Дервишът

Деветнадесета глава Прериен съд

Търпението на Сам Хоукинс и хората му бе поставено на мъчително изпитание. Те забелязаха идването на Лефлър. Той изчезна в колибата. Но остана вътре дълго, много по-дълго, отколкото би било необходимо за един обикновен дринк[64]. Това направи впечатление на обсадителите. Какво ли, ако вършеше с Уолкър, който непременно трябваше да се намира в колибата, някаква съвместна далавера?

Минута след минута минаваха, но Лефлър не излизаше. Работата ставаше все по-подозрителна, а Сам — все по-замислен.

— Дявол! — изруга той. — Не ще и съмнение, че ония там вътре калъпят някакъв план как да измъкнат Уолкър без риск от колибата.

— Не бива да им се удаде — изръмжа Уил.

— Не, защото иначе ще си имат разправия със Сам Хоукинс, който не позволява някой да му прави на носа си кавал, ако не се лъжа. Да внимаваме! Погледнете, негърът излиза… отива до предната страна на къщата!

— Повече нищо. Води коня. Лефлър ще го яхне и ще си тръгне. Това е всичко.

— Не се оставяйте да ви измамят — рече Сам. — Подозирам какво иска. Конят застава пред вратата, Лефлър се качва и го подкарва бавно. Но зад животното се намира Уолкър, за да се измъкне благополучно под негово прикритие.

— Good luck, това е вярно — съгласи се Уил. — Няма какви да бъдат другояче намеренията им. Дик, насочи пушкалото си! Освен краката от Уолкър наистина друго няма да видим, но тъкмо там ще получи той куршумите ни. Внимавайте!

Двамата вдигнаха пушките до бузите си.

— Вижте! — прошепна Дик. — Лефлър излиза. Ей сега ще го последва Уолкър.

Но тримата се видяха излъгани. Лефлър се качи, подаде ръка на черния, размени още няколко думи с него и препусна.

— Good-a-day! — възкликна Уил. — Той наистина язди сам. Но в такъв случай мошеникът е още вътре.

Сам поклати замислено глава. Работата му се виждаше доста нечиста.

— Дявол да я вземе тая проклета история! Нищо не проумявам.

— Най-голямата дяволщина ще е, преобични Сам, ако ние си лежим пред тоя стар вигвам, а Уолкър хич не е вътре.

— Вътре е бил. Ясно чух как Боми го каза на негъра Даниел. А и още не се е измъкнал… значи продължава да се таи вътре.

— Чуй, Сам, най-добре ще е все пак да отидем още веднъж и да претърсим пак всичко внимателно! Може пък да намерим някоя следа.

— От мен да мине. Но различно отпреди! Не открито, а ще се промъкнем крадешком. Хайде, да не губим повече време!

Те изпълзяха от храстите и се насочиха под прикритие към колибата. В нейна близост закрачиха точно към ъгъла, така че от никой прозорец да не могат да бъдат забелязани. После спряха да се ослушат.

— Вратата е отворена — прошепна Дик.

— Вътре са двама. Чувате ли ги да говорят! — попита Уил.

— Нямах ли право? — заликува Сам Хоукинс. — Сега ще спипаме типа, ако не се лъжа. Come in![65]

Когато тримата нахлуха — Сам Хоукинс начело — в колибата, Боми стоеше до вратата, докато Лефлър бе седнал така, че бе обърнат с гръб към входа.

— Good morning, за втори път, черна кукумявко! — поздрави Сам. — Я гледай, протежето ти май се е излюпило от дупката си, а?

— Протеже? — попита негърът. — Кой?

— Ей сегичка ще ти покажа.

Сам избута черния настрани, пристъпи, последван от другите двама, към предполагаемия Уолкър и го тупна по рамото.

— Най-сетне, момчето ми! И къде пък пропадна така внезапно?

Когато ги чу да влизат, Лефлър бе взел и доближил чашата до устата си. Сега отпи спокойно и едва тогава се извърна бавно.

— The devil! Кой грубиян се осмелява да ме чука? Запретявам го с цялата си сериозност!

Тримата ловци отскочиха назад с удължени физиономии. Лефлър избухна във висок смях.

— ’s death! Каква палячовщина се изпълнява всъщност тук? А, кого виждам тук? Сам Хоукинс! Е-е, мой малки сър, физиономията ви не е много одухотворена, поне в този миг не. И какво пък сте се вторачил в мен?

Но той криво си бе направил сметката по отношение хитрия Сам. Тази подигравка бе достатъчна, за да си възвърне траперът цялото присъствие на духа. Той из един път направи съвършено различна физиономия и поклати удивено глава.

— Мистър Уолкър, как човек във вашето положение все още може да отваря такава голяма уста, ей това не го проумявам.

— Уолкър? — изхили се Лефлър. — Да не би да сте окьоравял, откакто се видяхме? Надявам се все пак да ме познавате.

— Действително, момчето ми. Вие сте Уолкър-Хопкинс!

— Не ви разбирам. Та нали преди късо време ме видяхте при Уилкинс.

— При него заварих само един-единствен мъж, и това беше мистър Лефлър.

— Е, че нали аз съм този.

— Вие? Лефлър?

Сам се затресе във весел смях, към който се присъединиха и спътниците му. Те веднага схванаха, че Сам преследва определена цел.

— Но, сър, моето име действително е Лефлър.

— Pshaw! — откликна Сам. — Я не ни баламосвайте с такива детинщини! Лефлър току-що препусна с коня си. В замяна на това пък вие сте убиецът Хопкинс. Вашите безсмислени доводи с нищо няма да ви помогнат. Уил, я подай ремъка! Ще вземем да вържем малко ръцете на мистъра.

— Няма да го позволя! — извика Лефлър яростно. — Питайте негъра тук! Той ще ви засвидетелства, че не се казвам Хопкинс.

Боми ококори очи и закима усърдно.

— Тоя маса е маса Лефлър, сър!

— Мълчи, куче! — сряза го с гръмовен глас Сам. — На теб много-много няма да ти се церемоним! Дайте ремъка!

Така ще омотаем нехранимайковците, че след пет минути ще заприличат на сарми!

Двамата — и Лефлър, и негърът — бяха слушали толкова много за забележителния «Детелинов лист», че не се осмелиха да окажат съпротива. Освен това бяха държани в шах от оръжията на Дик и Уил. Но пък толкова повече повдигаха протести срещу отношението към тях. Нищо обаче не помогна и за кратко време бяха така здраво пристегнати с ласото на ловеца, че не можеха да се помръднат. Даже да ругаят вече не смееха.

