Дамите на Мисалонги

Сидни беше по-топъл и по-влажен от Сините планини и денят бе ясен и прекрасен. Излизайки на «Маккуаири стрийт» с Уна до нея, Миси примижа от силната светлина.

— Наближава единадесет и половина — каза Уна. — Ще отидем ли първо да продадем акциите си? Адресът е на «Бридж стрийт», която е зад този ъгъл.

Така те свършиха и тази работа и то изключително бързо, но малката канцелария и навъсеният чиновник в нея не им дадоха никаква представа кой можеше да бъде мистериозния купувач. По-интригуващата страна на продажбата беше фактът, че им бе платено със златни соверени вместо с книжни пари и че четиристотинте златни монети бяха много тежки, нещо, което Миси установи, след като ги сложи в чантата си.

— Не можем да стигнем далеч така натоварени — каза Уна, — така че предлагам да обядваме в хотел «Метропол», съвсем наблизо сме до него, после ще хванем трамвая за гарата и кротко ще се приберем вкъщи.

През целия си живот Миси не се беше хранила в ресторант, нито в чайната на леля Юлия, нито пък беше ходила някога в хотел «Хърлингфорд». Така че разкошната просторна зала на «Метропол» я зашемети със своите кристални полилеи и мраморни колони. Те напомняха за къщата на леля Аврелия, защото залата беше изпълнена с палми в саксии. Колкото до храната, Миси никога не беше яла нещо по-вкусно от салатата от раци, която Уна й поръча.

— Мисля, че бих могла да надебелея, ако ям такава храна всеки ден — каза Миси възторжено.

Уна й се усмихна без съчувствие, но с много разбиране.

— Бедната Миси, животът ти е минал покрай теб, нали? Не както при мен: животът мина през главата ми — бум, бум, тряс — и ето, нашата Уна просната с лице във водата. Но дерзай, миличка! Животът няма винаги да те подминава, обещавам ти. Само помни, че за всеки влак си има пътници. Не позволявай на живота да те смачка — нещо, с което е много трудно да се справиш.

Срамувайки се да каже в този момент на Уна колко много я обича, Миси промени темата.

— Не си ме попитала какво каза лекарят.

Светлосините очи на Уна блеснаха.

— Какво каза той?

Миси въздъхна.

— Сърцето ми е здраво като камбана.

— Сигурна ли си?

Знаейки точно какво имаше предвид Уна, тя се засмя:

— Е, добре, малко е засегнато, но не от болест.

— Мисля, че това е най-лошата болест на света.

— Тя не фигурира в книгите на лекарите.

— Ако харесваш Джон Смит толкова много, защо Не му го покажеш?

— Аз?

— Да, миличка, ти! Знаеш ли, твоята истинска беда е, че си била възпитана, а и целият град, да мислиш, че ако не изглеждаш и не се държиш като Алисия Маршал, никакъв мъж няма да се заинтересува от теб. Но, моя скъпа, Алисия Маршал не убива всеки мъж, когото срещне! Съществуват много мъже, които са здравомислещи, притежават по-добър вкус и знам, че Джон Смит е един от тях — тя се усмихна дяволито. — В действителност мисля, че ти и Джон Смит си подхождате извънредно много.

— Женен ли е?

— Беше по едно време, но сега е почтен ерген — жена му почива.

— О, тя беше ли хубава?

Уна се замисли.

— Да, аз я харесвах донякъде. Имаше много хора, които не я харесваха.

— Той обичаше ли я?

— Мисля, че той я обичаше в началото, но не достатъчно накрая.

— О!

Уна плати сметката, като не искаше да чуе протестите на Миси.

— Миличка, продажбата на акциите тази сутрин не ти донесе лична печалба, докато моите ми докараха една хубава стотачка.

На ъгъла, където се спряха да чакат трамвая, имаше доста скъп магазин за облекло, но за изненада на Миси, Уна не прояви никакъв интерес към него.

— Първо на първо, скъпа, — обясни тя, — за сто лири дори няма да си губят времето да ми покажат някои от лъскавите им парцали. Пък и облеклата им са почти толкова безвкусни, колкото цените високи. Никакви червени рокли! Магазинът е прекалено луксозен за такива безвкусици.

