Очите на Дана добиха замислен израз. — Ще започна от самия връх на вълната.

— И как точно смяташ да извършиш този малък подвиг?

Дана посрещна спокойно погледа на Мари.

— Всичко, което е необходимо, е едно кратко телефонно обаждане.

Президентът заобиколи бюрото си в Овалния кабинет и поздрави сърдечно лидера на мнозинството в Сената, Джон Бърдик.

— Джон, радвам се да те видя. Как са Джоси и децата?

Бърдик, висок, слаб мъж, с буйна черна коса, която рядко виждаше гребен, сви добродушно рамене.

— Джоси е добре. А знаете какви са децата. За тях добрият стар татко не е нищо друго, освен машина за пари.

След като седнаха, разговорът се насочи към различията им по бюджетната програма. Въпреки че двамата мъже бяха лидери на опозиционни партии и се заяждаха при всеки удобен случай пред хората, зад закрити врати те бяха близки, сърдечни приятели.

— Конгресът започва да мисли, че сте полудял, господин президент. През последните шест месеца сте сложили вето на всеки законопроект, свързан с финансиране, изпратен до Белия дом от Хълма.

— И смятам да продължа да поставям вето до деня, в който за последен път изляза през тази врата. — Президентът замълча, за да си запали тънка цигара. — Нека погледнем студената, гола истина, Джон. Правителството на САЩ е разорено и така е било от края на Втората световна война, но никой не иска да го признае. Ние си я караме весело по пътя си, натрупваме все по-голям национален дълг, неподлежащ на разбиране, и разчитаме, че в даден момент нещастникът, който ни победи на следващите избори, ще плати на гайдаря за шумните гуляи през последните петдесет години.

— Какво очаквате от Конгреса да направи? Да обяви банкрут ли?

— Може и да се наложи, рано или късно.

— Последиците ще са немислими. Националният дълг е поет от половината застрахователни компании, от спестяванията и заемите и от националните банки. Те ще бъдат заличени за една нощ.

— Тогава какво е новото?

Бърдик поклати глава.

— Отказвам да го приема.

— По дяволите, Джон, не можеш просто да го пъхнеш под килима. Замислял ли си се някога, че всеки данъкоплатец под петдесет години може изобщо да не види чек от социалното осигуряване. След още дванайсет години ще бъде напълно невъзможно да плащаме дори и на една трета от хората, които подлежат на социална издръжка. Това е още една причина, поради която ще бия тревога. Със съжаление трябва да призная, че това ще бъде слаб глас в пустиня. Но независимо от това през следващите няколко месеца, които ми остават от мандата, ще тръбя за гибелното положение при всяка възможност, която ми се удаде.

— Американският народ не обича да чува тъжни вести. Няма да бъдете много популярен.

— Не ми пука. Не давам и пукната пара за онова, което мислят другите. Състезанията за популярност са за егоистите. Само след няколко месеца ще бъда на своя кеч, ще плавам кротко някъде на юг от Фиджи, а правителството, ако иска да се продъни в ада.

— Съжалявам, че чувам тези думи, господин президент. Вие сте добър човек. Дори и най-заклетите ви врагове ще го признаят.

Но президентът не можеше да спре.

— За известно време имахме велика република, Джон, но ти и аз, и всички останали пълномощници я провалихме. Управлението е голяма работа и не бива адвокатите да се допускат до властта. Счетоводители и търговци — сред тия хора трябва да се избират конгресмените и президентът.

— Да, но адвокатите управляват законодателната власт.

Президентът сви уморено рамене.

— Каква е ползата? Каквато и стратегия да приема, нищо няма да се промени. — После се изправи и се усмихна. — Приеми извиненията ми, Джон, ти едва ли си дошъл тук, за да слушаш речите ми. Какво има?

— Законопроектът за медицинското обслужване на непривилегированите деца. — Бърдик настойчиво погледна президента. — И на него ли ще сложите вето?

Президентът се облегна назад и огледа цигара си.

— Да — просто отвърна той.

— Това е мой законопроект — каза тихо Бърдик. — Аз го прокарах през парламента и през сената.

— Знам.

— Как можете да поставяте вето на законопроект за деца, чиито родители не могат да си позволят да им осигурят нужното медицинско обслужване?

— По същата причина, по която поставих вето на добавките за гражданите над осемдесет години, на федералните програми за стипендии за обучение на малцинствата и на още поне десет законопроекта за благосъстоянието. Някой трябва да плаща за тях. А работещата класа, която поддържа тази страна, беше притисната до стената с данъци, които през последните десет години нараснаха с петстотин процента.

— Заради любовта към човечността, господин президент.

— Заради любовта към един балансиран бюджет, сенаторе. Откъде очакваш да дойдат фондовете за поддържане на твоята програма?

— Като начало можете да орежете бюджета на секцията Мета.

Това било значи. Копоите на конгреса най-после бяха пробили стените на секцията Мета. Рано или късно трябваше да се случи. Добре поне че беше по-късно.

Реши да бъде уклончив.

— Секцията Мета ли?

— Една свръхсекретна група за технологични идеи, която подкрепяте от години. Естествено, не е нужно да ви обяснявам с какво се занимава.

— Не — отвърна безстрастно президента. — Не е нужно.

Настъпи неловка тишина.

Накрая Бърдик продължи.

