Дамите на Мисалонги

Миси извървя останалата част от пътя сама и стигна до дома си точно навреме, за да издои кравата. Нито Друсила, нито Октавия поискаха обяснение за разходката й из пустошта. Друсила, защото беше по-доволна от проявата на независимост, отколкото от тревогата по нейното излизане. А Октавия защото беше напълно убедена, че умствените процеси на Миси са засегнати от нещо, което я измъчваше.

В действителност, когато около четири часа нямаше никакъв признак от Миси, двете дами, останали сами в Мисалонги, се спречкаха. Октавия смяташе, че трябва да се уведоми полицията.

— Не, не, не! — каза Друсила доста бурно.

— Но ние трябва да съобщим в полицията, Друсила. Разсъдъкът й е засегнат. Зная, сигурна съм. Кога през целия си живот се е държала така?

— Мисля, че откакто получи тази криза, сестро, и не се срамувам да ти кажа, когато господин Смит я внесе вкъщи, аз бях ужасена от мисълта, че мога да я загубя по един толкова несправедлив и нелеп начин. Никога не съм била по-доволна от мига, когато чичо Невил ми каза, че според него няма нищо сериозно. Тогава започнах да се питам: какво щеше да стане, ако аз бях на нейно място? Октавия, ние трябва да насърчаваме Меси да бъде независима от нас! Не е нейна вината, че Бог не я е дарил с външност като тази на Алисия или с моя силен характер. А и проявата на този мой характер не е оказало някакво влияние върху Миси. Аз взимам решения за всичко, а нейната природа е да се съгласява без много шум. Така че аз доста дълго време съм вземала решения вместо нея. Това не може да продължава повече.

— Глупости! — озъби се Октавия. — Момичето няма разум! Обувка вместо ботуши! Любовни романи! Разходки из пущинаците! Моето мнение е, че ти трябва да бъдеш по-строга за в бъдеще.

Друсила въздъхна.

— Когато бяхме млади, Октавия, ние носехме обувки. Баща ни беше много сърдечен човек, от нищо не ни е лишавал. Возехме се във файтон, имахме достатъчно джобни пари. И оттогава насам, без значение колко жесток е бил живота ни, ти и аз, гледайки назад, можем да си спомним удоволствието от красиви обувки, красиви рокли, приеми и веселие. Докато Миси никога не е носила хубави обувки или красива рокля. Не порицавам себе си, защото аз не съм виновна за това, но като си помислих, че тя може да умре — е, добре, реших да й дам всичко, което пожелае, докато мога да си го позволя, разбира се. Обувки не бих могла да й осигуря, особено ако се наложи да плащам големи сметки за лекари. Но ако тя желае да се разхожда из пущинака или да чете романи — може, защо не!

— Глупости, глупости, глупости! Трябва да се държиш както досега. Миси се нуждае от твърд наставник.

И Друсила не успя да я отмести от тази й гледна точка.

Неподозирайки нищо за душевните терзания на майка си, Миси реши, че ще бъде по-добре след вечеря да не чете някоя от новите книги, а вместо това да поплете.

— Лельо Октавия — каза тя, разпервайки пръсти, — с колко дантела смяташ да украсиш новата си рокля? Смяташ ли, че това ще бъде достатъчно? Мога лесно да ти оплета още, но трябва да знам отсега.

Октавия подаде топчестата си ръка и Миси натрупа куп дантели в нея, като остави леля си да ги подреди сама в скута си.

— О, Миси, колко са красиви! — задъхваше се Октавия от благоговение. — Погледни, Друсила!

Друсила дръпна едно парче от полата на сестра си и го повдигна към слабата светлина.

— Да, красиво е. Ти се усъвършенстваш, мила Миси, трябва да го призная.

— А — каза Миси мрачно — това е така, защото най-после се научих да разплитам обърканите нишка, когато се налага.

За момент и двете възрастни жени изглеждаха напълно стъписани. Октавия хвърли многозначителен поглед към Друсила и леко поклати глава. Друсила не й обърна внимание.

— Точно така — каза тя величествено.

В стремежа си да се издокара за сватбата на Алисия Октавия изхвърли от съзнанието си мислите за нервния срив на Миси.

