Дамите на Мисалонги

Октавия забелязва оставената от Миси бележка, Още щом влезе в стаята. Белееше се върху тъмнокафявото огледало; отгоре с едри букви бе изписано: МАМО. Сърцето й подскочи — писма с подобни надписи обикновено съдържаха лоши новини.

Така че, щом чу Друсила да влиза, тя изтича и я посрещна насълзена, стиснала в ръка мъничкия лист хартия.

— Миси си е отишла и е оставила това за теб!

Друсила я погледна намръщена, без да разбира.

— Отишла ли?

— Да, отишла си е! Взела е всичките си дрехи.

Лицето на Друсила се опъна, тя пристъпи неуверено от крак на крак, после внезапно издърпа бележката от ръцете на Октавия и я прочете на глас.

Октавия се задавяше в сълзи, но очите на Друсила бяха сухи. Тя сгъна внимателно писмото, отнесе го в кухнята и го подпря на една лъвица до комина.

— Трябва незабавно да повикаме полицията — извика през сълзи Октавия.

— Нищо подобно няма да направим — отряза Друсила и клекна пред огнището. — О, мила, как ми се пие чай само!

— Но Миси сигурно е в опасност!

— Съмнявам се. Нищо в бележката й не намеква че ще извърши глупост. — Тя въздъхна дълбоко. — Октавия, избърши си сълзите! Събитията от последните няколко дни ме убедиха, че Миси е човек, с чийто решения трябва да се съобразяваме. Не се съмнявам че е в безопасност, и че утре ще я видим отново, а междувременно, най-добре е да не споменаваме пред никого, че Миси е напуснала дома.

— Но тя се скита някъде навън, без никаква защита срещу Мъжете!

— Може би е по-добре, че Миси е решила да постъпи така — рече сухо Друсила. — А сега направи каквото ти казах, Октавия, избърши сълзите си и направи чай. Имам доста да ти разказвам за неща, които нямат нищо общо с изчезването на Миси.

Любопитството надделя над тревогата; Октавия наля вода в чайника и го сложи над огнището.

— За какво? — запита нетърпеливо тя.

— Е, добре, дадох на Корнелия и Юлия техните пари, а с моя дял си купих шевна машина «Сингер».

— Друсила!

И така, двете жени, останали единствени в Мисалонги, пиеха чай и обсъждаха подробно събитията от изминалия ден, после се заеха с къщна работа и най-сетне се приготвиха да си легнат.

— Мили Боже, — шепнеше Друсила, коленичила на пода, — моля те, помогни на Миси и бди над нея, прогони бедата от пътя й и дай й сили във всички начинания. Амин.

След тази молитва тя седна в единственото двойно легло в къщата, както подхождаше на единствената омъжена жена. Но измина доста време, преди сънят да я обори.

Тихата мелодия на органа бе приглушила шума от двуколката на Джон Смит, така че никой не разбра за пристигането на Миси. Тя незабавно се отправи с тихи стъпки към навеса, където скри торбата зад едва бала. След това се скри в градината, докато майка й приключи с доенето на кравата. Последната, както и следваше да се очаква, я позна по стъпките и започна жално да мучи с надежда по-скоро да я издоят, и не след дълго Друсила се появи с празното ведро.

Миси затвори очи, прикрита зад ябълковото дърво, и си пожела да има неизлечим сърдечен порок, та никога да не доживее срама на идната утрин.

Размърда се, едва когато падна здрач; хладният ветрец, който подухваше откъм планината, я прогони от градината и тя се прибра в топлия навес. Кравата лежеше, свила копита под себе си и предъвкваше замислено един кочан. Миси просна на пода до нея един чист чувал, гушна се в топлината на животното и се уви.

Знаеше, че още щом Джон Смит я докара обратно, трябваше да събере цялата си смелост и да прекрачи прага, но когато се насочи към верандата, почувства, че краката й не я слушат. Как да признае на майка си, че току-що бе предложила на съвсем непознат мъж да се оженят, и той й бе отказал? Или ако реши да скрие — тогава какво ще им каже? Миси не я биваше да измисля истории, предпочиташе да ги чете. Не след дълго реши, че може би на заранта й е по-лесно да разкаже всичко, след като се притъпи болката от неуспеха, но как ли щеше да й повлия тази нощ на открито? А и кой ще повярва, че е спала при кравата? Влизай веднага, шепнеше си тя, но нещо в нея продължаваше да я спира.

