Дервишът

Девета глава Сред руините на Картаген

Столицата Тунис не е разположена непосредствено край морето, а на брега на едно езеро, което я отделя от него. Ето защо при морския бряг има отделно, външно пристанище, което за Тунис има съвсем същото значение, както Бремерхафен за Бремен или Куксхафен за Хамбург. То се нарича Голета.

От Тунис до Голета човек може да стигне с кола, на кон или като пешеходец, а в по-ново време дори с железница. Шосето, което води до пристанището, е винаги оживено. И особено ако е съобщено за нови кораби, тогава търговци и любопитни се стичат към рейда.

Любопитните, които и днес стояха на брега, така и не можеха да проумеят малкото нещо, приближило тук преди два часа и пристанало между големите кораби, сякаш бе напълно равноправно с тях.

И преди всичко се звереха в чудата сива карирана фигура, изрисувана отпред на носа. Никой от ориенталците не смяташе за възможно, че би могло да има в действителност такъв човек. Но когато каютата сега се отвори и от нея пристъпи живото й въплъщение, смайването премина в гласно удивление.

Дейвид Линдсей ни най-малко не се поинтересува от любопитните погледи и възгласи, а попита капитана по привичния си, спокоен маниер:

— Пратиха ли вече мистър Норман или мистър Валерт известие къде ще живеят?

— Още не, сър.

— Well. И бездруго ще го узная.

— На сушата ли отивате, сър?

— Yes.

— Кога бихме могли да ви очакваме?

— Не е уточнено. Вкарайте яхтата във вътрешното пристанище! Чакайте ме там! Well!

Той закрачи по пристана към брега и се вряза в човешкото гъмжило, което почтително се разстъпваше пред него и сащисано го оглеждаше.

Тук имаше маври, араби, туареги, тибуси, негри, евреи от какви ли не страни — мъжки и женски пол от всички нюанси на цветовата гама, кой от кой в по-различна, по-пъстра носия и парцали.

Носачи, магаретарчета, файтонджии, прислужници за временно ползване и веслари напираха към него с убеждението, че този необичайно облечен мъж навярно ще раздава и необичайни бакшиши. Той обаче избутваше всички с огромния си чадър, а когато това не бе достатъчно, пускаше в ход юмруци и лакти.

Тъй като Тунис сияеше толкова близо зад вълните на езерото, а той от известно време бе ограничен само на кораба си, пожела да удостои дългите си крака с едно здравословно движение — сиреч да отиде пеша до града.

Докато се помайваше бавно нататък и плъзгаше очи по всички направления, където имаше нещо за гледане, погледът му падна и върху една жена, която още преди туй бе забелязал на брега, и която очевидно също като него хранеше намерението да се разходи до града. Имаше представителен външен вид и младежки гъвкави движения.

— By Jove! — промърмори Линдсей — разкошна жена. Вероятно от някой знатен харем. Ама за съжаление съм сам и не говоря турски. Де да беше тук Норман или Херман! Но не — те щяха да ми грабнат тая султана изпод носа. Я да опитам дали не говори френски.

— Той свали на минаване високия цилиндър на сиви карета.

— Bonjour, mademoiselle![24]

— Bonjour, monsieur![25]

— Я гледай, вие говорите френски!

— Както чувате!

— Wonderful! Имате ли право всъщност да разговаряте с някой мъж?

Тя го изгледа учудено през булото.

— Тук действително ще бие твърде на очи, ако говоря с вас! — отвърна колебливо.

— Няма ли някое местенце, където по-добре бихме могли да побъбрим, отколкото тук?

— Желаете ли го, мосю?

— Yes — изплъзна му се отново на английски.

— Е, тогава ще ви кажа нещо. Изчакайте тук, докато продължа донякъде по брега, и после дайте знак на някой от тези лодкари. Качете се и му кажете само думата «Картаген».

— С каква цел?

— Руините на Картаген лежат там отсреща. Ще се отправим нататък, защото там ще бъдем ненаблюдавани!

— Well!

— А когато човекът ме настигне, посочете ме и му кажете «берабер алмак».

— Какво означава то?

— Да я вземем с нас. Той след това ще пристане и ще ме пусне да се кача.

— Marvellous![26] Well, само вървете! Аз ще си свърша моята работа.. Значи махам и берабер алмак! Хубаво!

