Трета част Черната бездна

23.

Септември 1987

Страховитата красота на съвършен, непрогледен мрак притискаше илюминатора и заличаваше всякаква връзка със земната действителност. Пълната липса на светлина, заключи Албърт Джордино, успя само за няколко минути да внесе в човешкото съзнание необяснимо разстройство. Той имаше чувството, че пада от огромна височина със затворени очи в безлунна нощ; пада през необятно черно пространство, без да изпитва ни най-малко вълнение.

Накрая капка пот се процеди от едната му вежда и опари лявото му око. Той се отърси от магията, избърса с ръкав лицето си, после се пресегна предпазливо към командния пулт, намиращ се непосредствено пред него, и започна да докосва различните, познати издутини, докато опипващите му пръсти намериха онова, което търсеха. Джордино перна нагоре превключвателя.

Вградените в корпуса на дълбоководната подводница светлини блеснаха и прорязаха с ярка ивица вечната нощ. Въпреки че тесните страни на светлинния сноп мигом се превърнаха в черно-сини, мъничките организми, плуващи покрай правия ярък блясък, отразяваха светлината на няколко метра над и под пространството на илюминатора. Джордино извърна лице, за да не замъгли дебелия плексиглас, изпусна дълбока въздишка и се облегна назад в тапицираното лоцманско кресло. Измина почти минута и едва тогава той се наведе над командното табло и започна отново да вдъхва живот на смълчания плавателен съд. Провери редиците от измервателни уреди, докато трепкащите стрелки бъдат коригирани до желаното от него положение, после огледа контролните лампички, за да се увери, че всички те подават мигащия си зелен сигнал за безаварийно действие и накрая включи отново електрическите системи на „Сафо I“. Джордино се извъртя с креслото и погледна безцелно през централната пътека към кърмата. За НЮМА това може и да беше най-новата и най-голямата изследователска подводница в света, но когато Ал Джордино я видя за първи път, оприличи цялостната й конструкция на гигантска пура върху кънка за лед.

„Сафо I“ не беше построена, за да съперничи на военните подводници. Тя беше работен плавателен съд. Нейната цел се свеждаше до научно изследване на океанското дъно и всеки неин квадратен сантиметър беше оползотворен така, че да настани удобно седемчленен екипаж и два тона океанографска изследователска апаратура и оборудване. „Сафо I“ никога нямаше да изстреля ракетен снаряд или да пресече океана със скорост седемдесет морски възела в час, но затова пък можеше да работи там, където никоя друга подводница не бе посмяла да се спусне — на 7000 метра под океанската повърхност. И все пак Джордино не се чувстваше напълно спокоен. Той погледна дълбокомера и трепна, като видя, че стрелката сочи близо 3800 метра. Налягането на водната маса се увеличаваше със скорост петнайсет паунда на квадратен инч на всеки трийсет фута. Отново примигна, когато пресметна наум приблизителния отговор — 6200 паунда на кв. инч, толкова беше налягането в момента върху червената боя на дебелата титанова обшивка на „Сафо I“.

— Какво ще кажеш за чаша прясна утайка?

Джордино вдигна поглед към сериозното лице на Омар Удсън, фотографа на мисията. Удсън беше с чаша димящо кафе в ръка.

— Завеждащият вентили и превключватели трябваше да е получил дажбата си от кафе точно преди пет минути — упрекна го Джордино.

— Съжалявам. Някой идиот изключи осветлението. — Удсън му подаде чашата. — Проверено ли е всичко?

— Бордът е наред — отвърна Джордино. — Дадох почивка на акумулаторната секция на кърмата. Ще прекъснем за осемнайсет часа централната секция.

— Извадихме късмет, че не бяхме понесени към някоя оголена скала, когато се спускахме.

— Ти явно се майтапиш. — Джордино се изхлузи надолу в седалката, присви очи и се прозя незабележимо без усилие. — От шест часа насам хидролокаторът не е открил скала по-голяма от бейзболна топка. Тук дъното е плоско като корема на приятелката ми.

— Искаш да кажеш като гърдите й — подметна Удсън. — Нали съм я виждал на снимка. — Той се усмихна, което беше рядко за него.

— Никой не е съвършен — отстъпи Джордино. — Но като се има предвид, че баща й е заможен разпространител на алкохол, мога да си затворя очите пред недостатъците й…

Той млъкна, като видя Руди Гън, командира на мисията, да надниква в лоцманската кабина. Беше нисък и слаб човек, с широко отворени очи, които, уголемени от очилата с рогови рамки, се взираха напрегнато над едър римлянски нос и му придаваха вид на недохранен бухал, готов за нападение. Видът му обаче лъжеше. Руди Гън беше сърдечен и любезен човек. Всеки, който беше служил под неговото ръководство, го уважаваше неимоверно.

— Вие двамата пак ли това чоплите? — усмихна се снизходително Гън.

— Все старата песен. — Удсън изглеждаше сериозен. — Той отново пощръкля за момичето си.

— Ами след петдесет и един дена в този полюшващ се килер дори и баба му ще му прости блясъка в очите. — Гън се наведе над Джордино и погледна през илюминатора. За няколко секунди само мътно синьо изпълни очите му, после постепенно, точно под „Сафо I“, успя да различи червеникавата тиня на горния пласт на дънната утайка. Яркочервена скарида, дълга малко повече от два сантиметра, се плъзна за миг през светлинния сноп и изчезна в тъмнината.

— Колко жалко, че не можем да излезем да се поразходим наоколо — каза Гън, отстъпвайки назад. — Да не говорим какво бихме открили навън.

— Същото, каквото ще откриеш и сред пустинята Мохаве — смотолеви Джордино. — Абсолютно нищо. — Той се пресегна и потупа един от измервателните уреди. — Само дето ще е по-студеничко. Отчитам въодушевяваща температура от градус и половина по Целзий.

— Мястото е страхотно да се види — отбеляза Удсън, — но не и да прекараш златните си години тук.

— Да се е появило нещо на хидролокатора? — поинтересува се Гън.

Джордино посочи с брадичка към голям зелен екран в средата на командното табло. Отразеното изображение на терена беше равно.

— Отпред и отстрани няма нищо. Профилът не е помръдвал от няколко часа.

Гън с отегчение свали очилата си и разтърка очи.

— Добре, господа, нашата мисия е почти към края си. Ще изчакаме още десет часа и потегляме към повърхността. — Почти като по навик той погледна към горното командно табло. — Корабът майка още ли е с нас?

— Да — кимна Джордино. — Спрял е там, горе.

Достатъчно му беше само да хвърли поглед към колебливата стрелка на преобразователя, за да се увери, че корабът майка, надводната плаваща база, непрестанно следи чрез хидролокатора си „Сафо I“.

— Свържи се — каза Гън — и съобщи на базата, че в нула девет нула нула часа започваме да се издигаме. Така ще имат достатъчно време да ни натоварят на борда и да изтеглят „Сафо I“ преди залез-слънце.

— Вече едва ли не забравих как изглежда залезът — измърмори Удсън. — На татенцето Удсън му дай да седи по-навътре от брега, за да хване тен и да се любува на великолепните създания по бикини. Тия дълбоководни странни чифлици вече не са за мен.

— Слава богу, че краят му се вижда — отбеляза Джордино. — Затворят ли ме още една седмица в този разтеглен кренвирш, и ще почна да си говоря с цветята в саксиите.

Удсън го погледна.

— Ние нямаме никакви цветя в саксии.

— Ами просто си представи картинката!

Гън се усмихна.

— Всички заслужаваме една хубава почивка. Вие, момчета, се справихте чудесно със задачата. С данните, които събрахте, ще отворите работа на лабораторията за дълго време напред.

Джордино се обърна, изгледа продължително Гън и бавно рече:

— Адски странна беше тази мисия, Руди.

— В какъв смисъл? — попита Гън.

— В смисъл на лошо подбрани изпълнители на ролите. Я погледни състава си. — Той посочи с ръка четиримата мъже, които работеха в кърмовата секция на подводницата: Бен Дръмър, възслаб южняк с характерния за Алабама гърлен провлачен говор, Рик Спенсър, нисък русокос калифорниец, който не спираше да си свирука през стиснати зъби, Сам Мъркър, толкова космополитен и погражданен, колкото някой брокер от Уолстрийт и Хенри Мънк — кротък мислител с унил поглед, на когото явно му се искаше да бъде където и да било другаде, само не и на „Сафо I“. — Ония шутове на кърмата, ти, Удсън и аз сме инженери, опитни механици. В групата няма доктор по философия.

— Първите хора на луната също не са били интелектуалци — възрази Гън. — За усъвършенстването на съоръженията са нужни именно опитни механици. Нека следващият курс бъде на океанографите. Колкото до нас, нашата мисия ще бъде вписана в книгите като огромно научно постижение.

— Лично аз — заяви надуто Джордино — не съм роден за герой.

— Нито аз, друже — добави Удсън. — Но не може да не признаеш, че това си струва повече, отколкото да продаваш застраховки за живот.

— На него му се изплъзва забавната страна на цялата тази работа — отбеляза Гън. — Помисли си само какви истории можеше да разказваш на приятелките си. Помисли си за възторга, изписан по хубавите им лица, когато им кажеш колко безпогрешно си управлявал най-голямата подводна сонда на века.

— Безпогрешно ли? — озадачи се Джордино. — Тогава, предполагам, ще ми кажеш защо правя кръгчета с това техническо чудо на петстотин мили встрани от първоначално определения ни курс?

— Заповеди. — Гън сви рамене.

Джордино го погледна.

— Ние трябваше да бъдем под водите на Лабрадорско море. В последния момент обаче адмирал Сандекър промени курса и ни накара да кръжим над дълбоководните равнини под водите на Гранд Банкс1 край Нюфаундленд. Пълно безсмислие.

Гън се усмихна с усмивка на сфинкс. Известно време никой от тримата не проговори, но на Гън не му трябваше подсилено извънсензорно възприятие, за да отгатне въпросите, които се въртяха в главите на двамата мъже. Те — в това беше сигурен — си мислеха същото, което си мислеше и той. И те като него се бяха върнали три месеца назад във времето и на три хиляди и двеста километра разстояние до главната квартира на НЮМА във Вашингтон, където адмирал Джеймс Сандекър, главният директор на Агенцията, беше описал най-невероятната подводна операция на десетилетието.



— Дявол го взел! — прогърмя гласът на адмирал Сандекър.

— Бих дал целия си годишен доход, само да можех да дойда с вас, момчета.

Метафори, присмя се в себе си Джордино. След Сандекър Ебенизър Скрудж пилееше пари като пиян моряк. Джордино се отпусна върху дълбокото кожено канапе и се заслуша в изложението на адмирала, изпускайки лениво кръгчета дим от огромната пура, която бе задигнал от кутията върху грамадното писалище на Сандекър, когато вниманието на всички бе приковано върху картата на Атлантическия океан на стената.

— Ето къде е. — Сандекър за втори път потупа шумно с показалката картата. — Това е течението Лорелай. То тръгва от западния край на Африка, следва средноатлантическия хребет на север, после завива на изток между Бафинова земя и Гренландия и накрая се влива в Лабрадорско море.

Джордино се обади:

— Аз нямам научна степен по океанография, господин адмирал, но Лорелай май че се слива с Гълфстрийма.

— Не съвсем. Гълфстриймът е повърхностна вода. А водите на Лорелай са най-студените и най-тежките сред световните океани и достигат средно четири хиляди и двеста метра в дълбочина.

— Значи Лорелай минава под Гълфстрийма — каза тихо Спенсър. Той проговаряше за първи път от началото на инструктажа.

— Това като че ли е по-приемливо. — Сандекър замълча за миг, усмихна се широко и продължи: — По същество океанът е съставен от два пласта — повърхностен или горен, стоплян от слънцето и силно разпенван от ветровете, и студен, много плътен пласт, обхващащ средните, дълбоките и дънните води. И тези два пласта никога не се смесват.

— Звучи доста потискащо и страшно — отбеляза Мънк. — Самият факт, че някой терк с чувство за черен хумор е кръстил течението на рейнска нимфа, която подмамвала моряците към скалите, ме кара да гледам на това място като на последното, което бих искал да посетя.

По устните на орловото лице на Сандекър се прокрадна мрачна усмивка.

— Трябва да свикнете с името, господа, защото тъкмо дълбоко в недрата на Лорелай ние ще прекараме петдесет дни. По-точно, вие ще прекарате петдесет дни.

— И какво ще правим там? — предизвикателно попита Удсън.

— Експедицията „По течението Лорелай“ е точно такава, както звучи. Вие ще слезете с дълбоководна подводница на осемстотин километра северозападно от брега на Дакар и ще почнете подводно кръстосване на течението. Главната ви задача ще бъде да извършвате контролни приемания и да изпробвате подводницата и нейните съоръжения. Ако не се появят неизправности, които да наложат прекъсване на мисията, ще трябва да излезете на повърхността приблизително в центъра на Лабрадорско море около средата на септември.

Мъркър тихичко се изкашля.

— Нито една подводница не е престоявала толкова дълго на такава дълбочина.

— Искаш да се откажеш ли, Сам?

— А… не.

— Експедицията е доброволна. Никой не ви кара насила да тръгнете.

— Но защо ние, господин адмирал? — Бен Дръмър изправи мършавото си телосложение от пода, където бе проснал удобно крака. — Аз съм корабен инженер. Спенсър тук е машинен инженер. А Мъркър е специалист по системите. Не виждам къде ни е мястото в тая работа.

— Всеки от вас е професионалист в своята област. Удсън е също така и фотограф. „Сафо I“ ще бъде оборудвана и с много фотографска техника. Мънк е най-добрият специалист по съставните части на уредите в Агенцията. Вие ще бъдете под ръководството на Руди Гън, който по един или друг случай командваше всеки изследователски кораб на НЮМА.

— Тогава от мен няма нужда — каза Джордино.

Сандекър изгледа кръвнишки пурата, щръкнала от устата на Джордино, позна, че е от личната му марка и погледна мъжа в очите с унищожителен поглед, който не бе удостоен с никакво внимание.

— Като заместник-директор на проектантския отдел в Агенцията ти ще поемеш цялата отговорност за мисията. Освен това ще свършиш и добра работа, като управляващ плавателния съд.

Джордино се усмихна лукаво и погледна адмирала.

— Моята книжка за правоуправление ми дава право да пилотирам самолети, а не подводници.

Адмиралът почти незабележимо се стегна.

— Просто ще трябва да се довериш на моята преценка, става ли? — каза Сандекър студено. — На всичкото отгоре онова, което има най-голямо значение, е, че вие сте най-добрият екипаж, с който разполагам в момента. Всички вие работихте заедно по време на експедицията по море Бофорт. Всички сте мъже с голям опит и характеристики за способност и находчивост. Можете да боравите с всеки уред, с всяка част от океанографската апаратура, изработена досега — ние ще предоставим на учените да анализират данните, които вие ще съберете. И както вече споменах, всички, естествено, сте доброволци.

— Естествено — повтори като ехо Джордино с безизразно лице.

Сандекър се върна при писалището си.

