Дервишът

Осемнадесета глава В колибата на негъра

След като се сбогува с плантатора и дъщеря му, Сам Хоукинс се върна отново при Дик и Уил.

— Къде пък се дяна толкоз? — изръмжа укорително Уил. — Чакаме те вече цели две вечности. Май си налапал въдицата по малката, с която разговаряше там отсреща, а?

— Да. Всичко мина много бързо. Хи-хи-хи-хи! Виждане, влюбване, признание, годеж — всичко на един път. Тя ще потегли с мен из Запада като моя скуав, ако не се лъжа. А вие си оставате с пръст в устата.

— Я не дрънкай дивотии!

— Виж го пък ти тоя грийнхорн! Дивотии… Сам Хоукинс няма място под скалпа си за дивотии!

— Обърна ли внимание на господаря на плантацията за довечера?

— Да не би да мислиш, че съм му разправял за прабаба ти? После ще се върнем при него, за да проведем военен съвет! Но сега ще потърсим преди всичко нашия добър мастър Уолкър. Хайде!

Продължиха пътя си със Сам начело.

Той беше превъзходен скаут. След два часа и отгоре той дори на открития път установяваше следите, които преследваният беше оставил. Така излязоха от градината и стигнаха до захарната плантация, която пътят разделяше.

Далеч в полето, досами хоризонта, се простираше гора, отделни храсталаци продължаваха да се изнасят напред. Там тримата съгледаха колибата на Боми.

Сам Хоукинс спря, обследва местността и поклати няколко пъти глава нагоре-надолу.

— Онова без съмнение е колибата на нигъра — промърмори повече на себе си, отколкото на приятелите, — а този път води право като конец до нея. Възползваме ли се от него, определено ще ни видят още отдалеч и Уолкър ще бъде изгубен за нас. Трябва следователно да се промъкнем дебнешком. Това ще стане най-добре, ако заобиколим захарната плантация, която е поръбена от храсталаците, и ако се придържаме към тях, няма да ни забележат, ако не се лъжа. Елате!

Те го последваха безпрекословно и след малко повече от четвърт час бяха вече скрити в един периферен гъсталак, откъдето можеха удобно да обгръщат с поглед и да достигат с пушечни изстрели задната страна на колибата. Тя отстоеше на разстояние може би осемдесет крачки. Междинното пространство бе заето от няколко гъсти шубрака и групички храсти.

— Вие останете сега тук! — разпореди Сам. — Аз ще се промъкна по-напред и ще опитам да достигна храстите, които растат срещу вратата. Видите ли ме в опасност, пратете ми куршумите си на помощ.

Той изпълзя от скривалището и продължи предпазливо от храст към храст, докато достигна храсталака, който се намираше най-много на шест крачки от вратата. Той представляваше храстоподобен чер бъз, преплетен с дива лоза, и предлагаше — веднъж само да се вмъкнеше човек в него — отлично укритие дори посред бял ден. Сам Хоукинс много скоро изчезна във вътрешността и съумя така ловко да се устрои и прикрие с клони, че само очите на някой опитен уестман биха могли да го открият.

Колибата беше изградена от така наречените logs[60], здрави, масивни дървесни стволове; покривът също се състоеше от могъщи стебла. На всяка от четирите стени бе пресечено по едно малко отверстие за прозорец. Вратата водеше, както там често се прави, от задната страна към вътрешността. Тя, както и кепенците, се отваряше навън и бе скована от здрави, двойни наслагани дъски.

Всичко това Сам Хоукинс огледа много внимателно.

— Хм! — изръмжа той в брадата си. — Добре че вратата и прозорците се отварят навън. Така човек може да ги залости и квартирантите да останат пленени като водни плъхове в дупката си на брега. Аз ще…

Спря по средата.

Вратата се отвори с блъскане. Излезе един негър и закрачи около колибата, оглеждайки се предпазливо на всички страни. Когато се върна от другата страна, извика през вратата.

— Наред е. Никакъв човек наблизо. Излизай, Даниел!

Появи се втори негър, облечен в материя на сини райета, босоног и гологлав. Той спря и се огледа също така мнително.

— Тъпо е, дето човек нито може даже да говори разбрано при теб — възропта. — Кой още е всъщност при теб?

— Това не те засяга. Ти ми каза вестта си и аз ще участвам, а каквото имаш още да ми съобщиш, можеш да го кажеш сега. Онзи там вътре няма как да ни чуе.

— Той тая вечер още ли ще е тук?

— Не вярвам.

— Това е добре. Не са ни необходими свидетели, нашият първи план беше отличен, но главатарят го промени. Тъй като аз много добре те познавам, а и ти вече си ни вършил разни други услуги, бях пратен при теб да събера информация. Ще дойдем тук точно в девет часа.

— И кога ще се спуснем към замъка?

— Зависи от обстоятелствата и ще го определи Кървавия Джак. Имаш ли достатъчно ракия?

— Повече отколкото гърлата ви могат да понесат.

— Добре. Разкарай значи оня обесник вътре, та довечера да сме сами!

Той изчезна към гората, за да подири там прикритие.

