Дамите на Мисалонги

— Лесно мина — рече Миси, когато приключиха с ритуала и се настаниха в двуколката на Джон Смит. Тя протегна кокетно ръка и разгледа венчалния пръстен. — Вече съм мисис Джон Смит. Колко хубаво звучи!

— Трябва да призная, че този път беше по-добре от миналия.

— Голяма ли беше предишната ти сватба?

— Можеше да мине направо за цирк. Двеста и петдесет гости, шлейфът на младоженката се носеше от цяла армия чипоноси сополанковци, голям хор, мъже с фракове — божичко, беше направо кошмарно. Но в равнение с онова, което последва, приличаше на идилия. — Той я погледна и вдигна вежди. — Не ти ли е неприятно да ти разказвам?

— По-добре да го чуя още сега. Казват, че втората жена вечно трябва да се бори с духа на първата и сигурно е много по-трудно да се бориш с дух, отколкото с жив човек. Тя… много ли ти беше скъпа?

— Може би, когато се оженихме, но честно казано, не помня. Разбираш ли, аз почти не я познавах. В интерес на истината, тя беше тази, която настояваше да се оженим. Изглежда съм от онези мъже, дето жените им се предлагат. Само че, що се отнася до теб, нямах и най-малката представа какво си намислила. Но тя… в един миг беше готова да ме разкъса от страст, а в следващия се държеше така, сякаш съм чумав. Горещо и студено, нали така му казват. Все си мисля, че жените намират подобно държане за напълно естествено, сякаш ако не го правят, животът на мъжа ще стане прекалено безгрижен. Ето какво харесвам у теб, мисис Смит: ти не си играеш на тази игра — горещо и студено.

— Благодаря — скромно наведе глава Миси, — но, моля те, продължавай! Какво стана после?

Той вдигна рамене.

— Ами, тя си мислеше, че трябва да взима всички решения и че има значение само онова, което тя иска. Рибата бе паднала в мрежата и вече нямаше никаква стойност. Аз присъствах, само за да мога непрестанно да доказвам, че тя е в състояние да улови риба, както и за да я придружавам насам-натам. Нямаше любовници — по-скоро почитатели или обожатели, от онези дето си втъкват цветя в бутониерите и косата им блести повече от добре лъснатите им обувки. Любимото й занимание беше да ми се присмива. Пред всекиго. Аз бях глупакът, дървенякът. И тези разкрития винаги ставаха обществено достояние, пред необходимата и специално подбрана за целта публика. Когато бяхме сами, в очите й се четеше само съжаление.

— А ти? Ти как гледаше на нея?

— Аз я презирах. — Изглежда той и сега изпитваше същите чувства към нея, което си пролича от тона, с който произнесе тези думи.

— И колко дълго бяхте женени?

— Четири-пет години.

— А деца имахте ли?

— По дяволите, не! Това щяло да й развали фигурата. Винаги е мислила, че е създадена да бъде милвана, целувана и обожавана, но аз самият нямах тази привилегия, освен в редките случаи, когато беше толкова пияна, че й беше все едно. Въпреки това, на следващия ден винаги имаше викове, крясъци и заплахи, че ако нещо стане, незабавно ще посети един много почитан в женските среди доктор.

— И след това умря? — попита Миси, която сякаш не можеше да повярва, че подобна жена би могла да бъде обичана.

— Една вечер се скарахме ужасно — за нещо дребно, нещо ужасно маловажно, което въобще нямаше знамение. Живеехме в къща с малък пристан към Залива и изглежда, че след като съм излязъл, тя е решила да поохлади гнева си с плуване. Намериха тялото й едва след няколко седмици, чак на Балморал Бийч.

— О, бедната.

Той изсумтя.