— Това отне месеци на проверки от страна на моите агенти — много ловко сте покрили финансовите следи — но те успяха все пак да проследят източниците на фондовете, използвани за изваждането на „Титаник“, и стигнаха до една свръхсекретна организация, действаща под името секция Мета, а оттам и до вас. Господи, господин президент, вие сте одобрили почти три четвърти милиарда долара за изваждането на една безполезно стара руина, а после излъгахте, като казахте, че това възлизало на по-малко от половината от тази сума. А аз искам само петдесет милиона, за да повиша медицинското обслужване на децата. Ако мога тъй да се изразя, сър, странното ви разбиране за приоритет е направо престъпно.

— Какво смяташ да правиш, Джон? Да ме изнудиш да подпиша законопроекта ти ли?

— За да съм напълно честен, да.

— Разбирам.

Преди разговорът да продължи, в стаята влезе секретарят на президента.

— Извинете, че ви прекъсвам, господин президент, но нали поискахте да прегледате ангажиментите си за днес следобед.

Президентът направи извинителен жест към Бърдик.

— Прощавай, Джон, това няма да отнеме и минута. — Той хвърли поглед на графика си. Спря на едно име, записано за 16:15. Погледна към секретаря с вдигнати вежди. — Госпожа Сийграм?

— Да, сър. Тя се обади и каза, че е проследила историята на онзи модел на кораб в спалнята. Помислих, че може би ще ви е интересно да чуете какво е открила, затова я вместих за няколко минути.

Президентът прекара ръка по лицето си и затвори очи.

— Обади се на госпожа Сийграм и анулирай срещата за 16:15. Покани я да заповяда на вечеря в 19:30 на борда на президентската яхта.

Секретарят си записа и излезе от стаята.

Президентът се обърна отново към Бърдик.

— А сега, Джон, ако все пак откажа да подпиша твоя законопроект, какво следва?

Бърдик разпери безпомощно ръце.

— Не ми остава друг избор, освен да надуя свирката за тайното ви използване на правителствените фондове. В случая, опасявам се, ще трябва да очаквате скандал, пред който старата бъркотия „Уотъргейт“ ще изглежда като великденска забава.

— И ще го направиш, така ли?

— Да.

Като че ли ледено спокойствие обгърна президента.

— Преди да хукнеш през вратата и да похарчиш още от доларите на данъкоплатците, за да бъдеш изслушан от конгреса за финансовите ми маневри, предлагам ти да чуеш направо от извора какво представлява секцията Мета и какво е направила тя за отбраната на страната, благодарение на което и ние двамата сме запазили доходните си служби.

— Целият съм в слух, господин президент.

— Добре.

Час по-късно, в кабинета си седеше един напълно покорен сенатор Джон Бърдик, седеше в кабинета си и внимателно пускаше своя секретен доклад относно секцията Мета в машинната за нарязване на хартия.

77.

Закрепеният на сухо и високо в огромния канал на сухия док „Титаник“, представляваше изумителна гледка.

Шумът около него вече беше започнал. Оксиженисти атакуваха задръстените коридори. Нитове биваха забивани в наранения корпус, за да заздравят временните кръпки, направени в морето върху назъбените рани под водолинията. Два високи до небето крана потапяха челюсти в тъмния товарен трюм и след минути се появяваха с парчета отломки, стиснати между железните им зъби.

Пит знаеше, че вижда за последен път гимнастическия салон и горната палуба. Както в новогодишна вечер се сбогуваше с отминала част от живота си, така той стоеше на кораба, потънал в спомени. За потта на спасителния екипаж, за кръвта и жертвите на хората му, за крехката им надежда, която им помогна да преодолеят трудностите. Всичко щеше да остане зад гърба им. Най-после той излезе от унеса си, слезе по главното стълбище и накрая успя да намери пътя към предния товарен трюм на палуба Ж.

Всички бяха там — съсипани и някак непознати със сребърните каски върху главите. Джийн Сийграм, изтощен и треперещ, кръстосваше напред-назад. Мел Донър попиваше струйки пот от врата и брадичката си и не сваляше загрижен поглед от Сийграм. Хърб Лъски, минералогът на секцията Мета стоеше до апаратурата си за анализи, адмиралите Сандекър и Кемпър разговаряха тихо помежду си в единия ъгъл на мрачния трюм.

Пит внимателно заобиколи изкривените преградни стени, продължи по нагънатия под от изкорубена стомана и застана зад гърба на работника, който съсредоточено бе насочил горелката към масивната панта на вратата на трезора. Въпросният трезор, мрачно помисли Пит, който само след броени минути щеше да открие тайната, която лежеше в недрата му. Неочаквано усети леден хлад. Сякаш всичко около него стана студено и той започна да изпитва ужас от отварянето на трезора.

Като че ли споделяйки притеснението му, останалите мъже в усойния трюм се умълчаха и наобиколиха Пит в неспокойно очакване.

Най-накрая работникът изключи силната синя струя на горелката и вдигна защитната си маска.

— Какво е положението? — попита Пит.

— Ама тъй здраво са строили едно време — отвърна работникът. — Пробих резето, свалих пантите и тя пак не помръдва.

— Ами сега?

— Ще прекараме въже от крана „Допълман“ от дока, ще го закачим за вратата и ще се надяваме на най-доброто.