Съдържателят Боми постоя още малко и после влезе отново в колибата. Сам Хоукинс не сметна за уместно да проникне сам във вътрешността. Той беше убеден, че Уолкър е вътре и не искаше да допусне да се стига до битка, която би могла да погуби целия им план. Ето защо изпълзя от скривалището си и обходи внимателно дървената колиба, стремейки се да долови някакъв издайнически шум, ала не чу нищо. После се върна обратно при вратата, притисна се плътно до стената и махна на спътниците си. Със знаци им даде да разберат, че трябва да се промъкнат възможно по-незабелязано.

Но за Уил Паркър приготовленията бяха продължили твърде дълго. Той не обичаше прекалената предпазливост, а бе повече за една действена атака и счепкване.

— Сега нали е все едно дали ще ни видят — замрънка той. — Влезем ли веднъж вътре, всичко бездруго ще е наше.

— Сам ще се кара.

— Pshaw! Той прекалено много се церемони. Сега пак пропиля цяла камара време и за какво? Да си лежи там из храстите и да зяпа дъртия нигър. Смешно!

С тези думи той закрачи открито към колибата и на Дик не остана друг избор, освен да го последва. Още не бяха стигнали до Сам и вратата, която бе само открехната, шумно се затръшна и зарези.

— Проклятие! — изшептя Сам Хоукинс. — И какво пък ви скимна, типове, да търчите така открито? Да не би да си мислите, че на тоя коптор са избити четири прозореца само за да се наднича вътре, но не и обитателите да надзъртат навън?

Който иска да улови някоя птица, трябва да се промъкне потайно, а не да се втурне открито с такава парлама, както го сторихте вие, ако не се лъжа!

— Е, птицата, която искахме да имаме, навярно няма да ни се изплъзне. Надявам се само да се намира в тоя стар кафез. Уил Паркър посочи кисело колибата.

— Че ти си бил голям умник бе, старо! — подигра се Сам Хоукинс.

— И как се каниш да я заловиш, а?

— Е, ами просто влизаме и я измъкваме!

— Като хората само от съчувствие към един такъв непоправим грийнхорн, какъвто си ти, ще отворят вратата и най-любезно ще го поканят да влезе. Хи-хи-хи-хи!

— Тогава ще разбием вратата!

— Опитай! Нямам нищо против, ако искаш да получиш куршум в главата.

— Да не си мислиш, че нигърът ще стреля? Няма да посмее!

— Pshaw! Той е собственикът на къщата и може да отваря само на който е добре дошъл за него. Ако бяхте проявили нужната предпазливост, то сега щяхме да стоим там вътре, а рибата да се мята на въдицата ни.

— Той всъщност наистина ли е вътре?

— Да. Двамата, които току-що подслушах, говориха за него.

— И коя пък беше другата чернилка? Сигурно някой негър на Уилкинс?

— Good luck! Великия Маниту да ти просветли пипето! Той беше един от черните, които подслушах вчера в гората при бандата на Кървавия Джак. Познах типа, когато излезе, по раираните парцали, които е навлякъл на тялото си. Но дори и да не бе такъв случаят, пак щях да знам къде съм. Той говори с Боми за Джак. Ако си бяха имали представа, че Сам Хоукинс се таи в храсталака, сигурно щяха да си сдържат муцуните.

Уил Паркър клюмна глава, докато Дик Стоун изслуша ухилен изчерпателния доклад на стария трапер и кимна доволен.

— Великолепно, че си го чул, Сам!

— Но по никой начин не бива да допуснем да се разбере, че някой е подслушвал! Иначе ще ни теглят една дебела черта на сметките.

— А как ще влезем сега в колибата?

— Ще трябва да опитаме дали ще ни пуснат.

— Ами че почукай тогава!

Сам Хоукинс направи удивена физиономия.

— Аз? — попита. — С ума ли сте? Да не си мислите, че двамата типа в колибата са видели и мен така хубавичко като вас?

— Но сега са чули шептенето ни.

— По тяхно мнение то идва от вас двамата. Че Сам Хоукинс в собствената си персона е тук, те не знаят. Та почукайте значи вие и ако преговорите не доведат до целта, ще си тръгнете открито, както дойдохте! Предполагам, че те ще ви последват после, за да видят дали наистина си отивате. В този случай аз ще се шмугна бързо в колибата и ставам неин господар. Вие ще се върнете сетне тайно в храсталака, в който се криехте преди малко. Останалото после си е ваша работа. Но при всички случаи бихте могли да стигнете от вашето скривалище колибата с куршумите си и да пратите няколко мерки олово, ако поиска да офейка.

Дик кимна одобрително.

— Сам, ти наистина си умна и хитра глава.

— Мислиш ли? Да, трябва поне аз да си събирам ума, след като с такива грийнхорни като вас нищо не може да се направи, хи-хи-хи-хи! Та чукайте значи! Само не давайте да се разбере, че очаквате търсеният да е в колибата! Трябва да им вдъхнем увереност, ако не се лъжа.

