Давещата се патица

14

Беше малко преди дванадесет часа на обяд, когато Дела Стрийт влезе забързана в кабинета на Мейсън.

— Жената на мистър Джордж Дангерфийлд чака навън. Смята, че непременно трябва да говори лично с вас за нещо, което не може да довери на никой друг. Мейсън сви вежди.

— Мисля, че Алгоуд искаше да ми съобщи по телефона, преди тя да може да дойде тук!

— Да ви свържа ли с него? — попита Дела. Мейсън кимна.

Когато след няколко секунди Алгоуд се обади, гласът му действително звучеше загрижено.

— Секретарката ви ми каза, че искате да говорите с мен, мистър Мейсън?

— Да, за недискретността на вашата агентура. Навярно вече сте чул какво се случи с Милтър?

— Да, нещастна история… След като полицията ми се обади и съобщи за смъртта му, все още имах възможност да залича много неща.

— Аз бях там. Великолепна професия — каза иронично Мейсън. — Знаехте ли, че секретарката ви е подслушала нашия разговор и че снощи е ходила при Милтър?

— Да. В края на краищата тя ми обясни всичко. Тази сутрин забелязах, че е малко неспокойна и я наблюдавах известно време. Преди около половин час тя дойде при мен и ми разказа всичко. Тъкмо мислех да ви позвъня, за да ви питам дали може да се срещнем. Но не исках да звъня от бюрото си.

Мейсън каза:

— Вие искахте да ме осведомите преди мис Дангерфийлд да дойде при мен.

— Да, разбира се, ще го направя.

— Но тя вече е тук.

— Какво? Не може да бъде?!

— Чака в приемната.

— Не разбирам кой може да е информирал тази жена. Но със сигурност не е моето бюро.

— Не е ли вашата секретарка?

— Не, в това съм сигурен, тя се изповяда подробно пред мен. Не искам да ви съобщавам подробности по телефона. Ще дойда при вас.

— Добре — каза Мейсън. — Можете ли да дойдете веднага?

— Да. След двадесет и пет до тридесет минути ще съм при вас.

— Ще ви чакам.

Мейсън остави слушалката и се обърна към Дела:

— Алгоуд твърди, че тя не е узнала за нас чрез неговото бюро. Нека влезе, да видим какво има да ни казва, Как изглежда, Дела?

— Съвсем консервативно. Жената се е поддържала. Ако си спомням добре, по време на процеса е била на тридесет и три години, значи сега е над петдесет. Но изглежда с десет години по-млада.

— Едра и късокрака? — запита Мейсън.

— Не, стройна и гъвкава. Има хубав тен. Както казах, много поддържана. Подчертавам това, което първо прави впечатление на една жена. Външността, стила.

— Блондинка или брюнетка?

— Тъмен тип, кафява коса и големи тъмни очи.

— Очила?

— Мисля, че има нужда от очила за късогледство, но те са в чантата й. Като влизах, видях как постави там някаква калъфка. Знае за какво й трябват очите!

Мейсън каза:

— Ориентирайте ме още малко за тази жена, Дела. Възможно ли е преди време тя да се е била изоставила и едва сега отново да си е възвърнала формата?

— В никакъв случай — отвърна Дела Стрийт — на възраст над петдесетте! През целия си живот е държала на външността си. Тя знае, че има хубави очи, крака и бедра и знае как да ги покаже.

— Интересно — каза Мейсън. — Нека да я погледнем.

Дела Стрийт кимна и отиде да въведе мис Дангерфийлд в кабинета на Мейсън.

Жената веднага се отправи към Мейсън с леки, равномерни крачки, подаде му ръка с любезна, почти сърдечна усмивка, повдигна дългите си мигли, показвайки хубавите си очи.

— Не знам как да ви се отблагодаря за това, че ме приехте. Известно ми е, че сте прекалено зает и приемате само след предварителна уговорка. Но работата е много важна й… — тя отправи поглед към Дела Стрийт — съвсем дискретна.

Мейсън каза спокойно:

— Седнете, мис Дангерфийлд. Нямам тайни от секретарката си. Тя води бележки за разговорите и поддържа документацията ми в ред. Много рядко се доверявам на паметта си за всичко, което може да се запише. Дела, отбележете това, което има да ни каже мис Дангерфийлд.

