Дамите на Мисалонги

Джон Смит дойде лично на следващия ден, за да се поинтересува за здравето на Миси, но Друсила не го допусна да влезе и да я види. Това бе само акт на внимание, както Друсила прекрасно разбираше, така че тя му благодари любезно, без излишна учтивост. Застанала на вратата, тя наблюдаваше спокойната му походка по пътеката към външната порта, съпроводена от свободно размахване на ръцете и тананикане на весела мелодия.

— Виж ти! — каза Октавия, излизайки от гостната, където се беше скрила, за да наблюдава Джон Смит през повдигнатото перде. — Ще кажеш ли на Миси, че е идвал?

— Защо? — попита Друсила, изненадана.

— О, добре…

— Скъпа моя Октавия, говориш така, като че ли си чела онези отвратителни романи, които Миси напоследък носи от библиотеката.

— Наистина ли го прави?

Друсила се изсмя.

— Знаеш ли, едва когато видях как Миси се опитва да прикрие заглавията на книгите, си спомних за уговорката ни какъв вид книги може да чете. Все пак това беше преди петнадесет години! Тогава си помислих: защо пък това бедно малко създание да не чете каквито си иска романи? Защо да не се забавлява, така, както аз се забавлявам с музиката?

Друсила великодушно се въздържа да добави, че Октавия си има за развлечение своя ревматизъм. Самата Октавия пък при други обстоятелства щеше да подхвърли гласно от колко много удоволствия е била лишавана, но сега счете за разумно да изостави тази тема. Вместо това тя попита.

— Ще й разрешиш ли да чете любовни романи?

— Не, разбира се! Ако и разреша това, ще й отнеме голяма част от удоволствието, нали разбираш. Фактът, че ги чете свободно ще й помогне да бъде достатъчно безпристрастна, за да види колко са ужасни. — Друсила се намръщи. — Любопитна съм да разбера как Миси е успяла да убеди Ливила да и ги заеме. Но не бих могла да попитам Ливила, без Миси да разбере, а за нищо на света не бих развалила това й удоволствие. В него виждам някакъв зачатък на предизвикателство, което ми дава надежда, че все пак има нещо твърдо в характера й.

Октавия подсмръкна.

— Не виждам нищо похвално в това предизвикателство, което налага тя да бъде непочтена.

Слаб звук, наподобяващ нещо между ръмжене и мяукане, се изплъзна от устата на Друсила. Тя се засмя, повдигна рамене и се запъти към кухнята.

Сутринта на следващия ден — петък Друсила придружи Миси до лекаря. Двете тръгнаха навреме пеша, топло облечени и естествено в кафяво.

Приемната на лекаря, тъмна мрачна и задушна, беше безлюдна. Госпожа Невил Хърлингфорд, която служеше като медицинска сестра на мъжа си, ги посрещна, отправяйки сърдечни думи към Друсила и отнасяйки се почти безразлично към Миси. Малко по-късно лекарят показа главата си през вратата на кабинета и каза:

— Влез Миси. Не, Друсила, ти остани там и поговори с леля си.

Миси влезе и седна, като неспокойно очакваше думите на лекаря. Той започна направо:

— Не ми се вярва, че само не си могла да дишаш. Би трябвало да си изпитала и болка и аз искам да ми разкажеш всичко подробно, без никакви измислици.

Миси се предаде. Описа му острата болка в лявата си страна, която получаваше при продължително бързо ходене, и внезапния ужасяващ пристъп на жестока болка и задух.

След това той я погледна отново и като въздъхна, каза:

— Не намирам нищо нередно в теб. Когато те прегледах миналия понеделник, нямаше никакви признаци, които да сочат сърдечно заболяване. И днес картината е същата. Съдейки, обаче, по това, което господин Смит ми каза, заключавам, че ти със сигурност си била получила криза. Така че, за да бъдем съвсем сигурни, ще те изпратя при един специалист в Сидни. Ако успея да ти уговоря час, би ли желала да отидеш заедно с Алисия при нейното ежеседмично посещение в града? Така ще спестиш едно пътуване на майка ти.

Имаше ли някакво трепване на разбирателство в очите му? Миси не беше сигурна, но въпреки това тя го погледна с благодарност.

— Благодаря, ще се радвам да отида с Алисия.

