Дервишът

Втора глава Един немски художник

На следващия ден Дейвид Линдсей отново излезе на приключения. Вчерашната преживелица при гръцкия кръчмар му се бе харесала. Само че за всеки случай той взе друго направление. Изглежда все пак не смяташе за препоръчително да се мярка пак на пътя на двамата си събратя по чашка от миналия ден.

Веднъж му се стори, че в гъмжилото на улицата забеляза един зелен тюрбан. Но това не го разтревожи, макар и да се сети за дервиша Осман. Та нали толкова много дервиши обикаляха из този град. Защо трябваше да е тъкмо оня, чието биещо на очи покривало на главата бе зърнал така мимолетно!

Внезапно чу от някаква къща песен. Спря и се заслуша. Беше една западноевропейска мелодия. Тогава забеляза над вратата табела и от френския надпис разбра, че стои пред една европейска кафетерия. Влезе.

В коридора, ненавяващ асоциации точно за родния край, беше мрачно. Вляво имаше врата, която той по-скоро напипа с ръка, отколкото видя.

— Приветлива кръчмица! — изръмжа. — Но може би тук отново ще има някое приключение. Well!

Отвори вратата и се почувства приятно изненадан, когато влезе в един просторен салон, в който горяха толкова много лампи, че бе светло като ден. Прозорци нямаше, а само многобройни отверстия високо горе до тавана, през които се изтегляше тютюневия дим.

Видя голям брой посетители в турско и европейско облекло. Ориенталците бяха насядали ниско до пода на меки възглавници, пушеха мълчаливо чибуците или наргилетата си, а на чиниите пред тях се виждаха дребни филджани. Европейците обаче седяха на столове край високи маси, пиеха кафето си от по-големи чаши и пушеха пури или цигари.

Появата на причудливо облечения англичанин предизвика сензация.

— Аджа’иб чок аджа’иб! (Необикновено, твърде необикновено!) — промърмори един удивен турчин.

Разговорът край масите на европейците също секна. Всички очи се отправиха към сър Дейвид, а по някои лица плъзна подигравателна усмивка, при което тихо тръгнаха от уста на уста думи като «англичанин… смахнат… сплин… палячо».

Линдсей не го и беше еня за това внимание. Той се насочи към единствената маса, край която имаше едно свободно място, и се настани непринудено, след като бе помолил за разрешение седящия там господин.

Негърски момчета се плъзгаха като сенки насам-натам с лули, тютюн, тлеещи въглени и кафе, грижейки се за клиентите. Сър Дейвид си поръча кафе на френски, беше разбран и мигновено обслужен. Той свали далекогледа от гърба, облегна го заедно с чадъра на стената, опъна удобно дългите си крайници и извади една добре напълнена чантичка с пури. Същевременно хвърли изучаващ поглед на човека срещу себе си.

Той беше млад човек, на може би двадесет и четири години, с висока, крепка фигура и истинска адонисова глава със сериозни черти. Лъх на тежка меланхолия се ширеше по това лице и го правеше още по-привлекателно. Беше изпушил една пура до края, освободил се от угарката и очевидно се канеше да запали нова. Англичанинът му протегна своята чантичка.

— Моля… обслужете се!

Заговореният вдигна изненадано поглед и се поколеба. Сър Дейвид бръкна в джоба на жилетката, измъкна една визитна картичка и му я подаде.

— Сега ще се осмелите да посегнете, нали?

На визитката се четеше: «сър Дейвид Линдсей». Младият мъж направи жест на изненада и като че в него се надигна някакво възклицание, ала той го потисна, взе една от пурите и на свой ред извади после картичката си.

— Я гледай, вие също притежавате визитки? — позачуди се англичанинът. — Нямах представа, че европейските порядки са напреднали тук чак дотолкова!

— Аз не съм турчин.

На неговата картичка се четеше на немски: «Паул Норман, художник».

— Как? Немец? — удиви се Линдсей, отваряйки от изумление така широко голямата си уста, че тънките устни образуваха квадрат. — Аз ценя Германия. Имам там роднини, казват се Адлерхорст. Търсих ги, но за съжаление намерих всички следи засипани.

— Едва ли е за вярване — рече другият малко резервирано. — Хора не могат все пак да изчезват безследно!

Същевременно хвърли удивен поглед към него.

— И аз го смятах за невъзможно, но е така. Недвижимото имущество бе преминало в други ръце, а всички членове на фамилията изчезнали. Странна съдба, хм! Запалете си пурата, де, тя е истинска «Перу». Имам осем или девет хиляди при себе си.

