Джак Морган прекоси коридора на огромния мезонет северно от парк „Монбижу“ в централен Берлин.
Вървеше след слаб, блед мъж около трийсетте, със светли сини очи, пиърсинг на веждите, дълъг черен тренчкот, изрусена до бяло коса и кожени ръкавици половинки, украсени с капси. Всичко това го караше да изглежда като излязъл от филм за вампири.
Но Даниел Брехт беше един от най-добрите следователи на „Прайвит“ в Европа, впечатляваща личност, който с лекота се оправяше с културите и езиците.
Брехт премести ремъка на черната чанта за документи на лявото си рамо, хвана дръжката с ръка и натисна. Влязоха в тъмна стая, която миришеше на секс.
Следователят натисна ключа за лампата и бликна светлина.
Гневен мъж с тяло в страхотна форма и кожа с цвят на карамел се изправи рязко в леглото и им се разкрещя на португалски. Морган не разбра и думичка от крясъците на Касиано.
Брехт обаче разбра. Показа значката си и това поуспокои футболиста. Едва тогава Морган забеляза жената, блондинка с огромни гърди, потънала в пиянски сън до Касиано.
Шефът на „Прайвит“ се изненада. Беше видял в интернет снимки на съпругата на футболиста, Перфекта — бразилска манекенка с шеметна екзотична външност и невероятно тяло. В сравнение с нея жената в леглото изглеждаше съвсем обикновена.
През следващите пет минути Брехт разпитваше Касиано и превеждаше на Морган.
— Познавате ли Кристофър Шнайдер? — попита Брехт. — Работи за „Прайвит“.
Нападателят поклати отрицателно глава.
— Не съм го чувал.
— Къде е съпругата ви? — кимна Брехт към спящата жена.
Касиано сви рамене и се усмихна.
— Перфекта е на снимки в Африка. Ще се върне вдругиден.
— Ще ти се стъжни, ако разбере, че си имал гости с преспиване — каза Морган.
Думите му отрезвиха спортиста.
— Добре де. Срещнах се за десет минути с Крис Шнайдер в понеделник. Разпитваше ме за мачовете, в които не се представих добре, в началото на сезона.
— Тези ли? — Брехт извади един айпад от чантата си. Подаде гласова команда и устройството пусна клип как Касиано пропуска страхотно подаване.
— Сутринта изгледахме всички записи — каза Морган. — Изобщо не приличаш на машината за голове, каквато си в други мачове.
— Бях болен, непрекъснато ми се гадеше — възнегодува бразилецът. — Ходих на лекар, той каза, че имам проблем с немската храна. Оправях се, после пак се разболявах, но продължавах да играя. Болен, контузен — аз играя. Известен съм с това.
— Сигурен ли си, че не си се преструвал? — попита Морган.
След превода вбесеният Касиано се разкрещя на португалски:
— Как пък не! Световното първенство е след три години! Да не си се чалнал, как смяташ, че ще си прецакам шансовете ли?
Брехт посочи жената, която от виковете се беше размърдала в просъница.
— Изглежда, се опитваш да прецакаш брака си със супермодела, така че откъде да знаем?
— Това е само за забавление — отново възнегодува футболистът. — И отговорът ми още е „не“. Не се преструвах. Никога не се преструвам. Въпрос на чест.
— Познаваш ли Максим Павел? Собственик е на онзи клуб за травестити, „Кабаре“.
Касиано се обиди.
— Да приличам на почитател на мъжете, които се обличат като жени?
— Не отговори на въпроса — сряза го Морган. — Познаваш ли Павел?
— Както казах на Шнайдер — въздъхна бразилецът, — запознахме се в друг негов клуб, не „Кабаре“, а в „Денс“, ако не се лъжа.
— Знаеш ли, че е свързан с руската мафия? — попита Брехт.
— Не знаех, докато Шнайдер не ми зададе същия въпрос — безизразно отвърна футболистът. — Както казах, срещал съм го веднъж. Говорихме само пет минути.
— За какво?
— Каза, че ми е голям почитател. Поиска ми автограф.
— Някой може ли да потвърди? Жена ти?
— Перфекта не беше с мен, когато отидох в клуба. Но „Кабаре“ е на десет минути пеша оттук, така че направете същото, което казах на Шнайдер — идете да питате Павел.
Пожарникарите обливаха с маркучи димящите останки на кланицата.
В ушите си Мати още чуваше бучене след взрива, а пред очите й се появяваше трупът на Крис. Седна на калника на една линейка и стисна очи, докато фелдшерът превързваше раната на главата й.
Буркхарт седна до нея — бинтоваха ръката му с марля. До него главен комисар Дитрих беше с натъртена скула.
Пред тях стояха доктор Габриел и Ризи Баумгартен, германски федерален агент, която бе поела контрола над разследването.
Доктор Габриел каза:
— Току-що говорих с Джак Морган. Даде позволение да извикам наши екипи криминолози от бюрата ни в Амстердам, Цюрих, Париж и Лондон. Каквото пожелаете от „Прайвит“, е на ваше разположение.
— Смятам, че вече се набъркахте твърде много — изсъска Баумгартен, извисяваща се с двайсетина сантиметра над хипито учен.
Мати дочу думите й през бученето в главата си и попита:
— Това какво трябва да означава?
— Означава, че може би нямаше да има взрив, ако не бяхте се спуснали долу, фрау Енгел.
— Някой трябваше да го направи — намеси се Дитрих. — Тя беше с подходящ ръст, а и нямахме никаква представа, че долу е пълно с бомби.
Комисарят изглеждаше много по-отпуснат и дружелюбен след експлозията. Мати му се усмихна хладно, благодарна за подкрепата.
Но Баумгартен не се примири.
— Пратили сте аматьор!
— Не съм аматьор! — извика Мати.
— Задействали сте бомбата.
— Нищо не съм задействала. Не се спънах в нищо.
— Значи е чисто съвпадение, че сградата се е взривила точно след като сте слязла долу?
Буркхарт поклати глава.
— Ако е било капан и тя го беше задействала, щеше да гръмне на мига. Мисля, че е извършено дистанционно, чрез радиоуправление. Просто извадихме късмет, че се измъкнахме преди това.
Баумгартен ги изгледа всичките подред, после се обърна към Габриел:
— Казахте, че имате запис на видяното от фрау Енгел в подземието.
Ученият кимна и го пусна на компютъра си. Баумгартен се кротна донякъде, когато видя гробницата. Мати извърна поглед, щом на екрана се появи трупът на Крис. Но мярна как се протяга и откъсва зелена хартия от пакетите взрив, затова извади парчето от джоба си и го даде на федералната агентка.
Баумгартен го разглежда известно време и се произнесе:
— Чешки „Семтекс“, подобен на C-4. От съветско време. Сигурно е на двайсет и пет-трийсет години.
— Кой го е оставил там и кога? — попита Мати. — Ако Буркхарт е прав, човекът, заложил бомбите, трябва да ни е наблюдавал или поне е знаел, че в кланицата има полиция. Но не е знаел, че излизаме. Искал е да убие всички ни, за да погребе това подземие.
Баумгартен размишляваше над тези думи и Дитрих се намеси:
— Съгласен съм. Освен това смятам, че фрау Енгел откри нещо като място, на което сериен убиец изхвърля жертвите си. Как иначе ще обясните трийсетте черепа там?
— Може би е наемен убиец — предположи Буркхарт. — Може би го наемат хора, които искат да се отърват от враговете си, а той изхвърля труповете тук.
Дитрих кимна.
— Струва ми се възможно.
Баумгартен не коментира никое от предположенията. Друг агент я повика и тя тръгна точно когато се появи инспектор Вайгел.
— Какво е сега положението, господин главен комисар?
— Задънена улица, поне що се отнася до това място. Наистина не можем да правим нищо друго, освен да чакаме екипите криминолози да открият някакви улики.
— Може да отнеме повече от седмица! — възнегодува Мати.
— Може — съгласи се главният комисар.
— Значи ще прекратите разследването?
— Нищо подобно. Но знам какво ще кажат началниците. Имаме цял списък с убийства, по които работим, а за този случай вече отговарят федералните. Сигурен съм, че докато не намерим още улики, ще работим по случаи, които е по-вероятно да разрешим в краткосрочен план.
Мати вдигна гневен невярващ поглед.
— Добре тогава, но можете да сте абсолютно сигурни в едно, хаупткомисар — „Прайвит Берлин“ ще работи по този случай всяка една секунда. Няма да се откажем, докато не пипнем копелето, убило Крис и другите хора, погребани под тези руини.
Нощен клуб „Кабаре“ беше празен и тъмен, само няколко работници се мотаеха вътре, а един мъж по трико упражняваше танцовия си номер на музика, която Джак Морган не успя да разпознае.
Интериорът на клуба беше прекалено пищен — сепарета с кадифена дамаска, кристални полилеи и гърмяща стереоуредба.
Морган хвърли един поглед и искаше да тръгне за Аренсфелде. Току-що беше научил от Буркхарт, че Мати е открила трупа на Крис, масовия гроб и че кланицата е срината до земята.
Но колегата му го беше уверил, че всички са добре и Морган не може да помогне с нищо съществено, след като разследването е поето от федералната полиция, затова Джак с неохота се съгласи да продължи да разнищва случая с Касиано.
Широкоплещест дебеловрат мъж се подпираше на бара. Изгледа подозрително двамата новодошли и ги попита какво искат. Брехт показа значката си, представи Морган и помоли да повикат Максим Павел.
Барманът руснак се развесели и на скован английски се обърна към Морган:
— Имате ли бюро и в Москва, господин Прайвит?
— Имаме.