— Достатъчна ли е тази дантела, Друсила? — попита тя тревожно.

— Виж, за това, което първоначално бях решила да направим, е достатъчно, но сега ми дойде по-добра идея. Предлагам да зашием от същата тази дантела и около подгъва на полата, толкова е модерно! Миси, би ли изплела още малко дантела? Бъди искрена, ще можеш или не?

Сега Миси изглеждаше стъписана. През целия си живот майка й никога не беше отстъпвала, нито се беше замисляла дали изискванията й не са прекалени. Но, разбира се! Причината бе сърдечната й криза. Колко изумително!

— Нямам нищо против — каза тя бързо. Октавия сияеше.

— О, благодаря ти! — Лицето й доби състрадателно изражение. — Ако можех само да ти помогна с шева. Толкова много работа ти се насъбра, Друсила.

Друсила погледна към парчето лилав креп в скута си и въздъхна.

— Не се тревожи, Октавия. Миси ще ми помогне с дребните неща като илици, подгъви, цепки и джобове, но признавам, че би било чудесно, ако имахме шевна машина «Сингер».

Затова, разбира се, не можеше и дума да става. Жените от Мисалонги шиеха дрехите си по старомоден и труден начин — всеки инч се шиеше на ръка. Друсила кроеше и правеше главния шев, Миси довършваше дребните подробности, докато Октавия не можеше да се справи даже и с такъв инструмент като иглата.

— Толкова много съжалявам, че твоята рокля трябва да бъде кафява, Миси — каза Друсила, като погледна дъщеря си умоляващо, — но материята е прекрасна. Ще стане много хубава; почакай и ще видиш. Би ли желала да й зашием малко мъниста?

— И по този начин да й развалим фасона? Мамо, ти я скрои идеално и линията, която си й дала, не се нуждае от никакви украшения — каза Миси.

През нощта, лежейки на тъмно в леглото си, Миси си припомни подробностите от най-прекрасният следобед, който беше прекарала през своя живот. Той не само й бе казал здравей, но и бе слязъл от колата си и бе повървял с нея, бърборейки си по-скоро като с приятел, отколкото като с някакъв член на досадната банда, наречена Хърлингфордови. Колко добре изглеждаше той! Груб, но хубав. Миришеше не на спарена пот, както много от така почтените мъже от рода Хърлингфорд, а излъчваше сладък мирис на скъп сапун. Тя го разпозна веднага. Когато жените от Мисалонги получаваха такъв сапун под формата на рядък подарък, те не го използваха за телата си (сапунът «Сънлайт» беше достатъчно добър за тази цел), а го слагаха между гънките на дрехите си в чекмеджетата. А ръцете му, ако и да бяха загрубели от труд, бяха чисти даже и под ноктите. Косата му също беше безупречна — никаква следа от помада или мазнина, само здравия и естествен блясък, който човек може да види по козината на току-що изблизал се котарак. Горделив и добросъвестен мъж беше Джон Смит.

Най-много харесваше очите му. Те бяха тъй полупрозрачни златисто-кафяви и тъй засмени! Тя не можеше и никога не би могла да повярва на всички онези приказки за него, намекващи за безчестие и низост. Напротив, би могла да заложи живота си затова, че той е вътрешно честен и готов страстно да брани етичните си принципи. Тя виждаше в негово лице един човек, който би могъл да извърши дори и убийство, ако бъде предизвикан извън границите на търпимото, но не и като човек, който лъже или краде.

О, Джон Смит, обичам те! От все сърце ти благодаря, задето си идвал до Мисалонги, за да разбереш как съм.

Оставаше само един месец до сватбата на Алисия. Дните се нижеха един след друг, приближавайки се до деня на най-съвършената изява на нейното продължително и великолепно разцъфване. Алисия възнамеряваше да се наслаждава до насита даже и през този последен тръпен месец. Датата бе предварително определена още преди осемнадесет месеца. И през ум не й минаваше да се запита какво ще бъде времето или какъв ще бъде сезонът този път. Въпреки че пролетите обикновено закъсняваха в Сините планини или пък бяха влажни и ветровити, със сигурност можеше да се каже, че тази пролет се подчини на прищявката на Алисия и идваше на крилата на прелетните птички с цялата си райска нега.