Мис Дангерфийлд прие тази забележка съвсем спокойно. Само за момент тя изглеждаше студена, след това отново се усмихна на Мейсън.

— Разбира се. Колко глупаво от моя страна — каза тя. — Би трябвало да знам, че един адвокат, който работи върху толкова много случаи като вас, трябва да подрежда нещата в някаква система. Имах предвид само, че това, което трябва да ви съобщя, е наистина много дискретно. Щастието на много хора зависи от това.

Мейсън попита:

— Желаете ли да ме ангажирате за някакъв определен случай, мис Дангерфийлд? Ако имате такова намерение…

— Не, не, в никакъв случай. Бих желала да говоря с вас за нещо, в което вие представяте друг човек.

— Но седнете — подкани я Мейсън. — Цигара?

— Благодаря, ще запаля.

Мейсън н предложи цигара, сам взе една и подаде най-напред огън на посетителката.

Мис Дангерфийлд се отпусна в голямото кресло, погледна Мейсън с одобрителен поглед през дима на цигарата и каза направо, без увод:

— Мистър Мейсън, вие вършите някаква работа за мистър Джон Л. Уитерспоон.

— Какво ви дава основание за това твърдение? — понита Мейсън.

— Не е ли вярно?

Мейсън се усмихна.

— Вие идвате при мен с едно твърдение и аз поставям един въпрос.

Тя се засмя.

— Е, тогава ще поднеса моето твърдение като въпрос.

— И аз също ще отговоря с въпрос.

Мис Дангерфийлд забарабани с лъжите си, елегантни пръсти върху облегалката на креслото, дръпна силно от цигарата, погледна Мейсън в лицето и каза с усмивка:

— Виждам, че в спор с един адвокат няма да стигна далеч, затова ще играят открити карти.

Мейсън се поклони.

— Моето име е мис Джордж Л. Дангерфийлд, както вече казах на секретарката ви. Но преди години името ми беше друго.

Мълчанието на Мейсън беше вежлива покана към нея да продължи.

Като някой, който неочаквано поднася новина, от която очаква експлозивно въздействие, тя каза:

— По-рано се наричах мис Дейвид Лейтуел.

Мейсън остана равнодушен.

— По-нататък — каза той.

— Изглежда тази информация изобщо не ви изненада — каза тя с тон, който издаваше разочарованието й.

— Един адвокат рядко трябва да изглежда изненадан — дори ако действително е така.

— Вие сте чуден човек — каза тя. В гласа й се долавяше леко раздразнение.

— Съжалявам — каза Мейсън, — но вие искахте да поставите картите си на масата — с леко движение той посочи бюрото си. — Масата е тук.

— Е, добре — започна тя. — Бях омъжена за Дейвид Лейтуел. Мъжът ми бе убит от Хорас Адамс. Двамата бяха партньори в Уинзсрбург.

— Кога стана убийството?

— През януари 1924 година.

— И какво стана с Адамс?

— Като че ли не знаете!

— Вие сте дошла, за да ми дадете някакви сведения или искате да измъкнете нещо от мен? — понита Мейсън.

За момент тя се замисли, погледна го открито и каза:

— По нещо и от двете.

— Да приемем, че сте променила целта на посещението си и просто се опитвате да ме информирате.

Мисис Дангерфийлд се засмя.

— Убийството, както споменах, стана в началото на 1924 година. Хорас Адамс беше обесен през май следващата година. Хорас също беше женен, жена му се наричаше Сара. Имаха син, Марвин, който но време на убийството беше на около две години, значи на три, когато беше екзекутиран баща му. Мисля, че Сара изобщо не можеше да ме понася. Тя живееше само за мъжа си и сина си. Аз обаче гледах по друг начин на живота, тъй като нямах дете и бях хубава. Обичах да има шум около мен, обичах нощния живот, а това не се харесваше на Сара. Тя смяташе, че една омъжена жена трябва да принадлежи само на семейството си. Оттогава са изминали повече от двадесет години и възгледите за семенния живот междувременно са се изменили. Споменавам за това само за да ви покажа, че със Сара не се разбирахме много, макар че отстрани всичко между нас изглеждаше наред.

— Мъжете знаеха ли, че вие не сте в добри отношения с мисис Адамс? — попита Мейсън.

