Да извадим „Титаник“

37.

Май 1988

С премерени и точни жестове съветският генерален секретар Георги Антонов запали лулата си и огледа лицата на мъжете, заели места около дългата заседателна маса от махагон.

От дясната му страна седяха адмирал Борис Слоюк, директор на Съветското военноморско разузнаване, и помощникът му, капитан Превлов. Срещу тях бяха Владимир Полевой, началник на управлението за чуждестранна тайна информация към КГБ, и Василий Тилевич, маршал на Съветския съюз и главен директор на Съветската служба за сигурност.

Антонов мина направо на въпроса.

— Така значи, явно, американците са твърдо решени да извадят „Титаник“ на повърхността. — В продължение на няколко минути той прегледа писмените сведения пред себе си и продължи: — Както личи, доста дълго са се подготвяли. Два снабдителни кораба, плаващи бази, четири дълбоководни подводници. — Обърна се към адмирал Слоюк и Превлов: — Имаме ли наблюдател в района?

Превлов кимна.

— Океанографският научноизследователски кораб „Михаил Курков“ кръстосва периметъра на операцията по изваждането под командването на капитан Иван Пароткин.

— Познавам лично Пароткин — добави Слоюк. — Той е добър мореплавател.

— Американците трябва да имат някакви основателни подбуди, щом изразходват стотици милиони долари в опити да извадят седемдесет и шест годишен пълен боклук — продължи Антонов.

— Имат основателни подбуди — потвърди с мрачен израз Слоюк. — Подбуди, които застрашават нашата сигурност. — Той кимна към Превлов, който, започвайки от Антонов, раздаде на мъжете около масата по една червена папка, озаглавена „Сицилиански проект“. — Тъкмо затова свиках днешното съвещание. Моите хора са открили схематични планове за нова тайна американска отбранителна система. Струва ми се, че ще намерите материала за потресаващ, та дори и плашещ.

Антонов и останалите отвориха папките и се задълбочиха в четене. През близо петте минути, докато четеше, съветският генерален секретар хвърляше от време на време поглед към Слоюк. По лицето му се смени широка гама от изражения, като се почнеше от професионалния интерес, последван от откровен смут и удивление, та се стигнеше накрая до смайващо прозрение.

— Това е невероятно, адмирал Слоюк, напълно невероятно.

— Възможна ли е такава отбранителна система? — попита маршал Тилевич.

— Зададох същия въпрос на петима от нашите най-уважавани учени. Те бяха единодушни, че теоретически такава система е осъществима, при условие че е налице достатъчно силен източник на мощност.

— И вие предполагате, че този източник лежи в товарните трюмове на „Титаник“, така ли? — продължи Тилевич.

— Сигурни сме в това, другарю маршал. Както съм споменал в доклада, съставката от първостепенно значение, необходима за осъществяването на Сицилианския проект, е малко известният елемент, наречен бизаний. Вече знаем, че преди седемдесет и шест години американците са откраднали от руска земя единственото в света негово находище. За наша радост те са имали лошия късмет да го натоварят на обречен параход.

Антонов поклати глава в пълно неразбиране.

— Ако това, което твърдите в доклада си, е вярно, то американците имат потенциалната възможност да унищожат нашите междуконтинентални управляеми ракети с лекотата, с която един овчар убива мухи.

Слоюк кимна важно.

— За съжаление това е страшната истина.

С израз на смайване и подозрение Полевой се наведе над масата към Превлов.

— Вие заявявате тук, че вашата връзка е високопоставен съветник в Министерството на отбраната на Съединените щати.

— Точно така — почтително кимна Превлов. — Той се разочарова от американското правителство по време на аферата „Уотъргейт“ и оттогава ми изпраща всякакви материали, които сметне за важни.

Антонов се вгледа с пронизващ поглед в очите на Превлов.

— Мислите ли, че те могат да го направят, капитан Превлов?

— Кое, да извадят „Титаник“ ли?

Антонов кимна.

Превлов на свой ред се вгледа в него.

— Ако помните успешното възстановяване на една от нашите ядрени подводници на дълбочина пет хиляди метра под водите край Хаваи през 1974 година от страна на Централното разузнавателно управление — струва ми се, че ЦРУ го бе нарекла проект „Дженифър“ — почти няма съмнение, че американците са технически способни да закарат „Титаник“ в пристанището на Ню Йорк. Да, другарю Антонов, твърдо вярвам, че те ще го направят.

— Аз не споделям вашето мнение — намеси се Полевой. — Плавателен съд с размерите на „Титаник“ далеч не може да се сравнява с подводница.

— Налага се да подкрепя капитан Превлов — намеси се Слоюк. — Американците имат отвратителния навик да довеждат докрай всичко, което възнамеряват да правят.

— Добре, а Сицилианският проект? — не отстъпваше Полевой. — КГБ не е получил никакви подробни сведения за съществуването му, освен кодовото име. Откъде да знаем, че американците не са създали митичен проект, за да ни подведат по време на преговорите за ограничаване на стратегическите системи, доставящи ядрено оръжие?

Антонов заудря леко по масата с кокалчетата на свитата си ръка.

— Американците не подвеждат. Другарят Хрушчов го установи още преди двайсет и пет години по време на кубинската ракетна криза. Ние не бива да подминаваме нито една вероятност, колкото и далечна да е тя, че те са на косъм да приведат в действие тази отбранителна система веднага щом извадят бизания от корпуса на „Титаник“. — Той млъкна, за да дръпне от лулата си. — Предлагам по-нататъшните ни мисли да бъдат насочени към действие.

— Съвсем очевидно е, че трябва да се погрижим бизаният изобщо да не стигне до Съединените щати — отбеляза маршал Тилевич.

Полевой забарабани с пръсти по папката със Сицилианския проект.

— Саботаж. Трябва да саботираме операцията по изваждането. Друг изход нямаме.

— Не бива да допускаме никакъв инцидент с международни последици — твърдо се противопостави Антонов. — Не може да има дори намек за намеса чрез открито военно действие. Не искам съветско-американските взаимоотношения да бъдат изложени на опасност за още една неплодотворна година. Ясно ли е?

— Но ние не можем да направим нищо, ако не проникнем в района на операцията по изваждането — настоя на своето Тилевич.

Полевой отмести поглед към Слоюк.

— Какви мерки са предприели американците, за да закрилят операцията?

— Крейсерът „Джюно“ с управляема ракета с ядрена мощ патрулира по двайсет и четири часа в полезрението на спасителните кораби.

— Може ли да взема думата? — обади се с известно високомерие Превлов. — След задълбочено обмисляне, другари, проникването в района е вече осъществено.

Антонов го погледна.

— Бихте ли се изразили по-ясно, капитане?

Превлов хвърли кос поглед към шефа си. Адмирал Слоюк му кимна леко в знак на потвърждение.

— Ние имаме двама тайни оперативни работника, които са включени в спасителния екип на НЮМА — поясни Превлов. — Изключително способни момчета. От две години насам те ни снабдяват с важни американски океанографски данни.

— Браво, браво! Вашите хора се справят добре, Слоюк — похвали го Антонов, но в гласа му не се долавяше сърдечност. — Трябва ли да приемем, капитане, че вие сте изработил план?

— Да, другарю Антонов.

Когато Превлов се върна в кабинета си, завари Марганин седнал свойски зад бюрото му. Във вида му имаше промяна. Той вече не изглеждаше онзи простоват, подмазващ се помощник, когото Превлов бе оставил само преди няколко часа. Сега от него се излъчваше повече сигурност, повече самоувереност. Това личеше и в очите му. Доскоро плахият му поглед бе заменен с твърдия поглед на човек, който знае какво прави.

— Как мина съвещанието, капитане? — попита Марганин, без да става от мястото си.

— Май вече спокойно мога да кажа, че скоро ще дойде денят, в който ще се обръщате към мен с „адмирале“.

— Трябва да призная — студено продължи Марганин, — че изобретателният ви ум е превъзхождан единствено от вашето его.

Превлов се изненада. Лицето му пребледня от овладян гняв, а когато заговори, не беше нужно човек да има изострен слух или въображение, за да долови вълнението в гласа му.

— Вие си позволявате да ме обиждате?!

— Защо не? Несъмнено, вие сте този, който представи на другаря Антонов факта, че благодарение на вашата дарба сте стигнал до целта на Сицилианския проект и операцията по изваждането на „Титаник“, а в действителност мой беше източникът, който ми предаде тази информация. Вие също така вероятно сте им казал за прекрасния ви план да измъкнете бизания от ръцете на американците. План, отново откраднат от мен. Накратко, Превлов, вие не сте нищо друго, освен бездарен крадец.

— Това вече е прекалено! — рече Превлов с леден глас, размахвайки пръст към Марганин. Но мигом след това се стегна и успя пак да се овладее — напълно, изискано, чисто професионално.

Марганин не каза нищо, само се усмихна с усмивка, студена като гроб.

38.

— Тайната беше дотук — каза Сийграм, подхвърляйки вестника върху бюрото на Сандекър. — Това е тазсутрешният брой. Няма и петнайсет минути, откакто го взех от щанда за вестници.

Сандекър обърна вестника и спря поглед върху заглавието на първа страница. Не беше нужно да чете по-нататък — там пишеше всичко.

— „НЮМА ще извади Титаник“ — зачете той на глас. — Е, поне няма да стъпваме като с котешки лапи отсега нататък. „Усилие на стойност мултимилиони долари, за да се извади корабокруширал лайнер.“ Трябва да признаеш, че от този материал става увлекателно четиво. „Осведомени източници съобщиха днес, че НЮМА провежда опит да извади КПК «Титаник», който на 15 април 1912 година се блъснал в айсберг и потънал насред Атлантическия океан, взимайки над хиляда и петстотин жертви. Това огромно начинание възвестява нова ера в дълбоководното изваждане на потънали плавателни съдове и е без паралел в историята на търсене на съкровища от човека.“

— Лов на съкровище за мултимилиони долари — свъси вежди Сийграм. — На президента ще му хареса това.

— Дори са поместили и моя снимка — отбеляза Сандекър. — Не си приличам особено. Сигурно са я извадили от архивите си — правена е може би преди пет-шест години.

— По-лош момент, здраве му кажи! — рече Сийграм. — Още три седмици… Пит заяви, че ще се постарае да приключи операцията след три седмици.

— Не затаявай дъх. Пит и екипажът му се занимават с тази работа от девет месеца; девет мъчителни месеца в борба с всяка зимна буря, която може да им прати Атлантическият океан, в опити да преодолеят всяка спънка, всяко злополучие, което им се яви. Цяло чудо е, че те постигнаха толкова много за толкова кратко време. И въпреки това още хиляда и едно непредвидени неща могат да се явят. Възможно е да има скрити пукнатини в конструкцията, които да разцепят корпуса, когато бъде отделен от морското дъно или пък дънната тиня тъй силно да е всмукала кила, че изобщо да не го пусне от прегръдката си. На твое място, Сийграм, не бих се изпълвал с плам, докато не видя как „Титаник“ минава на буксир покрай Статуята на свободата.

Сийграм изглеждаше засегнат. Адмиралът се усмихна на покрусения му вид и му предложи пура. Получи отказ.

— Но пък от друга страна — продължи утешаващо Сандекър, — той може да се появи на повърхността красив колкото си щеш.

— Това харесвам у вас, адмирале, че ту сте изпълнен с оптимизъм, ту сте лишен от него.

— Обичам да бъда подготвен за разочарования. Това облекчава болката.

Сийграм не каза нищо. Помълча известно време, после пак заговори:

— Значи да мислим за „Титаник“, когато му дойде времето. Само че пред нас все още стои проблемът с пресата. Как ще го разрешим?

— Много просто — безгрижно отговори Сандекър. — Ще постъпим така, както постъпва всеки пламенен народен избраник, когато съмнителната му репутация бъде разголена от гладните за скандали репортери.

— И как ще стане това?

— Ще свикаме пресконференция.

— Това е лудост. Ако Конгресът и обществеността подразберат, че сме хвърлили над три четвърти милиарда долара за тази работа, ще ни пометат като канзаско торнадо.

— Тогава ще играем покера на лъжеца и ще отрежем наполовина разходите по операцията за пред обществеността. Кой ще разбере? Няма начин да бъде разкрита истинската цифра.

— Пак не ми се нрави — упорстваше Сийграм. — Тия вашингтонски репортери са същински хирурзи, когато се стигне до дисекция на интервюирания по време на пресконференция. Ще ви нарежат на парчета като печена пуйка.

— Не става дума за мен — бавно рече Сандекър.

— А за кого? Положително не за мен. Аз съм малкият човек, който не е тук, нали не сте забравил?

— Имам предвид другиго. Някой, който не е осведомен за нашето задкулисно мошеничество. Някой специалист по потънали кораби, към когото пресата ще се отнесе с най-голямо внимание и уважение.

— И откъде ще изнамерите такъв образец на добродетелта?

— Страшно се радвам, че използва думата „добродетел“ — лукаво отвърна Сандекър. — Видиш ли, имах предвид жена ти.

39.

Дана Сийграм стоеше самоуверено зад катедрата и ловко отговаряше на въпросите на осемдесетината репортери, изпълнили залата на щаба на НЮМА. Непрекъснато усмихната, тя излъчваше доволния вид на жена, която е удовлетворена от себе си и знае, че ще бъде оценена. Беше облечена с пола портфейл с цвят на изпечена глина и плетена блуза с дълбоко шпиц деколте, умело подчертано с малък махагонов гердан. Беше висока, привлекателна и елегантна — външен вид, който веднага поставяше инквизиторите й в неизгодно положение.

В лявата част на залата се изправи белокоса жена и вдигна ръка.

— Доктор Сийграм?

Дана кимна грациозно.

— Доктор Сийграм, читателите на моя вестник „Чикаго Дейли“, ще искат да знаят защо правителството харчи милиони, за да извади един стар, ръждясал кораб? Не можеше ли тези пари да бъдат използвани за нещо по-полезно, да речем за подобряване условията на живот на бедните или за крещящата нужда от благоустрояване на крайни квартали?

— С удоволствие ще ви осветля по въпроса — каза Дана. — Преди всичко изваждането на „Титаник“ не е прахосване на пари. Бяха предвидени двеста и деветдесет милиона долара, а засега ние сме доста под тази сума и, ще добавя, много напред според програмата.

— Не смятате ли, че това са доста пари?

— Не, ако вземете предвид предполагаемата възвръщаемост. Видите ли, „Титаник“ е същински склад за съкровища. Изчисленията възлизат на над триста милиона долара. На борда му все още се намират бижутата и ценностите на пътниците — имуществото само в една самостоятелна кабина е равностойно на четвърт милион долара. После има и корабни приспособления, както и мебелировка и скъпоценна украса, някои от които може и да са оцелели. Един колекционер на драго сърце би платил в порядъка между пет и десет хиляди долара за единичен съд от порцеланов сервиз или за кристална чаша от салона за хранене на първа класа. Не, дами и господа, това е единственият случай, в който, извинете ме за израза, правителствен проект не е ограбил данъкоплатците. Ние ще извлечем печалба в долари и печалба в исторически творения на човека от една отминала епоха, а да не говорим за огромното богатство от данни за морската наука и технология.

— Доктор Сийграм? — обръщението дойде от висок мъж с изпито лице, от задния ред на залата. — Ние нямахме време да прочетем изявлението за пресата, което раздадохте в началото, затова, моля, бихте ли ни осведомили за механизмите на операцията по изваждането на парахода?

— Радвам се, че ми задавате този въпрос — засмя се Дана. — Най-сериозно, извинете ме за изтърканото клише, но въпросът ви, господине, ме подсети да ви покажа няколко диапозитива, които ще спомогнат да бъдат обяснени немалкото загадки, свързани с проекта. — Тя се обърна към кулисите на сцената. — Изгасете осветлението, ако обичате.

Залата се затъмни и върху екрана над и зад катедрата се появи първият диапозитив.

— Започваме с комбинация от над осемдесет снимки, подредени една до друга, за да покажем положението на „Титаник“ на морското дъно. За щастие той е изправен, с лек наклон наляво, което предоставя удобен достъп и възможност да бъде уплътнена пукнатината, дълга деветдесет метра, получена от айсберга.

— Как е възможно да бъде уплътнена толкова голяма дупка на такава огромна дълбочина.

Появи се следващият диапозитив и показа мъж, който държи нещо, наподобяващо на грамадна топка от мека пластмаса.

— В отговор на въпроса ви — заговори Дана, — това е доктор Еймос Станфорд, който демонстрира разработена от него субстанция, наречена „мокра стомана“. Както подсказва наименованието, мократа стомана, макар и разтеглива във въздух, се втвърдява до устойчивостта на стоманата деветдесет секунди след съприкосновението й с вода и може да се спои с метален предмет така, сякаш е заварена.

Последното твърдение бе последвано от вълна от шепот из цялата зала.

— На стратегически места около плавателния съд са спуснати кълбовидни алуминиеви резервоари с диаметър три метра, които съдържат мокра стомана — продължи Дана. — Те са конструирани така, че една подводница може да се прикачи за резервоара, подобно на процедурата по скачване на совалка към космическа лаборатория, и да се придвижи към работния обект, където екипажът насочва и впръсква мократа стомана чрез специален струйник.

— Как се изпомпва мократа стомана от резервоара?

— Ще го илюстрирам с друго сравнение. Огромното налягане на такава дълбочина действа върху алуминиевия резервоар като натиск на туба за паста за зъби и изстисква спойващата субстанция през струйника в отвора, който трябва да се покрие.

Дана направи знак за следващия диапозитив.

— Ето тук виждаме изрезка от скица на морето, изобразяваща надводните плаващи бази и подводниците, струпани около кораба на дъното. В операцията по изваждането са включени четири, управлявани от хора, подводни съда. „Сафо I“, подводницата, която, вероятно помните, бе използвана в експедицията „По течението Лорелай“, понастоящем натоварена със задачата да „закърпи“ десния борд на корпуса, разцепен от айсберга, и носа, разбит от котлите на „Титаник“. „Сафо II“ — по-новата и усъвършенствана подводница от аналогичен клас — ще уплътнява по-малките отвори, като отдушниците и страничните илюминатори. Подводницата на Военноморските сили „Сий Слъг“ има задачата да отстранява ненужните остатъци, между които мачтите, такелажа и кърмовия комин, паднал върху лодъчна палуба. И накрая подводницата „Дийп Фадъм“, собственост на нефтената компания „Уран“, която ще монтира предпазните вентили върху корпуса и кърмовата надстройка на „Титаник“.

— Моля ви, доктор Сийграм, бихте ли ни обяснили целта на вентилите?

— Разбира се — отвърна Дана. — Когато разбитият параход започне да се издига към повърхността, въздухът, който е бил всмукан във вътрешността му, ще започне да се разширява с намаляването на налягането върху външността му. Ако не бъде непрекъснато изпускано вътрешното налягане, твърде е вероятно „Титаник“ да се пръсне на парчета. Вентилите в случая ще предотвратят това гибелно произшествие.

— Значи НЮМА възнамерява да използва сгъстен въздух, за да издигне потъналия кораб, така ли?

— Да. Поддържащата плаваща база „Каприкорн“ има два компресора, които са в състояние да заменят водата в корпуса на „Титаник“ с достатъчно въздух, за да го издигнат нагоре.

— Доктор Сийграм? — долетя друг неопределен глас. — Аз представлявам „Сайънс Тудей“. Случайно научих, че налягането на водата там, където се намира „Титаник“, е над хиляда и триста килограма на квадратен сантиметър. Знам също, че най-обемният въздушен компресор, който съществува, може да подава само деветстотин килограма. Как смятате да преодолеете този диференциал?

— Главният агрегат на борда на „Каприкорн“ изпомпва въздуха от повърхността чрез заякчена тръба към вторична помпа, която е разположена в средната част на разбития кораб. На вид вторичната помпа прилича на радиален самолетен двигател с няколко бутала, излизащи лъчево от централната главина. И още, ние използвахме огромното налягане на морската бездна, за да задвижваме помпата, която е захранвана също така и от електричество, и от въздушното налягане, идващо отгоре. Съжалявам, че не мога да ви дам по-задълбочено описание, но аз съм морски археолог, а не корабен инженер. Но по-късно днес адмирал Сандекър ще бъде на разположение и ще отговори на техническите въпроси с по-големи подробности.

— А какво ще кажете за дънното всмукване? — продължи да настоява гласът от „Сайънс Тудей“. — След като толкова години е стоял забит в тинята, „Титаник“ няма ли да е сраснал с дъното?

— Ще е сраснал, наистина. — Дана направи знак за осветлението. Лампите светнаха и тя примигна няколко пъти от ярката светлина, докато разпозна накрая задалия въпроса мъж. Той беше на средна възраст, с дълга кестенява коса и с големи очила с телени рамки.

— Когато бъде изчислено, че корабът има достатъчно въздух, за да бъде повдигнат към повърхността, въздушният тръбопровод ще бъде откачен от корпуса и приспособен да вкара електролитен химикал, обработен от фирмата „Майърс-Ленц“, в дънната утайка около кила на „Титаник“. Получената реакция ще предизвика молекулите в тинята да се разпаднат и да образуват възглавница от мехури, която ще премахне триенето и ще позволи на огромния корпус да се изтръгне от всмукателните сили.

Друг мъж вдигна ръка.

— Ако операцията мине успешно и „Титаник“ започне да се издига към повърхността, няма ли вероятност да се прекатури? Четири хиляди метра е дълъг път за едно небалансирано тяло от четирийсет и пет хиляди тона да се задържи изправено.

— Прав сте. Съществува възможност да се прекатури, но ние възнамеряваме да оставим достатъчно количество вода в долните му трюмове, която да изпълнява ролята на баласт и да предотврати подобна вероятност.

Млада жена, с мъжки вид, стана и махна с ръка.

— Доктор Сийграм! Кони Санчес от „Фимейл Еминънс Уийкли“. На моите читатели ще им бъде любопитно да научат какви защитни механизми сте си изработили лично вие, за да съперничите всекидневно на егоистичните и твърдоглави мъже в област, в която те преобладават?

Публиката от репортери посрещна въпроса с неловко мълчание. Божичко, помисли си Дана, трябваше да го очаквам рано или късно. Тя излезе иззад катедрата и се облегна на нея с небрежна и доста предизвикателна поза.

— Отговорът ми, госпожице Санчес, няма нищо общо с темата.

— Значи се измъквате — продължи Кони Санчес с надменна усмивка.

Дана не обърна внимание на язвителната забележка.

— Преди всичко, намирам, че едва ли е необходим защитен механизъм. Моите колеги от мъжки пол уважават интелекта ми, затова приемат и мненията ми. Не е нужно да ходя без сутиен или да виря крака, за да привлека вниманието им. Второ, предпочитам да отстоявам позициите си и да се състезавам с колеги от моя пол, нещо, което съвсем не е странно, като имате предвид, че от петстотин и четирийсетте научни работника в състава на НЮМА сто и четиринайсет са жени. И трето, госпожице Санчес, единствените твърдоглавци, които имах нещастието да срещна през живота си, не бяха мъже, а от женската половина на човешкия род.

За няколко секунди над залата се слегна оглушителна тишина. После изведнъж глас от публиката наруши потискащото мълчание.

— Браво, докторе! — провикна се дребната жена с белите коси от „Чикаго Дейли“. — Добре я наредихте.

Надигна се вълна от ръкопляскания, после буря от одобрителни възгласи заля залата. Закоравелите в битки вашингтонски новинари станаха на крака и с овации засвидетелстваха уважението си към Дана.

Кони Санчес седеше на мястото си и гледаше студено, пламнала от гняв. Дана видя как устните й оформиха думата „кучка“ и тя й отвърна със самодоволна, подигравателна усмивка, на която само жените са способни. Ласкателство, помисли си Дана, какво приятно чувство!

40.

От ранно утро вятърът духаше неизменно от североизток. В късния следобед той се усили и премина в буря със скорост трийсет и пет морски възела; тя на свой ред надигна огромни вълни, които заподмятаха спасителните кораби като картонени чаши в машина за миене на съдове. Бушуващият вятър донесе със себе си сковаващ студ от пустеещите земи над Полярния кръг. Мъжете не смееха да излязат на заледените палуби. Не беше тайна, че най-голямата пречка за запазване на топлината беше вятърът. Човек се чувства много по-премалял от студ и отчаян при температура шест градуса над нулата и вятър със скорост трийсет и пет възела, отколкото при шест градуса под нулата без вятър. Вятърът ограбва топлината на тялото със същата бързина, с която тя се произвежда — противно състояние, познато като фактор на охлаждането.

Джоуел Фаркуър, метеорологът на „Каприкорн“, нает от Управлението на федералните метеорологични служби, не изглеждаше обезпокоен от бурята, която плющеше вън от оперативното помещение, и спокойно наблюдаваше апаратурата, която бе свързана с националните метеорологични сателити и на всеки двайсет и четири часа излъчваше по четири космически снимки на Северноатлантическия океан.

— Как вижда малкото ти вещаещо мозъче нашето бъдеще? — попита Пит, стягайки тялото си срещу клатушкането.

— Бурята ще почне да отслабва след един час — отвърна Фаркуър. — Утре до изгрев-слънце тя ще стихне до десет възела.

Фаркуър не вдигна поглед, докато говореше. Той беше прилежен, дребен човек с рижава коса, без никакво чувство за хумор и дружеска сърдечност. Въпреки това всички мъже, включени в операцията по изваждането на кораба, го уважаваха заради пълното му отдаване на работата и факта, че предвижданията му бяха необикновено точни.

— Най-добре съставените планове… — смотолеви неопределено Пит. — Още един загубен ден. Вече за четвърти път през тази седмица потегляме и задържаме въздухопровода над повърхността.

— Единствен Господ може да предизвика буря — равнодушно отбеляза Фаркуър и посочи с глава двата телевизионни монитора, които заемаха предната преградна стена на оперативното помещение на „Каприкорн“. — Те поне не се влияят от нея.

Пит погледна екраните; на тях се виждаха подводниците, работещи спокойно до потъналия параход на близо четири хиляди метра под безмилостното море. Тяхната независимост от повърхността беше спасителна благодат за проекта. С изключение на „Сий Слъг“, която имаше времетраене под водата само осемнайсет часа и сега се намираше здраво вързана върху палубата на „Модок“, другите три подводници бяха в състояние да издържат пет дни без прекъсване край „Титаник“, преди да се върнат на повърхността за смяна на екипажа. Пит се обърна към Джордино, който се бе надвесил над една маса с голяма морска карта.

— Как са разположени надводните кораби?

Джордино посочи към мъничките петсантиметрови модели, пръснати върху картата.

— „Каприкорн“ държи обичайната си позиция в средата. „Модок“ е много напред, а „Бомбърджър“ се влачи на три мили отзад.

Пит се загледа в модела на „Бомбърджър“. Плавателният съд беше нов и специално построен за дълбоководни спасителни операции.

— Съобщи на капитана да скъси разстоянието до една миля.

Джордино кимна към плешивия радист, който се бе вързал здраво за наклонения плот пред апарата си.

— Нали чу какво каза колегата, Кърли. Съобщи на „Бомбърджър“ да стои назад на една миля разстояние.

— А какво е положението със снабдителните кораби? — попита Пит.

— С тях нямаме проблеми. За такива грамадни, десеттонни съдове като тях бурното море е нищо работа. „Алхамбра“ е заел позиция наляво, а „Монтъри Парк“ си е точно така, както се очаква да бъде — обърнат надясно.

Пит посочи с брадичка малък червен модел.

— Както виждам, нашите руски приятели са все още с нас.

— „Михаил Курков“ ли? — Джордино взе един модел на военен кораб в син цвят и го постави редом до червения. — Да, ама той няма да може да се наслади на играта. „Джюно“, крейсерът с управляеми ракети на Военноморските сили, се е лепнал за него като гербова марка.

— Ами сигналната система на потъналия параход?

— Спокойно пиука на двайсет и четири метра под този грохот — отвърна Джордино. — Намира се на хиляда метра — плюс-минус, курс нула-пет-девет югозападно.

— Слава богу, че не бяхме изтласкани от района — въздъхна Пит.

— Спокойно — усмихна му се окуражително Джордино. — Държиш се като майка, която трепери за щерка си всеки път, когато е излязла на среднощна среща, а навън духа лек ветрец.

— Комплексът ми на квачка се изостря все повече с приближаването ни към обекта — призна си Пит. — Само още десет дни, Ал. Имаме ли десет спокойни дни, можем да се надяваме на успех.

— Това зависи от оракула на бурите. — Джордино се обърна към Фаркуър. — Какво ще кажеш, о, велики гадателю на метеорологичната мъдрост?

— От мен можете да получите прогноза само за дванайсет часа напред — измърмори Фаркуър, без да вдига поглед. — Това е Северноатлантическият океан. Тук рядко има ден еднакъв с друг. Виж, ако вашият ценен „Титаник“ беше потънал в Индийския океан, можех да ви дам прогноза за десет дни напред с точност до осемдесет процента.

— Това са само извинения — отвърна Джордино. — Обзалагам се, че когато се любиш с жена, влизайки в нея, ти й казваш, че вероятността да й бъде хубаво е петдесет процента.

— Петдесет процента е по-добре от николко — равнодушно подхвърли Фаркуър.

Пит зърна жест от страна на хидролокаторния оператор и се приближи до него.

— Какво улови?

— Странното свистене от усилвателя — отвърна операторът. Той беше бледолик човек, с ръст и телосложение на горила. — От два месеца насам то ту се появява, ту изчезва. Странен звук, сякаш някой изпраща съобщения.

— Успя ли да разбереш нещо?

— Не, господине. Накарах и Кърли да се вслуша, но той твърди, че били пълни безсмислици.

— Твърде вероятно е някакъв предмет на кораба долу да почуква, полюшван от течението.

— А може и да е някой призрак — каза операторът.

— Ти не вярваш в призраци, ама се страхуваш от тях, така ли?

— Хиляда и петстотин човешки души са потънали с „Титаник“ — отвърна мъжът. — Нищо чудно поне една да се е върнала да преследва кораба.

— Единственият дух, който ме интересува — обади се Джордино от масата с морската карта, — е духът от бутилката пред теб…

— Току-що екранът на телевизионната камера в кабината на „Сафо II“ се затъмни. — Гласът беше на мъжа със светла като пясък коса, който следеше телевизионните монитори.

Пит мигом се озова зад гърба му и се вгледа в тъмния монитор.

— От наша страна ли е неизправността?

— Не, господине. Всички вериги тук и на предавателния панел на буя действат. Проблемът трябва да е в „Сафо II“. Изглежда точно така, сякаш някой овеси парче плат върху обектива на камерата.

Пит се извърна с лице към радиста.

— Кърли, свържи се със „Сафо II“ и им кажи да проверят вътрешната си телевизионна камера.

Джордино взе подложка със защипан за нея лист и провери графика на екипажа.

— В тази смяна „Сафо II“ се командва от Омар Удсън.

Кърли натисна бутона за предаване.

— „Сафо II“, здравей, „Сафо II“, тук е „Каприкорн“. Моля, отговори. — След това радистът се наведе напред и притисна по-силно слушалките на ушите си. — Връзката е слаба, господине. Има много смущения. Думите се накъсват. Не мога да ги разбера.

— Включи високоговорителя — нареди му Пит.

В оперативното помещение задърдори глас, приглушен от статична вълна.

— Нещо заглушава предаването — каза Кърли. — Релейното устройство на буя би трябвало да улавя думите ясно и високо.

— Завърти бутона за звука докрай. Може и да хванем някакъв смисъл в отговора на Удсън.

— „Сафо II“, моля да повториш. Не те разбираме. Край.

В мига, в който Кърли включи високоговорителя, гръмна оглушително пукане и всички подскочиха.

— … корн. Ние… ви… ваме… рай.

Пит грабна микрофона.

— Омар, тук е Пит. Вашата вътрешна телевизионна камера е в неизправност. Можете ли да я оправите? Чакаме отговора ви. Край.

Всички погледи в оперативното помещение бяха заковани във високоговорителя, сякаш той беше живо същество. Пет безкрайни минути минаха в очакване на съобщението на Удсън. После отново накъсаният глас на Удсън се разнесе през високоговорителя като удари на чук.

— Хен… Мънк… … каме раз… … ние … на пов…

Джордино изкриви лице озадачен.

— Нещо за Хенри Мънк. Останалото е доста неясно, за да се разбере.

— Отново се показаха на монитора. — Явно, не всички погледи бяха насочени към високоговорителя, младият мъж при мониторите не бе откъсвал очи от екрана на „Сафо II“. — Като че ли целият екипаж се е струпал около някого, който лежи на пода.

Като зрители на тенис мач всички глави се обърнаха едновременно към телевизионния монитор. Пред телевизионната камера се движеха насам-натам фигури, а на заден план се виждаше как трима мъже са се навели над нечие тяло, проснато някак неестествено на тесния под на кабината на подводницата.

— Омар, чуй ме — заговори Пит в микрофона. — Не разбираме съобщенията ти. Вие отново се появихте на телевизионния монитор. Повтарям, вие отново се появихте на телевизионния монитор. Напиши съобщението си и го покажи пред камерата. Край.

Те видяха как една от фигурите се отдели от останалите и се наведе да пише върху една маса, после се приближи до телевизионната камера. Това беше Удсън. Той държеше парче хартия, с набързо изписани думи: „Хенри Мънк мъртъв. Искаме разрешение за издигане на повърхността“.

— Мили боже! — Лицето на Джордино изразяваше пълно изумление. — Хенри Мънк мъртъв? Не може да бъде.

— Омар Удсън не минава за шегаджия — рече навъсен Пит, после започна отново да предава. — Отговорът е отрицателен, Омар. Не може да се издигнете на повърхността. Там вилнее буря с трийсет и пет морски възела. Повтарям, никакво издигане на повърхността.

Удсън кимна, че е разбрал. След това пак започна да пише нещо, като междувременно току поглеждаше крадешком през рамо. Бележката гласеше: „Подозирам, че Мънк е бил убит!“.