— Един ден ще имам моята рокля от алена дантела — рече Миси, — колкото и безвкусно да изглеждам.

— Така че със сърцето нямам никакви проблеми — каза Миси на майка си и своите лели. — Всъщност то е напълно здраво.

На пребледнелите лица на двете ясени се изписа облекчение.

— О, това е чудесно! — възкликна Октавия.

— Какво не е наред тогава? — попита Друсила.

— Имам прищипан нерв на гърба.

— Мили Боже! И това не се ли лекува?

— Лично доктор Паркинсън смята, че вече ме е излекувал. За малко да ми откъсне главата, гръбнакът ми изпука ужасно, но сега с мен всичко трябва да е наред. Докторът нарече онова, което направи с мен, манипулация, мисля. Но ако пак се повторят болезнените пристъпи, ще ви помоля да завържете на краката ми по една тухла и после да ме окачите да вися на лост! — Тя се засмя. — Самата мисъл за това е достатъчна, за да се изпари всякаква болка! — С видимо усилие вдигна чантата си и я постави на масата. — Тук има нещо много по-интересно — погледнете! — При тези си думи тя извади четири грижливо опаковани пакета. — Ето сто лири за теб, мамо — в злато. И същото за теб, лельо Октавия, лельо Корнелия и лельо Юлия.

— Невероятно! — възкликна Друсила.

— Нищо повече от една позакъсняла справедливост, — отвърна Миси. — Сега вече ще си купиш твоята мечтана шевна машина «Сингер», нали?

В душата на Друсила се бореха желанието и предпазливостта и изходът от това никакъв не се виждаше.

— Казах, че ще помисля и така и ще направя.

Когато дойде време за лягане, Миси откри, че никак не й се спи, независимо от изпълнения с вълнуващи преживявания ден. Лежеше в мрака и си мислеше за Джон Смит. Значи е женен, но жена му е починала. Едва ли има деца, иначе щеше да ги води със себе си поне от време на време. Тъжно наистина, както и мнението на Уна за техния брачен съюз и за това че никак не харесвал жена си. Най-накрая Миси стигна до извода, че хората в Сидни не умеят да се свързват в щастливи бракове, както например Уна с нейния Уолъс и Джон Смит с неговата починала съпруга. Но все пак, мисис Джон Смит не е имала неприятната участ да преживее позора на развода. След това Миси се замисли, за първи път в живота си, дали позорът на развода не е за предпочитане пред необратимостта на смъртта.

Някъде към полунощ планът вече напълно бе узрял в главата й и решението бе взето. Ще го направи и то още утре. Пък и в края на краищата — какво има да губи? Ако замисълът й не доведе до очаквания резултат, просто ще продължи да живее през следващите тридесет и три години, както бе живяла досегашните тридесет и три. Във всеки случай опитът си заслужаваше.

Някъде в дебрите на вече унасящия й се ум се гушеше мъничка мисъл за Джон Смит — нищо неподозиращата жертва. Честно ли беше да постъпи така? Да — дойде почти незабавният отговор. Миси се зарови във възглавницата и, прогонила всякакви колебания, потъна в сън.

Друсила, на която се падна честта да занесе четиристотинте лири в Байрон без чужда помощ, се отправи натам точно в девет на следващата утрин. Като перо бе за нея тежката торба, преметната през рамо. Беше много щастлива не само за себе си, но и за своите сестри. През последните няколко седмици съдбата бе далеч по-благосклонна към нея, отколкото през всичките предишни години и за първи път в живота си тя започна да си мисли, че щастливата съдба е по-скоро разцъфващ от време на време в градината на живота цвят, отколкото капка вода в безжизнената пустиня. И все пак, знаеше, че това не може да продължава дълго. Както и да е, трябваше да стори нещо, за да може тази светла участ да сполети и другите.

Докато щастливата Октавия се суетеше из кухнята, Миси тихичко си събра багажа в една раздърпана торба, която използваха всички жени в Мисалонги в редките случаи, когато се налагаше да носят нещо. Върху покривалото на леглото тя остави бележка до майка си, сетне излезе на улицата и сви наляво, вместо надясно.