— За Бога, не! За тях това беше незабележимо — изразяваше се в някои дребни неща, които се забелязват само от жените. Повдигане на веждите в определен момент, начинът, по който тя поглеждаше дрехата, която носех и други подобни дреболии.

— Добре — каза Мейсън. — Значи вие взаимно не изпитвахте симпатии една към друга. И какво се получи?

— Не съм казала това — отговори тя. — Казах само, че Сара не можеше да ме понася. На мен тя съвсем не ми беше несимпатична. Съжалявах я. После стана убийството и аз никога не бих могла да простя на Хорас Адамс, ако още беше жив, за това, което той каза, за да отклони подозрението от себе си.

— Какво беше това? — попита Мейсън.

— Той убил Дейвид и закопал трупа му в мазето на фабриката, като след това отново циментирал пода. Тогава само знаех, Че Дейвид е изчезнал. Хорас ми телефонира и ми обясни, че са възникнали трудности във връзка с някакви патенти, поради което мъжът ми е трябвало бързо да замине за Рино. Той сам щял да ми пише, щом има постоянен адрес, и да ми съобщи колко време ще трябва да остане там.

— Не ви ли смути фактът, че той е отпътувал тъкмо за Рино? — попита Мейсън.

— Ако трябва да отговоря честно, да.

— Защо? Защото може би е проявявал интерес към някаква друга жена.

— Не тъкмо поради това. Но вие знаете какви неща се случват. Бяхме бездетни и аз обичах мъжа си, мистър Мейсън. Дори много. Сега след като поостарях, разбирам, че любовта не е всичко на света, но тогава мислех по друг начин. Грижех се за красотата си, защото знаех, че не можем да имаме деца и не исках да загубя мъжа си. Опитвах се да му дам всичко, каквото можеха да му предложат другите жени. Да бъда за него така пленителна както младите момичета, които той срещаше и които може би искаха да флиртувате него. Очите му трябваше да гледат само към мен. Аз живеех съвсем по свой начин за моя мъж, както Сара за своя, но тя имаше дете и това беше голяма разлика.

— Продължавайте, моля — каза Мейсън.

— Искам да бъда съвсем откровена с вас, мистър Мейсън. Може би в мен имаше и малко ревност — към Сара Адамс. Тя можеше да си позволи ръцете й да бъдат грапави и груби. Ако четиримата отивахме в ресторант, тя изглеждаше съвсем не на мястото си. Личеше й, че е домакиня, която обикновено прекарва следобедите с детето си и сега набързо е облякла неделните си дрехи. Виждаше се, че нощният живот е чужд за нея. Но мъжът й я обичаше силно и вярно, а това можеше да забележи всеки, който ги види заедно.

— Въпреки комплиментите към вас, че сте много хубава? — попита Мейсън.

— А, това! — мисис Дангерфийлд почука с пръсти. — Той гледаше на мен като на всяка друга жена, като една хубава декорация. Той оценяваше една хубава жена като хубава картина или нещо подобно, но истинският му поглед беше насочен към собствената му жена. Когато я погледнеше, веднага проличаваше, че при нея той се чувства доволен, сигурен и щастлив.

— А вашият мъж не гледаше по същия начин на вас? — попита Мейсън.

— Не.

— А защо не?

— Той имаше съвсем друг характер. Той просто би ме оставил, ако дойдеше някоя, която е по-хубава от мен. Така аз си поставих задачата да бъда винаги начело на процесията. Това е всичко.

— Разбирам.

— Не съм много сигурна, че разбирате всичко. За тази цел трябва да знаете какво мислят и чувстват жените при такива ситуации. Струваше ми доста усилия и изпитвах постоянен страх. Страх, че мога да бъда изместена и да не бъда повече на върха.

— Поради това, като чухте, че мъжът ви е заминал за Рино…

— Уплаших се — призна тя. — И след като той не ми се обадя, почти полудях. Случайно имам познат в Рино, когото помолих с телеграма да попита във всички хотели и да разбере къде живее Дейвид… и дали е сам.

— И?

— Когато чух, че Дейвид не се е регистрирал в никой от хотелите, отидох при Хорас Адамс, за да го накарам да говори. Той ми отговаряше уклончиво, държеше се неспокойно и аз разбрах, че ме лъже или иска да скрие нещо. След като продължих да настоявам, той ми каза, че Дейвид е избягал с друга жена.

