Давещата се патица

16

Джон Л. Уитерспоон, временно задържан от шерифа, беше получил разрешение да разговаря с адвоката си в една от стаите за свидетели до съдебната зала.

— Такава луда история още на бях преживявал! Това е нечувано! — гневеше се той. — И всичко това ме постигна само от идентифицирането на проклетата патица.

— Моля ви, обяснете ми всичко по-точно — каза Мейсън.

— Е, пред полицията казах за патицата, за това, че Марвин я взе от моето имение. За мен нещата бяха съвсем ясни и сега е още така, по дяволите!

— Кажете ми точно какво казахте пред полицията?

— Че Марвин Адамс е взел една патица от моето имение. И аз я идентифицирах като моя собственост. Това беше достатъчно на полицията да арестува Адамс. Заловили са го, когато слизал от влака.

— По-нататък?

— Очевидно Адамс е дал съвсем откровени обяснения. Той казал, че е взел патицата в колата си, но след това тя е изчезнала. Не знае нищо повече за нея. Той признал, че не е претърсил внимателно колата, но е бил учуден, че патицата я няма. Полицията била на същото мнение. Претърсили колата, която карал Марвин и какво мислите намерили вътре?

— Какво?

— Тая проклета патица, в задната част на колата! Сигурно е прескочила облегалката на предната седалка и се е скрила отзад.

— Уитерспоон се изкашля и се размърда на стола. — Това отвратително съвпадение на обстоятелства ме постави в тези клещи — допълни той.

— Продължавайте.

— Както ви казах, снощи тръгнах след вас, за да ви настигна. Но не ви разказах за това, което се случи.

— По-нататък — каза студено Мейсън.

— Значи, аз ви последвах. Докато сте оправял гумата си, съм минал покрай вас, без да ви забележа. Потърсих ви в града. След това ми се стори, че видях мисис Бур и обиколих отново града, за да я търся. Това е истината. Това, което не ви казах, беше една подробност, която можеше да ме постави в много неприятно положение.

— Да я чуем.

— Веднага, след като пристигнах в града, подкарах към жилището на Милтър. Казах ви, че не съм спрял, защото не видях колата ви. Това не е вярно. В действителност бях много възбуден и изобщо не забелязах дали колата ви е там. Паркирах на едно свободно място, отидох направо към жилището на Милтър и позвъних на звънеца. Мислех си, че вие сте горе, тъй като не ви настигнах по пътя.

— Значи вие отидохте до жилището на Милтър?

— Да.

— И?

— Позвъних на вратата. Казах ви вече.

— И след това?

— Никой не се обади, но видях, че вратата не е съвсем затворена. Когато я натиснах, тя се отвори. Не беше заключена.

— И какво направихте след това?

— Качих се малко по стълбите и чух, че идва някой. Беше жена.

— Вие видяхте ли я?

— Не, не видях лицето й. Още като бях по средата на стълбите тя се появи горе на площадката. Можах да забележа един крак и малко от облеклото й. Тя искаше да знае как съм влязъл в къщата. Отговорих й, че искам да говоря с мистър Мейсън. Тя каза, че той не е тук и да изчезвам. При тези обстоятелства аз се обърнах и слязох долу.

— Вие изобщо не ми разказахте за това.

— При моето положение тук щеше да ми е неприятно да ме обвинят, че съм нарушил домашното спокойствие. Не видях лицето на жената, но и тя не видя моето. Мислех си, че никой не е разбрал кой съм.

— Но някой знаеше.

— Да, една жена, която живее в съседния апартамент. Тя е от любопитните, които постоянно наблюдават през прозорците и се намесват в работите на другите хора.

— Значи тя ви е видяла?

— Не когато съм влизал, а когато съм излизал — отговори Уитерспоон. — Дори си е записала номера на колата. Не знам защо, но го е направила.

— Пред полицията назовала ли е някакво основание за записването на номера?

— Не знам. Помислила си е, че съм влязъл в къщата заедно с жена. Сигурно си е помислила така, защото е чула гласа на жената, с която говорих.

— Влезе ли заедно с вас жена?

— Не, разбира се, не — каза Уитерспоон. — Бях сам.

— Значи Лоиз не беше с вас?

— Не.

— А мисис Бур?

Погледът на Уитерспоон се отклони.

— Бих желал веднага да говоря с вас за мисис Бур. Това е една чудновата работа.