— Сега отивам — рече Сам Хоукинс — да се погрижа за по-нататъшния транспорт на тоя Уолкър. Вие оставате при тях, зарезвате отвътре вратата и не пускате никого! В случай на нужда използвайте пушките си! Вдигнат ли тия врява, треснете им един юмрук по носа… ама не прекалено нежно, това е най-доброто средство за такива мизерници, ако не се лъжа!

Той тръгна. Намерението му беше да се върне в господарската къща и затова немалко се зарадва, когато още на късо разстояние видя да се задава яздешком немският главен надзорник. Побърза насреща му.

— Сър, мога ли да си позволя предположението, че сте от обитателите на Уилкинсфийлд?

— Да, така е, мистър Хоукинс. Аз се казвам Адлер и съм главният надзорник. Мистър Уилкинс говори с мен за вашето предупреждение. От съображение за сигурност ние изпратихме един куриер до Ван Бурен да доведе въоръжена помощ. Това ви устройва, нали?

— Да. Но аз се нуждая и от още един пратеник, а именно до плантацията на Лефлър.

— Лошо. От тази заран ние сме във враждебни отношения с него.

— Нищо не вреди. Той току-що си получи вече възнаграждението. Ние търсим един нехранимайко на име Уолкър. Той се беше скрил в колибата на Боми и ние я обсадихме. По едно време пристигна Лефлър и за да спаси негодяя му дал дрехите си. Следствие на това ние сметнахме Уолкър за Лефлър и го оставихме да си замине с коня на тоя. Предполага се, че се е отправил към имението на плантатора, но трябва да сме сигурни в това.

— От Лефлър всичко може да се очаква. Той също е мошеник. А пратеник ще стана самият аз.

— Вие самият? Чудесно! Кога бихте могъл да се върнете?

— Най-много след половин час. Спешно ли е?

— Много спешно.

— Тогава ще яздя в галоп.

— Още един въпрос. Дали ще се намери тук някоя закрита кола?

— За каква цел?

— За превоза на един пленник.

— Наредете да ви дадат една от каруците за памук и кон към нея! Къде ще ви намеря при връщането си?

— В господарската къща при мастър Уилкинс.

Те се разделиха. Адлер препусна на една страна, а Сам Хоукинс тръгна в противоположната и след пет минути достигна господарската къща. Там тъкмо стояха няколко каруци за превоз на памук, в готовност да тръгнат за полето. Сам избута, без много да пита, черния каруцар, грабна камшика и подкара в галоп. След две минути вече спираше пред колибата на Боми.

Отвориха на чукането му. Двамата пленници все още лежаха така, както ги бе оставил. Отнесоха сега Лефлър в колата, после насъбраха шумата от постелята и го затрупаха с нея. Сам Хоукинс подкара сетне към господарската къща. Боми остана вързан. Нека неговите приятели го отвързват по-късно; тримата ловци нехаеха за това.

Уил Паркър и Дик Стоун крачеха край каруцата.

— Какво всъщност възнамеряваш, Сам? — попита полугласно Уил.

— Глупав въпрос! Обесникът ни обърса един. Трябва ли трима опитни уестмани да го изтърпят?

— Не. Имаш право. Но как ще свърши тая работа?

— Добре, ще ви кажа. Никой и косъм няма да може да ни побутне от косата. Лефлър се беше преоблякъл, за да ни измами, и точно това преобличане ще ни послужи за оправдание. Той ще си получи каквото му се полага — ни повече, ни по-малко, ако не се лъжа.

В този момент приближи в галоп един ездач. Беше Адлер. Сам Хоукинс му даде знак, предостави каруцата на спътниците и поизостана малко с Адлер.

— Уредено! — каза немецът. — Срещнах управителя пред имението. Уолкър е пристигнал на кон и в дрехите на Лефлър. Ще остане продължително време там и е получил две от стаите за гости на първия етаж. Следствие бележката, която той донесъл от Лефлър, незабавно бил изпратен един ездач до Ван Бурен, за да доведе час по-скоро адвокат.

— Я гледай! И защо?

— Това управителят не знае.

— То при всички случаи е свързано с Уолкър. Сега препуснете напред към господарската къща, моля. И бийте барабана да се събере всичкият народ! Искам да доставя на хората малко радост.

— И каква пък?

— Още не издавам. Ще ви кажа само, че се касае за един пленник.

Адлер се засмя дяволито.

— Вие сте един…

— Пъс! — пресече го Сам. — Побързайте, та да заваря целия народ събран!

Адлер подгони коня, докато памуковата кола го последва ходом.

Когато тримата ловци достигнаха целта, Елми стоеше с баща си на верандата, а пред нея се бяха събрали всички обитатели на плантацията. Намираха се пред една тайна и се занатискаха около колата. Всеки искаше да заеме най-доброто място.

Сам Хоукинс се изправи на венеца на колелото и вдигна ръка в знак, че иска да говори. Веднага настана пълна тишина.

— Многоуважаеми бели и черни лейди и джентълмени! Имам намерението да ви дам един пример за закона на прерията, за да разберете и вие как се провежда той сред мъжете на Далечния запад. Как се казва пълният черен сър там отсреща, с цилиндъра на главата и препасаната на кръста грамадна сабя?

— Това е мастър Сципио, нощният пазач на негърските колиби — отговори някой.

— Благодаря, милорд! Та значи, мой верни мастър Сципио, ще имате ли добрината да ми кажете дали във ваше притежание се намира някой нос?

Катраненочерният пазач на нощта стрелна всичките си десет пръста към онази област на лицето, където по свое убеждение до ден-днешен бе имал споменатият предмет. Когато го напипа на мястото му, той кимна доволен и разтегли широката си морда още пет пъти по-нашироко.

— Yes. Мистър Сципио имат нос.

Всички се разсмяха, дори господарите на верандата.

— Я ми кажете тогава, мистър Сципио, дали някой има право да ви отнеме тоя нос?

— О, No. Никой няма право него ми отнемат.

— А ако някой вземе, че ви отреже носа, какво бихте сторил, мастър?

— На него негов също отрежат, yes

— Хубаво. Много добре. Това е законът на прерията. Око за око! Нос за нос! Живот за живот! Вие ни виждате сега тук пред себе си! Наричат ни «leaf of trefoil» и всеки знае, че с нас шега не бива. Ние имахме един камарад, един прекрасен другар, който същевременно бе и прочут скитник из Запада. Той беше коварно застрелян от един крадец и разбойник, когото преследваше. Дълго търсихме ние убиеца, ала напразно. Днес го открихме. Мастър Сципио, какво трябва да загуби този мъж?

— Негов живот.

— Много добре! Мастър Сципио, вие сте роден за шериф или за лорд-мер.