На екипа отне почти един час, докато промушат дебелото пет сантиметра въже в трюма и да го вържат за трезора. След като всичко беше готово, те подадоха сигнал до краниста по портативния радиопредавател и въжето започна бавно да се изпъва и обтяга. Не беше нужно да им се казва да се дръпнат настрана. На всички им беше ясно, че ако стоманеното въже се откъснеше, щеше да изплющи като камшик през товарния трюм със сила, напълно достатъчна да посече човек на две.

В далечината се чуваше как двигателят на крана се задъхва. Дълги секунди нищо не се случи; въжето се изпъна и потрепери, нишките му заскърцаха от огромното натоварване. Пит даде предупредителен знак на всички да се дръпнат настрана и се приближи до трезора. Пак нищо не се случи. Упоритият отпор на трезора изглеждаше твърд като стоманата на стените му.

Въжето се разхлаби, докато кранистът превключваше оборотите на двигателя. Той ги увеличи и отново захвана скобата, при което въжето неочаквано се изпъна с рязък звук. На смълчаните мъже, които наблюдаваха със свито сърце, им се струваше немислимо, че старият, ръждясал трезор би могъл да издържи такова мощно насилие, но очевидно, немислимото се случваше. Точно тогава обаче в горния край на вратата се появи една тънка като косъм пукнатина. Тя беше последвана от две вертикални отстрани и накрая от четвърта, минаваща отдолу. Рязко, с мъчителен писък в знак на протест, вратата неохотно охлаби захвата си и се откъсна от големия стоманен куб.

От зейналата тъмнина не бликна вода. Сейфът беше останал водонепроницаем през цялото си продължително пребиваване в дълбоката бездна.

Никой не помръдна. Всички стояха като вкоренени, смръзнали, хипнотизирани от тази негостоприемна, квадратна черна дупка. Отвътре се разнесе миризма на плесен.

Лъски първи възвърна говора си.

— Господи, какво е това? Каква, по дяволите, е тази миризма.

— Дайте ми светлина — нареди Пит на работника.

Някой подаде флуоресцентно ръчно фенерче. Пит го включи и зашари със синьо-белия лъч във вътрешността на трезора.

Мъжете видяха десет дървени сандъка, здраво закрепени с яки кожени ремъци. Видяха също и още нещо, нещо, което накара всички лица да пребледнеят като призраци. Това бяха мумифицираните останки на човек.

78.

Той лежеше в единия ъгъл на трезора, със затворени и хлътнали навътре очи; кожата му беше черна, като старо катранено платно върху покрив на склад. Мускулната тъкан беше сгърчена върху скелета, а тялото от главата до петите беше покрито с плесен. Приличаше на мухлясало парче хляб. Само бялата коса и брадата му бяха изцяло запазени. Локва от лепкава течност се разстилаше около тленните останки и овлажняваше атмосферата, сякаш ведро с вода беше лиснато върху стените на трезора.

— Както и да е, той е още мокър — промърмори Кемпър, чието лице представляваше маска на ужаса. — Как е възможно това след толкова време?

— Съдържанието на водата съставлява повече от половината тегло на човешкото тяло — отвърна тихо Пит. — Просто не е имало достатъчно въздух, затворен в трезора, за да може да се изпари цялата течност.

Донър се извърна, отвратен от страховитата сцена.

— Кой ли е бил той? — успя да попита той, преборвайки се с напъна да повърне.

Пит погледна безстрастно към мумията.

— По моему ще открием, че името му е Джошуа Хейс Брюстър.

— Брюстър ли? — прошепна Сийграм и в очите му се изписа див страх.

— Защо не? — каза Пит. — Кой друг освен него е знаел за съдържанието на трезора?

Адмирал Кемпър поклати глава слисан от почуда.

— Можете ли да си представите — каза благоговейно той, — как ли е умирал в тази черна дупка, докато корабът е потъвал в дълбините на морето?

— Хич не ми трябва да се замислям за това — обади се Донър. — Достатъчно ми е, че ще имам най-малко един месец кошмари всяка нощ.

— Противно е наистина — произнесе с усилие Сандекър. Той огледа тъжното, разбиращо изражение по лицето на Пит. — Ти си знаел за трупа?

Пит кимна.

— Бях предупреден от капитан първи ранг Бигалоу.

Сандекър му хвърли изпитателен поглед, но си замълча и се обърна към един от корабостроителните работници.

— Обадете се в отдела за смъртни случаи и им кажете да дойдат да приберат това тук. После разчистете мястото и го охранявайте до второ нареждане.

Работниците нямаха нужда от допълнително подканяне. Изчезнаха от товарния трюм като по магия.

Сийграм сграбчи ръката на минералога със сила, която стресна Лъски.

— Е, Хърб, сега е твой ред.

Лъски влезе колебливо в кухината, прескочи мумията и отвори с лост единия от сандъците с руда. После инсталира съоръженията си и започна да анализира съдържанието. След известно време, което се стори цяла вечност на мъжете, които крачеха пред трезора, той вдигна поглед, а очите му изразяваха пълно недоумение.

— Това тук е напълно негодно.

Сийграм пристъпи по-близо.

— Я повтори.

— Напълно негодно е. Няма ни най-малка следа от бизаний.

— Провери друг сандък — задъхан от нетърпение го подкани Сийграм.

Лъски кимна и се зае с работата. Но същата история се повтори и със следващия сандък, и със следващия, докато съдържанието на всичките десет не беше разпръснато навсякъде.