Опиянен от лъчезарната красота на младата плантаторка, Уолкър достигна незабелязано малкия блокхаус и завари вратата отворена. Крадци тук нямаше, тъй като щедрата природа в онези местности позволява дори на най-бедния кажи-речи без труд да придобие онова, което е необходимо в живота му като прехрана и потребност. Най-много можеха да се опасяват хората от чуждите банди, които от време на време караха да се заговори за тях из Юга, ала след всеки удар те веднага и задълго изчезваха от зрителното поле.

Седнал на един пън, служещ му като любимо кресло, Боми пушеше от дървена лула собствено производство тютюн, чиято миризма би могла да хвърли в безсъзнание и бизон. Нервите на такива хора са здрави като желязна тел.

— Good morning, sir! — поздрави Уолкър-Хопкинс. Боми не отговори. Вежливият поздрав на бял към един презрян черен пораждаше у него подозрение.

— Добро утро казах! — повтори Уолкър с остър тон.

— Чух — отвърна Боми равнодушно.

— Имате ли една ракия за мен?

— Не.

Боми и сега не се помръдна от кютюка си. Беше широкоплещест и надарен с прекомерно дълги ръце и крака. Лицето му беше прорязано от едра шарка, а очите излъчваха втренчен, коварен израз.

Посетителят застана с разкрачени крака пред него; сърдитите маниери на негъра изглежда повече го развеселяваха, отколкото оскърбяваха.

— Значи нямате за мен нито глътка? И защо?

— Не ви познавам.

— Но аз пък искам ей така да изпия с вас един джин или едно уиски и понеже вие го правите само с познати, ще остана, докато ме опознаете.

Уолкър никак не беше сговорчива натура, ала в случая се касаеше на всяка цена да спечели предразположението на Боми.

Върху забити в земята колове бяха заковани дъски — така се оформяха маси и пейки, достатъчни за отбиващите се тук редовни клиенти. Уолкър седна на една от пейките и просна непринудено краката си на масата по маниера на янките.

Боми го гледа минута-две спокойно, после се изправи.

— За колко дълго смятате да се установите тук, милорд?

— Толкова дълго, докато станем добри познати.

— Това навярно никога няма да стане, защото след по-малко от две минути ще излетите през вратата.

— Не ми се вярва.

— Веднага ще го повярвате. Я си махнете краката от масата, че да не ви подпомогна!

Той понечи да посегне към краката на белия, ала онзи ги придърпа бързо към себе си.

— Вярно бе, човекът го обърна на сериозно! — ухили се той. — Е, това ми харесва! Виждам, че сте куражлия. Я ми кажете, няма ли да ви е приятно да спечелите две златни монети или дори три?

Очите на черния проблеснаха.

— С най-голямо удоволствие, ама сто са още по за предпочитане.

— Добре казано, my black boy[61]. Лесно биха могли да станат сто, стига във ваше лице да опозная един полезен мъж.

— Исусе… сто? Ах, милорд, сложете си спокойно краката пак на масата! И изобщо можете да си ги турите, където ви е угодно. Та какво искате от мен?

— Най-напред една ракия.

Негърът отново сбърчи чело.

— Проклетата ви ракия! Нима не можете да пиете нещо друго? И какво ли, ако ви праща маса Уилкинс да ме подложите на изпитание!

— Че толкоз ли пък се страхувате от мистър Уилкинс?

— Страхувам! Аз? Pshaw!

Той повдигна рамене и направи мимика, изразяваща дълбоко презрение.

— Че защо тогава ще питате за него, след като му нямате страха?

— Защото много държа на доброто съседство. Мастърът забрани на хората си да идват при мен и макар и хич да не ми пука от него, той все пак може да ми навреди… ето защо се съобразявам поне малко от малко с неговата воля.

— И ме считате за негов шпионин?

— Напълно е възможно все пак.

Гостът стана от пейката и сложи ръка на рамото му.

— Негов шпионин? Казвам ви, той не може да има по-голям враг от мене. Пита се само дали ще пожелаете да ми помогнете, ако става дума да му се отиграе някой номер.

— Значи се касае за някакъв номер? Това не е достатъчно.

Върху широките му бърни легна демонски израз.

— О, не е недостатъчно то! От номер до номер има голяма разлика. Това може да бъде номер, който да го лиши от честта и живота.

— О, Исусе, Исусе!

— Да, признавам ви го открито.

— От честта и живота?

— Да се надяваме. Но на първо време съм турил око на неговия имот.

— На цялата плантация?

— Да, доста дълго я е притежавал. Искате ли да ми помогнете?

— Помагам на всеки, който е срещу проклетия Уилкинс, стига… да си плати добре.

— Пари няма да липсват, приятелче. Затворете вратата там, че да не ни изненада някой! Не бива да ме виждат тук при вас.

— Защо? — попита Боми, като тикаше резето на вратата.

— Ще ви разкажа, когато ми дадете някоя глътка.

Боми повдигна един дървен капак в ъгъла, под който се намираше четвъртита дупка. Извади едно шише и две чаши и седна с тях срещу белия.

През това време Уолкър се бе огледал в помещението — то заемаше целия блокхаус. Две маси с четири пейки, пъна, на който бе седял преди малко негърът, едно огнище с две гърнета и един тиган, дупката с няколко шишета и чаши, една брадва, два-три ножа, някакъв стар чадър, в единия ъгъл постеля от шума, а в другия купчина дърва за огрев — това бе всичко, което забеляза.