— Хубаво — каза Мейсън. — Тогава говорете. Това ви засяга. Можете спокойно да държите една реч.

— Жената от съседното жилище е съобщила на полицията номера на колата. Нещата изглеждат така. Ако патицата в аквариума е моя и ако Марвин не я е занесъл там, тогава полицията може да си мисли, че аз съм направил това.

— Съвсем логична мисъл — забеляза сухо Мейсън.

— Казвам ви, че това е подло съвпадение на случайности! — извика гневно Уитерспоон. — Всеки път, когато си помисля за това, полудявам.

— Може би ще е по-добре да говорите за Бур.

— Да. Значи, тази сутрин разказах на мисис Бур за възбудата, която цари в Ел Темпло и за начина, по който е убит Милтър. Роланд Бур се чувстваше по-добре и поиска да отида при него да си поговорим.

— И на него ли разказахте подробностите?

— Да.

— И какво беше неговото мнение?

— Беше любопитен, както всеки друг би бил.

— Дадохте ли му някаква информация за Милтър?

— Малко, съвсем малко. Бях в приятелски отношения с Роланд Бур и бях сигурен, че мога да му се доверя.

— Той знаеше ли, че съм бил във вашата къща?

— Да.

— А знаеше ли защо?

— Говорили сме най-общо за това.

— По-нататък.

— Днес преди обяд Бур ме помоли да му занеса любимата въдица. Обещах му да направя това, когато имам време.

— Къде беше тя?

— Той каза, че я оставил в стаята ми. Бях му разказвал, че много добре пазя тази стая. Вратата има специална ключалка и единственият ключ е в мен. Не допускам никой от прислугата в нея, освен ако аз не присъствам. Там държа доста голям запас от алкохол, а това е голяма съблазън за всеки мексиканец.

— И Бур е оставил в тази стая въдичарските си принадлежности?

— Поне така твърдеше. Не мога да си спомня дали наистина е така.

— Кога я е оставил там?

— Когато разговаряхме там. Това беше в деня, когато си счупи крака. Тогава носеше въдицата със себе си, но не мога да си спомня къде я остави. Но, във всеки случай той ме помоли да му я донеса. Не че е нещо важни, но искал да е при него. Той се държи много глупаво с тази въдица. Опипва я, пробва гъвкавостта й, замахва с нея и други подобни неща. Играе си с нея така, както други хора си играят с любимо оръжие, камера или нещо друго.

— Полицията знае ли за въдицата?

— О, да. Мисис Бур и лекарят присъстваха, когато му обещах да я донеса. Лекарят отпътува за града и мисис Бур тръгна с него. Аз й казах, че по-късно също ще ходя в града и ще я докарам обратно.

— Значи тя замина с лекаря за града?

— Да… И аз останах сам в къщата, като изключим персонала.

— И какво направихте?

— Занимавах се с разни дребни неща и мислех в най-скоро време да отида в стаята си и да взема въдицата.

— По кое време ставаше това?

— Приблизително около осем и половина, към девет. Имах още малко работа навън — да нагледам хората, които отиват на работа и така нататък. Пък и Бур ми каза, че не бърза толкова с въдицата. Струва ми се, че каза да му я занеса към обяд.

Уитерспоон замълча.

— Да. Без дълги паузи, моля, по-нататък.

— Около час по-късно един от моите служители минал покрай стаята за гости. Вие знаете къде се намира тя — на партера, с прозорци към вътрешния двор. Мъжът погледнал през прозореца, видял, че Бур седи изправен в леглото и с ужас разбрал по положението на тялото, че е мъртъв.

— По-нататък, по-нататък — нетърпеливо каза Мейсън.

— Служителят дойде при мен и възбуден ми разказа за откритието си. Забързах натам, отворих вратата и видях Бур да седи на леглото. Веднага забелязах една ваза върху масата на около три метра от леглото. Усетих някакъв мирис и паднах. Прислужникът ме измъкна навън, затвори вратата и извика полицията. Шерифът дойде, огледа стаята през прозореца и реши, че Бур е убит по същия начин, както Милтър. Той разби стъклото, за да се проветри стаята и след това влезе с помощника си вътре. Без съмнение, Бур беше убит със същото средство — цианкалий, поставен в съд с киселина. Нещастният човек не е имал никакви шансове да избегне смъртта. Беше прикован към леглото, кракът му беше гипсиран и окачен с тежест за тавана. По никакъв начин не е могъл да напусне леглото.