Лъски изглеждаше така, сякаш беше получил апоплектичен удар.

— Боклук… чист боклук — заекна той. — Нищо, освен обикновен чакъл, какъвто можеш да намериш под всяка улична настилка.

Думите на смутения Лъски затихнаха и в трюма на „Титаник“ настъпи тежка, дълбока тишина. Пит безмълвно сведе поглед. Всички очи останаха приковани в натрошените камъни и счупените сандъци, а вцепенените им съзнания се опитваха да възприемат ужасяващата действителност, страшната, неопровержима истина, че всичко дотук — изваждането на лайнера, изтощителният труд, астрономическите суми, смъртта на Мънк и Удсън — е било за нищо. Бизаният не се намираше на „Титаник“ и никога не се е намирал тук. Те бяха жертви на чудовищно жестока шега, която някой им беше изиграл преди седемдесет и шест години.

Сийграм беше този, който най-накрая наруши тишината. В окончателното пламване на лудостта, той се захили в сивата светлина, хиленето му прерасна в смях, наподобяващ вика на вещаещия смърт дух, който се блъсна в стоманените стени. После той се втурна през вратата на трезора, грабна едно парче скална отломка и удари Лъски в слепоочието. Червени пръски обагриха жълтите дървени сандъци.

Обзет от пристъп на зловеща истерия, той продължи да се смее и когато се спъна и падна върху разложения труп на Джошуа Хейс Брюстър, и когато сграбчи мумифицираната глава и започна да я блъска в пода, докато тя се отскубна от врата и остана в ръцете му.

Както държеше гнусното, отблъскващо нещо пред себе си, обърканото съзнание на Сийграм изведнъж видя как почернелите, подобни на пергамент устни се разтварят в противна усмивка. Той напълно загуби самообладание. Паралелната депресия на Джошуа Хейс Брюстър се бе простряла през мъглявините на времето и остави на Сийграм призрачно наследство, което хвърли физика в зеещата паст на лудост, от която никога нямаше да се отърве.

79.

Шест дни по-късно Донър влезе в трапезарията на хотела, където адмирал Сандекър закусваше, и се настани на свободния стол срещу него.

— Чухте ли най-новото?

Сандекър направи пауза между две хапки омлет.

— Ако са още лоши новини, предпочитам да си ги запазиш за себе си.

— Тази сутрин на излизане от вкъщи ме спипаха. — Той хвърли на масата един сгънат лист. — Призовка да се явя пред комитета за разследване към Конгреса.

Без да поглежда листа, Сандекър си набучи нова хапка омлет.

— Моите поздравления.

— Същото се отнася и за вас, адмирале. Обзалагам се, че точно в тази минута един федерален съдия-изпълнител се е спотаил в чакалнята пред кабинета ви и чака да ви връчи същото.

— Кой стои зад това?

— Някакъв противен новоизлюпен сенатор от Уайоминг, който се опитва да си създаде име, преди да е ударил четирийсетака. — Донър попи челото си с измачкана носна кърпа. — Глупакът му с глупак дори настоява да призове и Джийн като свидетел.

— Ще ми се да го видя как. — Сандекър бутна чинията си настрана и се облегна на стола. — Какво е положението със Сийграм?

— Маниакалнодепресивна психоза е засуканият термин.

— А Лъски?

— Двайсет шева и сериозно мозъчно сътресение. След седмица ще излезе от болницата.

Сандекър поклати глава.

— Надявам се никога повече да не преживея подобно нещо. — Той отпи глътка кафе. — Как ще се оправяме?

— Снощи президентът лично ми се обади от Белия дом. Каза да играем открито. Последното, което иска, е да се окаже въвлечен в бъркотия от противоречащи си лъжи.

— Какво стана със Сицилианския проект?

— Смъртта му настъпи почти веднага след отварянето трезора на „Титаник“ — отвърна Донър. — Нямаме друг избор, освен да изсипем всичко, от самото начало до тъжния край.

— Защо трябва да си показваме мръсните ризи пред света? Каква полза от това?

— Неволите на демокрацията — каза примирено Донър. — Всичко трябва да е открито и на масата, дори това да означава и издаване тайните на неприятелски настроено чуждо правителство.

Сандекър покри лицето си с ръце и въздъхна.

— Е, сигурно ще трябва да си търся нова работа.

— Не е необходимо. Президентът обеща да направи изявление в смисъл, че единствено той носи отговорност за провала на проекта.

Сандекър поклати глава.

— Няма да помогне. Имам неколцина врагове в Конгреса. Отдавна точат лиги в очакване на повод да ме принудят да си подам оставката от НЮМА.

— Може и да не се стигне чак дотам.

— От петнайсет години, откакто съм произведен в чин адмирал, трябваше да двуличнича с политиците. Уверявам те, това е мръсна работа. Преди тая история да приключи, всеки, който е имал и най-малката връзка със Сицилианския проект и изваждането на „Титаник“, ще бъде щастлив, ако си намери работа като чистач в конюшня.

— Искрено съжалявам, че нещата трябваше да свършат по този начин, адмирале.

— Повярвай ми, аз също. — Сандекър изпи кафето си и попи устни със салфетката. — Кажи ми, Донър, по какъв ред ще протече играта? Кого си е избрал за първи свидетел видният сенатор от Уайоминг?

