Давещата се патица

9

Мейсън летеше с колата си по шосето сред затихналия пейзаж. Под тихото звездно небе светлините на Ел Темпло приличаха на ореол. Стрелката на скоростомера трептеше около 100 километра.

На едно място с дупки колата за миг загуби равновесие. Мейсън намали малко скоростта. Отново дойде една дупка и колата започна да се люлее. Този път Мейсън слезе на 70 километра. Внезапно усети някакво силно залитане. Той махна крака си от педала за газта и внимателно насочи колата към банкета. Малко преди да спре, той ясно чу удара от колелото със спукана гума.

Беше задното дясно колело, Той разгледа опечален гумата, съблече палтото си и го хвърли в колата. След това нави ръкавите на ризата си, взе едно джобно фенерче, отиде отзад и отвори багажника. Най-напред трябваше да извади своя куфар, след това този на Дела и да потършува малко, докато намери необходимите инструменти. На светлината на фенерчето сглоби крика, постави го под оста и започна да я повдига.

Далеч зад себе си той забеляза да се появяват фаровете на кола, която идваше с голяма скорост.

Когато беше вдигнал оста толкова, че гумата да не докосва земята, чу мотора и свиренето на гумите на другата кола и след малко тя премина с такава скорост, че неговата кола се заклати от вятъра. Мейсън видя светлините на колата да изчезват в далечината със скорост, която той определи на около 130 километра.

Той взе ключа, освободи капака, измъкна колелото, извади резервното от багажника, постави го, зави гайките и постави отново капака. Освободи крика, прибра инструментите и едва след като прибра куфарите, можеше да тръгва.

Намери лесно търсения адрес. Милтър дори не бе счел за необходимо да използва някакво друго име. В малка рамка над звънеца стоеше парче от визитна картичка с името Лесли Л. Милтър.

След като никой не отвори на двукратното позвъняване, Мейсън почука на вратата. Чу стъпки отляво. Отвори се една врата. Хубава червенокоса млада жена с дръзка шапчица, в лъскаво кожено палто слезе но стълбите. Като го видя, се поколеба за момент, но след това се обърна към него и го погледна с любопитство. Мейсън свали с усмивка шапката си. Тя отвърна на усмивката му и каза:

— Мисля, че той не е вкъщи.

— Навярно нямате представа къде мога да го намеря?

— Не, не знам — тя се усмихна и добави: — Познавам го съвсем слабо. Моето жилище е до неговото. Тази вечер тук вече бяха няколко души, които искаха да го посетят. Истинска процесия. Не сте ли се уговорили с него?

Мейсън реши бързо.

— Ако той не е вкъщи, няма никакъв смисъл да чакам — каза той и погледна към табелката на нейната врата. — Вие трябва да сте мис Алберта Кромуел, ако, както казахте преди малко, живеете в съседното жилище. Тук съм с кола, мис Кромуел. Може би мога да ви закарам донякъде?

— Не, благодаря. Отивам съвсем наблизо.

— Разчитах да намеря мистър Милтър вкъщи — каза Мейсън, — тъй като разбрах, че очаква посещение.

Тя го погледна.

— Една млада дама? — попита тя. Мейсън внимателно отговори.

— Не знам. Разбрах само, че има среща и мога да го намеря вкъщи.

— Струва ми се, тук беше една млада жена. Малко преди да дойдете вие, видях как един мъж напусна къщата. Най-напред си помислих, че е звънял при мен. Бях в кухнята и от чешмата течеше вода, затова си помислях, че не съм чула звънеца.

Тя се усмихна така смутено, че Мейсън забеляза колко притеснена беше.

— Натиснах бутона, който отваря вратата, за да може да се качи. Но не се случи нищо и след като чух стъпки към жилището на мистър Милтър, разбрах, че не е звънял на мен.

— Отдавна ли беше това?

— Не, преди петнадесет-двадесет минути.

— Знаете ли колко време остана посетителят?

Тя отново се засмя.

