Давещата се патица

4

Ясно се забелязваше, че Уитерспоон се гордее с къщата си, а също така и с конете си, с колата си, с дъщеря си, с богатството си, изобщо с общественото си положение. В своето властническо самодоволство той обвиваше с особен ореол всичко, което му принадлежеше.

Огромната му къща се намираше в западния край на долината. На юг от нея лежеше черният склон на планината Синдер Бут. От предните прозорци можеше да се види далеч в пустинята, която започваше зад плодовитата земя на Ред Ривър. Източно от къщата лежаха зеленеещи се полета, далеч на запад — назъбени скални масиви.

Джон Уитерспоон гордо преведе Мейсън и Дела Стрийт през къщата си, показа им тенискортовете, плувния басейн, плодородните ниви и оградената със стени от глина част, в която живееха мексиканците от обслужващия персонал и земеделските работници.

Дълги синкави сенки се промъкваха откъм подножието на високите планини през пясъчните склонове към напояваните полета.

— Е, какво мислите за това? — попита Уитерспоон.

— Приказно — каза Мейсън.

Уитерспоон видя, че адвокатът отправи поглед през равнината към потъмнелите планини.

— Не, не, имах предвид моето имение, къщата, жътвата, моите…

— Струва ми се, че пропиляваме прекалено много време — каза Мейсън сухо и тръгна назад към къщата.

Привечер Дела го намери отново в стаята му, задълбочен над съдебните актове от старото дело.

— След половин час е вечерята, шефе — каза тя. — Нашият домакин иска да ни изпрати коктейли. Пол Дрейк току-що звъня от Ел Темпло, за да каже, че е на път за насам.

Мейсън затвори старата папка.

— Къде ще бъде най-добре да оставим това? — попита той.

— В другата стая има едно бюро. Старо, но стабилно. На него можете и да работите.

Мейсън поклати глава.

— Не искам да оставам повече тук. Утре рано ще отпътуваме.

— Защо всъщност дойдохме тук?

— Исках да разгледам по-добре двамата млади. И какво впечатление прави Уитерспоон в собствената си къща. Запозна ли се вече с другите гости, Дела?

— Само с една от тях — отговори тя. — Мисис Бур. Едва ли ще успеем да видим сега нейния съпруг.

— Защо не?

— Защото е загубил спора с един кон. Малко след като се прибрахте в стаята и се заровихте отново в делото.

Мейсън веднага живо се заинтересува.

— Разкажете ми за коня и за спора.

— Аз не видях нищо, само чух за това. Изглежда той е страстен въдичар и любител на цветна фотография. Уитерспоон се е запознал с него в един фотографски магазин в Ел Темпло. Заговорили се и установили, че имат много общи интереси. Тогава Уитерспоон го поканил да му гостува за две седмици… Чух, че той с удоволствие кани гости, за да се перчи с голямата си къща. Той твърди, че хората му харесват или от пръв поглед, или никога.

— Опасен навик — отбеляза Мейсън. — Кога изтичат двете седмици?

— Мисля, че още завчера, но Уитерспоон предложил да останат още малко. Изглежда Бур иска да се заеме с някаква търговия тук, в долината. Тъй като е установил, че му трябват повече пари, отколкото е взел със себе си, е изискал от дома си още някаква сума. Парите трябва да се получат утре или след два дни, но той ще трябва да полежи тук още известно време.

— Заради случая с коня?

— Да.

— Всъщност какво се е случило?

— Доколкото разбрах, Бур искал да направи снимка на една кобила. Конегледачът е изкарал коня заднешком от обора, за да го докара на определеното за снимката място. Разтревоженото животно се вдигнало на задните си крака, мексиканецът се ядосал и дръпнал юздите. Бур стоял наблизо и получил един ритник. Лекарят отпътувал преди четвърт час.

— Ще трябва ли да отиде в болница?

— Не, ще остане тук. С лекаря дойде медицинска сестра, която ще се грижи за него.

Мейсън се засмя.

— Уитерспоон сигурно няма много да се зарадва за удължения по такъв начин престой на госта си, нали?

— Напротив, той много настояваше Бур да остане — отговори Дела. — Бур предпочиташе да отиде в болница, но Уитерспоон въобще не искаше да чуе за това.

— Вие добре си отваряте ушите — похвали я Мейсън. — Какво можете да ми кажете за мисис Бур?

— Светлочервеникава коса, очи с цвят на аспид, просто чудесен тен…

Вратата се отвори. С плавни стъпки в стаята влезе Пол Дрейк.

