Дамите на Мисалонги

В понеделника след посещението на Аврелия и Алисия животът в Мисалонги се бе върнал към нормалния си ход и на Миси беше позволено да се разходи до библиотеката в Байрон. Това, разбира се, не можеше да остане едно егоистично развлечение и затова тя потегли с две огромни пазарски чанти, по една за всяка ръка, за да балансира по-добре тежестта и със задачата да напазарува за седмицата.

Стаила се през седмицата, докато си бе у дома, болката от лявата страна в гърдите на Миси сега се обади с пълна сила. Странно, това обикновено се случваше при по-дълго ходене! А я болеше, страшно я болеше!

Днес собственото й портмоне имаше за компания портмонето на майка й, което беше необичайно издуто и причината бе, че Миси беше упълномощена да купя люляковия креп и напръсканата синя коприна, а също и кафявия сатен за себе си от търговския център за дрехи на Хърбърт Хърлингфорд.

От всички магазини в Байрон Миси мразеше най-силно този на чичо си Хърбърт, защото той наемаше за продавачи само младежи — синове или внуци, естествено — така че ако трябваше да си купи корсет или бельо, човек трябваше да изтърпи вниманието на някой мазно хилещ се мръсник, който намираше задачата си за изключително забавна и разглеждаше клиента си като субект, който е длъжен да изтърпи подмятанията му. Това отношение не се разпростираше върху всички, а върху онези, които не можеха да си позволят да пазаруват в Катуумба или — не дай си Боже! — в Сидни, но най-вече бе запазено за жените, които си нямаха мъже, които биха могли да потърсят сметка. Старите прислужници и бедните вдовици бяха разглеждани като лесни жертви.

Докато чакаше Джеймс Хърлингфорд да донесе топовете плат, които бе поискала, Миси се питаше как ли би се държал той, ако вместо кафяв сатен беше поискала алена дантела. Не че в търговския център можеше да се намери подобна тъкан; единствените червени платове, които имаше, бяха евтини и вулгарни изкуствени коприни, предлагани на жителките на «Каролайн Лемб Плейс». При това положение Миси купи заедно с люляковия креп и напръсканата синя коприна парче великолепен мъхест сатен в тютюнев оттенък. Ако тъканта бе в какъвто и да е друг цвят, тя щеше да се влюби в нея, но след като беше кафява, можеше със същия ефект да бъде и чувал от юта. Всяка рокля, която Миси някога бе имала, беше кафява — все този така практичен цвят. На него мръсното не си личеше, не ставаше нито модерен, нито демоде, не избеляваше и никога не изглеждаше евтин, популярен или лековат.

— Нова рокля за венчавката? — попита Джеймс дяволито.

— Да — отговори Миси, питайки се защо Джеймс винаги съумяваше да я притесни. Може би защото беше така подчертано женствен в маниерите си.

— Я, да видим сега — бърбореше Джеймс. — Една малка игра на отгатване. Крепът е за леля Друси, коприната — за леля Окти, а сатенът… кафявият сатен — той трябва да е за малката кафява братовчедка Миси!

Мислите й сигурно бяха ангажирани все още с онази невъзможна алена дантела, защото изненадващо и за самата нея й падна червено пред очите и от най-закътаните ъгълчета на паметта си тя измъкна единствената оскърбителна фраза, която знаеше:

— О-о-о, я се ухапи отзад, Джеймс! — сряза го тя. Той едва ли би се смаял толкова, ако дървеният манекен се съживеше, за да го целуне, и в резултат започна да мери и реже толкова енергично, че отряза всяко парче с един ярд в повече. Когато свърши, изпрати Миси от магазина, но му се струпаше, че светът около него е застинал. Ужасното бе, че не можеше да сподели кошмарната случка с никого от братята и племенниците си, защото копелетата щяха да започнат да повтарят фразата на Миси.

Библиотеката бе две врати по-нататък, така че когато Миси влезе в нея, тя все още летеше на крилете на гнева и затова тръшна вратата зад гърба си.

Уна стреснато вдигна поглед и започна да се смее:

— Скъпа, изглеждаш чудесно! Май нещо сме нервирани, нали?