— Не би могло да бъде и другояче — каза Аврелия на Друсила, като една нотка в гласа й подсказваше, че майката на Алисия би била доволна, ако поне веднъж плановете на дъщеря й се объркат.

Прегледът на Миси при специалиста в Сидни беше насрочен за една седмица по-късно, отколкото се очакваше. Това беше добре дошло за Миси. Във вторника, който беше предложен от доктор Хърлингфорд за преглед в Сидни, Алисия не можеше да направи обичайното си ежеседмично пътуване до града. За четвъртъка през тази седмица Алисия беше обявила сватбеното си парти, приготовленията за което изместваха всяка друга дейност, дори търговията с шапки. Това сватбено парти не беше скромен прием, съпроводен преди всичко от непретенциозни кухненски подаръци и момински брътвежи. То бе официален прием за жените от всички възрасти, роднини на Алисия. Това бе случаят, при който всяка от тях щеше да има възможността да види и разбере какво се очакваше от нейна страна за Великия Ден. По време на празненството Алисия възнамеряваше да съобщи имената на шаферките си и да покаже моделите и платовете за сватбеното тържество и църковния декор.

Единственото разочарование дойде от бащата и братята на Алисия, които с безцеремонна досада, непозната дотогава, отблъснаха опитите й да ги включат в приготовленията.

— О, за Бога, Алисия, махай се! — отсече баща й с такъв гняв в гласа си, какъвто тя не си спомняше. — Направи си своето жалко сватбено парти, но нас ни остави настрана. Има случаи, когато женските работи са прекалено досадни и този е един от тях.

— Добре! — отсече обидено Алисия и отиде да се оплаче на майка си.

— Страхувам се, че трябва да се държим много внимателно в настоящия момент, скъпа — каза Аврелия загрижено.

— Какво за Бога е станало?

— Не знам нищо, освен, че става нещо с акциите на «Байрон Ботъл Къмпани». Доколкото разбрах, започнали са да изчезват.

— Глупости! — каза Алисия. — Акциите не могат да изчезнат.

— Извън семейството. Това е което имам предвид — поправи се Аврелия неопределено. — О, това ми е съвсем чуждо, нямам глава за бизнес.

— Уили нищо не ми е споменавал.

— Уили може би все още не знае, скъпа. Той все още не е имал много работа в компанията, нали? Та той току-що завърши университета.

Алисия загърби тези отегчителни делови проблеми и отиде да даде нареждане на иконома да допуска само женската прислуга пред къщата, тъй като това парти беше само за дами.

Разбира се, Друсила дойде заедно с Миси. Бедната Октавия, която умираше от желание да дойде, беше принудена да остане вкъщи, облечена с най-хубавите си дрехи, тъй като в последния момент Аврелия беше забравила да изпрати превоз за дамите от Мисалонги. Друсила носеше своята кафява рипсена копринена рокля с щастливото съзнание, че няма да и се наложи да се показва в този измъчен и верен костюм на самата сватба. Миси пък беше облечена в кафявата си ленена рокля. На главата си беше сложила старата моряшка шапка, която беше принудена да носи през последните петнадесет години, във всички случаи, когато носенето на шапка беше наложително, включително и за черква всяка неделя. Нови шапки се очакваха за сватбата, макар и да не бяха за жалост от магазина «Chez Chapeau Alicia»; част от тях бяха вече закупени от магазина на чичо Хърбърт, а последните поправки по тях щяха да бъдат извършени в Мисалонги.

Алисия изглеждаше очарователно в рокля от нежно оранжеворозов креп, украсена с лавандулово синя бродерия и с огромен букет от лавандулово сини копринени цветя върху едното й рамо. О, помисли си Миси, как бих желала поне само веднъж да мога да нося такава рокля! Бих могла да понеса добре този оранжеворозов цвят, със сигурност бих могла! Мога също така да издържа успешно и онзи оттенък в синьо, който е почти бледоморав.

Повече от сто жени бяха поканени на партито. Те се скитаха на групи из къщата, отбелязвайки някои по известни лица и надавайки ухо на различни клюки.