— Как се казваше тя? — попита Мейсън.

— Мисля, че няма смисъл да споменаваме името й тук.

— Защо не?

— Защото Дейвид изобщо не беше избягал с нея. Той изобщо не е имал нищо с нея. Хорас просто е измислил историята, за да прикрие убийството.

— Къде се намира сега тази жена?

— Боже мой, не знам! Бях забравила изобщо за нея. Мисля, че дори не съм я виждала, за мен тя беше само едно име. Навярно щях да се опитам да науча нещо по-конкретно за нея, ако не беше ми направило впечатление особеното поведение на Хорас. Обърнах се към полицията и скоро тя установи, че Хорас Адамс лъже и всъщност той е убил мъжа ми. Не съм сигурна, но мисля че Хорас щеше да избегне смъртното наказание, ако беше казал истината.

— И как в действителност са се разиграли нещата?

— Изглежда двамата са се скарали ужасно за нещо във фабриката и в яда си Хорас е нанесъл смъртоносен удар на мъжа ми. След това го е обзел страх, знаел е, че не може да остави трупа да лежи така. Вместо да се обади в полицията и да признае какво се е случило, той изчакал да се стъмни, изкопал дупка в циментовия под, поставил в нея Дейвид, засипал дупката, като отгоре положил нов пласт бетон. После нахвърлил различни отпадъци. И през цялото време аз вярвах, че мъжът ми е отпътувал внезапно за Рино.

— Колко време измина, преди у вас да се появят подозрения? — попита Мейсън.

— Може би три-четири дни. Мисля, че бяха изминали пет дни, когато Хорас ми каза, че мъжът ми е избягал с тази жена… и след това моят познат ми съобщи, че Дейвид не е в Рино.

Мейсън се облегна назад и затвори очи, като че ли се опитваше да намери някаква връзка между тези отдавнашни събития.

— А сега продължете, мисис Дангерфийлд, кажете ми всичко, което смятате, че е от значение.

— Ужасно е, когато бъде убит човек, когото сте обичал. Първоначално бях като парализирана от ужас и след това… след това ме обзе силна омраза към Хорас Адамс и жена му. И, вярвам, бих намразила и сина им, ако ми беше дошло на ум за него. Не чувствах никаква милост или състрадание. Когато съдебните заседатели обявиха „виновен“ и разбрах, че Хорас Адамс е осъден на смърт, ме обхвана луда радост. Излязох и отпразнувах присъдата, съвсем сама.

— Значи и към мисис Адамс не изпитвахте никакво състрадание? — попита Мейсън, все още със затворени очи.

— Никакво. Казах, че я мразех. Към никого не изпитвах състрадание. Сама бих сложила примката на врата на Хорас Адамс. Помолих съда да ми позволи да присъствам на екзекуцията, но ми отказаха.

— Защо искахте да присъствате?

— За да мога в последния момент да му извикам: „Убиец“! За да достигнат думите ми до ушите му в момента, в който се пречупва вратът му. Казах ви вече, че в омразата си бях загубила разсъдък. Въобще съм много раздразнителна, мистър Мейсън.

Адвокатът отвори очи, погледна посетителката и каза:

— Да, мога да се поставя на вашето място.

— Разказах ви всичко това, за да можете да разберете сегашното ми положение — каза мисис Дангерфийлд.

— И на какво трябва да обърна внимание от вашето сегашно положение?

— Че всъщност едва сега разбирам, колко неправилно съм се държала.

— И съжалявате за това?

— Не за омразата ми към Хорас — каза тя. — Не, него бих могла да удуша със собствените си ръце. Бях доволна, че неговият адвокат водеше защитата толкова неумело и се стигна до смъртна присъда. Ако Хорас се беше придържал към истината, щеше да избегне смъртната присъда, но с упоритите си опити да прикрие всичко… Но да не говорим повече за това, защото искам да ви кажа и за Сара.

— Какво ще ми кажете за нея?

— Навярно доста изтормозих тази жена. Опитах се да задържа парите, които й се падаха като дял от фирмата. Във всяко отношение бях подла към нея. Сара взе колкото можеше пари и изчезна. Естествено заради момчето. Това беше единственото правилно решение за нея. Тя нямаше много пари, само малка сума и аз никога не научих къде е заминала. Никой не узна това. Тя заличи слелите си много грижливо. Синът й беше още много малък, за да запази някакъв спомен от случилото се. Тя е искала да го възпита, без той да узнае, че баща му е екзекутиран като убиец.