— Доколкото разбрах, възнамерява да започне от операцията по изваждането на „Титаник“, после да се върне към секцията Мета и накрая да стигне до президента. — Донър взе призовката и я прибра обратно в джоба на сакото си. — Най-вероятният първи свидетел е Дърк Пит.

Сандекър го погледна.

— Пит ли каза?

— Точно така.

— Интересно — произнесе тихо Сандекър. — Много интересно.

— Не ви разбирам.

Сандекър сгъна грижливо салфетката и я остави на масата.

— Това, което не знаеш, Донър, и не би могъл да го знаеш, е, че веднага след като мъжете в онези бели престилчици отнесоха Сийграм от „Титаник“, Пит изчезна безследно.

Донър присви очи.

— Вие сигурно знаете къде е. Ами приятелите му? Джордино?

— Нима мислиш, че не сме го търсили? — сопна се Сандекър. — Няма го. Изчезна. Сякаш земята го погълна.

— Не може да няма някаква следа от него?

— Вярно, спомена нещо, но то нямаше никакъв смисъл.

— Какво спомена?

— Каза, че ще отиде да търси Саутби.

— Кой, по дяволите, е този Саутби?

— Проклет да съм, ако знам — отвърна Сандекър. — Проклет да съм.

80.

Пит внимателно насочи наетия ровър седан по тесния, хлъзгав от дъжда селски път. Високите букове от двете му страни сякаш свеждаха клони и нападаха движещата се кола, като замеряха стоманения й покрив с обилен листопад.

Пит беше уморен, смъртно уморен. Беше започнал одисеята си, без да е наясно какво ще намери, ако изобщо намереше нещо. Започна така, както Джошуа Хейс Брюстър и бригадата му от рудокопачи бяха започнали от доковете на Абърдийн, Шотландия, а после проследи техния осеян със смърт път през Англия, почти до стария океански док в Саутхемптън, откъдето „Титаник“ беше тръгнал на първото си плаване.

Той отмести поглед от стържещите по прозореца чистачки и погледна към синия бележник върху пътническата седалка. Той беше изпълнен с дати, селища, разни бележки написани набързо и изрязани материали от вестници, които беше събирал по пътя. Прашните папки от миналото му казаха много малко.

съобщаваха на петнайсета страница, издадените на 7 април 1912 година в Глазгоу вестници. Лишените от подробности истории бяха също така дълбоко погребани, както и телата на колорадците Джон Колдуел и Томас Прайс в местното гробище.

Надгробните им паметници, открити от Пит в малък черковен двор, не предлагаха нищо повече от имена и датите на смъртта. Същото се повтори с Чарлс Уидни, Уолтър Шмид и Уорнър О’Деминг. От Алвин Коултър не успя да открие нито следа.

И накрая оставаше Върнън Хол. Пит не можа да намери мястото му за вечен покой. Къде ли беше загинал? Дали кръвта му беше изтекла сред спретнатия и подреден пейзаж на Хемпшир Даунс, или някъде в задънените улички на самия Саутхемптън?

С крайчеца на окото мерна табела, която показваше двайсет километра до голямото пристанище.

Пит продължи да шофира механично. Пътят извиваше, а после тръгваше успоредно на прелестната, леко вълниста река Ичън, известна в цяла южна Англия с борбената си пъстърва, но той не я забелязваше. Точно пред него, сред смарагдовозелените поля на крайбрежната долина, се появи малък град. Реши да спре там да закуси.

Някъде в съзнанието на Пит светна лампичка. Той натисна спирачките, но прекалено рязко — задните колела се освободиха и ровърът направи съвършен триста и шейсет градусов кръг и спря обърнат отново на юг, но затънал до джантите в лепкавата кал на крайпътната канавка.

Преди още колата да е напълно спряла, Пит рязко отвори вратата и изскочи навън. Обувките му затънаха догоре и се забиха в калта, но той ги изхлузи и затича по чорапи обратно по пътя.

Спря пред малък знак отстрани на пътя. Част от буквите бяха закрити от ниско дърво, израснало до него. Бавно, сякаш се страхуваше, че надеждите му ще бъдат разбити от ново разочарование, той бутна клоните настрана и всичко изведнъж си дойде на мястото. Ключът към загадката с Джошуа Хейс Брюстър и с бизания беше пред него. Той остана на място, обливан от дъжда и в този момент разбра, че нищо не е било напразно.

81.

Марганин седеше на пейката до фонтана на площад „Свердлов“ срещу Болшой театър и четеше вестник. Почувства лека тръпка и му стана ясно, без да отмества поглед, че някой беше заел празното място до него.

Дебелият мъж в измачкан костюм се облегна назад и небрежно отхапа от една ябълка.

— Поздравления за повишението, командир — промълви той между отделните хапки.

— Като се има предвид как се развиха събитията — отвърна Марганин, без да сваля вестника, — това беше най-малкото, което адмирал Слоюк можеше да направи.

— А твоето положение сега… когато Превлов е извън играта?

— След измяната на добрия капитан логично беше аз да бъда избран да заема мястото му на завеждащ отдела за анализ на чуждото разузнаване. Очевидно, това е разрешението.

— Хубаво е, че годините ни на труд донесоха такива значителни дивиденти.

Марганин обърна една страница.

— Само отворихме вратата. Дивидентите тепърва ще дойдат.