Петъкът се оказа наистина хубав ден, защото следобед Уна пристигна в Мисалонги с едноместната двуколка на Ливила, носейки половин дузина романчета дискретно опаковани в обикновена кафява хартия.

— Не знаех, че си болна. Госпожа Невил Хърлингфорд ми го съобщи днес сутринта в библиотеката — каза тя, сядайки в гостната, където беше въведена от Октавия, която беше смаяна от елегантността й и непринуденото й държане.

Нито Друсила, нито Октавия оставиха двете млади жени да си поговорят насаме, не защото преднамерено искаха да развалят взаимното им удоволствие, а защото винаги бяха жадни за компания, особено ако тя представляваше съвсем нова, непозната личност. А с какво прекрасно лице бе тя в случая! Макар да не бе така красива като Алисия — това бе нелоялна мисъл — и двете смятаха, че е по-привлекателна от нея. Особено доволна от посещението й беше Друсила, тъй като то даваше отговор на спорния въпрос по какъв начин Миси успяваше да заема въпросните романи от библиотеката.

— Благодаря за книгите — каза Миси, усмихвайки се на приятелката си. — Тази, която донесох вкъщи миналия понеделник, е почти износена от четене.

— Харесва ли ти? — попита Уна.

— О, много! — И това беше самата истина. Сцената с умиращата героиня със слабо сърце се беше появила в най-подходящия момент от живота на Миси. Естествено, героинята всъщност беше успяла да умре в ръцете на любимия си, докато тя, Миси има късмета само почти да умре в ръцете на своя.

Държането на Уна беше съвършено. Докато хапваше от домашните бисквити и пиеше чая си, тя беше успяла да спечели напълно Друсила и Октавия. Обстоятелството, че нямаха какво друго да й предложат, отначало ги смущаваше, но постепенно начинът, по който тя уважи презрените бисквити, ги накара да повярват, че именно това е, което един гост наистина харесва и предпочита.

— О, как са ми омръзнали тортите с крем и кифлите с аспержи! — възкликна Уна, усмихвайки се с подкупващ ефект върху домакините си. — Колко умно и мило от ваша страна! Тези малки бисквитки са много вкусни и по-полезни за храносмилането ми! Повечето от домакините в Байрон обсипват човек с море от конфитюр и крем, и когато си гост, разбира се, е невъзможно да се откажеш от сладкишите, без да ги обидиш.

— Каква прекрасна личност! — каза Друсила, след като Уна си беше отишла.

— Очарователна е — съгласи се Октавия.

Тя може да ни посети отново — каза Друсила на Миси.

— По всяко време — каза Октавия, чието дело бяха бисквитите.

В неделя след обяд Миси съобщи, че няма да чете и вместо това ще излезе на разходка из пустошта. Така спокоен и решителен бе тонът й, че за момент майка й зяпна в недоумение.

— На разходка? — запита тя най-после. — В пустошта? Категорично не! Не знаеш кого можеш да срещнеш там.

— Никого няма да срещна — каза Миси търпеливо. — Никога не е имало нападатели на жени и извратени типове в Байрон.

Октавия се нахвърли върху нея:

— Откъде можеш да знаеш, че никога не е имало агресивни типове, мадам? Трябва да проявяваш поне малко предпазливост. Никога не забравяй това! Ако такъв човек се навърта наоколо, той няма да може да нападне никого, защото ние, Хърлингфордови, пазим момичетата си у дома, където и ти би трябвало да бъдеш.

— Ако толкова настояваш на своето, то тогава аз бих могла да те придружа — каза Друсила с тон на мъченица.

Миси се изсмя.

— О, мамо! Да дойдеш с мен, след като си толкова заета? Не, излизам сама и точка!

И тя излезе от къщи без палто и без шал, които да я предпазват от вятъра.

Друсила и Октавия се спогледаха.

— Да се надяваме, че не си е изгубила ума — каза Октавия тъжно.

Ако и да си помисли същото, Друсила каза с твърд тон:

— Най-малкото, не можеш да наречеш това предизвикателна непочтеност.

Междувременно Миси излезе от градината, зави наляво вместо надясно и тръгна надолу, където «Гордън Роуд» се губеше в два едва забележими коловоза, криволичещи напред към сърцето на пущинака. Тя хвърли поглед назад, за да се увери, че никой не я следва. Вратата на Мисалонги беше плътно затворена.