— Вдругиден ще се съберете и ще започнете процедурни тренировки със съоръженията на нашето пристанище Кий Уест. Самолетната компания „Пелхолм“ вече направи разширени проби под водата с подводницата, така че вашата грижа ще бъде само да се запознаете с апаратурата и инструкцията за експериментите, които ще провеждате по време на експедицията.

Спенсър подсвирна между зъби.

— Самолетна компания ли? Велики боже, какво знаят те за проектирането на дълбоководни подводници?

— За ваше успокоение — търпеливо продължи Сандекър — още преди десет години „Пелхолм“ насочи технологията си за въздушното пространство към акваторията. Оттогава насам те построиха четири подводни, свойствени за съответната околна среда лаборатории и две изключително сполучливи подводници за Военноморските сили.

— Дано да са сполучили и с тази — обади се Мъркър. — Ще изпадна в отчаяние, ако установя, че на четири хиляди метра почне да тече.

— Искаш да кажеш, ще се напикаеш от страх — измърмори Джордино.

Мънк разтърка очи, после се загледа в пода, сякаш виждаше морското дъно в килима. Когато заговори, произнасяше думите съвсем бавно.

— Наистина ли е толкова необходимо това пътуване, господин адмирал?

Сандекър тежко кимна.

— Да. Океанографите имат нужда от картина на структурата на дебита на Лорелай, за да обогатят знанията си по дълбокоокеанската циркулация. Повярвайте ми, тази мисия е толкова значима, колкото извеждането на човек в орбита около земята. Освен изпробването на най-съвременната подводница в света вие ще запаметите визуално и ще нанесете на карта район, който още не е бил виждан от човек. Отърсете се от съмненията си. „Сафо I“ има вграден в корпуса си всеки необходим за безопасността елемент, който науката може да създаде. Давам ви личната си гаранция за безопасно и удобно пътуване.

Лесно му е да го каже, помисли си вяло Джордино, нали той няма да е в нея.

24.

Хенри Мънк смени позата на мускулестото си тяло върху дългата пластмасова седалка, потисна прозявка и продължи да се взира през кърмовия илюминатор на „Сафо I“. Равната, безкрайна утайка беше толкова интересна, колкото книга с бели страници, но Мънк изпитваше удоволствие от мисълта, че нито една мъничка могилка, нито едно камъче или случаен обитател на дъното, преминал под дебелия плексиглас, не са били виждани от човек. Това беше малка, но задоволителна награда за дългите, скучни часове, които бе прекарал във внимателно проучване на детекторните уреди, инсталирани от двете страни над седалката.

Той с неохота отдели поглед от илюминатора и го съсредоточи върху уредите: сензора С-Т-СЗ-Д, който работеше непрекъснато по време на мисията и записваше на магнетофонна лента данните за солеността, температурата, скоростта на звука и налягането на дълбочината; поддъния профиломер, който звуково определяше дълбочината на горните утайки и даваше показания за основната структура на повърхността на морското дъно; гравиметърът, който отчиташе земното притегляне на всяка четвърт миля; сензорът, чието чувствително око непрекъснато следеше скоростта и посоката на течението Лорелай, и магнитомера — уреда за измерване и записване на магнитното поле на дъното, включително и всяко отклонение, причинено от локализирани метални наноси.

Мънк за малко не пропусна да го види. Помръдването на стрелката върху скалата на магнитомера беше толкова слабо — едва милиметър от отскока й, че той изобщо нямаше да го забележи, ако точно в този миг погледът му не се бе задържал върху уреда. Той бързо доближи лице до илюминатора и се взря в морското дъно. После се обърна и извика на Джордино, който седеше пред лоцманския пулт само на три метра от него.

— Стоп машини!

Джордино се извъртя със седалката и погледна към кърмата. Можеше да види единствено краката на Мънк — останалата част от тялото му бе скрита сред приборите.

— Какво отчиташ?

— Току-що минахме над нещо метално. Дай назад, за да погледна по-отблизо.

— Изтеглям се назад — съобщи на висок глас Джордино, за да го чуе Мънк.

Той задейства двата двигателя, разположени от двете страни в средната част на корпуса на подводницата и ги включи на минимална мощност на заден ход. За десетина секунди „Сафо I“, възпряна от двувъзловата сила на морското течение, увисна неподвижно, оказвайки съпротива да потегли сама. После много бавно започна да се движи назад срещу неумолимия поток. Гън и останалите членове на екипажа се скупчиха около седналия в тунела от прибори Мънк.

— Какво откри? — попита Гън.

— Не знам точно — отвърна Мънк. — Нещо стърчи от утайката на около двайсет метра зад кърмата. На светлината от лампите на кърмата виждам само някакво неясно очертание.

Всички бяха в очакване.

Едва ли не цяла вечност мина, преди Мънк да заговори отново:

— Аха, видях го.

Гън се обърна към Удсън.

— Задействай двете долни стереокамери и стробоскопа. Трябва да го заснемем.

Удсън кимна и се запъти към апаратурата си.

— Можеш ли да го опишеш как изглежда? — поинтересува се Спенсър.

— Прилича на забита в тинята фуния. — Гласът на Мънк звучеше безизразно през камерата за уредите, но дори кънтенето не можеше да замаскира възбудата, която се долавяше в него.

Лицето на Гън придоби скептичен израз.

— Фуния ли?

Дръмър се наведе над рамото на Гън.

— Каква фуния?

— Фуния във форма на кух конус със стесняващ се край, през който можеш да налееш нещо, тъпигьоз такъв — раздразнен отвърна Мънк. — Сега се намира под десния борд. Кажи на Джордино да задържи съда в неподвижно положение в секундата, в която предметът се появи под илюминатора на носа.

Гън отиде при Джордино.

— Ще можеш ли да ни задържиш на място?

— Ще направя опит, но ако течението започне да ни върти странично, няма да съм в състояние да я овладея напълно и ще изпуснем визуалната връзка с въпросния предмет.

Гън се придвижи към носа и се просна на облицования с гумена настилка под. Заедно с Мъркър и Спенсър той погледна през един от четирите предни илюминатора. И тримата почти веднага забелязаха предмета. Той изглеждаше точно така, както го бе описал Мънк: обърната нагоре фуния във форма на камбана с диаметър около дванайсет сантиметра, чийто край бе забит в дънната тиня. За тяхна голяма изненада фунията изглеждаше в добро състояние. По-точно, вътрешната повърхност на метала беше потъмняла, но фунията беше здрава и цяла и по нея не личаха петна от олющване или от дебело напластена ръжда.

— Лягам неподвижно — съобщи Джордино, — но не знам за колко дълго.

Без да извръща глава от илюминатора, Гън махна с ръка на Удсън, който се бе навел над две фотокамери и нагласяваше обективите им към обекта на морското дъно.

— Омар?

— На фокус съм и готов за снимки.

Мъркър се обърна и погледна Гън.

— Хайде да я вземем.

Почти забил нос в плексигласа, Гън не отговори. Изглеждаше дълбоко съсредоточен.

Мъркър присви очи с питащ поглед.

— Какво има, Руди? Предложих да я вземем.

Думите му най-сетне проникнаха в съзнанието на Гън.

— Добре, добре, обезателно — смотолеви той неопределено.

Мъркър откачи една метална кутия, прикрепена за предната преграда чрез кабел дълъг метър и половина, и се настани до централния илюминатор. Кутията съдържаше последователно свързани превключватели, разположени около малък кръгъл бутон. Тя представляваше командното табло на манипулатора — механична ръка, тежка близо два килограма, която висеше като недъгава от долната част на носа на „Сафо I“.

Мъркър натисна бутона, който задействаше механичната ръка. После пръстите му ловко заиграха по таблото, след като механизмът зажужа и ръката се изопна с цялата си дължина от два метра. Двайсет сантиметра не й достигаха, за да хване стърчащата от дъното фуния.

— Нужни са ми още трийсетина сантиметра напред — отбеляза Мъркър.

— Бъди готов — каза Джордино. — Придвижването може да промени положението ми.

Фунията като че ли премина с мъчителна бавност под клещите от неръждаема стомана на манипулатора. Мъркър внимателно отвори щипците над уширението на фунията, после натисна друг бутон и те се затвориха, но не навреме; подводният поток пое подводницата и я завъртя. Щипците се затвориха празни на не повече от два сантиметра над предмета.

— Тя се завърта наляво — извика Джордино. — Не мога да я удържа.

Пръстите на Мъркър бързо се задвижиха по таблото на кутията. Правеше втори опит да хване фунията в движение. Ако и сега не успееше, щеше да стане почти невъзможно да открие повторно местонахождението й при ограничената видимост. По челото му избиха капчици пот, ръцете му се напрегнаха.

Той изви механичната ръка, както бе неподвижна, и обърна клещите на шест градуса към десния борд, компенсирайки по този начин обратното въртене на „Сафо I“. Натисна отново бутона и клещите се спуснаха надолу, като почти едновременно с това движение се затвориха и щипките. Разширеният отвор на фунията бе между тях.

Мъркър успя.

Сега той задвижи ръката нагоре, изтегляйки внимателно фунията от вечното й жилище в тинята. Потта вече се стичаше в очите му, но мъжът ги държеше отворени. Не биваше да спира — едно погрешно движение и предметът щеше завинаги да изчезне на морското дъно.

След малко слизестата тиня охлаби прегръдката си и фунията, вече свободна, започна да се издига към илюминатора.

— Боже мой! — прошепна Удсън. — Това не е фуния.

— Прилича на хорна — каза Мъркър.

Гън поклати глава.

— Това е корнет.

— Как разбра? — Джордино бе станал от лоцманския пулт и се взираше над рамото на Гън през прозорчето.

— Навремето свирех на корнет в гимназиалния оркестър.

Сега вече и другите го разпознаха. Лесно успяха да различат блестящия чашковиден наустник на тялото и зад него — извитите тръби, водещи към клапите и мундщука.

— Съдейки по вида му — отбеляза Мъркър, — той е месингов.

— Точно затова магнитомерът на Мънк едва го е засякъл на скалата — поясни Джордино. — Мундщукът и подвижните клапи са единствените му части, които съдържат желязо.

— Интересно, колко ли време е престоял там? — попита Дръмър, без да се обръща към никого определено.

— На мен ми е по-любопитно да разбера откъде се е взел — каза Мъркър.

— Явно е бил хвърлен от някой кораб — подхвърли нехайно Джордино. — Сигурно на някое хлапе му е писнало от уроци по музика.

— А може би и собственикът му се намира някъде тук — допълни Мъркър, без да вдига поглед.

Спенсър потръпна.

— Що за смразяваща мисъл от твоя страна.

Вътрешността на „Сафо I“ се изпълни с мълчание.

25.

Старомодният тримоторен аероплан Форд, известен в историята на авиацията като Тенекиената гъска, изглеждаше толкова тромав във въздуха, но въпреки това направи вираж изящно и величествено като албатрос, когато се приготви за последната си отсечка към пистата на националното летище на Вашингтон.

Пит издърпа назад трите ръчки за газта и старата птица се приземи с лекотата на есенно листо, целунало избуяла трева. Той придвижи бавно машината към един от хангарите на НЮМА в северния край на летището, където очакващият го екип по поддръжката запря с клинове колелата и го беляза с рутинния знак за спиране. След като изключи мотора, Пит загледа как витлата със сребристи краища постепенно забавиха оборотите си и спряха, проблясвайки в слънцето на късния следобед. После той свали слушалките си, освободи ключалката на страничния прозорец от своята страна и го отвори.

Бръчка на озадачение бавно проряза челото на Пит и се задържа в потъмнялата от слънцето и загрубяла кожа. Един мъж стоеше на асфалта пред него и като обезумял му махаше с ръце.

— Може ли да се кача? — провикна се Джийн Сийграм.

— Аз слизам — извика в отговор Пит.

— Не, моля ви, останете на мястото си.

Пит сви рамене и се облегна назад в пилотското кресло. Само след секунди Сийграм се качи на тримоторника и отвори вратата на кабината. Беше облечен с изискан светлокафяв костюм с жилетка, но множеството гънки, набраздили плата, разваляха елегантния му външен вид. Личеше, че мъжът не бе помирисвал легло най-малко от двайсет и четири часа.

— Откъде намерихте тази великолепна стара машина? — попита Сийграм.

— Случайно се натъкнах на нея в Кефлавик, Исландия — отвърна Пит. — Успях да я купя за сносна цена и я докарах в Щатите.

— Истинска красавица.

Пит му посочи мястото на втория пилот.

— Сигурен ли сте, че искате да разговаряме точно тук? След малко слънцето ще превърне кабината в същинска пещ.

— Това, което имам да ви казвам, няма да отнеме много време. — Сийграм се настани удобно на седалката и изпусна дълбока въздишка.

Пит го огледа. Имаше вид на човек, хванат в капан и лишен от всякакво желание… Горд човек, който се е поставил в безкомпромисно положение.

Сийграм не извърна лице към Пит, когато заговори; продължи да гледа напрегнат през предното стъкло.

— Предполагам, че се питате какво правя тук — каза той.

— Мина ми такава мисъл.

— Имам нужда от помощта ви.

Така значи. Нито дума за грубото държане на миналата среща. Никакви предисловия, най-безцеремонно — направо към молбата.

Пит присви очи.

— По някаква незнайна причина останах с чувството, че моята компания ви е толкова приятна, колкото и тази на сифилитик.

— Вашите чувства, моите чувства нямат значение. Това, което има значение, е, че правителството ни отчаяно се нуждае от вашите способности.

— Способности… отчаяно се нуждае… — Пит не скри изненадата си. — Нещо ме будалкате, Сийграм.

— Повярвайте ми, ще ми се да е така, но адмирал Сандекър ме увери, че вие сте единственият човек, комуто може да се възложи известна надежда да се справи с една щекотлива работа.

— Каква работа?

— Изваждането на „Титаник“.

— И таз хубава! Нищо друго, освен една операция по изваждането на кораб не може да наруши еднообразието на… — Пит млъкна насред изречението, тъмнозелените му очи се разшириха и в лицето му нахлу кръв. — Кой кораб казахте? — Този път гласът му се чу като дрезгав шепот.

Сийграм го погледна развеселен.

— „Титаник“. Навярно сте чувал за него.

Може би десет секунди изминаха в пълно мълчание, докато Пит седеше като втрещен. После попита:

— Давате ли си сметка какво предлагате?

— Напълно.

— Това не може да стане! — Лицето на Пит продължаваше да изразява недоверчивост, гласът му пак шепнеше дрезгаво. — Дори и да беше технически възможно, а то не е, ще са нужни стотици милиони долари… и после, съществува безкрайната законна пречка от страна на първоначалните собственици и застрахователните компании по отношение на правата за изваждането на кораба.

— В момента над двеста инженери и учени работят по техническите проблеми — поясни Сийграм. — Финансирането ще бъде уредено от таен правителствен бюджет. А колкото до законните права, не мислете за тях. Според международния закон, когато един плавателен съд е изчезнал без надеждата да бъде намерен, той става прицел за всеки, който желае да вложи пари и труд в спасителна операция. — Сийграм отново се обърна и се загледа през предното стъкло. — Вие не можете да разберете, Пит, колко важно е това начинание. „Титаник“ представлява нещо много повече от съкровище или историческа стойност. Дълбоко в неговите товарни трюмове има нещо, което е от жизнено значение за сигурността на нацията ни.