— Сега повече от всякога трябва да внимаваш за действията си.

— Така и смятам — каза Марганин. — Тази история с Превлов нанесе лоша рана на верността на Съветските военноморски сили в очите на Кремъл. Досието на всеки един от отдела за военноморско разузнаване е подложено повторно на щателна проверка. Ще мине доста време, преди да ми се доверят напълно, както беше с Превлов.

— Ще се погрижим нещата малко да се ускорят. — Дебелият мъж се престори, че преглъща голямо парче от ябълката. — Когато си тръгнеш оттук, смеси се с тълпата пред входа на метрото отсреща. Един от нашите хора, който ловко задига портфейли от неподозиращите, ще измени на обичайната си практика и незабележимо ще пъхне плик във вътрешния джоб на сакото ти. Пликът съдържа протокола от последното съвещание на началника на личния състав на Военноморските сили на Съединените щати с командирите на флотата.

— Доста опияняващ материал.

— Протоколът е подправен. Може и да изглежда от особено значение, но в действителност е преработен внимателно, за да заблуди шефовете ти.

— Пробутването на фалшиви документи едва ли ще е от полза за положението ми.

— Успокой се — каза дебелият. — Утре по това време един агент на КГБ ще се сдобие със същия материал. КГБ ще го обяви за истински. Тъй като ти ще си предоставил информацията си двайсет и четири часа по-рано, това ще добави един плюс за теб в очите на адмирал Слоюк.

— Много хитро — отбеляза Марганин с поглед във вестника. — Нещо друго?

— Това е за сбогом — промълви дебелият мъж.

— За сбогом ли?

— Да. Достатъчно дълго ти бях връзка. Дори прекалено дълго. Стигнахме доста далече ти и аз, за да проявяваме небрежност за сигурността ни точно сега.

— Кой ще е новата ми връзка?

— Още ли живееш в казармата на флотата? — вместо отговор попита дебелият.

— Казармата ще си остане моят дом. Нямам намерения да привличам подозрения като голям прахосник и да живея в луксозен апартамент като Превлов. Ще продължавам да водя спартански живот, като разчитам само на заплатата от Съветските военноморски сили.

— Чудесно. Моят заместник е вече определен. Той ще бъде прислужникът, който чисти офицерските апартаменти в твоята казарма.

— Ще ми липсваш, стари приятелю — каза бавно Марганин.

— И ти на мен.

Настъпи дълго мълчание. После дебелият мъж заговори отново.

— Господ да те благослови, Хари.

Когато Марганин сгъна вестника и го остави настрана, дебелият си беше отишъл.

82.

— Ей там е нашата крайна цел, там вдясно — съобщи пилотът на вертолета. — Ще кацна на пасището, дето е точно срещу черквата, оттатък пътя.

Сандекър погледна през прозореца. Беше сива, мрачна утрин и меки одеяла от мъгла се стелеха над по-ниските места на малкото селце. Тих междуселски път се виеше покрай няколко старинни къщи, живописна каменна стена го опасваше от двете страни. Пилотът направи остър завой покрай черковната камбанария и Сандекър се вцепени.

Той хвърли поглед към Донър на седалката до него. Донър се бе вторачил право напред. Пред него, на мястото до пилота, седеше Сид Коплин. Минералогът беше повикан отново за тази последна задача на секцията Мета, тъй като Хърб Лъски още не се бе възстановил напълно, за да пътува.

Сандекър усети лекия удар, когато шейните докоснаха земята и секунда по-късно пилотът изключи двигателя, а перките на ротора продължиха да се въртят по инерция до пълен покой.

В настъпилата тишина след полета от Лондон гласът на пилота прозвуча неочаквано високо.

— Пристигнахме, сър.

Сандекър кимна и слезе през страничната врата. Пит ги чакаше и тръгна към него с протегната ръка.

— Добре дошъл в Саутби, адмирале — каза той с усмивка.

Докато се ръкуваше с него, Сандекър също се усмихваше, но лицето му остана сериозно.

— Следващия път, когато изчезнеш, без да ме уведомиш, считай се за уволнен.

Пит се престори на обиден и се обърна да поздрави Донър.

— Мел, радвам се да те видя.

— Аз също — отвърна сърдечно Донър. — Струва ми е, че вече си се срещал със Сид Коплин.

— Да, случайно — Пит се ухили. — Но никога не сме се запознавали официално.

Коплин пое ръката на Пит с две ръце. Той трудно можеше да се оприличи на онзи умиращ мъж, когото Пит беше намерил в снеговете на Нова земя. Ръкостискането на Коплин беше силно, а очите му — будни.

— Сбъдна се най-голямото ми желание — заговори той с прочувствен глас, — някой ден да имам възможност лично да ви благодаря, че спасихте живота ми.

— Радвам се да ви видя в добро здраве. — Това беше единственото, което успя да смотолеви Пит. Той погледна притеснено надолу.

Боже мой, помисли си Сандекър, ама този човек наистина се смути! Не беше и сънувал, че някога ще види как Дърк Пит скромничи. Адмиралът избави Пит, като го хвана за ръка и го поведе към селската черква.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — каза Сандекър. — Британците се мръщят, когато американски военни идват да им разкопават гробищата.

— Наложи се президентът да се обади лично по телефона на министър-председателя, за да прескочим през бюрократичната бариера за разрешаване на ексхумация — добави Донър.