— О, вие говорите като детектив… или адвокат. Може би знаете коя беше жената?

— Съвсем случайно се интересувам само от мистър Милтър.

— Защо?

— Можете ли да ми кажете нещо за него?

— Съвсем малко.

Малката пауза, преди тя да отговори, направи впечатление на Мейсън.

— Чух, че той е детектив.

— Наистина?

— Имах намерение да говоря с него за един случай, по който е работил.

— О-о — младата жена отново се поколеба. — Нещо, с което той се е занимавал в последно време?

Мейсън я погледна спокойно.

— Да.

Тя се засмя и каза:

— Е, сега трябва вече да тръгвам. Съжалявам, че не мога да ви помогна. Приятна вечер.

Мейсън повдигна шапката си за поздрав и погледна след нея.

От телефона в една дрогерия той позвъни в Уитерспоон и помоли да извикат Дела Стрийт. Когато тя се обади, той веднага попита:

— Нещо ново от Пол Дрейк, Дела?

— Да. Обади се и сътрудникът му.

— И какво докладва той?

— Каза, че автобусът е пристигнал навреме, момичето е слязло и веднага се е отправило към жилището на Милтър. Тя е имала ключ.

— Охо! — каза Мейсън. — И по-нататък?

— Качила се е горе, но не е стояла дълго. Детективът иска сам да си удари плесница, тъй като сам не знае колко дълго.

— Защо?

— Той решил, че тя ще остане повече време и отишъл да търси телефон. Позвънил на Дрейк и му докладвал. Дрейк му казал, че трябва да се обади направо на вас. Тогава той се свърза с мен и докато говорехме забелязал блондинката да минава покрай него. Веднага прекъсна разговора и тръгна след нея. След около пет минути ми телефонира от гарата и каза, че тя седи там и чака нощния влак за Лос Анжелос. И плаче.

— Къде е сега детективът?

— Още е на гарата. Продължава да я следи. Този влак е пътнически и взема до главната линия един вагон. Там чака около четири часа, за да го прикачат на експреса за Лос Анжелос.

— Значи детективът не знае точно колко е стояла в жилището?

— Не. Смята, че не повече от десет минути. Може би и по-малко, но не е сигурен. Сметнал е, че това е добра възможност да предаде сведенията. Всъщност е съвсем приемливо да реши така. След като едно момиче има ключ от жилището на мъж, предполага се, че разполага с повече време.

Мейсън погледна часовника си и каза:

— Може би ще имам време да говоря с нея. Ще отида до гарата и ще видя дали мога да постигна нещо.

— Говорихте ли с Милтър?

— Още не.

— Веднага щом тръгнахте, оттук потегли кола. Мисля, че беше Уитерспоон, който вероятно ще се опита да намери Лоиз.

— Опитайте се да разберете нещо повече за това.

— Дадено.

— Аз отивам веднага към гарата. Довиждане.

Мейсън тръгна. Той чу свирката на някакъв влак, който тъкмо пристигаше. Беше на перона, когато зърна как блондинката, която бе видял за пръв път в преддверието на Алгоуд, се качи във влака. За момент върху лицето й падна светлина от сградата на гарата, така че Мейсън не само успя добре да я види, но и забеляза, че е плакала.

Той се върна при колата си и потегли. След малко чу воя на сирена. На една пресечка пред него прелетя полицейска кола. Като достигна кръстовището, забеляза, че колата се движи в посока към жилището на Милтър. Той веднага я последва и видя, че спря пред къщата.

Мейсън паркира плътно зад полицейската кола, от която изскочи един полицай и бързо закрачи към жилището на Милтър. Мейсън го следваше по петите.

Полицаят натисна звънеца с широкия си палец. Той се обърна и забеляза Мейсън, който издържа на строгия му, любопитен поглед, след това се обърна с престорено глупава физиономия, като че искаше да се върне по стълбите надолу.

— Хей, вие!

Мейсън спря.

