Давещата се патица

5

Стоейки на входа към трапезарията, Дела Стрийт наблюдаваше с весели искри в очите Пери Мейсън, когато го представяха на мисис Бур.

Жените биха дали на мисис Бур над тридесет години, мъжете вероятно с десет години по-малко. Косата й имаше червеникавия цвят на овесена слама, а светлината подчертаваше копринения й блясък. Бялата й рокля не беше много дръзка, но особения начин, по който тя лежеше върху тялото, й даваше увереност, че всички мъже в стаята я наблюдават възхитени.

Когато Пол Дрейк се запознаваше с мисис Бур, в стаята влезе Лоиз Уитерспоон.

Сравнена с пищната красота на мисис Бур, Лоиз приличаше на момиче. Нейното облекло изглеждаше по съвсем друг начин. Тя не се движеше с гъвкавата, прелъстителна походка, с която мисис Бур се набиваше в очите, а ходеше бързо и непринудено, с естествения замах на младите енергични жени. С нея в стаята влезе ободряваща свежест и блясъкът на примамващата личност на мисис Бур значително намаля.

Дела Стрийт се опитала остане мълчалива и резервирана, за да може да следи всичко с внимателния си поглед, който не пропускаше нищо. Но това й се удаде само до започване на вечерята. Внезапно Лоиз й подхвърли някакъв въпроси след като Дела й отговори със звучния си глас, вниманието на всички се насочи към нея.

— Как се чувства сега Роланд? — попита изведнъж Уитерспоон.

Това даде възможност на мисис Бур да се покаже като загрижена, любяща съпруга.

— Ще отида да го видя, извинете ме — каза тя и вече напускаше стаята със съвсем леки стъпки, за да не смущава разговора и сякаш не знаеше нищо за меките, виещи се движения на гъвкавото си тяло.

Тя още не беше се върнала, когато се позвъни на входната врата. Уитерспоон направи знак на един от мексиканските слуги.

— Това сигурно е болничната сестра от Ел Темпло — каза той. — Тя трябва да смени оставената от лекаря помощничка. Отведете я веднага в стаята на мистър Бур.

— Да, сеньор — каза мексиканецът с дълбок звучен глас и тръгна към вратата.

Мисис Бур влезе с елегантна походка:

— Сестрата ми каза, че той съвсем спокойно си почива.

Слугата се върна и донесе на Уитерспоон някакъв плик.

— За вас, сеньор — каза той.

— Значи не беше сестрата? — попита Уитерспоон.

— Не, сеньор. Един мъж.

Уитерспоон се обърна към гостите.

— Извинете ме. Обикновено тук нямаме неканени посетители.

Той разряза плика, прочете краткото съобщение, погледна към Мейсън и смръщи чело. За момент изглеждаше, като че ли иска да попита за нещо адвоката, но вместо това каза:

— Извинете ме, моля. Дошъл е някой, с когото трябва да говоря. Продължавайте с кафето и коняка.

Лаят на кучетата постепенно отслабна. За минута на масата настъпи мълчание, след това мисис Бур попита:

— Мистър Дрейк, интересувате ли се от цветна фотография?

— Мистър Дрейк е детектив и тук е служебно — оповести Лоиз Уитерспоон кратко и убедително. — Не търсете там дивеч!

— Детектив! О, колко интересно! Кажете ми, моля, преобличате ли се и следите ли хора, или…

— Аз водя прозаичен живот — отвърна Дрейк. — Най-често в смъртен страх.

Мисис Бур направи невинни детски очи, но лицето й изглеждаше като от тебешир.

— Господи, колко интересно! — каза тя. — Най-напред един от най-известните адвокати на страната, а сега и детектив. Предполагам, че има някаква връзка.

Дрейк отправи кратък поглед към Мейсън, но той не изпускаше от очи мисис Бур. Само каза:

— От чисто финансово естество, мадам.

Всички се засмяха, без да знаят действително защо. Но те почувстваха, че нервното напрежение отмина и пътят към любопитни въпроси бе временно затворен.

Внезапно на вратата застана мистър Уитерспоон.

— Мистър Мейсън, бих желал да поговоря с вас, ако господата са така добри да ви освободят за малко.

Уитерспоон беше лош артист. Опитът му да говори равнодушно и вежливо подчертаваше по-ясно загрижеността и тревогата в гласа му.