Барманът се ухили с един липсващ зъб и кимна към Брехт:
— Добре сте се сетили да пуснете този кръвопиец в Берлин. В Русия нямаше да оцелее повече от десет минути. Щяха да го ковнат в сърцето с някой кол.
Без да трепне, Брехт оголи кучешките си зъби.
— Хапя такива като теб по врата.
Барманът му изръмжа:
— Разкарай се, докато не съм повикал полиция да те изхвърли на слънце.
— Не и преди да говорим с Павел — настоя Брехт.
— Няма го…
— Аз съм Павел — разнесе се глас зад гърба им.
Морган се обърна. В помещението току-що беше влязъл мъж и докато вървеше към тях, свали шлифера си и го пусна върху един стол. Павел беше здрав, красив мъж на трудно определима възраст. Кожата му беше толкова гладка, че според Морган нямаше как да не си е правил пластична операция.
— Какво искате? — попита настойчиво Павел.
— От „Прайвит“ сме — отвърна Морган.
— Вече започнахте да идвате тук редовно.
— Крис Шнайдер е идвал при вас миналата седмица, нали?
— Точно така. Защо питате?
Морган обясни:
— Малко след посещението си тук е бил убит, а трупът му изхвърлен в кланица, пълна с плъхове, която беше взривена преди два часа и за малко не уби други двама мои агенти.
Това изненада Павел и той се посви.
— Взривена? И Шнайдер е мъртъв?
— Аха — потвърди Брехт. — Къде бяхте тази сутрин?
— Шофирах извън града. Така се успокоявам.
— Някой може ли да го потвърди?
— Сигурен съм, че ако ме попита истински полицай, ще намеря някого.
— Шнайдер разпитва ли ви за Касиано? — поинтересува се Морган.
— Казах му, че съм виждал Касиано веднъж в „Денс“, друг мой клуб.
— Само тогава?
— Виждал съм го и по телевизията — отвърна Павел.
— А жена му Перфекта? С нея виждали ли сте се?
Собственикът на клуба се поколеба, после каза:
— Само веднъж, същата вечер.
— Значи са били заедно?
— Точно така. Много красива двойка. Но сега трябва да нагледам репетициите, имам и друга работа преди тазвечерното представление.
Брехт понечи да възрази, но Морган го спря.
— Благодарим за отделеното време, хер Павел.
Руснакът го изгледа изпитателно и се усмихна широко.
— Елате да гледате шоуто, господин Морган. За вас — безплатно.
Морган се усмихна хладно.
— Не си падам по травестити.
— „Кабаре“ е нещо много повече — Павел изобщо не се смути. — Костюмите, гримът, талантът. Прекрасна форма на изкуство.
— Ще се обадя, ако размисля.
Когато излязоха навън, дъждът бе намалял до ръмеж.
— Някой ни лъже, Джак — промълви замислено Брехт.
Морган кимна.
— Знам.
Час по-късно Агнес Крюгер излъчваше почти царственост, седнала в приемната на пищната си градска къща на „Фазаненщрасе“, в елитния берлински квартал Вилмерсдорф, и слушаше доклада на Мати Енгел и Катарина Дорук за извънбрачните занимания на съпруга си.
— Три любовници? — гласът на милиардерската съпруга прозвуча като разстроена струна на пиано. — И две проститутки на ден, така ли?
— Да, госпожо — потвърди Катарина. — Съжалявам.
Последва дълго мълчание. Седнала сковано на кадифеното канапе, на Мати й се искаше да изпита съжаление към жената, но можеше да мисли само за това как ще каже на Никлас, че единственият мъж, който някога бе присъствал стабилно в живота му, е мъртъв.
С Буркхарт си бяха тръгнали от мястото на взрива, когато журналистите и федерални агенти запъплиха към района, и се върнаха в бюрото, където Катарина й каза да се прибира, но Мати отказа с мотива, че все още не може да се изправи пред Никлас.
Катарина реши да спази уговорката на Крис със съпругата на Крюгер. Мати не можеше да седи на едно място, затова си взе душ, преоблече се в съблекалните на „Прайвит Берлин“ и тръгна с нея.
Но сега просто искаше да се прибере, да прегърне Никлас и Сократ и да се разплаче.
— Тежко е — наруши мълчанието Агнес Крюгер и се прокашля. — Тежко е да научиш, че не задоволяваш съпруга си по никакъв начин, под никаква форма. Знаете ли имената на любовниците? Телефонни номера, адреси?
Катарина се позасегна.
— Знаем ги, но…
— И какво смяташ да ги правиш, майко? — прекъсна я подигравателен мъжки глас. — Да ги подкупиш? Пак да го прикриеш?
Милиардерската съпруга се сви като зашлевена.
Мати стреснато вдигна поглед към мършав младеж с гръндж дрехи и рошава брада. Надничаше в приемната от коридора.
Агнес Крюгер вирна брадичка сякаш напук.
— Синът ми Руди.
— Казвам се Руде, майко.
— Моментът не е подходящ.
— На мен ми изглежда подходящ — отвърна синът й, влезе бавно в помещението и седна. Кимна на Маги и Катарина. — Продължавайте. Искам да чуя точно какви ги е вършил старият ми пастрок.
Жената на милиардера още повече изопна гръб във фотьойла.
Мати и Катарина замълчаха.
Руди Крюгер изсумтя.
— Знаете ли какво, изобщо не ми трябват подробностите. Знам всичко за Херман. Като изключим парите му, бизнеса му, колекцията произведения на изкуството и колите, той има само още една страна. Пастрокът ми е козел, чиято движеща сила са шишът и топките му. А онези жени са просто дупки. Дори майка ми е дупка, която допълва фасадата на порядъчността.
Фасадата на Агнес Крюгер обаче се разпука и оттам избликна гняв.
— Достатъчно! — изкрещя към сина си. — Връщай се в онази дяволска дупка, която предпочиташ пред дома ми! Вън!
Мъжът се усмихна и се изправи.
— Знам какво ще сториш, майко. Ще измислиш начин да заметеш всичко под килима, и знаеш ли защо?
Агнес Крюгер не каза нищо, просто се взираше ядно в Руди.
— Заради парите — обърна се той към Мати и Катарина. — При майка ми и пастрока ми всичко се върти около пари.
Джак Морган и Даниел Брехт седяха на маса до витрината на едно кафене, диагонално от „Кабаре“, и обсъждаха защо Касиано твърди, че се е видял с Павел сам, а Павел казва, че са се срещнали и със съпругата му.
— Може би грешка на паметта — допусна Брехт. — Или пропуск в измислената им история.
Морган гледаше през прозореца. Внезапно хвърли салфетката си на масата и се изправи.
— Дотук бяхме с репетицията и другите задължения. Павел излиза.
Брехт метна няколко банкноти на масата и изскочи след него на улицата.
Пред „Кабаре“ собственикът на нощния клуб се качи в такси.
Морган вече махаше на друго такси. Скочиха вътре и казаха на шофьора да следва колегата си.
По пътя Морган започна да усеща ефектите от часовата разлика. Главата му клюмваше, а в мозъка му препускаха какви ли не мисли. Чудеше се дали Павел наистина има нещо общо със смъртта на Крис, чудеше се и как се отразява всичко това на Мати Енгел.
Буркхарт беше казал, че се държи като професионалистка.
Последната му мисъл, преди да задреме, беше — „но колко дълго може да изкара така?“.
След няколко минути Брехт го сръчка и той стреснато се събуди.
— Павел слиза пред „Отел дьо Ром“.
Въпреки преумората Морган позна хотела. По негово мнение беше най-луксозният в Берлин. Обикновено отсядаше точно там по време на посещенията си.
— Познаваш ли някого от охраната? — попита, докато слизаха от таксито малко по-надолу.
— Определено — отвърна Брехт. — Помогнах им миналата година. Американската кинозвезда. Видя ли онзи доклад?
Морган се разбуди напълно.
— Толкова съм уморен, че забравих какво се случи тук. Боже, сигурно е била ужасна каша за разчистване.
— Страхотна каша. Направо лудница.
Влязоха във фоайе с шеметно високи тавани и мраморни колони и се отправиха към рецепцията. Брехт поиска да повикат началника на охраната.
След точно девет минути двамата с Морган бяха в стаята от другата страна на коридора, право срещу резервираната от Павел. Знаеха и че собственикът на нощния клуб беше поръчал шампанско и хайвер.
Очакваше някого.
Брехт отвинти шпионката и вмъкна мъничка камера с оптично влакно и микрофон, която включи към предавател, свързан с айпада му.
— Аз ли плащам за това? — попита Морган и се просна на огромното легло, потиснат отново от мисълта за смъртта на Крис Шнайдер.
— Собствена технология — каза Брехт. — Ето го и румсървиса.
Морган гледаше как пристига количката с шампанското и хайвера. Павел отвори вратата и пусна сервитьора в стаята си. Човекът излезе след няколко секунди.
— Защо нямам такъв миникомплект за наблюдение? — попита Морган.
— Европейска технология — отвърна Брехт. — Още не е стигнала до Ел Ей.
— Забравих, че живея на края на вселената — измърмори Морган и закри очите си с ръка. — Ще подремна. Събуди ме, ако има нещо.
Собственикът на „Прайвит“ се унесе. Точно на ръба на съня, миг преди да заспи истински, Брехт го потупа по рамото.
— Павел си има гостенка.
Морган изръмжа и отвори очи. Със замъглен поглед фиксира айпада, който му подаде Брехт. Устройството показваше жена с дълъг тъмен шлифер и широка непромокаема шапка, застанала гърбом към тях пред отсрещната врата.
Дочуха приглушения глас на Павел:
— Кой е?
— Доставка за вас — отвърна жената с мек португалски акцент и се заигра с колана на шлифера си.