— Какво търсите тук? — попита полицаят строго.

— Исках да посетя един човек.

— Кого?

Мейсън се поколеба.

— Хайде, искам да знам.

— Мистър Милтър.

— Познавате ли го?

Мейсън отговори, като предпазливо избираше думите си:

— Още не го познавам лично.

— И искахте да влезете тук, да?

— Да. Исках да го посетя.

— Бил ли сте вече тук?

Мейсън замълча отново за точно определено време преди да отговори:

— Да.

— Кога беше това?

— Преди около десет минути.

— И какво правихте тук.

— Позвънях.

— И?

— Никой не се обади.

Полицаят натисна отново звънеца и каза:

— Останете тук наблизо. Мисля, че ще трябва да поговоря още с вас.

Той се приближи до една врата, на която пишеше „Домоуправител“ и позвъни.

В долните помещения светна лампа. Чуха се стъпки от боси крака по пода. След няколко минути по коридора се повлякоха пантофи. Вратата се открехна леко и една жена на около четиридесет години, облечена в пенюар, погледна студено Мейсън. След като забеляза месинговите копчета на полицая, тя веднага стана любезна.

— С какво мога да ви помогна?

— При вас живее някой си Милтър?

— Да, в жилището там, оттатък…

— Знам къде. Искам да вляза в жилището.

— Звъняхте ли при него?

— Да.

— Ако той си е вкъщи…

— Искам да вляза — повтори полицаят. — Дайте ключ.

Изглежда отначало тя искаше да се противопостави, но след това каза:

— Момент, моля — и изчезна в тъмната вътрешност на жилището.

— По какви причини искахте да го посетите — попита полицаят.

— Исках да го попитам за различни неща.

От едно радио в партера се чуха четирикратно кратки атмосферни смущения.

— Тук в града ли живеете?

Мейсън подаде визитната си картичка.

— Аз съм адвокат от Лос Анжелос.

Полицаят се обърна, за да може да види картичката на светлината.

— О-о, вие сте Пери Мейсън, адвокатът, нали? Чел съм за някои ваши процеси. Какво правите тук, в нашия град?

— Само едно пътуване — отвърна Мейсън.

— Дошъл сте да посетите Милтър?

Мейсън се усмихна с подходящата за тази ситуация усмивка.

— Едва ли бих предприел толкова дълго пътуване, само за да говоря с Милтър.

— Хей, вие — викна полицаят в коридора след жената — не можем да чакаме цяла нощ.

— Още една минута. Търся го.

През краткото мълчание, което последва, Мейсън чу металическото щракане, което обикновено съпровожда поставянето на телефонната слушалка върху вилката. „Ако си помисли човек за шума от радиото, предизвикан от набирането на телефона на Милтър — помисли си Мейсън, — трябва да се признае, че тя полага големи усилия да не забележим какво прави.“

— Хей! — изкрещя полицаят. — Настрана от телефона. Донесете ключа, иначе ще го взема сам.

Те чуха отново шума от пантофите по коридора.

— Трябваше дълго да го търся — излъга домоуправителката.

— Бихте ли ми казала името си, в случай, че имам разправии?

— Хагерти — каза полицаят, като вземаше ключа. Мейсън тръгна с него, почака докато пъхне ключа в ключалката и каза:

— Е, аз няма да идвам с вас. Не е толкова важно това, за което исках да говоря с него.

Той се обърна да си тръгне. Когато беше направил вече две крачки, полицаят извика:

— Момент. Не съм толкова сигурен в това.

— В какво?

— Че това, за което искахте да говорите с него, не е важно.

— Моля?

— Как мислите, защо взех този ключ?

— Откъде да знам.

— Преди малко една дама се обади в участъка и каза, че тук нещо не е наред. Известно ли ви е това?

— Не.

— Не знаете ли коя може да е жената, която телефонира?

— Не.

— Тогава просто ще дойдете с мен. Останете за минута. Искам да погледна горе, може би няма нищо. Но сигурно ще трябва да отговорите на някои въпроси.

