Дервишът

Тринадесета глава Беят на Тунис

След като бе разпознал Паул Норман и Херман Валерт, дервишът отскочи до вкъщи да разбере дали не се е случило нещо особено и най-напред попита пазача на градината. Неговият отговор му даде материал за размисъл и по тая причина нареди да бъде запален един книжен фенер и незабелязано да се претърси градината.

Ето как всъщност бяха открити и следите на двамата приятели.

Незабавно се отправи към Ибрахим, който още не бе отишъл да си легне, тъй като току-що бе изслушал отчета на Саид. Той се учуди немалко да види толкова късно дервиша при себе си. Учудването му обаче се превърна в изумление, когато чу известието на Осман.

— Херман Валерт? Братът на Чита? — извика. — Това е невъзможно!

— Да не би да не трябва да вярвам на очите си?

— В такъв случай те са напуснали Константинопол веднага след нас. Дали пък не са пътували с яхтата на чужденеца, англичанина?

— Твърде възможно.

. — Трябва да съм сигурен! Тозчас ще препусна до пристанището да разбера дали тази яхта лежи на котва там.

— Няма ли да е по-добре да изчакаме по-напред завръщането на лодкаря, та да знаем къде е жилището на тия кучета?

— Съветът ти е добър. Значи си на мнение, че някой от тях е бил горе?

— Съвсем сигурно. Различих стъпки в пясъка. А един от кепенците горе е отворен.

— Хиляда дяволи!

— Може би те сега вече знаят, че са брат и сестра.

— Джехената да ги погълне! Сега мога да повярвам и че тия капсъзи са били в градината ми в Константинопол.

— Това действително може да се предположи.

— Сигурно още там са искали да отвлекат момичетата, ала ние сме се появили в последния момент. Как ли само са успели да стигнат до градината през водата и високите дувари?

— Кой знае? Може би си имат някой съучастник. Как иначе ще им се е отдало да открият толкоз бърже местонахождението ни?

— Съучастник? В моята къща?

— Че къде другаде?

— Кой ще е той? Не е някой от двамата пазванти, защото те изобщо не ги познават. Остава значи само Саид, арабаджията.

— Не се сещам за друг.

— Само че тъкмо него не мога да подозирам. Зад това открито, честно лице да се крият лъжа и предателство? Невъзможно!

— Ти му оказваш твърде голямо доверие и му позволяваш прекалена свобода; допускаш да научава неща, за които не би трябвало и понятие да си има.

— Добре. Ще го подложа на изпитание и горко му, ако не го издържи! Иначе днес на твоя наблюдателен пост узна ли нещо?

— Не, но сторих друго, което може би е по-важно от всичко, предприето досега от нас.

— Какво?

— Мога и по-късно да ти го кажа. Сега трябва да потегляме. Моят пратеник може да се върне и няма да чака, ако не ме намери под свода на стената.

Тръгнаха. Преди туй обаче Ибрахим се увери, че Саид е отишъл да почива, и разпореди на двамата пазачи да бдят с изострено внимание.

Когато стигнаха до арката на акведукта, пратеникът, бедният френски лодкар, естествено не беше там. Той си седеше през това време в Бардо при Повелителя на войските.

— Може би се е наложило да съпроводи ония двамата много надалеч — рече Осман — и тогава наистина няма как да е вече тук.

— Да почакаме в такъв случай. Аз трябва непременно да знам къде живеят тези хора. Междувременно можеш да ми кажеш какво толкова важно си сторил. Свързано ли е с тъдявашните ни намерения?

— Естествено. Аз поразмислих върху факта, че ти вече два пъти беше при бея на Тунис…

— За съжаление безрезултатно!

— Съществува някакво вражеско влияние, което за нас сега, когато толкова бързаме с целите си, е много по-вредоносно.

— За нашата работа престолонаследникът е с по-подходящи разбирания от Мохамед ес Садок.

— Ти говори ли с него?

— Има ли той представа кой и какъв си?

— Може би. Трябваше да го оставя все пак да отгатне, че не съм някой обикновен ефенди. Отнесе се с голяма любезност към мен. Изглежда не обича бея. Де да стоеше той на кормилото, щеше да ми коства само една дума и всичко щеше да бъде в пълен порядък.

— Ами че постави го тогава на кормилото!?

— Аз? — попита Ибрахим удивен. — Как бих го сторил?

— Като отнемеш кормилото на сегашния владетел.

— Да не ти хлопа дъската? Това би могло да стане само с помощта на някое въстание, а за тая цел нямам нито време, нито необходимото влияние.

— Въстание? О, Аллах!

Думите бяха изговорени с презрителен тон.

— Що за тон си позволяваш? — възмути се Ибрахим разгневен. — Ти някое по-добро средство ли знаеш?