— Yes, yes, сър. Сципио са умен, са изключително умен, са феноменално умен! — ухили се нощният пазач.

— Убиецът се намира тук, в каруцата, а ние сме тук, за да изпълним прерийния закон с цялата му строгост.

Ликуването, което сега се разрази, не подлежи на описване. Всичко живо крещеше, смееше се и танцуваше един през друг. Елми се отвърна обзета от ужас.

— Па, възможно ли е?

— Не ми се вярва много. Кой знае какво е намислил тоя шегобиец Хоукинс. Никак не изглежда кръвожаден.

Сам се обърна сега към Уил Паркър.

— Уил, извади престъпника от колата!

Всички вратове се удължиха и всички глави се протегнаха да видят злодея. Уил бръкна под листата, измъкна го, изтърси го на земята и му развърза вървите. Но Лефлър остана да лежи — срамът го притискаше здраво към земята, а и да не видят хората лицето му.

Напразно начинание.

Уил го сграбчи с желязната си ръка и го изправи. Лефлър представляваше плачевна гледка. Косите му висяха разбъркано около главата, облеклото и бельото бяха в безпорядък. На първо време никой не повярва на очите си. Но после отекнаха възгласи — първо поединично и тихо, а накрая в хор.

— Маса Лефлър! Маса Лефлър!

— Заблуждавате се! — извика Сам. — Това не е маса Лефлър, този човек се казва Уолкър и може само да прилича на маса Лефлър.

— Не, не, маса Лефлър са, маса Лефлър! — зарева се наоколо.

— Спокойно! Тихо! Кой е този негодяй, аз все пак по-добре от вас би трябвало да знам! Та нали аз съм този, който го залови!

До тоя момент Уилкинс бе мълчал. Сега пристъпи напред.

— Мистър Хоукинс, каква е тази работа? Как се стигна дотам, че да действате с насилие спрямо мистър Лефлър?

— Мистър Лефлър? — отговори Сам с цялата си невинност. — Извинявайте, ама това е известният Уолкър-Хопкинс, а не вашият съсед. Вижте облеклото му!

— Което и мен действително почти би могло да подведе. Мъжът обаче е самият мистър Лефлър.

— Невъзможно… та нали се беше скрил при Боми, когато го търсехме!

— Трябва да се заблуждавате!

— О, не. Ние сме трима души с шест много добри очи. Видяхме истинският Лефлър да се отбива при Боми и после да си тръгва пак на коня си. Какво ще каже мистър Адлер за този мъж?

— Че се заблуждавате — отвърна Адлер с подозрително трепване в ъгълчетата на устата. — Това е мистър Лефлър.

— Странно! Не сме могли да бъдем слепи, я. Ако тоя беше Уолкър, можехме според закона на прерията на бърза ръка да му теглим куршума; но ако пък е истинският Лефлър, тогава трябва да го освободим. Той самият може с откровени отговори да се избави от своето положение. Та я кажете сега кой сте!

Лефлър остана смълчан. Срамът сключваше устните му.

— Виждате, че имах право — извика Сам. — Ако той беше Лефлър, щеше да отговори. Ние чисто и просто ще го предадем на прерийния съд… и в рамките на четвърт час ще се залюлее на оня клон там… Дик, дай въжето!

Едва сега пленникът направи едно движение.

— Аз съм Лефлър! Пуснете ме! — процеди през зъби. Същевременно направи напразен опит да се освободи от здравите ръце на Уил.

— Не толкова бързо! — рече Сам. — Ако наистина сте Лефлър, то ние сме в правото си да узнаем как стана тъй, че трябваше да ви сметнем за престъпника.

Лефлър не отговори.

Тогава Уилкинс пристъпи досами края на верандата.

— Сам Хоукинс, заповядвам ви незабавно да освободите този мъж!

Добродушното лице на дребосъка из един път възприе съвсем друг израз. Очите му засвяткаха, снагата се изпъна.

— Извинете, сър! За заповед не може и дума да става. Ние тримата мъже се подчиняваме единствено на закона, който цари в прерията. Ако на този закон бъде отказано подчинението, човешките зверове-чудовища ще надигнат глави и греховете и престъпленията ще станат ужасните властелини на Запада. Снощи ние заловихме един дълго търсен злодей. Той отново ни се изплъзна. Но въпреки това Детелиновия лист пипна негодяя. Той стои тук в облеклото, с което го заловихме вчера; неговата следа ни отведе до къщата на Боми. Той казва, че бил друг. Добре! Ние ще проявим милостта да го изслушаме. Той трябва да ни обясни как се е озовал в дрехите на престъпника. Това можем и сме длъжни да поискаме, а ако някой понечи да ни попречи, много няма да се церемоня и ще тегля един куршум в главата на тоя измамник пред всички събрани тук. Аз се казвам Сам Хоукинс и не разбирам от шега, когато се касае за някой окаян злодей, ако не се лъжа.

Той наистина свали пушката от рамото си, насочи цевта към главата на Лефлър и огледа предизвикателно кръга наоколо.

Дребничкият ловец играеше толкова добре комедията си, че никой не дръзна да възрази. Нещата изглеждаха така, сякаш Сам действително се канеше да стреля. Елми потрепери, ала не бе в състояние все пак да отклони очи от злокобната група пред себе си.

— Е, човече, как стои работата? — продължи Сам.

Ако не ми отговорите, ще приема, че сте Уолкър, и после за последен път в живота ще имате ръцете и краката си свободни.

— Аз съм Лефлър — изсъска пленникът.

— Как се намерихте в дрехите на злодея?

— Разменихме си костюмите.

— С каква цел?

— Исках да го спася.

— Защо сте му помогнал? Познавахте ли го?

— Не.

— Лъжете! Засрамете се! Искате да минавате за джентълмен, а се страхувате от един прост прериен ловец. Но аз съм твърде горд, за да продължавам да се занимавам с вас. Вие сте съюзник на един убиец. Носите неговите дрехи и сте му съдействал да избяга; по този начин бяхте сбъркан с него. Искахте да осмеете и измамите Сам Хоукинс. Сега си теглите последиците. Омитайте се оттук и за в бъдеще се пазете от подобни истории!

Уил сега вече пусна ръцете на пленника. Лефлър направи няколко бързи крачки напред, но спря, обърна се и вдигна ръка.

— Запомнете това, всички вие! Аз пак ще дойда! А на теб, куче, ще покажа какво значи отмъщение!

— Само че го подхвани по-умно! — ухили се добродушно Сам Хоукинс. — Защото ако попаднеш втори път в ръцете ми, ще идеш по дявола, в чиято музейна сбирка отдавна ти е мястото!