Миси пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— О, просто се спречках с братовчед ми Джеймс, Казах му да се ухапе отзад.

— Чудесно! Крайно време беше някой да му го каже — Уна се изкиска. — Но си мисля, че той по би склонил някой друг да го ухапе… за предпочитане мъж.

Репликата мина незабелязана от Миси, но реакцията на Уна свърши работа и Миси установи, че също може да се смее.

— Ама и аз май не се държах като дама, нали? — попита тя, но в гласа й звучеше повече изненада, отколкото ужас. — Не знам какво ми стана!

Лъчезарното лице, което беше обърнато към нея, я погледна с лукав поглед, но това не беше лукавството на нечестен човек, а по-скоро на някого, който вижда неща, които ще се случат.

— Сламки и камили — започна Уна с напевен глас, — иглени уши и кучешки дни, гърчещи се червеи и добре използвани вихрушки. Има много неща в теб, Миси, които дори не подозираш, че притежаваш. — Тя се облегна отново на стола си и изръмжа като злорадстващо непослушно дете: — Но нещата тръгнаха и вече не могат да се спрат.

Миси си призна за алената дантелена рокля, за изгарящото я желание да облече най-сетне нещо по-различно от опротивялото й кафяво, за признанието, че все пак никой друг цвят освен кафявия не й отива, така че дори и в този знаменателен ден, когато би могла да си купи рокля в друг цвят, тя пак няма избор. Скрила ясновидския блясък в очите си, Уна я изслуша съчувствено, а когато Миси изплака всичките си болки, я погледна отгоре до долу:

— Но аленият цвят би ти подхождал чудесно — кача тя. — О, колко жалко! Но няма значение, няма значение. — И тя смени темата: — Запазих ти друг нов роман; след като прочетеш две страници от него ти обещавам, че няма да си спомниш за твоята червена рокля. Историята е за една безлична млада жена, която е така потискана от своето семейство, че един ден установява, че умира от някаква сърдечна болест. Има един младеж, в който е влюбена от години, но той, разбира се, е сгоден за друга. Тогава тя взема писмо, написано от сърдечния лекар, в което се заявява, че й предстои да умре, занася го на младежа и започва да го моли да се ожени за нея, вместо за другото момиче, защото на нея й остават само шест месеца живот и след като тя умре, той така или иначе ще може да се ожени за другата. Та този младеж е някакъв пройдоха, но всъщност е готов да се остави на някоя, която да го промени, без, разбира се, да подозира това. Е, той се съгласява да се оженят. И те прекарват шест райски месеца заедно. Той установява, че под неизразителната й външност се крие завладяващ характер и любовта й към него напълно го преобразява. Идва един слънчев ден, когато птиците пеят, но тя умира в ръцете му. — Обичам книгите, в които хората умират в ръцете на някого, а ти? — И старата му годеница се появява отново след погребението, защото е получила писмо от вече мъртвата му съпруга, в което тя й обяснява защо той я е изоставил. Та, старата му годеница му казва, че му прощава, и ще се омъжи за него в мига, когато той престане да тъгува! Но той скача, полудял от скръб, изтичва до реката и се хвърля в нея, викайки името на покойната си жена. След което в реката се хвърля и старата му годеница, само че с неговото име на уста. О, Миси, толкова тъжен роман! Плаках дни наред.

— Ще го взема — каза моментална Миси, плати дълга си, след което се почувства много, по-добре и напъха Тревожна сърце на дъното на една от пазарските чанти.

— До следващия понеделник — каза Уна и застана до вратата, за да й помаха с ръка, докато Миси се отдалечаваше.

Петте мили от магазините на Байрон до Мисалонги изглеждаха на Мили като половината, от това разстояние. Докато вървеше, тя мечтаеше и фантазираше; поставяйки, се в различни роли при различни обстоятелства, които далеч надхвърляха житейския й опит. Преди Уна да бе започнала работа в библиотеката, нейните героини изглеждаха точно като Алисия и събитията в които се замесваха, се въртяха около магазина за шапки, или чайни, посещения от аристократи, докато мъжете олицетворяваха Харлингфордовския идеал: нещо като Зигфрид в ботуши, с бомбе и костюм с жилетка. Отскоро обаче, въображението, й разполагаше с по-добър материал за работа и, каквато и героиня да си избереше, независимо от приключението, в което се потапяше, нещата по-скоро приличаха на последния роман, който Уна скришом й бе пробутала, отколкото в реалния живот в Байрон.