— Да, добре се движиш из околността, Пери — каза той и подаде ръка на двамата. — Какво става тук?

Преди Мейсън да може да отговори, вратата се отвори и един слуга мексиканец влезе леко, носейки поднос с коктейли.

— Вечерята е след половин час — каза той на правилен английски и поднесе чашите. — Мистър Уитерспоон моли да не се съобразявате с вечерното облекло.

— Кажете му, че аз никога не се обличам официално — каза Мейсън.

Когато слугата излезе, те се чукнаха.

— За престъпленията. Наздраве! — каза Мейсън.

— Умееш да си намираш феодални места за работа, Пери — забеляза Дрейк.

— Тази къща ме подтиска — отговори Мейсън.

— Защо? Изглежда така, като че ли човекът комуто принадлежи, умело мами финансовите органи за доходите си.

— Знам — каза Мейсън, — но нещо в атмосферата не ми харесва, имам чувството, че съм заключен.

Дела Стрийт каза:

— Не му харесва само защото тук не се случва нищо интересно. Вие знаете, Пол, че когато той работи по някакъв случай, иска да тръгне и да лови фактите. Не е за него да стои и да чака те да дойдат при него.

— Що за случай е този?

— Това не е никакъв случай, а закъсняло освидетелстване на мъртвец — каза Мейсън.

— И кой е клиентът?

— Уитерспоон, комуто принадлежи това ранчо.

— Това ми е известно. Искам да кажа, този когото искаш да изчистиш от обвинението, че е извършил убийство.

Мейсън каза сериозно:

— Един, който е бил обесен преди седемнадесет години.

Дрейк не направи усилие да прикрие разочарованието си.

— Приемам, че той е бил екзекутиран едва една година след престъплението. Значи възможните следи са най-малко от осемнадесет години.

Мейсън кимна.

— И ти вярваш, че този човек е бил невинен?

— Възможно е.

— Съгласен съм, докато получавам хонорар — каза Дрейк. — Но, Пери, коя е тази ацетиленова горелка?

— Горелка?! — понита Мейсън, пренесъл се отново изцяло в случая.

— Сламенокосата млада дама в прелъстителна бяла одежда, която я обвива като салам. Като я погледнеш знаеш, че отдолу няма нищо повече, освен собствената й приятна личност.

Дела Стрийт каза:

— Тя е омъжена, Пол. Но това да не ви смущава. Днес следобед мъжът й имаше приключение с един кон. Доколкото съм информирана, сега той е натъпкан с морфин. Кракът му е гипсиран и една тежест виси…

— Омъжена!

— Да. Защо ви плаши това? Както е известно, добре изглеждащите жени имат навика да се омъжват.

— Тогава навярно тя има родствени връзки с широкоплещестия младеж с корема и диктаторската физиономия. Как се казва всъщност той, по дяволите?

— Това е мистър Уитерспоон. Познават се от две седмици, от Ел Темпло. Той и мъжът й, мистър Бур имат общо хоби — те са въдичари и фанатични фотографи. Както виждате, доловила съм всичко, което се говори.

Дрейк подсвирна през зъби.

— Е, Пол, какво има?

— Тъкмо когато излизах от моята стая — каза Дрейк, — видях как това дете в бяло се притискаше към големия широк мъж и му предлагаше устните си. Докато се оттеглях в стаята си, за да изчакам да се изчисти терена, успях да видя, че мъжът получи няколко петна от червило. Тази гледка ме задържа половин минута.

— Една целувка днес не означава много — каза Дела.

— Мога да се обзаложа, че в този случай означава нещо — каза Дрейк. — Едва ли се лъжа. Ако…

Някой почука на вратата. Мейсън кимна на Дела и тя отвори. В стаята влезе Лоиз Уитерспоон. С малко смутен вид Марвин Адамс се появи на две крачки след нея.

— Влез, Марвин — каза Лоиз. Тя погледна Пол Дрейк и добави: — Вие сте детективът, нали?

Явно съвсем слисан в този момент, Дрейк хвърли поглед на Мейсън. След това каза проточено:

— Да не би да съм изпуснал лупа или някой е забелязал, че имам фалшива брада?

Лоиз Уитерспоон стоеше в средата на стаята. Тя имаше безгрижната, почти предизвикателна стойка на младите хора, на които са им напълно безразлични последиците от тяхното поведение. Тя заговори бързо и разгорещено.

— Сигурно вече сте чул цялата история. Не се опитвайте да се представите за безобиден, излишно е. Колата ви е паркирана пред къщата и на разрешителното ви пише: „Дрейк, детективско бюро“.