Тя тръгна. Той не забеляза многобройните учудени погледи, които се приковаха в него — мислеше само за приключението, усмихнало му се така неочаквано тук. Дейвид Линдсей, разбира се, бе умна глава… ала импулсът към романтични преживявания често го караше да забравя всяка разсъдливост. Към това се добавяше и становището на европееца, който с думата туркиня или мохамеданка веднага свързва и понятието харем или голяма опасност. А всичко, що бе свързано с опасност и риск, него го привличаше.

— Среща сред руините на Картаген! — промърмори той. — Картагенците не са и предполагали, че сред техните руини ще подклаждам едно харемско приключение! Изискано приключение! Yes.

Сетне кимна на един лодкар и се качи. Мъжът се усмихна особено, когато неговият пасажер му назова думата «Картаген», и хвърли лукав, изпълнен с разбиране поглед към крачещото напред момиче. Изглежда вече бе посветен в тоя род тайни.

— Берабер алмак! — разпореди сър Дейвид, когато моментът настъпи.

Лодкарят веднага се насочи към брега и красавицата бе взета. Тя седна срещу англичанина.

Сега тръгнаха в по-бавен ход напреко през вътрешното езеро.

— Сигурно не сте турчин? — попита тя безобидно.

— No. Англичанин съм.

— О, Аллах, значи гяур!

— Не се стряскайте, моля! Ние християните не сме канибали. Yes.

— Това ме успокоява — отвърна тя по детински сериозно.

— Аз по-скоро съм готов да ви окажа всяка добрина. Трябва само да ми дадете възможност.

— О, Аллах, бих могла да ви я дам.

— По-напред обаче трябва да ми изпълните една молба. Предоставете ми удоволствието да зърна красивото ви личице. Та нали и вие виждате моето.

— Не знаете ли, че това е забранено?

— Yes. Зная. Но нали сме сами.

— Лодкарят…

— О, той ще мълчи като рибата във водата наоколо.

— Е, ще рискувам. Вие сте мъж, на когото може да се окаже такава услуга.

Тя раздели на две страни фереджето. Действително, беше красива. Устата бе пълна, страните леко окръглени, погледът прелъстителен. Момичето му хареса.

— Ее, доволен ли сте?

— Yes, много — отговори с цялата си искреност. — Я кажете, вашият харем голям ли е?

— Да.

— Колко са жените в него?

— Шест. Сред тях ние трите дъщери.

— Значи баща ви е притежателят?

— Да.

— Щастлива ли сте?

Тя го измери с изненадан, изучаващ поглед. Такъв въпрос явно не бе очаквала и се замисли как да се държи с този странен чужденец.

— Н…не — дойде едва след време колебливо от устата й.

— Well! Много добре! Отлично!

— Как? Вие се радвате?

— Yes. Дори много! Ще ви кажа причината, когато сме сами. Сега е твърде рисковано!

С това разговорът замря — за голямо неудоволствие на момичето, което нищо не можеше да проумее от поведението на англичанина. Не беше се влюбил в нея, това веднага й бе станало ясно. Но какво ли тогава искаше от нея?

Лодката пристана и Линдсей слезе със своята «султана». Тъй като предстоящото приключение бе приповдигнало настроението му, възнаграждението бе толкова богато, че лодкарят се подхили доволно в брадата си и изгледа почти съчувствено щедрия дарител.

Но сър Дейвид вече нехаеше за мъжа, а веднага се отправи с придружителката си към руините. Така не забеляза хитрия поглед, който весларят прати след него.

— Влезе в мрежата! — продума лодкарят на себе си. — Здравата ще се изръси, додето се отърве от бандата.

От тази страна на водния басейн местността не бе така оживена. Много рядко се мяркаше някой самотен пътешественик, който се скиташе из руините на толкова могъщия и богат някога търговски град Картаген.

След късо разстояние момичето спря.

— Сега ми кажете защо се радвате, че не съм щастлива! — започна тя без всяка подготовка.

— Well, защото при това положение лесно ще се съгласите с моето намерение.

— Какво намерение?

— Аз ще ви направя щастлива. Yes!

— Ще ме правите щастлива? И как се каните да я подхванете тая работа?

— Много просто, мадмоазел. Ще ви освободя от вашето скръбно обкръжение.

— Ще ме освободите?

— Well. Отвлека. Yes.

— От…влечете?

— Yes.

— От бащиния ми харем?

— Yes.