Лефлър се отдалечи с дълги крачки, Сам пък се метна на верандата, където Уилкинс сега беше сам, понеже Елми все пак бе избягнала последното унижение на Лефлър. Дик и Уил го последваха. Уилкинс даде знак на събраното множество. Хората се отдалечиха, коментирайки шумно и кресливо вълнуващото събитие до най-малката подробност. Негърът е майстор по вдигането на гюрултия, а негърката пък къде-къде го задминава.

физиономията на Уилкинс излъчваше голяма сериозност.

— Действително ли се намирахте в неясност по отношение лицето Лефлър? — попита той.

— Ни най-малко! — ухили се Сам.

— Аха, значи просто сте искал да представите един фарс?

— фарс? — откликна дребосъкът на свой ред много сериозно. — Работата наистина не беше за развлечение.

— Но не беше и нужна.

— Не била нужна? Хмм! Този човек си позволи да ме надхитри и трябваше да си понесе последствията.

— Значи само от съображение вашето, както изглежда, силно развито самочувствие бяхте подтикнат да ни представите това зрелище? Длъжен съм да ви порицая, мистър Хоукинс!

— Правете каквото ви е угодно! Аз също правя каквото ми харесва, а именно изпълнявам дълга си. Нека говорим за нещо друго. Кога ще пристигне войската?

— След мръкване. Мистър Адлер помоли чрез пратеника по възможност отрядите да не се оставят да бъдат забелязани.

— Много умно. По този начин ще връхлетим като хала типовете. Надявам се мнозина от тях да опънат петалата. Челото на Уилкинс се събра.

— Аз пък не се надявам. Аз искам да ги заловя и предам на правосъдието. Нека после властите процедират с тях според закона.

— Това звучи наистина много красиво, ама не чини хич нищо. Нехранимайковците ще бъдат хвърлени в ареста и ще имат всички възможности да офейкат. Тези неща вече са известни. Куршум в главата, и то веднага, това е най-добрата медицина срещу такава епидемия, ако не се лъжа.

Уилкинс направи неодобрително движение с ръка.

— След всичко, което казахте тук, длъжен съм да ви помоля най-настоятелно вие тримата изобщо да не участвате в тазвечершната история.

— Сериозно ли говорите? — попита Сам учудено. — Да се надяваме, че офицерът ще е на различно становище от вас, сър. И да се надяваме също, че ще ми предостави хората си срещу Уолкър.

— Какви са ви намеренията?

— Уолкър се намира при Лефлър. Аз нямам право да нахълтвам при него, но войската има тая власт. С помощта на войниците ще си доставя негодника от плантацията на Лефлър.

— Ако един такъв враждебен акт изходи оттук, ще си спечеля в лицето на Лефлър един непримирим враг. Такова нещо аз не желая. Ще упражня влиянието си въпросният офицер да не се принизи до ролята на изпълнител на личното ви отмъщение.

Уилкинс говореше с остър тон. Той се страхуваше от отмъщението на Лефлър. Сам Хоукинс от своя страна също се бе ожесточил. Но той по-добре съумяваше да се владее.

— Значи ще увещавате офицера да си остави Уолкър на мира при Лефлър? — попита спокойно.

— Да. И съм убеден, че една дума от моя страна ще бъде достатъчна.

— Много вероятно. Та нали аз не притежавам никакво влияние. Значи тази вечер ние не бива да участваме и Уолкър няма да бъде арестуван? Сър, аз съм обикновен човек, но нашего брата е захитрял в битката с всичките й възможни опасности. Смятах, че действам правилно, ала щом вие се считате за по-опитен, то би било нахално от моя страна, ако продължа да ви се натрапвам. Пожелавам ви никога да не ви е необходим чужд съвет. Спомняйте си от време на време за Сам Хоукинс, който ви е мислил доброто, ако не се лъжа! Нека Бог бъде с вас!

С тези думи Сам провеси пушката на гърба си, скочи от верандата и закрачи в права посока през открития плац към дървесата.

— Good bye! — изрече Дик и слезе с една-единствена крачка на дългите си крака.

— Farewell![66] — изръмжа Уил ядно и се отдалечи на свой ред на кокилите си.

Освен тримата ловци при плантатора не беше имало друг никой — Адлер бе тръгнал с негрите да им определи задачите. Сега Уилкинс остана сам и объркан. Не биваше да си тръгват те, поне не по този начин. Трябваше непременно да останат, за да изпитат благодарността му. Защото те бяха дошли да го предупредят за бушрейнджърсите; те бяха негови спасители, а сега се чувстваха оскърбени от него. Това не биваше да се допуска.

— Мешърз! — викна той след тях. — Мешърз, къде отивате? Ама останете, де!

Не го послушаха. Никой не се обърна. Уил като последен изчезваше вече зад дърветата.

Плантаторът се разбърза подире им — право нататък, накъдето бяха тръгнали, и се затичваше отново и отново, но напразно ги търсеше и викаше по име. Той не познаваше нравите на този тип мъже. Беше ги отблъснал — все едно дали на сериозно, или от необмисленост; те трябваше да си тръгнат и те си тръгнаха. А че в същия миг, в който не можеше вече да ги вижда, се бяха отклонили под прав ъгъл от първоначалната си посока, Уилкинс и представа си нямаше. Тъй като той бе продължил да тича по права линия, нямаше как да ги настигне, толкова повече че не беше уестман, за да може да разчете дирите им.

Накрая се сети за Адлер и побърза да го потърси. Когато го срещна след дълго време, му се оплака от злата си участ.

Адлер сви съжалително рамене.

— Твърде късно! — отбеляза. — Те са си тръгнали и не възнамеряват да се върнат, сър. А когато такива мъже го искат, те няма да допуснат да бъдат намерени.

— Нима няма никаква възможност да ги издирим?

Адлер се замисли за миг-два.

— Има един начин да се намерят. Но дали ще се върнат, в това много се съмнявам. Те бяха хвърлили око на Уолкър. Той се намира при Лефлър. Те ще надзирават следователно така строго къщата на Лефлър, че максимално да затруднят бягството на Уолкър. Ето къде значи трябва да ги търси човек.

— Искате ли да го сторите? Може би ще ги откриете, преди да са отишли там отсреща.

— Пожелавам си го, но не ми се вярва.

След няколко минути Адлер препусна. Когато се върна, вечерта вече се бе спуснала. Не беше намерил тримата.

Но други бяха дошли: едно отделение драгуни от армията на Съединените щати под командването на един старши лейтенант. Бяха докарали и свободни коне за по-лесно експедиране на евентуалните пленници.

