Детективска агенция „Private“. Берлин

Едно

В десет часа в една безлунна септемврийска вечер Крис Шнайдер се промъкваше към отдавна изоставена сграда в източните покрайнини на Берлин. В главата му се вихреха мрачни образи и стари обети.

Наближаващ четирийсетте, облечен в тъмни дрехи, Шнайдер извади пистолет „Глок“ калибър.40 и пое напред, нащрек за сухото шумолене на бодливите храсти, златника и лозите, погълнали околността.

Поспря, загледан в силуета на сградата. Спомни си част от ужаса, който бе изпитал, когато дойде тук за пръв път, и осъзна, че е чакал този момент почти три десетилетия.

Да, десет години обучаваше ума и тялото си. Десет години след това дейно бе търсил отмъщение, но напразно.

През последното десетилетие Шнайдер започна да си мисли, че никога няма да успее, че миналото му не просто е изчезнало, а направо е умряло, а заедно с него и възможността истински да отмъсти за себе си и за другите.

Но ето я сега възможността да се превърне в ангела отмъстител, в когото всички те бяха вярвали.

Чу гласовете в главата си — подканяха го да върви напред, да не спира, за да сложи справедлив завършек на историята им.

При този зов усети как се стяга и отхвърля колебанието. Заслужаваха справедлив край и възнамеряваше да им го осигури.

Вече бе достигнал стълбището на сградата. Двойните порти като на хамбар бяха открехнати, с провесена на тях верига. Втренчи се в мрака. Усети празнота в стомаха си, коленете му омекнаха.

„Чака цял живот — скара се мислено на себе си Шнайдер, — довърши го.

Сега.

Заради всички нас.“

Отвори внимателно вратата с крак и влезе — надушваше слабата миризма на пикоч, изгоряла мед и нещо мъртво.

В спомените му просветна образ — врата, която се затваря бързо и се заключва. За миг това бе достатъчно да го срине.

Ала Шнайдер почувства как в него се надига праведна мъст. Свали предпазителя на пистолета, готов да стреля. Включи фенерчето, залепено с тиксо към оръжието, и сноп мека червена светлина запълзя наоколо.

Следи от ботуши пресичаха прахта.

Последва ги с разтуптяно сърце. От двете страни на коридора се редяха стаи с циментов под, по-скоро прегради за животни в обор.

Въпреки че стъпките вървяха право напред, претърси стаите една по една. В последната спря за миг — в главата му се разиграваше филм на ужасите.

Отърси се от спомена, но пистолетът в ръката му потрепваше.

Коридорът завършваше със същите големи хамбарни порти. Катинарът висеше незаключен. Двете пооткрехнати крила водеха към просторно помещение с висок таван.

Чу пляскане на криле, влезе и насочи пистолета и фенерчето към гредите под покрива — по прътите бяха накацали гълъби и премигваха любопитно към него.

Тук миризмата на смърт бе по-силна. Шнайдер потърси източника й, обхождайки помещението с лъча светлина. От пода се подаваха големи ръждиви болтове. Греди и подпори поддържаха релса, опнала се над главата му по цялото протежение на залата.

Провисналите от нея вериги завършваха с ръждясали куки.

Следите от стъпки продължаваха от портата по диагонал наляво.

Последва ги внимателно, за да не се спъне в някой от болтовете по пода.

Шнайдер понечи отново да погледне към гредите, но нещо се стрелна пред краката му. Приведе се и насочи пистолета и светлината по посоката на шума.

Върволица от плъхове изчезна в зейнала на пода дупка до далечната стена. Следите от стъпките водеха право натам и изчезваха. Чу как плъховете цвъртят и съскат при приближаването му.

Вляво от дупката стоеше малко по-тясна от нея метална тръба с решетка за канал отгоре. Отдясно имаше малка бензинова духалка, като онези, с които се издухват листа и клонки от тротоарите.

Шнайдер приближи и освети с фенерчето шахта от гофрирана ламарина. Три метра по-надолу тя се отваряше в обширно пространство, завършващо след метър и половина с чакълест под.