Дори лицето на Фаркуър, обикновено непроницаемо, сега пребледня.

— Ще трябва да им разрешите да излязат на повърхността — прошепна той.

— Ще правя това, което е наложително — решително поклати глава Пит. — Чувствата ми трябва да са насочени другаде. В „Сафо II“ все още има мъже, които са живи и дишат. Не мога да рискувам да ги пусна горе, за да ги изгубя всички под някоя деветметрова вълна. Не, господа, длъжни сме просто да изчакаме изгрева на слънцето, за да видим какво става в „Сафо II“.

41.

Щом вятърът стихна до двайсет възела, Пит насочи „Каприкорн“ към буя със сигналното реле. Те още веднъж закачиха маркуча за подаване на въздух, свързващ компресора на кораба с „Титаник“ и зачакаха появата на „Сафо II“ от дълбините. Източното небе вече просветляваше, когато приготовленията за посрещането на подводницата приключиха. Водолазите бяха в готовност да се спуснат във водата около „Сафо II“ и да вържат предпазните въжета, за да предотвратят прекатурването й в бурните вълни; бяха приготвени и лебедките, и въжетата, с които тя щеше да бъде изтеглена от водата и качена на отворената кърма на „Каприкорн“; долу, в камбуза, готвачът започна да приготвя самовара за кафе и обилна закуска, за да нагости екипажа на подводницата, като пристигне. Когато всичко бе в пълна готовност, учените и инженерите застанаха в мълчаливо очакване, потръпвайки от студа на ранното утро, изпаднали в недоумение от смъртта на Хенри Мънк.

В 06:10 часа подводницата навлезе в настъпателното мъртво вълнение на стотина метра от лявата кърма на „Каприкорн“. Лодка прекара въже до нея и в порядъка на двайсет минути „Сафо II“ бе качена върху кърмовата рампа на плаващата й база. След като бе застопорена и здраво завързана, люкът бе отворен и оттам излезе Удсън, последван от четиримата оцелели членове на екипажа му.

Удсън се изкачи на горната палуба, където го чакаше Пит. Очите му бяха зачервени от безсъние, лицето му, с набола брада, имаше сивкав цвят, но той успя да разтегли устни в тънка усмивка, когато Пит му набута чаша с димящо кафе в ръката.

— Не знам на какво повече се радвам, на теб или на кафето — рече той.

— В съобщението си намекваш за убийство — започна Пит, подминавайки всякакви поздрави.

Удсън бавно отпи от кафето и се обърна да погледне мъжете, които внимателно изваждаха тялото на Мънк през люка на подводницата.

— Да не говорим тук — тихо каза той.

Пит му направи знак да отидат в каютата му. Още със затварянето на вратата, без да губи време, той го подкани:

— Е, хайде, разказвай.

Удсън се отпусна тежко на леглото на Пит и потърка очи.

— Няма много за разказване. Получих съобщението за телевизионната камера в момент, когато обикаляхме на около осемнайсет метра от морското дъно и запоявахме отворите на десния борд на палуба В. Отидох на кърмата, за да проверя какво става и заварих Мънк да лежи на пода с хлътнало ляво слепоочие.

— Имаше ли някакви следи, които да подскажат какво е причинило удара?

— Очебийни като носа на Пинокио — отвърна Удсън. — Парченца кожа, кръв и косми бяха полепнали по ъгловия ръб на предпазния кожух на генератора.

— Не съм запознат с оборудването на „Сафо II“. Къде е монтиран той?

— На стената на десния борд, на около три метра от кърмата. Защитният кожух е поставен на петнайсет сантиметра над пода за по-лесен достъп за поддръжка на генератора.

— В такъв случай вероятно е било нещастен случай. Мънк може да се е спънал и падайки, да си е ударил главата в ръба.

— Може, но краката му тогава щяха да са в обратната посока.

— Какво общо имат краката му тук?

— Те сочеха към кърмата.

— Е, и?

— Нима не разбираш? — нетърпеливо попита Удсън. — Мънк трябва да е вървял към носовата част, когато е паднал.

Мъглявата картина в съзнанието на Пит започна да се прояснява. И той видя детайла от мозайката, който не пасваше.

— Кожухът на генератора се намира на стената на десния борд, значи дясното слепоочие на Мънк е трябвало да бъде сплескано, а не лявото.

— Позна.

— Какво е причинило неизправността на телевизионната камера?

— Неизправност нямаше. Някой беше метнал кърпа за лице върху обектива.

— Ами екипажът? Къде се намираше всеки един от членовете му?

— Аз боравех със струйника, а Сам Мъркър бе поел ролята на лоцман. Мънк беше станал от таблото с апаратурата, за да иде при накрайника, който е разположен на кърмата. Ние бяхме втората вахта. Първата включваше Джак Донован…

— Русият младеж ли, строителният инженер от Океанографския технически институт?

— Точно той. И още, лейтенант Лиън Лукас, техникът по спасителните операции, назначен от Военноморските сили, и Бен Дръмър. Те и тримата спяха в леглата си.

— Не следва непременно, че някой от тях е убил Мънк — каза Пит. — Каква ли е била причината? Човек не убива току-така някого в ситуация, от която не може да се избяга — на четири хиляди метра под водата, без да има някаква подбуда.

Удсън сви рамене.

— Ще трябва да повикаш Шерлок Холмс. Аз знам само това, което видях.

Пит продължи да прави догадки:

— Мънк може да се е извъртял, когато е падал.

— Само ако е имал гумен врат, който е могъл да се извие на сто и осемдесет градуса назад.

— Да опитаме да подредим друга мозайка. Как ще убиеш осемдесеткилограмов мъж, като блъснеш главата му в метален ъглов ръб, който е само на петнайсет сантиметра от пода? Като го хванеш за петите и замахнеш с него, все едно че е боен чук ли?

Удсън разпери безпомощно ръце.

— Добре, значи съм бил отнесен нанякъде и съм почнал да виждам маниаци убийци там, където изобщо не съществуват. Кой знае, онази развалина долу те обсебва след време. В нея има нещо необяснимо. Мога да се закълна, че понякога дори ми се привиждаха хора, които се разхождаха по палубите, облягаха се на перилата и се вторачваха в нас. — Той се прозя; видно беше, че с мъка държи очите си отворени.

Пит се запъти към вратата, после се обърна.

— Няма да е зле да подремнеш малко. По-късно ще продължим.

Удсън не се нуждаеше от повторно настояване. Той бе кротко потънал в сън, още преди Пит да преполови пътя до лазарета.

Доктор Корнилиъс Бейли беше огромен като слон, с широки рамене и със силно издадена напред квадратна челюст. Косата му с пясъчен цвят стигаше до яката му, а брадичката на едрата му челюст бе подстригана в елегантен стил Ван Дайк. Той беше известен сред спасителните екипажи и можеше да надпие по петима от тях, когато беше в настроение да го докаже. Ръцете му, наподобяващи свински бутове, обърнаха трупа на Хенри Мънк върху масата за прегледи с такава лекота, сякаш той беше издялана от дърво кукла, макар че съвсем не беше далеч от тази представа, като се имаше предвид напредналият стадий на вцепенените след смъртта мускули.

— Горкият Хенри — каза той. — Слава богу, че не беше семеен. Такъв здравеняк. Единственото, което можах да направя за него, когато го прегледах последния път, беше да извадя малко ушна кал от двете му уши.

— Какво можете да ми кажете за причината за смъртта му? — попита Пит.

— То е очевидно — отвърна Бейли. — Първо, тя е настъпила вследствие на тежко счупване на слепоочната кост…

— Какво искате да кажете с това „първо“?

— Както го чувате, уважаеми Пит. Този човек е бил убит малко или повече два пъти. Погледнете тук. — Той дръпна надолу ризата на Мънк и откри тила му. В основата на черепа се виждаше голям възморав оток. — Гръбначният мозък точно под продълговатия мозък е смазан. По всяка вероятност с някакъв тъп инструмент.

— Значи Удсън е прав. Мънк е бил предумишлено убит.

— Предумишлено убит ли казахте? О, да, точно така, няма никакво съмнение — потвърди Бейли толкова спокойно, сякаш убийство на кораб беше нещо обичайно.

— В такъв случай, вероятно убиецът е ударил Мънк отзад и после е блъснал главата му в кожуха на генератора, за да изглежда като нещастен случай.

— Това е задоволително предположение.

Пит сложи ръка на рамото на Бейли.

— Ще ви бъда много признателен, докторе, ако за известно време запазите в тайна вашето заключение.

— Дума няма да кажа. Ни чул, ни видял и тем подобните приказки. Не си губете времето да мислите повече за това. Моето медицинско заключение и свидетелство ще бъдат тук, когато ви потрябват.

Пит се усмихна на доктора и излезе от лазарета. Тръгна към кърмата, където от намиращата се на кърмовата рампа „Сафо II“ още капеше солена морска вода, после изкачи стълбата за люка и влезе в подводницата. Механикът по апаратурата проверяваше телевизионната камера.

— Как ти се струва? — попита Пит.

— Нищо му няма на бебчето — отговори механикът. — След като инженерният екип провери корпуса й, можете веднага да я спуснете обратно.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — каза Пит.

Той подмина механика и се приближи до предния край на подводницата. Съсирената кръв от раните на Мънк беше вече почистена от пода и от ръба на кожуха на генератора.

В съзнанието на Пит бушуваше вихрушка. Само една мисъл успя да се откъсне и отмотае. Това всъщност не беше мисъл, а по-скоро необоснована сигурност, че нещо ще насочи обвиняващ пръст към убийството на Мънк. Той реши, че ще му трябва час или повече, за да го съзре, но съдбата се оказа благосклонна. Откри това, което знаеше, че трябва да открие, в порядъка от десет минути.

42.

— Чуй сега дали добре съм те разбрал — каза Сандекър, поглеждайки кръвнишки от бюрото си. — Значи един от членовете на спасителния ми екипаж е бил жестоко убит, а ти искаш да стоя със скръстени ръце и да не предприемам нищо, докато в това време убиецът се шляе на свобода.

Уорън Никълсън се размърда притеснен на стола си, като избягваше да срещне святкащите очи на Сандекър.

— Съзнавам, че е трудно да го приемете.

— Това е меко казано — изръмжа Сандекър. — Я си представи, че онзи си е наумил ново убийство?

— Това е вероятен риск, който сме предвидили.

— „Който сме предвидили“ — повтори като ехо Сандекър. — Много ти е лесно на теб да си седиш в щаба на ЦРУ и да говориш така, Никълсън. Ама не ти си там долу, затворен в подводница на хиляди метри под водата, и да се питаш дали мъжът до теб няма да ти пръсне мозъка.

— Сигурен съм, че това няма да се повтори — равнодушно каза Никълсън.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото професионалните руски агенти не извършват убийство, освен ако не е абсолютно наложително.

— Руски агенти…? — Сандекър загледа втрещен и с пълно недоверие Никълсън. — Какви, за бога, ги приказваш?

— Така е. Хенри Мънк е бил убит от таен агент, който работи за Съветското военноморско разузнавателно управление.

— Не можеш да си толкова категоричен. Няма доказателства…

— Да, стопроцентово няма. Може да е бил някой друг, който да е имал зъб на Мънк. Фактите обаче навеждат към платен от руснаците таен агент.

— Но защо точно Мънк? — недоумяваше Сандекър. — Той беше специалист по уредите. Каква заплаха е могъл да представлява за един шпионин?

— Подозирам, че Мънк е видял нещо, което не е трябвало да види и затова са му запушили устата — отвърна Никълсън. — Но това е само половината от нещата, тъй да се каже. Видите ли, адмирале, оказа се, че не един, а двама руски агенти са внедрени във вашата операция по изваждането на парахода.

— Не го вярвам.

— Ние сме в шпионската дейност, адмирале. И разкриваме точно такива неща.

— Кои са те? — поиска да узнае Сандекър.

Никълсън сви безпомощно рамене.

— Съжалявам, но това е всичко, което знам. Нашите източници откриха, че те действат под кодовите имена Сребро и Злато. Но за истинската им самоличност нямаме никаква представа.

Погледът на Сандекър стана суров.

— Ами ако моите хора ги разкрият?

— Надявам се, че ще ни съдействате, поне засега, и ще им наредите да си мълчат и да не предприемат никакви действия.

— Тия двамата могат да саботират цялата операция.

— Ние изключително много се осланяме на предположението, че заповедите им не включват разрушителни акции.

— Това е лудост, чиста лудост — възнегодува Сандекър. — Проумяваш ли какво искаш от мен?

— Преди няколко месеца президентът ми зададе същия въпрос и отговорът ми продължава да е същият: не, не проумявам. Ясно ми е, че намеренията ви не се свеждат единствено до изваждането на парахода, но президентът не счете за редно да ме посвети в действителната причина, която стои зад вашето зрелище.

Сандекър стисна зъби.

— Да речем, че се съглася с теб. Тогава какво?

— Ще ви държа в течение за всяко ново разкритие. И когато му дойде времето, ще ви дам зелена светлина, за да арестувате съветските агенти.

Адмиралът помълча известно време, а когато заговори, Никълсън долови страховита сериозност в гласа му.

— Добре, Никълсън, ще ти се доверя. Но бог да ти е на помощ, ако там долу стане някакъв нещастен случай или ново убийство. Последствията ще бъдат много по-ужасни, отколкото изобщо можеш да си представиш.

43.

Мел Донър прекрачи прага на входната врата на Мари Шелдън; целият му костюм беше в пръски пролетен дъжд.

— Надявам се, това да ми е за урок, та друг път да си държа чадър в колата — каза той, докато изваждаше носната си кърпа, за да изтръска с нея капките.

Мари затвори вратата и го погледна с любопитство.

— Някакво пристанище по време на буря, така ли, хубавецо?

— Моля?

— Както ви гледам — с тих и неясен глас продължи Мари, — изпитали сте нужда от покрив, докато спре дъжда, и съдбата благосклонно ви е посочила моя.

За миг Донър присви очи, но само за миг, после се засмя.

— Извинете, казвам се Мел Донър. Приятел съм на Дана. Тя вкъщи ли си е?

— Знаех си, че непознат мъж да моли на вратата ми е нещо прекалено хубаво, за да е истина. — Жената се усмихна. — Аз съм Мари Шелдън. Седнете и се разположете удобно. Отивам да повикам Дана и да ви направя кафе.

— Благодаря ви. Кафето винаги е нещо като победител.

Донър огледа от горе до долу Мари в гръб, докато тя вървеше към кухнята. Беше облечена с къса бяла пола за тенис и трикотажна блуза без ръкави, а краката й бяха боси. От стегнатото полюшване на ханша й краят на полата се отмяташе игриво и някак предизвикателно навън-навътре.

След малко тя се появи отново с чаша кафе.

— Дана обича да се излежава в почивните дни. Рядко се измъква от леглото преди десет. Отивам горе да й дам малко зор.

Докато чакаше, Донър започна да оглежда книгите по рафтовете до камината. Това занимание му бе станало почти навик. Заглавията на книгите рядко не успяваха да отключат вратата към самоличността и вкусовете на притежателя им.

Подбраните книги се вместваха в присъщия за самотната жена диапазон — няколко томчета с поезия, „Пророкът“, готварска книга на „Ню Йорк Таймс“ и обичайното неголямо количество готически романи и бестселъри. На Донър обаче му направи впечатление подреждането им. Откри, че между заглавията „Физика на междуконтиненталните потоци лава“ и „Геология на подводните каньони“ са пъхнати „Тълкуване на сексуалните фантазии на женския пол“ и „Историята на О“. Той тъкмо посегна да извади последната, когато чу стъпки надолу по стълбите. Обърна се и видя да влиза Дана.

Тя се приближи и го прегърна.

— Мел, колко се радвам да те видя.

— Изглеждаш страхотно — отбеляза той. Нямаше и следа от предишното й напрежение и тревога; тя се държеше по-непринудено и се усмихваше, без да се насилва.

— Как е жизнерадостният ерген? — попита Дана. — Като какъв се представяш пред горките невинни девойки тази седмица — като неврохирург или като астронавт?

Той се потупа по шкембето.

— Изоставих астронавтската история, докато не смъкна някое и друго кило. Всъщност поради шума, който всички вие вдигнахте по случая „Титаник“, няма да сбъркам, ако казвам на младите хубавици, които се тълпят във вашингтонските барове за самотници, че съм дълбоководен водолаз.

— А защо не им казваш просто истината. В края на краищата, като един от водещите физици в страната, ти няма от какво да се срамуваш.

— Знам, но като се представям в истинската си светлина, ще се загуби забавната страна на номера. Освен това жените си падат по любовник, който е измамник.

Дана кимна към чашата му.

— Да ти сипя ли още кафе?

— Не, благодаря. — Той се усмихна, после лицето му стана сериозно. — Знаеш защо съм тук.

— Предполагам.

— Загрижен съм за Джийн.

— Аз също.

— Би могла да се върнеш при него…

Дана срещна спокойно погледа на Мел.

— Ти не разбираш. Когато сме заедно, това само усложнява нещата.

— Той е загубен без теб.

Дана поклати глава.

— Има за любовница работата си. Аз бях само позорен стълб за неговото безсилие. Като повечето съпруги и аз не съм приспособена да поемам страданието, което върви ръка за ръка с нечувствителността на съпруга, когато той е обременен със стрес от работата си. Не разбираш ли, Мел? Трябваше да напусна Джийн, преди да сме се унищожили взаимно. — Дана се обърна и зарови лице в дланите си, но успя да се овладее. — Само да можеше да напусне и да се върне към преподавателската си дейност, тогава щеше да е по-различно.

— Не бива да споделям това — рече Донър, — но ще ти кажа, че проектът ще бъде завършен след месец, ако всичко върви по плана. Тогава нищо вече няма да задържа Джийн във Вашингтон. И той спокойно може да се върне в университета.

— Ами вашите договори с правителството?

— И те ще приключат. Ние бяхме наети за точно определен проект и когато той приключи, и ние приключваме. Тогава всеки си взима шапката и поема към университета, от който е дошъл.

— Но той може и да не ме иска.

— Познавам Джийн — отвърна Донър. — Той е мъж за една жена. Ще чака… освен, разбира се, ако ти не си се забъркала с друг.

Дана го погледна изненадана.

— Защо ми казваш това?

— В сряда вечер бях в ресторант „Уебстър’с“.

„О, боже!“, възкликна наум Дана. Едно от редките й излизания, откакто напусна Джийн вече изплува, за да я преследва. Бяха четирима с Мари и двама биолози от морската научна лаборатория на НЮМА — приятелска, спокойна вечер. Това беше всичко, нищо не се случи.

Тя стана и загледа Донър с убийствен поглед.

— И ти, и Мари, и… да, и президентът, всички вие очаквате от мен да запълзя обратно към Джийн и да поема ролята на някакво проклето вехто одеяло, без което той не може да заспи. Но нито един от вас тримата дори не си направи труда да ме попита как се чувствам аз. Пред какви емоции и разочарования съм изправена? Е, добре, вървете по дяволите всички. Аз съм господар на себе си да изживея живота си както ми харесва. Ще се върна при Джийн само ако или когато изпитам адско желание да го направя. И ако съм в настроение да изляза с някой друг мъж и той ме свали, да ме свали.

Тя се обърна и остави Донър смаян и притеснен на мястото му. Качи се по стълбите в стаята си и се хвърли на леглото. Всичко, което изрече, бяха само думи. Никога нямаше да има друг мъж в живота й, освен Джийн Сийграм. Беше сигурна, че един ден, много скоро, ще се върне при него. Сега обаче сълзите й продължиха да се леят, докато не остана капка.

Вграденият в една от облицованите с огледала стени грамофон, с който боравеше една дисководеща, гърмеше през четири огромни тонколони. Наподобяващият пощенска марка дансинг беше претъпкан; гъста мъгла от цигарен дим се процеждаше през яркоцветните светлини, които изригваха към тавана на дискотеката. Донър седеше сам на масата и наблюдаваше как двойките се въртят в ритъма на оглушителната музика.

Дребна русокоса жена вървеше към масата му и изведнъж се спря.

— О, дъждоносникът?

Донър вдигна поглед, засмя се и се изправи на крака.

— Госпожице Шелдън.

— Мари — каза тя любезно.

— Сама ли сте?

— Не, явявам се като трето колело на съпружеска двойка.

Донър проследи с поглед жеста на ръката й, но му беше невъзможно да види двойката, която тя му посочи, сред блъсканицата от тела на дансинга. Той издърпа стол и я покани да седне.

— Считайте, че сте с кавалер.

Сервитьорката с коктейлите тъкмо минаваше наблизо и Донър се провикна в шумотевицата, за да направи поръчката си. Когато се обърна към Мари Шелдън, забеляза, че тя го оглежда с одобрителен поглед.

— Знаете ли, господин Донър, за физик вие съвсем не сте грозен.

— По дяволите! Надявах се, тази вечер да мина за агент на ЦРУ.

Тя се усмихна.

— Дана ми разказа за някои ваши лудории. Бива ли да мамите така невинните момичета. Срамота!

— Не вярвайте на всичко, което чувате. В действителност съм плах и затворен човек, когато въпросът опре до жени.

— О, така ли?

— Честна скаутска! — Той си запали цигара. — Къде е Дана?

— Това, разбира се, изобщо не е ваша работа, но въпреки това ще ви кажа, че в този момент Дана пътува с кораб някъде по Северноатлантическия океан.

— Малко почивка ще й се отрази добре.

— Умеете да използвате една нещастна жена, за да изтръгнете информация — отбеляза Мари. — Официалното съобщение, което можете да предадете на вашия приятел Джийн Сийграм, е, че тя не е на почивка, а е поела ролята на умиротворителка на цяла армия новинари, които са настояли да бъдат на мястото на събитието, когато идната седмица „Титаник“ бъде изваден.

— Май че аз я помолих за това.

— Браво! Винаги съм се възхищавала на мъж, който си признава безразсъдните постъпки. — Тя извъртя очи към него, изпълнени с весела насмешка. — Е, сега, след като уточнихме това, защо не ми направите предложение?

Донър сви вежди.

— Не се ли очаква от свенливата девица да каже: „Но, господине, та аз почти не ви познавам?“.

Мари го хвана за ръка и се изправи.

— В такъв случай да вървим.

— Може ли да попитам къде?

— У вас — отвърна тя със закачлива усмивка.

— У нас ли! — Очевидно събитията се развиваха прекалено бързо за Донър.

— Естествено. Трябва да се любим, нали? Как иначе ще се опознаят двама души, които са се сгодили и ще се женят?

44.

Пит седеше отпуснат на мястото си във влака и наблюдаваше безцелно как се изнизват околностите на Девъншир покрай прозореца на купето. Пътят се виеше успоредно на крайбрежието на Долиш. Малка флотилия от риболовни кораби бе потеглила по водите на Ламанша към сутрешния си улов. След малко заръмя и след като стичащите се по прозореца струйки замъглиха гледката, Пит отново извърна глава към списанието в скута си и запрелиства страниците, без всъщност да вниква в съдържанието им.

Ако преди два дни някой му беше казал, че временно ще се оттегли от спасителната операция, той щеше да го помисли за кръгъл глупак. Ако пък и бе му намекнал, че ще замине за Тийнмут, графство Девъншир, малко живописно градче на югоизточния бряг на Англия, с население от 12 260 души, за да вземе интервю от умиращ старец, той направо щеше да го помисли за луд.

Пит трябваше да благодари за това поклонение на адмирал Сандекър, който го нарече точно поклонение, когато го извика в щаба на НЮМА във Вашингтон. Поклонение пред последния жив, оцелял член на екипажа на „Титаник“.

— Не е нужно повече да спорим по въпроса — заяви недвусмислено Сандекър. — Заминаваш за Тийнмут.

— В това няма никакъв смисъл. — Пит крачеше нервно в кабинета и опитваше да забрави как месеци наред се бе мъчил да пази равновесие на „Каприкорн“. — Заповядвате ми да сляза на суша в критичен за спасителната операция момент, съобщавате ми за двама руски агенти с неизвестна самоличност, които имат картбланш да се мотат сред нас и да убиват членове на екипажа ми под личната закрила на ЦРУ и едновременно с това спокойно ми нареждате да замина за Англия, за да запиша предсмъртното свидетелство на някакъв си отколешен английски моряк.

— Този „отколешен английски моряк“ се оказа единственият член на екипажа на „Титаник“, който не е погребан.

— Ами операцията по изваждането на „Титаник“? — продължи да упорства Пит. — Компютрите сочат, че някъде до седемдесет и два часа корпусът му ще се отдели от дъното.

— Спокойно, Дърк. До утре вечер ти отново ще си стъпил на палубата на „Каприкорн“. Има достатъчно време до главното събитие. Междувременно Руди Гън може да се справи с всеки проблем, който възникне в твое отсъствие.

— Не ми предлагате голям избор — призна с жест на поражение Пит.

Сандекър се усмихна доброжелателно.

— Знам какво си мислиш… че си крайно необходим там. Е, имам добри вести за теб. В операцията участва най-добрият спасителен екипаж в света. Уверен съм, че те ще успеят да се справят без теб през следващите трийсет и шест часа.

Пит се усмихна, но лицето му не се развесели.

— Кога трябва да тръгна?

— В хангара на НЮМА в Дълес чака реактивен самолет „Лиър“. Той ще те закара до Ексетър. Оттам можеш да вземеш влак за Тийнмут.

— И къде да ви докладвам после, тук, във Вашингтон ли?

— Не, можеш да ми докладваш направо на борда на „Каприкорн“.

— На „Каприкорн“ ли? — погледна го изненадан Пит.

— Разбира се. Да не би да очакваш, че докато ти си отпочиваш сред английската природа, аз ще пропусна да видя прераждането на „Титаник“, в случай че той реши да се появи на повърхността преди определеното по графика време?

Този път Сандекър се усмихна сатанински. Позволи си го, защото само по този начин можеше да се въздържи да не прихне при вида на обидата и унинието, изписани по лицето на Пит.

Таксито, което Пит взе от гарата, пое по тесен път покрай речното устие към малко селце с изглед към морето. Той плати на шофьора, мина през порта, покрита с увивно растение и закрачи по пътека, оградена с розови храсти. На почукването му вратата отвори девойка с поглъщащи виолетови очи, грижливо сресана рижа коса и мек глас, в който се долавяше шотландски акцент.

— Добро утро, господине.

— Добро утро — отвърна той с леко кимване. — Казвам се Дърк Пит и…

— О, да. В телеграмата от адмирал Сандекър пише, че пристигате. Моля, заповядайте. Старши капитанът ви очаква.

Девойката беше облечена с прилежно изгладена бяла блуза, зелена вълнена жилетка и подходяща пола. Той я последва във всекидневната на селската къща. Стаята беше уютна и приятна, в камината гореше буен огън и ако Пит не знаеше, че собственикът е бивш мореплавател, пак нямаше да му е трудно да се досети. Модели на кораби изпълваха всички възможни рафтове, а четирите стени бяха обрамчени с поставени в рамки гравюри на ветроходни плавателни съдове. Пред прозореца бе поставен голям месингов телескоп, насочен към Ламанша, а щурвалът в единия ъгъл на стаята, чието дърво блестеше от лъскането му в продължение на часове, стоеше изправен така, сякаш чакаше някой отдавна забравен кормчия да го завърти макар и за миг.

— Както виждам, май че сте прекарали неприятна нощ — каза момичето. — Искате ли да закусите?

— Учтивостта ме кара да отклоня поканата, ала стомахът ми се бунтува да я приема.

— Американците са известни с големия си апетит. Щяхте да ме разочаровате, ако бяхте разрушили този мит.

— Тогава ще направя всичко възможно, за да поддържам традицията на янките, госпожице…

— Моля да ме извините. Казвам се Сандра Рос, правнучка на старши капитана.

— Изглежда, вие се грижите за него.

— Когато мога. Работя като стюардеса в Бристолската авиокомпания. Една жена от селото го наглежда, когато имам полет. — Тя му направи знак да я последва по коридора. — Докато чакате да хапнете нещо, можете да си поговорите с дядо. Той е много, много стар, но примира да чуе… направо изгаря от нетърпение да чуе всичко за опитите ви да извадите „Титаник“.

Момичето почука тихо на една врата и я открехна.

— Капитане, господин Пит е дошъл да те види.

— Ами покани го да влезе — отвърна сипкав глас, — преди да съм попаднал на подводна скала.

Тя се отдръпна встрани и Пит влезе в стаята. Капитан 1 ранг, сър Джон Л. Бигалоу, кавалер на ордена на Британската империя II степен, RD, офицер от военноморските войски (в запас), седеше подпрян в легло, наподобяващо легло в каюта, и оглеждаше Пит с дълбоки сини очи, очи, в които се долавяше отсенка на мечтателност към друга епоха. Няколкото кичура коса, както и брадата му, бяха чисто бели, а червендалестото му, загрубяло лице издаваше мореплавателя в него. Беше облечен с овехтял пуловер с висока яка под нощна риза, доста напомняща времето на Дикенс. Той протегна жилестата си ръка, непоклатима като скала.

Пит я пое и се удиви на здравото ръкостискане.

— За мен наистина е чест, капитане. Много съм чел за вашето героично спасение от „Титаник“.

— Пълни глупости — измърмори той. — И през двете световни войни бях торпилиран и носен по течението, а всеки ме пита само за нощта, прекарана на „Титаник“. — Старецът посочи един стол. — Не стойте там като голобрад младеж пред първото си пътуване по море. Сядайте, сядайте.

Пит откликна на поканата му.

— Разкажете ми сега за парахода. Как изглежда след всичките тези години? Когато служех на него, бях много млад, но все още помня всяка негова палуба.

Пит бръкна в горния джоб на сакото си и подаде на Бигалоу плик със снимки.

— Може би от тях ще добиете представа за сегашното му състояние. Правени са преди няколко седмици от една от нашите подводници.

Капитан Бигалоу си сложи очила за четене и започна да разглежда снимките. Корабният часовник до леглото му отмери няколко минути, в които старият мореплавател потъна в сломени за друго време. Накрая вдигна замислен поглед.

— Той беше единствен по рода си, единствен. Знам го от опит. Плавал съм с всички други: „Олимпик“… „Аквитания“… „Куин Мери“. Разбира се, те бяха изпипани и модерни за тяхното време, но не можеха да се мерят със старанието и майсторската изработка, залегнали в обзавеждането на „Титаник“ — разкошната ламперия и чудесните му кабини. Ех, той все още притежава силна магия, все още.

— С годините обаянието му расте — съгласи се Пит.

— Ето тук, тук — посочи точното място на една от снимките Бигалоу, — на покрива на офицерските помещения до отдушника на бакборда. Там стоях, когато той потъна под краката ми и аз бях изхвърлен във водата. — Дългите десетилетия като че ли се стопиха от лицето му. — О, колко студено беше морето нея нощ. Четири градуса под нулата.

През следващите десет минути той разказа за плуването си в ледените води; как като по чудо напипал въже, което го отвело към една преобърната спасителна лодка; за огромната тълпа от хора, борещи се за живота си; за сърцераздирателните викове, които пронизвали нощния въздух и бавно заглъхвали; за дългите часове, които прекарал вкопчен в кила на лодката и свит на кълбо от студ, заедно с още трийсет души, за вълнението, когато лайнерът на Кюнард „Карпатия“ се появил на хоризонта и ги спасил. Накрая старият човек въздъхна и погледна Пит над очилата си.

— Отегчавам ли ви, господин Пит?

— Ни най-малко — отвърна Пит. — Като слушам човек, който лично е преживял нещо, сякаш и аз самият го преживявам.

— Тогава ще ви разкажа друга история, та да видим какво ще кажете — продължи Бигалоу. — Досега с никого не съм споделял за последните си мигове, преди да потъне параходът. Дума не съм изрекъл при нито едно от разпитванията ми за потъването му както от страна на Сената на Съединените щати, така и от Британския дисциплинарен съд. Зъб не съм обелил и пред вестникарите или пред писателите, които вечно търсят някоя трагедия за книгите си. Вие, господине, сте първият и ще бъдете последният, който ще чуе историята от моите уста.

Три часа по-късно Пит седеше отново във влака на път за Ексетър, без да изпитва нито умора, нито изтощение. Чувстваше се особено възбуден. Сега „Титаник“, заедно със странната загадка, заключена в търбуха на товарен трюм №1, палуба Ж, му махаше по-явно от всякога. Саутби ли? — запита се Пит. Как ли ще се впише Саутби в цялата картина? Защото може би за петнайсети път той погледна към пакета, който капитан Бигалоу му беше дал. И никак не съжаляваше за пътуването си до Тийнмут.

45.

Доктор Райън Прескот, директор на Ураганния център на НЮМА в Тампа, Флорида, имаше твърдото намерение да се прибере поне веднъж навреме и да прекара една спокойна вечер със съпругата си в игра на крибидж. Но в дванайсет без десет преди полунощ той все още беше на бюрото си и с уморен поглед се взираше в сателитните снимки, пръснати пред него.

— Тъкмо когато си мислим, че сме научили всичко, каквото трябва да знаем за бурите — каза той раздразнен, — току изскочи някоя от незнайно къде и счупва калъпа.

— Ураган насред май месец — обади се асистентката му между прозевки. — Съвсем подходящ за книгата на рекордите.

— Но как така? Сезонът на ураганите обикновено трае от юли до септември. Коя е причината този да се материализира два месеца по-рано?

— Нищо не разбирам — отвърна жената. — Накъде, смяташ, че се е насочил нашият парий?

— Твърде рано е да се предвиди със сигурност — каза Прескот. — Зараждането му следва обичайните характеристики, две мнения няма: обширно пространство с ниско налягане, наситено с влажен въздух, който се вие обратно на часовниковата стрелка поради въртенето на земята. Но приликите свършват дотук. За да се развие буря с обхват шестстотин и четирийсет километра, обикновено са нужни дни, а понякога и седмици. А този бебешок му намери цаката за по-малко от осемнайсет часа.