Дрейк каза с възможно най-шеговит тон:

— Разрешителното не трябва да се счита винаги за истинско. Приемете, че аз…

— Добре, Пол — прекъсна го Мейсън, — остави я да се изкаже. Какво ви лежи на сърцето, мис Уитерспоон?

Тя каза:

— Искам всичко да мине справедливо и почтено, затова не се преструвайте, че този господин е стар приятел на семейството, или човек, който ви е донесъл някакви документи. Да се държим като възрастни, цивилизовани хора. Моят баща смята, че трябва да се порови в миналото и сега вече знам как се чувстват инсектите, поставяни под микроскопа. И ако с нас трябва да е така, то поне искам да говорим открито.

Марвин Адамс каза бързо:

— Аз обаче държа да узная нещо за моите родители. И не искам да се оженя за Лоиз, ако…

— Тъкмо това е проблемът — прекъсна го Лоиз Уитерспоон. Цялата тази история кара Марвин да размишлява върху възможности, които… които съвсем не ми харесват. Ако вие откриете доказателства, че неговият баща е бил милионер, който е вършил спекулации с акции, или че някой от неговите прадеди е лежал окован във вериги в Лондонския затвор, защото е бил пират, той ще се откаже от мен. Тогава аз ще трябва да го заловя с ласо и да му завържа краката, за да мога да оставя своя печат върху него. В случай, че все още не знаете, за нас всичко това е много неприятно и не съм далече от мисълта да извърша нещо прибързано… Не е ли по-добре сега, след като всички добре се разбираме, да престанем с този театър?

Мейсън веднага кимна в съгласие.

— Обаче не тук, където е необходимо да изпълняваме волята на вашия баща. В края на краищата, мис Уитерспоон, той счита за семейно задължение да смъкне този товар от себе си. Това ще го освободи малко от напрежението.

Тя каза:

— Да, това е една играчка и навярно ще трябва да го оставя да си поиграе.

— Как изглеждат нещата с мистър Бур? — попита Мейсън.

— Добре. Дадено му е силно приспивателно и сега спи. Жена му… не спи.

Марвин каза:

— Тя снове насам натам по коридора. Струва ми се доста безпомощна.

Лоиз му хвърли кратък, искрящ поглед.

— Безпомощна в тази дреха?

— Ти знаеш какво имам предвид, Лоиз.

— Да, знам, знам също и какво тя има предвид. Тази жена взема твърде смело на прицел мъжете.

Марвин Адамс каза с упрек в гласа:

— Е, пиленце!

Лоиз се обърна бързо и подаде ръка на Мейсън.

— Благодаря ви за разбирането — каза тя. — Намерението ми беше да разчупим леда между нас.

Пол Дрейк отново леко подсвирна, след като вратата се затвори подир младата двойка.

— Това наричам аз личност — каза той. — Тя ще опре спокойно пистолет в гърдите на някого, нали Пери? Има ли и тя нещо общо със старата история с убийството, засегната ли е от нея?

Мейсън пъхна ръце в джобовете си.

— Хм, на нея всичко това й се струва глупаво губене на време — каза той. — Тя вярва, че Марвин е бия отвлечен, когато е бил на три години и че нейният баща няма никакви други грижи, освен да проучи семейството на бъдещия си зет.

— Е, и каква роля има старото убийство? — попита с любопитство Дрейк.

— Марвин Адамс не знае, но е син на човека, който преди седемнадесет години е бил екзекутиран заради убийство. Ако някой от тези млади, чувствителни хора разбере какво всъщност проучваме, тогава ще избухне толкова душевен динамит, че цялата фамилия Уитерспоон ще хвръкне във въздуха.

Дрейк се отпусна на дивана.

— Уитерспоон обаче знае за всичко това, нали? — попита той.

— Да — каза Мейсън, — снабдил се е с препис от протоколите на процеса. Той е тук в бюрото и ти ще трябва да го прочетеш тази нощ.

— Искам да се обзаложа — каза Дрейк, — че младото същество ще разбере всичко преди да сме работили и две седмици по случая.

— Ще загубиш облога — каза Мейсън. — А и нямаме на разположение две седмици. Ако не успеем да установим нещо за четиридесет и осем часа, Уитерспоон ще проведе един измислен от него експеримент. Помисли за това!

Дрейк се усмихна подигравателно.

— Такава мисъл не ми идва и на сън дори. Може би след вечеря. Подай ми, моли те, съда с коктейла. Дела. Мисля, че все още е пълен.