После, някак от само себе си започнаха да се стичат сълзите; Миси почувства колко изтерзана е всъщност, не толкова физическа, колкото от усилието, което й бе струвало да се изправи пред Джон Смит.

— О, Бътъркъп, какао ще правя сега? — обърна се тя към кравата.

Но Бътъркъп само изсумтя а отговор.

И малко след това Миси потъна в сън.

Преди зазоряване я събуди петелът на Мисалонги, който, кацнал на една греда близо до нея, затръби над смълчания дом. Миси подскочи от изненада, огледа се объркано и отново се отпусна на меката и топла възглавница. Не изпитваше ни глад, ни жажда. Какво да стори? О, Боже, какво да стори?

Когато най-сетне дойде зората, тя вече бе решила. Изправи се и пое решително. Извади от торбата гребена и четката, среса се и се изми, но независимо от това усещаше, че цялата мирише на крава.

Никакъв признак на живот не се виждаше в Мисалонги, докато се приближаваше към къщата; от прозореца на майка й се дочуваше тихо похъркване.

Отново пое надолу към долината на Джон Смит, но този път не светли мечти изпълваха душата й, нито надеждата, че най-сетне ще намери своето щастие. Този път Миси крачеше, изпълнена с твърда решимост, че ще получи от него съгласие, дори ако трябва цяла година да прекара нощите при кравата и ден след ден да се отправя към него, за да го моли отново и отново. Защото именно това възнамеряваше да направи и днес, и утре, и вдругиден, и така нататък.

Наближаваше десет заранта, когато най-сетне стигна малката полянка пред колибата; както преди от комина се извиваше дим, и както преди Джон Смит го нямаше наблизо. Тя приседна на пънчето и зачака.

Но изглежда, че и той бе забравил що е глад; пладне мина, а и следа не се виждаше от него. Миси реши да го чака до вечерта. Едва когато слънцето задочна да се скланя над хоризонта в светлината взе да се топи, Джон Смит се завърна у дома. Още по умислен от вчера, той пак не я забеляза.

— Мистър Смит!

— Хиляди проклятия!

Той закрачи към нея, спря се на няколко крачки и я загледа; не беше кой знае колко ядосан, ала не изглеждаше и радостен от срещата.

— Какво правите отново тук?

Този път не я заведе в колибата; вместо това стоеше и я оглеждаше, докато тя ставаше на крака.

— Има ли някой, които да ви кара да вършите това непрестанно? — попита той.

— Не.

— Наистина ли значи толкова много за вас?

— За мен това е въпрос на живот и смърт. Няма да се върна у дома. Ако ме прогоните, утре пак ще дойда със същата молба.

— Играете си с огъня, мис Райт, — рече той със здраво стиснати устни. — Не ви ли е минавало през ум, че мъжът е в състояние да използва дори сила, ако една жена не го оставя на мира?

Усмивката й беше мека, дори примамлива.

— Може би някои мъже биха го сторили. Но не и вие, мистър Смит.

— Но какво очаквате да спечелите? Дори ако съглася да се оженя за вас. Имам ли вид на съпруга, за който сте мечтали, или по-скоро на мъж, когото сте изтерзали с безкрайните си настоявания, докато най-сетне се е предал, само и само да бъде оставен на мира, освен ако не е изпаднал в безумна ярост и ви е удушил? — Гласът му стана нисък, заплашителен. — В нашият просторен свят, мис Райт, освен всичко друго, има и едно нещо, наречено омраза. Моля ви, не я пробуждайте в мен!

— Ще се ожените ли за мен? — запита тя.

Той присви устни в ядна гримаса, шумно издиша въздух през носа си, после вдигна глава нагоре и се загледа в нещо, което тя не виждаше. За неопределено време се възцари мълчание. Сетне той сви рамене и отново я погледна.

— Признавам, че доста мислих за вас от вчера насам и дори най-тежката работа, с която умишлено се захващах, не ме отвличаше от тези мисли. Трябва да призная, че дори ми мина през ума възможността по такъв начин да получа изкупление, от друга страна пък си мислех, че ако ви откажа, ще изгубя и малкото късмет, на който разчитах напоследък.