Чуха как резето изщрака и се освободи.
Жената се огледа в двете посоки, после се освободи от шлифера си с едно движение на раменете.
Морган рязко се изправи в леглото. Когато вратата се отвори, жената беше възхитително гола.
Очите на Павел се разшириха от удоволствие.
— Приемам доставката.
Гостенката пристъпи напред и потъна в обятията му. Вратата се затвори.
— Коя е тази богиня? — попита Брехт. — Не видях лицето й.
Морган тръсна невярващо глава.
— И аз не го видях, но веднага познах дупето като капка. Това, приятелю мой, беше Перфекта.
Когато входната врата на градската къща на Агнес Крюгер във Вилмерсдорф се тресна зад гърба на Руди, съпругата на милиардера възвърна самообладанието и излъчването си.
— Синът ми се представя за анархист и художник. Презира съпруга ми заради парите му — усмихна се кисело жената. — Но не отказва десетте хиляди евро, които Херман превежда в сметката му всеки месец.
Засмя се язвително и погледна Мати.
— Имате ли деца?
— Един син.
— И Руди е единствено дете — обясни Агнес. Замлъкна и продължи: — Но не сте дошли заради него.
— Не — потвърди Катарина. — Дойдохме, защото Крис Шнайдер е мъртъв.
Думите й шокираха съпругата на милиардера.
— Мъртъв? Как така? Беше толкова млад!
Катарина безпристрастно й изложи основни факти. Мати слушаше, сякаш информацията идваше от космоса, неразбираема дори за нея.
— В кланица ли? — изуми се Агнес Крюгер. — Защо?
— Не знаем — отвърна Мати. — Надявахме се, че ще можете да ни помогнете.
— Къде беше Херман през последните няколко седмици? — попита Катарина.
Домакинята им запремята кичур коса.
— Беше тук, в Берлин, през повечето време, ако не се лъжа. Попитайте секретарката му.
— Питахме я — отвърна Катарина. — Каза, че пътува по работа.
— Или за да навести любовниците си.
— Не живее ли тук с вас? — поинтересува се Мати.
Физиономията на Агнес потрепна с болка.
— Херман има стая тук. Спи в нея понякога. Идва и си отива когато си пожелае. Изобщо не му пука тук ли съм, или не — жената се вторачи в Мати, която някак си беше спечелила доверието й. — Да знаете, отначало не беше такъв. Или поне така си мисля. Убеждението, че всичко е простено, се появи с парите.
— Къде се запознахте? — попита Мати.
— Тук, в Берлин, малко след падането на Стената. Печелеше първото си състояние, като вкарваше възможно най-бързо платове в новоосвободения Изток. Бях му секретарка. Руди беше още бебе, първият ми съпруг ме беше напуснал, а… е, Херман го бива в приказките.
— И знае как да печели пари — отбеляза Катарина.
— Премина съвсем естествено към капитализма. Отиваше му.
— Не разбирам — каза Мати.
— Роден е в Източен Берлин, но щом Стената падна, се задвижи.
— Също като Крис.
Жената отново се вгледа в Мати.
— Бил ви е не просто колега.
За втори път през последното денонощие Мати се зачуди толкова ли е прозрачна, но отвърна:
— Бившият ми годеник.
— О, боже — съпругата на милиардера закри устата си с ръка. — Толкова съжалявам, фрау Енгел.
Мати кимна и преглътна на сухо — загубата пулсираше в цялото й тяло.
Настъпи тишина и по кожата й отново премина болезнено усещане, после Агнес Крюгер промълви:
— Значи смятате, че съпругът ми може да е замесен в смъртта му?
— Вие какво мислите? — попита Катарина. — Способен ли е на такова нещо? Би ли имал причина? Това, че Крис е научил за всичките му жени и е щял да ви разкаже, би ли могло да го подтикне към убийство?
Жената мълча известно време, после се извърна с отвращение:
— В това отношение синът ми е прав, душата на Херман е черна като катран. — После се стегна. — Трябва да знаете, че за мъжа ми се носят разни слухове.
— Какви? — попита Мати.
Агнес Крюгер изгледа двете жени, преди да отговори:
— Трябва да говорите с Руди за подробностите, но изглежда, хората, които ядосат съпруга ми, изчезват или загиват в много удобни злополуки.
Дъждът спря точно преди пет часа следобед и околностите на Паметника на съветския воин в парка „Трептовер“ се обляха в светлина, която за хаупткомисар Ханс Дитрих изглеждаше като никелирана.
Следователят стоеше в основата на мократа статуя на съветския войник, понесъл германско дете. Подутата буза го болеше.
С вид на победител, полковникът се зададе по алеята точно в 17,07 часа.
Очите му отново обходиха сина му, спряха се за миг върху превръзката на бузата и устните му се изкривиха презрително.
— Остави ме на мира, Ханс — заповяда.
— Ще те оставя след тази вечер, полковник — обеща главният комисар. — Онази кланица в Аренсфелде…
— Казах ти да не се занимаваш с това — отсече полковникът и продължи да върви.
Тази вечер Дитрих не посегна към баща си, а изрече зад гърба му:
— Сутринта беше взривена със „Семтекс“ от времето на ГДР.
Възрастният мъж спря и се обърна невярващо, но каза:
— Май чух нещо като оръдеен огън.
Главният комисар кимна.
— Преди да се взриви, открихме разлагащи се тела и скелети в подземието. Трийсет.
Дитрих винаги беше смятал, че нищо не може да развълнува баща му, но тази новина сякаш го стресна.
— Не — гласът му прозвуча внезапно състарен. — Това не е…
— Бяха там — настоя Дитрих. — Какво знаеш?
Полковникът потърка лявата си ръка, сякаш да успокои някаква болка.
— Наистина нищо не знам.
— Но се носеха слухове — Дитрих не се отказа. — Чух те една нощ…
Лицето на баща му се изкриви в гримаса и той хвана ръката си по-здраво, докато изсъскваше в отговор:
— Слухове се носеха навсякъде за всичко и за всеки. Никой не знаеше кое е истина и кое — измислица. Никой. И аз все още не знам.
— А не искаш ли да разбереш?
— Не! — изграчи баща му и се извърна, вече стиснал здраво ръката си. Направи три крачки по посока на най-близкия саркофаг, спря, олюлявайки се несигурно, после политна надясно и се строполи настрани в локва на чакълестата пътека.
За миг Дитрих бе толкова слисан, че не успя да помръдне. Не мислеше, че е възможно да…
— Папи! — извика и се втурна към баща си.
Полковникът се задушаваше, очите му бяха разширени от ужас. Синът му се хвърли да прави изкуствено дишане.
Но дясната ръка на баща му се стрелна и го сграбчи за яката на сакото.
— Знам, че не бях добър баща — изрече на пресекулки. — Но бях ли добър човек?
За пръв път в живота си главният комисар не знаеше как да отговори. Мълчанието му бе красноречиво и полковникът разбра. Страните му се изопнаха. Отмести поглед от сина си към статуята на триумфиращия съветски воин с германското дете, извисяваща се над тях.
— Бях добър гражданин — полковникът си поемаше с мъка въздух. — Знаеш, че беше така.
И с хриплива въздишка животът излетя от бащата на Дитрих, а очите му се взираха с безизразния и изцъклен поглед на смъртта.
Часът е осем вечерта, когато влизам в „Диана ФКК“ — първокласен мегабордей с луксозна спа обстановка в покрайнините на Западен Берлин.
Закрити басейни, джакузита, сауни, масажистки. И красиви жени от всякаква раса и цвят, които важно се разхождат съвсем голи.
Човек би си помислил, че жаждата ми за плът е била задоволена от късната следобедна интерлюдия с приятелката ми, жената, която искрено вярва, че я обичам. Ала смъртоносните събития от последните два дни явно са ме изпълнили с неутолимо желание за всичко плътско.
Плащам входната такса и слизам долу, в съблекалнята, където се събличам, намятам си халат и нахлузвам гумени чехли. Взимам платнената чанта с последно придобитата маска и се отправям към горния етаж, откъдето долита женски смях.
Има ли нещо по-хубаво от това? Звукът от женски смях? Чувствам се жив тук, сред тези смеещи се жени. Мога да бъда какъвто си поискам. Те могат да бъдат каквито си поискам.
А това е облекчение след толкова дълъг и труден ден.
Но както се разхождам и оценявам жените по критериите си, умът ми не спира да ме връща към физиономията на моя приятел крадеца, когато го зашеметих с електрошоковия пистолет.
Дори при гърмящата от бара на бордея музика чувам съвсем ясно хрущящия, мачкащ звук на отвертката, проникваща в мозъка му.
И зад всичко това като бляскав фон — споменът за невероятното огнено кълбо, което се издигна над кланицата, изпепелявайки и разпръсквайки тази част от миналото ми на милиони частици.
Докато вървя през спа зоната и се възхищавам на жените в басейните, тези приятни спомени отстъпват място на по-неотложни въпроси. Остава да свърша още много неща, за да погреба миналото си завинаги, ще ми е нужна всяка частица от уменията ми, за да стане бързо и без следа от моето участие.
Но ще почакам до утре, преди да се заема с тези изключително важни задачи.
Сега-засега се опитвам да се очистя — чувствено принизяване до първобитното, освобождаване от всичко онова, което представлявам в очите на непросветените от външния свят.
Съзирам жертвата си на издигната платформа в средата на единия басейн.
Тя е екзотична. Черна коса. Тъмни, искрящи очи. Оттенък на червена мед в кожата.
Гола е, като изключим златната верижка около кръста й, и се извива в ориенталски танц с бавни движения за удоволствие на няколкото мъже, излегнали се във водата под нея.