— Нали ще ми простите, ако ви кажа, че това звучи доста пресилено.

— Възможно е, но под патриотарщината се крие самата истина.

Пит поклати глава.

— Думите ви са чиста фантазия. „Титаник“ лежи на близо четири хиляди метра под водата. Налягането на такива дълбочини стига до няколко хиляди килограма на квадратен сантиметър, господин Сийграм. Не на квадратен метър или километър, а на сантиметър. Трудностите и пречките са смайващи. Досега никой не е направил сериозен опит да извади „Андреа Дория“ или „Лузитания“ от дъното… а те и двата са само на деветдесет метра под повърхността.

— Щом можем да пращаме хора на луната, ще можем да извадим отново „Титаник“ на бял свят — не отстъпваше Сийграм.

— Тук няма място за сравнение. Цяло десетилетие беше нужно, за да се изпрати четиритонна капсула на лунната повърхност. А издигането на четирийсет и пет тона стомана е нещо съвсем различно. Ще минат месеци само докато бъде открит корабът.

— Претърсването е вече в ход.

— Нищо не съм чул…

— За предприето търсене — довърши вместо него Сийграм. — И няма как да сте чул. Докато операцията не прехвърли границите на сигурността, тя ще бъде секретна. Дори вашият помощник-директор по специалните проекти Албърт Джордано…

— Джордино.

— Да, Джордино, благодаря. Точно в този момент той провежда проучвателен сондаж по дъното на Атлантическия океан в пълно неведение на истинската мисия.

— Но експедицията „Течението Лорелай“… Първоначалната мисия на „Сафо I“ беше да проследи дълбоко океанско течение.

— Навременно съвпадение. Адмирал Сандекър успя да нареди подводницата да навлезе в района на последното известно местонахождение на „Титаник“ само часове преди плавателния съд да се издигне на повърхността по определения график.

Пит се обърна и проследи с поглед един реактивен самолет, който се издигаше от главната писта на летището.

— Но защо точно аз? Какво съм направил, за да заслужа покана за нещо, което се очертава като най-вятърничавия проект на века?

— Вие няма да присъствате само като гост, уважаеми Пит. Вие лично ще ръководите цялостната операция по изваждането на кораба.

Пит погледна мрачно.

— Но въпросът си остава — защо точно аз?

— Уверявам ви, че не подборът ме въодушевява — отвърна Сийграм. — Но тъй като НЮМА е най-големият известен и авторитетен източник на океанографска наука в страната, тъй като водещите специалисти по дълбоководни спасителни операции са членове на нейния състав и тъй като вие сте директор по специалните проекти на агенцията, изборът е паднал на вас.

— Мъглата започва да се вдига. Това е просто случай, в който аз се явявам с неподходяща професия в неподходящ момент.

— Тълкувайте го както искате — отегчено каза Сийграм. — Но трябва да призная, че ми направи огромно впечатление ваш доклад относно довеждането на невероятно трудни проекти до успешен завършек. — Той извади носна кърпа и попи потта от челото си. — Може би трябва да добавя и другия фактор, който натежа много във ваша полза — че вие сте смятан за нещо като експерт по „Титаник“.

— Събирането и изучаването на спомени, свързани с „Титаник“, ми е хоби, нищо повече. Но трудно може да ми отреди ролята на ръководител по изваждането му.

— Въпреки това, господин Пит, адмирал Сандекър ми каза, че вие сте — използвам неговите думи — гений в ръководенето на хора и в координирането на материално-техническото обезпечаване. — Той хвърли несигурен поглед към Пит. — Ще приемете ли работата?

— Не вярвате, че мога да я отхвърля, нали, Сийграм?

— Честно казано, не. Но когато човек виси на косъм от скала, малко му е трудно да има мнение относно кой да дойде да го спаси.

По устните на Пит се появи лека усмивка.

— Вярата ви в мен е трогателна.

— Е?

За известно време Пит остана вглъбен в мисли. Най-подир кимна почти незабележимо и погледна Сийграм право в очите.

— Добре, приятел, твой съм. Но не бързай да броиш пилците, докато онзи ръждясал негоден кораб не бъде закотвен на нюйоркското пристанище. В Лас Вегас няма човек, който ще прахоса на вятъра второ залагане на това лудо приключение. Когато открием „Титаник“, ако изобщо открием „Титаник“, корпусът му може и да не е в състояние да бъде изваден. Но в края на краищата нищо не е напълно невъзможно и въпреки че не мога да почна да гадая какво толкова ценно за правителството има в него, та да оправдае труда, все пак ще опитам, Сийграм. Но нищо повече не обещавам.

Пит се усмихна широко и скочи от пилотското кресло.

— Край на разговора. А сега, хайде да излизаме от тази сауна и да потърсим някое приятно заведение с климатична инсталация, в което да ме почерпиш едно питие. Това е най-малкото, което можеш да направиш, след като успя да извършиш най-голямото подмамване на годината.

Сийграм стоеше на мястото си, твърде изтощен да направи каквото и да е друго, освен да свие рамене в безпомощно съгласие.

26.

Отначало Джон Воугъл се отнесе към корнета просто като с поредния предмет за реставрация. По форма той съвсем не представляваше някаква рядкост. В конструкцията му нямаше нищо, което да привлече вниманието на някой колекционер. В момента състоянието му не можеше да привлече ничие внимание. Клапите му бяха ръждясали и здраво затворени; месингът беше обезцветен от натрупана особен вид мръсотия, а калта, запушила вътрешността на тръбите му, излъчваше противна миризма на риба.

Воугъл реши, че корнетът е недостоен за вниманието му; щеше да го даде на някой от помощниците му да го възстанови. Екзотичните инструменти — на тях именно Воугъл обичаше да възвръща първоначалното им състояние: древни китайски и римски тромпети с дълги, прави тръби и пронизителни тонове; износени стари хорни на ранните джазови величия; инструменти с прикрепено към тях късче история — тях Воугъл възстановяваше с търпението на часовникар, като неуморно влагаше майсторството си, докато предметът не заблестеше като нов и не засвиреше с брилянтно чисти тонове.

Той уви корнета в стара калъфка за възглавница и го остави до отсрещната стена на канцеларията си.

Апаратът „Ексикютоун“ върху бюрото му тихо иззвъня.

— Да, Мери, какво има?

— На телефона е адмирал Джеймс Сандекър от НЮМА. — Гласът на секретарката му стържеше по интеркома като нокти върху черна дъска. — Казва, че е спешно.

— Добре, свържи ме. — Воугъл вдигна слушалката. — Джон Воугъл слуша.

— Господин Воугъл, обажда се Джеймс Сандекър.

Фактът, че Сандекър бе набрал лично номера и не се перчеше със званието си, направи впечатление на Воугъл.

— Да, господин адмирал, с какво мога да ви услужа?

— Получихте ли го?

— Какво да съм получил?

— Една стара тръба.

— А, корнетът — сети се Воугъл. — Тази сутрин го намерих на писалището си без никакви пояснения. Предположих, че е дарение за музея.

— Моите извинения, господин Воугъл. Трябваше да ви предупредя, но бях претрупан с работа.

Искрено извинение.

— С какво мога да ви помогна, господин адмирал?

— Ще ви бъда признателен, ако можете да изследвате това нещо и да ме уведомите какво сте узнали за него. Дата на производство и тъй нататък.

— Поласкан съм, сър. Но защо точно аз?

— След като сте главен уредник на залата за музика към вашингтонския музей, естествено е да се обърна към вас. Освен това наш общ приятел ми каза, че светът е загубил още един Хари Джеймс, когато сте решил да станете учен.

Боже мой, помисли си Воугъл, той има предвид президента. Още една точка в полза на Сандекър. Явно има силни връзки.

— По това може да се спори — рече Воугъл. — Кога искате да ви представя доклада си?

— Във възможно най-кратък и удобен за вас срок.

Воугъл се усмихна под сурдинка. Учтивата молба си заслужаваше допълнителни усилия.

— Най-много време ще отнеме процесът на галванизация, за да се премахне корозията. С малко късмет, до утре сутринта ще мога да ви кажа нещо.

— Благодаря ви, господин Воугъл — бързо каза Сандекър. — Много съм ви задължен.

— Разполагате ли с някакви сведения относно как и къде сте намерили корнета, които могат да ми помогнат?

— Предпочитам да не ви казвам. Моите хора биха искали да узнаят мнението ви без никакво внушение или упътване от наша страна.

— Искате да сравните моите открития с вашите, така ли?

Гласът на Сандекър долетя остро през слушалката.

— Просто искаме да потвърдите нашите надежди и очаквания, господин Воугъл, нищо повече.

— Ще направя всичко възможно, господин адмирал. Дочуване.

— Успех!

Воугъл остана няколко минути загледан в калъфката за възглавница в ъгъла и с ръка върху телефона. После натисна бутона на „Ексикютоун“-а.

— Мери, не ме свързвай с никого до края на деня и поръчай да ми донесат средно голяма пица с канадски бекон и два литра бургундско „Гало“.

— Пак ли ще се затворите в тая мухлясала стара работилница? — изстърга от апарата гласът на Мери.

— Да — въздъхна Воугъл. — Очертава се дълъг ден.

Най-напред Воугъл направи няколко снимки на корнета от различен ъгъл. После записа в един голям бележник размерите, общото състояние на видимите части и степента на потъмняването и на чуждата материя, напластена по повърхността. Вече гледаше на корнета с повишен професионален интерес. Оказа се първокласен инструмент; месингът беше от добро търговско качество, а малките отвори на тялото и клапите говореха, че е бил изработен преди 1930 година. Той установи, че онова, което бе помислил за ръжда, е само твърд налеп от кал, който се отлюспваше с леко натискане на гумената лъжица.

После Воугъл накисна инструмента във вода, омекотена с разреден калгон, като леко разбъркваше течността и сменяше от време на време съда, да отмие мръсотията. До полунощ той разглоби целия корнет. Тогава се залови със скучната работа да почиства металните повърхности с лек разтвор на хромова киселина, за да възстанови блясъка на месинга. Полека-лека, след няколко изплаквания, върху тялото започна да се появяват няколко богато украсени букви, вплетени в спираловиден орнамент.

— Господи! — възкликна на глас Воугъл. — Това е представителен модел.

Той взе лупата и огледа надписа. Когато остави увеличителното стъкло и посегна към телефона, ръцете му трепереха.

27.

Точно в осем часа Джон Воугъл бе въведен в кабинета на Сандекър на последния етаж на десететажна сграда със соларно остъкляване, в която се помещаваше главният щаб на НЮМА. Очите му бяха кървясали, а и той не направи никакъв опит да скрие прозявката си.

Сандекър излезе иззад бюрото си и се ръкува с Воугъл. Ниският, наперен адмирал трябваше да извие глава назад, за да погледне в очите посетителя си. Воугъл беше висок метър и деветдесет и пет, имаше благо лице и бухнали кичури бяла коса, ограждащи плешивата му глава. Той втренчи кафявите си като на Дядо Коледа очи в адмирала и разтегли устни в сърдечна усмивка. Сакото му беше старателно изгладено, но панталонът му бе смачкан и целият на петна от коленете надолу. От мъжа лъхаше миризма на пияница.

— Е, радвам се да се запозная с вас — поздрави го Сандекър.

— Удоволствието е мое, господин адмирал. — Воугъл постави на килима калъф за тромпет. — Извинете, че се появявам в такъв мърляв вид.

— Тъкмо щях да кажа — отвърна Сандекър, — че изглежда сте имали тежка нощ.

— Когато човек си обича работата, времето и неудобствата нямат почти никакво значение.

— Така е. — Сандекър се обърна и кимна към един дребен като джудже мъж, застанал в ъгъла на кабинета. — Господин Джон Воугъл, мога ли да ви представя командир Руди Гън.

— Разбира се. Командир Гън — усмихна се Воугъл, — аз съм един от милионите, които всеки ден следят чрез вестниците вашата експедиция „По течението Лорелай“. Не мога да не ви поздравя, господин командир. Това е голямо постижение.

— Благодаря ви — отвърна Гън.

Сандекър посочи още един мъж, който седеше на дивана.

— А това е моят директор по специалните проекти Дърк Пит.

Воугъл кимна на смуглото лице, което се набръчка от усмивка.

— Господин Пит.

Пит стана и кимна в отговор.

— Господин Воугъл.

Воугъл седна и извади протрита стара лула.

— Ще възразите ли, ако запуша?

— Съвсем не. — Сандекър взе една пура „Чърчил“ от кутията с овлажнител и я вдигна високо.

— И аз ще се присъединя към вас.

Воугъл разпали чашката на лулата си, облегна се назад и рече:

— Кажете ми, господин адмирал, корнетът на дъното на Северния Атлантик ли е бил намерен?

— Да, точно на юг от Гранд Банкс край Нюфаундленд. — Той погледна Воугъл със съмнение. — Как отгатнахте?

— Елементарно заключение.

— Какво можете да ни кажете за него?

— Доста неща всъщност. Първо, инструментът е от висока класа, изработен за професионален музикант.

— Значи няма вероятност да е принадлежал на някой любител? — попита Гън, спомняйки си думите на Джордино на „Сафо I“.

— Не — отвърна равнодушно Воугъл. — Няма такава вероятност.

— Можахте ли да определите времето и мястото на производството му? — поинтересува се Пит.

— Приблизителният месец е или октомври, или ноември. Точната година е 1911. И е бил изработен от много известната и представителна стара английска фирма „Бузи-Хокс“.

В погледа на Сандекър се четеше уважение.

— Вие сте свършили забележителна работа, господин Воугъл. Честно казано, ние се съмнявахме, че изобщо ще узнаем точната страна, а още по-малко — действителния производител.

— Това не е плод на изследователска надареност от моя страна, уверявам ви — заяви Воугъл. — Видите ли, корнетът е представителен модел.

— Представителен модел ли?

— Да. Обикновено всяко метално изделие, за чиято изработка е нужно голямо умение и е високо оценено като вещ, се гравира, за да отбележи някакво необикновено събитие или изключителна заслуга.

— Често срещана практика сред производителите на оръжие — отбеляза Пит.

— Както и сред създателите на изящни музикални инструменти. В случая този е бил подарен на служител от неговата фирма като награда за работата му. Върху тялото на корнета красиво са гравирани датата на връчването на подаръка, имената на производителя, на служителя и на фирмата.

— Значи можете да ни кажете чие притежание е бил? — попита Гън. — Гравюрата се чете, така ли?

— О, да. — Воугъл се наведе и отвори калъфа. — Ето и вие можете да я прочетете. — Той остави корнета върху бюрото.

Дълго време тримата мъже само гледаха инструмента, без да продумат — лъскав инструмент, чиито златни повърхности отразяваха сутрешните слънчеви лъчи, струящи през прозореца. Корнетът изглеждаше като чисто нов. Всеки сантиметър от него бе лъснат до пълен блясък, а сложната гравюра на морски вълни върху тръбата и тялото личеше ясно като в деня, в който е била направена. Сандекър погледна Воугъл над корнета и повдигна вежди в израз на подозрение.