— А къде беше сестрата?

— Там е работата — каза Уитерспоон, — тъкмо тази проклета сестра стои в дъното на цялата история.

— В какъв смисъл?

— Тя стана нахална. Или пък, Бур нещо я е ядосал, не знам точно. Във всеки случай нейната версия е ужасяваща.

— Сега това няма значение. Къде е била тя? Мисля, че при Бур трябваше да има човек.

— Вече ви казах, че той беше заварен в момента, когато става от леглото, твърдейки, че някой иска да го убие. Лекарят обясни, че това е естествена реакция след употреба на наркотик. Никой не си помисли нещо особено, поне този ден. След като се случи това, неговите думи придобиха съвсем друг смисъл. Полицията се свърза със сестрата. Та казала, че Бур споделил с нея, че аз съм този, който иска да го убие.

— По-рано тя казвала ли е това на някого?

— Не. Тя сметнала държането на Бур за типично след въздействието на наркозата. Лекарят беше убеден в това, а една сестра трябва да се придържа към неговото мнение. Ако беше казала нещо на трети човек, щяха да я обвинят в професионално прегрешение. Трябвало е да държи устата си затворена.

— С това все още не сте отговорил на моя въпрос, къде е била сестрата по време на събитията.

— В града.

— И Бур е бил сам?

— Да. Разбирате ли, по никакъв начин той не би могъл да напусне леглото. Близо до леглото му имаше телефон. Така нямаше нужда сестрата постоянно да стои при него. Аз имам домашна уредба в пет или шест стаи. Чрез едно натискане на бутона може да се получи външна линия, а с друг бутон може да се влезе във връзка с всяка стая, в която има телефон. Ако имаше нужда, Бур можеше по всяко време да се обади в кухнята.

— Разказвайте по-нататък за сестрата — настоя Мейсън.

— Така. След като му наместиха костите, Бур поиска от жена си да му донесе един плик. В него имаше няколко изкуствени мухи, малко джобно фенерче, книги и различни дребни неща. Пликът беше до леглото му, за да може да си взима каквото иска.

Когато сестрата постъпи на служба, му обясни, че е по-добре, ако той всеки път й казва какво иска. Не искаше нещата да стоят там, защото се спъва всеки път, когато обикаля леглото. Това разяри Бур. Той нахока жената и й каза, че нещата ще стоят там, където на него му е удобно.

Сестрата реши да покаже авторитета си и взе плика. Бур успя да я хване за китката и щеше да й изкълчи ръката. Той й каза да изчезва и да не се връща. Заплаши я, че ако влезе, ще хвърли нещо по главата й. Сестрата телефонира на лекаря, той дойде и всички поговорихме с Бур. Накрая лекарят и сестрата отпътуваха за града, мисис Бур се присъедини към тях. Жените в кухнята бяха инструктирани да се отзовават веднага на всяко позвъняване на Бур. Лекарят беше на мнение, че при тези обстоятелства можем да го оставим сам.

— А вие? — попита Мейсън.

Аз също — каза Уитерспоон. — Честно да ви кажа, бяха ми омръзнали избухванията на Бур. Казах му, че за мен ще е по-добре, ако постъпи в клиника. Е, разбирах го до известна степен. Той изтърпя доста силни болки и още беше много слаб. Опасността от усложнения още не беше преминала. Може би затова беше нервен и лесно се дразнеше. Наркотиците бяха повлияли на душевното му състояние. Много трудно беше да се занимаваш с него. Лично аз намирам държането му за неразумно, а начинът по който се отнесе със сестрата, направо за просташки.

— И защо ви обвиниха за неговата смърт?

— Заради проклетата въдица. Той седеше мъртъв в леглото с въдица в ръка. Тъкмо беше започнал да я сглобява. Две от частите бяха в дясната му ръка, а третата — в лявата. Е, сега вече ви е ясно как изглеждат нещата. Аз съм единственият човек, който би могъл да му донесе въдицата. Бях сам в къщата, кучетата тичаха свободно, значи чужд човек не би могъл да приближи до къщата. Прислужниците се кълнат, че изобщо не са се приближавали до стаята. Бедният човек е бил безпомощен да направи нещо против смъртта си. Трябвало е да лежи неподвижно в леглото. Вазата е стояла на два, два и половина метра от него и е било невъзможно да я достигне, да я блъсне или да си помогне по някакъв начин.