Прескот въздъхна, стана от бюрото и отиде до голямата морска карта на стената. Погледна в един лист, изпълнен с набързо записани данни за известното местоположение, атмосферните условия и скоростта, после започна да чертае предполагаемото направление на запад от една точка на двеста и четирийсет километра североизточно от Бермуда, направление, което постепенно завиваше на север към Нюфаундленд.

— Докато не ни подскаже поне малко за бъдещата си посока, това е най-многото, което мога да направя. — Прескот млъкна, сякаш изчака да чуе потвърждение. Но не последва такова и той попита: — И ти ли го виждаш така?

След като и този път не получи отговор, Прескот се обърна, за да повтори въпроса си, но не отрони и дума. Асистентката му беше заспала, положила глава върху сгънатите си върху бюрото лакти. Той леко я разтърси за рамото, докато зелените й очи трепнаха и се отвориха.

— Нищо повече не можем да направим тук — каза тихо Прескот. — Хайде да се прибираме да поспим малко. — Погледът му колебливо се отмести обратно към картата. — Можем да разчитаме на щастлива случайност хиляда на едно той до сутринта да се разнесе и да стихне до локализирана буря. — Прескот говореше с известна тежест, но гласът му не звучеше убедително.

Той не бе забелязал едно — че линията върху морската карта, представляваща предвидената от него посока на урагана, минаваше точно по 41°46’Север на 50°14’Запад.

46.

Командир Руди Гън стоеше на мостика на „Каприкорн“ и наблюдаваше една малка синя точка, която се бе появила на брилянтно чистото небе в далечината на запад. Тя като че ли остана да виси там няколко минути, без да променя формата си, нито да се уголемява — тъмносиня точица, увиснала над хоризонта. После, почти изведнъж, тя се уголеми и придоби формата на вертолет.

Гън се упъти към кърмовата площадка за кацане на надстройката и застана да чака летателния апарат, който се приближи и закръжи над кораба. Трийсет секунди по-късно шейните на вертолета докоснаха площадката, воят на турбините заглъхна, а перките забавиха ход и спряха да се въртят.

Гън се приближи, когато дясната врата се отвори и оттам скочи Пит.

— Добре ли мина пътуването? — попита го Гън.

— Интересно — отвърна Пит.

Пит долови напрежението, изписано по лицето на Гън. Бръчките около очите на дребния човек се бяха врязали дълбоко, изразът му бе мрачен.

— Приличаш на хлапе, на което току-що са му откраднали коледните подаръци. Какво има, Руди?

— Подводницата на петролната „Уран“ „Дийп Фадъм“ се заклещи в потъналия кораб.

Пит помълча за миг, после попита само:

— А адмирал Сандекър?

— Той установи щаба си на борда на „Бомбърджър“. Тъй като корабът беше плаващата база на „Дийп Фадъм“, адмиралът реши, че ще е по-добре да ръководи спасителната мисия оттам до твоето завръщане.

— Казваш „беше“, като че ли подводницата е пропаднала.

— Не е в добро състояние. Да идем в надводната част и ще ти изложа подробностите.

В оперативното помещение на „Каприкорн“ се долавяше напрежение и отчаяние. Обикновено общителният Джордино сега само кимна при появата на Пит, без да отрони нито дума за поздрав. На микрофона беше Бен Дръмър и разговаряше с екипажа на „Дийп Фадъм“, като ги окуражаваше с израз на насилена веселост и оптимизъм, които обаче не можеха да прикрият ужаса в очите му. Рик Спенсър, инженерът по оборудването на спасителната операция, бе дълбоко съсредоточен в телевизионните монитори. Останалите мъже в помещението си вършеха безмълвно работата със замислени лица.

Гън започна да обяснява положението.

— Два часа преди да почне да се издига, за да смени екипажа, „Дийп Фадъм“, управлявана от инженерите Джо Киъл, Том Чавез и Сам Мъркър…

— Мъркър, дето беше с вас на експедицията „По течението Лорелай“ — прекъсна го Пит.

— Да, както и Мънк — унило кимна Гън. — Изглежда сме прокълнат екипаж.

— Давай нататък.

— Те бяха в разгара на монтирането на предпазния вентил от дясната страна на преградите в носовата част на „Титаник“, когато кърмата им блъсна един подемен кран. Ръждясалите възли се пропукаха и секцията на дерика се стовари върху поплавъците и ги проби. През дупките нахлу вода повече от два тона, от което корпусът на подводницата се заби в корабокруширалия лайнер.

— Кога стана това? — попита Пит.

— Преди три часа и половина.

— Тогава защо е това униние? Държите се така, сякаш няма никакъв изход. „Дийп Фадъм“ е запасен с достатъчно кислород в резервната си система, за да поддържа жизнените функции на тричленен екипаж в продължение на цяла седмица. Има достатъчно време, в което „Сафо I“ и „Сафо II“ да запоят поплавъците и да изпомпят водата.

— Не е толкова просто — каза Гън. — Разполагаме само с шест часа.

— Как стигна до това ограничение от шест часа?

— Оставих най-лошото за накрая. — Гън погледна свъсен Пит. — Ударът от падналия кран спука един запоен шев на корпуса на „Дийп Фадъм“. Дупчицата е малка колкото карфица, но огромното налягане при тази дълбочина вкарва вода в кабината със скорост петнайсет литра в минута. Цяло чудо е, че шевът не се е пръснал, та да огъне корпуса и да направи момчетата на пихтия. — Той посочи с глава часовника над компютърното табло. — Шест часа им остават, преди водата да залее кабината и да ги издави… А ние нищичко не можем да направим срещу това.

— Защо не опитаме да запушим дупката отвън с мокра стомана?

— Лесно е да се каже, но трудно да се изпълни. Ние просто не можем да стигнем дотам. Онази част от корпуса, където е пробитият шев, е притисната в стената на бака на „Титаник“. Адмиралът изпрати долу три подводници с надеждата обединената им сила да отмести „Дийп Фадъм“ дотолкова, че екипажите им да могат да стигнат до нея и да я поправят. Нищо не се получи.

Пит седна на един стол, взе молив и бележник и започна да прави някакви изчисления.

— „Сий Слъг“ е оборудвана с режещ инструмент. Ако опитаме да атакуваме дерика…

— Невъзможно — обезсърчен поклати глава Гън. — По време на тегленето ръката на манипулатора на „Сий Слъг“ се счупи. В момента подводницата е качена обратно на палубата на „Модок“ и момчетата от Военновъздушните сили казаха, че не е възможно да я поправят навреме. — Гън удари с юмрук по масата с морската карта. — Последната ни надежда беше в лебедката на „Бомбърджър“. Ако можехме да вържем въже за дерика, вероятно бихме успели да издърпаме и освободим подводницата.

— Точка по този въпрос — заяви Пит. — „Сий Слъг“ е единствената ни подводница, която е оборудвана със свръхмощна манипулаторна ръка, и без нея няма начин да направим скачване с въже.

Гън уморено разтърка очи.

— След хилядите часове, отдадени на проектирането и изграждането на възможно всякакъв вид аварийна система за безопасност, след обмислянето на сбити спешни процедури при непредвидени ситуации да възникне неочакваното и да ни удари под пояса с нещастен случай извън рамките на вероятността, един на милион, който компютрите не отчетоха.

— Компютрите вършат работа в зависимост от подадените им данни — каза Пит.

Той отиде до радиоприемника и издърпа микрофона от ръката на Дръмър.

— „Дийп Фадъм“, тук Пит. Край.

— Приятно ми е отново да чуя бодрия ти глас — долетя по високоговорителя гласът на Мъркър, толкова спокоен, сякаш говореше по телефона, излегнат на леглото си у дома. — Що не прескочиш насам като четвърти за бридж?

— Не си падам по тази игра — отвърна с делови тон Пит. — Колко време остава, докато водата стигне до акумулаторите?

— Със скоростта, с която се покачва, някъде между петнайсет и двайсет минути.

Пит се обърна към Гън и му каза нещо, което се подразбираше от само себе си:

— Когато бъдат залети акумулаторите, връзката с екипажа ще бъде прекъсната.

Гън кимна.

— „Сафо II“ поддържа курс до тях, за да им прави компания. Това е всичко, което можем да направим.

Пит отново натисна предавателния бутон на микрофона.

— Мъркър, как сте със системата за поддържане на жизнените функции?

— Каква ти система за поддържане на жизнените функции? Тя ни заряза още преди половин час. Караме го на тежко дишане.

— Ще ви пратя кутия „Съртс“.

— Гледай да е по-скоро, че Чавез има злокачествена проява на лош дъх на устата. — После в гласа на Мъркър изплуваха нотки на съмнение. — Ако се случи най-лошото и повече не ви видим, момчета, поне знаем, че ще си имаме добра компания тук.

Внезапният намек на Мъркър за гибелта на „Титаник“ добави още малко бледост по лицата на всички в оперативното помещение, на всички, с изключение на Пит. Той натисна предавателния бутон.

— Постарайте се поне да оставите кораба чист. Може да ни се прииска отново да го ползваме. Пит изключва.

Любопитно беше да се види реакцията от привидно коравосърдечното подмятане на Пит. Джордино, Гън, Спенсър и останалите го гледаха с облещени очи. Единствено по лицето на Дръмър бе изписан гняв.

Пит докосна радиста — Кърли — по рамото.

— Свържи ме с адмирала на „Бомбърджър“, но използвай друга честота.

Кърли вдигна поглед към него.

— За да не ви чуят момчетата в „Дийп Фадъм“, нали?

— Поне това, което не знаят, няма да ги тревожи — отвърна студено Пит. — Хайде, побързай!

Само след секунди гласът на Сандекър проехтя по високоговорителя.

— „Каприкорн“, тук адмирал Сандекър. Край.

— Тук Пит, адмирале.

Без да губи време с любезности, Сандекър попита:

— Нали знаеш вече пред какво сме изправени?

— Гън ме уведоми — отвърна Пит.

— Значи си разбрал, че опитахме всичко. Както и да го разпределяш, времето ни е враг. Да можехме да задържим неизбежното още десет часа, щеше да има изгледи да ги спасим.

— Има и друг начин — каза Пит. — Шансовете за успех са малки, но математически е възможно да стане.

— Готов съм да те изслушам.

Пит помълча, преди да заговори.

— Първо, да оставим за малко „Дийп Фадъм“ настрана и да насочим енергията си в друга посока.

Дръмър се приближи до Пит.

— Какви ги приказваш, Пит? Какво става тук? Да сме оставили „Дийп Фадъм“ настрана! — развика се той през потръпващи устни. — Да не си полудял?

Пит се усмихна обезоръжаващо.

— Това е последното отчаяно хвърляне на зара, Дръмър. Вие се провалихте, провалихте се напълно. Може би за света на морските спасителни операции да сте божи дар, но като спасителен екип вие се оказахте група аматьори. А и лош късмет утежни грешките ви и сега сте седнали да хленчите, че всичко е загубено. Да, но не всичко е загубено, господа. Ще променим правилата на играта и ще извадим „Дийп Фадъм“ на повърхността преди крайния срок от шест часа, който, ако ми е верен часовникът, вече стана пет часа и четирийсет и три минути.

Джордино се обърна към Пит.

— Наистина ли смяташ, че може да стане?

— Да, наистина смятам, че може да стане.

47.

Строителните инженери и морските изследователи се бяха скупчили на малки групи и си разменяха шепнешком мнения, докато възбудено местеха наляво-надясно плъзгачите на сметачните си линийки. От време на време някой спираше да изчислява и отиваше при компютрите, за да провери данните в разпечатките. Адмирал Сандекър, който току-що бе пристигнал от „Бомбърджър“, седеше зад едно бюро с чаша кафе в ръка и клатеше глава.

— Това никога няма да бъде вписано в ръководствата по спасителните операции — измърмори той. — Да се отдели заседнал на дъното разбит кораб с експлозиви! Божичко, пълно безумие!

— Имаме ли друг избор? — попита Пит. — Ако изтръгнем „Титаник“ от калта, „Дийп Фадъм“ ще бъде повлечена нагоре заедно с него.

— Цялото това хрумване е лудост — смотолеви Гън. — Сътресението само ще разшири пропукания шев на корпуса на подводницата и ще причини мигновена имплозия.

— Може и да причини, може и да не причини — отвърна Пит. — Но дори и да се случи подобно нещо, тогава ще е по-добре Мъркър, Киъл и Чавез да умрат мигновено от удара на вълната, отколкото да бъдат подложени на продължителното мъчение от бавно задушаване.

— А какво ще стане с „Титаник“? — упорстваше Гън. — Ще взривим всичко, свързано с дълбоководния пейзаж, над което работихме месеци наред.

— Приеми това като пресметнат риск — каза Пит. — Конструкцията на „Титаник“ е с по-голяма здравина от повечето кораби, които са на вода днес. Неговите греди, трегери, преградни стени и палуби са непокътнати като в нощта, когато е потънал. Старчето може да поеме всичко, на което го подложим. Нека сме наясно по този въпрос.

— Искрено ли вярваш, че ще има резултат? — попита Сандекър.

— Искрено.

— Бих могъл да ти заповядам да не го правиш. Добре знаеш.

— Да, знам — отвърна Пит. — Разчитам на вас да ме държите в играта до последния рунд.

Сандекър потърка очи, после бавно заклати глава, сякаш да избистри съзнанието си и накрая рече:

— Добре, Дърк, твоя работа.

Пит кимна и се отдалечи.

Оставаха точно пет часа и десет минути.

На дълбочина четири хиляди метра тримата мъже в „Дийп Фадъм“, премръзнали и самотни в едно далечно, сурово обкръжение, наблюдаваха как водата пълзи сантиметър по сантиметър нагоре по стените на кабината, докато накрая заля главната електрическа верига, причини късо съединение и потопи вътрешността на кабината в мрак. После те започнаха да чувстват не на шега щипенето на водата с температура един градус, която обгърна краката им. Мъжете потръпваха при мъчителната мисъл за неизбежната смърт, но въпреки това поддържаха искрицата надежда за оцеляване.

— Веднъж доберем ли се на повърхността — тихо рече Киъл, — ще си взема един ден почивка, та кой каквото ще да казва.

— Все това ли ще си баеш? — попита Чавез в тъмнината.

— Ако щат, да ме уволнят, утре ще спя на работното си място.

Чавез пипнешком потърси ръката на Киъл и я сграбчи грубо.

— Какви ги плямпаш?

— Спокойно — намеси се Мъркър. — След като системата за поддържане на жизнените функции излезе от строя, натрупването на въглероден двуокис започна да му действа. И на мен самия взе да ми се мае главата.

— А на всичкото отгоре и въздухът стана отвратителен — продължи да роптае Чавез. — Ако не се удавим, ще бъдем премазани от корпуса, когато той се разбие, ако пък не бъдем смачкани като черупки на яйца, тогава ще се задушим от собствения си въздух. Не виждам никакво светло бъдеще.

— Забравяте замръзването — вметна язвително Мъркър. — Не се ли покатерим някъде над тази вледеняваща вода, няма да се стигне до другите три вероятности.

Киъл не каза нищо, но се остави на Чавез да го избута в най-горното легло. После и Чавез го последва и седна на ръба с провесени надолу крака.

Мъркър си проби път през дълбоката до чатала вода и отиде да погледне през предния илюминатор. Видя навън само обкръжения като с ореол силует на „Сафо II“ през ослепителните й светлини. Макар другият плавателен съд да обикаляше само на три метра от тях, той нищо не можеше да направи за пострадалата „Дийп Фадъм“, докато и двата съда бяха заобиколени от безмилостното налягане на враждебните дълбини. Щом е още тук, помисли си Мъркър, значи не са ни отписали. Прие като немалко утешение факта, че не са сами. Не че можеше да се разчита кой знае колко на него, но това беше единственото, което имаха.

На борда на снабдителния кораб „Алхамбра“ снимачните екипи от трите най-големи телевизионни мрежи бяха грабнати от бурния вихър на очакването и трескаво се суетяха около техниката си, за да я приведат в готовност. Всяка педя от перилата на палубата на десния борд беше заета от радиожурналисти, които се взираха през бинокли с хипнотична съсредоточеност в намиращия се на две мили от тях „Каприкорн“, а фотографите бяха насочили телеобективите си към водната повърхност между двата кораба. Притисната в един ъгъл на импровизиран пресцентър, Дана Сийграм загърна по-плътно шубата около раменете си и се изправи смело пред дузината новинари, въоръжени с магнетофони, които тикаха в лицето й микрофони, щръкнали като захаросани плодове на клечки.

— Госпожо Сийграм, вярно ли е, че като се опитвате да извадите „Титаник“ три дни по-рано от определения график, всъщност правите последен отчаян опит да спасите живота на тримата бедстващи мъже долу?

— Това е само едно от няколкото разрешения на въпроса — отвърна Дана.

— Трябва ли да разбираме, че всички други опити са били неуспешни?

— Явиха се известни усложнения — призна Дана.

В единия джоб на шубата си Дана нервно усукваше носна кърпичка, докато пръстите й изтръпнаха от болка. Дългите месеци на срещи с мъжете и жените от пресата си казаха своето.

— След като сте изгубили връзка с „Дийп Фадъм“, откъде знаете със сигурност, че екипажът е още жив?

— Компютърните данни сочат, че положението им няма да стане критично по-рано от четири часа и четирийсет минути.

— Как възнамерява НЮМА да извади „Титаник“, ако електролитният химикал не бъде инжектиран напълно в тинята около корпуса?

— Не е по възможностите ми да отговоря на този въпрос — каза Дана. — Последното съобщение на господин Пит, предадено от „Каприкорн“, гласи само, че те ще извадят потъналия параход в рамките на следващите няколко часа. В него не са изложени подробности относно метода на работа.

— Ами ако е твърде късно? Ако Киъл, Чавез и Мъркър са вече мъртви?

Лицето на Дана доби суров вид.

— Те не са мъртви — заяви тя със святкащи очи. — И първият от вас, който пусне този жесток и нечовешки слух, преди това да е доказан факт, ще бъде изритан от този кораб и да вървят по дяволите и акредитивите, и рейтингите ви „Нилсен“4 за популярност! Разбрахте ли?

Репортерите застинаха за миг, онемели от изненада от внезапния изблик на гняв от страна на Дана, после бавно и тихомълком започнаха да свалят микрофоните си и да се разотиват към палубата.

Рик Спенсър разгъна широк лист хартия върху масата с морската карта и го затисна с няколко полупразни чаши за кафе. Това беше чертеж, който изобразяваше „Титаник“ и разположението му на морското дъно. Мъжът посочи с молив няколко места по корпуса, отбелязани с малки кръстчета.

— Ето как ще стане — започна да обяснява той. — Според компютърните данни в тези възлови точки в утайката около корпуса на „Титаник“ ще трябва да разположим осемдесет заряда, всеки съдържащ по тринайсет килограма експлозив.

Сандекър се наведе над чертежа и огледа отбелязаните кръстчета.

— Виждам, че си ги разположил в по три редици от всяка страна.

— Точно така, сър — отвърна Спенсър. — Външните редици са на петдесет и пет метра встрани, средните — на трийсет и шест, а вътрешните — само на осемнайсет метра от обшивката на кораба. Ще взривим първо външната редица откъм десния борд. След осем секунди ще възпламеним външната редица откъм левия борд. След още осем секунди повтаряме процедурата със средните редици и така нататък.

— Нещо като клатушкане напред-назад кола, затънала в кал — обади се Джордино, без никой да го е питал.

Спенсър кимна.

— Да, сравнението е доста удачно.

— А защо да не го изтръгнем от тинята с един-единствен мощен взрив? — попита Джордино.

— Възможно е един внезапен удар да даде резултат, но геолозите препоръчват отделни застъпващи се ударни вълни. Целта ни е да постигнем вибрация.

— Имаме ли експлозиви? — попита Пит.

— „Бомбърджър“ носи близо тон за сеизмично изследователски цели — отвърна Спенсър. — В складовете на „Модок“ има сто и осемдесет килограма за взривяване при спасителни операции.

— Ще свършат ли работа?

— Трудно е да се каже — призна Спенсър. — Още сто трийсет и пет килограма биха ни предоставили по-голяма вероятност за успех.

— Бихме могли да ги доставим от сушата със самолет и да ги спуснем по въздуха — предложи Сандекър.

Пит поклати глава.

— Докато експлозивите пристигнат и бъдат натоварени на подводница, а после и разположени на морското дъно, ще се забавим с два часа.

— Тогава да не се мотаем повече — каза рязко Сандекър. — Трябва да спазим строго определения срок. — Той се обърна към Гън: — За колко време могат да се поставят експлозивите?

— За четири часа — отвърна Гън, без да се замисля.

Сандекър присви очи.

— Това доста ще глътне от времето ни. Ще ни останат само петнайсет минути.

— Ще успеем — каза Гън. — Има обаче едно условие.

— Какво е то? — попита нетърпеливо Сандекър.

— Ще са нужни всички действащи подводници, с които разполагаме.

— Това значи да изтеглим „Сафо II“ от мястото й до „Дийп Фадъм“ — поясни Пит. — Ония нещастници долу ще си помислят, че ги зарязваме.

— Няма друг начин — отвърна безпомощно Гън. — Просто няма друг начин.

Мъркър бе загубил всякаква представа за време. Гледаше светещия циферблат на часовника си, но погледът му не можеше да се съсредоточи в цифрите. Колко ли време бе минало, откакто дерик-кранът падна върху поплавъците им, запита се той — пет часа… десет… вчера ли беше? Чувстваше съзнанието си лениво и объркано. Той беше в състояние само да седи, без да помръдва мускул, и да диша повърхностно и бавно с мисълта, че всяко поемане на дъх му отнема частица живот. По едно време долови движение. Пресегна се и докосна Киъл и Чавез в тъмнината, но от тяхна страна не дойде ни звук, ни ответ; и двамата бяха изпаднали в летаргичен унес.

След малко пак го долови — съвсем леко, но осезаемо движение на нещо, което беше не там, където би трябвало да бъде. Съзнанието му се размърда тежко, сякаш бе потопено в сироп. Но най-сетне той го зърна. Освен безмилостното покачване на водата в наводнената кабина нямаше никаква промяна, никакъв признак на физическо движение — просто ъгълът на светлинния лъч от „Сафо II“, който нахлуваше през предните илюминатори, помръкна.

Мъркър скочи от леглото във водата — тя вече стигаше до гърдите му — и като в кошмарен сън закрачи мъчително към горните предни илюминатори, за да погледне в дълбините навън.

Изведнъж скованите му сетива бяха обзети от страх, какъвто му бе непознат дотогава. Очите му се разшириха и изцъклиха, ръцете му се свиха в юмруци от безсилие и отчаяние.

— О, боже! — извика силно той. — Те ни изоставят. Отписаха ни.

Сандекър загаси огромната си пура, която току-що бе запалил, и продължи да крачи по палубата. Радистът вдигна ръка и адмиралът се обърна в крачка и се приближи зад гърба му.

— Съобщение от „Сафо I“, сър — каза Кърли. — Приключила е с разполагането на зарядите.

— Предай й да се насочи към повърхността с максималната скорост, с която могат да я изкачат поплавъците й. Колкото по-високо се издигне, толкова по-малко ще бъде налягането върху корпуса й, когато се взривят експлозивите. — Адмиралът се извъртя и застана с лице към Пит, който не изпускаше от поглед четирите монитора, чиито камери и прожектори бяха монтирани на стратегически места около надстройката на „Титаник“. — Какво е положението?

— Дотук добро — отвърна Пит. — Ако уплътненията с мократа стомана издържат на сътресенията, имаме изгледи за успех.

Сандекър се загледа в цветните изображения и сбърчи чело, когато забеляза големите струи от мехури, които излизаха от пробития корпус на лайнера.

— Той губи много въздух — отбеляза адмиралът.

— Това е излишното налягане, което изтича от аварийните вентили — поясни бездушно Пит. — Ние превключваме от електролитните помпи обратно към компресорите, за да вкараме колкото се може повече допълнителен въздух в горните помещения. — Той млъкна, за да настрои изображението, после продължи: — Компресорите на „Каприкорн“ подават по двеста и осемдесет кубически метра въздух на час, така че няма да отнеме много време, докато се повиши налягането в корпуса с още четири килограма на сантиметър, което е напълно достатъчно, за да гръмнат аварийните вентили.

Дръмър се отдели от компютрите и бавно се приближи до тях, отметна поредица от цифри върху един бележник и рече:

— Доколкото приблизително успяхме да изчислим, деветдесет процента от корабните помещения не са наводнени. Главният проблем, както аз го виждам, е, че имаме по-голяма подемна сила от необходимата според компютрите. Ако и когато всмукването отслабне, параходът ще литне нагоре като хвърчило.

— „Сий Слъг“ току-що постави последния си заряд — съобщи Кърли.

— Кажи им да направят една обиколка около „Дийп Фадъм“, преди да тръгнат към повърхността — нареди Пит — и да опитат да влязат във визуална връзка с Мъркър и екипажа му.

— Остават единайсет минути — оповести Джордино.

— Какво, по дяволите, задържа още „Сафо II“? — попита Сандекър, без да се обръща конкретно към някого.

Пит вдигна поглед към Спенсър в другия край на помещението.

— Зарядите готови ли са за възпламеняване?

Спенсър кимна.

— Всяка редица е нагласена на различна предварителна честота. Трябва само да завъртим шайбата и те ще се задействат в съответната последователност.

— На какво да се обзаложим, че ще видим първо — носът или кърмата?

— В случая няма спор. Носът е забит с шест метра по-дълбоко в утайката отколкото руля. Аз разчитам на кърмата да се освободи, а после, като използва действието си на лост, да издърпа останалата част на кила. Той би трябвало да се издигне почти под същия ъгъл, под който е потънал — при условие че бъде благосклонен изобщо да се издигне.

— Сложен е и последният заряд — провлачено обяви Кърли. — „Сафо II“ е на път да се измъква.

— Някакви вести от „Сий Слъг“?

— Тя съобщи, че не е направила никаква визуална връзка с екипажа на „Дийп Фадъм“.

— Добре, предай й да се изпарява по-бързо към повърхността — каза Пит. — След девет минути възпламеняваме първата редица от експлозиви.

— Те са мъртви! — неочаквано изкрещя Дръмър с пресекващ глас. — Ние закъсняхме, всички са мъртви.

Пит направи две крачки и сграбчи Дръмър за раменете.

— Без истерии! Последното нещо, от което се нуждаем, е прибързани преценки.

Дръмър отпусна рамене, лицето му побледня и се вкамени от ужас. После той бавно кимна и тръгна с несигурна крачка към компютърното табло.

— Водата трябва да е вече на няколко педи от тавана на подводницата — обади се Джордино. Гласът му прозвуча с половин октава по-високо от нормалния му тон.

— Ако песимизмът се мереше с килограми, досега, момчета, да сте станали милионери — отбеляза сухо Пит.

— „Сафо I“ е стигнала до безопасната зона хиляда и осемстотин метра. — Съобщението дойде от оператора на хидролокатора.

— Една долу, остават още две — измърмори Сандекър.

Вече нямаше какво друго да правят, освен да чакат и останалите подводници да се издигнат над опасното ниво на приближаващите се ударни вълни. Изминаха осем минути, осем безкрайни минути, в които от челата на всички мъже закапа пот.

— „Сафо I“ и „Сий Слъг“ вече приближават безопасната зона.

— Какво е морето и времето? — поинтересува се Пит.

— Мъртво вълнение метър и двайсет, ясно небе, скорост на вятъра от североизток пет възела — отговори Фаркуър, метеорологът. — По-благоприятни условия от тези, здраве му кажи.

Известно време никой не проговори. После Пит се обади.

— Е, господа, часът настъпи. — Гласът му беше равен и спокоен, нито тонът, нито държането му издаваха загриженост. — Хайде, Спенсър, брой в обратен ред.

Спенсър започна да брои с ритмичността на часовник.

— Четиридесет секунди… петнадесет секунди… пет секунди… сигнално излъчване… старт. — После непоколебимо продължи направо към следващия ред на възпламеняване. — Осем секунди… четири секунди… сигнално излъчване… старт.

Всички се струпаха около телевизионните монитори и оператора на хидролокатора — единствената им връзка за момента с морското дъно. Първата експлозия причини само леко потреперване на палубите на „Каприкорн“ и силата на звука достигна до слуха им като далечна гръмотевица. Натрупаното им безпокойство можеше да се разреже с нож. Всеки поглед беше насочен право напред към мониторите, към трепкащите линии, които изкривяваха изображенията, когато зарядите експлодираха. Възбудени, напрегнати, вцепенени, с израз на мъже в очакване, които се боят от най-лошото, но се надяват на най-доброто, те стояха неподвижно, докато Спенсър продължаваше монотонното си обратно броене.

Разтрисането на палубата се почувства по-осезаемо, когато една ударна вълна, последвана от друга, се разби на повърхността на океана. После изведнъж всички монитори започнаха да примигват като калейдоскоп от смесена светлина и накрая потъмняха.

— По дяволите! — смотолеви Сандекър. — Загубихме картината.

— Вероятно сътресенията са разхлабили главния съединител на релето — предположи Гън.

Вниманието им мигом се насочи към екрана на хидролокатора, но малцина можеха да го наблюдават — операторът почти се бе залепил за стъклото и главата му го закриваше. Най-сетне Спенсър се изправи. Пое дълбоко дъх, извади носна кърпа от джоба на панталона и избърса лицето и врата си.

— Това е всичко, което параходът ни писа — съобщи той. — Няма нищо повече.

— Все още не е помръднал — обади се операторът на хидролокатора. — Големият Т още не е помръднал.

— Хайде, миличък! — примоли се Джордино. — Надигни си огромния задник!

— О, боже, мили боже — смотолеви Дръмър. — Всмукателните сили продължават да го задържат на дъното.

— Хайде, да те вземат дяволите — присъедини се Сандекър. — Надигни се… надигни се!

Ако беше по човешките възможности на съзнанието да повели на 46 328-тонна стомана да се освободи от прегръдката на гроба, който е заемала в продължение на седемдесет и шест дълги години, и да се върне отново към светлината на деня, то мъжете, струпани около хидроскопа, положително щяха да го направят. Но него ден нямаше да се яви психокинетичен феномен. „Титаник“ упорито стоеше заклещен на морското дъно.

— Гадна, плесенясала развалина! — обади се Фаркуър.

Дръмър закри лицето си с ръце, обърна се и с неуверена крачка излезе от помещението.

— Удсън от „Сафо II“ иска разрешение да слезе за бегъл поглед — съобщи Кърли.

Пит сви рамене.

— Получава разрешение.

Сандекър бавно и безсилно се отпусна на един стол.

— Колко ли ще струва провалът? — попита той.

Горчивият вкус на безнадеждността, връхлетял от безжалостната вълна на пълното поражение, изпълни помещението.

— И сега какво? — обади се Джордино, загледан с празен поглед в палубата.

— Това, за каквото сме дошли — отвърна уморено Пит. — Продължаваме със спасителната операция. Утре се залавяме отново с…

— Той помръдна!

Никой не реагира веднага.

— Той помръдна — повтори операторът на хидролокатора; гласът му трепереше.

— Сигурен ли си? — прошепна Сандекър.

— Залагам живота си.

Спенсър беше толкова изумен, че не можеше да говори. Само гледаше екрана на хидролокатора с пълно неверие. Накрая устните му се размърдаха.

— Последица от сътресенията! — каза той. — Последицата от сътресенията причини закъсняла реакция.

— Издига се — извика операторът на хидролокатора и удари юмрук в облегалката на стола си. — Тази приказна стара гемия се изтръгна от тинята. Тръгва нагоре.

48.

Отначало всички бяха като онемели и не можеха да помръднат. Мигът, за който се бяха молили, за който се бяха борили в продължение на осем мъчителни месеца, се бе прокраднал зад гърба им и те някак не бяха в състояние да приемат, че действително е настъпил. После наелектризиращата вест започна да достига до съзнанието им и всички се развикаха в един глас като тълпа от космически инженери по време на пускане на ракета.

— Давай, миличък, давай! — крещеше Сандекър радостен като ученик.

— Размърдай се, мамка ти! — викаше Джордино. — Размърдай се, размърдай се!

— Хайде, тръгвай, огромен, красив, ръждясал, стар плаващ дворец такъв! — мърмореше Спенсър.

Изведнъж Пит се спусна към радиопредавателя и стисна рамото на Кърли като в менгеме.

— Свържи се бързо с Удсън на „Сафо II“. Кажи му, че „Титаник“ е тръгнал нагоре и да се пръждоса от пътя му, преди да е налетял на него.

— Все още държи курс към повърхността — каза операторът на хидролокатора. — Скоростта на издигането се увеличава.

— Още не сме се преборили с бурята — продължи Пит. — Сто и едно неща могат да ни се изпречат на пътя, преди той да се е появил на повърхността. Ако поне…

— Да — прекъсна го Джордино — като например, ако поне мократа стомана издържи на уплътнението си, или ако аварийните клапани устоят на внезапното спадане на водното налягане, или ако корпусът не си науми да се пръсне, пропука или експлодира. Това „ако“ е страхотно важна дума.

— Продължава да се издига, и то бързо — предаде операторът на хидролокатора, загледан в екрана. — Сто осемдесет и два метра за последната минута.

Пит се обърна към Джордино.

— Ал, намери доктор Бейли и пилота на вертолета и се озови във въздуха с бързина, сякаш полудял бик те ръга в задника. После, веднага щом „Титаник“ се стабилизира, спусни се върху бака му. Все ми е едно как ще го сториш — с въжена стълба ли, с лебедка ли, или с единична самолетна седалка — ако трябва кацни принудително с вертолета, но ти и добрият доктор се спуснете час по-скоро и разбийте капака на люка на „Дийп Фадъм“, за да извадите онези мъже от адската дупка!

— Считай, че сме вече на половината път — ухили се Джордино. Той беше прекрачил прага на помещението, преди Пит да даде следващото си нареждане на Спенсър.