И така, за първата половина от пътя към дома в този понеделник Миси се превърна в разкошно красива блондинка с удивителни зелени очи. Двама мъже бяха влюбени в нея: херцог (рус и красив) и индийски принц (смугъл и красив). В тази си роля тя без ничия помощ стреляше по тигри от седлото на покрит с разкошна покривка слон, повеждаше също без ничия помощ армия на поданиците на съпруга си срещу мародери-мюсюлмани, строеше училища, болници и домове за сираци пак без помощта на когото и да било, а двамата влюбени в нея мъже се мотаеха на фона на събитията като малки паяци любовници, на които е отказан достъпа до приемната на съпругата.

В средата на пътя, там, където «Търдън Роуд» продължаваше от «Ноел Стрийт», започваше и нейната долина. Тук Миси по правило спираше мечтите си и се оглеждаше наоколо. Денят беше чудесен — такива могат да бъдат само дните в Сините планини в края на зимата, когато вятърът поспре, за да се отмори. Позовавайки се на магията на долината, тя прекоси «Търдън Роуд», вдигна лице към небето и пое дълбоко през носа си упоителния аромат на дивата природа.

Никой никога не се беше сетил да измисли име на долината, макар без съмнение отсега нататък тя щеше да се нарича Долината на Джон Смит, както бяха правилата в Байрон. В сравнение с Джеймисън Вали, Трос Вали или дори с Мегалонг Вали, тя не беше много голяма, но за сметка на това бе съвършена: една купа, достигаща хиляда и петстотин фута под нивото на издигащото се на три хиляди фута плато, върху което бяха разположени Байрон и всички останали градове в Сините планини. Формата й бе симетричен овал, чиято близка извивка започваше точно под мястото, където свършва «Гордън Роуд», а далечното стеснение бе на пет мили в източна посока. Там някъде равната стена която обграждаше долината, бе начупена от пропаст в която се изливаше безименната река, поела пътя към водната система Непиан-Хоуксбъри, прорязваща крайбрежната равнина. По цялата периферия на овала имаше висока хиляда фута скала от пясъчник в убит оранжев цвят, откъдето започваше тясна ивица от нападали камъни с пробили между тях дървета, която постепенно се спускаше надолу към коритото на реката, станала още преди хилядолетия причина за образуването на самата долина. Долината, когато човек погледнеше над нея, беше плътно покрита от пищна естествена гора — един синкав, непрестанно въздишащ и шепнещ океан.

През зимните утрини долината бе запълнена от ослепително бял облак, издул се като кипнало мляко под върховете на скалите, а когато слънцето напечеше, облакът се вдигаше, за да изчезне бързо. Понякога облакът се спускаше отгоре с пипалца, които опипваха върхарите на дърветата далече долу, преди да се спусне и да ги скрие от човешкия поглед. А когато наближеше залез слънце, зиме и лете, скалите започваха да потъмняват, цветовете им сякаш ставаха по-наситени, по-богати: в началото — розово-червени, малко по-късно — пурпурни и накрая — тъмновиолетови, преди да изчезнат в тайнственото индиго на нощта. Но най-удивителен от всичко бе редкият сняг, когато всички зъбери и върхове побеляваха, а потрепващите клони на дърветата се отърсваха от ледената влага със скоростта, с която тя падаше върху тях, отказвайки да допуснат подобно чуждо докосване.

Единственият път за долината беше смразяващо стръмен път, широк колкото да мине по него фургон, който излизаше точно в края на «Гордън Роуд». Преди петдесет години някой беше прокарал пътя, за да получи достъп до гората долу, която предлагаше богатства като вековни кедри и терпентинови дървета, но след като цял керван от осемдесет вола, коларят, двама дървосекачи и платформа, на която бил натоварен ствола на огромно дърво, се прекатурили през края на пътя, плячкосването било незабавно преустановено. В крайна сметка, имаше и по-лесно достъпни гори. Така пътят постепенно беше забравен, както всъщност и самата долина. Гостите на града предпочитаха да се разхождат на юг, към Джеймисън, отколкото на север, при този не така впечатляващ родственик, лишен между другото и от павилиони, и от площадки към най-внушителните гледки.