Някъде към четири часа всички се настаниха в балната зала като кокошки в кокошарник. Там се сервираха огромни кифли с конфитюр и крем, петифури, сандвичи с краставица, еклери, кифлички със сметана и разкошен Наполеонов сладкиш. Имаше и богат избор на чайове — «Дарджилинг», «Ърл Грей», «Лапсанг Сучонг» и жасминов чай.

Жените от рода Хърлингфорд по традиция бяха руси, високи и неспособни да проведат искрен разговор. Гледайки групичките наоколо и слушайки техните брътвежи, Миси осъзна за себе си една истина. Това беше първото събитие от този род, на което тя беше поканена. Вероятно защото би било невежливо, ако не беше сред гостите, след като повечето от тях бяха по-далечни роднини от нея. Внушителното женско присъствие на Хърлингфордови на неделните църковни служби сякаш някак се разводняваше от почти еднаквото по количество мъжко присъствие. Но тук, в балния салон на леля Аврелия женският род беше компактен и преобладаващ.

Из въздуха се носеха множество правилно съгласувани причастия, съставни инфинитиви и много други словесни деликатеси, повечето от които излезли от мода преди около петдесет години. Под великолепния и щедър покрив на Аврелия никой не смееше да каже: «не мога», «не бих» или «не искам». Миси забеляза, че тук тя беше буквално единствената чернокоса жена. Нейната черна коса изглеждаше като буца въглища върху снежно бяло поле. Чак сега разбра защо майка й я беше инструктирала да не си сваля шапката. Очевидно, дори когато се женеха вън от фамилния клан, мъжете и жените от него си подбираха руси партньори. В действителност собственият й баща беше много рус, но неговият дядо, според думите на Друсила, е бил тъмен като даго. (По онова време този термин е бил общоприет и допустим.)

— Скъпи Августа и Антония, това се дължи на саксонската черта у нас! — изписка Друсила на сестрите си, които не виждаше често.

Аврелия се беше отдала изключително на лейди Били, която се бе лишила от конете си за този следобед, разбира се не без горък протест. Лейди Били седеше с голямо безразличие към околните, тъй като нямаше собствени дъщери и не изпитваше никакъв интерес към жените. Скупчени на едно място, те я плашеха и разстройваха, а най-голямата печал в живота й беше завоюването на Алисия Маршал като перспективна снаха. Необезсърчена от факта, че се опитва да воюва сама срещу много хора, лейди Били гласно се бе противопоставила на годежа на малкия Уили с втората му братовчедка Алисия, заявявайки, че те не си подхождат като двойка и че ще имат слабо поколение. Обаче сър Уилям (наричан Били) се отнесе грубо към жена си, както и се отнасяше към всички останали. Той винаги беше харесвал Алисия и се блазнеше от мисълта, че ще може да вижда лъскавата й светлоруса коса и прекрасното й лице всяка вечер на масата за хранене, Беше решено, че младоженците ще прекарат първите няколко месеца след сватбата си в имението Хърлингфорд при сър Уилям и жена му. Сватбеният подарък от сър Уилям беше десет акра първокачествена земя, но къщата върху нея все още не беше довършена.

Останала сама, Миси се огледа наоколо за Уна. Тя откри леля Ливила, но не и Уна. Колко странно!

— Не виждам Уна да е тук днес — каза Миси на Алисия, когато това очарователно същество се мерна пред погледа й със светла, очарователна и великодушна усмивка.

— Кого не виждаш? — попита Алисия, като се спря.

— Уна, братовчедката на леля Ливила; тя работи в библиотеката.

— Глупавичката ми, няма такава жена с фамилия Хърлингфорд в целия Байрон — каза Алисия, за която се знаеше, че не беше прочела и една книга през живота си. След това отмина, за да продължи да разпростира своето великолепно присъствие върху гостите като пласт конфитюр върху училищен пудинг.

В този момент на Миси й просветна. Разбира се! Уна беше разведена. Непростим грях! Леля Ливила се беше погрижила да осигури покрив над главата й и толкова. Инстинктът й не би позволил да допусне тази своя братовчедка до Байронското общество. Изглежда, че леля Ливила беше решила въобще да не споменава за Уна. Самата Уна беше споменала за това на Миси. В редките случаи, когато Миси се срещаше с леля Ливила в библиотеката, никога не бе станало дума за Уна, а и Миси, която се страхуваше от леля Ливила, също избягваше да споменава името й.