Стоя и я гледам, докато очите ни се срещат. Усмихвам се и я повиквам с пръст. Тя отвръща на усмивката ми и не спира да танцува.
Продължаваме така и едно приятно, леко напрежение се разстила между нас, докато най-накрая тя слиза, пресича басейна и идва при мен. Кафявите й очи са ослепителни. За бедрата й съм готов да умра.
Казва, че името й е Бетина, и пита дали искам компания. Усмихвам се топло. Намества се в ръцете ми, сякаш по рождение мястото й е под мен. Както е и всъщност.
Казвам й, че имам малка изненада за нея в чантата си.
— От какъв тип е тази изненада? — пита Бетина.
— От типа, който изненадва, глупаво момиче — дразня я.
Минута по-късно в огледалната стая я карам да застане на четири крака, с разтворени бедра, за да мога да виждам всяка малка подробност от нейното тайнство.
Отключвам кутията и изваждам маската: черен ягуар със златни очи и рубинена уста, оголил златни зъби.
Бетина поглежда през рамото, притеснена от маската.
Вече усещам как го вдигам.
Поставям си маската и се приготвям да вляза в нея.
Бетина вече е явно обезпокоена и не мисля, че щях да съм по-възбуден, дори да бях планирал да я удуша или да забия отвертка в мозъка й.
— За какво е маската? — пита с треперлив глас.
— Това е древна реликва на маите, Бетина — казвам, докато се привеждам над нея и я пронизвам като пантера, разтърсен от изпъшкването й на изненада и страх. — Тя изобразява техния бог Ягуар — владетеля на нощта и господар на шибания подземен свят.
В осем и половина същата вечер Мати стоеше неуверено пред вратата на апартамента си. Усещаше мириса на прясно изпечени бисквити. Чуваше говорителя по радиото да съобщава новините и долови нещо за взрива в кланицата.
Опря глава о вратата. Беше повече от леко пияна.
Срещата за разработка на стратегия, свикана от Джак Морган в шест вечерта, с цел по-добър контрол на различните посоки, в които тръгва разследването, в крайна сметка премина в импровизирано бдение за Крис.
Наляха се напитки. Вдигнаха се тостове. Разказаха се истории. Проляха се сълзи. Дори се смяха няколко пъти на стари спомени.
Сега, докато стоеше пред вратата на апартамента си и ровеше за ключовете си, тя осъзна, че от Крис са й останали само спомените.
Той завинаги щеше да е само спомен.
Но Никлас беше жив. Никлас имаше бъдеще. Трябваше да го накара да разбере това.
Мати отвори вратата и видя леля си Сесилия да излиза от кухнята.
— Къде е той? — попита Мати, без да може да скрие тъгата.
— Току-що отиде в стаята си — лицето на леля Сесилия се изопна от безпокойство. — Крис?
Мати прехапа устна и поклати глава.
— Мъртъв е, лельо Се.
— Не! — извика жената и се втурна към нея. — Не! Какво се случи?
Мати се отпусна в прегръдката й, в очите й напираха сълзи.
— Ще ти обясня по-късно, след като кажа на Никлас. Но как бих могла да го направя, когато не мога и на себе си да го обясня?
Леля й я прегърна силно и сълзите й се отприщиха. Мати хлипаше в ръцете й.
— Животът понякога е толкова жесток, дете — галеше я по гърба Сесилия.
— Защо? — изплака Мати. — Защо?
— Не ми е дадено да отговоря на този въпрос, скъпа, най-добре да се обърнеш към Бог.
— Мамо?
Мати вдигна глава и видя, че Никлас я гледа от коридора. Вече беше с пижама и изглеждаше толкова уплашен, че тя едва не припадна от скръб. Но се овладя, остави леля си и тръгна към него.
— Съжалявам, Ники.
Брадичката на сина й потрепери и за миг майка му си помисли, че ще обвини нея и ще избяга. Но разплаканото момче се притисна до гърдите й и изхлипа:
— Но аз си мислех… молех се… леля Се каза, че…
Мати го вдигна на ръце и го занесе до люлеещия се стол в стаята с телевизора.
— Зная. Зная.
Детето се сви в ръцете на майка си. Сократ се появи отнякъде и скочи в скута му.
На следващата сутрин, след почти безсънна нощ, Мати устоя на вътрешния си подтик да отиде рано на работа. Остана с Никлас, приготви му закуската и вървя с него до гимназия „Джон Ленън“, където беше началното му училище.
Когато наближиха, Никлас спря, погледна я и попита:
— Добре ли си, мамо?
Тя тъкмо се канеше да го попита същото. Прегърна го.
— Докато си имам теб, малки господине, винаги ще съм добре.
— Аз също — каза Никлас.
Тя го целуна.
— Върви, иначе ще закъснееш. Леля Се ще дойде да те вземе.
— Знам пътя за къщи.
— Знам, че го знаеш. Но тя ще дойде така или иначе.
Мати изчака, докато синът й изчезне по стълбите вътре в училището. Телефонът й иззвъня. Беше Катарина Дорук.
— Чакай ме в „Тахелес“.
— Бях тръгнала към офиса.
— Разбрах, че Руди Крюгер живее и работи в „Тахелес“. Може да е подходящо време за разговор. Чувам, че винаги е по-добре да отидеш рано, когато си имаш работа с творци и анархисти.
Мати си беше поставила за цел да разбере миналото на Крис, но видя ползата от това да поговори със сина на милиардера.
— Кога?
— Ще бъда там след двайсет минути.
Мати се отправи към метрото на „Розенталер Плац“. Беше хладен, ветровит ден, с тъмни бурни облаци, понесли се по тъмносиньо небе. Загледа се, замислена дали животът не е просто това — облак, носещ се по синьо небе, после внезапно отнесен от вихъра.
Тази мисъл я бе погълнала, докато не влезе в станцията на метрото и не забеляза вестникарските заглавия в „Берлинер Цайтунг“ и „Берлинер Моргенпост“ на една от будките. Грабна ги и двата, плати и зачете статиите за кланицата, докато пътуваше към улица „Ораниенбургер“.
И двете истории отбелязваха експлозията, факта, че полицейски автомобили са забелязани в района предишния ден, и слуха, че главен комисар Ханс Дитрих работи по случая. Федерален агент Ризи Баумгартен обаче беше единственото служебно лице, цитирано в двете истории, и тя бе разкрила много малко, отказвайки да съобщи какво е правила полицията в старата кланица преди взрива.
Статията от „Моргенпост“ отиваше по-далеч, отбелязвайки, че правителството на ГДР е построило кланицата като спомагателна към главния склад за добитък и кланицата на Източен Берлин в края петдесетте години на миналия век. По време на бавното рухване на комунистическата икономика сградата била използвана все по-рядко и после изоставена. Стояла така допреди вчерашния взрив.
— Това място никога не е било напълно изоставено — промърмори Мати на себе си, докато слизаше от влака на метрото. — Някой е знаел за онова подземие и онази фалшива канализация много, много отдавна.
„Тахелес“ бе въплъщение на невъзмутимостта в Берлин — перфорирана от куршуми, белязана от бомби и покрита с графити сграда в Мите, която източногерманците така и не събориха след края на Втората световна война.
Когато Стената падна, много заселници се нанесоха в бившия универсален магазин на улица „Ораниенбургер“ и създадоха колектив на художниците. Двайсет години по-късно над сто художници живееха и работеха в сградата и прилежащия парк, който с годините се разви и вече включваше студия, авангардно кино, ресторанти, заселническо градче, гигантска скулптурна градина и открит кът със сцена за представления.
Беше осем и петнайсет сутринта, но сградата бе почти мъртвешки тиха. Качиха се по стълбите. Наетата от Руди Крюгер квартира беше на третия етаж. Смартфонът на Катарина иззвънтя, тя го погледна.
— Интересно. Оле Ларшон, шведският финансист, току-що обяви, че е придобил петпроцентен дял в „Крюгер Индъстрис“.
— Което означава, че? — попита Мати.
— Възможно е да са станали мишена на опит за поглъщане и според този доклад не е имало коментар от Крюгер, който бил извън страната по работа.
— Обзалагам се, че едно насилствено поглъщане ще постави Херман под голямо напрежение.
— И определено ще го държи настрана от жените му — добави Катарина.
— Може би достатъчно, за да го направи убиец?
— Не знам. Хайде да попитаме.
Намериха вратата към студиото на Руди Крюгер. Отвътре се носеше електронна музика. Катарина почука силно.
— Работя! — незабавно изкрещя младежът.
Катарина се идентифицира и миг по-късно музиката утихна и вратата се отвори на верига. Доведеният син на милиардера носеше бял работен комбинезон, изпръскан с черна и синя боя.
— Зает съм. Изложбата ми се открива след три дни, а след час трябва да съм на една среща.
— Искаме само да поговорим с теб за втория ти баща, предполагаемия убиец — каза Мати.
Той ги изгледа изпитателно и отвори вратата.
Влязоха в таванско помещение със северно изложение; светлината изпълваше голямо студио с висок таван. Платна бяха накацали по стативи, други се трупаха до стените. Всичките бяха абстракции в синьо и черно с думите „груб“, „поквара“ и „бунт“, плеснати някъде по платното в блестящо жълто или червено.
— Продаваш ли? — попита Катарина.
Руди я погледна презрително.
— Купуването и продаването нямат много общо с изкуството. Аз съм повече по рисуването, отколкото по маркетинга.
— Аха — провлече Мати. — Разкажи ни за втория си баща. Майка ти каза, че е убивал хора, но не знаеше подробности.
Устните му се изкривиха, сякаш бе захапал нещо кисело.
— Това са слухове.
— Откъде идват?
— Такава е мълвата.