Огнището се намираше под един фронтонен прозорец, през който се изтегляше димът; комин нямаше. Таван също нямаше — заместваше го покривът. Подът се състоеше от здраво утъпкана земя.

Боми улови оглеждащия поглед на своя гост.

— Харесва ли ви моят палат? Като в Ню Йорк или Ню Орлиънс наистина не съм подреден.

— И хич не е и необходимо. Но едно нещо бихте могъл все пак да имате при цялата тая скромност — нещо, от което мъж като вас сегиз-тогиз се нуждае.

— Имам си всичко, от което се нуждая — каза Боми с хитра усмивка, докато гостът вдигна наздравица.

— Даже скривалище?

— Да, сър.

— Но не тук в колибата!

— Как стигнахте до това заключение?

— Би трябвало все пак да се види някаква следа от него.

Негърът се изхили подигравателно.

— Да се види следа от него? Хубаво скривалище би било, което един външен човек може да ти открие още след пет минути! Че тогава би трябвало да съм направо гламав.

— Damned, и къде пък ще е това фамозно скривалище?

— Прекалено много питате. Тук сте едва от няколко мига и аз още не ви познавам. Не бива да очаквате наистина, че…

Уолкър махна с ръка и се ухили насмешливо.

— Добре де, добре! Радвам се, че сте толкова предпазлив, от което толкова повече се покачва доверието ми към вас… Но почти не е за вярване. Четири голи стени, гол покрив… и тук да имало и скривалище?

Той огледа още веднъж вътрешността на колибата, изследва после кревата и купчината съчки, бръкна и в едва три фута дълбоката килерна яма, пристъпи дори до огнището да разръчка пепелта — напусто.

Боми следеше усилията му с гордо удовлетворение.

— Нали? — каза той. — Боми е умен? Има скривалище и никой не може да го намери.

— Значи във ваше лице действително съм попаднал на подходящия човек. Защото може би ще се наложи да ме скриете за кратко време.

— От кого?

— Е, ще говоря с вас открито, макар иначе да не навирам толкова бързо работите си под носа на някой.

Той си наля нова чаша, гаврътна съдържанието и напълни и тази на негъра. После физиономията му прие поверителен израз.

— Вярно ли е, че мистър Уилкинс имал брат?

— Действително. Аз бях негов камериер. Когато умря, разпореждаше в завещанието си да бъда освободен и Да получа като собственост тази колиба.

— Не е ли имал и по-старият Уилкинс деца?

— Само един син.

— Той жив ли е още?

— Това не знам. Тръгна на пътешествие и до ден-днешен не се е върнал.

— Накъде?

— Така и никога не разбрах, но чичото и братовчедката сигурно ще знаят.

— Какви ви бяха отношенията с него?

— Много лоши. Той беше пълна противоположност на своя баща и никога не можеше да ме понася. Получавал съм някой и друг ритник от него.

— Значи не би било особена радост за вас да го видите отново?

Боми сви юмруци и оголи зъби, но замълча.

— Хм, приятел, той е жив и тъкмо сега е пратил трима от най-добрите си приятели да ви направят една визита.

— Какво говорите, милорд! Кои са тези типове?

— Трима ловци. Единият се казва Сам Хоукинс, а другите…

— Да не би Детелиновия лист? — прекъсна го негърът бързо.

— Познавате ли ги?

— От много разкази.

— Те идват, както мисля, с тайна заръка от младия Уилкинс. Знаят, че и аз съм тук, за да им осуетя плановете, и ето как е възможно още днес в предобеда да ме потърсят. Затова ми е приятно, че имате добро скривалище.

— Разбирам, но…

Той запъна и се загледа замислено в земята. Разказаното от непознатия не му бе достатъчно, твърде неясно беше. Уолкър го почувства много добре. Трябваше да приведе още някой друг довод, а най-основателният винаги е бил този, към който той сега прибягна. Бръкна в джоба си и измъкна една кесия, през чиито бримки проблясваха безчет златни монети. Извади една и я подаде на негъра.

— Ето ви, Боми, един малък задатък, в случай че пожелаете да станете мой камарад.

Черният посегна алчно, ала другият още по-чевръсто дръпна ръката със златото.

— Търпение само… първо ръкостискането! Подаде ръка, Боми я тръсна крепко и получи после парите.

— Злато, злато, злато! — ухили се той. — И аз мога да спечеля още повече?

— Още много повече, ако ми служите надеждно и вярно.

— О, аз съм много верен. Аз ще се бия за вас. Аз ще умра за вас. Аз ще сторя всичко за вас!

— Виждате значи, че мога да ви възнаградя, и ще ви възнаградя, ако…

Отвън прозвуча конски тропот. Някакъв ездач спря при предната страна на колибата и плесна с камшика по перваза на прозореца.

— Боми, стари гарване! Къде си се дянал? — извика.

— Zounds! Тоя човек дали няма да влезе? — попита Уолкър угрижено.

— Не. Това е маса Лефлър. Той минава на кон оттук почти всеки ден.

Отиде до прозореца.