Труп на жена бе проснат върху чакъла. Плъховете го бяха напъплили, но Шнайдер все пак я позна.

Беше я търсил из Берлин и цяла Германия с неоправданата надежда, че може да е още жива.

Но беше много, много закъснял.

Тлеещото желание за отмъщение избухна в цялото му същество. Искаше да стреля по всичко, което мърда, искаше да крещи в дупката, да крещи на убиеца й да дойде и да си получи заслуженото.

Но по-хладната и разумна част надделя.

Станалото бе по-важно от него, по-важно от всички тях. Целта вече не беше отмъщението, а да изправи един толкова отвратителен човек пред безмилостната светлина на света, да го покаже такъв, какъвто е и какъвто е бил.

Излез, помисли си. Повикай Криминална полиция. Нека знаят и действат.

Сега.

Шнайдер се обърна, рязко обходи помещението с лъча на фенерчето и тръгна по обратния път към коридора. Едва направил шест-седем крачки обаче, чу нещо като плясък от крилете на много едра птица.

Опита да реагира, да вдигне пистолет по посока на звука. Но черният силует вече се спускаше от скривалището си дълбоко в сенките над ръждясалата релса под тавана.

Ботушите се блъснаха в ключиците на Шнайдер, той залитна и падна назад върху един от болтовете, стърчащи от пода.

Болтът го прониза, счупи гръбнака му и го парализира.

Глокът издрънча някъде встрани.

Пламтящата болка беше толкова силна, че не можеше да говори, не можеше дори да изкрещи. Силуетът се изправи пред него, мъжът насочи собственото му фенерче към гърдите си и освети черна маска, покриваща носа, бузите и челото.

Маскираният заговори и Шнайдер веднага го позна, сякаш трите десетилетия се бяха изнизали за един ден.

— Мислеше, че си подготвен, Крис, хмм? — попита мъжът, видимо развеселен. Смехът му беше като щракане. — Изобщо не беше подготвен, никога не си и бил, каквото и да си мислеше толкова години.

В другата му ръка се появи нож. Мъжът приклекна до Шнайдер и допря острието до гърлото му.

— Приятелите ми ще дойдат по-бързо, ако ти пусна малко кръв. След няколко часа в тяхната компания маската ти ще е изчезнала, Крис. Тогава никой няма да може да те познае, дори собствената ти скъпа майчица, хмм?

Две

В четири без петнайсет следващата неделя сутрин Матилде Енгел — Мати се провираше през тълпата, изпълнила „Трезор“ — легендарен нощен ъндърграунд клуб, заел част от стара фабрика в Кройцберг, модерен район на Берлин.

Наскоро прехвърлила трийсетте, силна и привлекателна, Мати достигна до редицата индустриални галерии, свързващи двата огромни дансинга на клуба. Прозя се и прокара пръсти през късата си руса коса. Електронната музика пулсираше и отекваше в околното пространство.

Сапфиреносините й очи огледаха стените, покрити с графити, пушека във въздуха и заклетите купонджии, решени да продължат неделната вечер поне до обяд на другия ден.

В коридора отпред се появи набит евразиец с татуировка на паяжина под лявото си око.

— Графинята още ли е тук, Аксел? — попита Мати достатъчно високо, че да я чуе.

Мъжът с татуировката рязко извърна глава по посока на гласа й.

— С аржентинеца е. На нещо по-силно са, не алкохол, нито трева. Предполагам, че е екстази.

— Само да не са амфети — отвърна Мати. — Мразя наркоманчетата, които се друсат с тях.

— При всяко положение ще се оправяш сама — предупреди я Аксел. — Не мога да те подкрепя за такова нещо.

— Ще съсипеш репутацията си на създание на нощта?

— И това.

— „Прайвит“ ще ти прати комисиона за посредничеството.

Аксел се ухили.

— Още по-добре. Благодаря, Мати.

Тя кимна.

— Имам ли директен излаз навън?

— Противопожарни изходи в двата края на етажа.

— А нещо високо?

Аксел се замисли.