— Рик, бъди готов да изкачиш портативните дизелови помпи върху борда на лайнера. Колкото по-бързо изпреварим някакви течове, толкова по-добре.

— Ще ни трябват режещи инструменти, за да проникнем вътре — каза Спенсър с широко отворени от възбуда очи.

— Ами погрижи се да ги осигуриш тогава.

Пит се обърна отново към хидролокаторното табло.

— Скорост на изкачване?

— Двеста и шестдесет метра в минута — отвърна операторът.

— Прекалено бързо — отбеляза Пит.

— Точно това е, което не искаме — измърмори Сандекър с пура в уста. — Вътрешните му отделения са препълнени с въздух и той неудържимо се устремява към повърхността.

— И ако сме изчислили погрешно количеството на баластова вода, останала в долните му трюмове, две трети от дължината му могат да изскочат от водата и той да се преобърне — допълни Пит.

Сандекър го погледна в очите.

— Това ще означава краят на екипажа на „Дийп Фадъм“. — После, без да каже дума повече, адмиралът се обърна и излезе от оперативното помещение на палубата, където всеки бе съсредоточил поглед в бурното вълнение с разтуптяно от очакване сърце.

Единствен Пит не беше сред тях.

— На каква дълбочина е? — Въпросът му бе отправен към оператора.

— Минава две хиляди и четиристотин метра.

— Съобщение от Удсън — разнесе се напевният глас на Кърли. — Казва, че Големият Т току-що е минал покрай „Сафо II“ като угоено прасе.

— Потвърди и му кажи да тръгва към повърхността. Предай същото съобщение на „Сий Слъг“ и на „Сафо I“. — Той вече нямаше друга работа тук, затова излезе и се качи по стълбата на лявото крило на мостика, където се присъедини към Гън и Сандекър.

Гън взе телефонната слушалка на мостика.

— Хидролокатор, тук мостикът.

— Хидролокатор слуша.

— Можеш ли да определиш приблизителното място, откъдето ще се появи?

— Ще излезе на повърхността на около стотина метра от лявата кърма.

— Час?

Настъпи мълчание.

— Час? — повтори Гън.

— Прекалено скоро ли ще бъде, командире?

В същия миг огромна вълна от мехури се разля по водната повърхност и ветрилообразната опашка на „Титаник“ изскочи в слънчевия следобед като огромен кит. Минаха секунди, в които сякаш нищо не бе в състояние да спре стремителния полет на лайнера от дълбините — кърмата му се вдигаше все по-високо към небето, докато най-сетне той излезе над водата до отделението на котлите, над което някога се е издигал комин номер 2. Гледката беше изумителна: напиращият отдолу вътрешен въздух изпращаше огромни струи пръски, които пронизваха предпазните вентили и забулваха на талази от облаци пара с цветовете на дъгата огромния кораб. За няколко мига той се задържа така, вкопчен в кристалносиньото небе, после, отначало бавно, започна да се накланя надолу, докато килът проряза водата с огромен плисък, който изпрати триметрова вълна към заобикалящата го флотилия. Той продължи да се килва надолу, сякаш нямаше никакво намерение да заеме хоризонтално положение. Хилядите зрители затаиха дъх, когато параходът в един момент започна да се накланя силно на дясната си страна — трийсет, четирийсет, четирийсет и пет градуса и се закова така в продължение на едва ли не цяла вечност; всички бяха вече почти сигурни, че той ще се прекатури върху надстройката си. И точно тогава, с мъчителна ленивост „Титаник“ бавно започна да се изправя. Полека-лека, педя по педя, корпусът му стигна наклон от дванайсет градуса… и остана в това положение.

Никой не издаваше звук. Всички просто стояха прекалено слисани, прекалено хипнотизирани от току-що видялото, за да са в състояние да правят друго, освен да дишат. Обветреното лице на Сандекър изглеждаше призрачно бледо дори на яркото слънце.

Пръв Пит намери гласа си.

— Той се изправи — успя едва чуто да промълви той.

— Изправи се — потвърди тихо Гън.

После магията се развали от ритмичното боботене на витлата на вертолета на „Каприкорн“, когато той се издигна нагоре и зави под ъгъл над осеяния с останки бак на възкресения лайнер. Пилотът задържа летателния апарат в хоризонтално положение на няколко метра над палубата и почти веднага след това две мънички точки се спуснаха от страничната врата.

Джордино се изкатери по стълбата за достъп до подводницата и се озова пред капака на люка на „Дийп Фадъм“. Слава богу за малките чудеса — корпусът й беше все още здрав. Той внимателно се придвижи по заоблената и хлъзгава палуба и опита да завърти ръчното колело. Ръчките му бяха ледени, но той ги хвана здраво и силно напъна да ги завърти. Колелото не поддаде.

— Стига си се туткал, ами отвори това проклето нещо — прогърмя гласът на доктор Бейли зад гърба му. — Всяка секунда ни е скъпа.

Джордино пое дълбоко въздух и се напъна с цялата сила на здравото си като на бик тяло да завърти колелото. То помръдна със сантиметър. Мъжът отново опита и този път успя да го завърти наполовина, после колелото започна да се върти лесно, след като въздухът вътре в подводницата изсъска навън и налягането върху уплътнението се освободи. Когато в края на нарезите си ръчното колело се разхлаби, Джордино повдигна капака на люка и надникна в мрака под него. Застояла, гранясала миризма се надигна и се заби в ноздрите му. Сърцето му се сви, когато, след като очите му привикнаха с тъмнината, той видя, че водата се плиска само на четирийсет и пет сантиметра под горната преграда.

Доктор Бейли го избута, провря огромното си тяло през люка и слезе по вътрешната стълба. Ледената вода защипа кожата му. Той се изтласка от стъпалата и заплува кучешката към предната част на подводницата. В следващия миг ръката му напипа нещо меко в слабата светлина. Беше крак. Той продължи да опипва от коляното нагоре и стигна до торса. Ръката му излезе от повърхността на водата, стигаща до раменете му, и докосна лице.

Бейли се придвижи по-близо и почти заби нос в лицето в тъмнината. Опита се да провери пулса, но пръстите му бяха вкочанясали от студената вода и той не успя да улови признак нито на живот, нито на смърт. Но изведнъж очите на лицето трепнаха и се отвориха, устните се размърдаха и се чу шепнещ глас:

— Разкарай се… нали ти казах… днес почивам…

— Мостик? — изстърга през високоговорителя гласът на Кърли.

— Тук мостикът — отвърна Гън.

— Готови за връзка с вертолета.

— Продължавайте.

Настъпи пауза и след малко дрезгав непознат глас огласи мостика.

— „Каприкорн“, тук лейтенант Стърджис.

— Тук командир Гън, лейтенанте. Чувам ви високо и ясно. Край.

— Доктор Бейли влезе в „Дийп Фадъм“. Моля, бъдете в готовност.

Краткият застой на операцията даде възможност на всички да огледат по-добре „Титаник“. Той изглеждаше крайно практичен и съвсем оголен без внушителните си комини и мачти. Стоманените плоскости на външните му стени бяха на петна и ръждясали, но черната и бялата бои на корпуса и надстройката не бяха изгубили лъскавината си. Видът му беше доста мърляв — като противна дърта проститутка, която живее със спомените за по-добрите времена и за отдавна повехналата красота. Страничните отвори и прозорчетата бяха покрити с грозната сива мокра стомана, а някога безукорно чистите палуби бяха плесенясали и задръстени от дълги с километри проядени въжета. Празните лодбалки за спасителните лодки сякаш се протягаха нагоре с гневни молби да им бъде върнато отдавна изгубеното им съдържание. Общото впечатление от презокеанския лайнер върху вълните въздействаше като свръхестествен предмет в сюрреалистична картина. И все пак от него лъхаше някаква необяснима ведрина, която не можеше да се опише.

— „Каприкорн“, тук Стърджис. Край.

— Тук Гън. Обадете се.

— Господин Джордино ми даде знак с три пръста, последван от вдигнати палци. Мъркър, Киъл и Чавез са все още живи.

Настъпи необикновена тишина. Тогава Пит отиде до аварийното командно табло и натисна бутона на сирената. Над вълните се разнесе пронизителен вой.

В отговор запищя силно и свирката на „Модок“ и Пит видя как иначе сдържаният Сандекър се разсмя и хвърли високо във въздуха шапката си. „Монтъри Парк“, „Алхамбра“ и накрая „Бомбърджър“ също се присъединиха и около „Титаник“ настъпи пълна какофония от сирени и свирки. За да не остане по-назад, „Джюно“ се приближи и подсили лудешката дандания с гръмък салют от лафета на двайсетсантиметровото си оръдие.

Това беше момент, който никой от присъстващите нямаше да изживее повторно. А Пит за първи път, откакто се помнеше, почувства как по бузите му се стичат струйки горещи сълзи.

49.

Слънцето в късния следобед вече докосваше върховете на дърветата, а Джийн Сийграм продължаваше да седи отпуснат на една пейка в парка Ийст Потомак и съзерцаваше Колта в скута си. „Сериен номер 204 783, говореше си той наум, предстои ти да си свършиш работата, за която си произведен.“

Пръстите му едва ли не с любов погалиха цевта, барабана и ръкохватката. Самоубийство — това като че ли щеше да е най-доброто разрешение, с което да прекрати пропадането си в дълбоката депресия. Той се зачуди как тъй не му е минавала такава мисъл досега. Край на неудържимите сълзи посред нощ. Край на чувството за безполезност или на глождещата го отвътре мисъл, че животът му е явна преструвка.

Спомените за изминалите няколко месеца изплуваха в съзнанието му като отразени в пукнатото и криво огледало на болезненото отчаяние. Двете неща, към които най-много питаеше обич, бяха жена му и Сицилианският проект. Сега Дана си беше отишла, бракът му бе пълна бъркотия. А президентът на Съединените щати бе поел ненужния според Сийграм риск да издаде тъй скъпия му проект на заклетия враг на демокрацията.

Сандекър пък му разкри, че на флотилията за изваждането на „Титаник“ има двама съветски агенти. И фактът, че ЦРУ беше предупредило адмирала да не се намесва с шпионски действия, само заби още един пирон в ковчега на Сицилианския проект. Един от инженерите на НЮМА вече беше убит, а тази сутрин в дневния доклад на персонала на Сандекър, изпратен в секцията „Мета“, се съобщаваше за бедстващата подводница и че няма изгледи екипажът й да бъде спасен. Това трябва да е било саботаж. Повече от сигурно е. Обърканото съзнание на Сийграм вкарваше насилствено несъответстващите парченца на мозайката в несъответстващите места. Сицилианският проект беше мъртъв и сега той взе решение да умре заедно с него. Тъкмо понечи да освободи предпазителя на пистолета, когато върху него падна сянка и един глас заговори дружелюбно:

— Не ви ли се струва, че денят е прекалено хубав, за да сложите край на живота си?

Сержант Питър Джоунс обхождаше района си и както вървеше по пътеката покрай Охайо Драйв, забеляза седналия на пейката мъж. В първия момент Джоунс взе Сийграм просто за спиртосан скитник, който се припича на слънце. Помисли си дали да не го окошари, но реши, че само ще си загуби времето — „пипнатият“ безделник се озовава отново на улицата след не повече от двайсет и четири часа. Джоунс заключи, че едва ли си струва труда да пише безкрайните полицейски доклади. После обаче забеляза, че нещо в мъжа не отговаряше на стереотипната представа за блудната душа. Джоунс заобиколи нехайно и незабележимо един голям разлистен бряст и се извърна леко към единия край на пейката. Вгледа се по-отблизо и подозренията му се потвърдиха. Вярно, зачервените, невиждащи очи, изразният поглед на алкохолика, както и равнодушно отпуснатите рамене бяха налице, но в същото време се забелязваха някои дребни неща, които не бяха присъщи за скитник. Мъжът носеше лъснати обувки, скъп и изгладен костюм, лицето му беше гладко избръснато, ноктите на ръцете — грижливо поддържани. А имаше и пистолет.

Сийграм бавно вдигна поглед към лицето на чернокожия полицай. Но вместо непоколебима бдителност срещна израз на искрено съчувствие.

— Не си ли правите прибързани заключения? — попита Сийграм.

— Човече, ако някога съм виждал класически случай на пагубна депресия, то това сте вие. — Джоунс посочи с ръка пейката. — Мога ли да седна?

— Това е градска собственост — равнодушно отвърна Сийграм.

Джоунс седна бавно на една ръка разстояние от Сийграм, протегна нехайно крака и се облегна назад, като остави ръцете си на показ и далеч от пъхнатия в кобура служебен пистолет.

— На ваше място бих избрал ноември — заговори тихо той. — През април поникват цветята, дърветата се раззеленяват, докато през ноември времето става противно, вятърът те вледенява до кости, небето непрекъснато е облачно и мрачно. Да, именно този месец бих избрал, за да свърша със себе си.

Сийграм стисна по-здраво пистолета си и хвърли поглед към Джоунс с мрачно предчувствие, очаквайки да предприеме нещо.

— Да разбирам ли, че се смятате за специалист по самоубийствата?

— Не съвсем — отвърна Джоунс. — Всъщност вие сте първият, когото ще наблюдавам на местопрестъплението. В повечето случаи се появявам на мястото дълго след свършения факт. Вземете например самоудавниците — те са най-противната гледка. Целите им тела са подпухнали и почернели, очите — разкашкани в орбитите им, след като са били кълвани от рибите. После идват скачащите. Веднъж видях един, скочил от трийсететажно здание. Паднал на краката си. Костите на пищялите стърчаха от раменете му…

— Нямам нужда от такива примери — озъби се Сийграм. — Нямам нужда да слушам ужасяващи разкази от чернокожо ченге.

За миг в очите на Джоунс проблеснаха гневни пламъчета, после угаснаха.

— За нас тояги и камъни… — рече той, после извади носна кърпа и без да бърза, попи потта от вътрешната лента на фуражката си. — Кажете ми, господин…

— Сийграм. Какво като узнаете името ми. Още малко и няма да има никакво значение.

— Кажете ми, господин Сийграм, как смятате да го осъществите? С един куршум в слепоочието, в челото или в устата?

— Не е ли все едно? Резултатът е един и същ.

— Невинаги — разговорливо отвърна Джоунс. — Не ви препоръчвам да се целите в слепоочието или в челото, поне с малокалибрен пистолет. Я да видя какъв е вашият? Ммм… да, май че е трийсет и осем. Може и да свърши мърлява работа, но се съмнявам, че ще ви убие на място. Познавах един младеж, който се гръмна в слепоочието с калибър четирийсет и пет. Размаза си мозъка и си извади едното око, но не умря. Живя с години като ряпа. Само си го представете как е лежал, а вътрешностите му изтичали по чаршафите, и как се е молил да го отърват от мъките му. Да, на ваше място, бих пъхнал дулото в устата си, та да прострелям и тила си. Това е най-сигурно.

— Ако не млъкнете — сопна му се Сийграм, насочвайки колта срещу Джоунс, — ще убия и вас!

— Ще убиете и мен? — изненада се Джоунс. — Та вие нямате смелост за това, Сийграм. Изписано е по лицето ви.

— Всеки човек е способен да извърши убийство.

— Вярно, убийството не е трудна работа. Всеки може да го извърши. Но само един психопат пренебрегва последствията.

— Виж ти, какъв философ почвате да се показвате.

— Ние, тъпите чернокожи ченгета, често обичаме да будалкаме белите с неизменните си остроумия.

— Извинявам се за бедния си подбор на думи.

Джоунс сви рамене.

— Вие си мислите, че имате проблеми, така ли, господин Сийграм. Да ви имам проблемите! Я се вижте — белокож сте, явно състоятелен, вероятно имате и семейство, и добро положение в обществото. Какво ще кажете да си разменим местата — вие да си смените цвета на кожата, да станете чернокожо ченге с шест деца и деветдесетгодишна паянтова къща с трийсетгодишна ипотека, а? Хайде, Сийграм, кажете нещо за това. Кажете ми колко всъщност е безпощаден вашият свят.

— Изобщо няма да ме разберете.

— Какво толкова има за разбиране? Нищо под слънцето не заслужава самоубийството ви. О, да, жена ви отначало ще пролее някоя и друга сълза, но после ще даде дрехите ви на Армията на спасението и след шест месеца ще бъде в леглото с друг мъж, а от вас няма да е останало нищо, освен снимка в албума. Я погледнете наоколо. Какъв прекрасен пролетен ден! Божичко, помислете си само какво ще изпуснете. Гледахте ли президента по телевизията?

— Президентът ли?

— Появи се в четири часа и започна да говори за всички велики неща, които се случили. Каза, че само след три години хора щели да летят до Марс, че било открито средство за овладяване на рака, а после показа снимки на някакъв стар потънал кораб, който правителството извадило от близо пет километра под водата.

Сийграм загледа Джоунс с изумление.

— Какво казахте? Изваден кораб ли? Кой кораб?

— Не запомних.

— „Титаник“? — попита шепнешком Сийграм. — Да не е „Титаник“?

— А, да, така беше името му. Много отдавна се блъснал в айсберг и потънал. Сега се сещам, че гледах по телевизията филм за „Титаник“. С Барбара Стануик и Клифтън Уеб… — Джоунс млъкна, когато забеляза как по лицето на Сийграм се смениха последователно изрази на неверие, на шок и на пълно объркване.

Сийграм подаде оръжието си на изпадналия в недоумение Джоунс и се облегна на облегалката на пейката. Трийсет дни. Само трийсет дни ще са му нужни, след като получи бизания, за да изпробва системата на Сицилианския проект, а после да я доведе до работно положение. За малко да се размине с това. Ако случайно минаващото ченге не се бе намесило, Сийграм щеше да разполага само с трийсет секунди, за да види нещо отново и никога повече.

50.

— Предполагам, че сте преценили внимателно последствията от вашите обвинения.

Марганин погледна със студените си сини очи ниския мъж с тих глас. Адмирал Борис Слоюк приличаше повече на фурнаджия, отколкото на ловкия шеф на втората по големина в Съветския съюз мрежа за събиране на разузнавателни данни.

— Напълно съзнавам, другарю адмирал, че залагам на карта военноморската си кариера и не изключвам вероятността да излежа присъда, но поставям дълга си към родината пред личните си амбиции.

— Много благородно от ваша страна, лейтенант — рече бездушно Слоюк. — Обвиненията, които отправяте, са изключително пакостни, най-меко казано. Не сте предоставили обаче конкретни доказателства, които да сочат, че капитан Превлов е предател на страната ни, а без тях аз не мога да улича човек само по думите на негов подчинен.

Марганин кимна. Ала той бе планирал прецизно срещата си с адмирала. Заобикалянето на Превлов и обичайния ред, по който да стигне до Слоюк, наистина криеше риск, но капанът бе нагласен точно, а подбраният момент — критичен. Той спокойно бръкна в джоба си, извади плик и го подаде през бюрото на Слоюк.

— Ето сведения за банкова сметка AZF седем шест нула девет в „Банк дьо Лозан“, Швейцария. Както ще видите, адмирале, на нея редовно се получават големи вноски, изпращани от някой си В. Волпер — недодялана анаграма, образувана от името Превлов.

Слоюк прегледа банковите сведения, после хвърли подчертано скептичен поглед към Марганин.

— Простете недоверчивостта в характера ми, лейтенант Марганин, но тези документи носят всички белези на скалъпени материали.

Марганин му подаде още един плик.

— Тук има тайно съобщение от американския посланик в Москва до Министерството на отбраната във Вашингтон. В него се казва, че капитан Андре Превлов е важен източник на тайни сведения от Съветските военноморски сили. Посланикът е включил също и планове за разгръщането на нашата флота в случай на първо ядрено нападение срещу Съединените щати. — През Марганин премина тръпка на удовлетворение, когато съзря как обикновено безстрастното лице на адмирала се набръчка от колебание. — Струва ми се, че картината е ясна. Тук няма нищо скалъпено. Един нисш офицер в моето положение не би могъл да се сдобие със заповеди от висококвалифицирана флота. От друга страна, капитан Превлов се радва на доверието на стратегическия комитет към Съветските военноморски сили.

Бариерите бяха вдигнати и пътят бе свободен; Слоюк нямаше друг избор, освен да се примири. Объркан, той поклати глава.

— Синът на изтъкнат партиен лидер да предаде страната си за пари… Трудно ми е да го проумея.

— Ако човек вземе предвид екстравагантния начин на живот на капитан Превлов, не е толкова трудно да се види какви финансови средства изразходва, за да задоволява прекомерните си изисквания.

— Запознат съм добре с вкусовете на капитан Превлов.

— А запознат ли сте също и с факта, че той има любовна връзка с една жена, която се представя за съпруга на главния помощник на американския посланик?

По лицето на Слоюк премина гневен израз.

— Нима знаете за нея? — попита той предпазливо. — Превлов успя да ме убеди, че я използва, за да получава сведения от съпруга й в посолството.

— Нищо подобно — възрази Марганин. — Тя всъщност е разведена и е агент на ЦРУ. — Марганин замълча за миг и после доведе въпроса докрай. — Единствените тайни сведения, които минават през ръцете й, са сведенията, доставени от капитан Превлов. Той именно е нейният източник.

За известно време Слоюк потъна в мълчание. После заби проницателен поглед в Марганин.

— Как научихте всичко това?

— Предпочитам да не разкривам самоличността на моя информатор, другарю адмирал. Не го считайте за неуважение, но аз подхранвам и затвърждавам доверието му вече близо две години и му дадох тържествена клетва, че името и положението му в американското правителство ще останат известни единствено на мен.

Слоюк кимна. Прие доводът.

— Вие, несъмнено, си давате сметка, че това ни поставя в много тежка ситуация.

— Имате предвид бизания ли?

— Точно така — натърти Слоюк. — Ако Превлов е издал на американците плана ни, това може да е гибелно за нас. Озове ли се бизаният в техни ръце и започне ли да функционира Сицилианският проект, следващото десетилетие те ще имат превес на силите.

— Може би капитан Превлов все още не е издал плана ни — отбеляза Марганин. — Може би чака да бъде изваден „Титаник“.

— Той вече е изваден — каза Слоюк. — Преди около три часа капитан Пароткин съобщи от борда на „Михаил Курков“, че „Титаник“ е на повърхността и е готов да бъде взет на буксир.

Марганин го погледна изненадан.

— Но нашите агенти Сребро и Злато ни увериха, че изваждането няма да стане по-рано от следващите седемдесет и два часа.

Слоюк сви рамене.

— Американците винаги бързат.

— В такъв случай трябва да отменим плана на капитан Превлов за завземането на бизания в полза на някой доверен човек.

„Планът на Превлов“ — Марганин се насили да потисне усмивката си, когато изрече тия думи. Огромното себелюбие на хитрия капитан щеше да го доведе до падението му. Оттам нататък, убеден си помисли Марганин, играта ще трябва да се играе много, много внимателно.

— Вече е твърде късно да променяме стратегията си — каза бавно Слоюк. — Хората и корабите са по места. Ще продължим както е по график.

— Ами капитан Превлов? Вие навярно ще го арестувате, нали?

— Не, лейтенант. — Слоюк погледна студено Марганин. — Той ще остане на поста си.

— Но на него не може да се вярва — отчаяно възрази Марганин. — Видяхте доказателствата…

— Не видях нищо, което да не може да бъде изфабрикувано — рязко го прекъсна Слоюк. — Вашето малко пакетче изглежда прекалено спретнато увито, прекалено добросъвестно завързано с панделка, за да се купи от пръв поглед. Това, което виждам пред себе си, е едно младо парвеню, което забива нож в гърба на началника си, с цел да изкачи следващото стъпало по стълбата на повишението. Чистките са известни още от времето преди да сте се родил, лейтенант. Играхте опасна игра и загубихте.

— Уверявам ви…

— Достатъчно! — Гласът на Слоюк прозвуча твърд като камък. — Знам със сигурност, че бизаният ще се озове благополучно на борда на съветски кораб не по-късно от три дни, считано от днес — резултат, който ще докаже предаността на капитан Превлов и вашето провинение.

51.

„Титаник“ лежеше неподвижен и мъртъв срещу безкрайната яростна атака на вълните, които се завъртаха около огромния му корпус, а после отново затваряха редици и продължаваха пътя си към някой все още неизвестен и далечен бряг.

Той лежеше и се поклащаше от течението, а от прогизналите му дървени палуби се издигаше пара под лъчите на залязващото слънце. Това беше мъртъв кораб, завърнал се сред живите. Мъртъв, но не празен кораб. Пеленгаторната кула върху издигнатата над салона на първа класа палуба беше махната, за да освободи място за вертолета и след малко стройна върволица от мъже и съоръжения заслизаха на борда, за да се заловят с трудната задача — да изправят наклона му и да го подготвят за дългото теглене до Нюйоркското пристанище.

За няколко кратки мига, след като полумъртвият екипаж на „Дийп Фадъм“ бе откаран с вертолета на борда на „Каприкорн“, Джордино се озова сам-самичък на „Титаник“. И през ума не му мина мисълта, че той е първият човек, стъпил на палубите му от седемдесет и шест години насам, и въпреки ярката дневна светлина, пак не се реши да разгледа каквото и да било от лайнера. Всеки път, когато погледнеше дългия му 270-метров корпус, Джордино имаше чувството, че надниква във влажна и тинеста крипта. Той нервно запали цигара, седна на един шпил и зачака нашествието на другите, което не закъсня.

Пит не изпита никакви притеснения, когато стъпи на борда, а по-скоро благоговение. Той отиде до капитанския мостик и застана там сам, погълнат от легендата за „Титаник“. Единствен бог знае, каза си той за сетен път, как се е чувствал капитан Едуард Дж. Смит в онази неделна нощ преди близо осем десетилетия, когато е разбрал, че славната му команда бавно и невъзвратимо потъва под краката му. Какви ли са били мислите му, след като е знаел, че спасителните лодки са могли да поберат само 1180 души, а на първото си пътуване корабът е превозвал 2200 пътници и екипаж? После Пит се запита какво ли би си казал достопочтеният стар капитан, ако знаеше, че един ден на палубите на парахода му ще се разхождат мъже, които по негово време още не са били родени.

След малко, което му се стори едва ли не часове, а в действителност не бяха минали и две минути, Пит се отърси от мечтанието си и тръгна по лодъчната палуба към кърмата, отмина радиокабината, откъдето първият радист Джон Дж. Филипс беше изпратил първото си историческо SOS; отмина празните лодбалки за спасителната лодка номер 6, с която по-късно госпожа Дж. Дж. Браун от Денвър стана известна като „Непотъваемата Моли Браун“. Оттам продължи покрай входа към голямото стълбище, където Греъм Фарли и корабният оркестър бяха свирили до края, отмина мястото, където милионерът Бенджамин Гугенхайм и секретарят му са стояли и спокойно са посрещнали смъртта, пременени във вечерните си облекла, за да потънат като джентълмени.

На Пит му беше необходим четвърт час, за да стигне до асансьорната шахта в другия край на лодъчната палуба. Той се плъзна по перилата и скочи на палубата за разходки. Тук се натъкна на кърмовата мачта, която стърчеше от прогнилата дървена облицовка като пречупен дънер, който рязко свършваше на височина два и половина метра там, където е бил отрязан от подводния режещ инструмент на „Сий Слъг“.

Пит бръкна във вътрешния джоб на якето си, извади пакета, който му бе дал капитан първи ранг Бигалоу, и го разви. Беше забравил да вземе със себе си въже или корда, но се задоволи с канапа на пакета. Когато приключи, той отстъпи назад от пъна, който някога е бил висока мачта, и се загледа в импровизираното си творение.

Вехт и избелял, червеният флаг на параходната служба „Бялата звезда“, който Бигалоу бе сграбчил от забравата преди много години, отново се развя гордо над непотъваемия „Титаник“.

52.

Сутрешното слънце вече пръскаше лъчите си над източния хоризонт, когато Сандекър скочи от пилотската кабина на вертолета и мина наведен под въртящите се витла, придържайки с ръка шапката си. Ръчните прожектори все още осветяваха надстройката на пострадалия лайнер, а по палубите бяха пръснати сандъци с инструменти за различни етапи на монтаж. Цялата нощ Пит и екипът му бяха работили робски, напрягайки се като бесни да организират спасителните операции.

Руди Гън го поздрави изпод един ръждясал вентилатор.

— Добре дошъл на борда на „Титаник“, адмирале — усмихна се Гън. Тази сутрин като че ли всички от спасителната флотилия изглеждаха усмихнати.

— Как е положението?

— Спокойно засега. Пуснем ли в действие помпите, ще можем да изправим наклона му.

— Къде е Пит?

— В гимнастическия салон.

Сандекър спря в крачка и се вгледа в Гън.

— В гимнастическия салон ли каза?

Гън кимна и посочи към отвора в една от отвесните стени, чиито назъбени краища напомняха за работата на ацетиленовата горелка.

— Влезте оттук.

Помещението беше широко четири и половина метра и дълго дванайсет метра и бе заето от цяла дузина мъже, всеки от които бе толкова погълнат от работата си, че сякаш нехаеше за странния комплект от старинни и покрити с ръжда уреди, монтирани на пода, застлан с линолеум, който някога е бил цветен. Сред тях имаше приспособление за гребане, причудливи на вид неподвижни велосипеди, свързани с голям кръгъл часовник за отчитане на разстоянието, закачен на стената, няколко механични коня с изгнили кожени седла и един друг уред, за който Сандекър беше готов да се закълне, че прилича на механична камила и който, както се увери после, се оказа точно това.

Спасителният екипаж вече бе оборудвал помещението с радиопредавател и приемник, с три преносими електрически генератора, захранвани с газ, същинска малка гора от прожектори върху стативи, компактен малък камбуз а ла Рюб Голдбърг5, цял куп бюра и маси от разглобяеми алуминиеви тръби, сандъци и няколко походни легла.

Когато Сандекър се приближи, Пит, Дръмър и Спенсър бяха скупчили глави и изучаваха изрязан чертеж на лайнера.

Пит вдигна поглед и махна за поздрав.

— Добре дошъл на Големия Т, адмирале — сърдечно каза той. — Как са Мъркър, Киъл и Чавез?

— Настанени са благополучно в лазарета на „Каприкорн“ — отвърна Сандекър. — Едва-що се възстановиха и вече молят доктор Бейли да ги върне на работа. Молба, ще добавя аз, отправена все едно към стена. Бейли настоява да останат под наблюдение още двайсет и четири часа — иди и разубеждавай човек с неговия ръст и решителност. — Сандекър подуши въздуха и сбърчи нос. — Божичко, каква е тази миризма?

— На плесен — отвърна Дръмър. — Просмукала се е във всяко ъгълче и пукнатина. Няма отърване от нея. И е само въпрос на време, преди мъртвият морски свят, който съпътства корабокруширалия лайнер, да започне също да смърди.

Сандекър обхвана с жест на ръката помещението.

— Приятно местенце сте си намерили — отбеляза той, — но защо избрахте за подготвителната работа гимнастическия салон, а не мостика?

— Нарушихме традицията от практическа гледна точка — отвърна Пит. — Мостикът не върши никаква работа при мъртъв кораб. От друга страна, гимнастическият салон се намира в средата на кораба и предоставя еднакъв достъп както до носа, така и до кърмата. Освен това е в близост и до приспособената за вертолета площадка на покрива на салона на първа класа. Колкото по-близо се намира техниката ни, толкова по-продуктивно ще работим.

— Не можех да не попитам — каза сериозно Сандекър. — А сам трябваше да се досетя, че не сте избрали този музей на механичната чудовищност просто за да подготвите програма за физически упражнения.

Нещо в купчината от прогизнали останки до стената в дъното на гимнастическия салон привлече вниманието на адмирала и той се запъти натам. Постоя известно време, загледан мрачно в остатъци от скелет на някогашен пътник или член на екипажа на „Титаник“.

— Интересно, кой ли е бил този нещастник?

— Вероятно никога няма да узнаем — рече Пит. — Положително всички зъболекарски протоколи от 1912 година отдавна са унищожени.

Сандекър се наведе и огледа костите на таза.

— Мили боже, това е било жена!

— Пътничка или от първа класа, която е предпочела да изостане по-назад, или пък от трета класа, която се е качила на лодъчната палуба, след като всички спасителни лодки са били вече хвърлени във водата.

— Открихте ли други тела?

— Бяхме прекалено заети, за да си позволим продължителни проучвания — отвърна Пит. — Но един от хората на Спенсър съобщи за още един скелет, намерен до камината в общия салон.

Сандекър посочи с брадичка отворена врата.

— Накъде се отива оттам?

— Към главното стълбище.

— Я да хвърлим по един поглед.

Двамата изкачиха площадката на стълбището над фоайето на палуба А. По стъпалата бяха струпани в безпорядък няколко кресла и дивана, паднали при потъването на носовата част на парахода. Перилата с изящните си, плавни линии все още изглеждаха здрави и невредими, а стрелките на бронзовия часовник бяха замръзнали на 2:21. Мъжете продължиха надолу по затлачените от тиня стълби и влязоха в един от коридорите, водещ към самостоятелните кабини. Поради липса на външно осветление в обстановката имаше нещо зловещо. Плесенясала и паднала ламперия, прекатурени и разместени мебели изпълваха всяка кабина. Беше толкова тъмно, че не можеше да се различи никаква подробност и те продължиха по коридора. След няколко крачки пътят им бе препречен от стена от съборетини, което ги принуди да се върнат обратно в гимнастическия салон.

Тъкмо прекрачиха прага и наведеният над радиоапарата мъж се обърна. Беше Ал Джордино.

— Чудех се къде изчезнахте вие двамата. Хората от петролната компания „Уран“ питат за подводницата си.

— Предай им, че ще си получат тяхната „Дийп Фадъм“ от носовата палуба на „Титаник“ веднага щом го извадим на сух док в Ню Йорк — нареди му Пит.

Джордино кимна и се обърна отново към радиото.

— Оставете търговците да се вайкат за скъпата си собственост при такъв забележителен случай — рече Сандекър. — Та, като стана дума за забележителен случай, иска ли някой от вас, господа, да ознаменуваме този случай с глътка алкохол?