— Да, маса, Боми е тук!

— Донеси ми един джин!

Негърът напълни чашата и я занесе вън. Уолкър се надигна и пристъпи към прозореца. Видя ездача и чуваше и разговора, който онзи поведе с Боми.

— Маса иска да отиде при маса Уилкинс?

— Да, стара нощна сянко.

— И при мис Елми?

— Какво те засяга това?

— Мен? О, нищо, нищо!

— Ама правиш една проклета лукава физиономия! Какво ти е залегнало на езика?

— Сега не, сега не, маса. Когато маса е говорил с маса Уилкинс, тогава!

— Говорил? За какво и за кого?

— За мис Елми.

— Luck-a-day[62], Боми! Ти май наистина таиш нещо! Любопитен съм да го узная.

— Не, сега не, но… после!

— Добре. Тогава и аз ще ти кажа, че още в този час ще говоря с мастър Уилкинс.

— Сега! О, Исусе, Исусе! Много добре знам какъв отговор ще получите.

— И?

— Нека мис Елми сама ви го даде! Ще пиете ли на връщане още една чашчица?

— Защо?

— Защото тогава ще ви кажа онова, което сега още не мога да ви кажа.

— Добре, ще дойда.

Той сбута коня си, без да поздрави, а негърът се върна в колибата.

— Кой беше мъжът?

— Маса Лефлър, плантатор, нашият най-близък съсед. Маса Лефлър е влюбен в мис Елми, дъщерята на маса Уилкинс.

— Behold! И сегашната му визита вероятно има целта да поиска ръката й?

— Да, но ще бъде отхвърлен.

— Защо?

— Ако няма мотиви, говорещи в негова полза, за които аз не знам, той ще бъде отпратен от Уилкинс. А дори и Уилкинс да се съгласи, то мис Елми все пак ще каже не, защото тя обича друг.

Тъй като Уолкър бе видял красивото момиче, прие присърце разговора.

— Да. Това е маса Адлер, немският главен надзорник на плантацията. Той минава за храненик на фермера.

— Проклятие! Това е лошо за Лефлър.

— Да. Лефлър ще бъде отблъснат.

— И после?

— Той ще намрази маса Уилкинс и ще си отмъсти. Боми познава маса Лефлър много добре!

Уолкър направи замислена физиономия и се загледа известно време пред себе си.

— Лефлър богат ли е?

— Много.

— Хрумна ми една идея. При връщането си той дали ще каже открито, че е бил отхвърлен?

— Защо не? Той добре знае, че ще намери в мое лице един добър съюзник за отмъщението си.

— Може би и в мое. Дали не бихте могъл да го поканите да влезе?

— Да, ако искате да говорите с него.

— Само в случай че е отхвърлен, иначе не.

Разговорът се проточи още доста време. Сетне на вратата, която Боми отново бе зарезил, се почука.

— ’s death! Някой идва — прошепна Уолкър загрижено. — Кой ли е?

Черният отиде до вратата и погледна през една тясна цепнатина.

— Това е Даниел, един мой познат — нашепна.

— Той не бива да ме види. Къде е скривалището?

— Елате!

Той пристъпи до огнището. То се състоеше от дълга, широка каменна плоча. Задната й страна бе вмъкната в стената, а другите три страни се опираха върху три дъбови ствола, отрязани сурово от дървото, които бяха положени хоризонтално и имаха малко по-голяма дебелина от тази на един мъж. Негърът избута левия от двата странични пъна.

— Сигурно не сте си го помислил? — ухили се той.

Пространството под огнището беше кухо и толкова дълбоко, че дори някой едър мъж би могъл да седне удобно вътре. Въздух за дишане имаше достатъчно.

— Luck-a-day! — удиви се гостът. — Това е скривалище, по-добро от което не можеш намисли.

— Пъхайте се тогава бързо вътре! Даниел пак чука. Ще помисли, че не съм тука и ще си тръгне.

Уолкър пропълзя вътре. Негърът притъркаля отново кръглия ствол на предишното му място, после отвори вратата и пусна негъра Даниел.

Същевременно сложи пръст на устата си, като знак да не говори високо, седна с него в най-отдалечения от оджака ъгъл и заговориха шепнешком. Дълго си шепнаха те за намерението на Кървавия Джак, ала скритият под огнището мъж не можеше да разбере нито дума.

Най-сетне Боми изпрати черния Даниел до вън — това беше мигът, когато Сам Хоукинс ги подслуша. Когато влезе вътре, Боми забрави да заключи вратата, а отиде до огнището да отстрани дъбовия пън.

Това стана бавно и отмерено, така че Сам вече беше обходил къщата, когато Уолкър изпълзя от скривалището. Погледът му падна върху притворената врата.

— Защо сте…

Той спря изплашено по средата. «Защо сте оставил вратата отворена?» бе искал да каже, ала въпросът замря в устата му, защото през процепа видя да приближават Дик и Уил.

Изтърча до входа и тикна резето. Боми разбра, че наблизо трябва да има някой и побърза да отиде до прозореца. Стигна достатъчно навреме, за да мерне двамата ловци при последните им крачки.

— Кои са тези типове? — прошепна.