— Ще се обадя по телефона. На бара. Ще трябва да танцуваш.

Мати плесна широката длан на мъжа, заобиколи го и тръгна към дансинга. Без да спира, извади мобилния си телефон, отвори го и набра номер с ученическата снимка на тийнейджърка с кестеняви коси.

Графиня София фон Мюлен Австрийска беше на седемнайсет години. Преди седмица бе избягала с треньора на баща си по поло, трийсет и три годишен аржентинец, мошеник и зестрогонец на име Раул Монтенегро.

След точно четири дни графинята щеше да навърши осемнайсет години и можеше да се омъжи.

А точно това семейството й отчаяно се опитваше да предотврати и нае „Прайвит Берлин“, за да я издири и върне във Виена.

Майката на София беше починала преди три години от свръхдоза. Баба й, страховитата Зара фон Мюлен, не искаше нито семейното име, нито семейното богатство да бъдат ощетени от нов скандал, особено след като бащата на София, Петер, известен политик в Тирол, се подготвяше да се кандидатира за по-висок пост. Затова каза на Мати да не пести средства, само да намери внучката й.

Мати беше направила точно това — проследи младата графиня до нощния клуб чрез многобройните плащания с кредитна карта и чрез джипиес данните от мобилния й телефон. За щастие, познаваше Аксел, началника на охраната в „Трезор“, още от времето си като следовател в Криминалната полиция в Берлин.

Мати прибра телефона си и отиде на дансинга, претъпкан с извиващи се, потни тела, танцуващи под звуците на конвулсивния микс, забъркван от диджея с прякор „Движението“.

Отклони се към бара и кимна на бармана, който тъкмо затваряше телефона си. Покачи се на барплота и започна да танцува в ритъма на бийтовете и рифовете на Движението. Посетителите я забелязаха и започнаха да подвикват и подсвиркват. Мати се усмихна, изцяло влязла в ролята на пияна мацка, но щателно обхождаше с поглед помещението, докато не откри в далечината София фон Мюлен и латиноамериканския й любовник.

Графинята се беше увесила на шията на Монтенегро и го целуваше по гърдите. Неговите ръце шаваха по тялото й.

Мати погледна противопожарните врати зад тях.

В този момент момичето се отблъсна от треньора по поло и се заклатушка по коридора — чудесна възможност за Мати; тя скочи от бара и я настигна в прохода, където беше оставила Аксел.

— София? — повика я и й показа значката си. — Аз съм Мати Енгел от „Прайвит Берлин“. Трябва да те върна вкъщи.

София се разсмя презрително.

— На осемнайсет години съм, мога да правя каквото си искам!

— Ще станеш на осемнайсет чак след четири дни — сряза я Мати с глас, нетърпящ възражения. — Хайде и без да правиш сцени.

— Много ме бива в сцените — усмихна се момичето. — Вдигам страхотни скандали. Веднага привличат репортери.

— При мен такива не минават — Мати грабна графинята над лакътя и натисна определени точки там.

— Оох! — заскимтя София. — Боли ме!

— Ще те заболи още повече, ако не се размърдаш! — отвърна жената и я забута по коридора към изхода на клуба.

— София! Хей! Какво правиш там?

Мати хвърли поглед през рамо към замаяния от алкохола и наркотиците треньор по поло, който гневно си проправяше път към тях, стисна още по-силно момичето и вдигна значката си към него.

— Не усложнявай още повече ситуацията, Раул. Тя се прибира у дома.

Монтенегро я изгледа кръвнишки.

— Тя е с мен по собствена воля. На осемнайсет години е.

— Може да е била съгласна да правите секс, но не е на осемнайсет.

Инструкторът по поло отпусна покорно рамене.

Но в следващия миг се втурна към нея.

Мати пусна графинята и вдигна ръце да се защити. Монтенегро се опита да ги отблъсне, но тя сграбчи дясната му китка и я изви рязко към пода. Той изохка, падна на колене и изкрещя:

— Бягай, София, бягай!

Три

Графиня Фон Мюлен се изстреля като куршум.