— За нея поне бяха приключили земните мъки. Но не и за мен! Полицията се опита да ме изкара виновен, но за щастие малко след като бях напуснал къщата, срещнах един приятел на улицата. Той също като мен бил изхвърлен от леглото, та двамата продължихме натам, накъдето се бе отправил моят приятел — към квартирата на един ерген. Там и останахме до следобеда на следващия ден, за да удавим мъката си в алкохол. И тъй като слугите я бяха видели жива, след като излязох от къщата и се видях с приятеля ми, в края на краищата полицията се видя принудена да снеме от мен всички обвинения. Огледа на трупа също доказа, че е умряла от удавяне; нямаше никакви следи от насилствена смърт. Но дори това не можа да пресече слуховете, които се носеха из града, че аз съм я убил. И така ми излезе име на хитър убиец, човек, който може да върти полицията на пръста си и дори да изстисква алиби от най-близките си приятели.

— И кога се случи всичко това?

— Преди двайсетина години.

— Толкова отдавна! И къде прекара цялото това време?

— Ами, напуснах Австралия, веднага след като полицията престана да се занимава с мен. Обикалях света. Африка, Клондайк, Китай, Бразилия, Тексас. Прекарах двадесет години в доброволно изгнание. И тъй като съм роден в Лондон, промених името си по английски маниер и когато се завърнах в Австралия, вече бях Джон Смит, гражданин на широкия свят, а всичките ми спестявания бяха в злато.

— Защо избра Байрон?

— Заради долината. Винаги съм мечтал да притежавам една цяла долина само за себе си.

Напълно задоволена от изчерпателния разказ, Миси реши да смени темата и да разкаже за дрязгите в «Байрон ботъл къмпани» и за проблемите, които това създава на майка й и на нейните лели. Джон Смит я слушаше внимателно, като от време на време по устните му пробягваше усмивка и когато тя приключи с разказа си, той положи ръка на раменете й, притегли я на седалката до себе си и двамата продължиха прегърнати.

— Е, мисис Смит, трябва да ти призная, че наистина нямах никакво желание да се оженя за теб в началото, но все повече съжалявам за своето погрешно първоначално впечатление, винаги щом отвориш устата си, да не говорим за краката. Ти си чувствена жена, сърчицето ти е точно там, където трябва да бъде, и без никакво съмнение в жилите ти тече кръвта на Хърлингфорд, което ми дава допълнителни сили. Интересно, как нещата се преобръщат.

Останалата част от пътя двамата мълчаха.

На следващата сутрин Джон Смит си облече костюм с чудесна кройка, твърда яка и вратовръзка.

— Каквото и да ти предстои, — отбеляза Миси с известно огорчение, — трябва да е далеч по-важно от твоята собствена сватба.

— Така е.

— Далече ли отиваш?

— Само до Байрон.

— Тогава ще имаш ли нещо против да ме оставиш по пътя при мама?

— Чудесна идея, жено! Ще ме изчакаш там до следобед и след това можеш да ме представиш на твоите роднини. Сигурно ще имам какво да им разкажа.

Всичко ще бъде наред, мислеше си Миси, докато се поклащаше, облечена в красивата си алена рокля и шапка, до необичайно елегантния мъж до нея, който вече й беше съпруг. Вече не ме е страх, че ще ме обвинят в измама и лъжа. Той ме харесва, наистина ме харесва и без още да го осъзнава, вече започва да се привързва към мен. Когато измине тази прословута година, ще намеря сили да му кажа истината. Освен това, ако имам късмет, може би вече ще съм майка на собственото му дете. Сигурно много го е боляло, когато е избрал, че първата му жена не иска да има деца и сега, когато наближава петдесетте, децата ще са ужасно важни за него. Той ще е чудесен баща, защото умее да се смее.

Преди да поемат за Байрон, Джон я бе завел на едно място недалеч от колибата, където възнамеряваше да вдигне техния бъдещ дом. Водопадът с гореща вода, подухван от вятъра, се спускаше надалеч от издълбания в скалата басейн, чиято вода бе в цвета на тюркоаз. Джон й показа откъде извира водата: горе в скалата имаше малка пещера, на дъното на която си бе пробил отвор подземният поток.