Все още беше светъл ден и слънчевите лъчи, макар и прецеждани от клоните на дърветата, бяха топли. Тук, на върха на хребета, храсталакът не беше гъст, тъй като пръстта беше оскъдна и каквото и да растеше, трябваше да се захваща с усилие към песъчливо-скалната почва. Евкалиптите и ангофорите бяха ниски, хилави и недорасли. Пролетта беше дошла. Дори горе, в Сините планини, тя дойде рано и два-три по-топли дни бяха достатъчни, за да накарат малките жълти и пухкави цветове на австралийската акация да се разпукнат.

От дясната й страна, проблясвайки между дърветата, се разстилаше долината. Там някъде трябваше да бъде къщата на Джон Смит, ако той изобщо имаше къща. Вчерашната редовна съботна визита на майка й у леля Аврелия не успя да й донесе допълнителна информация относно Джон Смит, освен клюката, че бил наел една строителна фирма от Сидни да му построи огромна къща от на място издялан камък в подножието на скалите. В Мисалонги не повярваха много-много на този слух, тъй като единственият път, който биха могли да използват строителите, минаваше покрай тях. Освен това леля Аврелия имаше далеч по-важни грижи от Джон Смит — изглежда, че висшите сфери на «Байрон Ботъл Къмпани» бяха крайно обезпокоени от някакво мистериозно движение на техните акции.

Миси не очакваше да срещне Джон Смит на върха на хребета, тъй като беше неделя. Тя реши да открие откъде минава пътя за неговото имение оттатък края на долината. Когато най-сетне, препъвайки се, успя да стигне до мястото, тя видя какво се крие зад строителната площадка: едно гигантско свлачище беше разпръснало речни камъни и отломки от скали под формата на рампа от подножието до върха на скалата, като по този начин беше смекчило стръмността на прага. Заставайки в началото на пътя, тя успя да му хвърли един бегъл поглед. Той се извиваше наляво и надясно в поредица от завои, спускането по които изглеждаше опасно, но не и невъзможно за каруца като тази на Джон Смит.

Все пак тя беше твърде смутена, за да рискува да слезе надолу, не от страх, че може да падне, а от страх, че може да попадне в леговището на Джон Смит. Вместо това тя кривна по една тясна пътека, която по всяка вероятност беше прокарана от отиващите на водопой животни. И наистина, след известно време звукът от течаща вода постепенно започна да заглушава вездесъщия звук, който издаваха каучуковите дървета, сякаш си говореха по един морен и плачевен начин в спокойния ден. Шумът на водата се чуваше все по-силно и по-силно, докато се превърна в смущаващ рев. Тогава тя достигна до потока; той не й даде никакъв отговор, защото въпреки че беше доста дълбок и широк, се спускаше между обраслите с папрат брегове, без да срещне никакво препятствие. И все пак се чуваше рев на бурно течаща вода.

Потънала в омаята на своите мечти тя сви надясно и проследи реката. Слънцето се отразяваше от водната повърхност под формата на хиляди и хиляди искри от светлина, от листата на папратите се отцеждаха мънички капчици, водни кончета с крилца, обагрени във всички цветове на дъгата, се рееха във въздуха и бляскави папагали прелитаха от дърво на дърво по двата бряга на реката.

Изведнъж реката изчезна. Просто пропадна в нищото, образувайки един леко заоблен ръб. Онемяла, Миси се дръпна бързо назад; най-накрая беше разбрала откъде идва този шум. Тя беше стигнала до началото на долината и единственото място, откъдето потокът, който я беше издълбал, можеше да влезе в нея, спускайки се надолу, надолу, надолу. Слизайки внимателно по стръмния бряг в протежение на четвърт миля, тя стигна до мястото, откъдето огромната канара се издигаше величествено над останалите скали. Там, вдясно от канарата, тя поседна на ръба, клатейки краката си в бездната, и погледна със страхопочитание към водопада. Оттам не можеше да се види дъното на пропастта. Виждаха се само красивите преплетени струи вода, които летяха надолу през ветровития въздух, дъгата, която се открояваше на фона на обраслите с мъх скали, а хладната и влажна въздишка, която издаваше водата, падайки надолу, звучеше като вик за помощ.

Няколко часа изтекоха така бързо, както течеше и водата в потока. Слънцето напусна тази част от хълма и тя потрепери от хлад. Беше време да се връща в Мисалонги.