Този път не се прокрадваше към долината на Джон Смит предпазливо, а вървеше открито и решително, като на хлъзгавите места си помагаше с една здрава пръчка. В подножието на свлачището движението й по виещия се покрай скалите път стана значително по-лесно. Беше почти толкова студено, колкото си бе представяла, дърветата високо над главата й се полюшваха от пронизващия вятър, но тук, на дъното на долината беше тихо.

На около четири мили по-нататък ниските храсти наоколо постепенно започнаха да прерастват в джунгла от гъсти шубраци, обвити в лиани и дори отделни папратови дръвчета. Тук-там се виждаха и палми. Гората бе пълна със сладкопойни птички, които, колкото и да се мъчеше, не можеше да види, но песните им изпълваха въздуха с нежни звуци, сякаш подрънкваха сребърни звънчета в ефирна и неземна мелодия.

Наоколо бе влажно, слънцето едва проблясваше през гъстите корони на дърветата, пътеката бе хлъзгава, покрита с кал, глина и изгнили листа. Когато върху й се спусна първата пиявица и впи своето слизесто, гърчещо се телце в ръката й, Миси едва се сдържа да не закрещи и да не побегне като побъркана из гората, най-вече след като първите й трескави опити да се освободи от гадината се оказаха неуспешни. Но тя си наложи да спре неподвижно и да се успокои, като си повтаряше, че щом това отвратително нещо живее в гората на Джон Смит, трябва да се справи с него по такъв начин, че да не изглежда в очите му като глупава жена. Пиявицата вече бе започнала да се подува и когато прокара ръка по откритите места на лицето и шията си, тя намери още няколко прилепнали вампироподобни роднини на малката гадинка. Отвратителни създания! Така се бяха впили в нея! Миси закрачи отново, решила, че възможността за среща с пиявиците ще е по-малка, докато се движи, отколкото ако стои на едно място, и се оказа права. След като се нахрани, първият неканен гост се отлепи и тупна на земята; не след дълго го последваха и останалите. Едва тогава тя откри, че колкото и да бършеше мъничките отвърстия по кожата й, те продължаваха неспирно да кървят. Как ли изглеждаше отстрани! Цялата покрита с кръв. Урок номер едно — мечтата, противоположна на реалността.

Малко по-късно до ушите й достигна шумът на реката и смелостта започна да я напуска със скоростта, която изтичаше кръвта от раните й. За да измине тези последни няколкостотин ярда, и бяха необходими почти толкова усилия, колкото за цялото пътешествие.

Ето я най-сетне там, зад запоя. Прихлупена колиба със стени от преплетени тръстики, покрив от изгнили клони и няколко прясно отрязани дънера за подпори. Независимо от вида си обаче, колибата имаше глинен комин, от който към синьото небе се издигаше гънка струйка дим. Значи той си беше вкъщи!

Тъй като планът й не предвиждаше да го изненада, тя се спря в края на малката полянка и няколко пъти извика името му. Два коня, които пасяха отзад, вдигнаха глави и я огледаха любопитно, преди отново да се заемат с безкрайното си хранене. Ала от самия Джон Смит нямаше и следа. Сигурно бе отишъл някъде. Тя седна на един ниско отрязан пън и зачака.

Не чака много; пристигнала бе малко преди един часа и не след дълго го видя да се прибира подсвирквайки си, очевидно с мисълта за предстоящия обяд. Не я видя, дори когато излезе на поляната; тя бе приседнала недалеч от конете, а Джон крачеше направо към реката, която се спускаше на шумни бързеи току зад колибата.

— Мистър Смит! — повика го тя.

Джон Смит замръзна на място, постоя така няколко секунди и после се обърна.

— О, по дяволите! — извика той.

Докато се приближаваше към нея, мъжът я разглеждаше намръщено и в очите му се четеше открита враждебност.

— Какво търсиш тук?

Миси с мъка си пое глътка въздух; знаеше че всичко ще се реши сега или никога.