Момичето отново го проучва известно време с поглед. Сериозно ли говореше наистина? Толкова ли наивен беше в действителност, или само си даваше вид, че не забелязва как се подзема с него?

— Защо не потърсите за тая цел някоя англичанка?

Смаян от тоя глупав въпрос, носът му като че се удължи.

— В свободна Англия хареми и робство няма. Yes.

— Че да се ожените ли искате?

— Nonsense! Не да се женя! Само отвлека!

Сега изглежда тя схвана къде беше с него. Един ипохондричен англичанин, повече нищо! Който й идваше обаче направо добре дошъл и тя реши да влезе в тон на приумиците му.

— Но това ще е трудно, много трудно — каза, като продължиха пътя си.

— Well! Толкова по-добре. Но накъде ме водите?

— Виждате ли колоните там отсреща? В подножието им се намира една колиба — там ще бъдем сами и ще можем необезпокоявано да си поговорим.

— Кому принадлежи?

— На един много добър мой познат. Беше роб на татко, но като награда за неговата преданост той го освободи. Изчакайте тук малко! Ще ми се първо да надникна дали няма външни хора.

— Well, ще изчакам.

Тя тръгна, а сър Дейвид се облегна, изпълнен с очакване, на един могъщ каменен блок отпреди много столетия, не сваляйки очи от колибата, в която изчезна момичето. Мина доста време, преди отново да я види. Появи се заедно с едно друго момиче и един мъж и посочи към него. Огледаха го много старателно.

«Някакъв мъж? — помисли си той. — Well, ще има добър бакшиш, ако се държи разумно.» Сега неговата спътница се върна.

— Ее, как стоят нещата? — попита я напрегнато.

— Сигурността ни е гарантирана. Елате!

— Значи това беше освободеният роб на баща ви?

— Да.

— Но при него имаше някаква женска особа!

— Няма защо да се безпокоите. Това е скъпата ми сестра, която също като мен е направила една разходка към руините.

— А-а! О-о! Сестра! Симпатична ли е?

— Много красива даже!

— Млада?

— Две години по-млада от мен.

— Има ли си мъж или любим?

— Не.

— Well! Елате, хайде!

Колибата беше построена от грубо одялани камъни и в никой случай не създаваше впечатление за уют. Пред вратата стоеше бившият роб — длъгнест, мършав тип с кривогледи очи и загърнат в облекло, за което изразът парцали би бил най-охарактеризиращ. Видът му не будеше особено доверие, още повече че във въжето, което му служеше за пояс, бе втикнал два дълги ножа.

— Саллам алейкум! — поздрави той и се поклони смирено.

— Bonjour! — отговори Дейвид Линдсей. После извади една жълтица от добре натъпканата си кесия и му я подаде.

Физиономията на човека разцъфна в доволство. Той направи един още по-дълбок метан.

— Хиляди благодарности, мосю! — отвърна сега и той на френски. — Влезте в моето окаяно обиталище! Аз съм ваш закрилник и ще вардя никой да не ви обезпокои!

Линдсей се отзова на поканата. Трябваше наистина дълбоко да се приведе, за да мине през ниската врата. Вътрешността на колибата представляваше четириъгълно помещение, което не съдържаше нищо друго, освен една дълга рогозка, върху която за разкрасяване бе проснато чердже. В единия ъгъл се виждаха няколко потрошени гърнета и друга подобна мръсна посуда, а в другия се мъдреха някакви шишета и една винена чаша. Никакво отверстие не служеше за прозорец.

На черджето седеше младата сестра. Тя поздрави сър Дейвид на френски.

— Сестрата ми разказа за вас — каза. — Бъдете значи добре дошъл, макар че не бива да се показваме пред никого, нито пък с някого да говорим. Само заради сестра си ще направя изключение. Седнете!

Линдсей се освободи от шапката и чадъра и се настани плътно до нея на застелката, за да има място и за по-голямата сестра. Онази обаче не даде вид, че ще сяда. Погледна първо още един път през вратата и после попита:

— Знаете ли, че в Тунис е обичай да се приветства госта с добре дошъл?

— Обичаят навсякъде е такъв, а и вие вече нали го сторихте.

— Но още не сме пили с вас питието за добре дошъл.

— Охо, питие? Че къде пък го държите?

— Там в шишетата. Искате ли едно, та да можем да пийнем и ние с вас?