Когато пътеката, по която вървеше, се вля в пътя, водещ към долината на Джон Смит, Миси се срещна със самия него. Той идваше с каруцата си откъм Байрон и тя с учудване забеляза, че колата беше натоварена с инструменти, щайги, чували и всякакви машинарии. Някъде трябваше да има отворен в неделя магазин!

Той дръпна рязко поводите и скочи от каруцата, като се усмихваше широко.

— Здравей! — каза. — По-добре ли се чувстваш сега?

— Да, благодаря.

— Радвам се, че успях да те видя така, защото вече бях започнал да се чудя, дали си още между живите. Майка ти ме увери, че си добре, когато се отбих у вас, но не ми позволи да се убедя със собствените си очи.

— Ти си идвал да видиш как съм?

— Да, миналия вторник.

— О, благодаря ти за това — каза тя с жар. Той повдигна вежди, но не се осмели да каже нещо повече. Вместо това, остави колата си там, където беше, и тръгна заедно с нея към Мисалонги.

— Предполагам, че ти няма нищо сериозно — продума той, след като бяха походили известно време, без да си проговорят.

— Не знам — каза Миси, усещайки съжалението и съчувствието, които се излъчваха от здравото му същество. — Ще трябва да се посъветвам спешно с един лекар в Сидни. Специалист по сърдечни болести доколкото разбрах. — Господи, защо ли изрече всичко това го този начин?

— О — каза той объркано.

— Къде точно живеете, господин Смит? — попита тя, променяйки темата на разговора.

— По-нататък, в посоката, от която ти идваше, има един водопад — каза той без никаква резервираност и с такъв нежен глас, който подсказа на Миси, че вече я смята за близка приятелка. Дали това се дължеше на разклатеното й здраве или затова, че тя имаше тъй безобиден вид? — Има една стара дърварска колиба близо до долния край на водопада, където пребивавам в момента, но започвам да строя къща по-близо, до самия водопад; от каменни блокове, които ще бъдат издялани на самото място. Току-що бях в Сидни, за да наема машина, която ще ми докара една голяма резачка. По този начин ще мога да обработвам каменните блокове много по-добре и много по-бързо, а също така и дървения материал.

Тя притвори очите си и несъзнателно въздъхна дълбоко.

— О, как ти завиждам!

Той се вторачи в нея с любопитство.

— Странно е да чуя това от устата на една жена.

Миси отвори очите си.

— Така ли?

— Жените не обичат да бъдат лишавани от магазините, къщите си и от компанията на другите жени — Гласът му беше рязък.

— Донякъде си прав — каза тя замислено, — но в този смисъл аз не се считам за жена, така че аз ти завиждам. Мястото, свободата, изолацията — о, аз мечтая за тях!

Вече се виждаше краят на пътя, а така също и овехтелия червен ламаринен покрив на Мисалонги.

— Всичко ли пазаруваш от Сидни? — запита тя, само за да каже нещо, като същевременно обвиняваше себе си за глупавия въпрос — та нали за първи път го беше срещнала в магазина на чичо Максуел!

— Да, когато ми възможно — отговори той, като явно не я свързваше с магазина на чичо Максуел, — но превозването на огромни товари чак горе, до планините е много дълго, а аз притежавам само един впряг коне. Несъмнено за байрончани предпочитаното място за пазаруване е Сидни. Впрочем никога не съм попадал на място, което е толкова претъпкано с хора, дето си тикат носа навсякъде, както Байрон.

Миси се усмихна.

— Опитай се да не ги обвиняваш толкова строго, господин Смит. Това е само защото си нов за тях, а и заради това, че им открадна нещо, което те винаги са смятали за тяхна изключителна собственост, даже ако те самите никога не са мислили за нея или са я искали.

Той избухна в смях, очевидно зарадван от това, че тя повдигна въпроса.

— Имаш предвид моята долина? Те можеха да я купят. Продажбата не беше тайна; тя бе отдавна обявена във вестниците в Сидни, както и във вестника на Катуумба. Просто те не са толкова хитри за колкото се мислят, това е всичко.

— Сигурно се чувстваш като цар, там долу.

— Да, госпожице Райт. — Той й се усмихна, нахлупи на главата си смачкана шапка и се отдалечи.