Отвратителният спазъм отново стегна Миси в момента когато поемаше по завоя недалече от Мисалонги, но за разлика от друг път, десет секунди по-късно болката я удари в гърдите като удар на брадва. Тя залитна и изпусна пазарските чанти, вдигайки ръце, като че ли за да изтръгне от себе си ужасния пристъп; после видя познатия стобор на Мисалонги и се затича към дома. Точно в този миг Джон Смит се показа на завоя от другата му страна, крачейки потънал в мисли, с наведена глава.

На десет ярда пред вратичката Миси падна по лице. Никой от къщата не я видя, защото беше около пет часа и кънтящите акорди на органа се посипваха навън като задушаващо изригване на гореща вулканична пепел.

Видя я само Джон Смит и се приближи, тичайки. Първата му мисъл Се, че тази малка странна душа се е препънала в опита си да избегне срещата с него, но когато коленичи и обърна лицето й нагоре, един-единствен поглед върху посивялото лице и плувналата в пот коса му разкри, че греши. Той я придърпа така, че да остане полулегнала, с глава, опряна на бедрото му, разтри безпомощно гърба й и съжали, че не знае как да вкара въздух в гърдите й. Единственото, което се сещаше, бе, че не трябва да я оставя да лежи на земята, но това бе всичко. Тя вдигна ръце, за да се хване за неговата ръка, която беше леко отпусната върху раменете й, подкрепяйки я, цялото й тяло се напрягаше за глътка въздух, а очите й го гледаха с мълчалива молба за помощ, каквато той не можеше да й окаже. Като хипнотизиран той наблюдаваше необикновената тиха кавалкада на вътрешен ужас и удивление в немия и поглед и започна да мисли, че тя умира.

И тогава с неочаквана бързина сивият цвят изчезна, кожата й доби по-топъл и здрав тен, и вкопчените в него ръце се отпуснаха.

— Моля ви! — пое тя дълбоко въздух и се помъчи да стане.

Той веднага се изправи, подхвана я с другата ръка под коленете и я повдигна. Макар да нямаше никаква представа къде живееше тя, реши че в невзрачната къща зад стобора може би ще му помогнат, така че я пренесе през вратичката и по пътечката, викайки за помощ с целия си глас, молейки се на ум някой да го чуе през ръмженето на органа.

Очевидно го бяха чули, защото две дами излязоха от къщата веднага. Не ги познаваше. Сториха му се страшно сериозни и това беше добре; едната безмълвно посочи входната врата, а другата изтича пред него, за да му помогне да влезе в гостната с момичето в ръцете си.

— Бренди! — каза късо Друсила и се наведе да разхлаби дрехите на дъщеря си. Тя не носеше корсет, понеже нямаше нужда от него, но роклята й бе с висока яка и пристегната с колан.

— Имате ли телефон? — попита Джон Смит.

— Опасявам се, че не.

— Кажете ми тогава къде да отида и ще доведа доктор веднага.

— Пресечката на «Ноел» и «Байрон»; казва се доктор Невил Хърлингфорд — обясни Друсила. — Кажете му, че става дума за Миси… Тя ми е дъщеря.

Той излезе незабавно, оставяйки ги да й дадат бренди — лекарството, което всяко предвидливо домакинство държеше в бюфета именно за случаи на сърдечни смущения.

Когато шейсет минути по-късно се появи доктор Невил Хърлингфорд, Миси се беше оправила почти напълно. Джон Смит не беше дошъл обратно с него.

— Много озадачаващо — каза доктор Хърлингфорд на Друсила в кухнята. Октавия беше останала, за да помогне на Миси да си легне в леглото.

Изживяното бе разтърсило дълбоко Друсила, която беше свикнала да приема, че всички, които познава, се радват на същото здраве като нея (костите на Октавия бяха толкова стари познати, че наистина не се брояха). Тя тихо направи чай и отпи от собствената си чаша с повече облекчение, отколкото доктор Хърлингфорд от неговата.