— Да, средство, което действа мигновено. Смъртта!

— Вероятно искаш да речеш… убийство?

— Това плаши ли те?

— Не, вече достатъчно съм го доказал!

— Да де, ти произхождаш от добър кюрдски корен. Та нали в Кюрдистан едно ведро човешка кръв и пиастър не струва. Но сега вече не си в буйните години на младостта. Сега мирисът на кръвта изглежда ти е и приятен.

— Охо! Ако мога да постигна каквото искам да постигна, то всяко средство е добро. Само че не бива да върша нищо, което е против волята на султана.

— Да не се тъкмиш първом да питаш надълго и нашироко? Най-главното е да не могат да ти лепнат уйдурмата.

Ибрахим се умълча. Гласът на изкусителя бе намерил отворено ухо. Размишляваше. Едва след дълга пауза поде отново разговора.

— Ти си шейтан и си също толкова умен и лукав като него.

— Съдбата и краят на човека са записани от самото начало в Книгата на живота. Тук промяна не може да съществува. Ако Аллах открай време е предопределил, че Мохамед ес Садок бей трябва да умре от моята ръка, то убия ли го, аз не съм убиец — просто съм изпълнил волята на Всемогъщия.

— Говориш за себе си? Да не би да искаш ти да го извършиш тоя мурафет?

— Защо не? Пита се само какво ще ми предложиш в замяна.

— Ти какво искаш?

— Част от властта, която би те споходила.

— Моята милост ще те озари.

— Помисли, ако уредиш бързо настоящата си задача, за теб ще са открити всички служби! Везирът всъщност никога не се е радвал на благоразположението на султана. Ако сега владетелят на Тунис умре, Великият везир ще падне ведно с всички министри и чиновници на Високата порта. Ще се възкачат нови и сред тези нови ти ще бъдеш един от първите.

— Знам го не по-зле от теб.

— Ще бъда ли твой таен секретар, ако станеш министър?

— Да. Заклевам ти се в брадата на Пророка.

— Добре! Чувал ли си някога за «Приятелите на патрона»?

— Да. Има няколко тайни общества, към които принадлежат най-вече дервишите и софтите[36]. Едно от тях нарича своите членове «Приятелите на отровата», друго е дало на хората си името «Приятелите на патрона». Едната организация отстранява своите врагове посредством отрова, докато другата застрелва или взривява всеки, който застане на пътя й.

— Така е.

— А ти? Да не би и ти да си някой от тях?

— Аз съм «приятел на патрона».

— Какво общо има тази организация с нашата работа? Да не би пък да трябва беят на Тунис да бъде вдигнат във въздуха?

— Защо не? фишекът вече лежи на мястото си. Тази нощ го отнесох в павилиона на Мохамед.

Той разправи събитията дотолкова, колкото сметна за необходимо.

— И как се каниш да го възпламениш? — попита Ибрахим със съмнение.

— Много лесно. Нужна ми е само една електрическа искра. Тук във вътрешността на тюрбана си имам една малка батерия. Поискам ли да възпламеня експлозива, докосвам с краищата на жицата батерията. Прескача искра и взривът експлодира в същия миг.

— Нищо не разбирам от това модерно оръжие. Но се опасявам, че взривът може да унищожи и теб.

— Няма защо да ми береш кахъра. фишекът действа на съвсем късо разстояние, ама затова пък толкоз по-мощно. Впрочем нали между мен и Мохамед ес Садок ще се намира градинският зид.

— Но грохотът ще те издаде. Хората ще се стекат веднага щом го чуят и ще те заловят.

— Нима ще знаят, че аз съм причината? Аз си се разхождам. Когато мюезинът извика от минарето: «Ставайте, правоверни, пригответе се за молитва!», беят влиза в кьошка и коленичи върху възглавница. Аз си вървя яваш-яваш край дувара и на минаване докосвам жицата. Кой толкоз бързо ще ти дотича и ще ти открие също тъй бързо проводника, че да може да каже, че аз съм извършителят? Но най-важното, съгласен ли си с моя проект, или не?

— В името на Аллах, човек би трябвало да се бои от тебе!… Съгласен съм естествено, но след като се уверя, че няма да постигна намеренията си при бея.

— Да не би да трябва да чакам, додето открият фишека?

— Не. Още преди обяд ще отида при него; от хода на разговора ще зависи дали ще го пощадим.

— Добре, тъй да бъде. Но денят вече настъпи, а моят пратеник не се върна.

— А ти сигурен ли си в него?

— Аллах не му е дал много акъл, а един будала никога не става предател. Не му стигнал майсторлъкът да държи двамата мъже под око и ги е изгубил. Сега сигур не смее да се върне да си поиска бакшиша. Но чуй… вече изричат Утринната молитва. Сега можеш да вземеш едно животно и да идеш до пристанището да се огледаш за яхтата.