Той тръгна по стълбите и Мейсън послушно го последва.

Влязоха в стая, която служеше за спалня и всекидневна. Голяма част от едната стена беше въртяща се, за да може да се сваля скритото през деня легло. Мебелите бяха скромни, тапицерията на креслата беше малко избеляла. В средата на стаята имаше маса, върху която лежаха няколко списания. На единия й край стоеше голям кръгъл аквариум. На дъното му растяха водни растения, виещи се около миниатюрна кула. Между тях се виждаха цветни миди. Две златни рибки плуваха мързеливо. И в това голямо стъклено кълбо, потопена дотолкова, че на повърхността се показваха само горната част от главата и човката, една патица правеше усилия да не потъне.

Проследявайки погледа на Мейсън, полицаят също видя аквариума. Той се обърна, но внезапно спря.

— Хей, какво става с патицата?

Мейсън само бегло погледна натам и каза бързо:

— Мисля, че тази врата води към някаква стая.

— Искате ли да рискувате? — каза Хагерти.

Той почука. След като не се обади никой, отвори вратата, погледна през рамо и каза:

— Интересно. Тази патица… може да е болна.

От стаята проникна особен мирис. Съвсем слаб, лютив мирис. В помещението, което явно служеше за трапезария, имаше маса, скрин и няколко стола.

— Да отворим веднага прозореца, този въздух не ми харесва — каза Мейсън. — Какво всъщност ви доведе тук? Искам да кажа, какво по-особено каза тази жена?

— Каза само, че тук нещо не е в ред. Да погледнем ли и в следващото помещение?

Хагерти отвори вратата. Оказа се баня. Празна. Очевидно неизползвана. Мейсън отвори прозореца в стаята докато полицаят отвори друга врата, която водеше към кухнята.

Мейсън използва тази възможност да се върне във всекидневната и пъхна ръка в аквариума. Малката патица вече се беше отказала да се бори. Той измъкна от водата една почти неподвижна, топка от мокри пера. Извади носна кърпа, изстиска водата от перата и подсуши патенцето. То раздвижи изтощено краката си.

Чуха се тежки стъпки. Мейсън пъхна животинчето в джоба на палтото си. Полицаят Хагерти се приближи клатейки се, лицето му беше пепеляво.

— Кухнята… има мъртвец… трябва да е газ. Опитах…

Той се спъна и падна пъхтейки върху един стол.

През полуотворената врата на кухнята Мейсън успя да зърне просната на пода мъжка фигура. Той задържа дъха си, изтича към кухнята и затвори вратата. Върна се бързо във всекидневната и каза на полицая:

— Покажете главата си през прозореца и вдишайте дълбоко чист въздух.

Хагерти кимна. Мейсън го подкрепи до прозореца, където той се наведе навън. Мейсън бързо отиде до масата, взе аквариума, занесе го в банята и изсипа водата. После го напълни с вода от чешмата. Рибките спокойно заплуваха. Занесе аквариума в стаята и го остави на масата. Полицаят все още беше наведен през прозореца. Малката патица се беше съвзела малко, когато Мейсън я извади от джоба си. Той подсуши още веднъж перата и я сложи във водата. Тя отново можеше да плува.

Мейсън отиде до прозореца и попита полицая:

— Е, по-добре ли е?

— Нямам никакви сили… аз само… съвсем малко… погълнах… от това.

— Стаята ще се проветри бързо. Но трябва да отворим и прозореца на кухнята. Това е смъртоносен газ. Най-добре е да извикаме пожарникарите, те могат просто да счупят прозореца.

— Да, добре…аз ще… още една минута, след това… ще съм по-добре. Щеше да ме събори изведнъж.

— Отдъхнете си спокойно.

— Какво беше това? — попита Хагерти. — Не е отоплителен газ.

— Не, явно е химически. Да слезем ли долу сега?

— Но в кухнята лежи някой, трябва да го измъкнем.