— Каза ли мистър Смит какво се е случило? — попита тя.

— Трябва да ти кажа Друсила, че въпреки небивалиците, които се разправят за него в момента, мистър Смит ми се струва много свестен човек — един разумен и практичен мъж. Според него тя се хванала за гърдите изтичала по пътя изплашена и се свлякла. Лицето й станало сиво, изпотила се и имала сериозни затруднения с дишането. Пристъпът продължил около две минути а възстановяването било като с магическа пръчка. Цветът на лицето и бавно се възстановил, също и дишането. Тогава мистър Смит я пренесъл, доколкото разбрах. Преди минута не можах да открия в нея нещо нередно, но след като си легне, ще я прегледам както трябва и тогава ще мога да кажа.

— В нашия клон на фамилията не е имало сърдечни болести, нали знаеш — каза Друсила, която се чувстваше предадена.

— Но тя явно е взела доста от бащината си фамилия, Друсила, ако се съди по телосложението й, така че може да е наследила някой проблем със сърцето оттам. Имала ли е друга подобна атака?

— Не, доколкото знаем — каза Друсила, разбрала, че е смъмрена. — Проблем със сърцето ли има наистина?

— Честно казано, не знам. Възможно е. — Но в гласа му прозвуча съмнение. — Мисля, че вече мога да вляза и да я прегледам отново.

Миси лежеше със затворени очи в тясното си малко легло, но в мига, когато долови непознатите стъпки на доктор Хърлингфорд, ги отвори, погледна го и необяснимо защо изглеждаше разочарована.

— Е, Миси — каза той, сядайки предпазливо на ръба до нея. — Какво се случи, а?

Друсила и Октавия се въртяха наоколо; той искаше да се махнат, защото усещаше, че присъствието им потиска Миси, но чувството за благоприличие и установените порядки го възпрепятстваха да поиска това.

Откакто Миси беше родена, той я беше виждал два, най-много три пъти, така че знаеше за нея малкото, което бе известно на всички — че е единствената тъмна Хърлингфордовка в историята и че е била обречена да остане стара мома, още преди да навърши десет години.

— Не знам какво се случи — излъга Миси.

— Хайде, хайде, все нещо си спомняш.

— Изведнъж започна да не ми стига въздуха и припаднах, струва ми се.

— Мистър Смит не разказа точно това.

— Тогава той бърка… Къде е мистър Смит? Тук ли е?

— Усети ли някаква болка? — интересуваше се доктор Хърлингфорд, който не бе удовлетворен и не се постара да отговори на въпроса й.

В главата на Миси мина мисълта, че се превръща в хроничен инвалид, прикован в Мисалонги, и тя се ужаси от финансовото бреме, в което щеше да се превърне, от чувството на вина, с което щеше да се събужда всеки ден, обречена да остане в леглото, от невъзможността някога сама да мине покрай долината на път за Байрон и библиотеката… не, това не можеше да се понесе.

— Изобщо никаква болка — заупорства тя.

Доктор Хърлингфорд я погледна, сякаш не й вярваше, но за един Хърлингфорд той беше доста схватлив и много добре си представяше какъв би бил живота на Миси от момента, когато се обявеше, че е сърдечно болна. Затова се отказа да мъчи с повече въпроси бедното Момиче, просто извади старомодния стетоскоп, преслуша сърцето й, което биеше съвсем нормално, както и дробовете й, които бяха чисти.

— Днес е понеделник. Най-добре ще бъде да дойде на преглед при мен в петък — каза той и стана. След това потупа Миси окуражително по главата и излезе в хола, където Друсила го дебнеше в очакване. — Не мога да открия нищо особено — каза й той. — Бог знае какво точно се е случило, но не и аз! Тя трябва да ме посети в петък, а ако се случи нещо междувременна веднага ме извикайте.

— Няма ли да вземе някакво лекарство?

— Скъпа ми Друсила, как мога да предпиша лекарство срещу неизвестна болест? Много е слаба, но ми изглежда напълно здрава. Оставете я на спокойствие, дайте й да се наспи и нека яде повече здрава храна.

— Трябва ли да остане в леглото до петък?