— Дик Стоун и Уил Паркър. Значи и Сам Хоукинс няма да е далеч.

— Е, в такъв случай преследвачите ви вече са тук.

— Да. Не ги пускайте, за Бога, да влязат!

Той се наведе към малката цепнатина и погледна навън.

— Виждам само двамата. Но главата си залагам, че Сам Хоукинс, тая хитра лисица, е с тях. Само се е притаил някъде.

— Откъде пък ще знаят, че сте тук?

— Трябва да са открили следите ми. Пак повтарям, не ги пускайте вътре!

— Как си го мислите? Тъкмо заради вас трябва да ги пусна.

— Глупости! Та тъкмо заради мен трябва да останат вън! Вие сте тук стопанинът. Бихте могъл да ги отпратите.

— Да. Но тримата ловци са твърде умни. Ще се направят, че си тръгват, пък ще залегнат нейде наблизо в засада. Така ще се получи обсада и в крайна сметка все пак ще ви пипнат.

— Какво ще ме посъветвате?

— В скривалището! Бързо, живо!

— Няма ли да ме издадете?

— И през ум не ми минава!

Но Уолкър не му вярваше. Той измъкна още две златни монети и ги тикна в ръката му.

— Ако не ме открият — прошушна, — ще получите още пет.

— Бързо вътре!

— Хола! Отваряйте! — прозвуча отвън гласът на Уил Паркър.

За няколко мига Уолкър се напъха под оджака. Боми пристъпи към вратата.

— Кой е там?

— Клиенти.

— Колцина?

— Двама.

— Охо! — опипа почвата Боми. — Да не би пък трима!

Възникна пауза. Отвън се зашепна.

— Колко сме — поде наново Уил Паркър, — може да ти е все едно. Отваряй, човече!

— Кои сте всъщност?

— Проклет да си за твоето любопитство! Това ли е начинът да се разпитват честните люде? Искаме да изпием по глътка. Ясно?

— Влизайте тогава!

Боми избута резето. Тримата ловци влязоха — Сам Хоукинс видя, че планът му се разстройва и реши да действа според ситуацията.

Да влязат и да се огледат с един-единствен поглед, това, разбира се, беше едно и също. Тримата насядаха край една от масите и ролята на питащия бе предоставена на умния Сам.

— Дай ни по едно сутрешно питие, черньо! — разпореди дребосъкът. — Все ще ти се намери нещо, дето да стопли стомаха на един стар ловец, а?

— Ще стигне.

— Не се съмнявам. Тук има цяла пълна винарска изба. Той пристъпи до отворената дупка, после коленичи и даде вид, че иска да разгледа марките на шишетата, ала проучи с опитващи ръце четирите стени и дъното. Един знак уведоми спътниците, че не е открил нищо. Върна се на мястото си и посегна към чашата.

— Налей си и ти едно да се чукнеш с нас, черньо! Върви ли добре алъш-веришът?

— Горе-долу.

— Вижда се. На когото плащат със златни монети, няма причина да се оплаква от тежки времена.

Уолкър чу тези думи. Студена пот изби от всичките му пори. Боми също се изплаши. В бързината той бе забравил на масата последните две златни монети, които получи. Постара се да си придаде непринудена физиономия, чукна се със Сам и прибра парите в джоба.

— Щяхте да имате право, ако това беше днешният ми приход. Всеки ден две златни монети, би било много добре!

— Имал ли си днес вече гости?

— Да.

— И колко?

— Липсват няколко до сто.

— Вярваме ти и без да се кълнеш. Но далеч по-приятно би ни било, ако ни дадеш конкретен отговор. Смятахме, че ще срещнем при теб един добър наш познайник.

— Кой е той?

— Ти също вече си го видял. Името му е Уолкър или Хопкинс.

— Уолкър, Хопкинс? Никога не съм ги чувал тези имена тук, маса.

— Не си? Хм, да си оставил веднъж за миг колибата сама?

— Не.

— Не? Иначе бихме си помислили, че по време на отсъствието ти той се е вмъкнал вътре и се е скрил без твое знание.

— Това е невъзможно. Къде ли би се скрил тук човек?

— Под постелята там, да речем.

— Погледнете!

— Или под дърветата?

— В такъв случай ще си е избрал много неудобно място.

— Вярно, но ние все пак искаме да хвърлим едно око дали не е тъй.

Тримата ловци претършуваха шумата и вършините много внимателно, ала не откриха нищо. Черният ги наблюдаваше, изпълнен със страх. Какво ли пък да им текнеше мисълта да изследват и огнището? Но това той би могъл да предотврати.

Взе стиска съчки, хвърли ги на оджака, запали ги и излезе след това с едно гърне да напълни вода.

— Поврага! — изруга Дик. — Къде ли се е напъхал оня? Трябва да е тук!

Сам му направи знак.

— Та нали веднага ви казах, че той не е в Уилкинсфийлд. Нали би трябвало в такъв случай да намерим и кануто. Той е продължил да гребе надолу по реката. Сега само пропиляхме скъпоценно време и трябва да се разшаваме, за да го наваксаме. Влезе ли черният, плащаме и потегляме.