— Наистина ли ще живеем тук, скъпи — сред цялата тази красота?

— Където ще живея аз — отвърна той намръщено. — Съмнявам се, дали ще бъдеш още жива, когато всичко е готово. Къща не се вдига за един ден, Миси, още повече, че ще я строя сам. Не искам из долината ми да се мотаят пияни работници, да мърсят басейна и после да разправят на всеки срещнат какво става тук.

— Мисля, че се уговорихме да не споменаваме за моето състояние, нали? Пък и няма да те оставя сам, ще ти помагам с каквото мога — каза жизнерадостно Миси. — Тежката работа не ми е непозната, а и колибата е толкова малка, че няма да ми отнема много време. Доколкото разбрах от лекарите, няма никакво значение, дали лежа или работя тежка работа — някой ден това ще се случи неминуемо.

При тези думи той я сграбчи в обятията си, сякаш наистина му беше станала много скъпа. Така, че се отправиха за Байрон малко по-късно от първоначално предвиденото, но никой от тях не бе смутен от този факт.

Когато Миси влезе в къщата, Октавия и Друсила бяха в кухнята. Двете вдигнаха изумени погледи към нея, смаяни пред великолепните й одежди.

Не че се бе превърнала само за една нощ в красавица, но във всеки случай промяната бе коренна, както във вида й, който бе станал далеч по-привлекателен, така и в цялостното й държане. Приличаше по-скоро на някоя пристигнала от Лондон дама, отколкото на местна бедничка.

— О, Миси, изглеждаш чудесно! — възкликна Октавия и приседна от изненада.

Миси я целуна, после целуна и майка си.

— Благодаря ти, лельо, защото не само така изглеждам, но и се чувствам чудесно. — Усмивката й бе победоносна. — Дойдох да ви съобщя, че се омъжих — извести тя, махайки с лявата си ръка под носовете им.

— За кого? — попита Друсила, усмихната.

— За Джон Смит. Венчахме се вчера в Катуумба.

Нито Друсила, нито Октавия споменаха за странната слава, която имаше в града Джон Смит; така или иначе, той бе човекът, спасил Миси от нещастната участ на стара мома и това веднага го издигна в очите им до незнайни висини.

— Мисис Джон Смит — произнесе майка й, сякаш опитваше вкуса на името. — О, Миси, звучи направо изискано! Къде е той? Кога ще дойде да го видим?

— Има малко работа в Байрон, но каза, че днес следобед би искал да се запознае с вас, преди да ме отведе у дома. Какво ще кажеш, мамо, ако до тогава двете с теб се разходим до Байрон? Трябва да купя малко храна от бакалията, а освен това ще намина при чичо Хърбърт да си избера плат за нова рокля. Никога вече няма да нося кафяво! Дори, когато работя. Ще си слагам мъжка риза и панталони, защото са далеч по-удобни, пък и кой ли ще ме види?

— Не е ли чудесно, че купи тази шевна машина Друсила? — по-скоро възкликна, а не попита клекналата пред огнището Октавия, твърде щастлива от обрата на нещата, за да я е грижа за възмутителното намерение на Миси да носи панталони.

Но Друсила, изглежда, бе потънала в мисли за нещо, далеч по-важно от шевната машина и мъжките панталони.

— Ще можеш ли да си го позволиш? — попита с разтревожен глас тя. — Сигурно знаеш колко са скъпи платовете при Хърбърт, особено ако не са в кафяво.

— Май наистина ще мога да си го позволя. Снощи Джон ми каза, че възнамерява да внесе на мое име в банката хиляда лири. Защото той смята, че е унизително за една жена всеки ден да иска пари от своя съпруг или да му дава отчет как ги харчи. Всичко, което иска от мен, е да не надхвърлям тази граница — хиляда лири на година. Представяте ли са? А отделно ще са парите за домакинството. О, мамо, просто ще си загубя ума!

— Хиляда лири! — Октавия и Друсила я погледнаха втрещени.