— Настина ли не знаете къде е заминала? — попита Мейсън. Мисис Дангерфийлд се усмихна и каза:

— Не се правете на толкова невинен, мистър Мейсън. Разбира се, сега знам. Заминала е за Калифорния. Там е работила тежка работа. Твърде тежка. Погрижила се е синът й да получи много добро възпитание. Той винаги е вярвал, че баща му е загинал при автомобилна катастрофа и че няма никакви други роднини. Тя е внимавала много синът й да не научи нищо за по-раншния си живот и да не се среща с никой, който би могъл да му разкрие нещо. Всичко това е направила великолепно и се е жертвала за тази цел. В крайна сметка толкова се е преуморила, че заболяла от туберкулоза. Преди четири или пет години се преместила в Ред Ривър. Там хората я обичали много. Но вместо да си почине, тя продължила да работи. Ако е била постъпила в болница, сигурно са щели да я излекуват, но тя искала да издържа сина си докато учи и затова продължила да работи. В края на краищата повече не била в състояние.

— И след това? — попита Мейсън.

— След това умряла.

— И откъде знаете всичко това?

— Заех се да установя всичко — каза мисис Дангерфийлд.

— Защо?

— Защото, не знам дали ще ми повярвате, имах угризения на съвестта.

— Откога?

— От дълго време. Но това чувство ме завладя съвсем силно, когато някой ангажира детектив, който започна да проучва тези неща.

— Кой го ангажира?

— Не знам. Отначало мислех, че е самата Сара. Беше някой, който живееше в Ел Темпло, но не можах да открия кой.

— А сега защо идвате при мен?

— Защото мисля, че вие знаете кой стои зад това.

— Какво ви дава основание да мислите така?

— Защото намерих Марвин Адамс. Разбрах, че е сгоден тайно с дъщерята на Уитерспоон и че са ви виждали в имението на Уитерспоон.

— По какъв начин сте установила това? — попита Мейсън.

— Случайно. И за да ви кажа истината, мистър Мейсън, аз бях в Ел Темпло, защото мислех, че агенцията на този детектив трябва да се намира там. Действително той предаваше докладите си по телефона там. Това научих от телефонистката в Сити Хотел в Уинтербург, но не можах да науча номера на телефона, тъй като той сам го набираше.

— И по какъв начин стигнахте до мен?

— От една случайна забележка на мисис Бур — отвърна тя.

— Мисис Бур?

— Не бъдете толкова тайнствен, с нея сте се запознали при Уитерспоон.

— И вие също я познавате?

— Да. От години.

— Къде се запознахте е мисис Бур?

— В Уинтербург. Тя е живяла там.

Мейсън взе един молив от бюрото си и поглади леко с пръсти лакираната му повърхност.

— Това — каза той — е много интересно. По време на убийството трябва да е била много малка.

— Какво искате да кажете?

— Не е ли вярно?

Мисис Дангерфийлд отклони погледа си и намръщи чело, като че ли мислеше усилено.

— Не — каза тя, — не е била много малка. Била е най-малко на седемнадесет-осемнадесет години, а може би дори на деветнадесет. Как смятате, на колко години е сега, мистър Мейсън?

Мейсън каза:

— За съжаление не съм гений при оценките на възрастта. Мислех, че е в края на двадесетте или началото на тридесетте, А за вас бих казал, че не сте по-възрастна от тридесет и осем-девет години.

— Ласкател!

— Не, съвсем сериозно — каза Мейсън; — Нямам никакво намерение да ви лаская, но наистина ми е интересно да разбера как една жена успява да изглежда все така млада, че да не се забелязва колко рождени дни има зад себе си.

— Няма да издам на колко години съм, Но Диана Бур е… чакайте да помисля… тя беше… да, тя е между тридесет и осем и тридесет и девет.

— И вие я познахте след толкова много години? — попита Мейсън.

— Какво искате да кажете — след толкова много години?

— Кога сте я виждала за последен път?

— Приблизително преди три години.

— Оттогава познавате и мъжа й?

Мисис Дангерфийлд поклати глава.