— Алкохол ли казахте? — вдигна очаквателен поглед Джордино.

Сандекър бръкна под сакото си и извади две шишета.

— После да не кажете, че Джеймс Сандекър не се грижи за персонала си.

— Пази се от подаръци, дадени от адмирали — измърмори Джордино.

Сандекър му хвърли отегчен поглед.

— Колко жалко, че мина времето, когато можеше да хвърлиш някого в морето.

— Или да го влачиш под кила — добави Дръмър.

— Обещавам никога вече да не се надсмивам на нашия водач. При условие обаче, че непрекъснато ме държи на градус — заяви Джордино.

— Малка е тая цена — въздъхна Сандекър. — Изберете си отрова, господа. Ето ви бутилка скоч „Къти Сарк“ за печените граждани и бутилка „Джак Даниълс“ за селските момчета. Донесете чаши и бъдете мои гости.

Точно за десет секунди Джордино намери определения брой пластмасови чаши в електрифицирания малък като за Мики Маус камбуз. Когато питието бе разлято, Сандекър вдигна чаша.

— Господа, да пием за „Титаник“! Нека той никога вече да не почива в мир.

— За „Титаник“!

— Правилно! Точно така!

Тогава Сандекър се отпусна в един сгъваем стол и докато отпиваше от уискито си, се запита между другото кой ли от мъжете в този подгизнал салон получава заплата от съветското правителство.

53.

Съветският генерален секретар Георги Антонов изпускаше чести, буйни кълба дим и гледаше замислен Превлов.

— Трябва да ви кажа, капитане, че не вярвам да излезе нещо от цялата тази работа.

— Обмислихме всички възможности и ни остана единствено тази — каза Превлов.

— Тя крие опасности. Опасявам се, че американците няма да приемат безропотно кражбата на ценния им бизаний.

— Веднъж падне ли ни в ръцете, другарю секретар, няма да има никакво значение колко високо ще се развикат американците. Вратата ще им бъде тръшната под носа.

Антонов мачкаше една друга ръцете си. На стената зад него висеше голям портрет на Ленин.

— Не бива да се допускат никакви международни последици. Пред света всичко трябва да изглежда така, сякаш ние сме изцяло в правата си.

— Този път американският президент няма да прибегне до помощ. Международното право е на наша страна.

— Това ще означава край на така наричаното разведряване — отбеляза мрачно Антонов.

— Ще означава също и началото на края на Съединените щати като суперсила.

— Ободряващо предположение, капитане, радвам се да го чуя. — Лулата му беше загаснала и той отново я запали, изпълвайки стаята със сладникав аромат. — Провалите ли се обаче, американците ще кажат същото за нас.

— Няма да се провалим.

— На думи — каза Антонов. — Един добър адвокат подготвя делото на ищеца по същия начин, както и своето. Какви мерки сте предвидили, в случай на неизбежно осуетяване?

— Ще унищожим бизания — отвърна Превлов. — Ако ние не можем да го притежаваме, тогава и американците ще бъдат лишени от него.

— Това включва ли унищожение и на „Титаник“?

— Задължително. Като унищожим „Титаник“, ще унищожим и бизания. Ще го направим така, че да не може и дума да става за повторна възстановителна операция.

Превлов се умълча, но Антонов се чувстваше удовлетворен. Беше дал съгласието си за мисията. Той внимателно огледа Превлов. Капитанът имаше вид на човек, който не допуска провали. Всяко негово движение, всеки жест изглеждаха така, сякаш бяха предварително добре обмислени. Дори в думите му се долавяше нотка на уверена предвидливост. Да, Антонов беше удовлетворен.

— Кога заминавате за Северния Атлантик? — попита той.

— С ваше разрешение, другарю секретар, веднага. На летище „Горки“ чака в готовност далекобоен разузнавателен бомбардировач. В порядъка на дванайсет часа аз с положителност ще бъда на мостика на „Михаил Курков“. Благосклонната съдба ни донесе ураган и аз докрай ще се възползвам от силата му така, че нашето напълно законно превземане на „Титаник“ да изглежда като диверсия.

— Тогава да не ви задържам. — Антонов стана и притисна Превлов в огромната си мечешка прегръдка. — Надеждите на Съветския съюз са във вас, капитан Превлов. Моля ви, не ни разочаровайте.

54.

За Пит денят тръгна наопаки още щом се откъсна от подготвителната работа и се упъти към товарен трюм №1 на палуба Ж.

Гледката, която се разкри пред очите му в затъмненото помещение, представляваше пълна разруха. Трезорът, където се намираше бизания, беше затрупан под огънатата предна стена.

Той остана дълго време загледан в лавината от счупена и извита стомана, която пречеше на всякакъв лесен достъп до ценния елемент. Точно тогава усети, че някой стои зад него.

— Май ударихме на камък — каза Сандекър.

— Поне засега — кимна Пит.

— Може би, ако…

— Седмици ще са нужни за режещите ни инструменти, за да разчистят път през тази стоманена джунгла.

— Няма ли друг начин?

— Един кран „Допълман“ ще изхвърли отпадъците за няколко часа.

— Значи искаш да кажеш, че нямаме друг избор, освен да стоим със скръстени ръце и да чакаме търпеливо, докато стигнем до суходоковите съоръжения в Ню Йорк.

Пит го погледна на слабата светлина и Сандекър видя безсилието, изписано по лицето му. Отговорът беше излишен.

— Пренасянето на бизания на „Каприкорн“ щеше да е в наша полза — отбеляза Пит. — Положително би ни спестило сума ти неприятности.

— Бихме могли да симулираме прехвърляне.

— Нашите приятелчета, които работят за руснаците, ще надушат измама още преди първият сандък да е тръгнал натам.

— При положение, разбира се, че и двамата са на борда на „Титаник“.

— До утре по това време вече ще знам това.

— Да разбирам ли, че имаш представа кои са?

— Единият вече съм го нацелил — онзи, който уби Хенри Мънк. Другият е само обмислено предположение.

— Много ми е любопитно да узная кои си издирил — рече Сандекър.

— Моето доказателство никога няма да убеди един федерален прокурор, а още по-малко съдебни заседатели. Дайте ми още няколко часа, адмирале, и аз ще сложа и двамата, Сребро и Злато, или каквито са им там глупавите кодови имена, право в скута ви.

Сандекър се вгледа в него, после каза:

— Толкова ли си близо?

— Да, толкова!

Сандекър прекара уморена ръка по лицето си и стисна устни. Погледът му се отмести към тоновете стомана, срутени върху трезора.

— Оставям всичко на теб, Пит. Ще подкрепям играта ти до последното раздаване. Всъщност нямам и голям избор.

Пит имаше и други притеснения. Двата буксира на Военноморските сили, които адмирал Кемпър беше обещал да изпрати, щяха да пристигнат след часове, а някъде предобед без никакви видими причини „Титаник“ си науми да наклони десния си борд до седемнайсет градуса.

Лайнерът се движеше прекалено дълбоко във водата, гребените на вълните се плискаха в запоените отвори на палуба Д само на три метра под шпигатите. И въпреки че Спенсър и екипът му по изпомпването бяха успели да спуснат смукателните тръбопроводи през товарните люкове на товарните палуби, те не можаха да си пробият път през затрупаните от развалини стълби, за да стигнат до отделенията за машините и котлите, където все още имаше най-голямо количество вода — далечна и недостъпна.

Дръмър седеше в гимнастическия салон, мръсен и изтощен след денонощната си работа, и отпиваше какао от чашата си.

— След близо осемдесет години престой във вода и плесен — заговори той — дървените парапети в коридорите са паднали и са ги задръстили така, че са станали по-непроходими от всяко бунище в Джорджия.

Пит седеше все тъй наведен над чертожната маса до радиопредавателя, откъдето не бе помръдвал целия следобед. Погледна със зачервени очи към напречния чертеж на надстройката на „Титаник“ и попита:

— Не можем ли да си пробием път през главното стълбище или през асансьорните шахти?

— Стълбището е затрупано от тонове разхвърляни боклуци чак до палуба Г — поясни Спенсър.

— И няма никаква възможност да се проникне до асансьорните шахти — добави Гън. — Те са претъпкани с купища разядени въжета и разбита машинария. Но дори и да ги нямаше тях, херметическите врати с двойни патрони в по-долните помещения са плътно замръзнали в затворено положение.

— Те са били затворени автоматически от първия корабен офицер веднага след сблъсъка с айсберга — каза Пит.

В този момент в салона влезе с несигурна крачка нисък, як мъж, оплескан от главата до петите в машинно масло и кал. Пит вдигна поглед към него и леко се засмя.

— Ал, това ти ли си?

Джордино се дотътри до едно походно легло и се стовари върху него като торба с мокър цимент.

— Ще ви бъда много благодарен, ако не драснете клечка кибрит близо до мен — измърмори той. — Още съм твърде млад, за да свърша в буйния огън на славата.

— Провървя ли ти? — попита Сандекър.

— Успях да стигна най-много до корта за скуош на палуба Е. Божичко, там е по-черно и от грях… има паднала стълба. Всичко тъне в масло, което се е стекло от машинното отделение. Страхотен студ. Надолу няма път.

— Змия може да се промъкне до помещението за котлите — обади се Дръмър, — но човек, в никакъв случай. Освен ако в продължение на седмица не си разчисти път с динамит и аварийна бригада.

— Не може да няма никакъв начин — каза Сандекър. — Някъде отдолу корпусът поема вода. Ако не изпреварим процеса до утре по това време, той ще се преобърне с търбуха нагоре и ще тръгне обратно към дъното.

Мисълта, че могат да изгубят „Титаник“, след като отново стоеше привлекателен и изправен върху гладката морска повърхност, нито за миг не бе им минавала през ума, но сега всички в гимнастическия салон почувстваха болезнено жегване дълбоко в стомаха. Тепърва предстоеше лайнерът да бъде взет на буксир, а разстоянието до Ню Йорк беше хиляда и двеста морски мили.

Пит стоеше на мястото си, загледан във вътрешните планове на парахода. Според него те бяха отчайващо недостатъчни. Липсваха всякакви подробни описания на „Титаник“ и на аналогичния му кораб „Олимпик“. Бяха унищожени заедно с папките, пълни със снимки и строителни данни, когато корабостроителниците „Харланд“ и „Уълф“ в Белфаст са били сринати със земята от немски бомбардировачи по време на Втората световна война.

— Друго щеше да е, ако не беше чак толкова огромен — измънка с яд Дръмър. — Пустите му помещения за котлите са почти трийсет метра под лодъчната палуба.

— А можеха да бъдат и на сто и шейсет километра — каза Спенсър. Той вдигна поглед, когато от входа към главното стълбище се появи Удсън. — Охо, великото каменно лице е сред нас. С какво се е заловил официалният фотограф на операцията?

— Просто направих няколко снимки за идните поколения — отвърна мъжът с характерното си пълно равнодушие. — Кой знае, някой ден може и да напиша книга за всичко това и, естествено, ще искам признание за илюстрациите.

— Естествено — съгласи се Спенсър. — А случайно да си се натъкнал на свободно стълбище, водещо към помещенията за котлите?

— Не — поклати глава Удсън. — Аз снимах в салона на първа класа. Той е невероятно запазен. Като се изключат повредените от водата килими и мебели, спокойно може да мине за гостна във Версайския дворец. — Той започна да сменя касетката с филма. — Има ли възможност да се наеме вертолета? Ще ми се да направя няколко снимки от птичи поглед, преди да са дошли влекачите.

Джордино повдигна едната си вежда.

— Ти гледай да използваш филма си, докато си в състояние. Като награда до утре можем да се окажем отново на дъното.

Удсън сбърчи чело.

— Да не би да е тръгнал да потъва?

— По моему не.

Всички извърнаха поглед към мъжа, който произнесе тези три думи. Беше Пит, който се усмихваше. Усмихваше се с увереността на човек, който току-що е оглавил борда на директорите на „Дженеръл Мотърс“.

— Както е казал Кит Карсън — заговори той, — когато е бил обграден и безнадеждно превъзхождан числено от индианците: „Още не сме се изтощили, ни най-малко“. След десет часа помещенията за машините и котлите ще бъдат дори пресъхнали. — Ръцете му бързо запрехвърляха листовете с плановете върху масата, докато намерят онзи, който му трябваше. — Удсън спомена птичи поглед. Решението било под носа ни през цялото време. Трябвало е да погледнем отвисоко, а не отвътре.

— Чудо голямо! — обади се Джордино. — Какво му е толкова интересното отвисоко?

— На никого ли не му е ясно?

Дръмър изглеждаше озадачен.

— Все едно, че ми говориш на патагонски.

— На теб, Спенсър?

Спенсър поклати глава.

Пит се усмихна и му рече:

— Кажи на момчетата си да се съберат с режещите си инструменти на надводната палуба.

— Щом казваш — отвърна Спенсър, но не понечи да тръгне.

— Господин Спенсър ми взима мислено мярка за ушиване на официално сако — продължи Пит. — Той не може да проумее защо трябва да режем отвори на покрива на кораба, за да преодолеем разстояние от трийсет метра през осем палуби, превърнати в стари железа. Нищо подобно. Имаме вграден тунел, без никакви отпадъци, който води право в помещенията за котлите. Всъщност имаме не един, а четири такива тунела. И това са кожусите на котлите, където някога са се намирали комините, господа. Стопяваме уплътненията от мокра стомана и ето ви открит достъп право надолу към най-широките дънни части на кораба. Сега вече стана ли ви ясно?

На Спенсър му стана напълно ясно. На останалите също. Всички едновременно се упътиха към вратата, без да благоволят да отговорят на Пит.

Два часа по-късно дизеловите помпи забоботиха в хор и започнаха да изхвърлят обратно през борда по седем хиляди и петстотин литра вода в минута към растящите вълни, прииждащи неотклонно пред приближаващия се ураган.

55.

Бяха го нарекли урагана Аманда и до същия следобед пътят на бележития параход, пресичащ предполагаемата му посока на движение, бе освободен от повечето плавателни съдове. На всички товарни кораби, танкери и пътнически лайнери, които бяха на море в районите между Савана, Джорджия и Портланд, Мейн, им бе наредено да се върнат в пристанищата си, след като Ураганния център на НЮМА в Тампа изпрати първите си предупреждения. Близо сто плавателни съда покрай източното крайбрежие отсрочиха датите си за отплуване, а всички кораби, тръгнали от Европа, които бяха вече в открито море, застанаха на дрейф, за да изчакат преминаването на урагана.

В Тампа доктор Прескот и неговите метеоролози се бяха струпали край стенната морска карта, като междувременно захранваха с нови данни компютрите и отбелязваха всяко отклонение от пътя на урагана Аманда. Първоначално предвиденият от Прескот път се задържаше в границите на двеста и осемдесет километра.

Един от метеоролозите се приближи до него и му подаде лист хартия.

— Ето ви сведение от разузнавателния план на бреговата охрана, проникнала в центъра на урагана.

Прескот взе листа и прочете част от сведенията на глас:

— Център приблизително трийсет и пет километра в диаметър. Предна скорост увеличена до четирийсет възела. Сила на вятъра двеста и деветдесет плюс… — Гласът му постепенно заглъхна.

Помощникът му го погледна и очите му се разшириха.

— Вятър със скорост двеста и деветдесет километра в час?

— Та и повече — измърмори Прескот. — Тежко на кораба, който му се изпречи насреща.

Изведнъж в очите на метеоролога просветнаха пламъчета и той се обърна да погледне отново картата на стената. И лицето му пребледня.

— О, господи… „Титаник“!

Прескот го погледна.

— Кой?

— „Титаник“ и спасителната му флота. Те се намират точно насред предвидения път на урагана.

— Не думай! — възкликна Прескот.

Метеорологът се приближи до стенната карта и се подвоуми за миг. После вдигна ръка и отбеляза кръстче под нюфаундлендските Гранд Банкс.

— Ето тук е мястото на дъното, откъдето е бил изваден.

— Откъде научи тази информация?

— От вчера вестниците и телевизията само за това гърмят. Ако не ми вярваш, пусни телетип до щаба на НЮМА във Вашингтон и сам се убеди.

— Пусни телетипа — изръмжа Прескот, после се втурна към телефона в стаята и закрещя в слушалката. — Свържи ме по пряката линия с нашия щаб във Вашингтон. Искам да говоря с някого, който е свързан с проекта „Титаник“.

Докато чакаше да го свържат, той се вгледа над очилата си в кръстчето върху стенната карта.

— Дано ония нещастници да имат на борда си метеоролог със свръхестествени способности за предвиждания — смотолеви той под сурдинка, — иначе утре по това време всички ще разберат какво значи морска фурия.

Лицето на Фаркуър доби мрачен израз, докато изучаваше метеорологичните карти, разгънати пред него върху масата. Чувстваше съзнанието си толкова сковано и объркано от недоспиване, че му беше трудно да разчете отметките, които само преди минута бе направил. Данните за температурата, скоростта на вятъра, атмосферното налягане и приближаващата се буря се сливаха в едно общо размазано петно.

Той потърка очи в безполезен опит да ги фокусира. После тръсна глава, за да сложи в ред мислите си и опита да си спомни за какво трябваше да направи заключение.

А, да. За урагана. Фаркуър бавно започна да се сеща, че беше направил сериозни грешки в изчисленията. Ураганът не се бе обърнал към Кейп Хатерас, както бе предвидил. Вместо това районът с високо атмосферно налягане край източното крайбрежие го бе задържал над океана в северна посока. И което беше най-лошото, бе увеличил скоростта си, след като се бе извил назад и сега фучеше със скорост близка до четирийсет и пет възела към местоположението на „Титаник“.

Той беше наблюдавал зараждането на урагана върху сателитните снимки и подробно бе прегледал предупрежденията, дошли от станцията на НЮМА в Тампа, но нищо през всичките години на практиката му като метеоролог не бе го подготвило за силата и скоростта, които тази чудовищност натрупа за толкова кратко време.

Ураган през май? Това беше немислимо. Тогава в съзнанието му изплуваха думите на Пит. Какво беше казал той? „Само Бог може да надигне буря.“ Изведнъж на Фаркуър му прималя, по лицето му изби пот, ръцете му ту се свиваха в юмруци, ту се отпускаха.

— Този път Бог да е на помощ на „Титаник“! — прошепна той под носа си. — Единствен той може да го спаси.

56.

Спасителните влекачи на Американските военноморски сили „Томас Дж. Морс“ и „Самуел Р. Уолъс“ пристигнаха малко преди 15:00 часа и бавно започнаха да обикалят около „Титаник“. Огромните размери и особеното мъртвешко излъчване на корабокруширалия лайнер изпълниха екипажите на влекачите със същото благоговение, каквото бяха изпитали и спасителните екипи на НЮМА предишния ден.

След половинчасова проверка на външния му вид, влекачите се доближиха успоредно на големия ръждясал корпус и спряха сред бурните вълни с изключени двигатели. После, като по даден знак бяха спуснати катерите, появиха се капитаните им и се закатериха по бързо хвърлената стълба с дъсчени стъпала към закритата палуба на „Титаник“.

Лейтенант Джордж Ъпхил, капитанът на „Морс“, беше нисък, закръглен човек, с червендалесто лице и с огромни мустаци а ла Бисмарк, докато капитан трети ранг Скоти Бютера на „Уолъс“ имаше великолепна черна брадичка и почти опираше в тавана с ръста си от метър и деветдесет и седем. Нито единият, нито другият бяха от „изтупаните“ морски офицери. Те имаха вид и действаха точно като яките мъже от спасителните екипи, които не жалеха сили.

— Нямате представа колко се радваме да ви видим, господа — каза Гън, докато се ръкуваше с тях. — Адмирал Сандекър и нашият директор по специалните проекти господин Дърк Пит ви очакват в тъй да се каже работното ни помещение.

Капитаните последваха Гън нагоре по стълбите и по лодъчната палуба и оглеждаха, запленени като в транс, останките от някогашния красив параход. След като влязоха в гимнастическия салон, Гън ги представи на останалите.

— Направо не е за вярване — прошепна Ъпхил. — И в най-смелите си мечти не ми е минавало мисъл, че ще доживея да се разхождам по палубите на „Титаник“.

— Съвсем същото изпитвам и аз — добави Бютера.

— Ще ми се да ви разведа наоколо — каза Пит, — но всяка следваща минута увеличава риска да го загубим отново в морето.

Адмирал Сандекър им посочи една дълга маса, отрупана с метеорологични карти, планове и морски карти и всички се настаниха около нея с по чаша димящо кафе в ръка.

— В момента главното ни безпокойство е времето — рече той. — Най-неочаквано метеорологът ни на борда на „Каприкорн“ си въобрази, че е пророк на гибелта.

Пит разви голяма метеорологична карта и я опъна върху масата.

— Няма измъкване от лошите новини. Атмосферните условия се влошават бързо. За последните двайсет и четири часа барометърът спадна с повече от сантиметър. Сила на вятъра — четири, духа от север към североизток и се засилва. Това ни очаква, господа, да не се залъгваме. Ако не се случи чудо и ураганът Аманда не реши да направи бърз ляв завой в посока запад, утре по това време като нищо ще се озовем в предния му квадрант.

— Ураганът Аманда — повтори името Бютера. — Толкова ли е опасен?

— Нашият синоптик Джоуел Фаркуър ме увери, че и той, и колегите му не познават по-коварно приятелче от него — отвърна Пит. — Вече ни уведомиха, че силата на вятъра е петнайсет по скалата на Бофорт.

— Сила петнайсет ли? — изуми се Гън. — Боже мой, максимумът за ураган се счита сила дванайсет.

— Това, опасявам се — взе думата Сандекър, — се казва сбъдване на кошмара на всеки един от спасителния екип — да извади потънал кораб, само за да му бъде изтръгнат под носа от прищявка на времето. — Той погледна загрижено Ъпхил и Бютера. — Изглежда, пътуването ви ще се окаже напразно. Най-добре е да се върнете на корабите си и да бягате оттук.

— Да бягаме? Как ли пък не! — избоботи гласът на Ъпхил. — Та ние току-що дойдохме.

— Не бих казал нещо по-различно. — Бютера се усмихна и погледна Сандекър. — Ако се наложи, „Морс“ и „Уолъс“ мога да влачат самолетоносач по блато по време на торнадо. Те са построени да се движат, независимо от това какво ще им поднесе майката природа. Ако можем да хвърлим въже на борда на „Титаник“ и го вземем на буксир, вероятността да бъде изтеглен невредим е огромна.

— Да се тегли кораб с тегло четирийсет и пет хиляди тона през ураганната паст — възрази Сандекър — е повече от самохвалство.

— Никакво самохвалство не е. — Бютера отново стана напълно сериозен. — Ще вържем въже от кърмата на „Морс“ за носа на „Уолъс“ и нашата обединена сила може да тегли „Титаник“ по същия начин, по който локомотиви в тандем теглят товарна композиция.

— И то при деветметрови вълни, със скорост пет-шест възела — добави Ъпхил.

Сандекър погледна двамата капитани и ги остави да продължат.

Бютера беше неудържим.

— Това не са най-обикновени пристанищни влекачи, господин адмирал. Това са дълбоководни влекачи за океански спасителни операции, дълги са седемдесет и шест метра и имат двигатели с мощност пет хиляди конски сили, а всеки поотделно е в състояние да тегли двайсет хиляди тона мъртъв товар, със скорост десет възела в продължение на две хиляди мили, без да зарежда гориво. Ако в света има два влекача, които могат да теглят „Титаник“ по време на буря, то това са нашите.

— Оценявам ентусиазма ви — каза Сандекър, — но не поемам отговорността както за вашия, така и за живота на екипажа ви в това немислимо рисковано начинание. „Титаник“ ще трябва да устои на бурята, доколкото може. Заповядвам и на двама ви да си вървите и да се изтеглите в по-безопасен район.

Ъпхил погледна Бютера.

— Кажи ми, командире, кога за последен път не си се подчинил на пряка заповед от адмирал?

Бютера се престори на дълбоко замислен.

— Доколкото си спомням, днес на закуска.

— Колкото до мен и спасителния екип — обади се Пит, — ние радушно приветстваме вашата компания.

— На ваше разположение, сър — усмихна се Бютера. — Освен това адмирал Кемпър ми нареди или да докараме „Титаник“ до пристанище, или да си попълним документите за преждевременно пенсиониране. Аз лично избрах „Титаник“.

— Това е бунт — каза бездушно Сандекър, без обаче да прави опит да прикрие нотката на задоволство в гласа си, а и не му трябваше кой знае колко остро възприятие, за да проумее, че аргументът му послужи точно за определената от него цел. Той огледа всеки един с дълбоко проницателен поглед и добави: — Добре, господа, погребението е ваше. А сега, щом всичко е уточнено, залавяйте се със спасяването на „Титаник“.

Капитан Иван Пароткин стоеше на лявото крило на командния мостик на „Михаил Курков“ и оглеждаше небето през бинокъл.

Той беше строен мъж, среден на ръст, със запомнящо се лице, което рядко се усмихваше. Наближаваше шейсетте години, но оредяващата му коса още не бе почнала да сребрее. Дебел пуловер с висока яка покриваше гърдите му, а краката му бяха обути с плътни вълнени панталони и ботуши до коляното.

Първият офицер на Пароткин го докосна по ръката и му посочи небето над купола на огромния локатор на „Михаил Курков“. От североизток се зададе четиримоторен патрулиращ бомбардировач и се приближи дотолкова, че Пароткин можеше да види руските му опознавателни знаци. Самолетът като че ли пълзеше само с няколко мили над бавната си скорост, когато прелетя над главите им. После, изведнъж от подкоремната му част изскочи малък предмет и след секунди се разтвори парашут и започна да се полюшва над върха на предната мачта на кораба, докато накрая притежателят му цопна във водата на около двеста метра от десния борд на носа.

Докато малката лодка на „Михаил Курков“ се отдалечаваше и забиваше весла в огромните, широки вълни, Пароткин се обърна към първия си офицер.

— Веднага щом капитан Превлов се качи благополучно на борда, доведете го в каютата ми. — Той остави бинокъла върху парапета на мостика и изчезна надолу по стълбите.

Двайсет минути по-късно първият офицер почука на безупречно излъсканата махагонова врата, отвори я и отстъпи встрани, за да пропусне мъжа до него да мине. Новодошлият беше мокър до кости и солената вода, която капеше от него, образуваше локвички на пода.

— Капитан Пароткин.

— Капитан Превлов.

Мъжете, и двамата високообучени професионалисти, постояха известно време прави, като безмълвно се преценяваха един друг. Предимството беше на Превлов; той беше проучил служебното досие на Пароткин из основи. Пароткин, от своя страна, разполагаше само със славата и първите впечатления от мъжа срещу него, за да си състави заключение. Не беше убеден, че му харесва това, което вижда. Превлов се оказа прекалено красив, с прекалено лукав израз, за да грабне Пароткин с благосклонното чувство на сърдечност или доверие.

— Нямаме много време — заговори Превлов. — Дали да не минем направо на целта на моето посещение…

Пароткин го прекъсна с ръка.

— Всяко нещо по реда си. Първо ви трябва горещ чай и сухи дрехи. Доктор Роговски, нашият главен специалист, е горе-долу като вас на ръст и тегло.

Първият офицер кимна и затвори вратата.

— И така — продължи Пароткин, — сигурен съм, че човек с вашия ранг и положение не е рискувал живота си, скачайки с парашут в бурно море, само за да наблюдава атмосферните явления при ураган.

— Правилно. Личната опасност не е по вкуса ми. Като споменах за вкус, да имате случайно нещо по-силно за пиене на борда?

Пароткин поклати глава.

— Съжалявам, капитане, но аз съм привърженик на сух корабен режим. Признавам, това не се нрави на екипажа, но пък спестява някои неприятности.

— Адмирал Слоюк подметна, че сте образец на изпълнителността.

— Не обичам да изкушавам съдбата.

Превлов освободи от ципа парашутното си облекло и го остави да се свлече на пода.

— Опасявам се, капитане, че ще се наложи да направите изключение от правилото. Ние — вие и аз — така ще изкушим съдбата, както никога не е била изкушавана.

57.

Пит стоеше на носовата палуба на „Титаник“ и докато наблюдаваше как спасителната флота потегли и се насочи към западния хоризонт и към по-безопасни води, не можеше да пропъди чувството, че е изоставен на самотен остров.

„Алхамбра“ беше последният в редицата, който отмина, и капитанът му присветна с лампата си „успех“, а репортерите мълчаливо и със сериозни лица снимаха може би за последен път „Титаник“ на живо. Пит потърси с поглед Дана Сийграм сред тълпата, струпана край перилата, но не успя да я открие. Той продължи да гледа след корабите, докато те се превърнаха в малки петънца върху оловносиво море. Единствено ракетният крейсер „Джюно“ и „Каприкорн“ бяха останали, но спасителната плаваща база скоро щеше да тръгне и да последва останалите, веднага след като получеше сигнал от капитаните на влекачите, че са закрепили влекателните устройства за корабокруширалия лайнер.

— Господин Пит?

Пит се обърна и видя пред себе си мъж с пребледняло от умора лице на професионален боксьор и с тяло като бъчва.

— Чийф Баском, сър, от „Уолъс“. Качих на борда двучленен екипаж, за да закачим по-бързо влекателното въже.

Пит се усмихна дружелюбно.

— Обзалагам се, че ви наричат Страшния Баском.

— Само зад гърба ми. Това име ми остана, откакто разцепих един барплот в Сан Диего. — Баском сви рамене, после присви очи. — Как познахте?

— Командир Бютера ви описа с възторжени определения… зад гърба ви, това е.

— Добър човек е командирът.

— Колко време ще отнеме скачването?

— Ако имаме късмет и наемем вертолета ви, около час.

— Колкото до вертолета, няма проблем. Той всъщност принадлежи на Военновъздушните сили. — Пит се извърна и погледна надолу към „Уолъс“, който Бютера много внимателно придвижваше назад към похабения, напълно отнесен нос на „Титаник“, докато го доближи на по-малко от трийсет метра. — С вертолета ще качите влекателното въже на борда, така ли?

— Да, господине — отвърна Баском. — Въжето ни е с диаметър двайсет и пет сантиметра и всяка двайсетметрова част от него тежи по един тон. Хич не е от леките. В повечето случаи на прикачване обикновено хвърляме малко въже над носа на пострадалия кораб, което на свой ред бива завързвано за няколко по тежки въжета с увеличаващ се диаметър, които накрая се връзват за основното въже, но този вид операция изисква електрическа лебедка, а тъй като „Титаник“ е мъртъв кораб и човешките мускули са съвсем непригодни за подобна работа, ние използваме по-лесния начин. Няма смисъл да пълним лазарета със заболели от херния пациенти.

Дори с помощта на вертолета, това беше всичко, което Баском и хората му можаха да свършат за здравото закрепване на огромното въже. Стърджис се прояви като истински професионалист. Боравейки внимателно с уредите на вертолета, той положи толкова изкусно края на влекателното въже на „Уолъс“ върху носовата палуба на „Титаник“, сякаш бе практикувал тази работа от години. Минаха само петдесет минути от момента, в който Стърджис освободи въжето и отлетя обратно към „Каприкорн“, докато Чийф Баском се изправи върху форпика и махна с ръце над глава в знак, че скачването на влекачите е завършило.

На „Уолъс“ Бютера потвърди сигнала със силно надуване на свирката на влекача и се обади в машинното отделение, за да нареди „бавно право напред“, след като и Ъпхил на борда на „Морс“ изпълни същите команди. Двата влекача бавно и едновременно тръгнаха, като „Уолъс“ се влачеше след „Морс“, закачен за него с тристаметрово телено въже, изпълняващо ролята на основното въже, докато „Титаник“ се изправи и попадна в непрестанно увеличаващите се вълни на близо четвърт миля зад влекачите. Тогава Бютера вдигна ръка и мъжете на юта на „Уолъс“ внимателно освободиха спирачката на огромната влекателна лебедка и въжето се опъна.

От върха на неимоверно високия „Титаник“ влекачите изглеждаха като мънички играчки, които подскачаха върху великанските гребени на вълните, миг преди да се потопят до светлините на мачтите във вдлъбнатите бразди на следващите вълни. Някак невероятно беше, че такива дребни плавателни съдове могат дори да помръднат четирийсет и пет хиляди тона мъртво тегло, но ето че отначало неуловимо обединената мощ на десетте хиляди конски сили започна да си казва думата и след малко около избледнялата товарна марка на „Титаник“ се появи едва забележима пяна.

Той едва се движеше — Ню Йорк беше все още на хиляда и двеста мили на запад — но най-сетне напусна мястото, където бе спрял в онази студена нощ на далечната 1912 година, и сега отново пътуваше към пристанище.

Зловещите черни облаци се надигнаха и покриха южния хоризонт. Това беше ураганна ивица. Докато Пит я наблюдаваше, тя като че ли започна да се разширява и сгъстява и превърна морската шир в тъмна сянка от мръсно сиво. Колкото и странно да беше, вятърът стихваше и безцелно променяше посоката си през няколко секунди. Пит забеляза, че чайките, които доскоро кръжаха около спасителната флотилия, вече ги нямаше. Единствено присъствието на „Джюно“, който неотклонно се движеше на около петстотин метра встрани от „Титаник“, вдъхваше някакво чувство на сигурност.

Пит погледна часовника си, после хвърли още един поглед през парапета на левия борд и бавно, почти нехайно, се упъти към вратата на гимнастическия салон.

— Бандата тук ли е?

— Всички са адски неспокойни — уведоми го Джордино. — Ако присъствието на адмирала не ги възпираше, истинският бунт нямаше да ти се размине.

— Някой да липсва?

— Никой.

— Сигурен ли си?

— Надзирател Джордино ти дава думата си. Нито един от обитателите тук не е напускал помещението, дори за малко.

— Тогава може би е мой ред да изляза на сцената.

— Някакви оплаквания от нашите гости? — попита Джордино.