— Ще се ожените ли за мен, мистър Смит? — Запита с треперещ глас младата жена.

Гневът му се изпари моментално, изместен от нескрито удивление.

— Пътят дотук е доста дълъг, мис Райт, така че най-добре да влезем вътре. Ще ви нагостя с чай. — Той протегна ръка и докосна с пръст засъхналата на лицето й кръв. — Пиявици, нали? Изненадан съм, че сте се справили.

Той я хвана нежно за лакътя и я поведе с бавна крачка през поляната, без да произнесе нито дума повече, за да не избухне в смях. Колибата нямаше веранда, нещо необичайно за тази част на света, и когато влязоха вътре, Миси забеляза, че подът е пръстен и обстановката — спартанска. Независимо от това, за едно ергенско жилище бе доста почистено и подредено, нямаше мръсни съдове, нито разхвърляни дрехи. Една почти нова скара за готвене покриваше половината от долното отвърстие на комина, чиято друга страна представляваше полуоткрито огнище; измитите чинии бяха подредени на специално пригоден дървен рафт, от същото грубо издялано дърво бяха масата и двата кухненски стола с облегалки. Леглото му бе сковано от дялани трупи, отгоре имаше най-малко три матрака и дебел пухен юрган, за да го топли при лошо време. Дрехите му висяха на дървени клинове, забити в стената до леглото, а за кресло му служеше парче телешка кожа, опъната на ниско дървено скеле. Нямаше пердета на единствения прозорец, който изглеждаше така, сякаш бе току-що измит и лъснат.

— Всъщност, защо ли са ви пердета? — запита на глас Миси.

— А? — той я погледна изненадано, докато се мъчеше да запали двете газови лампи.

— Казвам, че е чудесно да живееш в къща, която няма пердета — обясни Миси.

Той постави едната лампа на масата, а другата — на дървения сандък до леглото, след това се захвана да прави чай.

— Струва ми се, че и без лампите светлината е напълно достатъчна — рече Миси.

— Седнала сте до прозореца, мис Райт; искам лампите да осветяват лицето ви.

Миси потъна в мълчание, докато погледът й се стрелкаше между лицето на Джон Смит и подредбата в колибата. Както обикновено, дрехите му миришеха на чисто, макар да бяха покрити с прах. Изглежда, че бе прекарал сутринта в напрегната работа.

Джон поднесе чая в емайлирани чаши, а бисквитите бяха подредени в груба на вид тенекиена кутия, но в държанието му не се долавяше и следа от неудобство и притеснение. След като я обслужи и се увери, че не се нуждае от нищо повече, той взе чашата си и шепа бисквити, извъртя импровизираното си кресло с лице към нея и се настани удобно.

— И защо, за Бога, искате да се омъжите за мен, мис Райт?

— Защото ви обичам! — отвърна изненадано Миси. Този прям отговор го хвърли в смут; той побърза да премести погледа си към прозореца, сякаш не искаше да се види какво става в душата му.

— Но това е смешно!

— Бих казала, че по-скоро е очевидно.

— Не можете да обичате някого, когото дори не познавате, жено! Това е смешно.

— Знам достатъчно за вас, за да ви обикна. — В гласа й се долови вълнение. — Знам, че сте много мил. Че сте силен. Че сте чист човек. И че сте различен. Знам също, че във вас има достатъчно… достатъчно поезия, за да заживеете на подобно място, а не другаде.

Той премигна.

— Божичко! — възкликна после и се разсмя. — Трябва да призная, че никога досега не съм чувал по-интересно заключение за моите достойнства. Но най ми хареса онова определение, че съм бил чист.

— То е много важно — отвърна Миси.

За миг Джон изглеждаше така, сякаш бе готов да продължи да се весели, но успя, макар и с известно усилие, да остане сериозен.

— Опасявам се, че не мога да се оженя за вас, мис Райт.

— Защо?