Друсила се суетеше, влачейки със себе си своята сестра Корнелия.

— О, нали е разкошно? — попита тя с тон на възхищение.

— Твърде разкошно — отвърна Миси, просвайки се на канапето, което беше открила зад една огромна палма, посадена в саксия. Друсила и Корнелия седнаха също, преситени от голямото изобилие на закуски, които бюфетът предлагаше.

— Толкова с мила, толкова е внимателна! Скъпата Алисия! — бърбореше Корнелия, която смяташе за голяма привилегия това да работи за оскъдна заплата като продавачка в магазина на Алисия. Тя нямаше никаква представа колко цинично злоупотребява Алисия с нейната признателност и преданост. Преди Алисия да открие магазина си за шапки, Корнелия работеше в магазина на брат си Хърбърт, в отдела за поправки, така че сравнението представляваше благодатна база за нейните илюзии. Хърбърт беше толкова стиснат, че Алисия и изглеждайте прекалено щедра. По съшия начин както Октавия и със същия резултат Корнелия беше продала къщата си и пет акра земя на Хърбърт. Беше постъпила така, за да помогне на сестра си Джулия да изплати малката чайна, която беше купила от Хърбърт.

— Тихо! — въздъхна Друсила. — Ще говори Алисия.

Алисия говореше с поруменели страни и искрящи като аквамарин очи. Имената на десетте шаферки, които тя съобщи, бяха посрещнати с викове и ръкопляскания. Главната шаферка направо припадна и се наложи да бъде свестявана с амоняк. Според Алисия роклите на нейните придружителки трябваше да бъдат разпределени в пет нюанса на розовия цвят — от най-бледорозово до тъмноцикламено. Така че, когато облечената в бяло булка застане пред олтара, да бъде заобиколена от двете си страни от по пет шаферки, облечени в рокли в преливащи розови цветове.

— Ние почти всички сме еднакво високи, много руси и с почти еднакви фигури — обясняваше Алисия. — Смятам, че ефектът ще бъде забележителен.

— Не е ли това една брилянтна идея? — прошепна леля Корнелия, която като привилегирована беше взела участие в планирането на сватбеното тържество. — Шлейфът на Алисия ще бъде от аленсова дантела, дълъг двадесет фута и скроен като пълен кръг!

— Великолепно — въздъхна Друсила, спомняйки си, че шлейфът на нейната собствена сватба също беше от Дантела, при това и по-дълъг, което реши да премълчи.

— Забелязвам, че Алисия е подбрала само моми — Каза Миси, чиято остра болка беше започнала да я измъчва, още докато изминаваха седемте мили от Мисалонги, а сега вече се и усилваше. Да напусне стаята беше невъзможно, а не можеше и да седи мирно и тихо нито миг повече. За да не мисли за болката си, тя започна да говори. — Много правоверно от нейна страна, но аз съм със сигурност мома, а не бях избрана.

— Шшт! — изсъска Друсила.

— Скъпа малка Миси, ти си твърде ниска и твърде тъмна — измърмори Корнелия съчувствено.

— Аз съм висока метър и петдесет и пет, без обувки — каза Миси, без да понижава глас. — Само някой от Хърлингфордови може да каже, че съм ниска.

— Шшт! — изсъска Друсила отново. Междувременно Алисия беше преминала на въпроса за цветята, като информираше смаяната си аудитория, че всеки букет ще се състои от дванадесет розови орхидеи, които щяха да пристигнат замразени с влака от Бризбейн.

— Орхидеи! Колко подчертано вулгарно! — каза Миси на висок глас.

— Шшт! — направо отчаяно каза Друсила.

В този момент Алисия замлъкна, изстреляла патроните си.

— Човек ще рече, че тя от щастие показва всичко предварително — каза Миси, без да се обръща определено към някого, — но предполагам, че си мисли, че ако не го направи, половината от детайлите, с които се фука, ще останат незабелязани.

Алисия се спусна към тях, смеейки се, със светнало лице и ръце, отрупани с модели на булчински рокли и мостри плат.

— Колко жалко, че си така тъмна и ниска, Миси — каза тя много любезно. — Бих желала да те поканя, но ти сама разбираш, че не си много подходяща за шаферка.