— Обичайните. Все не са доволни от настаняването им, или отоплението ще е слабо, или климатичната инсталация ще е прекалено силна, нали разбираш.

— Аха, разбирам.

— Няма да е лошо да идеш на кърмата и да направиш чакането им по-приятно.

— Как, за бога?

— Като им разказваш смешки.

Джордино направи кисела физиономия и изропта нещо под носа си, преди да загърби Пит и да изчезне във вечерния сумрак.

Пит погледна още веднъж часовника си и влезе в салона. Три часа бяха минали, откакто потеглиха и последният етап на спасителната операция вървеше по обичайния си ред. Сандекър и Гън стояха наведени над радиото и вадеха душата на Фаркуър, който се намираше на „Каприкорн“, отдалечен вече на петдесет мили на запад от тях, за да узнаят последните сведения за урагана Аманда, а останалите от екипажа се бяха събрали в тесен полукръг около малка и несъответстваща на обстановката нафтова печка.

С появата на Пит всички вдигнаха очаквателни погледи към него. Когато той най-сетне заговори, гласът му прозвуча неестествено тих в неестествената тишина, нарушавана само от жуженето на портативните генератори.

— Извинете ме за закъснението, господа, но си помислих, че кратката почивка за кафе ще възстанови силата на мускулите ви.

— Престани с тоя хумор — сопна се Спенсър раздразнен. — Каза ни да се съберем тук, а ни накара половин час да седим със скръстени ръце, когато има толкова работа да се върши. Какво е положението?

— Положението е просто — отвърна Пит с равен глас. — След няколко минути лейтенант Стърджис ще кацне с вертолета на борда за последен път, преди бурята да е връхлетяла. Бих искал всички, включително и вие, адмирале, освен Джордино и аз, да се върнете с него на „Каприкорн“.

— Да не би да се чувстваш като в небрано лозе, Пит? — попита със сдържан тон Сандекър.

— До известна степен, да, но твърдо вярвам, че постъпвам правилно.

— Изрази се по-ясно. — Сандекър го гледаше кръвнишки, като пираня, готова да погълне златна рибка. Играеше ролята безпогрешно. Изборът на подходящ актьор беше славна работа.

— Имам пълното основание да смятам, че „Титаник“ вече няма достатъчната издръжливост на конструкцията си, за да устои на урагана.

— Тази развалина е взела здравето на повече хора, отколкото броя на хората построили нещо от пирамидите до днешни дни — продължи Спенсър. — А сега великият гадател на бъдещето, Пит Дърк, предсказва, че този старчок ще се предаде и ще потъне след първата атака на страшната буря.

— Няма никаква гаранция, че той не може или няма да потъне в бурното море — взе да увърта Пит. — И в двата случая е глупаво да рискуваме повече човешки жертви, отколкото ще се наложи.

— Я да видя дали съм те разбрал правилно. — Дръмър се наведе напред, лицето му с черти като на ястреб беше напрегнато и гневно. — Значи като изключим теб и Джордино, останалите трябва да си вдигнем партушините и да захвърлим всичко, за което си драхме задниците цели девет месеца, докато го постигнем, и просто да се скрием на „Каприкорн“, докато бурята отмине. Това ли имаш предвид?

— Обявявам те за отличник на класа, Дръмър.

— Дъската ти хлопа, човече.

— Това е невъзможно — намеси се Сандекър. — Само за наблюдаването на помпите ще са нужни четирима души.

— А и корпусът под водолинията трябва да се проверява денонощно за нови течове — добави Гън.

— Вие, героите, сте си лика-прилика — разнесе се отново провлаченият говор на Дръмър. — Все правите благородни саможертви, за да спасявате другите. Хайде да си го кажем направо: няма начин само двама мъже да се справят с проверките на тая развалина. Аз гласувам за оставането на всички.

Спенсър се обърна и огледа лицата на шестчленния си екипаж. Те срещнаха погледа му със зачервени от безсъние очи и кимнаха едновременно. Тогава Спенсър пак се обърна към Пит.

— Съжалявам, велики вожде, но Спенсър и неговата весела банда от помпаджии решиха да останат тук.

— Присъединявам се към вас — заяви тържествено Удсън.

— Бройте и мен — включи се и Гън.

Чийф Баском докосна Пит по ръката.

— Моля да ме извините, господине, но аз и моите момчета също държим да останем. Онова въже навън трябва да се проверява на всеки час по време на бурята да не се е протрило някъде, както и да се смазва „пълзуна“, за да не се пропука.

— Пит, съжалявам, моето момче — каза Сандекър с подчертана нотка на задоволство, — но ти загуби.

В този момент се чу шума от вертолета на Стърджис, който кръжеше, за да кацне на покрива на общия салон. Пит примирено сви рамене и рече:

— Е, в такъв случай въпросът е решен. Всички ние или ще потънем заедно, или ще плуваме. — Той разтегли устни в уморена усмивка. — Не е лошо да си починете и да сложите по някой залък в уста. Може би това ще ви е последната възможност. Само след няколко часа всички ще се намерим проснати по очи насред предния квадрант на урагана. Не е нужно да ви рисувам картината на това, което ни чака.

Той се извъртя на пети и излезе от салона, за да отиде при кацналия вертолет. Не беше лошо представление, размишляваше той в себе си. Никак не беше лошо. Е, нямаше да бъде номиниран за наградата „Оскар“, но затова пък успя да убеди зрителите си по неволя, а всъщност това беше най-важното.

Джак Стърджис беше нисък и слаб, с тъжни, премрежени очи — очи, които жените определяха като сънливи. Беше захапал дълго цигаре между зъбите, а брадичката му стърчеше напред по начин, който го оприличаваше на Франклин Рузвелт. Току-що бе слязъл от пилотската кабина на вертолета и като че ли търсеше нещо под шасито, когато Пит се качи на площадката.

Стърджис вдигна поглед към него.

— Има ли пътници с теб? — попита Пит.

— С този полет, не.

Стърджис нехайно тръсна пепелта от цигарата си.

— Знаех си, че трябваше да си остана сгушен в топлата си, уютна кабина на „Каприкорн“ — въздъхна той. — А сега това летене срещу урагана направо ще ме довърши.

— Най-добре е да тръгваш — каза Пит. — Вятърът всеки момент ще ни връхлети.

— Вече няма значение — с безразличие сви рамене Стърджис. — Никъде не тръгвам.

Пит се вгледа в него.

— Какво искаш да кажеш?

— Че ме изиграха, това искам да кажа. — Той посочи към роторните витла. Шейсетсантиметровият връх на едно от тях висеше като счупена китка. — Някой тук не си пада по тия хвърчила.

— Да не би да си закачил някоя отвесна преграда при кацането?

Стърджис направи обидена физиономия.

— Не съм, повтарям, не съм закачил нищо при кацането. — Той намери това, което търсеше. — Ето, виж сам. Някое копеле е хвърлило чук в роторните ми витла.

Пит взе чука и го огледа. По гумената дръжка се виждаше дълбок разрез от съприкосновението му с витлото.

— Ето ти израз на благодарност — възмути се Стърджис, — след всичко, което направих за твоите хора.

— Извинявай, Стърджис, но предлагам да се откажеш от намеренията си някой ден да станеш детектив от телевизионен филм. Напълно си лишен от аналитичен ум и си склонен да правиш неверни заключения.

— Я стига, Пит. Чуковете не летят във въздуха, без да получат първоначален тласък. Сигурно някой от твоите хора го е хвърлил, докато съм кацал.

— Грешиш. Мога да свидетелствам за местонахождението на всяка жива душа на борда, че никой през последните десет минути не се е приближавал до площадката за кацане. Опасявам се, че който и да е бил този твой малък пакостник, ти си го довел със себе си.

— Ти, какво, за тъпак ли ме смяташ? Да не мислиш, че нямаше да знам, че возя пътник? На всичкото отгоре ми намекваш за акт за самоубийство. Защото ако този чук бе хвърлен минута по-рано, когато летях на трийсет метра във въздуха, сега ти и екипът ти щяхте да чистите една противна пихтиеста купчина.

— Грешка в терминологията — каза Пит. — Става дума не за редовен пътник, а за гратисчия. Който също не е тъпак. Той е изчакал, докато колелата ти докоснат палубата, за да си изпълни номера и да избяга през товарния люк. Един бог знае къде се спотайва сега. Невъзможно е да се претърсят осемдесетте километра от тъмни като в рог коридори и помещения.

Лицето на Стърджис изведнъж пребледня.

— Божичко, нашият нашественик е все още във вертолета.

— Не ставай смешен. Той е духнал още в мига, в който си кацнал.

— Не, не. Да се хвърли чук навън и нагоре през отворен прозорец на кабината в роторните витла е възможно, но да се избяга, е нещо съвсем различно все пак.

— Слушам те — подкани го Пит.

— Капакът на товарното отделение се управлява по електронен път и се задейства единствено чрез натискане на бутон в командната кабина.

— Няма ли друг изход?

— Само една врата към командната кабина.

Пит внимателно заоглежда уплътнения капак на товарното отделение, после се обърна и погледна студено Стърджис.

— Така ли се отнасяш с неканени гости? Мисля, че е по-редно да го поканим на чист въздух.

Стърджис се закова на място, когато зърна как в дясната ръка на Пит изведнъж изникна четирийсет и пет калибров автоматичен колт със заглушител.

— Разбира се… разбира се — запелтечи той. — Щом тъй казваш.

Стърджис се изкачи по стълбата до командната кабина, наведе се навътре и натисна един бутон. Електрическите мотори забръмчаха и вградената врата с размери два на два се отвори нагоре над корпуса на вертолета. Още преди застопоряващите щифтове да щракнат в гнездата си, Стърджис се намери отново на палубата и застана предпазливо зад широките рамене на Пит.

Пит остана на мястото си половин минута, след като вратата се отвори. На Стърджис му се стори, че цяла вечност той не помръдна мускул, дишаше бавно и равномерно и се ослушваше. Единствените звуци бяха плясъкът на вълните в корпуса, тихият вой на неизменно засилващия се вятър над надстройката на „Титаник“ и приглушените гласове, долитащи през вратата на гимнастическия салон — не звуци, каквито очакваше. Когато се успокои, че не долавя триещи се в пода стъпки, шумолене на дрехи или други шумове, предвещаващи заплаха или потайно измъкване, той влезе във вертолета.

Тъмното небе отвън смрачаваше вътрешността и Пит с неприятно чувство осъзна, че силуетът му ясно се очертава в здрача. На пръв поглед помещението изглеждаше празно, но след малко Пит усети потупване по рамото и видя, че Стърджис му сочи някаква мушама до него, подпъхната около нещо, наподобяващо човешко тяло.

— Тази мушама старателно я бях сгънал и прибрал преди не повече от час — прошепна Стърджис.

Пит бързо се пресегна и отметна мушамата с лявата си ръка, докато с дясната, непоклатима като на статуя, се целеше с колта.

Една фигура, увита с дебела шуба, лежеше свита на пода на товарното помещение, с леко притворени клепки в състояние на несвяст в резултат на видимо ужасна, кървяща и възморава рана високо на челото.

Стърджис стоеше като закован в сумрака и не помръдваше от изумление, широко отворените му очи само примигваха бързо, все още непривикнали на слабата светлина. Най-накрая той потри леко брадичка с върха на пръстите си и заклати глава в недоумение.

— Велики боже! — промълви той със страхопочитание. — Знаеш ли коя е?

— Да — отвърна Пит безизразно. — Името й е Сийграм. Дана Сийграм.

58.

Със страхотна бързина небето над „Михаил Курков“ стана катраненочерно… Огромни тъмни облаци се влачеха тежко и закриваха звездите, а вятърът отново се върна и се усили до стенещ вихър със скорост шейсет километра в час, който разкъсваше гребените на вълните и отнасяше пяната във вид на прави ивици в североизточна посока.

В просторната кормилна рубка на съветския кораб беше топло и приятно. Превлов стоеше до Пароткин, който наблюдаваше трепкащото изображение на „Титаник“ на локатора.

— Когато поех командването на този кораб — каза Пароткин с тон, сякаш проучваше ученик, — останах с впечатлението, че ще получавам заповеди за провеждане на научноизследователски и наблюдателни програми. Дума не бе казана за провеждането на чисто военна операция.

Превлов вдигна ръка в знак на възражение.

— Моля, капитане, забравяте, че думите „военна“ и „операция“ не бива да се споменават. Тази малка авантюра, към която сме на път да се впуснем, е съвършено законна гражданска дейност, известна в западните страни като смяна на управлението.

— Безочливо пиратство — това е по-близо до истината — отбеляза Пароткин. — А как наричате онези десет морски пехотинци, с които вие тъй любезно увеличихте екипажа ми, преди да напуснем пристанището? Акционери?

— Пак ви напомням, не „морски пехотинци“, а по-скоро моряци от гражданския флот.

— Ясно — отвърна сухо Пароткин. — И всеки от тях въоръжен до зъби.

— Доколкото знам, няма международен закон, който да лишава екипажа на кораба от правото да притежава оръжие.

— Ако такъв съществуваше, вие без съмнение, щяхте да откриете клауза, за да го заобиколите.

— Хайде, хайде, драги мой капитан Пароткин. — Превлов сърдечно го потупа по гърба. — Когато тази вечер бъде оползотворена докрай, ние и двамата ще бъдем герои на Съветския съюз.

— Или мъртви — вметна безизразно Пароткин.

— Потиснете страховете си. Планът е безпогрешен, а и с бурята, която ще разбие спасителната флотилия, става още по-безупречен.

— А защо пренебрегвате „Джюно“? Капитанът му съвсем няма да стои безучастно отстрани, докато ние се приближим до „Титаник“, качим се на борда му и почнем да разбиваме със сърп и чук капитанския му мостик.

Превлов вдигна ръка и погледна часовника си.

— Точно след два часа и двайсет минути една от нашите подводници за ядрени удари ще се появи на повърхността на сто и шейсет километра северно и ще започне да подава сигнали за бедствие под псевдонима „Лагуна Стар“ — товарен кораб с доста съмнителна националност.

— И смятате, че „Джюно“ ще се хване на въдицата и ще хукне да го спасява?

— Американците никога не пренебрегват зов за помощ — уверено заяви Превлов. — Те са известни с комплекса си за добрия самарянин. Да, „Джюно“ ще откликне на сигнала. Трябва да откликне, защото освен влекачите, които не могат да изоставят „Титаник“, той е единственият кораб в радиус от петстотин километра.

— Да, но ако после нашата подводница се потопи отново, на локаторния екран на „Джюно“ няма да се появи нищо.

— Естествено. Офицерите й ще решат, че „Лагуна Стар“ е потънал и ще удвоят усилията си, за да пристигнат навреме дотолкова, че поне да спасят несъществуващ екипаж.

— Прекланям се пред въображението ви — усмихна се Пароткин. — И все пак ще си имате проблеми например с двата влекача на Военноморските сили на Съединените щати, с качването на борда на „Титаник“ по време на най-силния ураган от години насам, с обезвреждането на американския спасителен екипаж и накрая, с тегленето на корабокруширалия лайнер обратно към Русия, без да предизвикате международна шумотевица.

— Има четири възражения на вашите твърдения, капитане. — Превлов замълча, за да си запали цигара. — Номер едно, влекачите ще бъдат отстранени от двама съветски агенти, които в момента са замаскирани като членове на американския спасителен екипаж. Номер две, аз ще се кача на борда на „Титаник“ и ще поема управлението, след като центърът на урагана стигне до нас. При положение че скоростите на вятъра в този район рядко превишават петнайсет възела, моите хора и аз няма да се затрудним особено да стигнем до корпуса и да влезем през една от вратите на трюмовете, която междувременно ще бъде отворена в определеното време от един от агентите. Номер три, тогава качилата се на борда моя група ще се справи бързо и лесно със спасителния екипаж. И накрая, номер четири, всичко ще бъде извършено да изглежда така пред света, сякаш американците са побягнали от лайнера насред урагана и са загинали в морето. При тези обстоятелства „Титаник“ се превръща в изоставен корабокруширал плавателен съд. Първият капитан, който хвърли влекателно въже на борда му, има пълното законно право да вземе „Титаник“ на буксир.

— Няма да минете безнаказано в случая — не отстъпваше Пароткин. — Това, което предлагате, си е чисто масово убийство. — Очите му добиха блуждаещ, тъжен израз. — Премислихте ли до най-малката подробност последствията в случай на провал на този ваш дълг?

Превлов го погледна и прибра неизменната си усмивка.

— Премислил съм и провал, друже. Но нека горещо се надяваме да не се стига до крайния избор. — Той посочи голямото трепкащо петно върху екрана на локатора. — Ще бъде жалко, ако най-легендарният параход в света потъне за втори път и завинаги.

59.

Дълбоко на дъното на старинния презокеански лайнер Спенсър и екипът му полагаха усилия да поддържат в действие дизеловите помпи. Понякога работеха и сами в студените, тъмни пещери от стомана, в които нямаше нищо друго, освен печалната утеха на малките прожектори, но мъжете безропотно си изпълняваха задачата да поддържат лайнера на повърхността. Дойде им като немалка изненада, когато откриха, че в някои отделения помпите едва смогваха с нахлуващата вода.

Към седем часа времето се влоши до степен, непредвещаваща промяна. Барометърът спадна на 29,6 и продължаваше стремглаво да върви надолу. „Титаник“ започна да се клати надлъжно и да се люлее, поемайки по този начин солидно количество вода върху носовата си част и фалшбордите на товарната палуба. Видимостта под покривалото на нощта и поройния дъжд намаля почти до нула. Мъжете на влекачите успяваха да зърнат огромния лайнер само от време на време, когато блеснеше светкавица и очертаеше призрачния му силует. Главното им безпокойство обаче беше въжето, което изчезна в бесния воден вихър зад него. Постоянното обтягане на тази спасителна връзка беше огромно; всеки път, когато „Титаник“ биваше подложен на яростната атака на някоя масивна вълна, мъжете като пленени от зла магия наблюдаваха как въжето се извива над водата и изскърцва мъчително в знак на протест.

Бютера не помръдваше от командния мостик и поддържаше постоянна връзка с мъжете в шахтата за въжето върху юта. Изведнъж над воя на вятъра отвън високоговорителя изпращя и се чу глас.

— Капитане?

— Тук капитанът — отговори Бютера в телефонната слушалка.

— Мичман Кели от шахтата за въжето, сър. Нещо много странно става тук.

— Би ли обяснил по-точно, мичман?

— Ами въжето се мята като обезумяло, сър. Отначало лайнерът се извъртя наляво, а сега се отклони надясно, и то, трябва да призная, сър, под доста опасен ъгъл.

— Добре, дръж ме в течение. — Бютера изключи връзката и мина на друг канал. — Ъпхил, чуваш ли ме? Тук Бютера.

От „Морс“ Ъпхил отговори почти веднага.

— Продължавай.

— Струва ми се, че „Титаник“ се отклонява надясно от курса.

— Можеш ли да ми съобщиш разположението му?

— Невъзможно. Единственото указание е ъгълът на въжето.

За малко настъпи мълчание, докато Ъпхил прехвърляше в ума си новосъздалото се положение. После отново заговори.

— Ние едва успяваме да стигнем четири възела, тъй да се каже. Нямаме друг избор, освен да продължаваме напред. Ако спрем, за да видим какво му става, той може да се наклони странично и да се преобърне.

— Можеш ли да го уловиш на локатора ви?

— По никакъв начин. Преди двайсет минути една вълна отнесе антената ни. А вашият как е?

— Още имаме антена, но същата вълна, която е грабнала вашата, направи късо съединение.

— Значи сме в положение „слепецът води слепеца“.

Бютера остави слушалката на радиотелефона на мястото й и предпазливо отвори вратата, водеща към дясното крило на мостика. С ръка над очите си, той излезе навън, залитайки, и напрегна взор в полудялата нощ. Прожекторите се оказаха безполезни, лъчите им просто отразяваха стихийния дъжд и не осветяваха нищо. Отзад проблесна светкавица, чийто гръм бе заглушен от вятъра и сърцето на Бютера прескочи един удар. Краткият миг светлина не успя да разбули никакво очертание от „Титаник“. Сякаш него никога не го е имало. По мушамените му дрехи се стичаше вода, дишането му стана тежко и тъкмо прекрачваше обратно прага, по високоговорителя отново се разнесе дрезгавия глас на мичман Кели.

— Капитане?

Бютера избърса капките вода от очите си и взе слушалката.

— Какво има, Кели?

— Въжето, въжето се разхлаби.

— Скъса ли се?

— Не, сър, все още е развито, но потъна на няколко метра по-дълбоко във водата. Не съм виждал досега да става така с въжето. Като че ли лайнерът си е наумил да ни подмине.

Именно думите „да ни подмине“ изиграха роля… Бютера никога нямаше да забрави внезапния шок, с който схвана положението. Мислено прищракване вдигна един „шлюз“ в съзнанието му и освободи кошмар от картини да потекат в строга последователност, картини на обезумяло махало, чиято дъга се разширяваше все повече и повече, докато накрая се завъртя в кръг. Всички признаци бяха налице: изместеното под опасен ъгъл надясно въже, внезапната му хлабавина… Той си представи цялата гледка — „Титаник“ избутан леко напред и успоредно на трегера на десния борд на „Уолъс“ и как сега отдръпването от въжето ще зашиба отзад авариралия лайнер като в детската игра „Дий, конче!“. Тогава нещо прекъсна кошмара в главата на Бютера и го освободи от сковаващия го плен.

Той сграбчи радиотелефона и позвъни в машинното почти с едно движение.

— Пълен напред! Чувате ли ме, машинно отделение? Пълен напред! — След това се обади на „Морс“. — Движа се към теб с пълна скорост — изкрещя той. — Разбра ли ме, Ъпхил?

— Моля те, повтори — отвърна Ъпхил.

— Нареди „пълен напред“, дявол да го вземе, иначе ще те прегазя.

Бютера затвори телефона и се втурна отново навън към крилото на мостика. Ураганът тъй безжалостно, тъй яростно разпенваше океана, че беше почти невъзможно да се различи въздухът от водата. Това беше всичко, което можеше да направи — да се държи за бордовата ограда.

И тогава го видя — видя огромния нос на „Титаник“, който постепенно се показа през завесата от биещия потоп само на три метра от кърмата на десния борд. Капитанът не беше в състояние да направи нищо, освен да наблюдава, замръзнал от ужас, как застрашителната грамада се приближава неумолимо към „Уолъс“.

— Не! — надвика той вятъра. — Гаден труп такъв, остави кораба ми на мира!

Но беше късно. Изглеждаше немислимо, че „Титаник“ ще може да се извърти от кърмата на „Уолъс“. И все пак немислимото се случи. Огромният, висок осемнайсет метра нос се издигна върху една чудовищно голяма вълна и остана в това положение достатъчно дълго, за да даде възможност на корабните витла на влекача да зацепят и да го изтеглят напред. Точно тогава „Титаник“ хлътна в браздата между вълните и не улучи само с метър кърмата на „Уолъс“, но запрати вълна, която погълна целия по-малък плавателен съд и отнесе със себе си спасителните му лодки и един от вентилаторите.

Вълната изтръгна вкопчилия ръце в перилата Бютера и го метна върху мостика, блъскайки тялото му в стената на кормилната рубка. Той лежеше целият потопен под обливащите го на талази вълни, задавяше се от водата, едва си поемаше въздух, а мозъкът му бавно черпеше сила от мощното отмерено пулсиране на двигателите на „Уолъс“, което се предаваше по палубата. Когато най-подир водата се оттече, той с мъка се изправи на крака и облекчи стомаха си.

След като се добра в сигурното убежище на кормилната рубка, зашеметен напълно от чудото, по което се избави „Уолъс“, Бютера проследи с поглед как огромното черно привидение, на което приличаше „Титаник“, изостана зад кърмата и отново изчезна под булото на шибания от вятъра дъжд.

60.

— Само Дърк Пит може да попадне на дама насред океана по време на ураган — каза Сандекър. — Каква е тайната ти?

— Проклятието на Пит — отвърна Пит, докато внимателно превързваше раната над челото на Дана. — Винаги привличам жените при необикновени обстоятелства, когато не съм в настроение да проявя отзивчивост.

Дана започна тихо да стене.

— Свестява се — обади се Гън. Той беше коленичил до походното легло, което бяха заклещили между старите уреди в гимнастическия салон поради люшкането и накланянето на парахода.

Пит я покри с одеяло.

— Лошо е била ударена, но вероятно гъстата й коса я е предпазила от нещо повече от мозъчно сътресение.

— Как ли е попаднала във вертолета на Стърджис? — попита Удсън. — Нали се занимаваше с репортерите на борда на „Алхамбра“.

— Така беше — каза Сандекър. — Но кореспонденти от няколко телевизионни мрежи поискаха разрешение да направят репортаж от борда на „Каприкорн“ за изтеглянето на „Титаник“ до Ню Йорк. И аз дадох съгласието си при условие, че Дана ги придружава.

— Аз ги закарах дотам — добави Стърджис. — С очите си видях, че госпожа Сийграм слезе от вертолета, когато кацнах на „Каприкорн“. Чудно ми е как се е качила отново във вертолета, без да я видя.

— За чудене си е — подхвърли язвително Удсън. — Не си ли правиш труда да проверяваш товарното отделение между полетите?

— Аз не извършвам търговски полети — наежи се Стърджис, почти готов да се нахвърли срещу Удсън. Погледна към Пит и срещна неодобрение в погледа му. Тогава, с видимо усилие, обузда чувствата си и заговори бавно и твърдо: — Бях летял с тази птица точно двайсет и четири часа без почивка. Вече нямах сили. Сметнах за излишно да проверявам товарното отделение, защото бях сигурен, че е празно. Откъде можех да знам, че Дана Сийграм се е промъкнала на борда.

Гън поклати глава.

— Защо го е сторила? Защо й е трябвало?…

— Не знам защо… откъде да знам, по дяволите? — прекъсна го Стърджис. — Може би вие ще ми кажете защо е хвърлила чук във витлата на ротора, после се е завила в мушамата и се е цапардосала по главата? Макар и не обезателно в тази последователност.

— Защо сам не я попиташ? — обади се Пит и кимна към походното легло.

Дана гледаше към мъжете, в погледа й се четеше пълно неразбиране. Приличаше на човек, изтръгнат току-що от прегръдките на тежък сън.

— Простете… за изтъркания въпрос — промълви тя, — но къде се намирам?

— Мило мое момиче — каза Сандекър, като коленичи до нея, — намираш се на борда на „Титаник“.

Тя погледна слисано адмирала, по лицето й бе изписано неверие.

— Не може да бъде.

— О, уверявам те, така е — отвърна Сандекър. — Пит, има останало малко уиски. Донеси ми една чаша.

Пит покорно изпълни молбата му и подаде на Сандекър чаша. Дана отпи глътка „Къти Сарк“, задави се и се закашля, като придържаше главата си, сякаш да облекчи болката, която изведнъж експлодира в черепа й.

— Няма нищо, мила моя. — Личеше, че Сандекър няма представа как да се държи с изпаднала в беда жена. — Лежи си спокойно. Здравата са те ударили по главата.

Дана опипа превръзката си, после сграбчи ръката на адмирала, събаряйки чашата на пода.

Пит примигна при вида на разлятото уиски. Жените не оценяват хубавото питие и това си е.

— Не, не, добре съм. — Дана бавно се изправи до седнало положение и огледа с изумление механичните уреди. — „Титаник“ — произнесе тя с благоговение името. — Наистина ли съм на „Титаник“?

— Да. — В гласа на Пит се прокрадна острота. — И бихме искали да знаем как се озова тук.

Дана го погледна отчасти нерешително, отчасти объркано и отвърна:

— Не зная. Честно ви казвам, не зная. Последното нещо, което си спомням, е, че бях на „Каприкорн“.

— Намерихме те във вертолета — продължи Пит.

— Във вертолета… Загубих си чантичката с гримове… трябва да е паднала по време на полета от „Алхамбра“. — Тя едва разтегли устни в плаха усмивка. — Да, точно така. Върнах се във вертолета да я потърся. Намерих я заклещена между сгъваемите седалки. Почнах да я дърпам и тогава… ами да, сигурно съм припаднала и съм си ударила главата при падането.

— Припаднала ли? Сигурна ли си… — Пит прекъсна въпроса си и зададе друг. — Какво беше последното нещо, което видя, преди да ти причернее?

Тя се замисли за миг и в същото време като че ли се загледа в някакво далечно видение. Очите й с цвят на кафе изглеждаха неестествено големи спрямо бледото й, напрегнато лице.

Сандекър я потупа бащински по ръката.

— Не е нужно да бързаш.

Най-накрая устните й образуваха думата.

— Ботуши.

— Я повтори! — каза й заповеднически Пит.

— Чифт ботуши — отвърна тя, като изпаднала в откровение. — Да, спомних си — чифт островърхи каубойски ботуши.

— Каубойски ли? — попита Гън с безизразно лице.

Дана кимна.

— Видите ли, бях коленичила и се опитвах да измъкна чантичката си, когато… как да кажа… те просто стояха там… — Тя млъкна.

— Какъв цвят имаха? — не я остави на мира Пит.

— Нещо като жълт, кремав.

— Видя ли лицето на мъжа?

Тя заклати глава и мигом почувства първото болезнено пробождане.

— Не, после всичко стана черно… и това беше… — Гласът й заглъхна.

Пит разбра, че и да продължи да пита, няма да научи нищо повече. Погледна Дана и й се усмихна. Тя срещна погледа му и му отвърна с усмивка, изразяваща силно желание да угоди.

— Най-добре ние, мърлявите грохнали мъже, да те оставим за малко сама, за да си починеш — рече той. — Ако ти потрябва нещо, един от нас винаги ще е наблизо.

Сандекър последва Пит към входа за главното стълбище.

— Какво мислиш по въпроса? — попита Сандекър. — Защо някой е нападнал Дана?

— По същата причина, по която са убили Хенри Мънк.

— Мислиш, че тя е надушила някой от съветските агенти ли?

— В нейния случай по-вероятното е да се е озовала на неподходящо място в неподходящо време.

— Само това ни липсваше сега — ранена жена! — въздъхна Сандекър. — През носа ще ми излезе, когато Джийн Сийграм научи от радиограмата ми какво се е случило с Дана.

— Моите най-дълбоки уважения към вас, сър, но казах на Гън да не изпраща съобщението ви. Не можем да си позволим промяна на плановете в последния момент. Мъжете са предпазливи в решенията си, когато става дума за жени. Ние няма да се поколебаем да рискуваме живота на дузина представители на нашия пол, но ще се въздържаме всеки път, когато някоя от представителките на женския род е изложена на опасност. Колкото по-малко знаят Сийграм, президентът, адмирал Кемпър и другите във Вашингтон, толкова по-спокойни ще бъдат, поне в следващите дванайсет часа.

— Излиза, че думата ми не значи нищо тук — язвително отбеляза Сандекър. — Нещо друго да си сметнал за ненужно да ми кажеш, Пит? Като например на кого са въпросните странни каубойски ботуши?

— На Бен Дръмър.

— Никога не съм го виждал с тях. Как… как успя да разбереш?

— Открих ги, когато претърсвах кабината му на „Каприкорн“.

— А, значи към всичките си таланти си прибавил и кражбите с взлом — каза Сандекър.

— Дръмър не беше единственият. Двамата с Джордино претърсихме вещите на всеки един от екипажа през последния месец.

— И намерихте ли нещо интересно?

— Нищо, което да е свързано с престъпление.

— Кой според теб е ранил Дана?

— Не е Дръмър. Това е повече от сигурно. Има поне дузина свидетели, включително вие и аз, които, адмирале, ще потвърдят, че от вчера той се намира на борда на „Титаник“. Не е възможно да е нападнал Дана на кораб, намиращ се на петдесет мили оттук.

В този момент се появи Удсън и докосна Пит по ръката.

— Извинявай, че те прекъсвам, шефе, но току-що имахме спешно обаждане от „Джюно“. За жалост новините са лоши.

— Да ги чуем — подкани го с уморен глас Сандекър. — Картината не може да стане по-черна, отколкото е сега.

— Може, и още как — каза Удсън. — Съобщението е от капитана на ракетния крейсер и гласи: „Получихме сигнал за бедствие от пътуващия на юг товарен кораб «Лагуна Стар», азимут нула пет градуса, сто и десет мили северно от вашето местоположение. Трябва да се отзова. Повтарям, трябва да се отзова. Съжалявам, че ви напускам. Успех на «Титаник»!“.

— „Успех на Титаник“ — повтори като ехо Сандекър. Гласът му беше равен и лишен, от жизненост. — Ами тогава най-добре да издигнем на корпуса му мигащ сигнал, призоваващ: „Добре дошли, крадци и пирати! Идвайте по един, идвайте всички!“.

Започна се, помисли си Пит.

Но единственото чувство, което премина през тялото му, беше внезапна, неудържима нужда да отиде до тоалетната.

61.

Въздухът в кабинета на адмирал Джоузеф Кемпър в Пентагона беше пропит от застоял цигарен дим и недоядени сандвичи и едва ли не хрущеше под невидимия облак на напрежението.

Кемпър и Джийн Сийграм се бяха навели над бюрото на адмирала и тихо разговаряха, а Мел Донър и Уорън Никълсън, директорът на ЦРУ, седяха един до друг на дивана, с вдигнати върху масичката за кафе крака и дремеха. Когато обаче възцарилата се тишина бе нарушена от особения, специално пригоден за червения телефон звън, двамата мигом скочиха, напълно разсънени. Кемпър смотолеви нещо в слушалката и я постави обратно на мястото й.

— Обадиха се от пропуска. Президентът се качва тук.

Донър и Никълсън се спогледаха и се надигнаха от дивана.

Едва успяха да разчистят масичката за кафе от остатъците от вечерта, да оправят вратовръзките и стегнат саката си, когато вратата се отвори и влезе президентът, следван от съветника си по сигурността на Кремъл, маршал Колинс.