— Но той е можел да се обади по телефона.

— Да. Но явно газът е действал много бързо и той не е успял да реагира. А и не е знаел какво всъщност става. Някой е влязъл в стаята, донесъл му е въдицата и му е казал: „Намерих твоята въдица. Тя не беше в стаята на Уитерспоон, а си я оставил на друго място.“ Бур е взел въдицата и е започнал да я сглобява. Посетителят е оставил киселината и цианкалия и е излязъл. Няколко секунди по-късно Бур е бил мъртъв. Сигурно убиецът е бил негов познат. Така изглеждат нещата, разбирате ли?

— От гледна точка на полицията, това е едно перфектно убийство — каза Мейсън. — Вие сте бил почти единственият, който е имал възможност да го направи. Как изглеждат нещата с мотива?

Уитерспоон стана неспокоен.

— Разказвайте по-нататък — подкани го Мейсън. — Не премълчавайте нищо, дори и най-лошото. Имате ли някакъв мотив?

— Мисис Бур е особена жена — каза Уитерспоон без да се замисля. — Тя е естествена като дете, нежна, импулсивна. За да я разбереш, трябва добре да я познаваш.

— Няма смисъл да заобикаляте. Искам да знам какъв е мотивът.

— Полицията вярва, че съм влюбен в мисис Бур и затова съм искал да отстраня мъжа й.

— Как е дошла до тази идея?

— Казах ви, че мисис Бур е естествена и екзалтирана личност и… е, тя ме целуна няколко пъти пред мъжа си.

— А понякога и не пред него? — попита Мейсън.

— Това е проклетият факт — съгласи се Уитерспоон. — Когато тя ме целуна пред мъжа си нямаше друг човек. Но двама от служителите са видели да ме целува когато мъжът й не е бил при нас А това беше съвсем естествено и безобидно, Мейсън. Не мога да ви го обясня. Има жени, които по природа са склонни към изява на нежност и обичат да бъдат милвани и целувани. Не съм я обсипал със страстна любов, както е прозвучало в думите на персонала. Мексиканците познават само страстната любов. Аз само поставих ръка около нея, бащински, така да се каже. Тогава тя повдигна устните си към мен и аз я целунах.

— Полицията може ли да докаже, че притежавате отрова?

— Това е още един тежък момент — призна Уитерспоон. — В имението си винаги имам запас от киселина, а цианкалий използвам за тровенето на койотите и катеричките. Тези катерички, наречени малки маймунки, са ужасна напаст. Попаднат ли веднъж на царечвично поле, изяждат всичко. Навъртат се около оборите и изяждат храната на конете. В Калифорния имат обичай да ги тровят и едно от средствата е цианкалий. Често се използва стрихнин, а и други отрови. При мен в имението, например, винаги имам отровен ечемик за тази цел. И вижте сега, как изглежда всичко. Получава се чудновато натрупване на улики. Полицията не може да се облегне на нищо друго, освен на тези доказателства и аз попадам в много лошо положение.

— Да, така изглежда — каза Мейсън. Уитерспоон го изгледа гневно.

— Вие можете — продължи Мейсън — да върнете мислено времето с осемнадесет години назад и да размислите как се е чувствал Хорас Адамс, когато полицията го е арестувала и го обвинила в убийство. Той е разбрал, че от натрупването на улики е хванат в здрава мрежа. Казвал съм ви, че уликите могат да бъдат фалшиви. И то не защото не са верни, а защото при тяхното тълкуване човек прави грешки. Когато ви говорех за това, вие се усмихвахте скептично.

— Но този случай е единствен по рода си — отвърна Уитерспоон. — Такова нещо, по дяволите, не се е случвало от сто години.

— Спокойно можете да намалите на осемнадесет — каза Мейсън.

Уитерспоон го фиксираше мрачно, с безпомощен гняв.

— Искате ли да бъда ваш адвокат? — попита Мейсън.

— За Бога! Не! — изкрещя Уитерспоон. — Съжалявам, че изобщо се обърнах към вас. Сам ще се погрижа за адвокат. Такъв, който няма да ми чете лекции за морала. Ще си намеря добър адвокат. Най-добрият, който може да се намери за пари. Той ще ме измъкне като на игра от това.

— Постъпете както желаете — каза Мейсън и напусна стаята.