— Не, мисля, че не го познавам. Моминското име на Диана е Перкинс. Направила е живота на майка си доста тежък. Мисис Перкинс говореше за това пред мен. Семейството живееше в нашия жилищен блок. Диана избяга с един женен мъж. След четири или пет години тя се върна и твърдеше, че мъжът се развел и се оженил за нея.

— И какво е казала жена му за това?

— Тя заминала някъде. Хората я загубили от очите си. Може би Диана е казала истината, може би не. Тя напусна града за известно време и се завърна със съвсем нов съпруг.

— С Бур?

— Не, не с Бур — отговори тя, усмихвайки се. — Диана замени бързо няколко пъти старите модели с нови. Момент, как се казваше предишният й мъж? Редклиф, струва ми се, но не съм много сигурна. Мисля, че той поиска развод. За кратко време тя отново беше в Уинтербург, след това замина за Калифорния и там се омъжи за Бур.

— Значи, срещнахте я на улицата и разговаряхте с нея?

— Да.

— Тя спомена ли нещо за убийството?

— Не, беше много тактична.

— Тя знае ли, че Марвин Адамс е син на човека, когото осъдиха за убийството?

— Почти съм убедена, че не знае. Във всеки случай не спомена нищо. Преди мисис Бур да дойде в Ел Темпло, Сара Адамс вече беше починала. Тя е тук само от две-три седмици. Вероятно името Адамс не означава нищо за нея.

— И вие нищо не й разказахте?

— Не, разбира се, не.

— Добре — каза Мейсън, — по този начин става ясно, как сте ме открила. А сега ми разкажете защо всъщност искахте да говорите с мен.

— Исках просто да се освободя от тази тежест — каза мисис Дангерфийлд.

— Един момент. Още един въпрос. Познавахте ли Милтър детективът, който проучваше тези неща?

— Виждала съм го няколко пъти, без той да знае това. Но не съм се запознавала с него, както смятате вие. Никога не съм разговаряла директно с него.

— Кога напуснахте Ел Темпло, мисис Дангерфийлд?

— Днес, рано сутринта.

— Къде е мистър Дангерфийлд?

— Той остана в Ел Темпло. Оставих му бележка, че ще взема колата и ще отсъствам през целия ден. Когато напусках жилището, той похъркваше спокойно. Понеже вечер ляга късно, сутрин спи по-дълго. Аз съм пълна противоположност. Мога да легна и да заспя по всяко време. Той може да влиза и да излиза, това изобщо не ме смущава. Много често сутрин ставам и излизам преди той да се е събудил, тъй като обичам да се разхождам в ранните утринни часове. Считам, че това се отразява добре на човек.

Мейсън отново се облегна назад и затвори очи, като че ли реконструираше отдавна минали събития.

— Значи вие започнахте да проучвате, за да се уверите, че съпругът ви не е бил тогава в Рино?

— Съпругът ми? А, имате предвид Дейвид. Да.

— Кой провеждаше тези проучвания?

— Един познат.

Мейсън каза:

— Всеки път, когато говорите за това, употребявате израза „един познат“. Не мислите ли, че това звучи твърде неопределено? Нито веднъж не назовахте този познат с името му. Може би защото се страхувате?

— Е, мистър Мейсън, какво искате да кажете? Не ви разбирам. Защо трябва да се страхувам?

— Защото това трябва да е някоя или някой и едно име би внесло повече яснота — каза Мейсън.

— Е, и какво от това? Каква е разликата?

— Мисля си само, дали този познат не би могъл да бъде сегашният ви съпруг, Джордж Л. Дангерфийлд.

— Е, обаче… обаче…

— Той ли беше? — попита Мейсън. Тя отговори раздразнено:

— Вие се опитвате по не много почтен начин…

— Той беше — каза Мейсън. Внезапно тя се засмя и каза:

— Да, сега ми е ясно, мистър Мейсън, как сте достигнал голямото си име в кръстосания разпит! Може би аз се опитах да прикрия този факт, защото иначе би могло да прозвучи… е, някой би могъл да направи неверни заключения.

— Така ли? Значи заключението трябва да е било невярно?

Мисис Дангерфийлд отново беше в най-добрата си форма. Тя му се усмихна и каза:

— Но аз ви разказах, мистър Мейсън, колко много държах на мъжа си и колко се страхувах да не го загубя. Смятате ли, че една жена, която изпитва такива чувства, ще изложи щастието си на опасност чрез друг мъж?