— Значи той е богат! — възкликна Друсила и си помисли удивена, че Миси не само бе изпреварила Алисия в надпреварата за олтара, но изглежда бе сключила и по-изгодна сделка.

— Във всеки случай е доста заможен — отвърна скромно Миси. — Знам, че щедростта му съм мен говори не само за богатство, но и за добро сърце. Но аз никога няма да си позволя да харча тези пари за глупости. И все пак имам нужда от няколко скромни рокли — не в кафяво! — и дрехи за зимата. О, мамо. Да знаеш само колко е хубаво в долината! Нямам никакво желание да живея в обществото, просто искам да съм сама с Джон.

По лицето на Друсила за миг премила сянка.

— Миси, но ние не можем да ти направим кой знае какъв сватбен подарък. Освен, ако Октавия се съгласи да се разделим с телицата.

— Разбира се, че ще се съглася! — извика Октавия.

— Ето на това му казвам най-хубавия сватбен подарък — развълнува се Миси. — Сигурна съм, че и Джон ще се зарадва.

— Но трябва преди това да я заведем на бика на Парсифал — рече Октавия. — И тогава с малко късмет догодина ще си имате теленце.

Друсила погледна часовника на стената.

— Миси, ако наистина възнамеряваш да отидеш до Хърбърт и след това до Максуел, мисля че е време да тръгваме. А след това ще отскочим на чай при Юлия ще й съобщим новината. Божичко, колко изненадана ще бъде само!

— И аз идвам с вас — заяви Октавия. — Днес няма да се отървете от мен. Дори ако трябва да лазя на четири крака, ще ви следвам навсякъде.

И така, хванати под ръка, трите се запътиха към магазините на града.

Октавия беше първата, която забеляза крачещата по отсрещния тротоар мисис Сесил Хърлингфорд. Мисис Сесил беше съпруга на преподобния доктор Сесил Хърлингфорд, пасторът на англиканската църква в града. Всички се страхуваха от нейния остър език.

— Умираш от любопитство, нали, стара вещице? — Процеди през зъби Октавия, като същевременно се усмихна на мисис Сесил и й се поклони така импозантно че старата жена прекоси тротоара и се приближи към тях.

Изведнъж Друсила осъзна какво става и избухна в смях, сочейки с пръст мисис Сесил.

— Ох, Октавия, тя не позна Миси! Сигурно си мисли, че сме повели с нас някоя от жените от Керълайн.

Трите дами на Мисалонги започнаха да се смеят и мисис Сесил Хърлингфорд разгневена от това открито подигравателно поведение към нея, продължи по пътя си.

— Как се нацупи само! — извика възторжено Октавия.

— Така й се пада — отвърна Миси и трите влязоха в магазина на Хърбърт Хърлингфорд.

Не по-малка бе и изненадата на чичо Хърбърт, когато видя с какво безгрижие Миси си подбира мъжки дрехи и нарежда да й отрежат парчета от оранжева коприна, цикламена вълна и светлосиня тафта. Не по-малка бе изненадата му накрая, когато Миси заплати за всичко това в злато. Мислите му непрестанно хвърчаха към извънредното събрание на акционерите от бутилената фабрика. След дълги спорове Хърлингфордови бяха стигнали до извода, че най-добре за тях ще е да излъчат като свой представител Максуел, който притежаваше умението да преследва докрай възложената задача.

— Джеймс, погрижете се всичко да бъде доставено в Мисалонги още днес следобед, — произнесе величествено Миси и пусна един златен суверен на бюрото. — Ето, това е за вас. Освен това, ще ви помоля да прескочите до бакалията на чичо Максуел и да вземете от там поръчките ми. Хайде, мамо, хайде, лельо Октавия. Да вървим на обяд при леля Юлия.

Трите дами на Мисалонги излязоха от магазина още по-наперени, отколкото бяха влезли.

— О, колко е забавно само! — изкиска се Октавия, която вече дори бе престанала да накуцва. — Никога преди не съм се забавлявала така!