— Изкупление ли? Изкупление за какво?

— Не ме разбрахте правилно. Всеки има някакъв грях, който трябва да изкупи. Не разбирате ли, че със самото си идване тук и с предложението, което ми правите, вие се превръщате в причина за подобно изкупление.

— Прав сте.

— Но това не променя нищо, нали?

— Готова съм да посрещна всичко на този свят, мистър Смит, стига да съм рамо до рамо с вас.

— Добре, тогава. Ще се оженя за вас.

Сякаш в миг болката и умората я напуснаха.

— О, благодаря ви, мистър Смит! Няма да съжалявате, обещавам ви!

Той изсумтя.

— Мис Райт, вие сте по-скоро дете, отколкото жена, и може би това с единствената причина, поради която все още не съм ви удушил. Не бих могъл да се закълна, че във вас има женско коварство. Моля ви, не ми давайте повод да си променя мнението.

Едва сега той протегна ръка и я хвана за лакътя, приканвайки я да се разходят.

— Само за едно нещо бих искала да ви помоля, мистър Смит — рече тя.

— Какво е то?

— Никога да не споменавате факта, че ми предстои да умра; нека това не дава отражение на нашите взаимоотношения. Искам да бъда свободна! А не бих могла да съм свободна, ако постоянно с думи или дела ми се напомня за предстоящата смърт.

— Съгласен — каза Джон Смит.

Миси почувства, че може би е стигнала съвсем близо до границата и като не искаше повече да поставя на изпитание късмета си, предпочете да влезе в колибата и да се настани на един от кухненските столове, докато Джон Смит стоеше загледан във вечерната мъгла, която се стелеше ниско над земята.

Миси се взря мълчаливо в широкия му гръб, сякаш се опиваше от спокойствието и сигурността, които той излъчваше. След около пет минути тя се осмели да каже с плах и извинителен тон:

— И сега какво, мистър Смит?

Той стреснато подскочи, сякаш бе забравил за присъствието й и седна на срещуположната страна на масата. В здрача по лицето му танцуваха сенки, а кожата му изглеждаше мъртвешки бледа. Но когато заговори отново, в гласа му се долови лекота, сякаш най-сетне бе превъзмогнал измъчващите го мисли.

— Казвам се Джон, — рече той, след това запали двете газени лампи и ги постави на масата, за да вижда нейното лице. — А що се отнася до тревожещия ви въпрос — ще получим разрешително и след това ще се оженим.

— Колко време ще отнеме това?

Той вдигна рамене.

— Не знам, зависи какви пречки ще срещнем. Няколко дни, може би дори по-скоро, ако ни дадат специално разрешение. А междувременно, най-добре е веднага да ви закарам у дома.

— О, не! Аз ще остана тук — заяви Миси.

— Ако останете тук, има опасност да започнете своя меден месец предварително — рече той, но в гласа му се долови нарастваща надежда. Чудесна идея! Може би ще реши, че това не й харесва. В края на краищата, на повечето жени не се харесва. А той можеше да прояви известна грубост, е, не да изнасили, само да я поуплаши малко; колко й трябва на една девственица на нейната възраст! Но в този миг той допусна грешка в любопитството си да види как ще реагира. Тя стоеше и го гледаше — присвита, уплашена, умираща, с очи, пълни със сляпа и глупава надежда, като малко любвеобилно кученце. Дремещото сърце на Джон Смит се размърда, той почувства че го пробожда горчива и непривична болка. Защото наистина през целия изминал ден го бе преследвал нейният образ, колкото и сили да отдаваше в работата и колкото и да се мъчеше да измести от ума си лика й. И той си имаше своите тайни, някои от тях бяха заровени толкова дълбоко, че никога не бе дръзвал да се изправи срещу тях сега се чувстваше така, сякаш гледа на живота като новороден, пред който всичко тепърва предстои. През целия ден в главата му се блъскаха гласове, викаха, говореха, нашепваха и вече никъде в долината си не можеше да намери покой. Може би наистина това бе един вид изкупление, може би за това се бе появила тя тук. Но той чистосърдечно не можеше да си спомни толкова значима причина, заради която сега да бъде подложен на подобно потискащо изкупление. Не можеше, колкото и да се стараеше. О, не, не можеше!