Боми дойде и закачи гърнето над огъня. Раздуха пламъците да предизвика силно пращене, та да не може да се чуе евентуално кашляне или кихане от страна на скрития. После се обърна радушно ухилен към Сам Хоукинс.

— Сега си грея грог. Надявам се, маса ще останат да пият едно с мен.

— Благодаря, задръж си помията, черньо! Ще сме радостни да оставим зад себе си окадената ти съборетина.

Сам пита за сметката и плати. После тримата ловци се отдалечиха по посока гората. Там спряха — от колибата вече не можеха да бъдат видени — зад храстите.

— Ти ни даде знак — каза Уил. — Значи и ти мислиш, че оня се крие вътре?

— Съвсем сигурно!

— Но къде?

— Дявол знае! Трябва да има някаква бърлога из съборетината. Ама пък земята беше така здраво утъпкана, че даже следа не можеше да се види. Главата си залагам, че златните монети бяха от Уолкър. Няма какво друго да се прави. Залягаме тук в засада. После Дяволът би трябвало да се набърка, за да не пипнем птицата.

Боми се бе загледал подире им и зарези след тях вратата. После пусна Уолкър да излезе от скривалището. Затворникът изглеждаше като мъртвец и едри капки пот блестяха по лицето му.

— Беше ужасно! — покашля се той. — Ако ме бяха открили, свършено беше с мен.

— Че чак толкова ли пък лошо сте се провинил?

— По-късно ще ви разкажа. Сега трябва да знам преди всичко къде се таят ония.

— Те си заминаха.

— Не го вярвам. Докато вие бяхте за вода, Сам Хоукинс каза високо, че възнамеряват да тръгнат веднага надолу по течението…

— Е, ами че това е много добре за вас!

— Напротив, много лошо! Познавам я аз тая лукава лисица Сам Хоукинс! Бих могъл да се закълна, че го каза само за да ме подведе. Те ще залегнат нейде близо до колибата в засада и ще чакат, докато се появя.

— В такъв случай ще останете, докато настъпи нощта.

— Защо не по-дълго?

— Нали не очаквате, че ще допусна да ми се обсажда жилището половин вечност? Имам си и доста друга работа, освен тая да кисна тук и да ви пазя. Довечера ще ми дойдат няколко гости, които не бива да ви видят.

— Значи искате да ме оставите на произвола?

— Не. Вие ми плащате добре и аз ще ви служа. Дотогава все ще се намери някоя възможност да ви отведа оттук без риск.

В този момент отвън се разнесе тропот от копитата на кон. Лефлър се връщаше.

— Къде си се напъхал, черна прокоба?

— Да, маса.

— Една ракия, чернокожи, ама порядъчна.

— Каза ли маса Уилкинс «да»?

— Не. Мътните да го отнесат!

— Влезте тогава за малко при мен! Ще научите нещо добро.

Лефлър върза жребеца за един кол и тръгна към вратата, където Боми го пропусна. Съглеждайки Уолкър, той се сепна.

— Какво означава това?… Тук вече има някой. Защо ме повика да вляза, черно куче?

Уолкър скочи от пейката си.

— Извинявайте, сър — каза. — Надявам се нашата случайна среща да бъде от взаимна изгода за двама ни. Аз се казвам Уолкър.

— Уолкър? — попита Лефлър удивен. — ’s death, вас ви търсят!

— Зная.

— Какво искат от вас?

— Имаме помежду си една работица, нещо, което хората наричат кръвно отмъщение.

— Мога само да ви съжалявам. Тоя Сам Хоукинс е най-добрият копой между Скалистите планини и Атлантика!

— Надявам се да ми предложите закрилата си.

— Аз? Вашата работа хич не ме засяга!

— Може би все пак! Простете, сър, че ще ви поставя един въпрос, който може да ви се стори много натрапчив… но той е част от нещата!

— Питайте, де!

— Вие сте поискал дъщерята на Уилкинс и сте получил отказ?

— Bounce![63] Тоя черен негодяй тук ли ви го издрънка?

— Да. Но го направи за ваше добро. Седнете! Боми може да стои на пост, та да не ни обезпокои някой.

Те извадиха едно шише ром от дупката, наместиха се и започнаха шепнешком да разговарят. Боми се курдиса на пъна си, запали си късата лула и се загледа с остър поглед през пролуката на вратата към предлежащата местност. Той не можеше да разбере нищо от разговора на двамата, но явно хич не бе жаден да узнае нещо, което не му е било разказано доброволно…

Без много да го усуква, Уолкър пристъпи направо към целта.

— Ако аз поискам ръката на някое момиче и бъда отхвърлен — поде той, — то първото ми желание ще бъде да си отплатя за тази низост. Мога ли да приема, че и вие така се чувствате?

— Аз не съм по-различен човек от вас и признавам, че мисля за разплата.

— Е, аз имам в ръцете си средство, което би ви дало възможност за едно съвсем изискано отмъщение!

— И как пък се сдобихте с него? Познавате ли Уилкинс?

— Него не, но толкова по-добре племенника му Артър Уилкинс.

— ’s death! Познавате Артър? Къде го срещнахте?