Миси също се забавляваше, но не така шумно. Тя още не можеше да преживее изненадата от факта, че наистина притежава влог от хиляда лири, както и от огромното раболепие, с което я бе посрещнал управителят на банката — Куинтъс Хърлингфорд. Джон Смит му бе дал изрична заръка да изплаща поисканата от Миси сума в злато, защото влогът й бе в злато. Хиляда лири!

Е, вече бе похарчила малка част от тях за дрехи и платове. От нищо друго нямаше нужда за сега. Спокойно би могла да запази поне стотина лири, докато изтече годината, а после — кой знае? Пък и като се замисли, кога преди е разполага с повече от няколко дребни шилинга? С останалите пари може да купи на мама и леля Октавия пони с мъничка двуколка. Понитата не ядат толкова сено, колкото големите коне, по-лесно се отглеждат и така майка й и леля й ще могат да пътуват навсякъде, без да се молят на други да ги карат. Чудесно ще бъде, когато се появят на сватбата на Алисия с пони, запретнато в двуколка!

Стоте лири, които Юлия бе получила от продажбата на нейния дял, вече бяха похарчени. Всички мебели в стаята за гости бяха струпани и покрити с чаршафи, докато двама работници сваляха мазилката от стените.

След като приключи с извиненията за неугледния вид на стаята, Юлия отправи цялото си възхищение към облеклото на Миси.

— Великолепна рокля и шапка, скъпа, — рече тя, — само че този цвят не е ли малко помпозен?

— Не малко, а доста, — поправи я Миси без никакво притеснение. — Но, лельо Юлия, ако знаеш само колко съм намразила кафявия цвят! А можеш ли да кажеш, че има друг цвят, който е по-далеч от кафявото от този? Пък и ми отива, нали?

Да, но дали отива на моята гостна? — това бе въпросът, който Юлия изгаряше от желание да зададе, но после реши, че би било неуместно да критикува благодетелката си. Тя покани с ръка дамите да се настанят на най-добрата маса и малко по-късно им поднесе купа със сандвичи и сладкиши и голям димящ чайник.

— Ще облепя стените с тапети в кремав цвят, — рече тя, като се настани до гостите си. — А креслата ще, бъдат облечени в малко по-светъл брокат. В ъглите ще поставя саксии с палми, ще купя няколко клетки с канарчета, а на тавана ще окача масивен позлатен полюлей. — Нека ония от другата страна, — тя кимна презрително към стената, зад която се намираше помещението на кафе «Олимп» — да се спукат от яд.

Друсила тъкмо отвори уста, за да съобщи новината за венчавката на Миси с Джон Смит и за богатството на Джон Смит, когато неочаквано през вратата нахлу Корнелия Хърлингфорд и се насочи право към тях с разперени поли на роклята си.

Корнелия и Юлия живееха заедно над чайната «Плачеща върба», която всъщност не принадлежеше изцяло на Юлия. За нея тя плащаше доста тлъста рента на брат й Хърбърт.

Но освен жилището, двете сестри деляха и всякаква информация, която научаваха от своите познати сред обществото, макар че Корнелия бе значително по-затруднена в събирането й, тъй като прекарваше по-голямата част от времето си в магазина на Алисия. Така че, без съмнение сега бе научила нещо много важно, иначе едва ли би дръзнала да напусне пределите на магазина през работно време и да си навлече гнева на Алисия.

— Знаете ли какво? — извика задъхано тя, като се тръшна на креслото забравяйки напълно за това, че трябва да е елегантна като магазина, в който работеше.

— Какво? — запитаха останалите, нетърпеливи да научат новината.

— Тази сутрин Алисия е избягала със шофьора на Били!

— КАКВО?