— Защо ли? Ще ви кажа защо — произнесе той, като се наведе напред в креслото. — Пред вас стои човек, който за пръв път в живота си е намерил щастието! Ако бях на двадесет, това изявление щеше да е глупаво, но аз наближавам петдесетте, мис Райт, и това означава, че имам право на малко щастие. Най-сетне имам възможност да се занимавам с всички онези неща, които винаги съм искал да правя, но не съм имал нито време, нито способността за това. И съм сам! Нямам жена, нито роднини, не съм зависим от никого. Дори нямам куче. Само аз. И това е чудесно! Да го споделя с когото и да било, би означавало просто да разваля всичко. Трябва да ви призная, че неведнъж съм замислял да построя голяма ограда около това място и да не пускам никого тук. Но да се оженя! Никога!

— Няма да е за много дълго — отвърна с притихнал глас Миси.

— Дори един ден ще е прекалено дълго, мис Райт.

— Разбирам чувствата ви, мистър Смит, но това, което ви казвам, е самата истина. Аз също съм прекарала живот, пълен с лишения, но да си кажа честно, дори за миг не бих могла да си представя, че вашият живот е бил толкова скучен и празен, колкото е бил моят. Не, не искам да твърдя, че съдбата е била неблагосклонна към мен, или пък по-зла и несправедлива, отколкото към другите жени от Мисалонги. Този скучен и безсъдържателен живот е еднакъв за всички ни. Но аз съм уморена от него, мистър Смит! Искам поне малко да си поживея, преди да умра. Разбирате ли?

— По дяволите, кой не би искал? Но щом така и така сте тръгнали да търсите годеник, защо не опитата с някой вдовец или ерген от Байрон? Сигурно не са един или двама. — Гласът му звучеше все по-рязко, изглеждаше, сякаш бе решен час по-скоро да се измъкне от деликатното положение, без да изгуби нито свободата, нито самоуважението си.

— Това ще е участ дори по-тъжна от тази в Мисалонги, защото по нищо не ще се различава. Избрах Вас, понеже живеете така, както аз бих желала да живея — далеч от хората, далеч от къщите, дрязгите и клюките. Повярвайте, мистър Смит, нямам никакво намерение да променям вашия начин на живот. Напротив — бих искала аз да съм тази, която се променя. Няма да съм воденичен камък на шията ви. Обещавам да ви оставям насаме колкото се може по-дълго време. И обещавам ви, че това няма да продължи дълго. Една година. Само една нищо и никаква година!

— И след като измине тази една година, в която ще живеете така, както мечтаете, ще си съберете багажа и ще се върнете към предишния омразен живот? — попита скептично той.

Миси пое дълбоко въздух и го погледна право в очите.

— Остава ми само една година да живея, мистър Смит — каза тя.

Той я погледна с такова безгранично съчувствие, сякаш в миг бе узнал всичко за нея.

Миси не искаше да изгуби спечелената преднина.

— Чудесно разбирам нежеланието ви да споделите своя малък рай, на ваше място и аз бих го охранявала не по-малко ревностно. Но опитайте се, моля ви, да погледнете на нещата от моята гледна точка. Вече съм на тридесет и три, а през живота си не съм вкусила нито веднъж от всички онези неща, които едни жени приемат за нещо обичайно, а други съжаляват че въобще са познали. Аз съм стара мома! Това е най-ужасната участ, която може да споходи всяка жена, защото винаги върви ръка за ръка с бедността и липсата на красота. Ако притежавах само единия от двата недъга, може би някой мъж щеше да се смили да се ожени за мен, но аз притежавам и двата. Обаче съм уверена, че успея ли веднъж да преодолея тези препятствия, бих могла да предложа в замяна много достойнства, които другите жени не притежават, защото не са им били необходими. Именно вие, мистър Смит, ще можете да ползвате тези достойнства, защото аз ще ви заобиколя с благодарност, не по-малка от любовта, която изпитвам към вас. Ако знаете само как бих искала още сега да ви покажа колко малко от свободата си всъщност ще загубите, като се ожените за мен, и колко много ще спечелите! Повярвайте, не преувеличавам; аз съм жена, която си знае цената. И ще се опитам с воля и постоянство да бъда ваша вярна спътничка, както и най-обична съпруга.

Той се изправи внезапно и направи няколко крачки към вратата, скръстил ръце на гърба.