Беше свикан военен съвет и тук Уилкинс констатира колко ценна би била помощта на Сам Хоукинс. Адлер беше единственият, който като надзирател на фермата притежаваше известен опит в нещата на Дивия запад. И в крайна сметка неговият съвет бе приет като най-добър.

Той лично залегна в подходящото време и закрилян от тъмнината, в храсталака недалеч от вратата на дървената колиба — наблюдаваше как очакваните бушхедърси влизаха поотделно, един след друг. И едва когато бе на мнение, че вече са се събрали всички, запълзя обратно към драгуните, които се бяха укрили недалеч, и ги поведе към колибата.

Глухи удари отекнаха в нощта. Вратата и кепенците бяха залостени с набити в земята и здраво приковани към тях яки колове. Отвътре изпървом се надигна безредна врява, после стана тихо.

Впоследствие около колибата лумнаха огньове, за да осветят всеки, който подиреше по някакъв начин изход. Зад огньовете като че от земята израсна нещо черно. Какво беше, обсадените не можеха да различат през малките зирки, които си бяха направили. Но когато се развидели, се видя, че около колибата е издигната от снопове вършини и разни дървеса засека с многобройни малки отверстия за пушките. От цялата околност се стичаше старо и младо, за да присъства на впечатляващата гледка, която предлагаше обсадата на бушхедърската банда. Затворените скоро осъзнаха, че една съпротива би била безумие. По този начин само биха влошили участта си. Предадяха ли се, то все още съществуваше надежда: срещу отделния не би могло нищо да се докаже, той трябваше да бъде оправдан. Вода нямаше. Провизии — също, и ето как стана, че привечер те се предадоха безусловно.

Това бе улов, за който жителите от цялата околност ликуваха. На безчинствата за дълго време бе сложен край и скоро се заговори, че за този успех трябвало да се благодари единствено на Детелиновия лист.

Нощта на обсадата бе прекарана в бдене и на едно друго място. В една стая на партера, съоръжена с железни капаци, седяха Лефлър, пристигналият вечерта нотариус и Уолкър-Хопкинс, усърдно заети с проверки, писаници и калкулации.

Нотариусът обяви сделката като напълно безрискова за Лефлър и към утрото тя бе сключена. Уолкър получи една значителна сума, състояща се от банкноти и вексели, платими при предявяване до уважавани търговски къщи.

Той се намираше във видима възбуда. Главата му току се обръщаше към вратата, сякаш копнееше час по-скоро да се махне.

— Сега можете да се насладите на живота, сър — рече нотариусът. — Вие направихте една добра сделка. На нас обаче ни предстои процес, чийто изход наистина ще бъде безусловно благоприятен, но чиято продължителност трябва да се отчете като една много неприятна придобивка. Вие, напротив, можете веднага да бръкнете в джоба си.

— Това го казвате вие, ала в действителност нещата стоят другояче. Отвън дебнат три песа, които са готови да се спуснат върху ми веднага щом ме съгледат.

— Помолете властите за закрила!

— Няма да ми бъде от полза. Властите ще ме изведат, разбира се, гарантирано от къщата. Но по този начин тримата трапери ще станат толкова по-внимателни. После те ще ме следват дотам, където властите ще ме предоставят на самия себе си, и ще се нахвърлят върху мен.

— Ами как иначе се каните да си тръгнете?

— По най-сигурния метод и способ, който не би привлякъл вниманието им. Може би с предрешаване.

— Че опитайте тогава! Това и на мен ми се струва най-доброто решение. Вие имате тъмна коса, мистър Уолкър. Отрежете я късо и я накъдрете вълнисто. После си почернете ръцете и лицето и си тръгвате оттук като негър. Това е най-простото, което изобщо би могло да има.

— Чертите на лицето ми не са негроиден тип.

— Тогава се преоблечете като негърка! Черните лейдис обикновено имат по-правилни черти от тъмните джентълмени. Няма ли някой верен черен, на когото твърдо можете да разчитате, мастър Лефлър?

— Неколцина!

— Дайте тогава на беглеца, ако тръгне като негърка, един мъж за придружител, та нещата да придобият по-голяма достоверност. Джентълменът може да носи торба, а лейди — някоя кошница. Много би ме учудило, ако обсадителите обърнат внимание на тази двойка…

Беше три часа след полунощ. По това време черните работници излизаха на полето. Те тръгнаха първо на гъст куп. Малко по малко той се разделяше на групи; групите се деляха после на отделни двойки. Една от тези двойки крачеше бавно по края на оризището надолу към реката. Бяха негър и негърка.

Той носеше въдичарски прът в ръката, а тя някаква голяма глинена стомна върху късите, ситни къдри на главата си. Те разговаряха шепнешком, докато очите им се стрелкаха скришом на всички страни.

При реката двамата седнаха на брега. Негърът закрепи стръвта на кукичката и я заметна във водата. Тя напълни стомната с вода, остави я до себе си и започна да вие венче от набързо набраните наоколо цветя и го сложи, когато беше готово, на главата си.

Междувременно продължаваха да бъбрят — негърката само с тих глас. В един момент в храстите се прошумоля.

Някакъв мъж се бе скрил там. Когато той се изправи сега, негърката разпозна в дългата фигура чудатия тоалет и обветрените черти на Дик Стоун, траперът. Той бавно приближи.

— Good day! Какво правите тук?

— Негър хващат риба — отговори въдичарят. — Маса иска карпс[67] ядат.

— Тази тук съпругата ти ли е?

— Съпруга? Не. Тя Мейли, а Мейли ще стават моя жена.

— Значи ти е годеница, а?

— Yes, годеница, маса. Мейли сготвят в кухня много голям, тлъст шаран за маса.

— Имате ли гости?

— О, yes! Двама гости.

— Кои са?

— Маса Нотари и маса… маса… Плуто забравил.

— Може би Уолкър?

— Yes, yes! Маса Уолкър?

— Ядял. Ще пътуват в кеб[68], о, не, а в голям, красив карета.

— Накъде?

— Плуто не знаят. Маса Уолкър пътуват с маса Нотари.

— Да не би за Ван Бурен?

— Yes, yes! Ван Бурен.

— Кога?

— Сега скоро запрягат.

— Хубаво. Желая ви много щастие. Добър улов!

— Благодарят, благодарят! Маса също направят добър улов, голям карп!

Плуто го каза чистосърдечно и с искрена физиономия. Но когато ловецът си тръгна, той се изхили след него.

— Трапер няма правят улов — каза на годеницата си Мейли. — Трапер отиват вземат двама други, после мъже се разставят на посока Ван Бурен. Сега маса в безопасност са. Плуто ще отидат докарат лодка и маса тръгнат до друг бряг. Тогава маса бъдат спасен.