— Нещо по-конкретно? — настоя Мати.
— Просто погледнете проектите му — каза Руди. — Всичко е там, ако наистина искате да ровите. Проверете Африка.
— Възнамеряваме да го направим — потвърди Катарина. — Затова ли ти се обади Крис Шнайдер миналия понеделник?
Мати се намръщи. Не знаеше за никакво обаждане. Милиардерският син също изглеждаше изненадан.
— Вие как…?
— Прегледахме разпечатката от телефона на Шнайдер — обясни Катарина. — И излезе твоят номер.
— Защо сте я разглеждали?
— Той е мъртъв — отрони Мати. — Убит.
Руди, изглежда, се шокира, но каза:
— Да, Шнайдер ми се обади. Щеше да се срещне с втория ми баща и питаше дали Херман наистина е безскрупулното корпоративно копеле, какъвто го изкарват в пресата.
— Ти какво каза? — попита Катарина.
Усмивката на Руди беше като на хиена.
— Казах, че вторият ми баща в живота е много, много по-лош, че би прерязал гърлото на майка си, ако смята, че с това ще спечели някое евро.
— Разбрахме, не харесваш втория си баща — продължи Катарина. — Защо?
Руди Крюгер взе четка от палитрата и огледа един от шедьоврите си, преди да отговори.
— Защото Херман е същинско корпоративно капиталистическо прасе, подчертавам „прасе“.
— Пример? — настоя Катарина.
Той хвърли четката обратно върху палитрата.
— Например начинът, по който се отнася с майка ми. Преди двайсет години я накара да подпише предбрачен договор, който ограничава сумата, която ще получи при развод. Това я държи вързана за него. Тя никога няма да се откаже от парите, независимо какво прави той. А и искрено вярва, че дълбоко в себе си той я обича.
Руди изсумтя и поклати глава.
— Колко получава при развод? — попита Мати.
— Десет милиона евро.
— Не е толкова зле — отбеляза Катарина.
— Ако мъжът ти струва три и половина милиарда и е направил повече от тях, докато си била омъжена за него?
— Разбирам те, но какво може да направи тя? — каза Мати.
— Какво може да направи ли? — Руди Крюгер се изсмя язвително. — Може да покаже малко воля и характер и да го напусне.
— Това ли е съветът ти?
— Или това, или ще се научи да живее с три любовници и къща, пълна с проститутки.
— Какво знаеш за Оле Ларшон? — смени темата Катарина.
Главата на милиардерския син се прибра като на костенурка в черупката си.
— Кой?
— Шведски финансист — поясни Катарина. — Започнал е насилствено поглъщане на компанията на втория ти баща преди час.
Руди изстреля забързано:
— Никога не съм го чувал.
— Руде? — повика женски глас.
Тя беше миниатюрна, не повече от четирийсет килограма, с красиво лице и с прическа, която я караше да изглежда измършавяла. Около врата си беше заметнала бедуински шал.
— Това е Таня — представи я Руди. — Моята… ъъ… ученичка.
— Ясно — каза Катарина.
— Трябва да тръгваме за митинга, Руде — повика го Таня.
Руди разкопча ципа на работния си комбинезон, под който се показаха дънки и тъмен пуловер, и се обърна към двете следователки:
— Ако сте дошли да ме питате дали доведеният ми баща има нещо общо със смъртта на Шнайдер, наистина не знам. Но ако сте дошли да ме питате дали смятам, че е способен на това, отговорът ми е, че Херман Крюгер е способен на всичко.
Часът е точно девет, когато паркирам моето „Ауди“ А5 доста надолу по улицата от Германския федерален архив в Западен Берлин.
Отдайте го на немското в мен, отдайте го на възпитанието от ранна възраст, но много държа да пристигам точно навреме за откриванията.
Оглеждам се в огледалото. Гримът, сивата коса и дрехите ме състаряват. Сложих си баварска алпийска шапка, която ми е твърде голяма и ръбът пада точно над веждите ми. Излизам от колата с куфарче и бастун.
Докато напредвам към будката на охраната, се разтърсвам от време на време, сякаш съм получил удар и това е паралитично трептене.
На портала показвам професионално подправена карта от Хайделбергския университет и се представям за разсеяния Карл Грьонинг, заслужил професор по история, който е забравил да вземе шофьорската си книжка, след като е дошъл чак до Берлин с влака, за да проведе изследване върху селскостопанска политика от деветнайсети век.
Охраната ми дава синя значка на изследовател и ме пуска вътре.
Дворът на архива прилича на западащ колежански кампус, с огромни конски кестени, завземащи все повече пространство, и дълги празни поляни. Намирам сградата, която ми трябва, в другия край на комплекса.
Когато влизам в обществената читалня, подобно на останалите изследователи, надявам памучни ръкавици. След това отивам при бюрото на архивиста и изисквам всички документи, свързани с източногерманските сиропиталища във и около Берлин.
— Може да отнеме около час, докато подготвим документите — казва служителката.
— Няма проблем, скъпа — отговарям. — Запазил съм си място за късния влак до Хайделберг.
Когато Катарина и Мати пристигнаха в „Прайвит Берлин“, Джак Морган седеше на масичката за почивка с вид на ужасен махмурлук, стиснал чаша кафе.
— Нали не си спал тук, Джак? — попита Мати и също си наля чаша кафе.
— Не. Задържах стаята в „Отел дьо Ром“. Синът ти как понесе новината?
— Както можеше да се очаква, благодаря ти.
Морган кимна.
— Харесвах Крис. Беше добър човек, а когато умират добри хора, се сещаш за всички останали, които си загубил.
— Снощи сънувах майка си — каза Мати. — Беше с Крис.
— Баща ти живее в САЩ и е полицай, нали?
— В Чикаго — уточни тя.
— Ти кого си загубил, Джак? — попита Катарина.
Собственикът на „Прайвит“ се замисли.
— Другари по оръжие, скъпи приятели и една стара и скъпа любов.
— Как умря тя? — попита Мати.
— Джъстин е жива. Умря това, което беше между нас.
— Преди колко време приключи?
— Преди няколко години. Достатъчно, за да се предположи, че съм продължил напред.
— Още ли не си я преодолял?
— Връзката ми с Джъстин е като вълните на плажа, идват и си отиват, но винаги се връщат. Най-вече защото тя работи в „Прайвит Лос Анджелис“.
— Животът ти е сложен, Джак — отбеляза Катарина.
— Аха.
— И никакви други момичета? — попита Мати.
Той се засмя без особен ентусиазъм.
— Винаги търся любов. Просто не ме бива много да я пораждам.
— А мен не ме бива да я задържам.
— Струва ми се, че тя ти беше отнета от сила извън твоя контрол — каза Катарина. — Поемам Херман Крюгер.
Мати кимна с насълзени очи. Но не искаше отново да се разплаче и стана от масата.
— Ще потърся Габриел. Време е веднъж завинаги да науча ужасната тайна от детството на Крис.
Когато Мати откри доктор Габриел в лабораторията му на втория етаж на „Прайвит Берлин“, той носеше черни джинси, червена кърпа и суитшърт с изображение на Джими Хендрикс, надпис „На живо от поп фестивала в Монтерей“ и горяща червена китара.
Тя му каза какво търси и той любезно остави заниманието си, за да й помогне. На огромния полупрозрачен екран вадеха документи, снимки и видеозаписи и можеха да ги проучват едновременно, сякаш подредени върху голяма дъска.
Първо прегледаха архивите на „Прайвит“ и намериха личното досие на Крис, включително и дигитално копие на акта му за раждане, където пишеше, че Кристоф Ролф Шнайдер е роден в Дрезден през 1975 г., с родители Алфред и Мария Шнайдер.
Опитаха да съпоставят акта за раждане и не откриха Кристоф Ролф Шнайдер да е регистриран в архивите на Дрезден. Потърсиха Алфред и Мария Шнайдер в брачните архиви и отново не изскочи нищо.
Разшириха търсенето из цялата бивша Източна Германия и откриха няколко мъже на име Кристоф Шнайдер, но нито един не беше на възрастта на Крис. И никъде не намериха документ за брак между Алфред Шнайдер и жена с първо име Мария.
Задълбаха още повече, пробваха с базите данни на училищата. Отново удариха на камък.
— Започвам да си мисля, че нищо около Крис не е било истинско — каза доктор Габриел.
— Знам — отвърна Мати, вече съвсем объркана. — Но той беше истински. Да се върнем назад. В личното му досие има ли копие от военната му книжка?
— Сигурен съм, че има — Габриел порови около минута и го извади.
Снимката на Крис я накара да се усмихне. Изглеждаше толкова млад. Основната информация отговаряше изцяло на това, което беше написал в заявлението си за кандидатстване в „Прайвит“ след напускането на немската военна полиция: същите имена на родителите, същия фалшив акт за раждане от Дрезден и същия фалшив адрес.
Мати започваше да си мисли, че са попаднали на непробиваема стена, докато не забеляза нещо във файла с военните документи, където бе описано образованието на Крис.
Вписано под мястото му на начално и гимназиално образование стоеше „Вайзенхаус 44“, сиропиталище в провинцията южно от Берлин и на изток от град Хале.
— Ернст, къде пазят документите за сиропиталищата от времето на ГДР?
Доктор Габриел се замисли.
— Не знам, може би във Федералния архив?
Точно в десет часа чувам:
— Професор Грьонинг?
Немска точност, приятели мои!
Има ли нещо по-успокояващо?
Усмихвам се и ставам с тътрене от мястото си в дъното, в левия ъгъл на читалнята, като внимавам за камерите, монтирани на тавана.
На бюрото откривам шестнайсет кашона с папки, казват и че ме очакват още в стаята с микрофилмите по-надолу по коридора.