— Господин Воугъл, вие като че ли не разбирате сериозността на положението. На мен никак не ми е до шеги.

— Да — отсече Воугъл, — признавам, че не разбирам сериозността на положението. Но това, което разбирам, е, че моментът е страхотно вълнуващ. И повярвайте ми, господин адмирал, това не е шега. Близо двайсет и четири часа отделих за реставриране на вашата находка. — Той подхвърли дебела папка върху бюрото. — Ето моят доклад, придружен със снимки и правените стъпка по стъпка бележки по време на реставрационния процес. Тук има и пликове, съдържащи различните видове остатъци и мръсотии, които премахнах, както и частите, които замених. Нищо не съм пропуснал.

— Извинете ме — каза Сандекър. — И все пак струва ми се някак неприемливо, че инструментът, който ви изпратихме вчера, и инструментът върху бюрото ми е един и същ. — Сандекър млъкна и размени поглед с Пит. — Нали разбирате, ние…

— … Мислели сте, че корнетът е преседял на дъното много дълго време — довърши мисълта му Воугъл. — Съвсем наясно съм накъде биете, господин адмирал. И признавам, че аз също съм в недоумение за удивителното състояние на инструмента. Работил съм върху куп музикални инструменти, които са стояли в солена вода в порядъка само между три и пет години, а имаха далеч по-окаян вид от този. Не съм океанограф, така че отговорът на загадката ми убягва. Мога обаче да ви кажа с точност до деня колко време този корнет е бил под водата и как се е озовал там.

Воугъл се пресегна и взе хорната. После сложи очила без рамки и започна да чете на глас:

— Подарен на Греъм Фарли в знак на искрена благодарност за изисканото изпълнение, включено в развлекателната програма за нашите пътници, от признателната управа на параходната служба „Бялата звезда“. — Воугъл свали очилата си и се усмихна любезно на Сандекър. — Когато разчетох думите „параходна служба Бялата звезда“, рано тази сутрин измъкнах от леглото мой приятел, за да го накарам да се поразрови из папките във Военноморския архив. Той ми се обади половин час преди да тръгна към вас. — Воугъл замълча, извади носна кърпа от джоба си и издуха носа си. — Изглежда, Греъм Фарли е бил много известен в средите на параходната служба „Бялата звезда“. В продължение на три години той е бил соло корнетист на един от нейните плавателни съдове… Мисля, че се е наричал „Океаник“. Когато най-новият луксозен лайнер е бил подготвян за първото му пътуване, управата е подбрала изтъкнати музиканти от други нейни пътнически кораби и е сформирала, както се е смятало в ония дни, най-добрия оркестър на море. Греъм, естествено, е бил сред първите избраници. Да, господа, този корнет е стоял под повърхността на Атлантическия океан години наред… защото Греъм Фарли е свирил в утрото на 15 април 1912 година, докато вълните са погълнали и него, и „Титаник“.

Реакцията от разкритието на Воугъл беше смесена. Лицето на Сандекър стана полумрачно, полуподозрително; на Гън — сурово, а на Пит изразяваше непринуден интерес. Мълчанието в стаята се почувства по-тягостно, след като Воугъл напъха очилата си обратно в малкото си джобче.

— „Титаник“. — Сандекър повтори думата много бавно, като мъж, който с удоволствие си спомня името на красива жена. Той се вгледа проницателно във Воугъл; в погледа му продължаваше да се чете смесеният израз на съмнение и почуда. — Това е невероятно.

— Но факт — нехайно подхвърли Воугъл. — Да приема ли, командир Гън, че корнетът е бил открит от „Сафо I“?

— Да, почти в края на пътуването й.

— Излиза, че вашата подводна експедиция се е натъкнала на допълнително възнаграждение. Жалко, че не сте попаднали на самия кораб.

— Да, жалко — потвърди Гън, отбягвайки погледа на Воугъл.

— Аз продължавам да съм в недоумение относно състоянието на инструмента — каза Сандекър. — Не съм очаквал, че реликва, престояла седемдесет и пет години в морето, ще изглежда тъй малко повредена.

— Липсата на корозия поставя любопитен въпрос — отвърна Воугъл. — Повече от сигурно е, че месинга издържа на атмосферни влияния, но странно как металните части, съдържащи желязо, са запазили първоначалното си състояние. Както виждате, оригиналният мундщук е почти непокътнат.

Гън гледаше корнета, сякаш беше свещеният Граал.

— Може ли да свири?

— Да — отвърна Воугъл. — И то много хубаво, струва ми се.

— Не сте ли го пробвал?

— Не… не съм. — Воугъл с благоговение прокара пръсти през клапите на корнета. — Досега винаги с моя помощник сме изпробвали чистотата на тона на всеки меден инструмент, който сме реставрирали. Сега обаче не посмях.

— Не ви разбирам — рече Сандекър.

— Този инструмент напомня за кратка, но храбра постъпка, извършена по време на най-печалната морска трагедия в човешката история — поясни Воугъл. — Не е нужно голямо въображение, за да си представи човек как Греъм Фарли и колегите му музиканти са утешавали изплашените пътници на кораба с музиката си, жертвайки всякаква мисъл за тяхното собствено оцеляване, докато „Титаник“ бавно е потъвал в студените води. Последната мелодия на този корнет е излизала от устните на много смел човек. По моему ще бъде светотатство, ако някой друг някога засвири на него.

Сандекър гледаше Воугъл, изучавайки всяка черта на лицето на възрастния мъж, сякаш го виждаше за първи път.

— „Есен“ — зашепна някак несвързано, като че ли на себе си Воугъл. — „Есен“ е стар химн. Това е била последната мелодия, която Греъм Фарли е свирил на корнета си.

— А не „По-близо до тебе, Господи“? — попита бавно Гън.

— Това е измислица — обади се Пит. — Последният тон, който се е чул от „Титаник“ точно пред самия край, е бил от „Есен“.

— Вие, изглежда, доста сте запознат с историята на „Титаник“ — отбеляза Воугъл.

— Корабът и неговата трагична съдба са нещо като заразна болест — отвърна Пит. — Възбуди ли ти се веднъж интересът, треската мъчно може да се овладее.

— Корабът сам по себе си не ме привлича особено. Но като специалист по историята на музикантите и техните инструменти, сагата на оркестъра на „Титаник“ винаги е разпалвала въображението ми. — Воугъл постави корнета в калъфа, затвори капака и го подаде през бюрото на Сандекър. — Ако нямате повече въпроси, господин адмирал, смятам да се отдам на една обилна закуска и да се метна в леглото. Прекарах тежка нощ.

Сандекър се изправи на крака.

— Много сме ви задължени, господин Воугъл.

— Надявах се да чуя това. — Очите на „Дядо Коледа“ примигнаха дяволито. — Има начин, по който можете да ми се отплатите.

— Какъв е той.

— Да дарите корнета на вашингтонския музей. Той ще бъде почетен експонат в нашата Зала за музика.

— Веднага щом нашите лаборанти изследват инструмента и вашия доклад, аз ще ви го изпратя.

— Благодаря ви от името на директорите на музея.

— Но не го приемайте като дарение.

Воугъл погледна колебливо адмирала.

— Не ви разбирам.

Сандекър се усмихна.

— Нека го наречем дългосрочен заем. Това ще ни спести разправиите, в случай че се наложи да го поискаме за временно ползване.

— Дадено.

— И още нещо — продължи Сандекър. — Нито дума не сме съобщили на пресата за находката. Ще ви бъда благодарен, ако засега и вие бъдете на наша страна.

— Не разбирам мотивите ви, но, разбира се, ще зачета молбата ви.

Дългунестият уредник на музея се сбогува и си тръгна.

— По дяволите! — изруга Гън миг след като вратата се затвори. — Сигурно сме минали на един хвърлей разстояние от корпуса на „Титаник“.

— Положително сте се намирали на косъм от него — съгласи се Пит. — Хидролокаторът на „Сафо“ проучва в радиус от двеста метра. „Титаник“ вероятно се е намирал точно отвъд края на обхвата ви.

— Само да имахме повече време. И поне да знаехме какво търсим, дявол го взел!

— Забравяте — намеси се Сандекър, — че вашите основни цели бяха да изпробвате „Сафо I“ и да проведете опити върху течението Лорелай. Океанографите ще има да проучват подробно в продължение на две години данните, които събрахте за дълбоководните течения. Съжалявам единствено за това, че не можехме да ви въведем към какво се домогвахме, но Джийн Сийграм и хората му по сигурността настояха дума да не казваме за каквото и да било сведение, свързано с „Титаник“, докато не сме в разгара на операцията по изваждането му.

— Няма да съумеем да запазим мълчание още дълго време — каза Пит. — Всички осведомителни средства в света скоро ще надушат по нещо за най-грандиозното историческо откритие след отварянето на гробницата на Тутанкамон.

Сандекър стана от бюрото си и отиде до прозореца. Когато заговори, думите му излизаха много бавно и се чуваха така, сякаш идваха от далечно разстояние, носени от вятъра.

— Корнетът на Греъм Фарли.

— Моля, сър?

— Корнетът на Греъм Фарли — повтори замислен Сандекър. — Ако трябва да съдим по тази стара хорна, значи „Титаник“ може би лежи там долу в черната бездна красив и запазен, както в нощта, когато е потънал.

28.

За случайния наблюдател, застанал на брега, или за който и да е човек, излязъл да се поразходи с лодка по реката Рапъханък, тримата мъже, седнали отпуснато в стара, разнебитена гребна лодка, приличаха на най-обикновени запалянковци, тръгнали за риба в почивния им ден. Троицата бяха облечени с избелели ризи и дочени панталони и носеха спортни шапки, окичени с обичайните най-различни видове куки и стръв. Гледката беше съвсем типична — шестгнездовата каса за бира беше пусната във водата в рибарска мрежа, която се поклащаше до лодката.

Най-ниският от тримата — червенокос мъж с мършаво лице, се бе излегнал на кърмата и изглеждаше задрямал; държеше свободно пръта на въдицата, която беше закрепена към корковата тапа в червено и бяло и се полюшваше едва на шейсетина сантиметра от ватерлинията на лодката. Вторият мъж просто бе навел глава над едно отворено списание, а третият седеше изправен и механично извършваше движения на хвърляне на сребърна стръв. Той беше едър човек с доста охранен корем, който се подаваше през отворената му риза; имаше лениви сини очи и приветливо кръгло лице. Олицетворяваше съвършения образ на добродушния възстар дядо.

Адмирал Джоузеф Кемпър можеше да си позволи да изглежда добродушен. Когато притежаваш почти неограничена власт, каквато притежаваше той, не е нужно да гледаш с присвити хипнотизиращи очи или да бълваш огън като дракон. Адмиралът сведе поглед и се обърна с доброжелателен глас към дремещия мъж.

— Изненадан съм, Джим, че не си се запалил по риболова.

— Това трябва да се счита за най-безсмисленото нещо, практикувано от човека — отвърна Сандекър.

— Ами вие, господин Сийграм? Вие не сте хвърлили кука, откакто се закотвихме.

Сийграм вдигна глава от списанието и примижа към Кемпър.

— Ако се намери риба, оцеляла от замърсяването тук, господин адмирал, то тя ще изглежда като мутант от някой евтин филм на ужасите и ще бъде два пъти по-отвратителна на вкус.

— Тъй като вие, господа, ме поканихте тук — каза Кемпър, — започвам да подозирам, че в причината има нещо непочтено.

Сандекър нито потвърди, нито отрече.

— Джо, просто се отпусни и се наслаждавай на чудесната природа. Забрави за няколко часа, че си завеждащ „Кадри“ във Военноморските сили.

— Няма да е трудно, когато си до мен. Ти си единственият от всичките ми познати, който говори снизходително с мен.

Сандекър се усмихна.

— Не можеш да изживееш живота си с мисълта, че целият свят целува задника ти. Просто гледай на мен като на полезна терапия.

— Надявах се — въздъхна Кемпър, — че съм се отървал от теб веднъж завинаги, когато се уволни. Сега, изглежда, си се върнал да ме преследваш като досаден амбулантен търговец.

— Разбрах, че са скачали от радост в коридорите на Пентагона, след като напуснах.

— Да кажем по-точно, че не се проляха сълзи след твоето оттегляне. — Кемпър бавно започна да навива стръвта си. — И тъй, Джим, познавам те от доста години, за да не надуша в случая някакво изнудване. Какво сте си наумили двамата с господин Сийграм?

— Търсим „Титаник“ — отвърна нехайно Сандекър.

— Сериозно? — Кемпър продължи да навива макарата.

— Сериозно.

Кемпър отново метна въдицата.

— От какъв зор? Да му направите няколко снимки за публична изява ли?

— Не. За да го извадим на повърхността.

Кемпър спря да навива. Обърна се и погледна Сандекър.

— „Титаник“ ли каза?

— Да.

— Джим, момчето ми, този път май наистина си пуснал котва. Ако очакваш да повярвам…

— Това не са празни приказки — прекъсна го Сийграм. — Нареждането за операцията по изваждането му идва направо от Белия дом.

Очите на Кемпър зашариха по лицето на Сийграм.

— Значи трябва да приема, че вие представлявате президента?

— Да, сър. Точно така.

— Не мога да не призная — рече Кемпър, — че си вършите работата по странен начин, господин Сийграм. — Ако бъдете така любезен да ми дадете някакво обяснение…

— Точно затова сме тук, господин адмирал, да ви дадем обяснение.

Кемпър се обърна към Сандекър.

— И ти ли си в играта, Джим?

Сандекър кимна.

— Да кажем, че господин Сийграм говори тихо и държи адски грамаден прът.

— Добре, Сийграм, имате думата. Защо е това увъртане и защо толкова спешно искате да извадите този стар запуснат кораб?

— Всяко нещо по реда си, господин адмирал. Първо на първо, аз съм ръководител на строго секретен отдел към правителството, наречен Секция „Мета“.

— Изобщо не съм чувал за него — каза Кемпър.

— Ние не фигурираме в нито един бюлетин на федералните служби. Дори ЦРУ, ФБР и УНБ не разполагат с никакви данни за работата ни.

— Нелегална организация за технологически съвети — вметна рязко Сандекър.

— Ние надхвърляме обикновената организация за технологически съвети — поясни Сийграм. — Нашите хора разработват футуристични идеи и после се опитват да ги приложат на практика в успешни функциониращи системи.

— Това би струвало милиони долари — рече Кемпър.

— Скромността не ми позволява да спомена точната сума на бюджета ни, господин адмирал, но егото ми ме заставя да призная, че разполагам с малко над десетцифрено число.

— Боже мой! — смотолеви Кемпър под носа си. — Казвате, че разполагате с повече от милиард долара. Организация от учени, за чието съществуване не знае никой. Вие възбудихте любопитството ми, господин Сийграм.

— Както и моето — язвително вметна Сандекър. — Досега търсехте помощта на НЮМА чрез канали на Белия дом, като се представяхте като президентски съветник. Що за макиавелски подход?

— Защото президентът нареди строги мерки за сигурност, господин адмирал, за да не изтече информация към Конгреса. Последното нещо, от което се нуждае неговата администрация, е лов на вещици от страна на Конгреса във финансите на секцията „Мета“.