Когато вечерта се върна черният кочияш на Лефлър, който бе откарал нотариуса до Ван Бурен, доложи, че по път бил спрян от трима мъже — двама дълги и един нисък. Те погледнали във вътрешността на купето, но го оставили безпрепятствено да продължи, като се убедили, че вътре седи само нотариусът.

Тези трима мъже бяха забелязани още няколко пъти в местността, докато след няколко дни черният Плуто седна отново край реката и Дик повторно се присъедини към него. Ловецът заразпитва черния за разни неща, обаче получаваше само къси, измърморени отговори.

— Днес имаш лошо настроение. Май ти липсва Мейли, годеницата, а?

— Мейли? Плуто хич не искат знаят за Мейли.

— Защо? Да не те е измамила?

— Много голям измама. Маса Лефлър също са голям измама.

— Че как пък тъй?

— Маса ми дават нов на плантация Мейли. Мейли моя годеница. Аз ловят с Мейли риба — ето тук!

— Навярно когато говорих с вас?

— Yes, yes, маса! Аз искал дават Мейли една целувка, Мейли ми лепват плесница и скачат тук във вода.

— Не е била прекалено влюбена в теб, както изглежда.

И какво стори тя после?

— Плават отсреща по река. Отвъд събличат женски дрехи. Отдолу мъжки дрехи. След това се измиват — хич не било вече годеница, не вече Мейли. Черна кожа се измиват.

Ловецът направи движение на изненада. Такова нещо не беше очаквал.

— Ти позна ли лицето?

— Много познал! Бил маса Уолкър.

— Уолкър! Ама тогава би трябвало веднага… човече, черньо, нима твърдо си вярвал, че той е бил жена?

— No. Не вярвал. Плуто точно знаят, че Мейли не момиче. Мейли са били маса Уолкър. Плуто са боядисал маса Уолкър и са през река прекарал.

Преди ловецът да е съумял да вникне както трябва в тези думи, хитрият Плуто се изправи бързо от мястото си, взе рибарския прът и гърнето и бързо се отдалечи.

Дик още дълго време остана край реката с отворена уста, вторачен в посоката, която негърът бе взел. И от този час тримата ловци повече не бяха видени в околностите на Уилкинсфийлд.

На утрото след залавянето на бушхедърсите Лефлър напусна своята плантация, но не с кола, а пеша. Той вървеше бавно и замислено по направление Уилкинсфийлд, откъдето неотдавна бе изхвърлен на два пъти по един толкова съдбовен начин. Беше много акуратно облечен. Чертите му изразяваха напрегнатост, злорадство и жажда за мъст.

Черният, който стоеше на портата, много добре знаеше, че едно посещение на Лефлър вече не е желателно. Ето защо се удиви, виждайки го сега да идва, и така застана по средата на входа, че плантаторът нямаше как да мине без да се блъсне в него.

— Господарят ти вкъщи ли е? — попита Лефлър.

— Не знам! — отвърна черният, без и цол да се помръдне настрани.

— Но аз знам. Разкарай се!

Същевременно изблъска черния с лакът и мина през портата. Негърът потърка страната си, погледна след него и си замърмори под носа.

Лефлър изкачи стълбището, прекоси преддверието и без да чука, нахълта в стаята на господаря.

Уилкинс тъкмо бе седнал с главния надзорник край масата, вдълбочен в сърдечен разговор. Двамата много се учудиха, виждайки кой влиза, и докато Адлер остана седнал, Уилкинс се изправи.

— Мистър Лефлър? Как влязохте? Никой не е доложил за вас.

— Просто не намерих човек, който да съобщи за мен.

С тези думи Лефлър се настани, без да си свали дори шапката. Това бе направо гавра. Не желаещ вражда между себе си и Лефлър, Уилкинс не знаеше как да се държи. Адлер обаче се надигна бавно от стола и приближи.

— Мистър Уилкинс, желаете ли да повикам няколко слуги?

— Не, не, сър!

— Или ще ви е приятно самият аз да изхвърля този грубиян?… Снемете си шапката, сър… иначе ще вляза в ролята на учителя, който демонстрира на някой хлапак как трябва да подхване човек нещата, та да го направи вежлив!

Адлер пристъпи още една крачка към Лефлър. Сега онзи сне все пак шапка.

— Ако това ви доставя удоволствие, мистър Уилкинс — от мен да мине. По-късно вие толкоз по-учтив ще бъдете спрямо мен. Но тоя господин надзирател ще наредя да изхвърлят.

Адлер сви презрително рамене. Уилкинс му кимна успокояващо и се обърна сам сега към Лефлър.

— Не мога да проумея как след всичко, което се случи, се решихте толкова бързо да ми направите визита.

— Имам си всички основания за това. Желая също да бъде доведена мис Елми, понеже нося поздрави от едно лице, с което тя се намира в много близко родство.

— Има само едно-единствено лице, за което може да се каже това, и това съм аз.

— Наистина ли няма никой друг? Аз все пак мисля, че един годеник би трябвало да е близък на дамата, която е определена да стане негова жена.

Уилкинс наостри слух.

— Говорите за годеник на Елми? Кой ще е той?

— Някой си Артър.

Чувайки това име, Уилкинс трепна.

— Артър? Господи Исусе! Кого имате предвид?

— Нима нямате племенник, който носи това име?

— Действително. Но как стигнахте до идеята да го наречете годеник на дъщеря ми? Вярно, че трябваше да стане, но никой не знаеше нищо по въпроса. Дори Елми и до днес си няма понятие. Не мога да си представя по какъв начин сте се добрал до тази тайна.

— И все пак е много лесно да се предположи. Та нали ви казах, че нося поздрави.

— И да не би от самия Артър?

— От самия него. И не само поздрави нося, но и документи, които вероятно ще са от висша степен важни за вас.

— Документи от него, сър? Значи е жив?

— Това не зная точно. Зная само, че той е съставителят на въпросните документи. Те попаднаха в ръцете ми и аз счетох за свой дълг да ви уведомя.

— Мога ли да ги видя?

— Разбира се. Но както бях помолил, това може да стане само в присъствието на дъщеря ви.

— Добре! Ще отида да я доведа.

Уилкинс тръгна и не след дълго се върна с Елми, която очевидно се бе отзовала мимоволно на поканата.

— Ето я дъщеря ми — каза той. — Сега говорете!

Докато Адлер се надигна, Лефлър остана невъзмутимо да си седи.

— Казахте ли на мис — отвърна — за какво се касае?