— Да, жалко, че ти не си тъмнокоса и ниска — каза Миси също така любезно. — Смятам, че ще бледнееш, заобиколена от подобни на теб по ръст и цвят шаферки и от това постепенно преливане на розови тонове.

Алисия, Друсила и Корнелия зяпнаха от изненада.

Миси стана бавно, като се опитваше да оправи гънките на кафявата си ленена рокля.

— Мисля да си ходя вече — каза тя жизнерадостно. — Много хубаво парти беше, Алисия, но напълно лишено от вкус. Защо навсякъде се сервират едни и същи буламачи? Аз бих предпочела един хубав сандвич с яйце и къри, просто за разнообразие.

И Миси напусна, преди слушателките й да могат да възстановят нормалното си дишане. Когато това стана, Друсила беше принудена да скрие усмивката си и да се направи, че не чува настояванията на Алисия Миси да бъде върната, за да й се извини. Така й се падаше на Алисия! Защо не можеше да бъде мила поне веднъж и да включи бедната Миси в прекрасната си сватбена свита? Колко чудно! Анализът на Миси беше точен. Алисия щеше да бледнее всред розови и бели панделки, букети и знаменца, с които смяташе да украси черквата.

Ужасната болка настигна Миси точно пред вратата на «Mon Repos». Решавайки, че би трябвало да умре на по-пристойно място, Миси напусна покритата с чакъл алея и хукна към другата страна на къщата. Градината на леля Аврелия не беше подходяща, за да се скрие някой в нея. Най-близкото удобно скривалище бе един рододендронов храст под прозореца на къщата. Миси успя да се провре в средата му и остана полуседнала, полулегнала, с гръб, опрян в червените тухли. Болката беше непоносима, но трябваше да издържи. Тя затвори очи и се помоли да не умре, преди да е попаднала в ръцете на Джон Смит, също както момичето от романа «Неспокойно сърце». Колко угнетително щеше да бъде, ако я намерят бездиханна и вкочанена в рододендроновия храст на леля Аврелия!

Но не умря. След малко болката започна да отминава и тя се размърда. Наблизо се чуваха гласове. Клоните на рододендрона бяха оголени от есента и на Миси не й се искаше някой от хората, чиито гласове чуваше, да я види, след като завие на ъгъла. Затова тя се претъркулна на коленете си и се опита да се изправи. Тогава разбра, че гласовете идваха от прозореца над главата й.

— Виждали ли сте някъде по-чудовищна шапка? — попита глас, в който Миси разпозна най-малката дъщеря на леля Августа — Лавиния. Тя, разбира се, беше една от шаферките.

— Твърде често — в черквата, всяка неделя, за да бъда по-точна — каза Алисия с нисък, приглушен глас, — въпреки че смятам съществото под шапката за по-чудовищно.

— Тя е повлекана — обади се трети глас, принадлежащ на главната шаферка Марсия, дъщеря на лели Антония. — Наистина, Алисия, малко е да я наречеш чудовище. Нищожество би подхождало повече за Миси Райт, но съгласна съм, че шапката й е наистина чудовищна.

— Права си — съгласи се Алисия, която все още беше замаяна от неочаквания удар, получен от думите на Миси. Алисия чувстваше, че не е права, както и че никога няма да може да изпита очакваното удоволствие от сватбеното си тържество. Миси беше забила щипа с много по-голямо умение, отколкото самата тя предполагаше.

— Все едно ли ти е какво мисли Миси? — попита Порсия — по-далечна нейна братовчедка.

— Страхувам се, не дотолкова, доколкото майка й е любимата сестра на мама — заяви Алисия със звънлив глас. — Не знам защо мама продължава да съжалява толкова много леля Друси, но аз вече оставих надеждата да я отуча от това. Смело мога да кажа, че мамината благотворителност е похвална, но аз гледам никога да не съм вкъщи събота сутрин, когато леля Друсила идва да се тъпче с мамините пасти. Господи, как яде тази жена! Мама поръчва на готвачката да прави по две дузини от вълшебните пасти и след като леля Друсила си отиде, пастите са изчезнали до една. — Алисия издаде звук, наподобяващ смях. — Това се разказва като виц вкъщи, а даже и сред прислугата.