Кемпър и Сандекър се спогледаха и кимнаха. И двамата гледаха Сийграм в очакване да чуят останалото.

— И така — продължи Сийграм, — секцията „Мета“ разработи отбранителна система под кодовото име „Сицилиански проект“…

— „Сицилиански проект“ ли?

— Нарекохме го на името на стратегически шахматен ход, познат като Сицилианска защита. Проектът е замислен на базата на вариант на принципа на лазера. Например, ако насочим звукова вълна на дадена честота през среда, съдържаща възбудени атоми, можем да стимулираме звука до изключително високо състояние на лъчение.

— Подобно на лазерен лъч — отбеляза Кемпър.

— До известна степен — отвърна Сийграм. — Само че лазерът изпуска тесен лъч светлинна енергия, докато нашето изобретение излъчва широко, ветрилообразно поле от звукови вълни.

— Освен че проглушава сума ти тъпанчета, за какво друго служи? — поинтересува се Сандекър.

— Както си спомняте от гимназиалните си уроци, господин адмирал, звуковите вълни се разнасят в кръг подобно на вълните в езеро, предизвикани от хвърлено в него камъче. В случая на Сицилианския проект, ние можем да мултиплицираме звуковите вълни милиони пъти. После, когато се освободи тази огромна енергия, тя ще се разнесе в атмосферата, като изтласка въздушните частици напред с отприщената си сила и ще ги кондензира, докато те се съберат, за да образуват плътна, непробиваема стена в размер на стотици квадратни километри в диаметър. — Сийграм замълча и почеса носа си. — Няма да ви отегчавам с уравненията и техническите подробности, засягащи действителните измервателни уреди. Особеностите са твърде сложни, за да ги обсъждаме тук, но вие можете лесно да разберете потенциала. Всяка вражеска управляема ракета, изстреляна срещу Америка, влизайки в контакт с тази невидима защитна бариера, ще се разбие на парчета много преди да е навлязла в района на целите.

— Ама тази… тази система истинска ли е? — попита плахо Кемпър.

— Да, адмирале. Уверявам ви, че може да действа. Дори вече необходимият брой съоръжения за спиране на всеобщо ракетно нападение е в процес на изграждане.

— Господи! — възкликна Сандекър. — Това е най-съвременният вид оръжие.

— Сицилианският проект не е оръжие. Той е чисто научен метод за защита на страната ни.

— Трудно се побира във въображението — каза Кемпър.

— Просто си представете гърмежа при летене на реактивен самолет, усилен десет милиона пъти.

Кемпър изглеждаше напълно объркан.

— Но този звук… той няма ли да разруши всичко, което е на земята?

— Не. Енергийната сила е насочена към въздушното пространство и се натрупва по време на движение. За човек, който стои на морското равнище, въздействието й ще бъде същото, каквото и от далечен гръм.

— Какво общо има всичко това с „Титаник“?

— Елементът, необходим да възбуди оптималната степен на звуковото излъчване, е бизаният и именно там лежи нашата торба с късмети, господа, защото единственото известно в света количество на бизаниева руда е било натоварено на път за Съединените щати на борда на „Титаник“ през 1912 година.

— Ясно — кимна Кемпър. — Значи изваждането на кораба е последният ви отчаян опит да пуснете в действие вашата отбранителна система.

— Атомната структура на бизания е единствената, която дава резултат. След като програмирахме известните й свойства в нашите компютри, ние успяхме да проектираме съотношение трийсет хиляди към едно в полза на успеха.

— Но защо да се изважда целия кораб? — запита Кемпър. — Не може ли просто да се изтръгнат преградните му стени и да се вземе товара с бизания?

— Ще се наложи да си проправяме пътя към товарния трюм чрез взривяване на експлозиви. Опасността да унищожим рудата завинаги е огромна. Президентът и аз сме единодушни, че допълнителните разходи по изваждането на корпуса далеч превишават риска от загубата му.

Кемпър отново хвърли стръвта си.

— Вие сте реален мислител, Сийграм. Признавам ви тази черта. Но кое ви кара да смятате, че „Титаник“ е в такова състояние, че да бъде изваден цял? След седемдесет и пет години, прекарани на дъното, от него вероятно не е останало нищо, освен куп ръждясали боклуци.

— Моите хора имат теория по този въпрос — намеси се Сандекър, като остави настрани въдицата си, отвори чантата си за рибарски принадлежности и извади от нея плик. — Хвърли им един поглед. — Той подаде на Кемпър няколко снимки с формат десет на дванайсет сантиметра.

— Приличат ми на някакви подводни боклуци — отбеляза Кемпър.

— Точно така е — потвърди Сандекър. — Камерите на нашите подводници току се натъкват на разни предмети, изхвърлени от минаващи кораби. — Той посочи най-горната снимка. — Това е камбузна печка, намерена на дълбочина хиляда и двеста метра край Бермудските острови. Следващата е на блок на автомобилен двигател, заснет на хиляда и деветстотин метра, близо до Алеутските острови. И на двата предмета нямаше начин да определим времето на престоя им във водата. А тази пък е на самолет Груман Ф4Ф от Втората световна война, открит близо до Исландия на три хиляди метра. За него изровихме данни. На 17 март 1946 година поради изразходване на горивото лейтенант Щраус се е приводнил принудително в океана без никаква повреда.

Кемпър отдалечи следващата снимка на една ръка разстояние от очите си.

— Това пък чудо какво е?

— Това е заснето в момента на откриването му от „Сафо I“ по време на експедицията „По течението Лорелай“. Предметът, който отначало приличал на кухненска фуния, се оказа хорна. — Той показа на Кемпър снимка на инструмента, направена след реставрирането му от Воугъл.

— Това е корнет — поправи го Кемпър. — Казваш, че „Сафо I“ го е извадила?

— Да, от три хиляди и шестстотин метра. Лежал е на дъното от 1912 година.

Кемпър повдигна вежди.

— Да не би да ми кажеш още, че е от „Титаник“?

— Мога да ти покажа документирани доказателства.

Кемпър въздъхна и подаде обратно снимките на Сандекър. Раменете му увиснаха — стойка, издаваща изтощение и умора на мъж, който вече не е млад, мъж, който дълго време е носел на гърба си тежък товар. Той извади кутия бира от рибарската мрежа и издърпа халката на капака й.

— Какво доказват всички тези снимки?

Затворените устни на Сандекър се разтеглиха в лека усмивка.

— Доказателството е било пред очите ни в продължение на две години — тогава бе открит самолетът — но ние погледнахме съвсем през пръсти на възможностите. Е, разбира се, отличното състояние на самолета бе отбелязано, но нито един от моите океанографи не схвана значимостта на тези бележки. Истинските заключения си дойдоха на място едва когато „Сафо I“ извади хорната.

— Не те разбирам — безизразно рече Кемпър.

— Преди всичко — продължи Сандекър, — въпросният Ф4Ф съдържа деветдесет процента алуминий, а както знаеш, солената вода страхотно разяжда алуминия. Въпреки това самолетът, след като е прекарал в морето повече от четирийсет години, изглежда така, както в деня, в който е излязъл от завода. Същото е и с хорната. Тя е стояла под вода близо осемдесет години, а лъщи като дупе на пеленаче.

— Имате ли някакво обяснение? — попита Кемпър.

— Двама от най-кадърните океанографи в НЮМА вече обработват данните на компютри. Засега основната теория е, че това се дължи на комбинация от фактори: липсата на опустошителен морски живот на голяма дълбочина, ниска соленост или съдържание на сол на водата на дъното, ледените температури на дълбините и по-ниско съдържание на кислород, което забавя окисляването на метала. Един от тези фактори или всички заедно може би забавят разяждането на претърпелите корабокрушение кораби. Ще знаем повече ако и когато успеем да видим „Титаник“.

Кемпър остана замислен за миг.

— Какво искате от мен?

— Закрила — отвърна Сийграм. — Ако руснаците надушат с какво сме се заели, те ще опитат всичко, освен война, за да ни попречат и да заграбят бизания за себе си.

— Бъдете спокоен по този въпрос — каза Кемпър; гласът му изведнъж стана твърд. — Руснаците ще се позамислят, преди да окървавят ръцете си откъм нашата страна на Атлантическия океан. Операцията ви по изваждането на „Титаник“ ще бъде под закрила, господин Сийграм. Имате желязната ми дума за това.

Лека усмивка пробяга по лицето на Сандекър.

— Докато си предразположен към щедрост, Джо, да те питам какви са възможностите да наемем „Модок“?

— „Модок“ ли? — повтори Кемпър. — Той е най-добрият дълбоководен спасителен плавателен съд, с който разполагат Военноморските сили.

— Бихме могли да използваме и екипажа, който си върви с него — добави Сандекър.

Кемпър отърка студената бирена кутия по потното си чело.

— Добре, имате „Модок“ и екипажа му, плюс каквито още хора и оборудване ви е необходимо.

Сийграм въздъхна.

— Благодаря ви, адмирале. Много съм ви задължен.

— Нагърбили сте се с интересен замисъл — отбеляза Кемпър. — Но който е пълен с проблеми.

— Нищо не идва наготово — отвърна Сийграм.

— Какъв е следващият ви ход?

Сандекър побърза с отговора:

— Ще изпратим камери да определят местонахождението на потъналия параход и да заснемат повредите.

— Един бог знае какво ще откриете… — Кемпър изведнъж млъкна и посочи към подскачащата тапа на въдицата на Сандекър. — Божичко, Джим, ти май хвана риба!

Сандекър се наведе лениво през борда.

— Наистина — усмихна се Сандекър. — Да се надяваме, че и „Титаник“ ще бъде така отзивчив.

— Опасявам се, че тази надежда може да се окаже скъпоструващо поощрение — заяви Кемпър, без да се усмихне в отговор.



Пит затвори дневника на Хейс Брюстър и погледна над заседателната маса към Мел Донър.

— Това било значи.

— Цялата истина и нищо друго, освен истината — рече Донър.

— Но този бизаний или както там го наричате не е ли изгубил свойствата си, след като е престоял в морската вода толкова години?

Донър поклати глава.

— Знае ли човек? Досега никой не е държал в ръцете си достатъчно количество от него, та да каже със сигурност каква ще е реакцията му при каквито и да било условия.

— В такъв случай той може да се окаже негоден.

— Няма, ако рудата е затворена добре в утробата на „Титаник“. Нашето проучване показва, че трезорът е херметически затворен.

Пит се облегна назад и погледна към дневника.

— Адски е рисковано.

— Съзнаваме го.

— То е все едно да накараш група деца да извадят с няколко въжета и сал танк „Патън“ от езерото Ери.

— Съзнаваме го — повтори Донър.

— Само разходите по изваждането на „Титаник“ са извън представите — отбеляза Пит.

— Кажете една сума.

— През 1974 година ЦРУ плати над триста милиона долара за изваждането само на носа на руска подводница. Не бих се заел да изчислявам какво ще струва изваждането на пътнически лайнер, който тежи четирийсет и шест хиляди тона, от дълбочина близо четири хиляди метра.

— Тогава предположете.

— Кой ще брои пачките?

— Финансирането се поема от секцията „Мета“ — отвърна Донър. — Погледнете на мен просто като на дружелюбно настроен банкер. Кажете ми на каква сума според вас ще възлезе операцията по изваждането на суша и аз ще се погрижа тези средства да бъдат прехвърлени тайно в годишния експлоатационен бюджет на НЮМА.

— Двеста и петдесет милиона ще са необходими, за да се задвижи колелото.

— Това е по-малко от нашите изчисления — подметна нехайно Донър. — Предлагам ви да не се ограничавате толкова. Но за всеки случай ще уредя да получите допълнително още пет.

— Пет милиона?

— Не — усмихна се Донър, — петстотин милиона.



След като пазачът го пропусна през портала, Пит отби встрани от пътя и се обърна да погледне през телената ограда зданието на „Товарни коли и складове Смит“.

— Не мога да повярвам — каза той гласно на себе си. — На нищо от тая работа не мога да повярвам. — После бавно и с голямо усилие, сякаш се съпротивляваше на командите на хипнотизатор, Пит включи на първа скорост и потегли обратно към града.

29.

Денят беше особено изтощителен за президента. Срещите му с конгресмените от опозиционната партия бяха продължили едва ли не безкрайно; срещи, в които той бе правил в повечето случаи напразни опити да ги накара да подкрепят новия му законопроект за изменение на наредбите за данъка общ доход. После произнесе реч на конгреса на почти враждебно настроените щатски губернатори, последвана в по-късния следобед от разгорещено заседание с неговия нападателен и арогантен държавен секретар.

Сега, малко след десет часа, когато му оставаше да се справи с още едно неприятно усложнение, той седеше в мекото кресло, с чаша питие в дясната си ръка, а с лявата почесваше дългите уши на малкото си ловджийско куче с тъжни очи.

Срещу него, на широк диван с отделни възглавници, бяха седнали Уорън Никълсън, директорът на ЦРУ, и маршал Колинс, главният му съветник в службата по сигурност към Кремъл.

Президентът отпи глътка от чашата си и мрачно погледна двамата мъже.

— Имате ли и най-малката представа какво искате от мен?

Колинс неспокойно сви рамене.

— Откровено казано, сър, нямаме. Но ясно е, че това е случай, в който целта оправдава средствата. Аз лично смятам, че планът на Никълсън е страхотен. Отплатата от гледна точка на секретна информация би била направо смайваща.

— Ще ни струва доста скъпо — отбеляза президентът.

Никълсън се наведе напред.

— Повярвайте ми, сър, цената си заслужава.

— Лесно ви е да го кажете — отвърна президентът. — Вие и двамата нямате ни най-малко понятие за какво е Сицилианският проект.

— По това спор няма, господин президент — закима Колинс. — Той се пази в пълна тайна. Затова ни дойде като гръм от ясно небе, когато научихме за неговото съществуване от КГБ, а не от нашите сили за сигурност.

— Според вас доколко знаят руснаците?

— По този въпрос не сме напълно сигурни — отвърна Никълсън, — но малкото факти, с които разполагаме, сочат, че КГБ знае само кодовото име.

— Дявол го взел! — изропта тихо президентът. — Откъде може да е изтекла информация?

— Смея да предположа, че това е случайно изтекла информация — каза Колинс. — Моите хора в Москва щяха да надушат нещо, ако съветските разузнавателни аналитици смятаха, че са по следите на свръхсекретен американски отбранителен проект.

Президентът погледна Колинс.

— Откъде си сигурен, че проектът има нещо общо с отбраната?

— Щом като Сицилианският проект е тъй строго охраняем, както намекнахте, то на преден план изниква предположението за ново военно оръжие. И аз лично не се съмнявам, че в скоро време и руснаците ще стигнат до същото заключение.

— Не мога да не се съглася с разсъжденията на Колинс — вметна Никълсън.

— Които действат в наш интерес.

— Давай нататък.

— Ще подаваме на Съветското военноморско разузнаване сведения относно Сицилианския проект на малки порции. Ако лапнат въдицата… — Никълсън довърши мисълта си с жест на ръцете, показващ щракването на капан, — и тогава ние буквално ще притежаваме една от висшите съветски служби за събиране на разузнавателни данни.