— А ти какво ще правиш?

— Отивам вкъщи да вардя красавиците от харема ти, докато се върнеш.

Дервишът тръгна обратно, а Ибрахим се отправи към града, в който животът вече се раздвижваше. Едно магаретарче спря пред старата порта с животните си. Ибрахим си нае магаре и го подкара към пристанището.

Правилно, яхтата на англичанина беше там! Вместо веднага да обърне назад, той продължи да язди край пристанището в южна посока и спря чак когато наближи джамията Сади Бен Хасан. До брега се виждаше дълга лодка, каквито се срещат по корабите, а наблизо седяха двама турски моряци. Те изглежда го познаваха, защото при появата му скочиха и се поклониха дълбоко.

— Къде е кормчията? — попита той.

— Спи там зад скалите.

— Да не би да трябва сам да отида да го събудя?

Двамата моряци хукнаха чевръсто нататък и скоро се върнаха с поспаливия кормчия.

— Какво ще заповядаш, о, бей? — запита той.

— Отдавна ли сте тук?

— Да. Нали ти така нареди.

— Съобщи на капитана да обере котвата и да избиколи полуостров Дакхул! Вероятно скоро ще се наложи да напусна Тунис. В този случай ще се насоча с камили към другата страна, където гледайте да ме чакате още при изгрев слънце край планините Ел Мелах северно от селището Клибиах. Елате с голямата лодка, тъй като с мен ще има лица, които ще се противят да дойдат на борда.

— А ако не си там, господарю?

— Значи съм останал в Тунис и ще се върнете обратно да стоите тук на пост както досега.

Доволен, той се прибра вкъщи. Не успееше ли покушението с взрива, всичко беше подготвено за незабавно бягство.

Завари арабаджията Саид вече на крак и му каза, че ще вземе участие в една разходка до морските бани л’Енф. Тази шашма също беше част от приготовленията за бягство — Саид, както и двете момичета, не биваше да подозира, че ще трябва да се отправят отново в морето.

Когато го сподели с дервиша, онзи одобри предпазните му мерки с ехидна усмивка.

— Сега отивам в Бардо — заключи Ибрахим. — Мохамед ес Садок днес ще провежда съд в палата си. Там ще се реши дали ще взривим шашката, или не. Ти през това време пази къщата!

Той тръгна. Едва се бе изгубил зад вратата, дервишът сви пестници и ги размаха след него.

— Иди само, иди! — процеди през зъби. — Трижди заслепен глупак! Нито за теб, нито за оня гяур е предназначено цветето Чита! Аз я открих и на мен единствено ще принадлежи тя!

В чакалнята на туниския бей се натискаха онези, които владетелят щеше да благоволи да изслуша на днешния приемен ден. Но в противоположност на иначе обичайната дълбока тишина в помещението днес владееше сподавено, потиснато шепнене и шушнене. По улиците бе плъзнала мълва, че прословутият укривател на крадени стоки Якуб Азир и ахпапите му били заловени при опит за убийство на някакъв чуждоземен принц, и Мохамед ес Садок днес щял лично да го съди. Това беше дело, което сигурно щеше да събере хиляди зрители в двора на палата.

Един след друг хората биваха повиквани и изчезваха зад завесите.

— Хулам ефенди!

Ибрахим се надигна от възглавницата си и влезе при Мохамед ес Садок.

Владетелят седеше зад едно драгоценно наргиле, опрял ръце на цилиндрични свилени възглавници. В лявата държеше — очевидно само за да си играе — зареден револвер. Погледът му се спря остро на влезлия, който се поклони толкова дълбоко, че кажи-речи досегна земята.

— Ти беше вече на два пъти при мен, Хулам ефенди — подхвана Мохамед ес Садок. — Какво те води днес при мен?

— Господарю, знаеш, че в Стамбул изпаднах в немилост.

— Ти го казваш. Затова си дошъл в моя двор и вчера аз

два пъти те приех.

— Твоята голяма милост сияе над мен…

— Не говори за милост — пресече с презрителна, горда усмивка Мохамед ес Садок сервилните думи на Ибрахим. — Идвайки насам през Стамбул, ти ми даде ценни указания за намеренията и желанията на Великия везир.

— Аз съм твой верен слуга, о, господарю!

— В такъв случай имам една заръка за теб. Предай на Великия везир моето уважение, но същевременно и удивлението ми от неговия начин на действие!

— Господарю, не разбирам!

— Щеше да е по-добре да ме разбираш! — отбеляза Мохамед ес Садок с остро натъртване. — Хулам ефенди от Смирна е твърде малък за бея на Тунис. Той е един червей, който аз не виждам. Аз не го познавам. Но ако ме принуди да го опозная, ще ме принуди също и да му стъпча главата. А бих го сторил със съжаление заради твоя баща, с когото съм си разменял хляб и сол, и който бе твърде велик, за да се принизи до нивото на един жалък интригант.