— Ще се уверите, че притесненията си заслужаваха труда — отбеляза Пит.

Те стигнаха до пътя и го пресякоха. После минаха през старинна врата от ковано желязо и влязоха в гробището, разположено около енорийската черква. Известно време вървяха мълчаливо и четяха надписите върху изтритите от времето надгробни плочи.

След това Сандекър махна с ръка към малкото селце.

— Толкова е отдалечено от утъпкания път. Как стигна дотук?

— Чист късмет — отвърна Пит. — Когато започнах да проследявам придвижването на колорадците от Абърдийн нататък, още нямах представа като как Саутби ще се вмести в мозайката. Ако си спомняте, последното изречение в дневника на Брюстър гласеше: „Как копнея да се върна в Саутби“. А според капитан Бигалоу, последните думи на Брюстър, преди да се затвори в трезора на „Титаник“, били: „Благодаря на Бога за Саутби“. Единственото, което ми подсказа нещо, и то съвсем оскъдно, беше, че Саутби ми прозвуча като английско име и така започнах да налучквам, доколкото можех следата, оставена от миньорите до Саутхемптън…

— Следвайки надписите върху гробовете им — довърши мисълта му Донър.

— Бяха същински пътепоказатели — потвърди Пит. — Те, както и фактът, че в дневника на Брюстър бяха записани точните дати и места на тяхната смърт с изключение тези на Алвин Коултър и Върнън Хол. Къде почива Коултър си остана загадка, но Хол лежи тук, в селското гробище на Саутби.

— Значи си го открил на картата.

— Не, селцето е толкова малко, че не са го отбелязали дори и с точица в пътеводителя „Мишлен“. Съвсем случайно забелязах една стара, забравена, изписана на ръка табела, забучена преди много години на главния път от някой фермер, във вид на обява за продажба на дойна крава. Указанията й сочеха, че фермата се намира на три километра източно по най-близкия селски път за Саутби. Последните парченца от мозайката започнаха да си идват на място.

Те продължиха да вървят мълчаливо към мястото, където стояха трима мъже. Двама от тях носеха обичайните за местните фермери дрехи, а третият беше в униформа на селски полицай. Пит ги представи набързо, след което Донър тържествено подаде на полицая заповедта за ексхумация.

Всички погледнаха към гроба. Надгробният паметник се издигаше от едната страна на каменна плоча, поставена върху погребания. Надписът върху камъка гласеше простичко:

В средата на сводестата хоризонтална плоча беше издълбана рисунка на стар тримачтов платноход.

— … скъпоценната руда, за която положихме непосилен труд, за да я изтръгнем от недрата на онази проклета планина, лежи на сигурно място в трезора на кораба. Единствен Върнън ще остане да разказва печалната история, защото аз потеглям с огромния параход на „Бялата звезда“… — изрецитира Пит думите от дневника на Джошуа Хейс Брюстър.

— Гробницата на Върнън Хол — каза Донър като на сън. — Това е имал предвид той, а не трезора на „Титаник“.

— Просто невероятно — измърмори Сандекър. — Възможно ли е бизаният да е тук?

— Ще узнаем след минути — отвърна Пит. Той кимна на двамата фермери, които започнаха да избутват плочата с лостове. След това се захванаха да копаят.

— Но защо Брюстър е заровил бизания тук? — попита Сандекър. — Защо не е отишъл в Саутхемптън и не го е натоварил на „Титаник“?

— По хиляди причини. — Гласът на Пит прозвуча неестествено висок в тихото гробище. — След като е бил преследван като куче и е бил изтощен извън пределите на човешката издръжливост, след като приятелите му са били зверски убити пред очите му, Брюстър е бил тикнат към лудостта, точно както стана и с Джийн Сийграм, когато разбра, че съдбата му измъкна победата пред самия праг на осъществяването на проекта. Добавете към всичко това, че Брюстър се е намирал в чужда страна; бил е сам и без приятели. Смъртта го е дебнела навред, а единствената му възможност да избяга в Съединените щати е била закотвена на няколко километра разстояние — в пристанището на Саутхемптън. Казват, че лудостта ражда гении. Може би така да е било в случая с Брюстър или той просто е бил заблуден от халюцинациите си. Предположил е, погрешно, както се оказало, че никога няма да успее да се качи безпрепятствено с бизания на борда на парахода. Затова го зарива в гроба на Върнън Хол и слага камънаци в оригиналните сандъци за рудата. Вероятно след това е оставил дневника си на пастора, с указания да го предаде на американския консул в Саутхемптън. Предполагам, че тъкмо потайната му проза в резултат на лудостта го е довела до състояние да не се доверява на никого — дори и на възрастния селски пастор. Сигурно е смятал, че ако го убият, някоя досетлива душа във Военното министерство ще разгадае истинския смисъл на несвързаната му проза.

— Но той е успял да се качи благополучно на борда на „Титаник“ — отбеляза Донър. — Французите не са го спрели.

— Моето предположение е, че положението с френските агенти доста се е напекло. Нищо чудно английската полиция да е проследила дирята от трупове, както направих и аз и вече е дишала във вратовете на преследвачите.

— Излиза, че французите са се изплашили от международен скандал с гигантски размери и затова са се отдръпнали в последния момент — вметна Коплин.