— В джоба? — усмихна се художникът Норман.

— Nonsense! На яхтата си. Трябваше добре да се запася с любимите си пури, защото не знаех кога ще си бъда отново у дома.

— Значи нямате никаква определена цел?

— No. (Не.) Търся приключения.

— От какво естество?

— Излишен въпрос. Не съм в Турция, за да изживея нещо китайско.

— Следователно? — подпита Паул Норман, комуто разговорът започна да доставя удоволствие.

— Много просто — изръмжа Линдсей разсърден. — Нещо турско.

— И което би трябвало да е?

— Вие сте един бавнозагряващ немец, сър! Индия си има своите тигри, Африка лъвовете си. Дивия запад своите червенокожи…

— А Турция?

— Има своите хареми, сър.

— Хареми?

— Yes. Търся харемско приключение. Спомнете си Волфганг Амадеус Моцарт! Отвличане, опасност. Освобождение на отвлечена туркиня или нещо такова. Yes.

Едновременно с това кимаше емфатично. А носът му, притежаващ изглежда необичайна подвижност, климаше на своя отговорност даже трикратно.

— Виж ти! — възкликна Норман донейде изненадан. — Шегувате се!

— Защо? Никога не се шегувам! Сър Дейвид Линдсей съм. Yes.

Норман се усмихна леко, почти съчувствено.

— Вие се смеете? — рече англичанинът, без обаче да се показва оскърбен. — От три седмици дефилирам между Дарданелите и Босфора, за да преживея някъде нещо подобно. Но не намирам нищо. Nothing. (Нищо.) Скучна е тая Турция. Имам един приятел — също като вас немец, — комуто приключенията падат в скута като зрели ябълки. Кара Бен Немзи. Но сега се е завеял при апачите или хадедихните. Не знам. Yes.

Художникът изглежда имаше някакъв отговор на езика си, ала го задържа. Откритото му лице прие особен израз на напрежение и като под някакво спонтанно решение той каза:

— Ако действително възнамерявате нещо подобно, то това в никой случай няма да стане по начина, както сте го замислил.

— Че как другояче? Говорете, де! Вие ми харесвате и ще ми е приятно да чуя мнението ви. Well!

— Имам предвид, че преди всичко би трябвало да установите връзка с някой обигран мъж, запознат в подробности с тукашните условия.

— Много право! Но не познавам такъв мъж. Бих му заплатил добре, много добре… Кажете, да не би вие самият да сте добре запознат?

При това повдигна очаквателно тънките си вежди.

— Вече от три години обхождам Турция, а тук се намирам от девет месеца.

— Великолепно! Не бихте ли проявил желание да ми съдействате?

— При определени обстоятелства, да.

— Какви обстоятелства имате предвид?

— За да говоря за тях, би трябвало по-добре да ви познавам. При такова едно приключение човек лесно може да си сложи главата в торбата. От друга страна, аз обичам опасността и често съм я търсел с единственото намерение да упражня и изпитам силите си, но…

Той се канеше да продължи, ала англичанинът прекъсна въодушевено думите му:

— Силите да упражни! All right! (Чудесно!) И аз ще упражня моите тук, в Константинопол. Слушайте, вие сте моят човек! Yes. Богат ли сте?

— За съжаление — не.

— Нищо не вреди! Изровете някое приключение, някое чисто турско, повече нищо! За всичко друго ще се погрижа аз самият. Плащам добре, много добре! Well!

Паул Норман се загледа замислено надолу. След известно време весела усмивка заигра около устните му.

— Вие сте джентълмен — отвърна — и аз ви вярвам. Добре, ще помисля и проуча… Колко време ще останете тук?

— Колко време? Колкото ми харесва. Естествено! Well!

— А къде мога да ви намеря?

— На моята яхта. Лежи долу в пристанището. Ще я откриете веднага. Носи моето име и точния ми портрет.

— Да не би така, както седите сега тук?

— Yes. Защо не? Даже много, много сполучливо съм нарисуван. Вие какъв сте, мистър Норман? Пейзажист или портретист?

— Портретист.

— Отлично подхожда за мен — ще ви позирам да ме рисувате. Искате ли?

— Ако вие го желаете.

— Хубаво. Можем да започнем още утре. Част от възнаграждението ще платя предварително. Имате разни дребни разходи, зная вече!

С тези думи измъкна дебелия си портфейл, извади от него един плик за писмо, пъхна нещо в него и го залепи. После го подаде на художника. Паул Норман се поколеба да посегне, ала сетне все пак прибра аванса, тъй като носът на Линдсей изпадна в застрашително клатушкане.