Отегчена от човешкия говор, дребната хрътка на президента се протегна и кротко задряма. Замислен, президентът се загледа за известно време в животното, преценявайки наум вероятностите. Беше му мъчително да вземе решение. Имаше чувството, че забива нож в гърба на всичките си приятели от секцията „Мета“.

— Ще накарам човека, който оглавява проекта, да напише въвеждащ доклад — рече той накрая. — Никълсън, ти ще ми кажеш къде и как искаш да го получиш, така че руснаците да не заподозрат измамата. За всяка по-нататъшна информация, засягаща Сицилианския проект, ще се свързваш с мен и само с мен. Ясно?

Никълсън кимна.

— Лично аз ще уредя канала.

Президентът изглеждаше сломен и се отпусна в креслото си.

— Не искам да ви внушавам, господа — каза той уморено, — тъжния факт, че ако бъдем разкрити, всички ще бъдем дамгосани като предатели.

30.

Сандекър се наведе над голяма контурна карта на дъното на Северния Атлантик и продължи да върти показалката в ръката си. Погледна първо Гън, после Пит, който стоеше от другата страна на миниатюрния морски пейзаж.

— Едно не мога да разбера — заговори той след моментно мълчание. — Ако хорната може да послужи за указание, то „Титаник“ не се намира там, където се предполага.

Гън взе един тънък флумастер и направи малка отметка върху картата.

— Последното му местоположение, за което бе съобщено точно преди да потъне, е тук, на 41°46’N-50°14’W.

— А ти къде откри хорната?

Гън драсна още една отметка.

— Точното местоположение на надводната плаваща база на „Сафо I“ в момента, в който открихме корнета на Фарли, беше на шест мили на югоизток.

— Несъответствие с шест мили. Как е възможно?

— Имало е противоречиви доказателства относно местоположението на „Титаник“, когато е потъвал — поясни Пит. — Шкиперът на един от спасителните кораби, Маунт Темпъл, съобщил, че лайнерът се намирал много по на изток, като сведението му се е основавало на разположението на слънцето — далеч по-точно от предаденото от четвъртия офицер на „Титаник“ местоположение, направено без астрономически наблюдения веднага след като параходът се е блъснал в айсберга.

— Но корабът, който е качил оцелелите… мисля, че се казваше „Карпатия“ — възрази Сандекър, — се е движел към местоположението, дадено му от радиотелеграфиста на „Титаник“ и е влязъл в пряк контакт със спасителните лодки в порядъка на четири часа.

— Съществува известно съмнение, че „Карпатия“ действително е стигнала толкова бързо, както е уверявал капитанът му — отвърна Пит. — Ако е било така, то визирането на останките от корабокрушението и спасителните лодки може да е станало на няколко мили югоизточно от местоположението на „Титаник“, съобщено по радиото.

Сандекър безцелно почука по контура на картата.

— Това, господа, ни поставя между дявола и дълбокото синьо море, тъй да се каже. Дали да проведем нашето претърсване точно в района на 41°46’N-50°14’W? Или да заложим парите си на мястото на хорната на Греъм Фарли — на шест мили югоизточно? Ако загубим, един господ знае на колко акра недвижимо имущество на Атлантическия океан ще има да влачим подводните телевизионни камери, преди да се натъкнем на потъналия кораб. Ти какво ще кажеш, Руди?

Гън не се замисли.

— Тъй като нашата схема на претърсване със „Сафо I“ не ни доведе на или близо до обявеното местоположение на „Титаник“, предлагам да спуснем телевизионните камери в района на мястото, където открихме корнета на Фарли.

— А ти, Дърк?

Пит не отговори веднага. После каза:

— Давам гласа си за забавяне с четирийсет и осем часа.

Сандекър погледна нерешително над картата.

— Не можем да си позволим забавяне с един час, камо ли с четирийсет и осем.

Пит срещна погледа му.

— Предлагам да оставим засега камерите и да скочим направо към следващата стъпка.

— Каква е тя?

— Да спуснем управлявана от хора подводница.

Сандекър поклати глава.

— Неразумно. Една шейна с телевизионна камера, теглена от плавателен съд на повърхността, може да обхване пет пъти района за половината от времето, необходимо за бавнодвижеща се подводница.

— Не и ако определим предварително мястото на корабокрушението.

Лицето на Сандекър помръкна.

— И как предлагаш да извършиш това по-малко чудо?

— Ще издирим и най-дребното сведение, свързано с последните часове на „Титаник“, ще съберем оттук-оттам всички рапорти за скоростта, противоречивите данни за местоположението, водните течения, ъгъла, под който се е плъзнал под вълните, ще включим и мястото, където е лежал корнетът — изобщо всичко и ще пуснем тези сведения в компютрите на НЮМА. С малко повече късмет получените данни ще трябва да ни изведат право в „предния двор“ на „Титаник“.

— Това е логичен подход — призна Гън.

— Междувременно — вметна Сандекър — ще загубим два дни.

— Нищо няма да загубим, сър, а само ще спечелим — убеден отвърна Пит. — Адмирал Кемпър ни даде назаем „Модок“. В момента той е на док в Норфолк, оборудван и готов да отплава.

— Разбира се! — възкликна Гън. — „Сий Слъг“.

— Точно така — потвърди Пит. — „Сий Слъг“ е последен модел подводница на Военноморските сили, проектирана и построена специално за дълбоководни операции по изваждане и спасяване, и седи върху юта на „Модок“. След два дни Руди и аз можем да се озовем с двата плавателни съда над предполагаемия район на корабокрушението, готови да започнем претърсването.

Сандекър потърка брадичка с показалката.

— И после, ако компютрите са си свършили работата, аз ще ви подам точното местоположение на корабокрушението. Такава ли е картината?

— Да, сър, точно такава.

Сандекър се отдалечи от картата и се настани в едно кресло. После погледна решителните лица на Пит и Гън.

— Добре, господа, всичко е във ваши ръце.

31.

Мел Донър натисна звънеца на дома на Сийграм на „Чеви Чейс“ и потисна прозявка.

Сийграм отвори вратата и излезе на портата. Двамата си кимнаха мълчаливо, без обичайните сутрешни закачки и тръгнаха към паркираната до тротоара кола на Донър.

Сийграм седна в колата и се загледа унило през страничното прозорче; под очите му имаше тъмни кръгове. Донър включи на скорост.

— Приличаш на чудовището на Франкенщайн, преди да се съживи — каза Донър. — До късно ли работи снощи?

— Напротив, прибрах се рано — отвърна Сийграм. — Ужасна грешка; трябваше да поработя по-дълго. Тогава нямаше да остане много време за кавга между мен и Дана. Напоследък тя се държи толкова високомерно, че направо побеснявам. Накрая ми писна и се заключих в студиото си. Заспал съм на бюрото. Сега ме болят и такива части на тялото, за които не съм подозирал, че съществуват.

— Благодаря ти — рече Донър с усмивка.

Сийграм го погледна смаян.

— За какво има да ми благодариш?

— Задето постави още една тухла в решението ми да си остана ерген.

Двамата потънаха в мълчание, докато Донър си проправяше път през натовареното движение в този час на Вашингтон.

— Джийн — заговори най-подир Донър, — знам, че може и да се докачиш и ако искаш впиши ме в черния си списък, но ще ти кажа, че започваш да създаваш впечатление на самоизмъчващ се циник.

От страна на Сийграм нямаше никаква реакция, затова Донър продължи да настъпва.

— Защо не си вземеш отпуск за седмица-две и не заведеш Дана на някое тихо, слънчево място край морето. Махни се за известно време от Вашингтон. Изграждането на отбранителното съоръжение върви без засечки, а ние нищо не можем да направим относно бизания, освен да седим и да се молим момчетата на Сандекър от НЮМА да го извадят от „Титаник“.

— Аз съм нужен сега повече от всякога — заяви решително Сийграм.

— Само се заблуждаваш, за да гъделичкаш егото си. В момента нищо не зависи от нас.

По устните на Сийграм се появи лека усмивка.

— Ти си по-близо до истината, отколкото си представяш.

Донър му хвърли бърз поглед.

— Какво имаш предвид?

— Че нищо не зависи от нас — повтори равнодушно думите му Сийграм. — Президентът ми нареди да пусна сведения за Сицилианския проект на руснаците.

Донър отби към ръба на тротоара и слисан погледна Сийграм.

— Боже мой, защо?

— Уорън Никълсън от ЦРУ убедил президента, че като подаваме по малко сурови данни за проекта на руснаците, той можел да контролира една от техните висши разузнавателни мрежи.

— Не вярвам нито дума от това — рече Донър.

— Няма никакво значение дали вярваш или не — сопна му се Сийграм.

— Ако това, което говориш, е истина, какво ще извлекат руснаците от тия чопнати оттук-оттам сведения? Без необходимите подробни уравнения и изчисления на тях ще им трябват най-малко две години, докато сглобят работна теория на хартия. А пък без бизаний целият замисъл е безполезен.

— Те могат да построят експлоатационна система в порядъка на трийсет месеца, ако първи сложат ръце на бизания.

— Невъзможно. Адмирал Кемпър никога няма да го допусне. Той на бърза ръка ще прогони руснаците, ако те се опитат да ограбят „Титаник“.

— Я си представи — прошепна едва чуто Сийграм, — само си представи, че на Кемпър му бъде заповядано да се оттегли и да не предприема нищо.

Донър се облегна върху волана и се почеса по челото в недоумение.

— Да не би да искаш да повярвам, че президентът на Съединените щати работи за комунистите?

Сийграм уморено сви рамене и отвърна:

— Как мога да искам да повярваш в нещо, в което самият аз не вярвам.

32.

Павел Марганин, висок и внушителен в бялата си морска униформа, пое дълбоко от вечерния въздух и влезе в богато украсеното фоайе на ресторант „Бородино“. Съобщи името си на метрдотела и го последва към винаги запазената за Превлов маса. Капитанът беше заел мястото си и се бе зачел в дебела купчина документи, подвързани в папка. Той вдигна за миг глава, хвърли отегчен поглед за поздрав към Марганин и пак се наведе над съдържанието на папката.

— Мога ли да седна, господин капитан?

— Освен ако не искате да метнете салфетка върху ръката си и да разчистите масата — каза Превлов, все тъй увлечен в четивото си. — Естествено, че може.

Марганин си поръча водка и зачака Превлов да подхване разговора. След около цели три минути капитанът сложи настрана папката и запали цигара.

— Кажете ми, лейтенант, следите ли експедицията „По течението Лорелай“?

— Не с подробности. Просто преглеждам доклада и го препращам на вашето внимание.

— Жалко — рече високомерно Превлов. — Помислете си само, лейтенант, подводница, която е в състояние да измине хиляда и петстотин морски мили по дъното на океана, без нито веднъж да излезе на повърхността в продължение на близо два месеца. Нямаше да е лошо, ако съветските учени имаха половината от такова въображение.

— Откровено казано, господин капитан, аз намирам доклада за доста отегчителен.

— Отегчителен ли, как не! Ако го бяхте изучил в някой от редките ви моменти на добросъвестно посвещение, щяхте да откриете странно отклонение от уговорения курс на експедицията в последните дни.

— Пропуснал съм да забележа скрит смисъл в обичайна промяна на курса.

— Интелигентният човек търси скрит смисъл във всяко нещо, Марганин.

На място смъмреният Марганин погледна притеснен часовника си и отмести поглед към мъжката тоалетна.

— Мисля, че трябва да проучим какво толкова интересно са открили американците край нюфаундлендските Гранд Банкс — продължи Превлов. — От случая в Нова земя искам да проуча внимателно всяка подводна операция, предприета от НЮМА през последните шест месеца. Интуицията ми подсказва, че американците са намислили нещо, което предвещава опасност за майка Русия. — Превлов направи знак на минаващ сервитьор и му посочи празната си чаша. Облегна се назад и въздъхна. — Нещата никога не са такива, каквито изглеждат, нали? Ние изпадаме в особено и объркано положение, когато си дадем сметка, че всяка запетайка, всеки период върху късче хартия може да съдържа жизненоважен план на някаква изключителна тайна. Това поне е най-малкото очевидно упътване, което съдържа отговорите.

Сервитьорът дойде с коняка за Превлов и той пресуши чашата, задържайки за миг питието в устата си, преди да го погълне наведнъж.

— Ще ме извините ли за момент, капитане?

Превлов го погледна и Марганин кимна към тоалетната.

— Разбира се.

Марганин влезе в облицованата с плочки и с висок таван тоалетна и застана пред писоара. Не беше сам. Изпод вратата на една от клетките с тоалетни чинии се виждаха до глезените чифт крака с панталони. Той остана на мястото си, без да бърза, докато не чу да се пуска вода от казанчето. Тогава отиде до мивката и започна бавно да мие ръцете си, наблюдавайки в огледалото как същият дебел мъж от пейката в парка закопча колана си и се приближи до него.

— Извинете, моряко — заговори го дебелият мъж. — Това изпадна от вас на пода. — Той подаде на Марганин малък плик.

Марганин го взе, без да се колебае и го пъхна в джоба на куртката си.

— О, колко съм небрежен. Благодаря ви.

Дебелият мъж се наведе над мивката, когато Марганин се обърна за кърпата.

— Пликът съдържа взривоопасна информация — тихо рече той. — Не се отнасяй лековерно с него.

— Ще бъда много внимателен.

33.

Писмото лежеше точно в средата на писалището на Сийграм в студиото му. Той запали лампата, отпусна се на стола и зачете.

Скъпи Джийн,

Обичам те. Сигурно ще ти се стори банален начин за начало на писмо, но е самата истина. Аз все още те обичам с цялото си сърце.

Правех отчаяни опити да те разбирам и ободрявам през тези тежки месеци. Ако знаеш как страдах, докато чаках да приемеш любовта и вниманието ми, без да очаквам нищо в замяна, освен малък знак, издаващ чувствата ти. В много отношения аз съм издръжлива, Джийн, но нямам силата и търпението да се преборвам с безразлично пренебрежение. Никоя жена ги няма.

Копнея за първите ни години, за дружеските години, когато грижата ни един за друг имаше далеч по-голямо значение от изискванията на професионалния ни живот. Тогава беше по-просто. Ние преподавахме на нашите студенти в университета, смеехме се и се любехме така, сякаш ни беше за последен път. Може би аз забих клина между нас с отказа си да имаме деца. Може би един син или дъщеря щеше да ни обвърже по-здраво. Не зная. Мога само да съжалявам, че не се получи.

Знам само, че ще бъде най-добре и за двама ни, ако поставя време и разстояние между нас за известен период, защото засега съжителството ни под един покрив като че ли разкрива духовна нищета и егоизъм, за които нито един от нас не е подозирал, че притежава.

Преместих се да живея при Мари Шелдън, подводна геоложка в НЮМА. Тя беше тъй любезна да ми даде стая под наем в къщата си в Джорджтаун, докато изляза от душевното си объркване. Моля те, не се опитвай да се свързваш с мен. Това ще доведе само до размени на още обидни думи. Дай ми време да обмисля нещата, Джийн, умолявам те.