— Тя знае, че носите поздрави от Артър.

— Знае ли също, че той е неин годеник?

— Още не. Но аз ще й…

— Артър мой годеник? — вметна Елми в думите на баща си. — Но, па, това не може да бъде нищо друго, освен заблуда!

— Ние си имахме своите състоятелни причини да го премълчим пред теб. Когато беше сгодена с Артър, ти бе твърде малка, за да схванеш какво означава това. Ето защо нищо не ти бе казано. Освен това не исках да повлияя на душевните ти пориви. Бях убеден, че от само себе си ще обикнеш своя братовчед.

— И какво ще стане, ако дъщеря ви не обикне своя братовчед? — запита подигравателно Лефлър.

— Е, тогава той навярно ще се ожени за някоя друга.

— А неговото състояние?

Погледът на Лефлър бе отправен с пронизваща острота към Уилкинс. Онзи беше малко пребледнял.

— Неговото състояние би трябвало да му изплатя аз.

— Но то може би ще е значително и този дължим платеж да надхвърля силите ви.

— Съвсем определено, не. Всеки знае, че аз притежавах тази плантация съвместно с брат ми. Тя му принадлежеше наполовина. След неговата смърт тази половина премина естествено към Артър, неговият единствен син.

— Да, да, колко просто стои работата или по-право изглежда да стои!

— А как другояче ще е? Какво искате да кажете с тези думи?

Откак Елми влезе, Адлер вече не бе сядал. Със скръстени на гърдите ръце, той наблюдаваше Лефлър. Сега счете за свой дълг да се намеси.

— Моля, мистър Уилкинс, не позволявайте на този човек да ви води за носа! Той знае нещо за вас и сега ви дава отровата капка по капка.

Лефлър се изхили с оскърбителна подигравка.

— Какъв проницателен тип бил само тоя надзорник! — откликна той. — Съвсем вярно отгатна. В такъв случай ще я карам изкъсо и ще ви разкажа една история. И тъй: Имало двама братя, които притежавали еднакви средства. Закупили те общо една плантация и всеки платил половината от цената. Двамата били с различни политически възгледи. Когато в Съединените щати избухнала Гражданската война, единият държал за Севера, а другият — за Юга.

Разказвачът направи пауза и погледна остро Уилкинс. фермерът седеше на стола си с пребледняло лице и стиснати зъби. Мълчеше.

— Братята не се джафкали наистина за своите политически убеждения, защото се погаждали добре. Единият, който държал за Севера, превърнал своята половина в ликвиден капитал и подкрепял с него правителството на Севера. Парите му свършили. Когато войната приключила и Северът спечелил, хората не си спомнили за жертвите, които мъжът бил принесъл. На практика той сега бил просяк. Трябвало да даде на брат си черно на бяло, че вече е получил своето състояние. Братът обаче изпитал съчувствие и рекъл: «Остави загубеното да си върви! Все още имаме достатъчно пари.

Аз имам син, ти имаш дъщеря. Двамата могат да се оженят, така моята половина, която твърдо ни остава, ще ти бъде и на теб от полза.» Така казал братът, после… се споминал.

Лефлър отново спря по средата. Уилкинс бе обронил глава на облегалката на стола. Сега се изправи полека и впери очи в Лефлър.

— Откъде ги знаете тези неща? — попита с треперещ глас. — Никой нямаше представа за тях. Кой ви ги разказа?

— Още не съм свършил. Не е било именно само вашата чест, която сте накарал да ви бъде заплатена. Вие сте издал на брат си и полици на стойност трийсет хиляди долара и той ви е дал парите. Вярно ли е?

— Да, така е. Но да не искате да кажете, че тези полици са били фалшифицирани?

— О, не. Всичко е станало изключително честно! — И с цинична откровеност Лефлър прибави: — По-честно, отколкото сега ми е приятно!

— Но аз все пак не проумявам как сте могъл да узнаете всичко това.

— Много просто: вашият племенник се е раздрънкал.

— Не е вярно!

— Охо… лъжец ли искате да ме изкарате? Че кой пък иначе ще го е казал? Брат ви е починал, а вие самият естествено сте се пазил да издадете нещо. Кой остава тогава още, освен вашият племенник?

— Не мога да го повярвам.

— Беше ли той всъщност съгласен наистина да се ожени за Елми, както е била волята на баща му?

— Никога не се е отказвал.

— Но в действителност явно не я е и обичал, защото в противен случай нямаше да се реши да ви отиграе тоя номер.

— Номер?… Какво означава това?… Нямам ни най-малка представа какво бихте могъл да имате предвид.

— Тогава ми е жал за вас, че трябва така неприятно да ви сюрпризирам.

Лефлър бавно се изправи.

— Какво имате да ми съобщите? — поиска да знае Уилкинс.

— Нищо повече, освен че съм дошъл да ви се представя като настоящия собственик на Уилкинсфийлд, мистър Уилкинс и мис Елми.

Лефлър направи подигравателен поклон на двамата споменати. Елми остана смълчана. Тя само погледна загрижено към баща си. Той бе приковал очи в Лефлър. Устните му потрепваха, ръцете трепереха.

— Татко, татко! Овладей се! — помоли Елми и обви ръце около него.

Плантаторът я отблъсна от себе си.

— Остави ме! Или ние сме разбрали погрешно, или е налице някаква заблуда, която трябва да се изясни.

— Никаква заблуда няма. А изяснението наистина можете да го имате — отвърна Лефлър, измъквайки портфейла си. — Притежавам няколко документа, чието съдържание навярно ще ви заплени. Но не зная дали мога да ви ги поверя.

— Ще ви ги върна веднага щом ги прочета.

— Честна дума?

— Да.

— Ето, хвърлете едно око на тези три менителници, всяка на стойност от десет хиляди долара, платими до вашия брат, издадени от вас.

Уилкинс прегледа полиците.

— Да, те са — каза той.

— Ето ви вашата собствена декларация и подпис, че брат ви ви е заплатил вашата част от плантацията и още трийсет хиляди долара отгоре, заверено при нотариус. Отговаря ли на истината?

— Да.

— Значи признавате, че плантацията сега принадлежи на вашия племенник, и той има правото да я продаде на когото му е угодно?

— Той има това право, но аз съм убеден, че никога няма да извърши подобна постъпка, без да ме уведоми.

— Тук се заблуждавате, той го е сторил.

— Къде?

— В Санта фе.

— На кого?

— На един американец на име Уолкър. Аз пък откупих от него плантацията и веднага платих в брой.

— Та вие никога не сте бил в Санта фе.

— Той беше при мен. Ето ви документа за покупката в Санта фе. Проверете го! В него няма да откриете нищо нередно.