Любезната служителка ми помага да добутам количката до мястото си.
Започвам първо с хартиените архиви, преглеждам ги набързо. В четвъртия кашон намирам документите от „Вайзенхаус 44“, сиропиталище в покрайнините на Хале, на около час южно от Берлин. Има стотици имена и не са записани в азбучен ред. Всичките изглеждат разбъркани и неподредени.
Но след като оглеждам внимателно няколко, разбирам, че са записани по датата на приемане.
По лицето ми се разлива усмивка.
След по-малко от десет минути намирам документите на шест деца със снимки от деня, в който са били доведени във „Вайзенхаус 44“.
За миг спирам поглед върху снимката на Кристоф като момче.
Мършав. Тъмни, хлътнали очи, излъчват страх и омраза.
Точно както го помня от малък.
Но не мога да си позволя да преживявам отново доброто старо време. Чакат ме дела.
Преброявам страниците в шестте папки. Петдесет и шест.
Оставям папките на масата, вдигам куфарчето си и отивам в тоалетната. От таен страничен джоб във вътрешността на куфарчето изтеглям сноп бели листи със старинен вид, покрити с напечатани безсмислици. Отброявам петдесет и шест листа и ги вмъквам между няколко сиви, поовехтели папки със стандартния размер.
Поставям ги в куфарчето и го затварям. Връщам се на мястото си в читалнята, като си отбелязвам къде са седнали другите посетители. Оставям чантата широко отворена вдясно от мен, на пода, до стола.
После чакам. Минават пет минути.
Когато бие единайсет, служителите вкарват нови документи.
Посетители, които досега са чакали, се стрелват към бюрото. Всички очи се вдигат и следят усилената дейност.
С поредица от плавни движения вмъквам шестте папки от бюрото в куфарчето си и връщам фалшивите папки на масата, моментално пресягайки се през тях към кутията, която съдържа истинските документи.
Прибрани са за по-малко от минута.
Поставям кутиите на количката, ставам и отнасям куфарчето си до мъжката тоалетна, където плъзгам папките във вътрешния страничен джоб на куфара.
След това отивам по-надолу в залата до секцията за микрофилми, вземам кутиите, които бях поръчал, и се оттеглям в дъното, зад една машина, обърната към бюрото. Превъртам набързо микрофилмовите ролки, докато намеря още документи за децата, подредени един след друг на почти шестметрова лента.
Проверявам. Служителите са заети.
Протягам се към джоба си и издърпвам остър като бръснач сгъваем нож. Без колебание срязвам микролентата. Хващам свободния край и го навивам на пръста си до другия край на документацията и правя втори разрез. Стягам микролентата с ластиче и пускам мъничката ролка в джоба на сакото си.
Когато издърпвам ръката си, в нея е надеждната тубичка лепило.
Приятели мои, можеш да свършиш толкова много неща с него, нали така, приятели мои?
Оглеждам набързо залата за някакви посетители, капвам от лепилото в единия край на отрязаната ролка и го притискам към другия с половин сантиметър припокриване.
Задържам една минута, после хващам неподвижната част на ролката и предпазливо връщам назад. Държи. Връщам ролката обратно в кутията и я полагам внимателно сред другите кутии с микроленти, които съм натрупал до нея.
Ставам, взимам куфарчето си и се отправям към вратата.
— Ще се връщате ли днес, професоре? — пита служителката.
— Разбира се — отговарям. — Една бърза вечеря и се връщам.
Не мога да се въздържа. Издавам онзи щракащ звук в гърлото си и се усмихвам.
Пак изщраквам, като излизам от архива, при спомена за снимката на Кристоф като малък.
Ти нямаше никакъв шанс, мисля си. И останалите нямат.
Мати стигна до входа на Федералния архив. В будката отпред охранителите проверяваха куфарчето на възрастен мъж с дълъг шлифер и баварска шапка, чиито ръце трепереха, сякаш страдаше от неврологично заболяване, например паркинсон, но не точно.
Мати знаеше как изглежда тази болест. Майка й бе починала от паркинсон. Тиковете и треперенето на мъжа обаче бяха различни и незнайно защо я караха да се чувства странно. Но все пак неволно съжали стареца, който си взе куфарчето и върна пропуска си.
Така и не успя да види лицето му, но по някаква причина не можеше да откъсне поглед от него, докато той се тътреше по тротоара. После показа на охраната значката и документите си и предаде оръжието си.
Прекоси кампуса и намери читалнята на архива, където попита една служителка как най-бързо да намери документацията за източногерманското сиропиталище „Вайзенхаус 44“.
Чиновничката се намръщи и отиде при своя колежка, с която проведе оживена дискусия. Върна се и заяви:
— Документите вече са заявени от изследовател.
Това изненада Мати и тя обходи помещението с поглед.
— Кой от всички?
— Не е в правомощията ни… — започна обърканата служителка.
Мати се наведе през бюрото и показа пропуска си с надпис „Прайвит“.
— Разследваме убийство — каза тихо. — Кой ги взе?
Чиновничката сключи вежди и посочи към далечния ляв ъгъл:
— Седеше ето там, но после отиде в стаята с микрофилмите.
— Как изглеждаше? — настоя Мати.
— Възрастен мъж. Май е професор в Хайделберг. Има паркинсон. Забелязва се отдалеч.
— Изпуснах го — изохка следователката. — Докосвахте ли кашоните, след като той си замина?
— Беше с памучни ръкавици, ако правилно ви разбирам — отговори жената. — Нали не мислите, че той е убиец? Има паркинсон. Сам ми го каза и според мен не може да нарани и муха.
Опитвам да овладея дишането си, за да не хипервентилирам, шофирам, докато се отдалеча достатъчно от архива, след което свалям перуката.
Приятели, аз разпознах жената на портала. Същата, която видях с високия плешив мъж пред кланицата. Имаше много нейни снимки в харддиска на Кристоф.
Казва се Мати Енгел. С Кристоф са били влюбени, даже май сгодени. Двамата са работили за „Прайвит“. Има син, Никлас.
Търси ме и това ме изнервя. Но има и още нещо. В лице напомня на майка ми, което направо ме вбесява.
За миг се боря с порива да изтегля всичките си пари и да напусна Берлин, дори направо Германия.
Южна Америка?
Не, решавам, все по-ядосан, кучката няма да открие нищо.
В архивите не останаха никакви документи, сякаш Кристоф и другите никога не са съществували. Без маски, но са толкова невидими за света, колкото и аз.
А много скоро ще престанат изобщо да съществуват, докато аз ще продължа напред.
Десет минути по-късно влизам в гаража. Паркирам между белия товарен бус и мерцедеса, уверявам се, че няма никого, и излизам от аудито. Качвам се в буса и започвам да свалям грима си с кърпичките, които държа там.
Имам няколко часа истинска работа. Срещи с клиенти и бизнес партньори. Трябва да се приведа в приличен вид.
Но докато се взирам в огледалото за обратно виждане, се сещам за Мати Енгел и отново ме обхваща тази нервност, която ме преследва от години. Кристоф е бил нейният възлюбен. Дори след като са прекратили връзката си, тя сигурно още го обича, което означава, че е силно мотивирана да ме намери и е опасна — много, много опасна.
Точно в този момент, приятели мои, решавам, че ако се наложи, ще помогна и на Мати Енгел да стане невидима. За постоянно.
Но дотогава трябва да се погрижа за други хора — такива, които могат да ме разпознаят, хора, които могат да смъкнат маските ми.
Джуджето премяташе незапалена цигара между устните си, втренчено в Даниел Брехт и Джак Морган. Накрая изръмжа дрезгаво:
— Според вас е било нагласено?
Хайне Вагнер — Дребосъка беше нелегален букмейкър и информатор на Брехт от години. Този ден по обед Дребосъка, Брехт и Морган седяха на маса над река Шпрее в бирария „Георгенброй“ в централен Берлин.
— Питаме дали според теб е било нагласено — отвърна Брехт.
Букмейкърът сви рамене и извади цигарата.
— „Херта“ (Берлин) е във Втора Бундеслига. Не съм виждал кой знае каква игра от тяхна страна. Не може да се сравнява с футбола в Първа.
— Не сме и очаквали — поясни Морган, след като Брехт му преведе. — Но може би това ще помогне. Да знаете за големи печалби при някои от тези мачове?
— Не съм забелязал — поклати глава Дребосъка. — Но да знаете, че спортните залози в Германия се променят всеки ден.
— Обяснете — помоли Джак.
— Правителството гласува закон за хазарта преди няколко години, според който единствено държавата може да се занимава със спортни залагания — букмейкърът се закиска. — Така щели да ограничат пристрастяването към хазарта.
— Действа ли?
— Точно обратното. Бизнесът ми скочи с двайсет и пет процента тази година. Онлайн е дори още повече — трийсет процента.
— Онлайн брокери в други държави? — попита Брехт.
— Не е законно, но ги има — поясни Дребосъка и пак се разхили. — Управляващите са големи глупаци. Мислят си, че щом е закон, хората ще го спазват, особено пристрастените към хазарта.
Брехт се обърна към Морган.
— Интересно колко ли онлайн оператори има.
— Хиляди — отвърна Морган. — По целия свят. Дори може би десетки хиляди.
Брехт преведе и букмейкърът кимна.
— Кой според вас е нагласил нещата? Какво да му кажа? — попита Брехт на английски.
— Попитай го какво знае за Максим Павел — отговори Морган.
Името видимо впечатли Хайне Дребосъка.
— Сериозен играч. Прави се на печен собственик на нощен клуб, но подочувам, че всъщност е гадно, зло копеле. Хората казват, че би убил, без да му мигне окото. Убийството му доставяло удоволствие.