Казват, че времето лекувало всички рани. Нека се помолим да е вярно. Нямам намерение да те напускам, Джийн, сега, когато имаш най-голяма нужда от мен. Вярвам, че постъпката ми ще свали още един товар от тежките задължения на твоя пост.

Прости ми женската слабост, но от другата страна на монетата, от моята страна, нещата изглеждат така, сякаш ти ме пропъди. Да се надяваме, че бъдещето ще помогне на нашата любов да издържи.

Още веднъж, обичам те,

Дана

Сийграм препрочете писмото четири пъти — погледът му отказваше да се откъсне от четливо изписаните страници. Най-накрая той загаси лампата и продължи да стои на мястото си в тъмнината.

34.

Дана Сийграм стоеше пред гардероба си, обзета от присъщото женско колебание с какво да се облече, когато на вратата на спалнята се почука.

— Дана? Готова ли си?

— Влез, Мари.

Мари Шелдън отвори вратата и надникна в стаята.

— Мили боже, душичке, та ти дори не си облечена!

Гласът на Мари излизаше дълбоко от гърлото й. Тя беше дребна, слаба жизнена жена с живи сини очи, малък вирнат нос и огромна изрусена коса, оформена на рошави кичури. Мари щеше да е много предизвикателна, ако не беше квадратната й челюст.

— Всяка сутрин съм на тоя хал — сприхаво каза Дана. — Де да можех да бъда по-организирана и да си подреждам нещата от вечерта, а аз винаги оставям всичко за последния момент.

Мари се приближи до нея.

— Какво ще кажеш за синята пола?

Дана изхлузи полата от закачалката, после я захвърли на килима.

— По дяволите! Дадох подходящата към нея блуза на химическо чистене.

— Внимавай, защото още малко и от устата ти ще почне да излиза пяна.

— Не мога да се въздържам. Напоследък като че ли нищо не върви както трябва.

— Искаш да кажеш, откакто се раздели със съпруга си.

— Последното нещо, от което имам нужда, е конско.

— Успокой се, миличка… Ако искаш да си излееш на някого гнева, застани пред огледало.

Дана се изправи, напрегната като кукла, чиито пружини са навити докрай. Мари видя как сълзите й напират от повишена емоционална възбуда и би стратегически отбой.

— Отпусни се. Не бързай. Аз ще сляза долу да загрея колата.

Дана изчака, докато стъпките на Мари заглъхнаха, после влезе в банята и погълна две капсули либриум. Щом успокоителното средство започна да действа, тя спокойно облече тюркоазна ленена рокля, оправи косата си, нахлузи ниски обувки и тръгна надолу.

По пътя за щаба на НЮМА Дана изглеждаше весела и бодра и си тактуваше с крак в ритъма на музиката от радиото на колата.

— Едно хапче ли, или две? — попита равнодушно Мари.

— Мм?

— Попитах едно хапче ли взе, или две? Повече от сигурно е, че когато мигновено се превърнеш от зла кучка в госпожица Гуди Двете обувки2, значи си му друснала хапчета.

— Имах предвид конското.

— Добре, но те предупреждавам, уважаема съквартирантке. Ако някоя тъмна нощ те заваря просната на пода от предозиране, тихо ще си събера партакешите и мълчаливо ще изчезна в нощта.

— Преувеличаваш.

Мари я погледна.

— Така ли? Ти почна да лапаш тия боклуци, както някой смахнат на тема здраве се тъпче с витамини.

— Нищо ми няма — дръзко рече Дана.

— Нищо ти няма, друг път! Ти си класически случай на емоционално депресирана и разстроена жена. И то, ще добавя, от най-тежкия вид.

— Нужно е време, за да се притъпят някои чувства.

— Някои чувства ли? Глупости. Искаш да кажеш да притъпиш вината си.

— Няма да се самозалъгвам, че съм направила най-доброто нещо, като напуснах Джийн. Но съм убедена, че направих най-правилното.

— Не ти ли минава през ума, че той има нужда от теб?

— Надявах се да ми протегне ръка, но всеки път, когато бивахме заедно, се сдърпвахме като улични котки. Той ме довърши, Мари. Все същата стара изтъркана история. Когато мъж като Джийн стане роб на работата си, той издига стена, която не може да се пробие. И глупавата причина, невероятно глупавата причина е, че той си въобразява, че като споделя проблемите си, автоматически ще хвърли и мен на бойната линия. Мъжът приема неблагодарната тежест на отговорността. Докато ние, жените, не. За нас животът е игра, която играем ден за ден. Ние никога не планираме напред като мъжете. — Лицето на Дана помръкна и се изопна. — Мога единствено да чакам и да се върна, след като Джийн се нарани в личната си битка. Тогава, и само тогава, ще съм сигурна, че той ще посрещне радушно завръщането на компанията ми.

— Може да бъде много късно — отбеляза Мари. — От твоите описания, Джийн, изглежда, е неоспорим кандидат за душевно разстройство или за коронарна тромбоза. Ако ти имаше капка воля, щеше да издържиш с него.

Дана поклати глава.

— Не мога да се справям с човек, който ме отхвърля. Докато не успеем да заживеем отново в мир, аз ще водя друг живот.

— Това ще включва ли други мъже?

— Само платоническа любов. — Дана се насили да се усмихне. — Нямам намерение да се правя на освободена жена и да скачам на всеки пенис, който се изпречи на пътя ми.

Мари се усмихна дяволито.

— Едно е да бъдеш придирчив и да се заричаш да бъдеш взискателен, но съвсем друго е на практика. Забравяш, че тук е Вашингтон, окръг Колумбия. Ние превъзхождаме числено мъжете в съотношение осем към едно. Те са щастливците, които могат да си позволят да бъдат взискателни.

— Ако има нещо да се случи, то ще се случи. Няма да тръгна да търся някоя авантюра. Освен това съм и отвикнала. Вече забравих как се флиртува.

— Прелъстяването на мъж е като карането на велосипед — каза Мари през смях. — Веднъж научиш ли се, не се забравя.

Тя паркира на просторния открит паркинг на щаба на НЮМА. Двете изкачиха стълбите, водещи към фоайето, където се вляха в потока от други служители, които бързаха по коридорите и изпълваха асансьорите на път за работните си места.

— Искаш ли да обядваме заедно? — предложи Мари.

— Дадено.

— Ще доведа неколцина приятели мъже за теб, за да поупражниш латентния си чар.

Преди Дана да успее да възрази, Мари изчезна в тълпата. Докато се качваше с асансьора, Дана установи със странно чувство на безпристрастно удоволствие, че сърцето й се разтуптя.

35.

Сандекър вкара колата си в паркинга на колежа по океанография „Александрия“, слезе от шофьорското място и тръгна към мъжа, който стоеше до една малка електрическа кола за голф.

— Адмирал Сандекър?

— Да.

— Аз съм доктор Мъри Силвърстейн. — Закръгленият, нисък, плешив мъж подаде ръка. — Радвам се, че дойдохте, адмирале. Мисля, че имаме нещо, което ще ви е от полза.

Сандекър се настани в колата.

— Благодарни сме и за най-малката полезна информация, която можете да ни предоставите.

Силвърстейн пое кормилото и го поведе по асфалтовата алея.

— От снощи насам проведохме дълга поредица от тестове. Предупреждавам ви, че не мога да обещая нищо с математическа точност, но получените резултати са най-малкото интересни.

— Имахте ли проблеми?

— Донякъде. Главната пречка, която измества нашата преценка от точната страна на скалата към приблизителната й страна, е липсата на солидни факти. Например все още не е установена посоката на носа на „Титаник“, когато е потъвал. Този неизвестен фактор сам по себе си може да добави още четири квадратни морски мили към претърсвателния район.

— Не разбирам. Един четирийсет и пет тонен стоманен кораб не потъва ли по права линия?

— Не е задължително. „Титаник“ е лъкатушел и се е плъзгал под водата под плосък ъгъл от грубо казано седемдесет и осем градуса и докато е потъвал, теглото на водата, изпълвала предните му помещения, го е тласкало напред в порядъка между четири и пет морски възела. После, трябва да вземем под внимание и инерцията, причинена от неговата огромна маса, както и факта, че той е трябвало да измине две и половина морски мили, преди да удари дъното. Не, опасявам се, че лайнерът е стигнал дъното по хоризонтална линия на немалко разстояние от първоначалната точка на потъването.

Сандекър погледна океанографа.

— Как е възможно да знаете точния ъгъл на спускане при потъването на „Титаник“? Общо взето описанията на оцелелите са били неточни.

Силвърстейн посочи една огромна бетонна кула вдясно от него.

— Отговорите са там, адмирале. — Той спря малката кола пред главния вход на сградата. — Елате да ви демонстрирам на практика за какво говоря.

Сандекър го последва през къс коридор в стая с един голям прозорец от полиакрилна пластмаса в единия й край. Силвърстейн махна с ръка на адмирала да се приближи. Един водолаз с леководолазен дихателен апарат им махна от другата страна на прозореца. Сандекър отвърна на поздрава му.

— Това е дълбоководен резервоар — поясни делово Силвърстейн. — Вътрешните стени са направени от стомана и се издигат на височина шейсет метра с диаметър девет метра. За влизане и излизане от дъното има основна камера под налягане и пет шлюзови камери, разположени на разстояние една от друга от едната й страна, за да можем да наблюдаваме опитите си на различна дълбочина.

— Разбирам — бавно рече Сандекър. — Имали сте възможност да симулирате потъването на „Титаник“ към морското дъно.

— Да, сега ще ви покажа. — Силвърстейн вдигна слушалката на телефон върху една полица под прозореца за наблюдение. — Оуен, направи едно спускане след трийсет секунди.

— Имате мащабен модел на „Титаник“, така ли?

— Е, не е точно първокласен експонат за морски музей, разбира се, но като намалена версия на общата конфигурация на лайнера, на теглото и водоизместимостта му, той е почти съвършено, балансирано копие. Грънчарят свърши страхотно добра работа.

— Грънчар ли?

— Всичко е керамика — поясни Силвърстейн и направи неопределен жест с ръка. — Ние можем да формоваме и да изпичаме по двайсет модела за времето, необходимо да изработим един от метал. — Той сложи ръка на рамото на Сандекър и го поведе към прозореца. — Ето го, идва.

Сандекър вдигна поглед и видя една продълговата форма, дълга около метър и двайсет да се спуска бавно във водата, предшествана от нещо, наподобяващо дъжд от мраморни топчета. Адмиралът забеляза, че по модела не е правен никакъв опит да повтори автентичните детайли. Той приличаше на гладка буца от негледжосана глина, заоблена в единия край и заострена в другия, с три тръбички отгоре, представляващи комините на „Титаник“. През прозореца за наблюдение се чу ясно дрънчене, когато носът на модела се удари в дъното на танка.

— Вашите изчисления няма ли да ви подведат от някой пропуск в конфигурацията на модела?

— Да, една грешка може да се окаже от значение — погледна го Силвърстейн. — Но, уверявам ви, адмирале, че ние не сме пропуснали нищо.

Сандекър посочи модела.

— Но истинският „Титаник“ е имал четири комина, а вашият е само с три.

— Точно преди последното гмуркане на „Титаник“ — отвърна Силвърстейн — кърмата му се е издигнала право перпендикулярно. За телените обтегачи, поддържащи комин номер едно, опъването е било прекомерно силно. Те са се скъсали и коминът се е прекатурил през десния борд.

— Моите поздравления, докторе — кимна Сандекър. — Би трябвало да знам, че не бива да поставям под съмнение усърдността на вашия опит.

— Няма нищо. Това ми дава възможност да ви покажа моята експертиза. — Той се обърна и направи знак с вдигнати палци към прозореца. Водолазът завърза модела за едно въже, издигащо се към горната част на резервоара. — Ще повторя опита и ще ви обясня как стигнахме до тези заключения.

— Да бяхте започнали с мраморните камъчета.

— Те изпълняват ролята на котлите — каза Силвърстейн.

— На котлите?

— Съвършена симулация са и те. Видите ли, кърмата на „Титаник“ е сочела към небето, неговите котли са се откъснали от гнездата си и са се затъркаляли през преградните стени към носа. Били са доста масивни — общо двайсет и девет на брой, както казват; някои от тях са имали диаметър към пет метра и дължина шест метра.

— Но вашите мраморни камъчета падат извън модела.

— Да, изчисленията ни сочат, че поне деветнайсет от котлите са разрушили всичко по пътя си към носа и са паднали на дъното отделно от корпуса.

— Откъде знаете със сигурност?

— Защото, ако падането им е било възпряно, то огромното изместване в баласта, причинено от тяхното търкулване от средата на кораба към предната му част, е щяло да потопи „Титаник“ право надолу с курс деветдесет градуса. Но от сведенията на очевидците, наблюдавали от спасителните лодки — а повечето от тях като никога съвпадат — сочат, че малко след като оглушителният тропот от бясното препускане на котлите заглъхнал, кърмата на кораба се върнала за малко към нормалното си положение и едва след това започнала да изчезва под водата. За мен този факт показва най-малкото, че „Титаник“ е избълвал котлите си и вече освободен от този лежащ върху него товар, се е изправил, за да стигне до седемдесет и осем градусовия наклон, за който споменах в началото.

— И котлите потвърждават тази теория.

— Безусловно. — Силвърстейн отново вдигна телефона. — Почвай, когато си готов, Оуен. — Докторът постави слушалката обратно на мястото й. — Оуен Дуган, моят асистент. Всеки момент той ще пусне модела във водата точно над лота, който виждате потопен в единия край на резервоара. Когато водата започне да нахлува през дупките, пробити стратегически в носа на модела, той ще почне да потъва откъм предната част. На определен ъгъл камъчетата ще се търкулнат към носа и една вратичка с пружина ще ги пропусне да паднат свободно.

Като по даден знак мраморните камъчета започнаха да падат към дъното на резервоара, последвани почти веднага от модела. Той се удари в дъното на близо четири метра от лота. Водолазът направи малък знак на дъното на резервоара и вдигна ръка, за да покаже с два пръста разстояние от два и половина сантиметра.

— Ето на, адмирале! Сто и десет спускания досега и моделът нито веднъж не удари дъното в радиус повече от десет сантиметра.

Сандекър се загледа продължително в модела, после се обърна към Силвърстейн.

— И тъй, къде да търсим?

— След няколко смайващи изчисления на отдела ни по физика — отвърна Силвърстейн, — тяхното най-твърдо предположение е на хиляда и двеста метра югоизточно от мястото, където „Сафо I“ е открила корнета, но все пак това е все още предположение.

— Защо сте сигурен, че хорната също не е потънала под ъгъл?

Силвърстейн го погледна с престорен израз на обида.

— Вие подценявате дарбата ми за безукорност, адмирале. Нашите изчисления тук ще бъдат невалидни без точната представа за пътя на корнета до морското дъно. В бордерата за разноските ще намерите включена и една разписка от заложната къща „Моу“ за два корнета. След поредица от опити в резервоара, ние ги занесохме на двеста морски мили от Кейп Хатерас и ги пуснахме във вода, дълбока близо четири хиляди метра. Мога да ви покажа диаграмите от нашия хидролокатор. И двата корнета паднаха на дъното с отклонение от петдесетина метра от вертикалната линия, прекарана от изходната им точка.