Уилкинс взе документа, проучи всеки ред и всяка дума. После го остави да падне на масата и се смъкна в креслото.

— Невероятно и все пак вярно! Той е продал плантацията с всичко, всичко, всичко!

— И не е някаква измама? — попита Адлер.

— Не. Покупко-продажбата е сключена при мера[69]. Той е проучил внимателно правата на Артър и ги е обявил за неатакуеми. Също така безспорни са сега и правата на онзи Уолкър.

— Уолкър? Ах! Дали пък не е същият Уолкър, когото мистър Лефлър вчера е спасил и прибрал вкъщи?

— Съвсем същият — ухили се Лефлър. — У нас аз прекупих от него плантацията. Той си замина преди малко.

— И можете ли всъщност да докажете, че действително сте прекупил от него плантацията?

— Предостатъчно. Ето акта!

Уилкинс проучи и този документ. Беше съставен точно по предписанията. Дори най-отраканият адвокат не би съумял да открие и най-малката грешка.

Лефлър си взе обратно документа.

— Какво смятате да правите? — попита той.

— Ще се допитам до адвокат.

— Добре. Давам ви срок цяла една седмица. Ако дотогава все още не сте взел решение, ще предявя претенциите си пред властите. С тази работа свършихме. Плантацията ми принадлежи. Но как собствено стоят нещата с трийсетте хиляди долара?

— Аз ги дължа на моя племенник.

— Вече не. Той е продал дълга си на онзи Уолкър. Аз пък вчера го купих от него. Я прочетете тези документи тук!

Уилкинс прочете.

— Вярно. Той е продал и този дълг.

— И все пак не мога да го повярвам — обади се Адлер.

— Нима се е разделил във вражда с вас?

— Не, тъкмо обратното.

— В такъв случай трябва да се приеме, че е продал плантацията по някаква неизвестна за нас причина, може би за значителна сума. Но дългът би могъл да продаде единствено с намерението да ви унищожи. Такова нещо никой племенник няма да стори на чичо си, с когото е живял в мир!

— Само че това е неговият почерк!

— И все пак не вярвам.

— Дали вярвате, или не — намеси се Лефлър с остър тон, — в случая е съвършено безразлично! Вас сигурно изобщо няма да ви питат.

Адлер го измери с презрителен поглед.

— Може би ви действа много благотворно да се явите тук по този начин. Смятате, че сте господар на Уилкинсфийлд, и по тази причина…

— …и по тази причина вие ще бъдете първият, когото ще пратя по дяволите!… Да, сър, така е!

— Че имате такова намерение, в това съм убеден, но ако би трябвало да сложите крак тук, аз отдавна вече ще съм си тръгнал.

— Размърдайте тогава час по-скоро краката си, защото аз много скоро ще дойда! Дори да се наложи да водя дело, още днес ще направя постъпки да си прибера авоарите от трийсет хиляди долара. Там отвъд океана, във вашата добра Германия, кредиторът може да не притежава средства за принуда, но тук при нас за щастие все още запират за дългове. Ако мистър Уилкинс не ми плати, ще наредя да го окошарят. А докато той кисне в дранголника, ще назнача по съдебен път управител и ще ви прогоня.

— По-полечка само! — засмя се ядно Адлер. — Преди да говорите за запиране за дългове, трябва да вземете предвид, че претенциите ви относно трийсетте хиляди долара не са съдебно признати. Ако мистър Уилкинс се вслуша в моя съвет, ще ви покаже сега вратата.

— Такова ли ви е мнението? Я виж колко сте бил мъдър!

Аз също имам един добър съвет за него, който обаче е хиляди пъти по-добър от вашия.

Уилкинс беше като зашеметен от това, което беше узнал. Като чу сега последните думи на Лефлър, той повярва, че може да намери спасение.

— Какъв съвет? — попита.

— Потърсете за мис Елми някой богат мъж, притежаващ необходимите средства да се сдобие с плантацията!

— А вие ще проявите ли готовност да я продадете, в случай че ви бъде присъдена?

— Не, през целия живот не.

— Е, при това положение и най-богатият зет не би могъл да я придобие.

— И не е и нужно. Вие само трябва да изберете онзи, комуто плантацията вече принадлежи.

— Аха, от ясно по-ясно! Вие идвате и ми вземате плантацията. Към нея аз ви наброявам още трийсет хиляди долара и ви давам дъщеря си! Блестящо!

— Колебаете се? Имам достатъчно разум да схвана колко ви е неприятна тая работа. Но ако поразсъдите, ще разберете, че моят съвет е най-добрият.

В тази минута Уилкинс не мислеше за себе си. Но перспективата да види своето обично, единствено дете изпаднало из един път в немотия, го обърка. Сметна, че няма право да изкаже последната дума, която би изгонила Елми от къщата и имението. Ето защо се обърна към дъщеря си.

— Елми, отговори вместо мен!

— По-добре да работя, ръцете ми да кървят, отколкото да принадлежа на мъжа, който се казва Лефлър!

Лефлър издаде звук, остър и пронизителен като изсвирване.

— Та това е глупост! — извика. — Вие се втурвате с отворени очи към гибелта!

— Тази гибел би ми била по-приятна от вас! — отговори момичето рязко. — Моята последна дума е казана. Можете да си вървите!

Елми се бе превърнала внезапно в повелителка. Посочи вратата. Очите й блестяха. Беше толкова пленителна в своето негодувание, че Адлер не можеше да отвърне очи от нея.

Лефлър също не бе в състояние да избегне въздействието на нейната красота. Вече вдигаше крак да напусне стаята, когато се обърна още веднъж. Очите му като че искаха да погълнат жената, която толкова ясно му бе показала своето презрение.

— Да, тръгвам си — извика, — но само временно! После ще се върна, за да те направя моя жена! Даже всички ангели и дяволи да бъдат против, пак ще ми принадлежиш! — Със страстен и заплашителен жест той пристъпи крачка към Елми. — А ако се противиш, то и аз няма да се побоя от една последна стъпка и всичко…

Но в този миг и Адлер вече го бе пипнал за врата. Като топка го запрати към вратата, която отскочи с трясък, и Лефлър се срина на пода в предверието. Преди да е съумял да се надигне, немецът го улови през кръста и го захвърли навън през предната врата.

Лефлър се стовари на каменните плочи в коридора. Там стоеше негърът, когото той преди малко бе оскърбил, и който с пламтящи очи очакваше своето.

— О, Исусе, Исусе! Маса Лефлър идват долетял! Трябва продължат летят!

После вдигна чевръсто врага си от земята и го изхвърли окончателно през портата…