— Това е едната теория — отвърна Пит.

Сандекър гледаше замислено.

— А „Титаник“… „Титаник“ потънал и объркал всичко.

— Точно така — автоматично рече Пит. — Сега на сцената се явяват хиляди ако. Ако капитан Смит беше обърнал внимание на предупрежденията за леда и беше намалил скоростта, ако през онази година ледените блокове не бяха отнесени толкова на юг, ако Титаник беше избегнал айсберга и пристигнал в Ню Йорк по разписание и ако Брюстър беше оцелял, за да разкаже историята си на военните, бизаният щеше да бъде изровен просто с известно закъснение. От друга страна, дори ако Брюстър беше убит, преди да се качи на кораба, без съмнение Военното министерство е щяло да схване двойния смисъл на думите в края на дневника му и да вземе съответните мерки. За нещастие, колелото на съдбата изигра мръсен номер: „Титаник“ потъна, отнасяйки със себе си и Брюстър, а завоалираните думи в дневника му изкараха от релсите всички, включително и нас, за цели седемдесет и шест години.

— Тогава защо Брюстър се е заключил в трезора на „Титаник“? — запита недоумяващ Донър. — Знаел е, че параходът е обречен, знаел е, че всеки акт на самоубийство е безсмислен жест, защо не се е опитал да се спаси?

— Вината е силен мотив за самоубийство — каза Пит. — Брюстър е бил душевноболен. Дотолкова поне знаем. Когато е разбрал, че планът му да открадне бизания е причинил ненужната смърт на мнозина, осем от които са били негови близки приятели, той е обвинил себе си. Много мъже, а също и жени, са отнемали живота си и за по-дребни…

— Чакай малко! — прекъсна го Коплин. Той беше коленичил до отворения сандък с оборудването за минералогичен анализ. — Отчитам радиоактивност от пръстта над ковчега.

Копачите излязоха от дупката. Останалите се скупчиха около Коплин и занадничаха любопитно, докато той изпълняваше процедурите си. Сандекър извади цигара от малкия си джоб и я пъхна между устните си, без да я пали. Въздухът беше студен, но под сакото ризата на Донър беше цялата мокра. Никой не проговаряше. Дъхът им излизаше на малки облачета пара, които бързо се стопяваха в слабата, сива светлина.

Коплин оглеждаше каменистата почва. Тя се различаваше по състав от влажната, кафява пръст около зейналия гроб. Най-накрая той се изправи несигурно. В ръката си държеше няколко малки парчета.

— Бизаний!

— Тук… тук ли е? — запита шепнешком Донър. — Наистина ли е тук?

— Изключително високо качество — обяви Коплин. Лицето му грейна от широка усмивка. — Напълно достатъчно, за да се завърши Сицилианският проект.

— Слава богу! — въздъхна Донър. Той се запрепъва към една издигната над земята гробница и най-непринудено се отпусна върху нея, без да обръща внимание на изумените погледи на местните фермери.

Коплин погледна обратно към гроба.

— Лудостта наистина ражда гении — промърмори той. — Брюстър е напълнил гроба с рудата. Всеки друг, освен минералог, просто би разкопал гроба и след като не намери в него кости, ще си тръгне, без да го пипне повече.

— Съвършен начин за замаскиране — съгласи се Донър. — Практически пред очите на всички.

Сандекър пристъпи крачка, хвана ръката на Пит и я разтърси.

— Благодаря ти — каза той простичко.

В отговор Пит можа само да кимне. Чувстваше се изтощен и вцепенен. Искаше да си намери някъде местенце, където да се измъкне от света и да забрави известно време за него. Искаше му се „Титаник“ никога да не беше съществувал, никога да не беше излизал от корабостроителницата в Белфаст към тихото море, към безмилостното море, превърнало красивия параход в уродлива, ръждясала съборетина.

Сандекър изглежда прочете мислите в очите на Пит.

— Видът ти говори, че се нуждаеш от почивка — отбеляза той. — Не искам да виждам грозното ти лице в кабинета си поне две седмици.

— Надявах се да кажете това — усмихна се уморено Пит.

— Имаш ли нещо против да ме уведомиш къде смяташ да се покриеш? — попита лукаво Сандекър. — Само в случай че нещо спешно възникне в НЮМА, разбира се, и трябва да се свържа с теб.

— Разбира се — повтори сухо Пит. Той замълча за момент. — Има една малка стюардеса, която живее с прадядо си в Тийнмут. Може и да ме откриете там.

Сандекър кимна безмълвно в знак на разбиране.

Коплин се приближи и сграбчи Пит за раменете.

— Надявам се пак да се срещнем някога.

— Аз също.

Донър го погледна, без да става и заяви прочувствено:

— Най-сетне всичко свърши.

— Да — каза Пит, — свърши се с всичко.

Той усети внезапен хлад, някакво познато ледено чувство, като че ли думите му долетяха като призрачно ехо от миналото. После се обърна и си тръгна от гробището на Саутби.

Всички стояха и го гледаха как се смалява в далечината, докато най-подир мъглата го обгърна и той се загуби от поглед.

— Дойде от мъглата и се върна в мъглата — рече Коплин, припомняйки си първата си среща с Пит на склоновете на планината Бедная.

Донър го изгледа странно.

— Какво значат тези думи?

— Просто мислех на глас — сви рамене Коплин. — Това е всичко.