— Това е задача на пожарната. Те имат газови маски. Трябва веднага да ги повикаме.

Мейсън отиде до телефона, поиска връзка с пожарната и попита полицая:

— Как се чувствате, ще можете ли да говорите?

— Да — Хагерти взе слушалката и обясни на пожарникаря положението. След разговора отиде отново до прозореца и седна там. — Сега съм по-добре. А какво й беше на патицата?

— Коя патица?

— Тази, която беше в аквариума. Изглеждаше много особено. Сигурно е погълнала малко газ — каза Хагерти.

Мейсън посочи аквариума.

— Тази там ли? — попита той.

Сега патицата плуваше във водата така, както обикновено плуват патиците.

— Смятам, че пресният въздух я е освежил — каза Мейсън.

— Хм. Всъщност какво искахте да говорите с Милтър?

— О, нищо особено.

— Е, толкова късно вечерта? — подигравателно попита Хагерти:

— Чух, че е загубил мястото си и си помислих, че би могъл да свърши една моя поръчка.

— Какъв е по професия?

— Той беше частен детектив.

— Аха… Имаше ли тук някаква работа като детектив?

— Не вярвам. Както казах, чух, че няма работа.

— Къде е работил?

— При някой си Алгоуд в Холивуд — каза Мейсън. — Можете да му телефонирате и да се осведомите за Милтър.

Сирените оповестиха идването на пожарната. Един пожарникар с газова маска влезе в кухнята, отвори прозореца и извлече неподвижното тяло в другата стая. Десет минути по-късно лекарят съобщи, че според него мъжът е умрял от отравяне с циановодород.

Появиха се и други полицаи, а също и представител на шерифа. Зад газовата печка откриха съд, пълен с някаква течност.

— Това е! — извика лекарят. — В солна киселина се поставят няколко бучици цианид и се получава смъртоносният газ. Същият, който се употребява при екзекуции в газова камера. Действа почти веднага.

— Ще изследваме съда за отпечатъци от пръсти — каза Хагерти.

— Е, смятам, че повече няма да имате нужда от мен — каза Мейсън и се протегна, прозявайки се.

— Вие ми спасихте живота — каза полицаят с благодарност. Ако не бяхте отворил прозореца, щях да свърша. Силно нещо беше!

— За мен беше удоволствие да ви помогна — каза Мейсън.

— Къде сте отседнал в нашето градче? В хотела?

— Не. На посещение съм при един познат, казва се Уитерспоон. Има ранчо извън града.

— Познавам го — каза представителят на шерифа. — От време навреме ходя там на лов за гълъби или пъдпъдъци. Ще останете ли повече време?

— Не, вероятно само до утре. Не е ли по-добре да се обадите на Алгоуд и да го информирате за случилото се с неговия човек? Може би той знае нещо, което ще е от полза при разследването. Можете да се обадите от тук. Вероятно Алгоуд има телефон, на който, се обажда и през нощта.

Представителят на шерифа се посъветва с Хагерти, след това поръча разговора. Мейсън отиде до прозореца и запали цигара. Малко след това, когато връзката с Алгоуд бе установена, той успя да чуе всичко, което, се говореше на този край на линията.

— Ало, Алгоуд ли е там?… Вие имате детективско бюро… Хм, да… Тук е службата на шерифа в Ел Темпло… Работи ли при вас един човек на име Милтър?… Хм… Той е мъртъв. Намерен е мъртъв в жилището си… Може би убийство… Един вид газ… Кой би могъл да има интерес да го убие… Така, вие не познавате никого?… Вече не работи за вас, казвате… Откога?… Защо го освободихте?… Така, нямахте вече поръчения за него. А как се проявяваше той?… Хм, прилежен човек… А знаете ли нещо за частния му живот?… А запознанствата му с жени?… Аха, така… Е, добре, ако установите нещо, съобщете ни. Трябва само да повикате Ел Темпло, шерифа или полицейското управление. Дочуване.