Мейсън стана от масата, извини се и го последва.

Мъж на около петдесет и пет години стоеше с гръб към тях и се правеше, че разглежда книгите на една етажерка, но явно не виждаше дори заглавията им. Едва когато Уитерспоон заговори, той забеляза че е влязъл някой и се обърна бързо.

— Мистър Дангерфийлд — каза Уитерспоон, — водя мистър Мейсън. Той е адвокат и е запознат със случая, за който вие искате да говорите. Сега искам да чуя това, което имате да ми кажете.

Дангерфийлд стисна с механична вежливост ръката на Мейсън. Той явно беше зает с мисли за собствените си грижи, когато промърмори:

— Радвам се да се запозная с вас, мистър Мейсън.

Той беше нисък и набит, но здрав и силен. Лицето му не беше отпуснато, коремът му беше прибран, държеше се изправено и брадичката му беше издадена напред. Очите му бяха тъмни, с червеникаво-кафяв оттенък. Грижите бяха издълбали бръчки на чело го му. Съдейки по бледото му лице, зад себе си имаше една безсънна нощ.

— Започвайте! — настоя Уитерспоон. — Кажете сега, защо искахте да говорите с мен?

— За детективите, които вие ангажирахте — каза Дангерфийлд.

Уитерспоон потърси погледа на Мейсън, обаче видя само профила му, изкашля се и попита:

— Кои детективи?

— Които трябва да проучват старото убийство на Дейвид Лейтуел. Аз се надявах, че всичко ще бъде забравено, след като Хорас Адамс бе обесен.

— Какво ви интересува този случай?

Макар и за момент, Дангерфийлд явно се поколеба преди да отговори.

— Аз се ожених за вдовицата на Лейтуел.

Уитерспоон искаше да каже нещо, но Мейсън го изпревари, като каза:

— Наистина! Сигурно убийството е било тежък удар за нея.

— Това беше… Разбира се. Няма нищо за учудване.

— Но тя се е примирила вече — продължи Мейсън. — Цигара, мистър Дангерфийлд?

— Много ви благодаря — Дангерфийлд си взе от кутията, предложена му от Мейсън.

— Бихме могли и да седнем — каза Мейсън. — Много мило от ваша страна, че сте дошъл до тук. Живеете на изток, струва ми се?

— Да. Сега живеем в Сент Луис.

— Аха. Пристигнахте с кола?

— Да.

— Как ви се струва положението по пътищата?

— Добро. Пътувахме доста бързо. Да, пристигнахме много бързо. Тук сме едва от няколко дни.

— Значи не от днес?

— Не.

— И се настанихте тук, в Ел Темпло?

— Да, в големия хотел.

— Сигурно и вашата жена е тук?

— Да.

Мейсън запали цигарата на Дангерфийлд и уж равнодушно попита:

— Как узнахте, че Уитерспоон е наел детективи?

Дангерфийлд отвърна:

— Появяват се хора, които поставят тайнствени въпроси. Разпитвали са наши познати и жена ми е разбрала това. Както казахте, тогава беше силен удар за нея. Не само фактът, че мъжът й е изчезнал, а и това, че отначало е мислела, че е избягал с друга жена. След това беше намерен мъртъв и дойде процесът. Вие знаете какво е при такива процеси. Разравя се всичко, всичко се разчепква и осветява, а вестниците го раздухват още повече.

— И сега?

— Жена ми веднъж проверила, и то много умело, установила, че детективът, който се занимава с това проучване докладва на някого в Ел Темпло. Разбира се, не е узнала името му.

— Знаете ли как е открила тази следа към Ел Темпло?

— По най-обикновен начин. Чрез една от телефонистките в хотела, в който е отседнал детективът.

— И как да си обясним вашето идване тук?

— При събирането на информация аз имах малко повече късмет от жена си, защото започнах по друг начин.

— Слушам ви.

— Една вечер, както си седях, се запитах по какви причини един непознат би започнал да събира сведения.

— И какво измислихте?

— Е, аз не бях убеден в това, но реших, че това би могло да има нещо общо с вдовицата на Хорас Адамс и неговия син. Знаех, че те са се преселили в Калифорния. И си казах: „Може би тя е умряла и някой иска да изясни определени въпроси, свързани с наследството.“ Беше наистина възможно отново да бъдат разровени въпросите около наследството, доколкото те засягат фабриката.