Шмугна се покрай момиче с шокиращо розова коса и затича все по-бързо.

Мати изруга, пусна Монтенегро и се втурна след момичето.

Но беше много трудно да не изостава. Въпреки наркотиците и алкохола в кръвта си София се оказа много ловка и с лекота си пробиваше път през тълпата.

— Спрете това момиче! — извика Мати, вдигнала значката си.

Но вместо това един надрусан мъж на не повече от двайсет години се опита да й препречи пътя. Тя обаче плъзна десен крак зад неговия, блъсна го в гърдите и той се стовари на земята по гръб.

Други хора се развикаха по Мати, но в този миг тя видя как София профуча покрай Аксел, застанал на страничния изход.

След миг графинята изчезна отвън.

Някой сграбчи дънковото яке на Мати изотзад.

Тя се извърна — беше Монтенегро. Отпусна ръка, за да изхлузи дрехата, и изрита инструктора по пищяла.

Той изкрещя и се строполи.

Мати отново се затича след графинята и излая на Аксел, който наблюдаваше развеселено:

— Можеше да я спреш например!

— И да изпусна това забавление?

— Поне спри пощурелия любовник! — извика Мати през рамо.

Изскочи на улицата, без да чуе отговора на охранителя.

На тротоара беше пълно с хора, които още чакаха да влязат в клуба.

Мати отново размаха значката си.

— Преди минута оттук излезе едно момиче, къде отиде?

Най-близкият до нея мъж дръпна от джойнта си и сви рамене. Момичето зад него каза, че не е виждало никого.

За бога, изгубих я, вътрешно изохка Мати. Проклятие! Представяше си как властната баба на София направо ще я разкъса заради този гаф.

Но точно тогава иззад големия контейнер за боклук от другата страна на улицата се чу как някой изпъшка и започна яростно да повръща.

— Дотук бяхме със стоте евро, които тя ни обеща — въздъхна онзи, който пушеше джойнт.

Мати му показа среден пръст и пресече улицата. Погледна зад контейнера — графиня Фон Мюлен се превиваше и повръщаше всичко, което беше погълнала, преди да хукне да бяга.

— Хайде, София — Мати й помогна да се изправи, след като вече нямаше какво повече да повръща и само дишаше тежко. — Да идем някъде, където ще мога да те измия.

За миг графинята сякаш не осъзнаваше къде се намира, не знаеше коя е тази жена до нея, но после се разплака.

— Къде е Раул?

— Ще се покрива известно време — отвърна Мати, хвана я лекичко за ръка и я поведе към колата, по-далече от клуба.

— Ще избягам — закани се момичето. — Ще го намеря. Ще се оженим.

— Когато станеш на осемнайсет, прави каквото искаш. Дотогава един човек иска да ти налее малко здрав разум в главата.

— Баща ми ли? — изсмя се графинята презрително. — Интересува се само от себе си и от кариерата си.

— Всъщност нас ни нае баба ти.

Мати видя как страхът се изписа на лицето на София.

— Но аз искам да видя баща си!

— Сигурно, но сега бабчето дърпа конците.

Сякаш нещо напусна графинята — със сигурност враждебността и упорството. Съвсем покорно се остави да бъде влачена до колата — BMW 335i от гаража на „Прайвит Берлин“.

Мати се пресегна да отвори вратата и София се строполи в прегръдката й, обляна в сълзи.

— Просто исках да имам човек до себе си. Какво толкова лошо има в това?

— Нищо, София — размекна се сърцето на Мати. — Но…

Телефонът й иззвъня. Нищо не можеше да направи по въпроса.

Остави младата графиня да се наплаче колкото й душа иска.

Четири

Двайсет минути по-късно Мати шофираше с момичето по берлинските улици към летище „Тегел“. Накрая провери телефона си и видя, че се е обаждала Катарина Дорук, най-добрата й приятелка и главен следовател в „Прайвит Берлин“.

В четири часа сутринта?