Може би това наистина нямаше да й хареса. Отведи, я в леглото, Джон Смит, покажи й опустошителната сила на плътската страст, изпълни я със себе си и с отвращение. Тя е жена.

Но Миси не само че хареса всичко, но и демонстрира изненадваща склонност към креватите изяви. И с това сякаш още един гвоздей бе забит в ковчега на Джон Смит, както той призна пред себе си, около три часа, след като двамата с Миси си бяха легнали, без да вечерят. Чудесата никога не свършват. Тази застаряваща девственица сякаш бе създадена за това! Макар да изглеждаше малко неумела в началото, тя не беше нито срамежлива, нито стеснителна и със страст отвърна на милувките му, което го възбуди още повече и потисна първоначално възникналото желание да бъде груб с нея и да й причини болка. Малка палавница! С нея и дума не можеше да става за пасивно лежане по гръб. Сякаш бе пълна е живот и само чакаше да я докоснеш, за да го покаже. Изведнъж Той осъзна, че мисълта за неотвратимия край на живота й започва дълбоко да го поразява; съвсем друго бе, когато се отнасяше за човек, когото познава интимно.

Това му е лошото на леглото — че превръща непознатите в близки приятели по-бързо, отколкото се сменят сезоните на годината.

Миси спа като пребита и се събуди преди Джон Смит, може би защото сънят му убягваше дълго, след като бе заспала тя. Имаше много, за което да мисли.

През прозореца се процеждаше слаба светлина; тя се измъкна от леглото и се наведе разтреперана от студ над торбата с дрехите. Извади оттам една домашна рокля. Колко чудесно бе всичко! Въобще не бе почувствала болка, затова пък незабравими бяха тези груби мъжки ръце, които я милваха с такава нежност и от които се излъчваше спокойствие. Чувства и усещания, докосвания и целувки, топлина и светлина — о, наистина беше чудесно!

Тя се движеше колкото се може по-безшумно из колибата; напипа чайника и го постави над огъня, за да се сгрее. Ала независимо от това, Джон я чу и се размърда, след това стана, без да се смущава от голотата си. Така Миси получи възможност за пръв път да се запознае подробно с анатомичните разлики между мъжа и жената.

Но най-вълнуващо от всичко бе реакцията му от нейното присъствие. Той незабавно се приближи към нея, сграбчи я в обятията си и я залюля нежно, все още сънен; грубата му брада стържеше лицето й.

— Добро утро — прошепна тя и докосна с усмихнати устни голото му рамо.

— Добро утро — измърмори в отговор той, очевидно доволен от нежното докосване.

Миси чувствуваше, че умира от глад; изведнъж си спомни, че не е хапвала нищо близо два дни.

— Ще направя закуска — предложи тя.

— Искаш ли да се изкъпеш? — Гласът му вече не звучеше сънено, но той продължаваше да се притиска към нея.

Ами ако подуши миризмата на Бътъркъп! О, бедният човек! Тя мигновено забрави за глада.

— Да, разбира се. И до тоалетната също бих отишла.

— Обуй си обувките.

Докато тя си нахлузваше обувките, без да си прави труда да ги завързва, Джон отвори един скрин и извади две кърпи.

Полянката изглеждаше заскрежена и потънала в здрач, но когато вдигна поглед нагоре, Миси видя че стените на долината вече аленеят от първите слънчеви лъчи, небето беше придобило мътният блясък на перла — или на кожата на Уна. От всякъде се чуваше песента на птици, които срещаха с радостни чуруликания зората.

— Тоалетната ми е малко примитивна — каза той, като посочи една дупка с няколко камъка, пригодени за седалка, и кутия, от която се подаваха парчета от вестник. Нямаше нито стени, нито таван отгоре.

— Това е най-проветрената тоалетна, която съм виждала през живота си — отвърна жизнерадостно тя. Той се изкиска.

— Голяма или малка нужда? Малка, благодаря за вниманието.

— Тогава ще почакам тук. — Той посочи отвъдната страна на полянката.

Когато само след минути Миси се присъедини към него, тя вече потръпваше от предстоящата среща с ледената вода на реката. Мина й през ума, че може набързо да приключи с медения месец, ако при скока в реката изведнъж получи шок.