— Не исках да ви обидя — спокойно каза Сандекър. — Премалява ми, ако ми разрешите каламбура, като си помисля, че липсата ми на доверие ще ми струва каса шардоне „Робер Мондеви“ от 1984 година.

— От 1981 — ухили се Силвърстейн.

— Ако има нещо, което не понасям, то е глупак с добър вкус.

— Помислете си само колко прост би бил светът без нас.

Сандекър не отвърна нищо. Приближи се към прозореца и се загледа в керамичния модел на „Титаник“ в резервоара. Силвърстейн застана зад него.

— Пленяващ е този обект на проучване, дума да няма.

— Странно нещо има в „Титаник“ — каза тихо Сандекър. — Омагьоса ли те веднъж, не можеш да мислиш за друго.

— Но защо? Какво толкова има в него, та обсеби ли въображението, не го пуска?

— Защото той е корабът, претърпял корабокрушение, който засрамва всички останали — отвърна Сандекър. — Той е най-легендарният и в същото време най-загадъчното съкровище в съвременната история. Само една негова снимка е достатъчна да повиши адреналина. Да се узнае нещо за историята му, за екипажа, който го е управлявал, за хората, които са се разхождали по палубите му в кратките дни на съществуването му — това е, което разпалва въображението, Силвърстейн. „Титаник“ е огромен архив на една епоха, на която никога вече няма да бъдем свидетели. Само един бог знае дали е в нашата власт да извадим бележитата особа отново на бял свят. Но, ей богу, поне ще опитаме.

36.

Подводницата „Сий Слъг“ отвън изглеждаше изчистена и гладка от гледна точка на аеродинамиката, но за Пит, който едва сгъна сто осемдесет и осем сантиметровото си телосложение на лоцманската седалка, вътрешността й бе клаустрофобичен кошмар от хидравличен водопровод и електрическа схема. Плавателният съд беше дълъг шест метра, с цилиндрична форма и със заоблени краища като летаргичния й съименник3. Беше боядисан в жълто-бяло и имаше четири широки отвора, разположени по два на носа му, а в горната му част, като малки радарни свода, бяха монтирани две мощни, високоинтензивни лампи.

Пит попълни контролния лист и се обърна към Джордино, който седеше на мястото вдясно от него.

— Да се потопяваме ли?

По устните му цъфна широка усмивка.

— Да, давай.

— Какво ще кажеш, Руди?

Гън вдигна поглед, както бе наведен пред по-долните люкове и кимна.

— Ако сте готови.

Пит заговори в микрофона и впери взор към малкия телевизионен екран над командното табло, когато на него се показа как дерик-кранът на „Модок“ повдига „Сий Слъг“ от люлката на палубата му и внимателно я спуска през борда във водата. Веднага щом един водолаз откачи въжето на крана, Пит натисна клапата на баласта и подводницата започна бавно да потъва под ленивите, с дълбоки бразди вълни.

— Устройството за поддържане на жизнените функции включено — съобщи Джордино. — Един час до дъното, десет часа за претърсване, два часа за изкачване на повърхността, като ни оставя резервни пет часа за всеки случай.

— Ще използваме резервното време за претърсване — допълни Пит.

Джордино бе добре запознат с истинското положение. Ако се случеше немислимото при премеждие на близо четири хиляди метра под водата, нямаше никаква надежда за спасение. Бърза смърт — това щеше да е единствената молитва срещу неописуемото страдание от бавното задушаване. Той се улови, че всъщност го развеселява мисълта да се озове отново на борда на „Сафо I“, и да се наслаждава на чувството за простор и на сигурността, която вдъхва нейната система за поддържане на жизнените функции в порядъка на осем седмици. Той се облегна назад и загледа как потъмнява водата. Докато „Сий Слъг“ потапяше корпуса си в дълбините, мислите му се отплеснаха към загадъчния мъж, който управляваше плавателния съд.

Джордино се върна към гимназиалните си години с Пит, когато двамата конструираха и караха автомобили с форсирани двигатели по самотните селски пътища зад Нюпорт Бийч, Калифорния. Той познаваше Пит по-добре от всеки друг, от всяка жена всъщност. В известен смисъл Пит носеше в себе си две отделни личности, като едната не беше пряко свързана с другата. Едната беше приятният Дърк Пит, който рядко се отклоняваше от средата на пътя, и беше шеговит, непретенциозен и предразполагаше към бързо сприятеляване всеки, когото срещнеше. Редом с тази личност съществуваше другият Дърк Пит — равнодушната продуктивна машина — която почти не допускаше грешка, често се вглъбяваше в себе си и ставаше далечен и непристъпен. Ако имаше ключ, който да отключи вратата между тези две личности, на Джордино все още му предстоеше да го открие.

Джордино отново насочи вниманието си към дълбокомера. Стрелката му сочеше триста и шейсет метра. След малко тя премина указанието на шестстотин метра и те навлязоха в свят на вечен мрак. От тази точка нататък, доколкото се отнасяше до човешки поглед, съществуваше само пълна чернота. Джордино натисна един бутон и външните светлини блеснаха и прорязаха тъмнината с пътека, вдъхваща успокоение.

— Според теб какви са шансовете да го открием от първия опит? — попита той.

— Ако компютърните данни, които ни изпрати адмирал Сандекър, са верни, „Титаник“ трябва да лежи някъде в дъга от сто и десет градуса, на хиляда и двеста метра югоизточно от мястото, на което сте намерили корнета.

— О, страхотно! — измърмори язвително Джордино. — Това ни стеснява района. Вместо да търсим нокът от пръст на крак в пясъците на Кони Айланд, ще се взираме за житоядец албинос в памукова плантация.

— Ето го, пак почва — обади се Гън. — Не може да не изкаже негативните си мисли за деня.

— Може би, ако не му обръщаме внимание — засмя се Пит, — той ще вземе да си тръгне.

Джордино направи гримаса и посочи с ръка към водното пространство.

— О, и още как! Просто ме хвърлете на съседния ъгъл.

— Ще намерим старчето — решително заяви Пит. Той посочи светещия часовник на командното табло. — Я да видим, сега е шест и четирийсет. Аз предвиждам, че ще се метнем на палубата на „Титаник“, да речем, към единайсет часа и четирийсет минути.

Джордино хвърли на Пит поглед с крайчеца на окото.

— Великият пророк заговори.

— Малко оптимизъм никога не вреди — отбеляза Гън. Той нагласи кожусите на външните камери и включи стробоскопа. В първия миг светлината блесна ослепително, като светкавица, и отрази милионите планктонни живинки, увиснали във водата.

Четирийсет минути по-късно и на три хиляди метра Пит съобщи на „Модок“ дълбочината и температурата на водата. Тримата мъже прехласнати проследиха с поглед една малка риба — морски дявол, грозна на вид, къса и дебела, която бавно се плъзна покрай илюминаторите; малкото сияйно топче, стърчащо от горната част на главата й, блещукаше като самотен фар.

На 3762 метра дълбочина се показа дъното, създавайки впечатлението, че се повдига, за да посрещне „Сий Слъг“, която сякаш бе застинала неподвижно. Пит включи реактивните двигатели и регулира ъгъла на височината, като внимателно спря слизането на „Сий Слъг“ и я изравни хоризонтално на избеляло червената глина, която покриваше океанското дъно.

Постепенно злокобната тишина започна да се нарушава от ритмичния тих звук, идещ от електрическите двигатели на „Сий Слъг“. Отначало на Пит му беше трудно да различи плавните гънки на дъното; нямаше нищо, което да сочи триизмерна скала. Погледът му виждаше само равнина, простираща се отвъд обхвата на светлините.

Не се забелязваха признаци на живот. И все пак фактите доказваха друго. Пръснати следи от обитатели на дълбините криволичеха и се преплитаха във всички посоки по дънната утайка. Човек би предположил, че те са съвсем пресни, но морето подвеждаше. Следи от дълбоководни морски паяци, морски краставички или морски звезди можеха да бъдат оставени само преди няколко минути или преди стотици години, защото микроскопичните животни и растения, които съдържат дълбокоокеанската тиня, се филтрират от горе надолу със скорост едва един-два сантиметра на всяка хилядна година.

— Там се вижда едно прекрасно създание — посочи Джордино.

Погледът на Пит проследи пръста на колегата си и зърна странно синьо-черно животинче, което приличаше на кръстоска между сепия и октопод. Имаше осем пипала, свързани като с плавателна ципа на патешките крака, и гледаше към „Сий Слъг“ през две големи кълбовидни очи, които оформяха почти една трета от тялото му.

— Сепия вампир — поясни Гън.

— Питай я дали има роднини в Трансилвания — захили се Джордино.

— Знаеш ли — подхвърли Пит, — това нещо там ми прилича на твоята приятелка.

— Имаш предвид онази, дето е без цици ли? — включи се и Гън.

— Виждал ли си я?

— Злобей, завистлива паплач! — изломоти Джордино. — Тя е луда по мен, а баща й не престава да ме залива с качествено поркане.

— Минало покрай качеството — изсмя се Пит. — Бърбън „Олд Сеспул“, джин „Атила дъ Хън“, водка „Тиуана“. Боже мой, кой изобщо е чувал за такива марки?

През следващите няколко часа остроумия и подигравки огласяваха пространството на „Сий Слъг“. В действителност те бяха привидни — защитен механизъм да се облекчи мъчителния напор на еднообразието. За разлика от художествените романи, търсенето на останки от кораб в морските дълбочини можеше да бъде изтощителна и досадна работа. Като се добави и утежняващото неудобство от тесните помещения, високата влажност и смразяващите температури в подводницата, възникваха предпоставките за предизвикване на авария от човешка грешка, която да се окаже както скъпоструваща, така и фатална.

Ръцете на Пит бяха напълно уверени, докато боравеше с механизмите за управление, за да задържи „Сий Слъг“ само на метър и двайсет над дъното. Вниманието на Джордино бе съсредоточено върху системите за поддържане на жизнените функции, а Гън не откъсваше поглед от хидролокатора и магнитомера. Дългите часове на планиране свършиха. Беше дошъл моментът на търпението и постоянството, преплетени с онази смесица от вечен оптимизъм и любов към непознатото, споделяна от всички търсачи на съкровища.

— Пред нас има нещо като купчина скали — оповести Пит.

Джордино погледна през илюминатора.

— Те просто си стоят в тинята. Чудно ми е откъде ли са дошли.

— Вероятно е баласт, изхвърлен от някой стар търговски кораб с платна.

— По-вероятно е да са от айсберг — обади се Гън. — По морето се носят много скални късове и отломки, които после падат в морето, когато айсбергите почнат да се топят… — Гън млъкна насред обяснението си. — Я чакай… Виждам силно реагиране на хидролокатора. А сега и магнитомерът го улови.

— В коя посока? — попита Пит.

— По курс едно-три-седем.

— Курс едно-три-седем — повтори Пит. Той направи плавен завой със „Сий Слъг“, сякаш тя беше самолет, и я насочи по новия курс. Джордино се взираше напрегнато над рамото на Гън в зелените кръгове светлина върху екрана на хидролокатора. Малка точица от пулсираща яркост показваше наличието на твърд предмет на около триста метра извън полезрението им.

— Не събуждайте надеждите си — тихо рече Гън. — Отчитаният обект е твърде малък, за да е кораб.

— Колко е голям според теб?

— Трудно е да го определя. Но не е дълъг повече от шест-седем метра и е на височината на два етажа. Всичко може да бъде…

— Както и един от котлите на „Титаник“ — прекъсна го Пит. — Морското дъно е осеяно с тях.

— Ти май че си отличникът на класа — каза Гън с глас, в който се долавяше вълнение. — И аз отчитам същото, държейки курс едно-едно-пет. А ето и друго показание на едно-шест-нула. Последното сочи дължина от приблизително седем метра.

— Да не се окаже един от комините — подметна Пит.

— Господи! — прошепна Гън с дрезгав глас. — Почва да отчита нещо като бунище.

Изведнъж в сумрака на периферията на чернотата се открои заоблен предмет, обкръжен с неземна светлина като грамаден надгробен камък. След малко трите чифта очи в подводницата успяха да различат решетките на пещта на огромен котел, а после и един над друг редове от нитове покрай металните шевове и остатъци от парни тръби, които, разкъсани и нащърбени, сега стърчаха като разкривени пипала.

— Не ти ли се иска да си огняр в този момент, за да нахраниш това бебе? — измънка Джордино.

— Улових още един — обади се Гън. — Не, чакайте… импулсът става все по-силен. Ето излиза и дължината… трийсет метра… четирийсет…

— Продължавай да растеш, миличко — замоли Пит.

— Сто метра… сто и петдесет… двеста… Открихме го! Открихме го!

— Какъв е курсът? — Устата на Пит беше суха като пясък.

— Курс нула-девет-седем — отвърна шепнешком Гън.

През следващите няколко минути, докато „Сий Слъг“ скъсяваше разстоянието, никой от тримата не проговори. Лицата им бяха бледи и напрегнати от очакване. Сърцето на Пит биеше болезнено в гърдите му, а в стомаха му сякаш имаше огромна желязна тежест, която някаква ръка отвън силно притискаше. Той осъзна, че е оставил подводницата да пълзи прекалено близо до тинята. Издърпа назад лостовете и насочи поглед през илюминатора. Какво ли щяха да намерят? Стар ръждясал корпус, без никаква надежда да бъде изваден? Строшен, разкъртен на парчета корпус, заровен до надстройката си в калта? В следващия миг напрегнатият му поглед улови масивна сянка, която се издигаше заплашително в мрака.

— Всемогъщи боже! — промълви с благоговение Джордино. — Ние попаднахме на него право откъм носа му.

Когато разстоянието се скъси до метър и половина, Пит намали мощността на двигателите и обърна „Сий Слъг“ успоредно на ватерлинията на злополучния лайнер. Човек можеше да онемее само като погледнеше стоманените обшивки на пострадалия кораб. Дори след близо осемдесет години потъналият плавателен съд се оказа изненадващо незасегнат от корозията; златната лента, която обточваше 270-метровия черен корпус проблясваше на силното осветление. Пит издигна подводницата покрай осемтонната котва, до ниво, на което и тримата можеха да видят ясно деветдесетсантиметровите златни букви, които все още гордо го представяха като „ТИТАНИК“.

Омагьосан, Пит взе микрофона от гнездото му и натисна предавателния бутон.

— „Модок“, „Модок“, тук е „Сий Слъг“… Чувате ли ме?

Радиотелефонистът на „Модок“ отговори почти на секундата.

— Тук е „Модок“, „Сий Слъг“. Чуваме те. Край.

Пит настрои силата на звука, за да намали остатъчните смущения.

— „Модок“, уведомете щаба на НЮМА, че открихме Големия Т. Повтарям: открихме Големия Т. Дълбочина: три хиляди седемстотин и петдесет метра. Час: единадесет и четирийсет и две.

— Единайсет и четирийсет и две? — повтори като ехо Джордино. — Ах, ти, самоуверено копеле! Не улучи само с две минути.

Загрузка...