— Е, добре, те са ужасно бедни, нали? — попита Лавиния, която беше много добра по история в училището и за да се изтъкне каза: — Винаги съм се чудила как френското простолюдие е гилотинирало Мария Антоанета, само защото е казала да ядат пасти, ако няма хляб. Смятам, че всеки един ужасно беден човек би благоговеел пред шанса да си хапне паста, просто за разнообразие — имам предвид леля Друси.

— Бедни са и мисля, че ще си останат такива, след като единствената им надежда е Миси.

Това предизвика всеобщ смях.

— Жалко е, че човек не може да оценява други хора, така както би могъл да оцени една къща, например — каза един глас, който принадлежеше на една далечна четвърта или пета братовчедка на име Джуния. Тя беше разочарована, че не е избрана за шаферка и беше концентрирала естествената си отрова в няколко смъртоносни капки.

— В наши дни, Джуния, трябва да сме щастливи, че това е така — каза Алисия. — В противен случай щеше да се наложи да бракуваме лелите Друси, Октавия, Джули, Корни, братовчедката Миси и останалия отбор от вдовици и стари моми. Вземи моята сватба, например. Те почти я провалиха! Но мама е права като казва, че трябва да бъдат поканени, и разбира се, те ще дойдат първи и ще си тръгнат последни. Не сте ли забелязали как пъпките и циреите се появяват, точно когато най-малко ги очакваш? Както и да е, мама има щастливото хрумване как да се отървем от тези грозни кафяви рокли. Тя купи спално бельо от леля Друси за двеста лири и трябва да призная, че изработката е изключително фина и нежна, така че парите на мама не са отишли напразно, слава Богу! Бродирани калъфки за възглавници с малки облечени копченца и всяко копче с — малка розова пъпчица! Много са красиви! Все пак маминият план проработи, защото чичо Хърбърт се изпусна да каже, че Миси е ходила при него и е купила три дължини плат за рокли — лилаво за леля Друси, синьо за леля Окти, а можете ли да познаете какъв цвят за Миси?

— Кафяв! — извикаха в хор всички и се заляха от смях.

— Имам идея! — извика Лавиния, когато веселбата утихна. — Защо не дадеш на Миси една от твоите изхвърлени от употреба рокли с подходящ цвят?

— По-скоро бих умряла — каза Алисия пренебрежително. — Да видя една от моите прекрасни рокли върху онази, дето изглежда като мършав даго. Ако толкова много държиш на това, скъпа Лавиния, защо тя не й подариш една от твоите рокли?

— О, аз не съм в твоето розово финансово положете ето защо! — каза Лавиния натъртено. — Помисли си щом като си толкова недоволна от нейния вид. Повечето твои дрехи са в подходящи за нея тонове; биха могли да й стоят добре.

В това време Миси успя да се надигне и помагайки си с ръце и колене, се измъкна на пътечката. Лазейки на четири крака, тя се отдалечи от прозореца, после скочи на крака и се втурна да тича. Сълзите се стичаха по лицето, но тя не се спря да ги изтрие. Беше толкова ядосана, че не се притесняваше от това, че някой може да я види.

Тя не беше и помисляла, че някой е действително способен да каже за нея нещо, което да я нарани. Хиляди и хиляди пъти беше подреждала във въображението си всички онези изрази на презрение или състрадание, които можеха да бъдат изказани евентуално по неин адрес. Това, което я прониза дълбоко, бяха отвратителните неща, казани от Алисия и приятелките й за майка й и за всички онези бедни стари лели, тъй почтени, благочестиви и трудолюбиви, тъй благодарни за всяка проява на внимание към тях и тъй горди за да не приемат нещо, за което се съмняват, че би могло да е милостиня. Как се осмеляваше Алисия да говори така сурово и безсърдечно за тези така достойни за уважение жени! Как ли би се чувствала самата Алисия, ако беше на тяхно място!

Бързайки по улиците на Байрон с пареща в гърдите болка, Миси се молеше библиотеката да бъде отворена и Уна да е на работа. О, колко много се нуждаеше Уна тази вечер! Но помещенията бяха тъмни и на табелата на вратата пишеше «ЗАТВОРЕНО».