Давещата се патица

18

В Ел Темпло цареше голяма възбуда. Това, че Джон Л. Уитерспоон е обвинен в убийство и трябва да се яви на предварително следствие пред съдията Миихън, беше достатъчно да пристигнат много хора извън града. Върху случая се дебатираше в ресторанта, фоайетата на хотела, при игралните автомати и фризьорите. Навярно имаше толкова теории, колкото бяха и главите, които се занимават с убийството.

Лауренс Дормер, който представляваше Уитерспоон, минаваше за най-добрия адвокат в областта. Ако трябваше да се говори откровено, той беше съвсем объркан от представените улики, но използваше всяко предимство, което му предлагаше закона. По улиците високо се говореше, че Дормер е наясно, че уликите ще са достатъчни на съдията, за да задържи Уитерспоон под арест до следващия процес. Заради това адвокатът не искал да извади козовете си, като представи свидетели, а иска да накара прокурора да свали картите си на масата.

Разкъсвана между любовта към баща си и любовта към Марвин, Лоиз Уитерспоон мълчеше за своята част от случилото се, но това мълчание беше заредено с нервно напрежение, което можеше да избухне всеки момент.

Дела Стрийт казваше:

— Вие трябва да държите момичето под око, шефе, иначе е възможно да стане и да разкаже всичко за патицата. Тя не е свикнала с потайности, никога не е считала една заблуждаваща маневра за необходима. Обича истината и спада към хората, които винаги и без колебание стигат до края на нещата.

Мейсън кимна.

— На вас ясно ли ви е, какво означава това? — попита Дела.

— Какво?

— Тук не сте на своя територия. Вие сте страничен, чужд човек, а местните се държат един за друг. Неща, които не биха направили впечатление в Лос Анжелос, тук няма да бъдат пропуснати. Това, което в големия град би се сметнало като умела адвокатска хватка, тук може да бъде оценено като крайно осъдително. Дори е възможно да ви обвинят за съучастничество в убийство.

Мейсън се засмя при тези думи. На вратата на апартамента се почука силно.

— Вижте кой е, Дела.

На прага стоеше Джордж Дангерфийлд.

— Мога ли да вляза? — попита той.

— Но разбира се — каза Мейсън. — Заповядайте.

— Жена ми и аз сме поканени като свидетели — каза Дангерфийлд.

Мейсън повдигна вежди.

— Узнах за някои от доказателствата, които прокурорът ще използва утре. Помислих си, че вие трябва да ги знаете, защото могат да дадат отражение върху много неща.

— За какво става дума?

— Прокурорът иска да раздуха отново стария процес.

— Имате предвид случая Адамс?

— Да.

— Но защо?

— Спомняте ли си още за това, което ви каза Уитерспоон в хотела в Паши Спрингс? — попита Дангерфийлд. — Той каза, че ако е необходимо, ще постави Марвин Адамс в положение, в което той да смята убийството за единствен изход. Чрез това искал да принуди младежа да покаже характера си.

Усмихвайки се, Мейсън каза:

— Никога не си спомням това, което ми казват моите клиенти, Дангерфийлд.

— Това, за което става дума е, че сте му обърнал внимание колко опасен е неговият план и той дискутирал с вас върху това още известно време. Един от келнерите на бара, студент, който през ваканциите работи в хотела, случайно е чул разговора ви. До масата, на която сте седели с Уитерспоон е имало испанска стена, зад нея е бил младежът.

— Значи трябва да приема, че той е познавал Уитерспоон?

— Да.

— Много, много интересно. А вие как стигнахте до тези факти?

— Чрез прокурора. Той е разбрал, че аз и жена ми сме тук и ни покани за свидетели. Разговаряхме с него за стария процес.

— Какви показания дадохте пред него?

— Опитах се да му обясня, че не виждам връзка между стария процес и сегашното убийство и няма смисъл да се ровим в минали неща.

— Той разговаря ли с жена ви?

— Не. Засега само с мен. Иска да се срещне с жена ми тази вечер. Искам да се посъветвам с вас, какво може да се направи. Тази история й влияе силно на нервите. Може би трябва да вземем медицинско свидетелство. Вие сте адвокат, знаете какво може да се направи в такъв случай.

— Обаче такова нещо не трябва да се прави — каза Мейсън.

— Знам, но навсякъде се постъпва така.

— Защо жена ви не иска да даде показания?

— Защото не виждаме смисъл отново да се разравя старият процес.

— Защо?

— По дяволите, вие знаете защо — каза Дангерфийлд малко сърдито. — Жена ми ви е обяснила. Тя е знаела, че Дейвид Лейтуел е носел със себе си пистолет, когато отишъл във фабриката в деня на убийството… Тя е премълчала това на процеса.

— Правила ли е фалшиви показания за това?

— Не. Никой не я попитал и тя на никой не е казала.

— Така ли ви е казала?

— Да.

— Кога?

— Миналата вечер.

— Много интересно — каза Мейсън. — Може да се случи така, че вследствие на обвиняването на Уитерспоон в убийство през 1942 година, е възможно да стигнем до разкриването на убийство, станало през 1924 година.

— Нищо не можете да разкриете — каза Дангерфийлд. — Най-много да се преразгледа делото и да се установи, че присъдата е трябвало да бъде „Нанасяне на смъртоносен удар при самоотбрана“.

— Но може би ще мога да дам доказателство за оправдана самоотбрана.

— Не можете да съживите Хорас Адамс. Но може би ще предизвикате жена ми да наруши клетвата.

— Защо?

— Ако се яви като свидетел, тя никога няма да признае, че е знаела нещо за пистолета. Тя ми каза, че ако стигнете до споразумение, ще опише точно цялата случка пред Уитерспоон и Марвин Адамс, но в никакъв случай няма да се изложи на всеобщо презрение като една жена, която… е, вие знаете.

— Да?

— Заради това тя ме прати при вас да ви кажа, че ако искате да разкриете старата история, това може да стане само в частен разговор. Каза, че ако се яви като свидетел, ще отрича всичко. От вас зависи дали да се яви пред съда или не.

Мейсън сви устни.

— Ще каже ли нещо на прокурора за пистолета?

— Не, разбира се, не!

Мейсън пъхна ръце в джобовете си.

— Ще обмисля това — каза той.