— От руската мафия ли е? — попита Морган.
— Чувал съм, че е бивш кадър на КГБ. Мислите, че той е забъркан в нагласените резултати?
— Не сме сигурни — отвърна Брехт.
— Има ли начин да разберем колко залози са направени за мачовете на „Херта“ (Берлин)?
Дребосъка се замисли.
— Не знам. Имате ли контакти във Вегас?
Морган се оживи:
— Всъщност имам.
В дванайсет и половина Агнес Крюгер вече закъсняваше за обяд със старата си приятелка Ингрид Дал в ресторант „Каре“. Жената на милиардера искаше да говори с човек, на когото има доверие, човек извън семейството, а Ингрид Дал, която бе и умна, и дискретна, беше идеалният събеседник.
Имаше шофьор на постоянно разположение, но днес почувства силна нужда да покаже независимост и реши да шофира сама. Взе асансьора до гаража и потърси своето „Порше Кайен“ измежду многото други коли, които съпругът й държеше тук.
Агнес натисна бутона, отварящ вратата на гаража, и се насочи направо към „Фазаненплац“, където нямаше жива душа заради леещия се порой.
Кара до пресечката на „Фазанен“ и „Шаперщрасе“. Преди да завие наляво по „Шапер“, фигура в черен дъждобран притича и почука настойчиво по стъклото.
Жената на милиардера се вгледа и ядосано свали прозореца.
— Какво искате? — сопна се тя. — Вече казах…
В следващия миг се взираше в празното дъно на пластмасова бутилка от „Кока Кола“, закрепена с тиксо за дулото на пистолет.
— Не, моля ви… — започна тя.
Изстрелът я улучи от упор малко над дясното око и пръсна мозъка й по стъклото и седалката до нея.
Кракът й отпусна спирачката.
Поршето прекоси улицата и се заби в паркиран фиат. Завиха аларми, а убиецът изчезна в проливния дъжд.
В амфитеатъра в „Прайвит Берлин“ доктор Габриел пусна копие на записа от охранителните камери във Федералния архив, уловили професор Грьонинг.
Мати затвори телефона си.
— Изненада, в Хайделберг няма професор Грьонинг. Дори няма и подобно име.
— Не съм и очаквал да има — отговори Габриел.
Катарина Дорук затвори своя телефон.
— Беше Брехт. Върнали са се в нощния клуб и там им казали, че Павел не се е появявал от вчера.
— Значи никой не знае къде са Херман Крюгер и Павел?
— Така излиза — отвърна Катарина.
На екрана се появи картина. Габриел уголеми образа. В читалнята професорът майсторски успяваше да крие очите си с шапката, но се видя как отмъква шест папки от архивите на „Вайзенхаус 44“.
— Много е умен, който и да е той. Пипа бързо и ловко като фокусник — отбеляза Габриел.
Мати кимна утвърдително.
— Дай близък план на куфарчето.
Доктор Габриел приближи.
— Прилича на стара крокодилска кожа.
Мати бе сигурна, че професор Грьонинг ще се вижда по-добре на кадрите от камерата на портала. Но и на влизане, и на излизане тялото му се тресеше толкова силно, че нямаше кадър, който да не е размазан.
— Вижте ме, гледам го как се отдалечава! — извика Мати, след като се видя да приближава до будката на охранителя. — Имах особено усещане, но не обърнах внимание, защото ми напомняше на майка ми, и го съжалих!
— Нямало е как да знаеш — посочи Катарина.
Мати знаеше, че тя е права, но това не й помогна да се почувства по-добре.
Това ли беше убиецът на Крис? Дали е Крюгер, или дегизираният Павел?
Павел бе собственик на нощен клуб за двойнички на известни диви. Очевидно е много запознат с грима, нали? А Крюгер? Милиардерът може да си наеме човек да го маскира. Или да плати на някого да открадне документите.
От мислите й я изтръгна телефонът на Катарина.
— Какво? — извика Катарина и пусна високоговорителя.
— Той го направи! — Руди Крюгер надвикваше глъчката на заден план. — Той уби майка ми!
— По-бавно, Руди! — каза Катарина.
— Тя е мъртва! — гласът му трепереше. — Току-що ми се обадиха от полицията. Някой я е застрелял в главата, в колата й, недалеч от къщи. Сигурно е Херман! Сигурен съм! Или я е убил, или е поръчал убийството й! Шибана капиталистическа свиня! Той… — Руди се задъхваше. — О, боже. Той… аз й казах…
— Руди, знам, че ти е тежко. Поеми дълбоко въздух. Къде си?
— Тръгвам си от митинг, протестирахме срещу корпоративните прасета като доведения ми баща, които искат да сринат „Тахелес“ и да построят на мястото й небостъргач. Викат ме в полицията да я идентифицирам.
— Ще се срещнем там след десет минути.
Когато Мати и Катарина пристигнаха, хаупткомисар Ханс Дитрих вече бе на местопрестъплението. Стоеше в дъжда до отворената врата на черното „Порше Кайен“, мокър, навъсен и още по-прегърбен.
Иззад жълтата полицейска лента Мати забеляза инспектор Вайгел и я повика. Вайгел се приближи с учудена физиономия.
— Какво правите тук? — попита.
— Агнес Крюгер беше клиентка на Крис Шнайдер — обясни Мати. — Дитрих знае.
Внезапно подразнена, Вайгел хвърли поглед към високия комисар.
— Този човек не ми казва нищо. Сякаш не съществувам. Но и много му се събра. Баща му починал снощи от инфаркт в парка „Трептовер“. Той го открил.
— Ужасно! — възкликна Мати.
— И е дошъл на работа? — попита Катарина.
— Доколкото разбирам, само работата му е останала — отвърна инспекторката.
Мати бе чувала същото и се канеше да го каже, когато чу вика на Руди Крюгер:
— Къде е тя?
Доведеният син на милиардера тъкмо бе излязъл от таксито и се затича към тях. Той забави темпо, когато видя катастрофиралото порше от другата страна на улицата, и изплака:
— О, господи! Какво й е сторил!
На Мати вече не й изглеждаше като арогантен артист и анархист. Той бе просто момче, изгубило майка си.
Очите му се напълниха със сълзи и той отривисто ги избърса.
— Какво й е сторил? Какво й е сторил?
— Вие ли сте Руди Крюгер? — попита главен комисар Дитрих.
Беше приближил Вайгел и видя плачещия Руди.
— Той е — каза Мати.
Дитрих не й обърна внимание.
— Господин Крюгер, знам колко ви е тежко, но трябва да идентифицирате майка си. Не можем да открием пастрока ви.
— Тя е — отвърна отнесено Руди.
— Не можете да я видите оттук.
— Това е колата й.
— Моля ви, господине. Искам да погледнете лицето й. Ще прикрием раната.
Руди погледна към Катарина и Мати.
— Ще дойдете ли с мен?
Това не се хареса на Дитрих, но Мати отвърна:
— Разбира се.
Младежът трепереше като лист. Долната му устна заигра, когато застана до колата на майка си. Мати виждаше жената вътре, тялото й беше се килнало надясно. Струя засъхваща кръв се проточваше от устата й.
Сълзите капеха по бузите на Руди, когато той кимна.
— Тя е. Това е майка ми.
После се извърна, преви се надве и повърна.
Когато спазмите на Руди поутихнаха, Мати и Катарина го отведоха настрани.
— Искам вода — промълви глухо той.
— Ще ти донеса — каза Вайгел и се отдалечи.
Дъждът спря и вятърът зарони листата от дърветата пред дома на Агнес Крюгер. Руди седеше на стълбите, съкрушен и самотен.
— Хер Крюгер… — поде Дитрих.
Мати застана пред главния комисар и му каза тихо:
— Помните ли как се чувствахте снощи? Оставете го за минута!
Дитрих не бе свикнал да приема заповеди, нито да му се бъркат в личния живот. Но отвърна с премерен глас:
— Добре, госпожо Енгел.
Дотича Вайгел и подаде на момчето бутилка вода.
— Благодаря ви — каза Руди. — Много сте мила.
Дитрих го изчака да пийне, преди да го уведоми, че засега няма свидетели на убийството на майка му. Валял е силен дъжд и никой от съседите не е чул нищо необичайно.
— Къде бяхте преди час? — попита накрая.
— Аз ли? — отвърна Руди. — Бях на протест за „Тахелес“.
— Някой видя ли ви?
— Стотици хора. Изнесох реч. Там бях от сутринта.
— Имате ли представа кой е искал да я убие?
Лицето на Руди се изкриви от гняв.
— Сигурно същият, който е убил Крис Шнайдер — Херман Крюгер. Или някой, който работи за него. Сигурен съм. Кога ще го арестувате?
— Най-напред трябва да го намерим — каза Дитрих. — Да чуем неговата версия.
— Господи! — промълви Руди. — Това е просто…
— Какво?
Изтерзан от мъка, той се обърна по-скоро към Мати и Катарина, колкото към Дитрих:
— След като си тръгнахте, на път към протеста говорих с майка си по телефона. Попитах я какво е решила за Херман. Каза ми, че щяла да остане женена за него. Не е ли просто перфектно? — попита с горчивина. — Агнес избра парите. Заради тях е решила да продължат да живеят отделно. Но той я е убил, преди да успее да му каже…
Малко по-надолу прибраха трупа на майка му в черна торба и го натовариха в линейката.
Руди Крюгер въздъхна и изглеждаше сякаш ще се разплаче отново, но вместо това каза:
— По-добре да проверя къщата.
— Предпочитам да я оставите във вида, в който е — намеси се Дитрих. — Искаме да я претърсим.