— Тъй да бъде.

— Ама собственикът на колибата е беден, не може да раздава виното даром.

— Excellent! Ще получа питие за добре дошъл и после ще си го платя. Well. Колко струва това шише?

— Десет франка. Много ли е за вас?

— Не мога да кажа още сега, тъй като не знам доколко го бива виното. Но като за ваша угода не е прекалено.

— Тогава платете?

— Ха… веднага?

— Да.

— Значи отсрочка до тръгването няма? Добре, ето парите, малко дяволче.

Той й даде десетте франка, а тя донесе едно от шишетата, напълни чашата и му я подаде.

— Ето, пийте! Аллах да ви съхрани за дълго!

— Well! Само пийте вие по-напред!

Тя надигна чашата и я изпразни на един сулук.

— Не лошо! — удиви се той. — Имате много добра глътка, почти като моя стар кормчия. Дайте сега и на сестра си!

— Не, ваш ред е. Вие сте гостът.

— Well! Давайте тогава!

Поднесе предпазливо чевръсто напълнената чаша най-напред до обонятелния си орган. Очите му се свиха, а подозрителният нос заснова нагоре-надолу. После надигна решително чашата и удари един бърз гълток. Последвалата физиономия не подлежеше на никакво описание. Тънките устни се сляха, като че бяха решили никога вече да не се отварят, а носът започна да се надига и свежда в серия бързи движения, сякаш бе дълбоко възмутен от неправдата, която му бяха причинили. А после последва изригване, което човек би могъл да нарече направо вулканично. Нещо разтърси цялото му тяло и той захвана на един дъх да кашля и киха. Докато на него сълзи му се стичаха по страните, двете момичета се кискаха високо и безсърдечно на болезнената сетнина от тяхното «добре дошъл».

— Какво толкоз има… абчиих!… да се кикотите, лудетини такива! — заруга той. — Та това дяволско… абчиих!… дяволско нещо гори… абчиих!… като пъкъл! И вие наричате това… абчиих!… наричате това приветствие за добре дошъл? Че от какво пък е направена тая напитка?

— От спирт.

— Е, да, да, това вече го почувствах! И от какъв само! Heavens! Ама какво още има вътре освен спирта?

— Портокалови кори, дива любеница и чесън.

— Дива… и чес… The devil, да не сте откачили? Тогава наистина не е за чудене, дето хапе като побесняло! И тая ракия я пиете като някой стар фелдфебел?

— Сестра ми също. Вижте!

При тези думи момичето подаде чашата на сестра си, която я гаврътна на един дъх.

— Е, на, това си е! фаринксите ви действително трябва да имат естеството на някой стар кончов от ботуш. Диви любеници и чесън! Десет франка!

— Да не би да ви иде твърде скъпичко?

— No. Заради вас — не. Ама бива ли вие като мохамеданки да пиете такова нещо?

— Естествено, та това не е вино.

— Тоя Мохамед можеше и да бъде по-разумен, ако ви беше разрешил виното, а запретил тая пъклена настойка! Wonderful! Такива нежни девойчета, пък къркат подобно чистилище! В Ориента човек наистина не бива на нищо да се диви. Yes.

Сега сестрата зае мястото си от другата страна и тъй като черджето не беше много дълго, тримата седяха плътно един до друг. На англичанина това бе все пак малко неприятно. Та нали в никой случай не си бе поставил за цел някакъв флирт. Него го интересуваше единствено харемското приключение, сиреч ако е възможно да отвлече някоя туркиня от харема й. Но сега в него се появи леко съмнение дали пък наистина е на правия път, защото тези две жени не му правеха впечатление да се чувстват нещастни, нито заслужаващи рискованото начинание на едно отвличане.

— Е, деца — каза той с малко угнетен тон, — доверчиви сте — да, това е вярно. Ама как собствено стоят нещата с отвличането?

Момичетата се спогледаха с разбиране.

— С нас тая работа ще е трудна, много трудна — отговори едната. Ние сме под ключ.

— Това хич нищо не значи. Впрочем нищо такова и не виждам. Та нали се шляете тук съвсем свободно!

— Ох, така е само привидно. Отдалеч иначе ни наблюдават много зорко.

— Също без значение. Необходимо е само да ви закарам до яхтата си и сте свободни.

— Това не е така лесно, както си мислите. Нас ни надзирават, без да го забележите. Не бихте стигнал с нас до кораба си.