Кемпър излезе иззад бюрото си и се здрависа с президента.

— Радвам се да ви видя, господин президент. Моля, чувствайте се като у дома си. С какво да ви почерпя?

Президентът погледна часовника си и се усмихна.

— Още три часа има до затварянето на баровете. Дали да не бъде един „Блъди Мери“?

Кемпър му се усмихна в отговор и кимна към помощника си.

— Командир Кийт, ще влезете ли в ролята на домакин?

Кийт кимна.

— Един „Блъди Мери“ идва веднага, сър.

— Надявам се, господа, че няма да възразите, ако остана да следя нещата заедно с вас — каза президентът, — защото и мен ме интересуват страхотно.

— Ни най-малко, сър — отвърна Никълсън. — Приятно ни е да бъдете с нас.

— Какво е положението в момента?

Адмирал Кемпър направи пълно изложение на президента, като му описа неочаквано надигналия се ураган, показа му разположението на корабите на карта на стената върху прожекционен екран и го запозна с операцията по тегленето на „Титаник“.

— Толкова ли беше наложително да се нареди на „Джюно“ да напусне мястото си? — попита президентът.

— Сигналът за помощ си е сигнал за помощ — важно отговори Кемпър, — всеки кораб в района е длъжен да откликне, независимо от обстоятелствата.

— Ние трябва да играем според правилата на другия отбор още половин ден — каза Никълсън. — След това топката е в нас.

— Как мислите, адмирал Кемпър, „Титаник“ дали ще издържи на ураганните удари?

— Докато влекачите могат да удържат носовата му част срещу вятъра и вълните, има вероятност този любимец да стигне успешно до крайната цел с развети пъстроцветни флагчета.

— Ами ако по някаква причина влекачите не успеят да го предпазят от странично накланяне към вълните?

Кемпър избегна погледа на президента и сви рамене.

— Е, все пак той е в божиите ръце.

— Нищо друго ли не може да се направи?

— Не, сър. Просто няма начин да бъде опазен плавателен съд, попаднал в лапите на ураган. Тогава се стига до положението всеки кораб сам да се оправя.

— Разбирам.

На вратата се почука и влезе един офицер, остави две листчета хартия върху бюрото на Кемпър и излезе.

Кемпър прочете бележките и вдигна поглед; лицето му бе добило мрачен израз.

— Съобщение от „Каприкорн“ — каза той. — За съпругата ви, господин Сийграм… уведомяват ни, че е изчезнала. Спасителният отряд на борда не може да я открие. Опасяват се, че е паднала от борда. Съжалявам.

Сийграм се свлече в ръцете на Колинс с разширени от ужас очи.

— О, боже мой! — проплака той. — Не може да бъде. О, боже! Какво ще правя сега. Дана… Дана…

Донър се втурна към него.

— Спокойно, Джийн. Спокойно.

Двамата с Колинс заведоха Сийграм до дивана и внимателно го настаниха да седне.

Кемпър привлече вниманието на президента с ръка.

— Има още едно съобщение, сър. От „Самуел Р. Уолъс“, един от влекачите, които теглят „Титаник“. Относно влекателното въже — каза Кемпър. — Скъсало се е. „Титаник“ се е понесъл към центъра на урагана.

Въжето висеше като мъртва змия над кърмата на „Уолъс“, скъсаният му край се люшкаше в черните дълбини на четиристотин метра под нея.

Бютера стоеше вцепенен до голямата електрическа лебедка и не можеше да повярва на очите си.

— Как? — извика той в ухото на Кели. — Как можа да се скъса? То беше направено да издържи и по-голямо натоварване от това.

— Нямам представа — провикна се над бурята Кели. — Когато тръгнахме, натоварването му не беше прекалено голямо.

— Издърпайте го дотук, мичман. Ще му хвърлим един поглед.

Мичманът кимна и даде нарежданията си. Спирачката бе освободена и макарата започна да се върти, изтегляйки стоманеното въже от водата. Плътна завеса от пръски изплиска шахтата на въжето. Мъртвото тегло на въжето се явяваше като котва и теглеше кърмата на „Уолъс“ надолу и всеки път, когато се приближеше воден стълб, той се издигаше високо над кормилната рубка и с трясък се стоварваше върху нея, разтърсвайки целия влекач.

Най-сетне краят на влекателното въже се появи върху кърмовата палуба и залъкатуши към макарата, веднага щом спирачката бе сложена. Бютера и Кели се приближиха и започнаха да оглеждат разръфаните нишки.

Бютера гледаше въжето с изкривено от пълно недоумение лице. Той опипа изгорелия му край и погледна безмълвно мичмана.

Мичманът не сподели мълчанието на Бютера.

— Боже господи! — възкликна той с дрезгав глас. — То е било прерязано с ацетиленова горелка.

Пит лазеше по пода на товарното отделение на вертолета и осветяваше с джобното си фенерче пода под пътническите седалки, когато влекателното въже на „Титаник“ падна в морето.

Вятърът отвън виеше с демонична сила. Пит не можеше да знае, но яростните води избутваха „Титаник“ откъм подветрената му страна и излагаха целия му фланг на необузданата стихия. Корпусът започна да се обръща напряко на вятъра.

Само две минути му бяха нужни, за да намери чантичката с гримове на Дана, заклещена здраво зад една от предните седалки непосредствено зад преградата на командната кабина. Веднага му стана ясно защо й е било трудно да освободи синята найлонова чантичка от затвора й. Малко бяха жените, надарени с наклонности към механиката, и Дана определено не беше една от тях. Изобщо не й е дошло наум просто да откопчае ограничителните ремъци и да вдигне седалката. Пит направи точно това и чантичката се озова в ръката му.

Не я отвори; съдържанието й не го заинтересува. Заинтересува го нишата в предната преграда, където се намираше, или поне се предполагаше, че трябва да се намира двадесетместният сал. Жълтата гумирана калъфка си беше на мястото, но салът липсваше.

Пит нямаше време да се размисля над разкритието си. Точно когато извади празната калъфка от нишата, огромна вълна се разби във фланга на безпомощния „Титаник“, от което той започна да накланя огромната си маса надясно и сякаш нямаше намерение да спре. Пит направи отчаян опит да се хване за страничната облегалка на една от седалките, но пръстите му се затвориха във въздуха и той се стовари като чувал с картофи върху наклонения под и се блъсна в открехнатата врата на товарното отделение с такава сила, че в черепа му зейна десетсантиметрова пукнатина.

За жалост в продължение на няколко часа Пит изпадна в безпомощност. Усещаше само как студен вятър нахлува в корпуса и нищо повече. Съзнанието му беше безформен пухкав сив облак и той се чувстваше напълно откъснат от обкръжението си. Не разбра, дори не забеляза, че вертолетът се освободи от тройните си закотвящи въжета и тласнат странично, се стовари от покрива на салона на първа класа върху лодъчната палуба. От падането опашката му се огъна, витлата му се откъснаха и той се понесе стремително над бордния парапет право към изтерзаното море.

62.

Руснаците се качиха на борда на „Титаник“ по време на леко затишие на бурята. Дълбоко долу в дебрите на отделенията за машините и котлите Спенсър и екипът му по изпомпването нямаха нито време, нито най-малката възможност да окажат съпротивление. Пълната им изненада потвърди на Превлов, че е спазил точно планирането и подробностите на операцията.

Битката, която се разрази на по-горната палуба — всъщност клане би била по-точната дума — приключи едва ли не преди да е започнала. Петима руски моряци — два пъти по-малко от групата на борда — с лица почти скрити от ниско нахлупените им моряшки барети и огромни шалове, омотани под тях, се озоваха в гимнастическия салон със заредени и насочени автоматични пистолети, преди някой да разбере какво става.

Пръв реагира Удсън. Той се извърна от радиоапарата и схващайки тутакси положението, широко отвори очи, а по лицето му, обикновено безизразно, се изписа гняв.

— Копеле такова! — изломоти той и се нахвърли върху най-близкия до него нашественик.

Ала в ръката на мъжа се появи нож и той ловко го заби в гърдите на Удсън, раздирайки сърцето на фотографа почти на две. Удсън се вкопчи в убиеца си, после бавно се свлече надолу до обутите му в ботуши крака; отначало очите му се изпълниха с ужас, после с неверие, след това с болка и накрая с празния взор на смъртта.

Дана се надигна в походното легло и нададе писък след писък. Тъкмо този стимул подтикна останалите членове на спасителния екип към действие. Дръмър стовари юмрук в бузата на убиеца на Удсън и получи в отговор удар с цевта на автоматичен пистолет през лицето си. Стърджис се метна като стрела напред, но късно. Приклад на автомат го улучи малко над слепоочието в мига, когато той се блъсна в набелязаната си жертва и двамата се строполиха на пода във вид на кълбо, но нападателят бързо скочи отново на крака, докато Стърджис остана да лежи като мъртъв.

Джордино тъкмо замахна с гаечен ключ, за да удари черепа на друг руснак и в същия миг се разнесе оглушителен пукот. Един куршум мина през вдигнатата му ръка и отхвръкналият гаечен ключ издрънча на пода. Изстрелът като че ли смрази всички. Сандекър, Гън, Чийф Баском и хората му спряха насред действията си, осъзнавайки начаса, че невъоръжената им защита на кораба е безпомощна пред оръжията, които носеха добре обучените убийци.

Точно в този момент в салона влезе мъж; напрегнатите му сиви очи не пропуснаха нито една подробност от обстановката. Той остана неподвижен не повече от три секунди, а само толкова — три секунди му бяха нужни на Андре Превлов, за да огледа дадено положение. Той отмести поглед към продължаващата да пищи Дана и любезно се усмихна.

— Щадете се, уважаема госпожо — заговори той на свободен, идиоматичен английски. — Мисля, че женската паника причинява доста нежелателно опъване на гласните струни.

Кръглите й очи го гледаха с изумление. Тя затвори уста, сви се на кълбо върху леглото и поглеждайки към уголемяващата се локва кръв под тялото на Омар Удсън, започна неудържимо да трепери.

— Ето на, така е много по-добре. — Превлов проследи погледа й и извърна очи към Удсън, после към Дръмър, който седеше на пода и се мъчеше да изплюе избития си зъб, и накрая срещна кръвнишкия поглед на Джордино, който стискаше окървавената си ръка.

— Вашата съпротива беше неразумна — продължи Превлов. — Един мъртъв и трима ранени за едното нищо.

— Кой сте вие? — попита Сандекър. — С какво право се качвате на кораба и убивате екипажа ми?

— Ах! Жалко, че трябваше да се срещнем при такива непредвидени и неприятни обстоятелства — извини се Превлов. — Вие, явно, сте адмирал Джеймс Сандекър, нали?

— Не ми отговорихте на въпроса — рече гневно Сандекър.

— Името ми няма никакво значение — отвърна Превлов. — Отговорът на другия ви въпрос е очевиден. Аз превземам този кораб в името на Съюза на съветските социалистически републики.

— Моето правителство няма да бездейства и да ви остави да се измъкнете безнаказано.

— Малка поправка — възрази Превлов. — Вашето правителство ще бездейства.

— Много ни подценявате.

— Не и аз, адмирале — поклати глава Превлов. — Много добре знам на какво са способни вашите съграждани. Знам също така, че те няма да започнат война заради законно завладян корабокруширал кораб.

— Законно завладян ли? — повтори Сандекър. — Според закона на Гражданската спасителна служба корабокруширал плавателен съд е този, чийто екипаж го е изоставил на море, без намерението да го върне или да направи опит да го възстанови. Тъй като този кораб все още е запазил екипажа си, вашето присъствие, господине, представлява безочлив акт на истинско пиратство.

— Спестете ми вашите тълкувания на морското законодателство — възпря го с ръка Превлов. — За момента, разбира се, вие сте напълно прав.

Намекът му беше ясен.

— Не вярвам да посмеете да ни хвърлите през борда в разгара на урагана.

— Това е толкова изтъркано, адмирале. Освен това напълно съм наясно, че „Титаник“ се пълни с вода. Ще имам нужда от вашия инженер… мисля, че името му е Спенсър, и от неговия екип, за да поддържат работата на помпите, докато стихне бурята. След това вие и вашите хора ще бъдете снабдени със спасителен сал. Тогава отпътуването ви ще ни даде правото ние да поемем спасителната операция.

— Дори няма да ни оставите живи, за да не можем да свидетелстваме — каза Сандекър. — Вашето правителство също никога няма да го допусне. Вие го знаете и аз го знам.

Превлов го погледна спокойно и невъзмутимо. После най-нехайно, дори невъзпитано обърна гръб на Сандекър. Каза нещо на руски на един от моряците. Последният кимна, наведе се над радиото и започна да го удря с приклада на автоматичния си пистолет, докато не го превърна в купчина от метал, стъкло и жици.

— Вече няма нужда от вашето работно помещение. — Превлов обхвана с жест на ръката гимнастическия салон. — Аз съм инсталирал своите средства за свръзка в главната зала за хранене на палуба Г. Бъдете така любезен вие и останалите да ме последвате, за да ви настаня удобно, докато времето се оправи.

— Още един въпрос — каза Сандекър, без да помръдне от мястото си. — Дължите ми отговор на него.

— Разбира се, адмирале, разбира се.

— Къде е Дърк Пит?

— Неприятно ми е да ви съобщя — отвърна Превлов с подигравателно съчувствие, — но господин Пит беше във вертолета ви, когато бурята го запрати през борда в морето. Смъртта му вероятно е настъпила веднага.

63.

Адмирал Кемпър седна срещу навъсения президент и разсеяно си сипа четири лъжички захар в чашата с кафе.

— Самолетоносачът Бийчър’с Айлънд наближава района за претърсване. Самолетите му ще започнат претърсването веднага щом се зазори. — Кемпър се насили да се усмихне. — Не се притеснявайте, господин президент. До средата на следобеда ще вземем отново „Титаник“ на буксир. Повярвайте ми.

Президентът вдигна поглед.

— Става дума за кораб, който се носи по течението, който се е загубил насред най-коварната буря от петдесет години насам? За кораб, наполовина ръждясал, след като е лежал седемдесет и шест години на дъното на океана? За кораб, за който съветското правителство търси какво ли не извинение, за да сложи ръка върху него? И вие искате от мен да не се притеснявам. Тогава вие сте човек или с непоклатими убеждения, адмирале, или сте хипероптимист.

— Ах, този ураган Аманда! — с въздишка произнесе Кемпър името му. — Взехме под внимание всичко, което би могло да се случи, но най-малко сме очаквали такава силна буря в средата на май. Тя се надигна тъй настъпателно, тъй светкавично, че нямахме време да направим промени в първостепенните задачи и в графика.

— Ами ако в този момент руснаците са си наумили да се докопат до „Титаник“ и вече са на борда му?

— Да се качат на кораб при вятър със скорост сто и шейсет и отгоре километра в час? — Кемпър поклати глава. — След годините, прекарани по море, съм сигурен, че това е невъзможно.

— Преди седмица и ураганът Аманда изглеждаше невъзможен. — Президентът погледна мрачно Уорън Никълсън, който се отпусна на дивана срещу него. — Някакви новини?

— От „Титаник“ — никакви — отвърна Никълсън. — Не са се обаждали, откакто влязоха в зоната на затишие на урагана.

— А от влекачите на Военноморските сили?

— Те още не са открили „Титаник“, което е доста изненадващо. Тъй като радарите им не работят, принудени са да използват способа на визуално търсене. Безнадеждна работа според мен при видимост почти нула.

Настъпи дълго, потискащо мълчание. Най-сетне то бе нарушено от Джийн Сийграм.

— Не можем да го изгубим сега… сега, когато сме толкова близо — каза той, изправяйки се бавно на крака. — Ужасната цена, която платихме… която аз платих… бизаният, о, боже, не бива да се оставяме да ни го вземат отново. — Раменете му се отпуснаха и той като че ли щеше да припадне, докато Донър и Колинс го успокояваха и го настаниха отново на дивана.

Кемпър заговори шепнешком.

— Ако се случи най-лошото, господин президент, какво ще правим?

— Ще отпишем Сандекър, Пит и останалите.

— Ами Сицилианският проект?

— Сицилианският проект? — промълви президентът. — И него ще отпишем.

64.

Тежкият сив облак започна да се разсейва и Пит съзна, че лежи наопаки върху нещо твърдо и в нещо мокро. Той остана в това положение още няколко дълги минути, а съзнанието му блуждаеше в зоната на здрача между свестяването и несвяста, докато полека-лека той успя да отлепи клепки и да отвори очи, по-скоро едното — другото се бе спекло от съсирена кръв. Подобно на човек, измъкнал се току-що от дълъг тъмен тунел на дневна светлина, той примижа със здравото си око и го раздвижи от дясно наляво, нагоре, надолу. Все още се намираше на пода във вертолета със сгънати нагоре крака и с гръб и рамене облегнати на задната преграда.

Това обясняваше усещането, че лежи на нещо твърдо. Колкото до мокрото, беше го подценил. Около тялото му се плискаше вода на ниво няколко сантиметра. Запита се, някак между другото, какво ли го е накарало да заеме това неудобно положение.

Имаше чувството, че в главата му търчат малки човечета и забиват пирони в мозъка му. Той започна да плиска лицето си с вода, без да обръща внимание на парливата болка от солта, за да промие засъхналата кръв и клепачът му се отвори. С възстановеното си периферно зрение той се обърна, за да седне върху преградната стена и вдигна поглед към пода. Имаше чувството, че се намира в стаята на небивалиците в къщичката на смеха в някой увеселителен парк.

През вратата на товарното отделение нямаше начин да се излезе; тя се беше затворила и хлътнала от ударите по време на прекатурването на корпуса през палубите на „Титаник“. Пит не виждаше друг избор, освен да се измъкне през капака на командната кабина и той започна да се „катери“ по пода, използвайки товарните ограничителни халки за дръжки.

От халка на халка той се придвижваше към предната преграда, която в момента представляваше тавана. Главата го болеше, затова беше принуден да спира на всеки няколко метра, за да изчака да се разсее замъглението му. Най-сетне се добра до ключалката на капака и я дръпна. Капакът не помръдна. Той извади колта и стреля в ключалката. От силата на взрива пистолетът изхвръкна от мократа му ръка и издрънча на пода до задната преграда. Капакът упорито остана затворен.

Пит започна да се задъхва. Почувства, че всеки момент ще му причернее от изтощение. Обърна се да погледне назад. Задната преграда му се стори ужасно далеч. Той сграбчи с две ръце товарната ограничителна халка, залюля се няколко пъти, за да се засили и ритна с двата крака капака, напрягайки докрай мускули като човек, който знае, че това е последният му опит.

Ключалката поддаде и капака отскочи нагоре до ъгъл от трийсет градуса, но гравитацията си каза думата и той тръгна да се затръшне обратно. Но на Пит му беше достатъчно и това кратко отваряне, за да пъхне ръка над рамката и да използва пръстите си като клин. Изпъшка от болка, когато капакът хлопна върху пръстите му. Той остана така, за да преглътне болката и да събере сили за последното препятствие. После пое дълбоко дъх и се надигна да се провре през отвора, както би се покатерил през капандура на таван, без помощта на стълба. После отново спря, за да изчака да мине световъртежа му и поне малко да се успокоят ударите на сърцето му.

Пит превърза кървящите си пръсти с мокра носна кърпичка и подробно огледа командната кабина. Нямаше да му е трудно да се измъкне оттук. Капакът на кабината беше откъснат от пантите, предните стъкла — избити от рамките си. След като се убеди, че измъкването му е сигурно, той започна да се пита колко ли дълго е бил в безсъзнание. Десет минути? Час? Половин нощ? Но нямаше как да разбере, тъй като часовникът му липсваше — вероятно се бе изхлузил от китката му.

Какво ли се бе случило? Започна да прехвърля в ума си вероятностите. Да не би вертолетът да е бил отнесен в морето? Едва ли. Защото досега щеше да се е превърнал в ковчег на Пит. Но тогава откъде е дошла водата в товарния отсек? Може би летателният апарат е бил изтръгнат от котвените му въжета и е бил отнесен към една от преградните стени на лодъчната палуба на лайнера. И това не беше. Не даваше обяснение защо вертолетът стои в право перпендикулярно положение. Пит обаче със сигурност знаеше едно: че всяка следваща секунда, прекарана в седене тук, насред урагана, и в игра на въпроси и отговори, го доближава все по-близо до по-сериозно раняване или дори до смъртта. Отговорите го чакаха отвън, затова той се промъкна до пилотското кресло и се вторачи през счупеното стъкло на кабината в мрака навън.

Погледът му се заби право в страничната част на „Титаник“. Огромните ръждясали плоскости на корпуса се простираха на слабата светлина наляво и надясно. Бърз поглед надолу му разкри бурното море.

Тежките вълни се въртяха наоколо в пълен безпорядък, като от време на време се събираха с такъв силен сблъсък, че шумът от него наподобяваше масивен артилерийски огън. Сега видимостта беше по-добра; нямаше го поройният дъжд, а скоростта на вятъра не превишаваше десет-петнайсет възела. Отначало Пит помисли, че е проспал урагана, но после разбра защо вълните подскачат нагоре без определена посока: „Титаник“ се носеше свободно в зоната на затишие на водовъртежа и само след няколко минути цялата ярост на задния квадрант на бурята щеше да се изсипе върху подмятащия се кораб.

Пит внимателно се провря през един от счупените прозорци над носа на вертолета и скочи върху палубата на „Титаник“. Никакво чувствено или еротично преживяване и с най-красивата жена на света не можеше да се сравни с трепетното вълнение, което почувства, когато краката му отново стъпиха в единия край на залятата с вода палуба на стария лайнер.

Но на коя палуба беше? Пит се надвеси от бордовия парапет, изви се и погледна нагоре. От горната палуба стърчеше част от вертолета, все още заклещена в изкривеното и счупено леерно ограждане. Това значеше, че той се намира на палуба Б — палубата за разходки. Отново погледна надолу и схвана причината за позорното положение на летателния апарат.

Политането му към кипящото море е било рязко спряно от шейната за кацане, която се е блъснала и заклещила в отворите за наблюдение на палубата за разходки, оставяйки вертолета да увисне в изправено положение като чудовищен бръмбар върху стена. Тогава огромните вълни са се разбивали в корпуса му, като още повече са го притискали към кораба.

Пит нямаше време да оцени чудото, което го бе спасило, защото, както стоеше на мястото си, почувства увеличаващото се налягане на вятъра в резултат на приближаващата се опашка на урагана. Беше му трудно да се движи и разбра, че „Титаник“ пак се е наклонил и продължава застрашително да се накланя надясно.

Точно тогава той забеляза движещите се светлини на друг кораб, на разстояние не повече от двеста метра от десния бимс. Нямаше начин да се определи големината му; вода и небе се бяха слели, тъй като проливният дъжд бе рукнал отново и биеше лицето на Пит като с шкурка. Възможно ли е да е един от влекачите, запита се той. Или може би „Джюно“ да се е върнал. И изведнъж разбра — светлините не бяха нито от единия, нито от другия кораб. Проблесна мълния и той зърна купола, който не можеше да бъде сбъркан с друг и принадлежеше единствено на локаторната антена на „Михаил Курков“.

Докато се изкачи по една стълба и залитайки, тръгна по лодъчната палуба към площадката за кацане, той беше вече мокър до кости и се задъхваше от напрежение. Коленичи и повдигна едно от котвените въжета, за да разгледа скъсаните краища на найлоновите влакна. След това се изправи и приведен от виещия вятър, се загуби зад водната завеса, която обгръщаше лайнера.

65.

Огромното пространство под украсения таван на залата за хранене в първа класа на „Титаник“ обхващаше и най-гъстите сенки отвъд светлината на лампите. Върху малкото останали прозорци, скрепени с олово, се виждаха зловещо изкривените отражения на уморените до припадък и победени мъже, които стояха под дулата на оръжията на непоколебимите руснаци.

Спенсър бе накаран насила да се присъедини към тях. В очите му се четеше уплахата от неразбирането. Той недоверчиво погледна Сандекър.

— Пит и Удсън мъртви? Не мога да повярвам.

— Но е самата истина — измърмори Дръмър през подутата си уста. — Едно от садистичните копелета, дето стои там, заби нож в червата му.

— Погрешна стъпка от страна на вашия приятел — сви рамене Превлов. Той огледа проницателно изплашената жена и деветимата мъже с измъчени и спечени от кръв лица. Изглежда, се забавляваше, някак безпристрастно, на опитите им да запазят равновесие всеки път, когато „Титаник“ биваше лашнат настрани от някоя огромна вълна. — Та като стана дума за погрешна стъпка, господин Спенсър, струва ми се, че ентусиазмът на вашите хора за работа с помпите започна определено да спада. Не е нужно да ви напомням, че ако водата, която влиза под водолинията, не бъде изхвърлена обратно в морето, този древен паметник на капиталистическата екстравагантност ще потъне.

— Ами да потъне — непринудено отвърна Спенсър. — Тогава поне вие и вашата комунистическа измет ще си идете с него.

— Малко съмнително, особено като се има предвид, че „Михаил Курков“ е готов за действие точно за такива непредвидени случаи. — Превлов извади цигара от златна табакера и я потупа замислено. — Така че, нали разбирате, един разумен човек би приел неизбежното и би изпълнил задълженията си както подобава.

— И все пак това си струва много повече, отколкото да ви оставим да сложите гадните си ръце върху него.

— Не можете да накарате никого от нас да свърши мръсната работа вместо вас — обади се Сандекър; в гласа му прозвуча доста твърда нотка.

— Възможно е. — Превлов беше напълно невъзмутим. — От друга страна обаче смятам, че ще получа исканото от мен съдействие, и то много скоро. — Той направи знак на един от охраната и избъбри нещо на руски. Мъжът кимна, прекоси с равномерен ход залата за хранене, сграбчи ръката на Дана и грубо я издърпа към една от преносимите лампи.

Като по знак спасителният екип пристъпи крачка напред, но бе посрещнат от четири автоматични пистолета, непоклатимо насочени към гърдите им. Мъжете замръзнаха безпомощно на място, изпълнени с гняв и враждебност.

— Ако й направите нещо — прошепна Сандекър с глас, треперещ от ярост, — скъпо ще си платите.

— О, я стига, адмирале — каза Превлов. — Изнасилването е присъщо на болните. Само един кретен би се опитал да изнудва вас и екипажа ви с подобно жалко деяние. Американците все още издигат жените си на мраморен пиедестал. Всички вие сте готови да умрете в безсмислен опит да защитите нейното целомъдрие, а на мен тогава какво ми остава? Не, жестокостта и мъчението са груби методи в изящното изкуство на убеждението. Унижението… — Той млъкна, за да се наслади на думата. — Да, унижението, това е великолепен стимул, за да бъдат подтикнати вашите хора да се върнат към работата си и да задържат кораба на вода.

Превлов се обърна към Дана. Тя го гледаше със затрогващ и безпомощен израз.

— Хайде, госпожо Сийграм, бъдете така добра да си свалите дрехите… всичките.

— Що за евтини номера разигравате? — намеси се Сандекър.

— Това не са номера. Скромността на госпожа Сийграм ще бъде разкривана пласт след пласт, докато не наредите на господин Спенсър и хората му да ми съдействат.

— Не! — извика с умоляващ глас Гън. — Не го прави, Дана!

— Моля, без призиви — отегчено каза Превлов. — Ако се наложи, ще накарам някой от моите момчета да я съблекат.

Бавно, едва забележимо, очите на Дана се изпълниха с войнствен блясък. После, без ни най-малко колебание, тя съблече шубата, работния комбинезон и бельото си. След по-малко от минута изправи в ореола на светлината тялото си — гъвкаво, жизнено и чисто голо.

Сандекър се обърна с гръб, а след него, един по един, и останалите ожесточени мъже от спасителния отряд застанаха срещу мрака.

— Не, ще я гледате — студено заяви Превлов. — Галантният ви жест е трогателен, но напълно безсмислен. Обърнете се, господа, нашето малко представление тепърва започва…

— Струва ми се, че този недодялан, шовинистичен тъпизъм отива твърде далеч.

Гласът на Дана накара всички глави да се обърнат едновременно, сякаш бяха рязко дръпнати от конци на кукловод. Тя беше застанала с разкрачени крака, с ръце на хълбоците; гърдите й стърчаха напред, очите й светеха с подчертана подигравка. Дори с грозната превръзка на главата, тя изглеждаше великолепно.

— Входът е свободен, момчета, гледайте каквото си искате. Женското тяло не е голяма тайна. Всички сте го виждали и несъмнено сте го докосвали. Защо са тези свенливи погледи? — После в очите й се появиха лукави пламъчета, тя разтвори устни и започна да се смее. Беше избутала от сцената Превлов по най-убедителен начин.

Както я гледаше, той бавно сви устни.

— Забележително изпълнение, госпожо Сийграм, наистина забележително. Но трудно мога да приема за забавна една демонстрация на западния упадък.

— Покажете ми комунист, и аз веднага ще ви покажа среден пръст — презрително каза Дана. — Ако вие, лайнари такива, знаехте само как целият свят ви се присмива зад дрипавите ви гърбове всеки път, когато плещите вашите неуместни марксистки терминчета като западен упадък, империалистическо подстрекателство към война или буржоазно манипулиране, може би щяхте да се постреснете и да се покажете донякъде на ниво. То и без това такива като вас представляват най-големият сатанински фарс, разиграван пред човечеството, откакто сме слезли от дърветата. И ако имахте поне малко смелост, щяхте да си го признаете.

Лицето на Превлов побеля.

— Това вече е прекалено — отсече той. Беше на ръба да изпусне тъй добре тренираните си нерви и това го обезпокои.

Дана протегна дългото си и разкошно тяло и продължи:

— Какво има, Иван? Май прекалено си свикнал с яките, еднообразни рускини, нали? И не можеш да си представиш една освободена жена от Страната на независимостта и от Родината на смелите да се присмива на жалкия ти начин на действие ли?

— Това, което ми е трудно да приема, е твоята вулгарност. Нашите жени поне не се държат като долнопробни уличници.

— Майната ти. — Дана се усмихна мило.

Превлов беше нащрек. Той забеляза кратките погледи, които си размениха Джордино и Спенсър, забеляза как Стърджис сви юмруци и лекият знак с глава от страна на Дръмър. Стана му напълно ясно, че нехайното, но непоколебимо отдалечаване на Дана от американците и приближаването й към гърбовете на руската охрана не беше нито несъзнателно, нито необмислено. Представлението й бе почти свършило. Съветските моряци бяха извили вратове, за да зяпат, оръжията им висяха отпуснато в ръцете и точно тогава Превлов извика команда на руски.

Охранителите излязоха от захласа си, извърнаха обратно лица към мъжете от спасителния екипаж и отново стиснаха здраво насочените си към тях оръжия.

— Моите поздравления, уважаема госпожо — поклони се Превлов. — Вашето малко театрално представление почти успя. Умна, много умна заблуда.

По лицето на Превлов се изписа особено хладно задоволство, подчертана студенина, сякаш коварството му се бе разбудило и той лесно бе спечелил играта.

Той наблюдаваше Дана и преценяваше беглата следа от поражение във вида й. Усмивката й не бе изчезнала — като че ли беше нарисувана, раменете й се свиха с лека тръпка, но тя я отърси и отново се изправи, горда и самоуверена.

— Не разбирам за какво говорите.

— Много естествено. — Превлов въздъхна, задържа още миг поглед в нея, после се обърна и каза нещо на един от охраната. Мъжът кимна, извади нож и бавно тръгна към Дана.

Дана настръхна и пребледня — заприлича на статуя от сол.

— Какво смятате да правите?

— Наредих му да отреже лявата ти гърда — каза непринудено Превлов.

Спенсър погледна с отворена уста Сандекър, очите му умоляваха адмирала да отстъпи.

— Милостиви боже! — възкликна отчаяно Сандекър. — Вие не можете да позволите… сам обещахте — никаква жестокост, никакво мъчение…

— Аз съм първият, който ще признае, че във варварството няма хитрости — рече Превлов. — Но вие не ми оставихте никакъв избор. Това е единственото разрешение за вашето упорство.

Сандекър пристъпи към най-близкия охранител до него.

— Първо ще убиете мен…

Морякът заби автоматичния си пистолет в кръста на адмирала и той се стовари на колене на пода, с изкривено от болка лице и задиша тежко и шумно.

Дана сви юмруци до тялото си до побеляване. Беше изиграла играта до последната си карта и сега изглеждаше безпомощна; красивите й очи с цвят на кафе се помрачиха от погнуса, когато видя как в погледа на охранителя изведнъж се появи сянка на объркване — една ръка докосна рамото й и я избута настрана. В кръга на светлината бавно пристъпи Пит.

66.

Пит замръзна на място в крачка като някакво неописуемо видение, излязло от дълбините на воден пъкъл. Беше вир-вода от главата до петите, черната му коса бе прилепнала по окървавеното му чело, устните му — извити в сатанинска усмивка. Капчици вода проблясваха на светлината на лампите, докато се процеждаха от мокрите му дрехи и се пръсваха на пода.

Лицето на Превлов стана като восъчна маска. Той спокойно извади цигара от златната си табакера и изпусна дим с дълга въздишка.

— Как ви е името? Да предположа ли, че се казвате Дърк Пит?

— Точно така е написано с дребни печатни букви на акта за раждането ми.

— Струвате ми се необикновено издръжлив човек, господин Пит. Бях разбрал, че сте мъртъв.

— Това показва само, че не бива да се осланяте на клюките, които се носят на борда.

Пит свали шубата си и внимателно я наметна върху раменете на Дана.

— Съжалявам, мила моя, но това е единственото, което мога да сторя в момента. — После се обърна към Превлов. — Някакви възражения?

Превлов поклати глава. Безцеремонното държане на Пит го обърка. Той го огледа като шлифовач на диаманти, но не откри нищо зад булото на морскозелените му очи.

Превлов направи знак на един от хората си и последният се приближи до Пит.

— Просто предохранително претърсване, господин Пит. Някакви възражения?