Но вместо да я поведе към реката, Джон Смит се насочи към гъстите папрати край полянката, сред които се белееха красиви цветя. И там тя се изправи пред най-красивата баня на света — един извор с гореща вода, която бликаше от цепнатината на малък скален отломък и се спускаше като водопад в издълбаният отдолу басейн.

Миси побърза да свали роклята си и само след миг вече стоеше в басейна с топла вода, а в хладния въздух над нея се издигаше пара. Потъна почти до гърди, като под стъпалата си чувстваше солидна гладка скала. И никакви пиявици!

— Внимавай със сапуна. — Джон вдигна ръка и посочи малко безценно късче сапун, поставено в една ниша в скалата. — Водата, изглежда, изтича надолу, защото дълбочината на басейна винаги е една и съща.

— Сега вече разбирам защо винаги си толкова чист — рече тя и си представи банята в Мисалонги, плиткото, изгнило от ръжда корито и двете кофи — за топла и студена вода. Крайно недостатъчно за три жени, а за Миси, която винаги беше последна, не оставаше почти нищо.

Без да осъзнава колко привлекателна изглеждаше в този миг, тя му се усмихна и вдигна нагоре ръце, докато зърната на гърдите й се показаха над водата.

— Няма ли да дойдеш? — запита го с глас на професионална изкусителка. — Има предостатъчно място.

Не му трябваха повече подканвания — след миг ръцете му се плъзгаха по тялото й, но бяха толкова нежни и гальовни, когато разтъркваха по кожата й сапуна, че едва ли причината беше само в миризмата на Бътъркъп. Тя се отдаде с неописуемо блаженство на докосванията му и не след дълго изрази желание да отвърне със същото. Така къпането се проточи повече от час.

След закуска дойде време за работа.

— Трябва да има регистрационна служба в Катуумба, така че ще отидем там, за да получим разрешително за брак — каза той.

— Ако двамата отидем до Мисалонги, а после продължа за Байрон и взема влака, предполагам ще успея да стигна в Катуумба по едно и също време с твоята двуколка — рече Миси. — Трябва да се видя с мама, да напазарувам нещо за ядене и да върна една книга в библиотеката.

Той я погледна разтревожено.

— Надявам се, че не си замислила някоя шумна сватба?

Тя се разсмя.

— Не! Само ти и аз — мисля, че така ще е чудесно. Оставих бележка на мама; искам да се уверя, че не е възприела зле. А най-близката ми приятелка работи в библиотеката надявам се, няма да имаш нищо против, ако присъства на сватбата?

— Не, щом ти искаш. Искам обаче да те предупредя, че ще направя всичко възможно да приключим с този въпрос още днес.

— В Катуумба?

— Да.

Да се ожени с кафява рокля! Нима така й е писано?

— Добре, — въздъхна Миси, — но ако ми обещаеш нещо.

— Какво? — запита предпазливо той.

— Че когато умра, ще ме погребеш облечена в рокля от алена дантела. Ако не намериш алена, купи каквато и да е, само не кафява!

Той я погледна изненадан.

— Не харесваш ли кафявия цвят? Никога не съм те виждал да носиш други цветове.

— Нося кафяво, защото съм бедна, но почтена. По кафявото не се вижда нечистотията, то никога не излиза от мода, нито пък идва на мода, не избелява, а и не се носи от много хора.

Това го накара да се разсмее, но той отново се сети за предстоящите задачи.

— Имаш ли кръщелно свидетелство?

— Да, нося го в торбата.

— Как е истинското ти име?

Реакцията й бе съвършено неочаквана; тя почервеня, намести се в креслото и стисна устни.

— Не може ли просто да ме наричаш Миси? Винаги съм искала да бъда наричана така, честна дума.

— Рано или късно истинското ти име ще излезе на бял свят. — Той се ухили. — Хайде, не го крий. Едва ли е чак толкова лошо!

— Мисалонги.

Той избухна в смях.

— Ти се майтапиш с мен!

— Бих искала да е така.

— Същото като на къщата?

— Съвършено. Баща ми е смятал, че това е най-хубавата дума на света, а освен това ненавиждал обичая на Хърлингфордови всичко да се нарича с латински имена. Мама искала да ме нарече Камила, но той настоял на Мисалонги.

— Бедното изгубено кученце!