— Хмм, харесва ми.

— Ние можем да бъдем отвлечени само от нашето жилище в града. Но баща ни е много бдителен и строг. Той ще ви убие, ако ви свари на местопрестъплението.

— Убие? Тая работа толкова леко няма да му се удаде. Yes!

— И после съществува още една пречка. Аз с други думи няма да се съглася да бъда отвлечена сама.

— Няма? Защо? Да не би да трябва да отмъкна всичките тия шест, за които говорихте?

— Не, защото три от тях са вече жени, и на това отгоре стари.

— Тогава нека си останат, където са си!

— Но ние другите три — сестрите — се обичаме и сме се заклели да не се изоставяме. Ако вие на един път не ни…

— By Jove! На един път три!

— Това условие е толкова тежко, че вие хич и не щете да знаете сега за мен, нали?

— Тежко? Nonsense. Ама как стои работата с третата сестра? За нея досега още нищо по-конкретно не съм научил. Тя млада ли е?

— Най-младата от нас.

— И красива?

— Най-красивата от нас.

— Well. Ще дойда да ви взема и трите.

— Давате ли дума, ръката си?

— Yes. Ето ръката. Но, деца, кажете ми сега и защо толкова копнеете да се махнете от къщи. Виждам все пак, че се разхождате с цялата си свобода. Имате си чудесния чеснов спирт с диви любеници — какво повече желаете от това?

— Първата и същинска причина е, че баща ни е истински тиранин.

— Магарето!

— Дава ни твърде малко да ядем.

— Е, е, не изглеждате чак изпосталели от глад!

— Освен това не можем да се понасяме с жените му. Те са дърти, свадливи и големи клюкарки. Мразят ни, защото сме млади и хубавички. По тая причина ни създават ядове, колкото си щеш.

— Добре! Сега вече разбирам: змийски зъби и нощни шапчици! Но по-нататък, та аз хич не знам как да ви наричам и се обръщам към вас.

— Забранено ни е да си казваме имената.

— На вас жените много неща са забранени, което не ви пречи да ги вършите.

— По-добре ни наричайте така, както вие искате.

— Това е романтично и ми харесва. Съгласен съм значи и ще ви дам имена. Тъй като съм се наместил между вас и работите ми потръгнаха като на патриарха Яков, който нали също отвел със себе си в родината две сестри, то казвайте се като тях — дясната Рахил, лявата Лия. Съгласни?

— Да!

— Хубаво! — продължи той. — Я сега да поговорим за намеренията си. Как си представяте вие нещата? Вкупом ли трябва да ви взема?

— Да, естествено.

— За да се оженя сетне за вас?

— Е-е, да не би не?

— No, не върви. Като християнин няма как да се оженя за туркиня, а за три толкова по-малко. Хубава история би била. И тъй, отбележете си добре: ще ви освободя на драго сърце и с най-голямо удоволствие… но да се оженя за вас — не мога.

— Нищо не вреди. Та нали има и други, много други!

— Heavens! — изтърси той.

— Не е ли вярно?

— Така е! Ама вие наистина ли сте на мнение, че трябва да вадя за други печените кестени от огъня?

— Не искате ли? Тогава ни оставете да си седим тук! Или се оженете за нас напук на всички пречки!

— Поврага! Heigh-day, какви ли очи ще облещят в клуба в Лондон, ако взема да се изтърся с вас трите! Но въпреки всичко ще ви отвлека. Заел съм се и ще го доведа докрай. Съвсем сам. Ще има да се чудят и маят!

— Кога ще стане тая работа?

— Най-добре още днес!

— Още днес? Как мислиш, Лия?

— Ти как мислиш, Рахил?

— Мисля, че ще е мъчно.

— Да, но възможно все пак.

— Само когато всички други спят.

— По-рано не. Сега обаче още нищо не можем да уточним. Не сме си у дома.

— Well! В такъв случай ви съветвам да си отидете вкъщи.

— Това ще е най-доброто. Но как можем да ви пратим хабер?

— Не знам. Би трябвало вие да го знаете.

— Имате право. Ох, де да можехте да посетите баща ни! Тогава всичко щеше да се уреди много по-просто.

— Че той посреща ли гости?

— Дори често. Но за съжаление не обича чужденците.

— Много глупаво от негова страна.

— Да, много умен нашият баща не е, но… алчен за пари, и това е може би слабото място, за което можете да се заловите.