След като остави слушалката, той каза:

— До преди четири, пет дни е работил за Алгоуд. Освободил го е, защото не е имал поръчки за него. Казва, че работата била много намаляла. Не си спомня какво е работил Милтър в последно време, но ще провери и ще ни осведоми. Той смята, че се е занимавал повече с проучвания по схема Ф.

Мейсън въздъхна с облекчение. Той изгаси грижливо цигарата си, пусна я в пепелника и каза:

— Аз вече ще тръгвам. Ако имате нужда от мен, ще ме намерите при Уитерспоон.

— Как така се случи, че вие бяхте тук? — попита представителят на шерифа.

Хагерти отговори вместо Мейсън:

— Той пристигна с кола точно след мен и аз го повиках в жилището.

Те пожелаха лека нощ на Мейсън и слизайки по стълбите той чу, че вече изнасят трупа на Милтър.

Мейсън откара колата си в един сервиз с нощно дежурство, отвори багажника, извади спуканата гума и каза:

— Поправете я колкото може по-бързо. След няколко минути ще мина да я прибера.

Измина пеша разстоянието до бунгалото, което му бяха посочили като адрес на Марвин Адамс. Това беше малка непретенциозна къщичка с мазилка. Цветята в градинката пред нея свидетелстваха за усилията на майката на Марвин да разкраси двора. Пред къщата светеше лампа. Мейсън позвъни.

На вратата се появи млад мъж с изпитателен поглед.

— В къщи ли е Марвин Адамс? — понита Мейсън.

— Не, сър, не е тук… Отпътува с нощния влак за Лос Анжелос.

— Тази вечер той караше ли кола?

— Да.

— Вашата?

— Да.

— Той носеше със себе си един пакет, който трябваше да ми предаде. Явно е забравил за това. Сигурно го е оставил в стаята си или в колата. Опакован е със зелена хартия и на него е написано името ми. Може ли да погледнем в стаята му. Възможно е да го е оставил, докато е опаковал багажа си.

— Разбира се, сър. Моля, елате.

Стаята беше съвсем младежка, с обувки за кънки, тенис-ракети, два клубни вимпела, няколко картини на стените, една поставка пълна с вратовръзки, легло с тъмно вълнено одеало, до него бели обувки за тенис и на пода чифт бели спортни чорапи.

Мейсън огледа бегло стаята.

— Изглежда не е тук — каза той. — Това е неговата стая, нали?

— Да, аз живея заедно с един друг младеж в съседната стая, а тази е на Марвин. По-късно той може да я даде под наем.

— Е, пакетът очевидно не е тук. Може би е в колата. Къде е тя?

— Вън, до бордюра.

— Заключена ли е?

— Никой не би я откраднал, дори и да му дават пари — засмя се младежът.

— Като излизам, ще погледна в нея. Имам джобно фенерче.

Той благодари и се отправи към колата. Извади от джоба на палтото си фенерче и претърси старата лимузина, която стоеше пред къщата. Тя беше празна.

Размишлявайки, той се отправи към сервиза, където беше оставил колата си. Крачките му отекваха по бетона на тротоара. Улицата беше тъмна, почти без движение. Не срещна никой. Нощта беше станала по-студена. По ръба на тротоара растяха дървета, които отдалече приличаха на димни облаци.

В гаража механикът каза на Мейсън:

— Гумата ви вече е готова.

— Толкова бързо?

— Нямаше нищо особено — усмихна се той. — Липсваше капачката на вентила, затова иглата се е разхлабила и въздухът е излязъл.

— Но как е могла да се разхлаби иглата? — подозрително попита Мейсън.

— Постепенно се е разхлабила, защото липсва капачката. Възможно е някой да си е направил с вас тъпа шега — момчетата правят понякога така.

Мейсън плати, седна бързо в колата и даде газ. След като излезе от града подкара с осемдесет, а когато достигна шосето скоростомерът показваше вече сто и тридесет километра.