— Така е, така е! Избягала с мъж! На нейната възраст! Какъв цирк само е сега при Аврелия! Истерии и крясъци из цялата къща! Малкият Уили преобърнал всичко наопаки, защото не можел да повярва на писмото, което му оставила Алисия. А Били ревял като разярен бик, защото спешно му се налагало да отиде на някакво събрание, а вместо това трябвало да вика полицията. После Аврелия припаднала, положили я в леглото и извикали чичо Невил. Той пък бил толкова ядосан, че го викат за нищо, че започнал да я пердаши, докато дойде на себе си, а след това й казал че е едно глезено бебе и тя започнала отново да крещи! Едмънд пък не можел да стане от креслото си, толкова бил поразен от новината, а Тед и Рандолф се опитвали да го свестят пак заради това събрание във фабриката. Но най-интересното е, че Алисия и шофьорът избягали с моторната каляска на Били, сякаш им принадлежи!

Корнелия завърши изявлението си, като избухна в смях. Миси се присъедини към нея и след това ги последваха и останалите. Настроението на всички се подобри и после се захванаха с далеч по-спокойната, но не по-малко интересна история за женитбата на Миси и повече никой не спомена за бягството на Алисия.

Малко преди пет Джон Смит пристигна в Мисалонги. Имаше доволен вид. Той стисна нежно ръката на своята тъща, но не я целуна, което й се стори в рамките на добрия тон. Октавия обаче беше разочарована, че си остана само с ръкостискане, ала трябваше да признае, че отблизо той изглежда още по-хубав. За това впечатление допринасяше и костюмът му, както и новата прическа и грижливо оформената му брада. Да, Миси нямаше защо да се срамува от избора си на спътник в живота, а и според Октавия разликата от петнадесет години в негова полза беше идеална.

— Надявам се, че с Миси ще останете за вечеря? — запита Друсила.

— С удоволствие — отвърна той.

— Но обратният път? Не е ли рисковано да се прибирате по тъмно?

— Ни най-малко. Конете биха могли да го изминат и със завързани очи.

Той се облегна назад в креслото и погледна своята млада жена, която му отвърна с поглед, изпълнен с любов и привързаност. Колко глупави са мъжете! Винаги тичат подир красивите жени, а не знаят, че умните са тези, които ще ги направят щастливи в семейния живот. Макар да не беше красива, в своята нова рокля, Миси изглеждаше невероятно привлекателна, като онези жени, с които мъжете винаги искат да се сближат, за да научат какво се крие в тях. Изглеждаше толкова жизнена, че просто не можеше да се повярва, че дните й са преброени. При тази мисъл сърцето му се сви. По-добре бе да не мисли за това. И да не си представя нейната обреченост като космическо отмъщение за него.

А може би пък това няма да се случи, ако съумее да я направи щастлива. По време на дългите си пътувания неведнъж се бе натъквал и на чудеса. Пък и самият факт, че се бе отървал от първата си жена, също можеше да се нарече едно малко чудо.

— Искам да ви съобщя нещо, дами — произнесе той и трите жени го погледнаха с интерес.

— Днес имаше събрание на акционерите на «Байрон ботъл къмпани» и управлението на компанията премина в ръцете на друг човек. Този човек съм аз.

— ТИ! — възкликна изненадано Миси.

— Да.

— Значи ти си онзи тайнствен купувач?

— Да.

— Но защо? Защо го направи?

Той се усмихна загадъчно и за пръв път, откакто се познаваха, Миси съзря в него един друг Джон Смит, изпълнен със сила и сякаш неспособен на милост към останалите. Пред нея не стоеше човек пречупен от трудностите на живота, който търси само спокойни старини. Външността му, в която се виждаше дори известна мекушавост, всъщност се оказа напълно измамна. Това бе човек на действието.

— Имах някои сметки за уреждане с Хърлингфордови. Тези хора си въобразяват, че щом произхождат от Англия, това веднага ги поставя в по-високо положение от останалите хора и им дава право да се разпореждат със съдбите им. Признавам, че целият ми план целеше да ги постави на място и не обръщах внимание на разходите, които това ми струваше. За щастие, разполагам с достатъчно пари да закупя дори дузина подобни компании, ако това се наложи.