Пит любезно сви рамене и вдигна ръце. Охранителят бързо и сръчно прокара ръце от горе до долу по дрехите на Пит, после отстъпи назад и поклати глава.

— Никакво оръжие — отбеляза Превлов. — Много разумно от ваша страна, но не съм и очаквал нещо друго от човек с вашата слава.

— Съжалявам, че не мога да отвърна на любезността ви — каза мило Пит, — но вие не сте точно от типа червеи, които бих желал за приятел.

Превлов пристъпи две крачки и удари с всичка сила Пит през лицето с опакото на ръката.

Пит залитна крачка назад и остана на място, от ъгълчето на все още усмихващата му се уста потече тънка струйка кръв.

— Виж ти! — рече той с пресипнал глас. — Видният Андре Превлов най-накрая загуби самообладание.

Превлов се наклони напред и присви очи с бдително подозрение.

— Как? — почти шепнешком изговори той. — Знаете името ми?

— Правото си е право — отвърна Пит. — Знам за вас толкова, колкото и вие за мен.

— Дори сте и по-умен, отколкото ми бяха внушили да смятам — каза Превлов. — Разкрихте самоличността ми — силно развита проницателност. Заслужавате похвала. Но не е нужно да блъфирате с познания, които не притежавате. Освен името ми нищо друго не знаете.

— Съмнявам се. Може би ще мога да ви осветля с още малко местен фолклор.

— Не ми се слушат приказки — рече Превлов и кимна към моряка с ножа. — Ще ви бъда много признателен, ако вече можем да продължим работата си, с цел да накараме адмирал Сандекър да насърчи екипа ви по изпомпването към действие.

Охранителят — висок мъж, чието лице беше все още скрито под шала — закрачи още веднъж към Дана. Беше извадил ножа си. Острието му проблесна на светлината на не повече от десетина сантиметра от лявата й гърда. Тя се загърна по-плътно с шубата на Пит и загледа ножа, вцепенена от страх.

— Колко жалко, че не си падате по приказките — разговорливо подхвана Пит. — Тази, която исках да ви разкажа, щеше да ви хареса. В нея се разправя за двама непохватни герои — Злато и Сребро.

Превлов го погледна, поколеба се за миг, после кимна на охранителя да отстъпи назад.

— На вашето внимание, господин Пит. Давам ви пет минути да докажете твърдението си.

— И това е много — отвърна Пит. Той млъкна, за да разтърка окото си, което се бе затворило от засъхващата кръв. — И тъй, имало едно време двама канадски инженери, които открили, че шпионирането може да бъде доходно странично занимание. И те се отърсили от всякакви угризения и станали професионални шпиони в пълния смисъл на думата, като съсредоточили дарбата си върху събирането на поверителни данни за американските океанографски програми, които изпращали по тайни канали в Москва. Злато и Сребро печелели пари, не допускали никакви грешки. От две години насам нямало нито един проект на НЮМА, за който руснаците да не знаели до най-малката подробност. После, когато дошъл момента за изваждането на „Титаник“, Управлението за чуждо разузнаване към Съветските военноморски сили — вашето управление, Превлов — извадило неочакван късмет. Без ни най-малка степен на шикалкавене вие изведнъж се оказвате с не един, а двама души, наети от вас, които се намират в прекрасното положение да получават и предават данни за най-напредналата американска технология по дълбоководни спасителни операции. Имало е, разбира се, и друг фактор от жизненоважно значение, но дори вие тогава не сте го знаели.

— Злато и Сребро — продължи Пит — изпращали редовно доклади, свързани с изваждането на корабокруширалия параход по доста находчив начин. Използвали бръмчащо устройство с акумулаторно захранване, уред, който предава подводни звукови вълни, подобни на хидролокаторните. Трябваше да ги засека, когато операторът на хидролокатора улови предаванията, но тогава ги взех за звуци, причинени от свободно плаващи останки, които се удрят в „Титаник“ от дълбоководното течение. Изобщо не ми дойде наум, че някой може да изпраща кодирани съобщения. Никой не си направи труда да дешифрира тези произволни шумове. Никой, освен човека, който е седял със слушалки на хидротелефонния апарат на борда на „Михаил Курков“.

Пит замълча и огледа присъстващите в салона за хранене. Беше привлякъл вниманието на всички.

— Не подозирахме нищо, докато Хенри Мънк не избра лош момент, за да откликне на физиологическата си нужда. На връщане, докато вървял към задната част на „Сафо II“, той чул бръмчащия уред в действие и решил да го издири — хванал един от агентите на местопрестъплението. Вашият човек вероятно се е опитал да се измъкне с лъжа, но Хенри Мънк беше специалист по уредите. Той е разпознал уреда за свръзка още щом го е зърнал и веднага е разбрал играта. Неговото беше случаят с любопитната сврака. На Мънк е трябвало да му се запуши устата и му е била запушена с удар в основата на черепа с един от фотографските стативи на Удсън. Това поставило в неизгодно положение убиеца, затова той фраснал главата на Мънк в кожуха на генератора, за да изглежда като нещастен случай. Рибата обаче не захапала въдицата. Удсън се усъмнил, аз се усъмних и на всичкото отгоре доктор Бейли откри раната на врата на Мънк. Но тъй като нямаше начин да се докаже кой е убиецът, аз реших да се залъгвам с версията за нещастен случай, докато изровя достатъчно доказателства, за да насоча обвиняващ пръст. По-късно се върнах и претърсих подводницата. Открих един малко употребяван и много извит фотографски статив и бръмчащото устройство, които нашият дружелюбен шпионин до нас беше скрил с цялата си подигравка в личното шкафче на Мънк. Убеден, че щеше да е губене на време да ги дам за проверка на отпечатъците, като слезем на суша — не ми трябваше гръм от ясно небе, за да ме осветли, че си имам работа с професионалист — оставих статива и уреда там, където ги намерих. Използвах случая, че щеше да е само въпрос на време, преди агентът ви да се почувства самодоволен и да започне отново да се свързва с „Михаил Курков“. И зачаках.

— Изумителна история — обади се Превлов. — Но много несъществена. Невъзможно е да са се явили неопровержими доказателства.

Пит се усмихна загадъчно и продължи:

— Доказателството дойде по способа на отхвърлянето. Бях относително сигурен, че убиецът трябва да е един от тримата мъже на борда на подводницата, които по общото мнение са спели след смяната си. Тогава започнах да сменям графика на екипажа на „Сафо II“ през няколко дни така, че двама от тях да изпълняват задълженията си на повърхността, докато третият се гмурка под нея върху корабокруширалия лайнер. Когато нашият оператор на хидролокатора улови следващото предаване от бръмчащия уред, аз открих убиеца на Мънк.

— Кой е той, Пит? — попита мрачно Спенсър. — Ние сме общо десет. Кой от нас е?

Пит кръстоса за миг поглед с Превлов, после изведнъж се обърна и кимна към един от изтощените мъже, свит под лампите.

— Съжалявам, че единствените встъпителни фанфари, които мога да предложа, са обстрелванията на вълните в корпуса, но бъди търпелив към мен и въпреки това стани и се поклони, Дръмър. Това може да се окаже последното ти повикване на бис, преди да се изпечеш на електрическия стол.

— Бен Дръмър! — ахна Гън. — Не мога да повярвам. Той, който стои там пребит и целият в кръв заради убийството на Удсън!

— Местен колорит — отбеляза Пит. — Беше твърде рано да се вдигне завесата на самоличността му, поне докато не бъдем всички ние хвърлени в морето. Дотогава на Превлов щеше да му е нужен информатор, който да надуе свирката, в случай че на някого от нас му хрумне да превземе обратно кораба.

— Той ме измами — обади се Джордино. — Работеше по-неуморно от другите двама от смяната, за да поддържа „Титаник“ в плаващо положение.

— Наистина ли? — взе отново думата Пит. — Естествено, че даваше вид на работещ без дъх, дори успя да изкара пот на челото си и да се омърля, но ти какво видя да е свършил, откакто се качихме на борда?

Гън поклати глава.

— Но той… по-скоро аз си мислех, че работи денонощно за оцеляването на кораба.

— За оцеляването на кораба ли, глупости! Дръмър търчеше наоколо с портативна ацетиленова горелка, за да прави дупки по дъното му.

— Не ми го побира ума — каза Спенсър. — Защо ще пробива кораба, след като добрите му руски приятели искат също да го докопат.

— Отчаян риск, за да забавят влекачите — отвърна Пит. — Моментът беше критичен. Единствената възможност на руснаците да се качат на борда с известен успех, беше по време на затишието на урагана. Умно измислено. На нас не ни дойде наум. Ако влекачите бяха изтеглили корпуса без усложнения, щяхме да се разминем със затишието с трийсет мили. Но благодарение на Дръмър нестабилността на накланящия се корпус оплеска работата на влекачите. Преди да бъде срязано въжето, то се отклони от посоката си и принуди влекачите да намалят скоростта си до минимум, за да овладеят движението на корпуса. И както виждате, самото присъствие на Превлов и бандата му главорези потвърждава успеха на усилията на Дръмър.

Истината започна да излиза наяве. Наистина никой от спасителния екип не можеше да свидетелства, че Дръмър е работил робски с някоя помпа или е предложил да поеме неговия дял от тежкия труд. Излезе наяве също, че той винаги действаше сам и се показваше само за да излее безпокойството си, че не може да се справи с препятствията, които явно са му пречели на проучвателната му обиколка на кораба. Всички гледаха Дръмър, сякаш беше същество от друг свят и чакаха, надяваха се да чуят от него думи на протест и опровержение.

Не последва нито опровержение, нито сърцераздирателно оправдание за невинност, само искрица на раздразнение проблесна в очите му и изчезна бързо, както се бе появила. Преобразеността на Дръмър беше направо смайваща. Дълбокото униние в погледа му се бе изпарило, той изведнъж доби святкаща острота. Стопи се и ленивата извивка в ъгълчетата на устните му, нямаше я вече и отпуснатата поза на безразличие на тялото му. Мястото на вялата фасада зае мъж с изправени рамене и почти аристократичен вид.

— Позволи ми да ти кажа, Пит — заговори Дръмър с точно премерен тон, — че твоите наблюдателни способности биха били гордост за всеки първокласен шпионин. Ти обаче не откри нищо, което действително да промени положението.

— Я виж ти! — възкликна Пит. — Нашият бивш колега изведнъж загуби южняшкия си акцент.

— Преодолях го доста добре, не мислиш ли?

— Не само това си преодолял, Дръмър. Някъде в твоята многообещаваща кариера си успял да научиш как да се добираш до тайни и да убиваш приятели.

— Задълженията на занаята — рече Дръмър. Той се бе отделил от спасителния екип и сега стоеше до Превлов.

— Кажи ми кой от двамата си, Злато или Сребро?

— Това вече няма значение — сви рамене Дръмър. — Аз съм Злато.

— Значи Сребро е брат ти.

Самодоволният израз на Дръмър се вкамени.

— Нима и това знаеш? — попита той бавно.

— След като веднъж те нацелих, предадох събраните факти, колкото и оскъдни да бяха, на ФБР. Трябва да ги връча на Превлов и другарите му в Съветското военноморско разузнаване. Те бяха скалъпили фиктивна история за теб, която беше толкова американска колкото ябълков сладкиш, или да бъда по-точен, джорджиански прасковен сладкиш, и привидно толкова истинска, колкото конфедеративния флаг. Но Федералното бюро проникна най-накрая през фалшивите документи, удостоверяващи безупречното ти разрешително за лице, непредставляващо опасност за сигурността на държавата и проследиха миналото ти до дома ти в Халифакс, Нова Шотландия, където сте родени ти и брат ти… с разлика от десет минути, ще добавя.

— Боже мой! — промълви Спенсър. — Близнаци!

— Да, но не еднояйчни. Те дори и като братя не си приличат.

— В такъв случай е много просто единият близнак да е следван от другия — отбеляза Спенсър.

— Не чак толкова — отвърна Пит. — Интелигентна двойка са Дръмър и брат му. Това не можеш им го отне. Тази е причината за основната им грешка, защото се опитах да направя паралел между двама души, които би трябвало да имат едни и същи вкусове, да делят едно и също жилище и които си другаруват. Злато и Сребро обаче играеха напълно противоположни роли. Дръмър беше еднакво общителен с всички и живееше сам. В една задънена улица. ФБР се опита да издири брата на Дръмър, докато преразглеждаше свидетелствата за надеждност на всеки член от спасителния екипаж, но никой не можа да направи определена връзка. После на сцената се появи пролука във вид почти на трагедия и историята започна да се разплита.

— Случаят с „Дийп Фадъм“ — уточни Гън, наблюдавайки Дръмър със студени, нетрепкащи очи. — Но Дръмър нямаше нищо общо с подводницата, той беше в екипажа на „Сафо II“.

— Напротив, много общо имаше. Брат му беше в „Дийп Фадъм“.

— Как позна?

— Близнаците имат особена връзка. Те мислят и чувстват като един. Вие може и да сте се правили на двама души, нямащи нищо общо помежду си, Дръмър, но и двамата сте твърде близки, за да не се разстрои единият от вас, когато другият е пред прага на смъртта. Ти си почувствал страданието на брат си до такава степен, сякаш и ти си бил хванат в капана на бездната заедно с него.

— Така е — потвърди Гън. — Тогава нервите на всички бяха опънати докрай, а Дръмър изпадна едва ли не в истерия.

— Отново дойде ред на метода на отхвърлянето между трима мъже. Този път — между Чавез, Киъл и Мъркър. Видно е, че Чавез е от мексикански произход и това не можете да го подправите. Киъл е прекалено млад — с осем години, това също не може да се подправи. Остава Сам Мъркър.

— По дяволите! — измърмори Спенсър. — Как е възможно да сме били мамени толкова дълго време?

— Не е трудно да си го представиш, като се има предвид, че ние бяхме изправени срещу най-добрия екип, който руснаците могат да съберат. — Усмивка разтегли устните на Пит. — Между другото, Спенсър, ти одеве спомена, че ние сме общо десетима. Сбърка в изчисленията — ние сме единайсет. Ти пропусна да включиш тук Джак Изкормвача. — Той се обърна към охранителя, който продължаваше да стои пред Дана, с нож, който сякаш бе сраснал с ръката му. — Защо не свалиш противната си маска, Мъркър, и не се присъединиш към компанията.

Мъжът бавно свали баретата си и отмота шала, закриващ долната половина на лицето му.

— Но това е мръсното копеле, което заби нож в Удсън — изсъска Джордино.

— Съжалявам за случилото се — каза спокойно Мъркър. — Първата грешка на Удсън беше, че ме позна. Можеше още да живее, ако не беше продумал. А втората му, и фатална грешка беше, че се нахвърли върху мен.

— Удсън ти беше приятел.

— Шпионският занаят не допуска приятелства.

— Мъркър — обади се Сандекър. — Мъркър и Дръмър. Злато и Сребро. Имах доверие и на двама ви, а вие предадохте НЮМА. От две години сте ни предавали. И то за какво? За шепа мръсни долари.

— Съвсем не са шепа, адмирале. — Мъркър прибра ножа обратно в калъфа. — Повече от достатъчно са, за да водим с брат ми изискан начин на живот още дълго занапред.

— Я чакайте, той откъде всъщност изникна? — попита Гън. — Нали Мъркър беше в лазарета на доктор Бейли на „Каприкорн“?

— Промъкнал се е тайно във вертолета на Стърджис — поясни Пит, — като е превързал кървящата си глава с проклета носна кърпа.

— Не може да бъде! — изтърси Стърджис. — Та ти нали беше с мен, Пит, когато отворих капака на товарното отделение. Като не броим госпожа Сийграм, вертолетът беше празен.

— Мъркър е бил там със сигурност. След като се е измъкнал от доктор Бейли, той не е отишъл в своята каюта, а в каютата на брат си Дръмър, където се е преоблякъл с чисти дрехи и е обул каубойски ботуши. После се е вмъкнал незабелязано във вертолета, изхвърлил е спасителния сал и се е скрил под калъфа му. За нещастие Дана се върнала да търси чантичката си с гримове. Когато коленичила да я издърпа, погледът й паднал върху подаващите се изпод калъфа ботуши. За да не я оставя да го изпорти за бягството му, той я цапардосал по главата с чук, който явно му се е намирал подръка, завил я с мушама и отново се е пъхнал в скривалището си.

— Значи още е бил в товарното отделение, когато ние открихме госпожа Сийграм.

— Не. Дотогава е изчезнал оттам. Ако си спомняш, след като ти отвори вратата на товарното, ние изчакахме известно време, за да се ослушаме за някакво движение вътре. Такова нямаше, защото междувременно Мъркър се е бил изнизал в командната кабина, възползвайки се от шума на електродвигателите, задвижващи капака. Докато ние с теб си играехме на преследвачи и влязохме в товарното, той е спуснал стълбичката от кабината и спокойно е потънал в нощта.

— Но защо е трябвало да хвърля чук във витлата? — продължаваше да недоумява Стърджис. — Какво е целял с това?

— Понеже ти долетя с вертолет от „Каприкорн“ празен — отвърна му самият Мъркър — и нямаше да товариш нищо, не можех да рискувам да излетиш обратно, без да отвориш вратата на товарното. Ти ме беше затворил там, без да подозираш.

— След което си си плюл на ръцете — обърна се Пит към Мъркър — и си засновал из кораба, следвайки чертежа, който без съмнение ти е дал брат ти Дръмър. Първо си взел ръчното устройство за рязане на брат ти и си срязал влекателното въже, докато Чийф Баском и хората му са си почивали между контролните обиколки. После си прерязал котвените въжета на вертолета, изпълнен с огромно задоволство — убеден съм в това — знаейки, че той ще се прекатури в морето заедно с мен.

— Ами с един куршум, два заека — призна Мъркър. — Защо да отричам…

Мъркър бе прекъснат от къс приглушен изстрел от шмайзер, който долетя някъде от долните палуби. Превлов сви рамене и погледна към Сандекър.

— Опасявам се, че вашите хора долу създават главоболия. — Той извади цигарата от цигарето си и я стъпка с ботуша си. — Мисля, че този разговор продължи доста дълго. След няколко часа бурята ще стихне и „Михаил Курков“ ще се приготви за тегленето. Адмирал Сандекър, вие се погрижете вашите хора да задействат помпите. Дръмър ще ви покаже пробитите от него места под водолинията, за да може останалите от екипажа ви да заприщят течовете.

— Значи се връщаме към игрите на мъчения — каза презрително Сандекър.

— Аз приключих с игрите, адмирале. — В погледа на Превлов се четеше решителност. Той заговори на един от охранителите си — нисък мъж с груб и бандитски вид, същият, който бе смушкал Сандекър в кръста отстрани. — Това е Буски, много прям човек и се оказа най-добрият стрелец в полка си. Освен това разбира малко английски, поне дотолкова, че да превежда цифри. — Той се обърна към мъжа. — Буски, започвам да броя. Като стигна до пет, ще стреляш в дясното рамо на госпожа Сийграм. На десет, в лявото, на петнайсет, в дясното й коляно и така нататък, докато адмирал Сандекър пречупи упорството си да не ни сътрудничи.

— Какъв делови замисъл — обади се Пит. — И като ви свършим работата, ще ни застреляте, ще окачите нещо тежко на шиите и ще ни метнете в морето, та никой да не ни намери. После ще заявите, че ние сме изоставили кораба, качили сме се на вертолета, който, разбира се, за ваше удобство ще е катастрофирал. Ще посочите дори двама свидетели, Дръмър и Мъркър, които ще потвърдят след тяхното оцеляване като по чудо как доброжелателните руснаци са ги извадили от морето, когато те за трети път щели да потънат.

— Не виждам смисъл да удължаваме още тази агония — уморено каза Превлов. — Буски!

Буски вдигна автоматичния си пистолет и се прицели в рамото на Дана.

— Озадачавате ме, Превлов — продължи Пит. — Не проявихте никакво любопитство за това как разкрих кодовите имена на Дръмър и Мъркър, нито пък защо не ги хвърлих в брига, след като узнах самоличността им. Дори не се поинтересувахте откъде знам и вашето име.

— Да, любопитен съм, но това няма значение. Вече нищо не може да промени обстоятелствата. Нищо и никой не е в състояние да помогне на вас и приятелите ви, Пит. Не и в момента. Нито ЦРУ, нито целите Военноморски сили на Съединените щати. Зарът е хвърлен. Вече няма да има игра на думи.

Превлов кимна на Буски.

— Едно…

— Когато капитан Превлов стигне до четири, ти ще умреш, Буски.

Буски го погледна самодоволно с циничния си поглед и нищо не каза.

— Две…

— Ние знаехме за вашия план да превземете „Титаник“. Адмирал Сандекър и аз го научихме преди четирийсет и осем часа.

— Проиграхте си и последния блъф — рече Превлов. — Три.

Пит с безразличие сви рамене.

— Тогава за пролятата кръв отговаряте вие, Превлов.

— Четири…

Оглушителен пукот проехтя в салона за хранене, когато куршумът улучи Буски точно под линията на косата и между очите, като отнесе част от черепа му във вид на кървавочервена пихтиеста маса, отхвърли главата му нагоре и го просна в краката на Превлов.

Тръшната на пода, Дана нададе вик на уплаха и болка. От страна на Пит нямаше никакви извинения, задето я повали, а после изкара дъха й, като използва осемдесет и шест килограмовото си тяло като прикритие. Джордино скочи върху Сандекър и го събори с целия си напън подобно на защитник, който отчаяно се стреми да отнеме топката в полза на отбора си. Останалите от спасителния екипаж се помаяха не повече от част от секундата, преди да покажат склонността си към самозащита. Те се пръснаха и налягаха на пода като листа, подгонени от буря, следвани плътно от Дръмър и Мъркър, които паднаха едновременно като препънати.

Гърмежът в далечния край на залата още ехтеше, когато охранителите се оживиха и откриха огън с автоматите си в тъмнината към входа на салона. Това беше безсмислен ход. Първият от тях бе покосен почти мигновено и се пльосна на пода ничком. Вторият метна във въздуха оръжието си и посегна към кървавата река, която зашуртя от врата му, а третият бавно се свлече на колене, загледан тъпо в двете малки дупки, появили се ненадейно в средата на куртката му.

Превлов остана сам. Той огледа хората си, после вдигна поглед към Пит. По лицето му беше изписано примирение, примирение с поражението и смъртта. Той кимна за поздравление към Пит, после бавно извади автомата от кобура си и започна да стреля в тъмнината. Изпразни пълнителя си и остана на място в очакване на искрата от оръжие, готов да посрещна болката, която неминуемо щеше да последва. Но ответен изстрел не дойде. Залата беше притихнала. Като че ли всичко се бе уталожило. И точно тогава му проблесна прозрението. Той не беше нарочен да умре. Намираше се в капан и попадна в него също тъй наивно, както дете би влязло в бърлогата на тигър.

Едно име започна да се забива право в сърцето му и да му се присмива с безкрайното си повторение:

Марганин… Марганин… Марганин…

67.

Морският тюлен обикновено се описва като воден месояден бозайник с ципести плавници и мека козина, но призрачните фантоми, които изведнъж се появиха около Превлов и проснатите на пода охранители, имаха съвсем бегла прилика с техните съименници. Тюлените на Военноморските сили на Съединените щати бяха членове на изключително елитна бойна група, обучена за всяка фаза на дадена битка — от подводно унищожаване до война в джунгла.

Те бяха петима, облечени с катраненочерни гумирани леководолазни костюми, качулки и тесни ботуши с равни подметки. Целите им лица бяха оцветени в черен като абанос цвят и беше невъзможно да се определи докъде свършваха костюмите им и откъде започваше плътта. Четирима мъже носеха автоматични пушки М-24 със сгъваема дървена част, а петият стискаше здраво „Стоунър“ — грозно на вид оръжие с двойна цев. Единият от Тюлените се отдели от групата и помогна на Пит и Дана да се изправят на крака.

— О, боже! — изстена Дана. — Сега цял месец ще бъда в синини. — В продължение на пет шеметни секунди тя разтри натъртеното си тяло, забравила напълно, че шубата на Пит се е разтворила. Когато го осъзна и когато видя мъжете от охраната проснати в уродливи смъртни пози, гласът й спадна до шепот.

— О, каква гадост… каква гадост…

— По моему спокойно може да се каже, че дамата оцеля — каза Пит с полуусмивка. Той се ръкува с Тюлена, после го представи на Сандекър, който се бе хванал за опора за рамото на Джордино.

— Адмирал Сандекър, разрешете да ви представя нашия спасител, лейтенант Фъргъс от Тюлените на Военноморските сили на Съединените щати.

Сандекър отвърна на енергичния поздрав на Фъргъс с любезно кимване, пусна рамото на Джордино и изопна тяло като бастун.

— А кораба, лейтенант, кой командва кораба?

— Ако не бъркам, сър, вие…

Думите на Фъргъс бяха прекъснати от нови отекващи изстрели някъде от дълбокото дъно на кораба.

— Последното упорито протакане — усмихна се Фъргъс. Белите му зъби блестяха като неонова реклама в среднощен час. — Корабът е в безопасност, сър. Твърдо ви го гарантирам.

— А екипажът по изпомпването?

— Той е жив и здрав и отново си върши работата.

— Колко души са под ваше ръководство?

— Две бойни единици, адмирале. Общо десет души заедно с мен.

— Само десет ли казахте? — повдигна вежди Сандекър.

— Обикновено за нападение от този род — заговори делово Фъргъс — сме използвали и само една бойна единица, но адмирал Кемпър реши за по-сигурно да удвоим силата си.

— Военноморските сили бележат напредък, откакто съм на служба — рече замислено Сандекър.

— Някакви произшествия? — поинтересува се Пит.

— Допреди пет минути имаме двама ранени, но не сериозно и един липсва.

— Откъде изникнахте? — Въпросът излезе от устата на Мъркър, който, обърнат през рамо, гледаше с неприязън към един изтощен Тюлен. — В района няма кораб, не се видя и самолет. Как…?

Фъргъс погледна въпросително Пит. Последният кимна.

— Разрешавам ви да уведомите нашия бивш колега за обстоятелствата в живота, лейтенант. Той може да размишлява над отговорите ви, докато седи в килия на смъртта.

— Трудно се качихме на борда — прие да поясни Фъргъс. — Минахме на петнайсет метра под повърхността на океана през торпедните апарати на ядрена подводница. Тъкмо тогава загубих единия от хората си. Морето беше ужасно бурно. Вероятно някоя вълна го е блъснала в корпуса на „Титаник“, докато ние се редувахме да се качваме на борда по стълбите, пуснати от Пит.

— Странно, че никой не ви е видял да се качвате — смънка Спенсър.

— Няма нищо странно — рече Пит. — Докато помагах на лейтенант Фъргъс и групата му да прехвърлят преградите на задната товарна палуба, а после да ги скрия в някогашната каюта на главния стюард на палуба В, вие се бяхте събрали в гимнастическия салон и очаквахте сърцераздирателната ми реч за личното пожертвувание.

Спенсър поклати глава.

— Да ни будалкаш всички от толкова време.

— Не мога да не ти го призная — обади се Гън. — Наистина успя да ни заблудиш.

— При това руснаците за малко не откраднаха играта. Не ги очаквахме преди стихването на бурята. Да се качиш на борда по време на затишие в центъра на урагана, е отличен ход. И той почти успя. Ако Джордино или адмиралът, или аз не бяхме предупредили лейтенанта, а само ние тримата бяхме осведомени за присъствието на Тюлените, Фъргъс нямаше да може да знае кога да атакува.

— Нямам нищо против да си призная — каза Сандекър. — В един момент наистина си помислих, че с нас е свършено. Джордино и аз — пленници на Превлов, а Пит — мъртъв.

— Кой знае — рече Пит, — ако вертолетът не се беше заклещил на палубата за разходки, сега щях да спя някъде в дълбините.

— Господин Пит обаче — отбеляза Фъргъс — изглеждаше крайно разпален, когато влезе в каютата на главния стюард. Смел човек е той. За малко да се удави, със сцепена глава, той въпреки това настоя да преведе групата ми през този плаващ музей, докато открием вашите съветски гости.

Дана гледаше Пит по особен начин.

— Колко време се кри в тъмнината, преди да се появиш с цялото си величие?

Пит вяло се усмихна.

— Минута преди да почнеш стриптийза.

— Негодник такъв! Стоял си и си ме оставил да стана за посмешище — кипна тя. — Оставил си ме да ме ползват като парче говеждо във витрина на месарница.

— И аз те използвах, мила моя, по необходимост. След като видях в гимнастическия салон трупа на Удсън и изпотрошеното радио, не ми трябваше циганка да ми предскаже, че приятелчетата от Украйна са вече на борда. Тогава събрах Фъргъс и групата му и ги поведох към помещението за котлите, предполагайки, че руснаците вече ще охраняват екипа по изпомпването. И се оказах прав. Първостепенните задачи трябваше да вървят по реда си. Който контролира помпите, контролира лайнера. Когато разбрах, че ще се окажа повече пречка, отколкото в помощ за побеждаването на охранителите, взех един Тюлен и тръгнах да търся вас. След като пребродихме половината кораб, най-подир чух гласове от салона за хранене. Тогава наредих на Тюлена да хукне обратно долу и веднага да доведе подкрепление.

— Значи си провеждал великата тактика на разтакаването — вметна Дана.

— Точно така. Имах нужда от всяка секунда, която можех да изпрося, да взема назаем или да открадна, докато Фъргъс се появи, за да изравним сили. Затова задържах положението до последния миг, преди да се появя.

— Поел си голям риск — обади се Сандекър. — Едва не пропусна второ действие, нали?

— За мен две неща имаха значение — поясни Пит. — Едното беше съчувствието. Познавам ви, адмирале. Независимо от каменната ви като статуя външност, вие ще помогнете на възрастна жена да пресече улицата, ще нахраните и някое улично животно. Вероятно щяхте да чакате до последния момент, преди да отстъпите, но щяхте да отстъпите. — После Пит обгърна с ръка раменете на Дана и бавно извади от джоба на шубата, с която я бе наметнал, противно на вид оръжие. — Второто беше застрахователната ми полица. Фъргъс ми даде назаем това нещо, преди да е започнал купонът. Нарича се „Стоунър“. То изстрелва облак от мънички, подобни на игли флачети. Можех да покося Превлов и половината от хората му с един изстрел.

— Пък аз те помислих за кавалер — обади се Дана с изкуствена горчивина в гласа. — А ти си ме загърнал с шубата си, за да не намерят у теб оръжие, когато те претърсват.

— Трябва да признаеш, че твоето… хм… че както бе изложена на показ, послужи като съвършено отвличане на вниманието.

— Моля да ме извините, господине — намеси се Чийф Баском, но защо тази ръждясала гемия представлява такъв интерес за руснаците?

— И аз се питах това — добави Спенсър. — Какво му е толкова ценното?

— Предполагам, че то вече не е тайна — сви рамене Пит. — Руснаците не преследват самия кораб, а един рядък елемент, наречен бизаний, който е потънал с „Титаник“ през 1912 година. Правилно обработен и вкаран в усъвършенствана отбранителна система, той, както съм осведомен, ще направи междуконтиненталните балистични ракети да изглеждат старомодни като летящи динозаври.

Чийф Баском подсвирна тихо и продължително с уста.

— Искате да кажете, че това чудо е все още някъде долу?

— Да, но е затрупано под няколко тона развалини.

— Никога няма да доживеете да го видите, Пит. Никой от вас… както и никой от нас. До сутринта „Титаник“ ще бъде напълно разрушен. — По лицето на Превлов не се четеше гняв, а нещо като кротко задоволство. — Наистина ли не допускате да се случи нещо непредвидено? И че всеки провал не е подкрепен с алтернативен план? Ако ние не можем да притежаваме бизания, и вие няма да го притежавате.

Пит го погледна с известно объркване.

— Не разчитайте повече на кавалерия, или във вашия случай, на казаците, които ще се втурнат да ви спасяват, Превлов. Вие доста се потрудихте, но играехте срещу един американски идиом, познат като „измамна палуба“. Вие сте подготвили всичко, освен план на действие в случай на измамна игра. Не знам как е била изработена схемата. Трябва да е била чудо на съзидателната хитрост и вие сте приготвили въдица, въже и тежест за рибарската мрежа. Съжалявам, капитан Превлов, но плячката принадлежи на победителя.

— Бизаният принадлежи на руския народ — важно заяви Превлов. — Той е откраднат от земята ни от вашето правителство. Не ние сме крадците, а вие, Пит.

— Спорен въпрос. Ако беше историческо произведение на изкуството или национално съкровище, то нашият Държавен департамент несъмнено щеше да го върне обратно в Мурманск още със следващия кораб, но това е невъзможно, когато става дума за първостепенна съставка на стратегическо оръжие. Ако ролите ни бяха разменени, Превлов, вие също не бихте се отказали от него, и то по-твърдо от нас.

— Тогава ще се наложи да бъде унищожен.

— Грешите. Оръжие, което не отнема човешки живот, а само го закриля, никога не бива да се унищожава.

— Лицемерната ви философия потвърждава единствено, че нашите ръководители са съвсем наясно. Не можете да ни победите. Един ден, в недалечно бъдеще, драгоценният ви опит за демокрация ще последва пътя на гръцкия сенат. Ще остане като отрязък от една епоха, който ще бъде изучаван от студентите на комунизма, и нищо повече.

— Не затаявайте дъх, другарю. Такива като вас ще трябва да покажат доста повече умение, преди да са в състояние да ръководят света.

— Прочетете историята — каза Превлов със зловеща усмивка. — Народи, към които напреднали нации са се отнасяли през вековете като към варвари, накрая винаги са печелили.

Пит му се усмихна любезно в отговор, докато Тюлените поведоха Превлов, Мъркър и Дръмър по главното стълбище към една самостоятелна кабина, където щяха да бъдат затворени под засилена охрана.

Но усмивката на Пит не беше искрена. Превлов беше прав.

Накрая варварите винаги печелеха.