Набра номера на Катарина и остави съобщение на гласовата поща: „Кат, Мати е. Не се тревожи. Пратката е у мен. Пътуваме към самолета. Легни да поспиш“.

Затвори телефона и чу хъркане. София спеше дълбоко, притиснала лице в прозореца, от ъгълчето на устата й се стичаше слюнка. Мати се молеше да не повърне в чисто новата кола — все още миришеше толкова приятно на кожа.

За щастие, стигнаха до частния терминал на международно летище „Тегел“ без повече инциденти. Събуди момичето, което се озърна със замъглен поглед, излезе и я последва като в транс.

Пилотът беше вътре, съгласуваше летателния си план, и каза на Мати да качи София на борда на самолета.

Тъкмо влизаха в кабината, когато телефонът й отново иззвъня и тя вдигна.

— Мати Енгел.

— Кат е.

В гласа на приятелката й се долавяше някаква тежест.

— Какво има? — попита.

Катарина отвърна след дълго колебание.

— Крис изчезна.

София се пльосна в кожено кресло с висока облегалка.

— Искам кола или нещо такова. Може с малко ром.

Но Мати не й обърна внимание, напрегнато заслушана в телефона.

— В началото на миналата седмица си взе отпуск — обясняваше Катарина. — Трябваше да се върне завчера, но така и не се появи. Звънях на мобилния му, на домашния, писах имейли и есемеси — нищо.

Това изобщо не беше в стила на Крис Шнайдер, съгласи се Мати. Той беше внимателен, методичен детектив, педантично се придържаше към правилата и процедурите на агенцията, а те включваха връщане на работното място в деня, в който те очакват.

— Пробва ли с чипа? — попита най-накрая Мати.

Миналата година служителите на „Прайвит“ по целия свят получиха малък проследяващ чип, който може да се имплантира под кожата на плешките и така да бъдат откривани при спешни случаи. Мати се беше противопоставила на идеята, понеже смяташе, че при злоупотреба тя би се превърнала в тоталитарна по своята същност.

Но за нейна изненада, Шнайдер се беше съгласил да се подложи на процедурата.

— Затова се обаждам — каза Катарина след поредното колебание. — Лежа си в леглото, не мога да спя от някакъв вуду чай, който майка ми ме накара да изпия. И си мислех, че ти може да дадеш позволение.

— Нямам такива правомощия, Кат.

— Ти си най-близкият му човек, Мати.

— Не, вече не съм. Готова ли си да обявиш Крис за изчезнал в полицията?

— Не знам. Объркана съм. Може да е… някъде с някого.

Мати замълча, после въздъхна.

— Това не мога да го контролирам.

— Не ми се иска да пращам спасителен екип в такава ситуация.

— Разбирам дилемата ти, но не мога да ти помогна. Виж, трябва да се обадиш на Джак Морган, за да получиш разрешение.

Морган беше собственикът на „Прайвит“ и ръководеше прочутия лосанджелиски офис.

— Обадих му се преди около час, не го открих и още не ми е върнал обаждането.

Мати прехапа устна, замисли се и каза:

— Сигурна съм, че е добре. Но ако не се появи до обяд например или ако Джак не се е обадил, ще активираме чипа.

— Ако не ти се обадя преди това, ще съм в офиса на обяд — отвърна Катарина.

— И аз ще дойда — обеща Мати и затвори.

Отвън прогърмя и през кръглото прозорче видя как светкавица разцепва небето на две. По покрива на самолета забарабани дъжд. Мати погледна към София, която я наблюдаваше с искрена загриженост.

— Кой е Крис? — попита момичето тихо.

Жената преглътна гаденето, което се надигаше в гърлото й, и отвърна:

— Допреди шест седмици, графиньо, беше мой годеник.

Пет

С наближаването на утрото се озовавам в стая с огледални стени и таван, с голямо кръгло легло с червени чаршафи.

Гол съм в тази огледална стая, съблечен, лишен от всяка маскировка, освен една — новото лице, което един хирург в Кот д’Ивоар ми даде преди двайсет и три години.