— Позволете да отговоря на този въпрос по-късно! Сега бих желал по-напред да зная, познавате ли добре условията в Уилкинсфийлд?

— Естествено. Та нали съм най-близкият съсед.

— Кому принадлежи плантацията?

— От само себе си се разбира — на Уилкинс.

— Тук май доста се заблуждавате.

— Едва ли. Че кому другиго би трябвало да принадлежи?

— Кому другиго, питате? Никому, освен на мен!

Лефлър подскочи.

— Какво? На вас? Какви ги бълнувате?

— Не говорете толкова високо! Не е нужно чернилката да чуе нещо.

И Уолкър даде сега разяснение на изненадващото си твърдение. В заключение измъкна един портфейл, извади от него няколко писмени доказателства и ги представи на Лефлър. Ако се съдеше по големия печат, това бяха официални документи.

Лефлър ги прегледа, задържа ги срещу падащия от прозоречното отверстие слънчев лъч, провери ги по всякакъв метод и начин.

— Кой би го помислил!… Вие сте съвсем прав, мистър Уолкър. Давате ми взривоопасен заряд в ръката. Бих искал тези книжа да принадлежаха на мен. Нямате ли желание да ми ги продадете, сър?

— За да спечеля някоя мизерна сума? А, не!

— Не ми и хрумва да ви притискам. Вашите права са неприкосновени, но въпреки това Уилкинс ще се брани. Работата ще се стигне до дело. Имате ли средства да го доведете докрай?

— Хмм! Дадох цялото си състояние, за да се сдобия с тези документи.

— Тогава добре си помислете дали сте в състояние да разрешите нещата в съда! Аз ви съветвам да продадете притежанията си. Няма да получите пълната сума наистина, но вие много вероятно не сте я и дал. Помислете си!

— Бих продал само срещу незабавен и задоволителен платеж.

— А аз съм в положение да се съглася.

— Е, добре, колко предлагате?

— Подобни неща не могат да се отрежат ей така набързо. Та няма само за тоя миг да се видим, я. Желаете ли да бъдете мой гост?

— Щом така стои работата, приемам поканата.

— Хубаво. Аз веднага ще пратя бърз куриер до Ван Бурен да доведе нотариус. Той ще проучи документите и после ще може да уреди всички формалности, които се изискват за преминаване вашето състояние в мое притежание. Сигурно ще постигнем съгласие.

— Това ме устройва.

— В такъв случай считам за най-добре да потеглим веднага. Защо да се задържате повече в тази колиба?

— Забравяте, че съм в обсада, сър!

— Дявол го взел, бях забравил! Как всъщност се спречкахте с тези ловци?

— Ще ви разправя. Най-важното е да им се изплъзна за мига, после съм спечелил.

— Само Уилкинс би могъл да ги прогони с работниците си, но той изглежда направо се е влюбил в трапера. А моите хора нямам право да пращам с такава цел в чужда територия. Трябва следователно да се прибегне до хитрост… — той сложи пръст на носа си, — почакайте, работата веднага ще е наред, сър!

— Ами любопитен съм да чуя!

— Много просто. Аз имам кажи-речи същата фигура като вашата. Разменяме си костюмите. После вие сядате на коня ми и го подкарайте. Те ще ви сметнат за мене и по пътя ви значи пречки няма да има.

— Luck-a-day! Идеята ви е безценна. Задължавате ме с най-голяма благодарност.

— Pshaw! Едната ръка мие другата. Хайде, сър, сваляйте дрехите! Виждате, че аз вече започвам.

Лефлър наистина се съблече и Уолкър стори същото. След пет минути единият носеше облеклото на другия.

— Тъй като ще пристигнете преди мен в къщата ми, ще ви драсна да занесете няколко реда, за да се погрижат веднага за вас и да пратят един бърз куриер до Ван Бурен за нотариус. Не ми се иска нито час да пропускам.

— Но аз не знам пътя.

— И не е нужно. Ще яздите оттук по пътеката, по която дойдох от Уилкинсфийлд, все направо, през гората. В нейния край започва моето имение. Ако държите права като опънат конец посока, ще влезете през портата ми. Като ви посрещне управителят, ще му дадете редовете, които ще ви изготвя.

— Всичко е хубаво и добро… но какво ще стане с вас?

— В какъв смисъл?

— Разберат ли тези трапери, че сме ги повели за носа, веднага ще ви отмъстят!

— Познавам тоя сорт люде. Сигурно няма да го сторят. Тоя тип хора са добросъвестни. Вие само внимавайте да не ви мярнат лицето! Нека Боми доведе сега коня ми до вратата. Възседнете го така, че да сте обърнат с гръб към дрипльовците. По такъв начин най-сигурно ще бъдат измамени.

Негърът отвърза жребеца от кола и го отведе до вратата. Дойде мигът Уолкър да излезе. Беше силно угрижен. Ако тримата ловци заподозреха измамата, като нищо щеше да получи куршумите им. Той изрази безпокойството си, ала Лефлър го осмя.

— Я не бъдете толкова превзет, сър! Погледнете коня! Застанал е така до вратата, че можете да излезете, без типовете да ви зърнат физиономията. После се обръщате, скачате и препускате!…