— Но вие не сте от Байрон — гледаше го смаяно Октавия.

— Вярно. Но затова пък първата ми жена беше от рода Хърлингфорд.

— Наистина ли? Как й е името? — запита Друсила.

— Уна.

За щастие Джон Смит бе твърде увлечен в това, което казваше, а двете жени — заинтригувани от думите му, и никой не обръщаше внимание на Миси.

Тя остана замръзнала, потънала в мълчание, неспособна да помръдна.

Уна. УНА!

Как може майка й и леля й да не обръщат внимание на това име, след като са я посрещали в същата тази къща? Нима не си спомнят бисквитите, документите?

— Уна? — Друсила се намръщи, мъчейки се да си спомни. — Чакайте малко… Да, трябва да е от семейството на Маркус Хърлингфорд от Сидни, което значи че Ливила Хърлингфорд е нейна първа братовчедка и най-близката й роднина тук, в Байрон. Хм. Никога не съм я виждала, доколкото знам — починала е доста отдавна. При удавяне, не беше ли така?

— Да — кимна Джон Смит.

Това ли бе? Затова ли долавяше в нея онова сияние? Затова ли винаги, когато Миси имаше нужда от нея, тя беше в библиотеката? Затова ли толкова странни неща се случваха в същата тази библиотека? Романите, в които момичето винаги умира накрая от болно сърце. Документите на бюрото. И Уна — винаги готова да даде съвет. И непринуденото й и весело държане, полкова привлекателно в очите на подтисната личност като Миси до неотдавна. И алената рокля и шапката — точно както бе мечтала Миси, и то с подходящи размери. И странната многозначителност, която придаваше на думите си, които потъваха в душата на Миси като капка вода върху пясък. Уна. О, Уна! Скъпа, лъчезарна Уна.

— Когато се ожени, тя не взе името Смит — сети се Друсила. — Беше нещо по-необичайно, нещо като Кардмум или Тиърбинт или Гуузфлеш. Някакъв богаташ, доколкото си спомням, и затова сър Уилям се бе съгласил на сватбата. Да, ако вие сте този човек, сега разбирам, с какво са ви обидили.

— Аз бях този човек и те наистина ме оскърбиха.

— А ние, — отвърна Друсила като постави ръката си върху неговата, — сме щастливи да ви посрещнем в нашия клон на фамилията.

Твърдостта в погледа на Джон Смит бе изчезнала; той гледаше с нежен поглед майката на Миси.

— Благодаря ви. Промених името си, защото исках да забравя тази история.

— И тя ще остане погребана в Мисалонги — увери го Друсила.

— Бедната — да умре по такъв страшен начин — поклати глава Октавия. — Сигурно за вас ударът е бил страшен, Джон. И все пак — радвам се, че нещата с компанията се уредиха така. Но не ви ли се струва странно, че в края на краищата пак си взехте жена от рода Хърлингфорд?

— Днес това много ми помогна.

— Има Хърлигфордовци и Хърлигфордовци, както е и със всички други големи семейства — рече Друсила. — Уна може би не е била подходяща жена за вас, докато с Миси — сигурна съм — ще бъдете щастливи.

Той се усмихна, пресегна се през масата и хвана хладната ръка на Миси.

— Да, и аз мисля така — при тези думи Джон вдигна ръката й и докосна нежно устни до бледите пръсти. — Както и да е, сега аз управлявам компанията и принадлежащите й структури и бих искал да започна с някои много съществени промени. Възнамерявам да застана начело на съвета на директорите, а Миси ще стане мой първи заместник. Ще има още осем директори. Имам нужда от жадни за работа и пълни с нови идеи хора, които да мислят за града, както и за самата фабрика. След като на днешната среща обявих моите намерения, още няколко души продадоха своите дялове — сър Уилям, Едмънд Маршал, братята Максуел и Хърбърт Хърлингфорд. С това свое решение още веднъж потвърдиха онова, което отдавна подозирах — че са глупаци. Компанията «Байрон ботъл» ще става все по-голяма и все по-могъща! Освен това, ще опитаме късмета си и на други поприща.