— Значи утре — каза сър Дейвид. — Преди обяд. А сега… имате ли време?

— Съвсем малко. Имам сеанс.

— А-а… някоя картина?

— Да. И тъй като вие сте толкова открит с мен, нека бъда откровен и аз. Рисувам една дама.

— Как? Какво? Да не би някоя туркиня?

— Черкезка.

— By Jove! (Дявол го взел!) Красива ли е?

— Несравнимо!

— Well. Но как стана тъй, че вие, един чужденец, имате право да гледате и рисувате тази жена или девойка?

— Работата е много проста и все пак изключително необикновена. Вие знаете, че търговията с роби е забранена. Въпреки това тя все още продължава да си съществува. Много често най-красивите черкезки момичета биват отвеждани към Стамбул, за да бъдат продавани тук на големците от султанската империя. Отсреща в Черкезкия квартал познавам един търговец на момичета, който оперира само с първокласни красавици. Неотдавна получил една млада черкезка, която определил за султана. Обърнал се към миралая на гавазите и чул от него, че тая работа така лесно не може да се осъществи. Най-краткия и сигурен път бил да се обърне към султан валиде, майката на султана, и да й представи един портрет на момичето. Тя била достатъчно свободомислеща да се съгласи на подобно нещо. Тъй като обаче сега няма мохамедански художници, търговецът се принудил да потърси някой европеец и изборът му паднал на мен.

Сър Дейвид слушаше с най-голямо напрежение.

— Значи вече сте имал сеанси с нея?

— Пет.

— И наистина ли е толкова красива?

— Поразително красива.

— WellL — продума замислено Линдсей. После дигна глава, като да му бе дошла някоя добра идея. — Чуйте, мистър Норман, девойчето би било работа като за мен. Yes.

Художникът трепна.

— За вас? — проточи той.

— Yes. Искам да кажа, тогава бихме имали вече онова, което търся. Хората са грабнали клетото девойче от родината му и са го завлекли в робство. Well, аз ще я отвлека от тоя търговец.

— Момиче, което човек може да купи, той не отвлича.

— Жалко.

Носът му клюмна печално още по-ниско към брадата.

— Искам да кажа, че бихте могъл… да купите момичето.

— No! Това не е приключение. За тая цел не е имало нужда да идвам в Стамбул!

Художникът сведе, като че малко разочаровано, глава и замълча.

— Well! Ще трябва да изтрая очевидно до някоя друга възможност и тук разчитам изцяло на вас. Наредете да ви напълнят отново чашата!

— Благодаря! Бих желал да тръгвам. Дойде ми времето, а искам да бъда точен!

— Добре, тогава да вървим! Вие ми харесвате и аз ще ви придружа.

Те платиха и станаха. Когато излязоха от къщата, дервишът стоеше очаквателно наблизо — не беше се отказал значи от отмъщението си.

— Забелязал е все пак къде съм се пъхнал — промърмори англичанинът.

— Кой?

— Оня дервиш там. От вчера се мъкне след мен.

— Той принадлежи към кастата на виещите. Сигурно иска да ви задява с просия. Не му обръщайте никакво внимание.

Слязоха до водата и взеха един двувеслов каик. Каиците са дълги, тесни, много лесно управляеми и бързи гребни лодки, в които се седи обикновено според ориенталската привичка, сиреч с подгънати крака. Слязоха между Топхане и финдикли. Англичанинът, който и там предизвика всеобща сензация, придружи художника през няколко улици.

Накрая Норман спря и посочи една къща.

— Ние сме при целта и сега трябва да се разделя с вас. Тук живее Бариша, търговецът на роби.

— Well! Сам ще намеря обратния път към Пера. Значи идвате утре на яхтата ми?

— Да.

— Good bye! (Довиждане!)

Линдсей се обърна и закрачи бавно обратно по пътя, по който беше дошъл. Норман гледа след него, докато изчезна зад ъгъла. После не отиде в къщата на Бариша, а в отсрещното кафене и си поръча чаша мока. Докато чакаше, отвори плика — съдържаше петдесет фунта, значи хиляда марки.

— Това е божи промисъл — рече тихо той на себе си. — Нашата каса беше почти опразнена. Нямаше да мога да давам нищо на пазача, което би означавало край на разговорите с Чита. какво ли ще каже Херман, когато му разправя за тази странна среща!

Той обърна парите на англичанина в турски монети и излезе отново на улицата.