— Исках само да разкрия нещо, което вие явно искахте да прикриете. Може би инстинктивно постъпих като при кръстосан разпит — каза Мейсън.

— Познавах — каза тя — Джордж Л. Дангерфийлд известно време преди да се омъжа за Дейвид Лейтуел. Тогава той беше луд по мен. След като се омъжих го срещнах един единствен път и то за да му обясня, че между нас всичко е свършено.

Мейсън повтори бавно думите й:

— Между нас всичко е свършено.

Тя отново се разсърди, но се съвзе бързо и каза:

— Вие се вмъквате по много неприятен начин в мислите на събеседника си. Добре, ако непременно искате така — моят отговор е „да“.

Мейсън каза:

— Вие напуснахте Ел Темпло днес рано сутринта, преди да излязат вестниците?

— Да. Но защо е този въпрос?

— И за какво точно дойдохте тук?

— Вече ви казах, че съвестта ми ме доведе. Знам нещо, за което не съм говорила досега с никого.

— Какво е то?

— В процеса участвах само като свидетел. Никой не ме попита. И аз не предадох доброволно информацията си.

— Каква информация?

— Хорас Адамс и Дейвид водиха борба.

— Искате да кажете, че се караха?

— Не, искам да кажа, че се биха.

— Каква беше причината?

— Не знам.

— Кога стана това?

— В деня на убийството.

— По-нататък — подкани я Мейсън. — Нека чуем всичко.

— Дейвид и Хорас се сбили — каза тя. — Мисля, че моят мъж е пострадал повече. Като се върна вкъщи беше много сърдит. Отиде веднага в банята и си постави студени компреси на лицето. Известно време се въртя в спалнята, търсеше нещо, й след това излезе. Едва след известно време започнах да се питам какво всъщност е правил в спалнята. Спомних си, че чух да измъква някакво чекмедже и пак да го затваря. Веднага изтичах. Там Дейвид държеше пистолета си.

— На кого сте разказвала това? — попита Мейсън.

— На никого, освен на вас. Дори и на мъжа си не съм казвала.

Докато Мейсън прехвърляше в ума си това показание, в стаята се възцари дълга тишина. Той хвърли поглед към Дела Стрийт, сякаш я питаше дали е стенографирала всичко. Дела му кимна почти незабележимо. Това мълчание беше тягостно за мисис Дангерфийлд. Тя отново започна да обяснява.

— Ако адвокатът беше съобщил, че двамата са се били и Дейвид е носел пистолет, тогава можеше да се разглежда като убийство при самоотбрана. Във всеки случай, това нямаше да е едно от тези убийства, за които осъждат хората на смърт.

— Какво смятате да предприемете? — попита Мейсън.

— Трябва да ви е ясно, че не искам да се появя като сълзлива, скърбяща жена и да ме сочат с пръст. Мислех си, че мога да подпиша клетвено обяснение и да ви го дам на съхранение, при най-строго спазване на дискретността. Ако се стигне до там, че историята със стария процес може да провали живота на Марвин Адамс, вие ще отидете при бащата на годеницата и ще му разкажете за нашия разговор — тя нервно се засмя. — Тогава за щастието на Марвин няма да има никакви пречки.

— Това е много интересно — каза Мейсън. — Преди двадесет и четири часа би било много просто разрешение, но сега вече не е така.

— Защо?

— Защото е възможно протоколът от стария процес да излезе на бял свят, без да можем да предприемем нищо против това.

— Но защо? Какво се е случило в последните двадесет и четири часа? Да не би мистър Уитерспоон…

— Случи се нещо с неговия детектив. С Лесли Милтър.

— Какво се е случило с него?

— Той е убит.

Тя не можа да схване значението на последните думи на Мейсън и механично продължи:

— Но аз ви обяснявам, че ако неговият адвокат… — по средата на изречението тя спря слисана и се надигна от креслото. — Кой е бил убит?

— Милтър.

— Кой го е убил?

Мейсън взе молива и започна да плъзга пръсти по лакираната повърхност.

— Много е вероятно това да е въпрос, чието значение с времето ще става все по-важно. Въпрос, който ще има значение за живота на повече хора.