Гледам лицето си, най-съвършената маска, и се усмихвам, защото никой никога няма да узнае, че зад него се крия аз, усмихвам се и защото рядка красавица се съгласи да дойде с мен в тази стая на отражения и удоволствие.

Като изключим обувките от змийска кожа на висок остър ток, зашеметяващата шоколадова жена, която затваря вратата, също е гола. От Гваделупа е, или поне така твърди. Името й е Женевиев. Или поне така твърди.

Която и да е всъщност, тя се усмихва леко, когато поставям върху леглото платнената си чанта.

— Виждала съм те наоколо и преди — казва с колеблив френски акцент.

Дори не мигвам.

— Така ли?

— Да, струва ми се — поглежда към сака и се напряга. — Какво има вътре?

— Спокойно — отвръщам. — Нещо рядко и красиво.

Кимва, но в жеста й няма убеденост.

— Изглеждаш притеснена — отбелязвам.

Тя потрива ръце една в друга.

— Нерви. Една от приятелките ми тук, Илзе, изчезна миналата седмица. Може да си я виждал. Миньонче? Германка?

Махвам презрително с ръка.

— Не помня имена, скъпа. Те са изкуствени. Измислени. Да не би ти да използваш истинското си име тук, Женевиев?

Тя се поколебава, после поклаща отрицателно глава.

— Виждаш ли — казвам закачливо, приятелски. — Всичко е фантазия, можеш да бъдеш когото си поискаш. Или пък каквото си поискаш. На мен така ми е добре. А на теб?

Тя отмества поглед, застива и после кимва почти незабележимо.

— Добре — отвръщам, но част от мен усеща как я пронизва тревога. Дали ме е видяла с Илзе? Не. Невъзможно е. Сигурен съм, че всеки път бяхме сами.

И така отварям чантата — в нея лежи примитивна маска от слонова кост и черна кожа, изобразяваща похотливо чудовище. Слоят боя и лак е напукан от времето, на места поизтрит. Но устните са запазили наситения си цвят на къна, в същия цвят са и очертанията на цепките за очите на носещия я.

— Изработена е преди сто години от племето чокве в Конго — казвам на Женевиев. — Много е рядка, струваше ми цяло състояние.

Слагам си маската, нахлузвам конопените ремъчета, които я притискат към лицето ми, за да виждам ясно през отворите за очите.

Маската мирише на Африка, на дърво, на индийско орехче и печени чушки. Дъхът ми отеква във вътрешността й, бавен и провлечен, като леопард, съзерцаващ плячката си.

Подканвам с жест Женевиев да легне по гръб на леглото. Тя ме гледа, впила поглед в маската — в очите й има достатъчно страх, за да усетя как се възбуждам.

Това, приятели, е просто идеално. Съзнанието й си играе игрички, измисля си сценарии, много по-страшни от това, което съм намислил за наслаждение късно, късно през нощта.

Не е ли интересно как се случва — дори лекият намек за заплаха раздвижва най-мрачните кътчета на мозъка?

Усещащ страха й, всъщност хранещ се с него, коленича до Женевиев, галя нежните й какаови гърди, после плъзвам пръстите си в оголената й тайнственост и през цялото време хвърлям по някой поглед към огледалата наоколо, възхищавам се на най-новата си маска от всевъзможни ъгли.

Не съм младеж, но ви уверявам, че мъжкото ми достойнство стърчи като копие, когато Женевиев започва да се извива под настойчивото ми докосване. Движенията й са неспокойни и още повече ме настървяват, докато вече става просто невъзможно да удържам желанието си.

Придърпвам я, разтварям краката й и се приготвям да проникна в нея, извил таза си напред. Дъхът на звяра, в който се превръщам, се изтръгва от гърлото ми на резки, дрезгави тласъци.

Женевиев вдига поглед към мен, явно уплашена от чудовището, надвесено над нея, което само още повече ме възбужда.

— Как се казваш, шери? — пита с треперлив глас. — Как да те наричам, докато правим секс?

— Мен ли? — казвам и дивашки нахлувам в нея. — Аз съм Невидимия.