— И затова дойдохте при мистър Уитерспоон?

— Не, това не е така. Щом пристигнахме в града, жена ми опита да открие детектива. Аз, обаче, започнах да търся мисис Адамс. И както предполагах, открих, че тя е живяла тук, че е умряла и че синът й има нещо общо с богато момиче от Ел Темпло. И тогава съчиних версията си.

— Но не можехте да знаете това — каза Мейсън.

— Напълно сте прав — съгласи се Дангерфийлд. — Като дойдох тук аз улових чрез малък блъф мистър Уитерспоон и той ме убеди, че съм на прав път.

— Не съм се съгласил с нищо — каза бързо Уитерспоон. Дангерфийлд се засмя:

— Може би не с ясни думи, но…

— И защо сте дошли тук? — понита Мейсън.

— Не разбирате ли? Моята жена знае само, че някой, който живее в Ел Темпло, се опитва да разчепка старата история. Това й създава грижи и я тревожи. Ако тя разбере, че младият Адамс е тук, ще го опозори като син на убиец. Аз не искам това, а и вие не би трябвало да го искате. Тя смята, че смъртта на Хорас Адамс не е изкупила напълно вината му.

— Значи вие я познавахте още тогава, по време на процеса?

Дангерфийлд се поколеба, но само за секунда и каза:

— Да.

— Вие вероятно познавахте и Хорас Адамс?

— Не, него не познавах.

— Познавахте ли Дейвид Лейтуел?

— Е… Да, с него сме били веднъж заедно.

— И по какъв начин трябва да ви помогнем?

— Жена ми ще открие скоро, може би още утре, адреса на това детективско бюро. Забелязвате ли каква е моята цел? Искам да ви помоля тя да бъде заблудена.

Уитерспоон искаше да каже нещо, но Мейсън му попречи с един предупредителен поглед.

— Моля, какво очаквате от нас? — каза той на Дангерфийлд. — Не бихте ли могъл да уточните?

Дангерфийлд каза:

— Още ли не ви е ясно? Рано или късно жена ми ще открие детективското бюро и ще се опита да узнае името на клиента.

— Но там няма да й го разкрият — каза Уитерспоон.

— Тогава тя ще разбере името на детектива и ще го разпита за поръчението, което изпълнява. И щом веднъж е тръгнала по този път, ще продължи, тъй като се изнервя все повече и повече. Моето желание е да дадете някакъв знак на детективското бюро. И то такъв, че вместо сведенията, които тя иска, да й дадат други, които ние ще подготвим. Нали всички сме в една лодка.

Уитерспоон попита:

— И какви сведения трябва да й се дадат?

— Че клиент на бюрото е един адвокат. Може спокойно да назоват неговото име и тя ще отиде при него. Той може да измисли някаква правдоподобна причина и да я прати по фалшиви следи. След това тя ще си отиде в къщи й ще забрави всичко.

— Мислите ли? — попита Мейсън.

— Да.

— И какъв интерес имате ние от това?

— Преди всичко не искам моята жена да стане възел от нерви. Освен това не искам вестниците да започнат да раздухват нещата около фирмата. Жена ми прие сделките, когато въпросите по наследството още не бяха изяснени. Ние се трудихме ден и нощ, за да издигнем отново фирмата. Адвокатите ми обясниха, че ако тогава е имало измама, то законът за давност е извън сила до разкриване на измамата.

— А имаше ли измама? — попита Мейсън.

— Е, откъде мога да знам това? Естела уреди всичко в смисъла на завещанието. Аз не искам нищо друго, освен да предотвратя една поредица от процеси. Надявам се, че не ви оскърбявам, но вие знаете как може да тръгне всичко. Някои от тези адвокати ще направят всичко, за да вземат възможно най-голяма печалба от едно процъфтяващо предприятие, каквото е нашето.

— Наистина ли е така процъфтяващо? — попита Мейсън.

— Да.

Мейсън погледна Уитерспоон.

— Вие сте човекът, който е осведомен за нещата — каза Уитерспоон.

Мейсън стана.

— Мисля, че ние напълно се разбрахме — каза той. Дангерфийлд се засмя.

— Вие ме разбрахте, но не съм съвсем сигурен, че аз ви разбирам. Донесох ви информация — какво ще получа срещу нея?