Ибрахим бей се смъкна на колене. Студена пот изби по челото му.

— Господарю — пропелтечи, — господарю, аз само съм се подчинявал на заповеди! Милост!

— Да, ти си един роб на господаря си и затова гневът ми няма да се стовари върху теб. Но се пази да не сториш нещо в страната ми, което е против моята воля и закони! Везирът няма да може да те защити. Съветвам те да си останеш Хулам ефенди и като такъв да се отправиш благоразумно по пътя си към дома. Това ще е най-доброто. Видим ли се пак, то сигурно вече няма да е в мир като сега. Можеш да си вървиш. Не те задържам.

Самомнителният и надменен Ибрахим ефенди по-късно не помнеше как е минал през чакалнята в двора и излязъл после от палата.

Дервишът Осман го посрещна вкъщи с голямо напрежение.

— Е, как мина? Какво реши?

— Той трябва да умре!

— Я гледай!… Разказвай!

— Какво има тук толкоз за разказване? Ние сме издадени!

— Издадени?

— Да. Тоя Мохамед ес Садок, дано Аллах го погуби, знае и името, и мисията ми.

— Шейтанът да го отнесе! Но откъде го знае? Ибрахим сви яростно рамене.

— Откъде? Има само една възможност: от ония франкски кучета, дето се домогват до Чита и Закума! Те са единствените, които ме познават тук. — Той се закани с пестници към тавана. — Ако тези гяури ми паднат в ръцете…

— Всичко това няма смисъл — прекъсна го студено дервишът. — По-важно е да си плюеш час по-скоро на петите, докато не са те озаптили в собствената ти къща!

— Мохамед ес Садок доста ще се позамисли все пак, преди да е посегнал на един мандатьор на Великия везир. Не, сега толкова по-малко ще бягам, освен ако не се провали покушението ти срещу бея. Престолонаследникът е доброжелателно разположен към мен, той одобрява нашите планове. Но въпреки това аз ще подготвя всичко за евентуално бягство. Хайде да ангажираме животните за ездата!

— И ако покушението успее, пак ли ще предприемеш излета?

— Не знам.

— По-добре ще е да го сториш. Приготовленията вече са направени. Би обърнало внимание, ако не го осъществиш. Поразходи се до морето и довечера се върни.

През туй време Мохамед ес Садок провеждаше съд над Якуб Азир и съюзниците му.

Като прелюдия към разпита притегнаха с винтове краката на всички между две дъски и всеки си получи бастонадата по голите стъпала — мъжете в открития двор по двадесет удара, момичетата по десет удара в уединено помещение. Това подсили готовността им към признания.

Въз основа богатия опит в подобни неща на Мохамед ес Садок се удаде също да проведе разпита така, че Дейвид Линдсей ни най-малко да не бъде компрометиран. Не мина много и всички участници бяха направили пълни признания.

Присъдата гласеше доста чудато: Конфискация на цялото имущество. На мъжете да бъдат гладко обръснати главите и брадите — някакъв ужасяващ позор. И накрая владетелят заповядваше всички — мъже, жени и момичета — да бъдат откарани до алжирската граница и прогонени с бич през нея.

— Защото — поясни той — не желая да умъртвявам тези кучета и кучки, след като Аллах веднъж им е дал живот. Да ги хвърля в хапуса също не искам, понеже ще трябва редовно да ги изхранвам, а аз имам по-добри почтени поданици, които повече от тези престъпници заслужават прехрана и облекло. Ето защо ги прокуждам от страната. Така ще се освободя от тях. Върнат ли се обаче, ще наредя да ги бичуват до смърт. Така гласи моето съдебно решение и присъда. Ла илаха илл’Аллах ве Мохамед расул Аллах!

След това оригинално съдебно заседание Паул и Херман се упътиха към «Италианската къща» да хапнат. След храна трябваше да отидат при Крюгер бей, като вземат и англичанина, който бе останал в странноприемницата, понеже не бе проявил охота да бъде свидетел на гледането на делото. Искаха да присъстват на арестуването на дервиша Осман в Бардо.

Когато Дейвид Линдсей чу каква присъда са получили снощните му компаньони, се подсмихна доволен.

— Ако всички съдии действаха по тоя начин, щеше да се получи един фамозен импорт-експорт на престъпници! — каза с облекчение, докато носът му задуши с пробуден кураж надясно и наляво, сякаш търсеше ново приключение. — Е, нека мосю французите му мислят какви ще ги захващат с тоя Якуб Азир! Аз без съмнение няма да му отвличам пак «дъщерите». Well!