— Жените, — произнесе с тих глас, — са лъжкини и измамнички, глупави и досадни. Бих бил щастлив, ако знаех, че до края на дните си не ще видя жена! А що се отнася до любовта — не искам да бъда обичан! Просто искам да бъда оставен на мира! — Тези думи бяха произнесени със страст, която сякаш идваше направо от сърцето. Джон продължи с рязък глас. — И как бих могъл да зная, дали ми казвате истината?

— Е, добре, мистър Смит, сигурно знаете, че никога не сте оглавявали списъка на най-предпочитаните мъже в Байрон. Най-често ви описват като ексцентрик, странна птица и за никого не е тайна, че не сте богат. Защо тогава ще ви лъжа? — Тя бръкна в чантата си и извади сгънатия на четири лист, който бе взела от бюрото на доктор Паркинсън, изправи се и се приближи към него. — Ето, прочетете това. Знаете, че съм болна, защото присъствахте, когато за пръв път получих пристъп. И сигурно си спомняте, че онзи ден, когато се срещнахме ви споменах, че трябва да отида в Сидни, за да ми прегледат сърнето. Е, това е заключението за моето състояние. Откраднах го преди всичко, защото не исках мама и лелите ми да научат, че съм болна. Не искам да се превърна в тяхна грижа, не искам насила да ме натикат в леглото и да почнат да се суетят около мен. Ето защо им казах, че имам прищипан гръбначен нерв и ако успея да запазя истинското си състояние в тайна, така ще мислят до самия край. Но втората причина, поради която го откраднах, е свързана с вас. Вече бях решила да ви помоля да се ожените за мен и имах нужда от доказателство за моята искреност. В заключението няма друго име, освен това на извършилия прегледа доктор, но ако го разгледате внимателно, ще видите, че няма и следи от изтриване.

Той взе листа, разгърна го, прочете го набързо и я погледна.

— Освен че сте малко слабичка, иначе ми изглеждате съвсем здрава. — В гласа му се долавяше съмнение.

Миси обмисли светкавично няколко възможни отговора, надявайки се, че той не разбира много от медицина.

— Вярно, между отделните пристъпи се чувствам съвсем добре. Болестта ми не е от онези, които изчерпват жизнените сили, по-скоро е все едно да получаваш малки… малки сърдечни удари. Клапите се… запушват и тогава кръвта спира своя ход. Това, предполагам, ще е причината, от която ще умра. Почти нищо повече не знам — докторите избягват да ми обясняват. Предполагам, че не намират сили да ми признаят, че скоро ще умра. — Тя въздъхна и продължи с тънък, пресилено артистичен глас, сякаш беше на сцена. — Някой ден просто ще изгасна като свещ, духната от вятъра! Сълзи блеснаха в очите й. — Не искам да умра в Мисалонги! — извика и в гласа й се долови страдание. — Искам да умра в прегръдките на мъжа, когото обичам!

Но той беше роден боец и побърза да смени тактиката.

— Ами ако все пак докторите грешат?

— Как да повярвам в това? — възкликна тя. — Когато знам, че ми остава само една година живот, нима бих могла да я прекарам в търсене на докторска грешка? — Едра сълза се плъзна по бузата й, още няколко заплашваха да я последват. — О, мистър Смит, искам да съм щастлива през тази моя последна година!

Той изстена, сякаш вече беше обречен.

— За Бога, жено, не плачи!

— Защо? — изхлипа тя и затърси пипнешком кърпичката си. — Мисля, че поне имам право да плача!

— Тогава, по дяволите, плачи! — извика гневно той и излезе навън.

Миси избърса сълзите си и го проследи с поглед. Докато пресичаше малката полянка, за да се изгуби някъде отвъд нея. После, с наведена глава, тя се върна в креслото и довърши прекъснатия си плач сред смълчаната къща. След което просто не знаеше какво да прави. Дали той щеше да се върне? А може би се криеше някъде из храстите и чакаше тя да си тръгне?

Изведнъж почувства непреодолима умора. Всичко й се видя безсмислено. Колко смешни изглеждаха сега съветите на Уна! И мелодраматично откраднатото заключение. Както и възвишените й представи за еманципацията. Тя въздъхна, после реши, че няма смисъл повече да стои тук и се изправи решително. Тук беше нежелана.