— Не, не е необходимо. Нека да пази леглото тази вечер, а утре би могла да й позволиш да стане. Дори може да свърши някоя лека работа. Не мисля, че воденето на активен и нормален живот може да й навреди.

Тези думи задоволиха Друсила. Тя изпрати своя чичо-доктор и стъпвайки на пръсти, прекоси антрето до вратата на Мисината стая, открехна я, видя, че Миси е заспала и се върна в кухнята, където Октавия седеше на масата и се справяше с останалия от доктора чай.

Октавия изглеждаше действително разстроена; необходими й бяха и двете й треперещи ръце, за да поднесе чашата с чай до устните си.

— Чичо Невил не смята, че е нещо сериозно — каза Друсила, докато сядаше тежка — Миси трябва да остане в леглото до довечера, а утре може да стане и да върши лека работа, докато чичо не я види отново в петък.

— О, скъпа! — една голяма бледа сълза се търкулна по голямото бледо лице на Октавия, докато тя гледаше към своите възлести пръсти. — Аз ще поработя в градината, Друсила, но не бих могла да издоя кравата.

— Аз ще я издоя — каза Друсила. Тя сложи ръка на главата й и въздъхна. — Не се притеснявай, сестро, ще се справим някак.

Каква беда! Друсила видя за миг, как нейните скъпоценни двеста лири се стопяват по доктори, болници и лечения. За момента те не й се свидеха; това, което я притесняваше, беше финансовият удар, идващ тъкмо сега, когато смяташе, че е свързала двата края. Само ако не беше вече скроила сивосинята коприна и кафявотютюневия атлаз, още утре можеше да ги върне в магазина на Хърбърт. Можеше ли наистина?

На обед Друсила занесе на Миси голяма купа с говежди бульон и седя до нея, докато тя не го изгълта. След това я оставиха сама. Сега, отпочинала добре след дългия сън, тя можеше да помисли за себе си. За болката и какво можеше да означава тя. За Джон Смит. За бъдещето… Между болката и бъдещето, две пустини на ужасна празнота, Джон Смит й се явяваше като някакво божество. Така тя остави настрана всякаква мисъл за болката и бъдещето и съсредоточи мислите си единствено върху Джон Смит.

Такъв прекрасен мъж! Интересен! Колко леко я повдигна от земята и я внесе вътре! Каква истинска полза допринесоха наскоро прочетените антикварни книги, които скришом й беше дала Уна, за да разбере най-после, че беше влюбена! Можеше ли да спечели сърцето му? Уви, хората като Алисия можеха да сплетничат и интригантстват, за да постигнат целите си, но Миси не беше от тях. Такива като пея не познаваха достатъчно добре мъжете и ако имаха някаква представа за тях, тя беше само от най-общ характер. Всички мъже бяха недостъпни и дори имаха вид на престъпни типове. Всички мъже имаха правото на избор. Всички мъже имаха мощ. Всички мъже бяха свободни. Всички мъже бяха привилегировани. И вероятно предполагаемите престъпници бяха по-привилегировани от съдбата от хора като клетия малък Уили Хърлингфорд, както си беше защитен от всякакви несгоди и насрещни ветрове, които биха могли да издухат и малката твърдост притежавана от него. Не, тя не вярваше, че Джон Смит е престъпен тип. Уна го познаваше от годините, които беше прекарала в Сидни. А това означаваше, че той се е движил най-малкото по ръба на най-висшето общество. Освен ако въпреки приятелството си със съпруга на Уна да е бил разносвач на лед, хляб или въглища.

О, но той се бе показал толкова добър към нея! Към нея — едно нищожество! Въпреки тази ужасна и плашеща болка, тя бе усетила присъствието му. Почувствала го бе като някаква странна, преминаваща от него към нея сила, отхвърлила като плява мисълта й за смъртта.

Джон Смит, мислеше си тя, ако само бях по-млада и красива, нямаше да имаш по-голям шанс да избягаш от мен, отколкото има малкият Уили да избяга от Алисия. Аз бих те преследвала безпощадно, докато те хвана. Където и да отидеше, аз щях да бъда с теб и щях да те имам. А след като попаднеше в мрежата ми, щях да те обичам и любя толкова силно и хубаво, че ти нямаше да пожелаеш за нищо на света да ме напуснеш.