— Как тъй?

— Трябва да му дадете малко пари.

— Бакшиш?

— О, бакшиш човек дава само на някоя по-нискостояща персона. С това така бихте го оскърбил, че нашият план завинаги ще стане неизпълним.

— Well. Отказваме се значи. И какъв е всъщност тоя стар киселяк?

— Търговец на скъпоценности.

— Има дюкян?

— Не. Та тъкмо там е работата, я. Той се оттегли от занаята. Купува и продава единствено още от чиста страст. Мнозина от тези, които идват при него, биват отпращани. Той никому не показва своите съкровища, прави се на заклет сиромах и изнася на показ само няколко неща. Те обаче често са големи рядкости. Който го разбере, той е неговият човек.

— Аз също обичам рядкостите.

— Искате да опитате?

— Yes.

— Но такива рядкости са много скъпи?

— Е, колкото едно кралство все пак няма да струват.

— Трябва да напипате ахилесовата му пета, не бива, в името на Аллах, да се скъпите и пазарите; по тоя начин ще си спечелите уважението му. Може би дори ще ви покани да пиете кафе с него в двора.

— Това някое голямо отличие ли е?

— Да. Той го прави много рядко; на един франк никога не е оказвал тази чест. Получите ли обаче вие поканата, спечелили сме.

— Как тъй?

— Тогава ще можем да ви съобщим как да ни изведете от къщата. Зад мястото, на което гостът обикновено седи, има една предназначена за жените решетка. Стане ли по някое време татко да се отдалечи за малко — а ние ще му дадем съответния повод, — ще останем сами и тогава ще ви запознаем с нашия план.

— Много добре! Но ако не се отдалечи?

— При това положение скришом ще ви мушнем една бележка, в която ще бъде записано всичко необходимо.

— Хубаво. А как се казва старият?

— Али ефенди. Ама вие не бива на никого да споменавате името му, нито пък да питате някого за него.

— Защо не?

— Това би ни издало, тъй като вие носите биещо на очи облекло. Когато ние, трите сестри, сме изчезнали, никой не бива да си има представа накъде сме побягнали.

— Но как ще открия жилището ви, като не бива да питам за него?

— Следвайте ни отдалеч и наблюдавайте къде ще влезем.

— Добре, ще дойда.

— Но не преди да се е стъмнило напълно. В противен случай татко ще ни види, когато застанем зад решетката. А сега нека да си доизпием и да вървим!

Рахил и Лия пресушиха после шишето сами, понеже той отказа да вземе повторно участие. После тръгнаха.

Двете момичета отидоха до езерото и наредиха да ги прехвърлят. Линдсей също нае един лодкар и слезе на сушата веднага след като двете красавици напуснаха ладията.

В сър Дейвид заговори разкаянието, задето се впуска в една такава авантюра; от друга страна обаче той не беше човекът, който ще се спре на половината път. Освен това бе дал дума на момичетата и я бе скрепил с ръкостискане… Не, назад не можеше да се върне. Пък и от тая история може би щеше да произлезе някое преживяване, от което по-късно да не е нужно да се срамува.

Естествено минувачите отново гледаха с удивление след него, ала той пет пари не даваше за това, и следва момичетата по няколко от тесните, криви улици и сокаци, докато се вмъкнаха в една врата.

Чак тогава Рахил обърна глава и му кимна. Верен на уговорката, той отмина равнодушно, като че къщата въобще не му влизаше в работата. Но тайно я огледа много внимателно.

фасадата създаваше впечатление за някой стар, порутен дувар. Нямаше ни едно-едничко отверстие, освен вратата. Това бе всичко, което можа да констатира. Подобно построена бе и съседната къща, край която свиваше тясна уличка. Той навлезе в нея. Там сигурно имаше градина, ала зидът бе твърде висок, за да може да надникне през него.

— Интересна ситуация! — рече си ядосано. — През пътната врата не мога да ги изведа, значи трябва да се излезе отзад и през тази съседна градина. Откъде обаче да взема необходимата за целта стълба? Е, и бездруго трябва да чуя първо какво ще кажат момичетата.

Той си впечати улицата и къщата, така че да е сигурен, че ще ги намери вечерта. Дотогава не оставаше много. Ето защо намери едно обзаведено в европейски стил кафене и пуши и пи там, докато започна да се смрачава.