Миси напусна със забързани крачки колибата, като внимателно затвори вратата зад себе си. Минаваше два часа, а й предстояха девет мили нагоре по хълма, през пресечена местност, така че щеше да стигне Мисалонги доста късно.

— И все пак не съжалявам, че опитах — произнесе на висок глас тя. — Заслужаваше си, знам, че е така.

— Мис Райт!

Тя се извърна, изпълнена с внезапна надежда.

— Почакайте, ще ви откарам у дома.

— Благодаря ви, ще се справя сама — отвърна жената с хладен, но вежлив глас, сякаш говореше с непознат.

При тези думи той протегна ръка и я хвана за лакътя.

— Не, вече е късно, а и пътят е тежък, особено за вас. Седнете, докато впрегна конете. — Тоя я настани на същия онзи пън, на който тя го бе очаквала по-рано.

Беше прекалено изморена, за да се съпротивлява, и може би твърде изтощена, за да поеме по дългия път обратно, затова предпочете да замълчи. Когато приключи с приготовленията, той я вдигна на ръце и я положи в двуколката, сякаш бе малко дете.

— Ето нещо, което за пореден път ще потвърди колко прав съм бил, когато поръчах двуколка, а не по-голяма кола.

— Да, сигурна съм, че сте били прав — рече с отпаднал глас тя.

— Сърдите ли се?

Тя го погледна изненадано.

— Не! И защо ще се сърдя?

— Е, нямахте кой знае какъв късмет днес, нали?

Тя се разсмя от сърце.

— Бедничкият мистър Смит, та вие нищо не разбирате.

— Очевидно е така. Кое е смешното?

— Че нямах какво да губя!

— Наистина ли мислехте, че можете да спечелите?

— Сигурна бях, че ще спечеля!

— Защо?

— Защото вие сте такъв, какъвто сте.

— И какво означава това?

— О, само, че сте много мил. Достоен човек.

— Благодаря.

Известно време пътуваха мълчаливо, конете вървяха по пътеката сред джунглата неохотно, не разбирайки защо трябва да се отдалечават от дома. Но дори когато наближиха свлачището, в движенията им все пак не се долови никакъв видим протест, от което Миси заключи, че познават добре и слушат безпрекословно своя господар. В държанието си към тях той бе безкрайно търпелив, почти не използваше камшика; изглежда, че разчиташе главно на силата на волята си.

— Личи си, че не сте истинска Хърлингфорд — каза ненадейно той, когато наближаваха края на пътуването.

— Не съм истинска Хърлингфорд ли? Какво ви кара да мислите така?

— Много неща. Като начало — вашето име. Външният ви вид. Ужасното състояние на дома, в който живеете, и постоянният недостиг на пари в него. И вашият мек характер — завърши той, сякаш с неохота бе направил последното заключение.

— Не всички от рода Хърлингфорд са богати, мистър Смит. В интерес на истината, аз наистина принадлежа към рода Хърлингфорд. Мама и леля са сестри на Максуел и Хърбърт Хърлингфорд и първи братовчедки на сър Уилям.

Той се извърна и я погледна, докато обясняваше, сетне подсвирна.

— Ама че изненада! Едно малко гнездо от истински Хърлингфордовци в този затънтен край, на края на «Гордън Роуд», което едва свързва двата края. Как стана това?

И така през останалата част от пътя Миси запозна Джон с вероломството на първия сър Уилям я неговите последователи.

— Благодаря ви — кимна той, когато тя приключи. — Отговорихте на много мои въпроси и ми дадохте храна за размишления. — При тези си думи той дръпна юздите на конете и двуколката се закова пред външната врата на Мисалонги. — Ето ви у дома, и то преди майка ви да е започнала да се тревожи.

Тя скочи, без да чака помощта му.

— И аз ви благодаря, скъпи мистър Смит. И пак повтарям — бяхте много мил.

Вместо отговор, той вдигна ръка към шапката си, после подвикна на конете да тръгват.