— Нашата гаранция, че ще обмислим грижливо нещата — каза Мейсън.

Дангерфийлд стана и се насочи към вратата.

— Навярно повече не мога и да очаквам — каза той, усмихвайки се.

Уитерспоон извика бързо:

— Не се опитвайте да излезете преди да съм заповядал на пазачите да приберат кучетата.

— Какви кучета? — попита Дангерфийлд.

— Имам две тренирани полицейски кучета в двора. Затова трябваше да почакате преди да влезете. Кучетата трябва винаги да бъдат затворени когато идват и си отиват посетители.

— Така както стоят сега нещата, това е добра идея — каза Дангерфийлд. — Как контролирате тези животни?

Уитерспоон натисна едно копче до вратата и обясни:

— Това е сигнал за пазачите. Когато го чуят и след това задействат звънеца, аз знам, че кучетата са прибрани.

Те почакаха десетина секунди и звънецът прозвуча. Уитерспоон отвори вратата и каза:

— Лека нощ, мистър Дангерфийлд. Благодаря ви за посещението.

На половината път към вратата Дангерфийлд се спря, погледна Мейсън, който го придружаваше и каза:

— Почти не вярвам, че сега знам нещо повече от това, което знаех преди посещението си, но се обзалагам на пет долара, че тя няма да измъкне нищо от вас.

След това се обърна, мина през тежката желязна врата и се качи в колата си. Вратата се затвори със звън.

Когато Мейсън се върна в къщата, Уитерспоон натисна бързо бутона, който сигнализираше на пазача, че може да пусне кучетата.

— Как се нарича това детективско бюро? — попита Мейсън.

— Бюро „Алгоуд“ в Лос Анжелос. Реймонд Е. Алгоуд е шефът.

Бяха се насочили към трапезарията, когато Мейсън се отклони наляво към стаята си.

— Не искате ли да продължите вечерята си? — попита изненадан Уитерспоон.

— Не. Кажете, моля, на мис Стрийт и на мистър Дрейк, че искам веднага да говоря с тях. Ще отпътуваме за Лос Анжелос. Но не е необходимо да казвате това на мисис Бур.

— Нищо не разбирам — каза Уитерспоон.

— Сега нямам време за обяснение — каза Мейсън. Лицето на Уитерспоон се зачерви.

— Намирам отговора ви за твърде рязък, мистър Мейсън!

С уморен глас Мейсън каза:

— През последната нощ изобщо не спах и през следващата също няма да спя. Затова сега нямам време да разяснявам очевидни неща.

Уитерспоон каза с ледено достойнство:

— Ще ми позволите ли да ви напомня, мистър Мейсън, че сте ангажиран от мен?

— Ще ми позволите ли да ви напомня, мистър Уитерспоон, че не съм?

— Значи не?

— Не.

— За кого работите вие, всъщност?… Мейсън каза:

— Работя за една сляпа жена, чийто образ е издълбан в камъка на съдебната палата. Тя има теглилка в едната си ръка и меч в другата. Наричат я Правосъдие и за нея работя аз.

Той закрачи бързо по коридора, докато Уитерспоон стоеше безмълвен и гледаше след него разгневен.

Мейсън вече прибираше нещата си в куфара, когато влязоха Дела Стрийт и Пол Дрейк.

— Трябваше да зная, че е твърде хубаво, за да продължи дълго — оплака се Дрейк.

— Ти вероятно ще дойдеш още веднъж тук — каза Мейсън. Сега си събирай парцалите.

Дела Стрийт, която беше отворила средното чекмедже на бюрото, внезапно каза:

— Погледнете тук, шефе.

— Какво има?

— Някой е отварял чекмеджето, ръкописът лежи по друг начин.

— Липсва ли нещо?

— Не, само е разместен. Някой го е чел.

— Някой напуска ли трапезарията докато бях навън с Уитерспоон?

— Да — каза Дрейк. — Марвин Адамс.

Мейсън затвори куфара си, като трябваше да положи усилие докато ключалката щракне. Той каза:

— Не се грижете Дела, това е работа на Дрейк. Той е детективът.

— Имам едно предположение — каза Дрейк.

— Аз трябва да избирам между две — оповести Мейсън, докато изваждаше палтото си от гардероба.