Той се разсмя после вдигна рамене.

— Е, няма какво да съжаляваме за типове като сър Уилям Хърлингфорд. Бих искал в моя съвет ла работят жени и за начало ще го предложа на вас, мили дами, както и на Джулия и Корнелия Хърлингфорд. Всички вие показахте великолепно умение да се справяте с трудностите и със сигурност не ви липсва смелост. Това мое решение може и да ви се струва малко радикално, но според мен повечето директорски съвети отдавна се състоят от жени — стари жени. — Той огледа с мистериозен поглед Октавия и Друсила, които го слушаха зяпнали. — Е? Заинтригува ли ви моето предложение? Естествено, ще получавате директорски заплати. Доколкото знам, досегашният съвет е плащал на членовете си пет хиляди лири годишно, но предупреждавам ви, че ще намаля тази сума на две хиляди.

— Но ние не знаем какво трябва да правим! — проплака Октавия.

— Повечето съвети не правят нищо, така че не бива да се притеснявате. Не забравяйте — председател ще бъде Джон Смит и той ще ви научи как се взимат решения. Всяка от вас ще отговаря за една определена област. — Той погледна Друсила в очите. — Чакам вашият отговор, майко. Ще се присъедините ли към съвета?

Друсила най-сетне се сети да притвори зяпналата си уста.

— Разбира се, че ще се присъединя! А също и другите, аз ще се погрижа за това.

— Добре. Тогава, още сега трябва да решим на кого ще дадем останалите четири свободни места. Не забравяйте — трябва да са жени!

— Сигурно сънувам — рече Октавия.

— Ни най-малко — отвърна Друсила. — Това е реалността, сестро. Най-сетне дамите от Мисалонги получиха онова, което заслужават.

— Какъв ден само! — провикна се Октавия.

Да, наистина, какъв ден. А денят вече си отиваше през задната врата на къщата, гледаща на запад. Заедно с настъпващия здрач чезнеха и цветовете от роклята на Миси. Но умът и мислите й бяха далеч от красивата вечер. Защото на прага бе застанала усмихната Уна. Уна. О, Уна!

— Никога не му казвай, Миси. Остави го да вярва в своята любов и да се грижи за теб — Уна се засмя. — Той е много мил мъж, но има ужасен нрав! Не е в натурата ти да го предизвикваш, но каквото и да се случи, никога не му казвай истината за сърцето ти. Мъжете не обичат да бъдат мамени от жените, а той веднъж вече го е вкусвал.

— Отиваш си — произнесе с отчаян глас Миси.

— Да, скъпа, отивам си! Направих онова, за което бях изпратена, и сега ще се отдам на заслужена почивка в един от най-хубавите, напомнящи пяна от шампанско облаци на небето.

— Няма да се справя без теб, Уна.

— Глупости, скъпа, разбира се, че ще се справиш. Само бъди добра и най-вече се старай да бъдеш добра в леглото и всичко ще е наред. Стига, разбира се да не забравяш съвета ми и никога да не му признаваш истината.

Уна остана още няколко мига на прага, докато сиянието й се топеше с последните лъчи на слънцето, след това изчезна.

— Миси! Миси! Миси! Наред ли си? Боли ли те нещо? Миси! За Бога, отговори ми, Миси!

Над нея стоеше надвесен Джон Смит и я докосваше по челото с разтревожен вид.

Тя намери сили да му се усмихне.

— Добре съм, Джон, наистина. Какъв ден само Колко много щастие!

— Добре ще е, мила, отсега да привикнеш към по-големи дози щастие, защото възнамерявам да се погрижа за това — заяви той и я сграбчи в прегръдките си. — Ти си моят втори шанс, Мисалонги Смит.

Откъм широко разтворената врата повя хладен вятър и миг преди Друсила да я затвори, до ушите на Миси достигна шепот:

— Не му казвай! Моля те, никога не му казвай!