Това го стъписа за миг, но после се окопити:
— Разбира се, съжалявам. Аз… вече ще се прибирам.
Дитрих кимна.
— Добре е да уведомите роднините и приятелите й.
Руди наведе глава.
— Откриването на първата ми изложба е след два дни. Тя щеше да дойде, знаете ли? Майка ми каза, че ще дойде.
Телефонът на комисаря иззвъня. Дитрих вдигна и се отдалечи на няколко крачки.
Руди се изправи, бе съсипан. Погледна към Мати и Катарина.
— Благодаря. Нямаше да се справя сам.
— Има ли при кого да се прибереш? — попита Катарина.
— Таня може да мине след протеста — отговори той. — Не знам.
— Обади се, ако ти потрябваме — добави Мати.
Той кимна разсеяно и се отдалечи съкрушен.
Мати чу Дитрих да се оплаква:
— Не мога да мръдна оттук. Прати някой друг.
Затвори и поклати глава.
— Какво има, господин главен комисар? — попита Вайгел.
Дитрих се поколеба, после й обясни:
— Полицията в Хале е намерила труп надолу по реката. Идентифицирали са го — докторант в Берлинския технически университет. Някакъв компютърен супергений. Искаха нашата помощ, но сме зарити с работа. Искам да намерим Херман Крюгер.
Мати понечи да каже на Дитрих за откраднатите папки от архива, но бе поразена от чутото, на фона на факта, че човек с невероятни умения беше хакнал компютъра на „Прайвит“.
Катарина също беше изненадана и попита:
— Знаете ли името на мъртвия студент?
— Вайгел може да ви го намери — каза Дитрих и се отдалечи.
— Тогава май ще отида до Техническия университет — заяви Катарина. — Да се поразровя.
— Аз пък не — добави Мати. — Отивам в Хале.
Приятели, съграждани ОТ Берлин, сега е едва три часът следобед, но трябва да ви призная, че съм страшно уморен от многото дълги и отегчителни задачи, които трябваше да свърша днес. Но искам всичко да е изяснено, разчистено, излъскано като стъкло, преди да се захвана с нещо ново.
Така правят невидимите.
Някои стари навици никога не умират.
Поглеждам за секунда ръцете си и с усмивка си помислям, че всъщност никога не съм се виждал, не и без огледало; а огледалата са част от илюзията на живота, нали така?
Решавам, че наистина изобщо не знам как изглеждам и никога няма да узная.
А ако аз не зная, кой друг би могъл?
Определено не и тези, които се наложи да елиминирам през последните две седмици. Нито един от тях не разпозна новото ми лице.
Но познаха гласа ми.
Преди да умрат, когато им говорех, ме гледаха сякаш съм страшен пъзел с липсващи парченца.
Смея се, в приповдигнато настроение съм, докато втривам потъмняващ лосион в кожата на лицето и ръцете си, поставям цветни контактни лещи, с които очите ми от кафяви стават зелени. След това залепям гъсти, тъмни вежди и мустак, а бузите си натъпквам с памук.
Обличам сини работни дрехи със знака на местната водопроводна компания. Учудващо е какви неща могат да се намерят в магазините за втора употреба, когато наистина знаеш какво търсиш. Намерих си дори подходяща шапка.
Когато привършвам и съм убеден, че никой не може да ме познае, пълня сандъчето с инструменти — ключове, дрелки и минигорелки, и издавам тихите щракащи звуци в гърлото си. Много е важно да разполагаш с подходящите инструменти за работа, нали, приятели? Хмм?
Става късен следобед, докато Мати се върне в „Прайвит Берлин“, вземе кола и пропътува 170-те километра на юг до Хале.
Град с доминираща сива, социалистическа архитектура от времето на ГДР, Хале изглеждаше дори още по-мрачен и зловещ в мъглата, диплеща се преди поредната буря.
Мати паркира, замислена дали откритият мъртъв компютърен гений има нещо общо с хакването на „Прайвит“, смъртта на Крис и убийството на Агнес Крюгер посред бял ден. Дали Херман Крюгер седеше зад всичко това? Дали човек от неговия ранг може да си позволи да е толкова жесток и хладнокръвен?
В опит да отговори на тези въпроси, се насочи към кметството и попита в приемната за „Вайзенхаус 44“. Татуираната емо девойка зад гишето заяви, че никога не е чувала за такова сиропиталище, камо ли за неговата документация.
Но жената на средна възраст, която работеше на бюрото зад момичето, каза, че „Вайзенхаус 44“ се е намирало по пътя от Клепциг към Ройсен.
— Дали е още там? — попита Мати.
— Да, но не задълго — отговори жената. — Другия месец ще го съборят, за да построят завод за производство на екологични електрически крушки.
— А документите? — продължи Мати.
— Мисля, че бяха изпратени във Федералния архив.
— Възможно ли е да са на друго място?
— Не, доколкото ми е известно.
Мати се зачуди дали да не се откаже. Но после реши да отиде и да види сиропиталището. Каза си, че това може да й помогне да разбере през какво е минал Крис като малък.
Мисълта за Крис като дете й напомни за Никлас.
Буца заседна в гърлото й, а очите й се напълниха със сълзи. Наложи се да положи неимоверни усилия, за да се задържи на мократа магистрала, водеща на изток от Хале.
Задуха силен вятър, а дъждът се усили, докато Мати караше на север по надупчения второкласен път от Клепциг към Ройсен. Той криволичеше покрай ферми, дървета с опадали листа и гигантски бели вятърни генератори, чиито перки разсичаха желязното небе.
Накрая Мати мярна покрива на сиропиталището, скрит зад преплетените клони. То се намираше до едно поле, по което пъплеше трактор.
Между два здрави дървени пилона бе опънат нов стоманен кабел, който минаваше над обраслия паркинг на сиропиталището. На двата пилона бяха разлепени уведомления за конфискация. На кабела се поклащаше знак: „Влизането забранено“.
Мати паркира колата на банкета, нахлупи качулката на дъждобрана си и излезе. Пресече пътя, прескочи кабела и тръгна през паркинга, през храстите и тръните, които се закачаха по панталоните й.
Стените на „Вайзенхаус 44“ бяха погълнати от диви лози. Сградата беше триетажна, с продънен покрив. Прозорците на старото сиропиталище ги нямаше, като изключим няколко остри парчета стъкло, стърчащи от рамките.
Мати стъпи на хлътналата веранда пред сградата. Входната врата на сиропиталището лежеше потрошена на земята в началото на дълъг, мрачен коридор.
Инстинктът й казваше да не влиза и да остави всички тайни на „Вайзенхаус 44“ неразкрити.
Но в този миг гръмотевица прокънтя в далечината и дъждът още повече се усили.
Напрегната до краен предел, Мати се зачуди дали не е полудяла и пристъпи вътре.
В коридора Мати спря, за да извади фенерчето си. Освети наоколо, видя стая вдясно, която приличаше на кабинет, но беше пълна с листа, плесен и мъх: двукрако бюро, изтърбушен стол с изскочили пружини, преобърнат шкаф без чекмеджета.
Явно тук е работел директорът или директорката, помисли си Мати. Продължи огледа на долния етаж, чието съдържание бе почти опоскано.
Намери кухнята и столовата. И те бяха разграбени.
Докато се качваше по стълбите, Мати се опита да си представи Крис на това ужасяващо място, едва осемгодишен, без майка и баща. Представи си, че се налага Никлас да постъпи в сиропиталище, и очите й отново се напълниха със сълзи.
На втория етаж откри полуразрушени стари класни стаи и си даде сметка, че нещо в звуковия фон от дъжд и трактора, който ореше на полето, се е променило.
Качи се на третия етаж и намери общи спални, разположени от двете страни на дългия централен коридор. Първата беше празна. В срещуположната имаше ръждясали рамки от двуетажни легла, закрепени с болтове към стената.
Мати пристъпи по скърцащия под към втората редица от спални. В първата, в която влезе, покривът над едно от стоманените легла, единственото, върху което още имаше дюшек, беше пробит.
Дюшекът бе почернял от мухъл и мръсотия. По него и по пода се бяха образували локви. Нещо привлече Мати именно към това легло.
Дъските на дюшемето бяха меки и прогнили. Но тя все пак влезе и застана неподвижна в дъжда, който се лееше през дупката в покрива, като омагьосана от дюшека и забитите в него назъбени покривни греди.
Дали това е било леглото на Крис?
Мати си го представи как лежи на леглото и в главата й нахлуха спомени.
Тя и Крис в леглото в хижа, която бяха наели в Гармиш, един от редките моменти, когато Никлас не беше с тях.
Крис й приготви закуска и й я занесе на поднос с една роза и малка кутийка с бонбони. Усмихнат я наблюдаваше как се храни. След това настоя да види как отваря кутийката.
Вътре имаше пръстен с два изумруда, а помежду им диамант.
Внезапно в руините на сиропиталището загубата я заля с всичка сила, разпростря се навсякъде, невидимо ужасно нагнетяване на хидравлично налягане, което направи стаята да изглежда толкова зловеща, колкото и мазето на кланицата.
Проблесна светкавица, която едва не я ослепи.
Тътенът на гръмотевицата се разнесе точно над главата й.
Мати се сви и я обзе неистово желание да се махне от това място, да се върне в колата и да си отиде у дома, при Никлас.
Втурна се навън от стаята.
Затича се към стълбището и замръзна на място.
Долу, в сенките, стоеше мъж с дълъг черен дъждобран с качулка.
Лицето му бе скрито под качулката.
— Коя сте вие? — изръмжа мъжът с пушката. — И какво, за бога, правите тук?
Мати стреснато замълча. Мъжът насочи оръжието си.
— Попитах…
Жената се пресегна към джоба си.
— Кротко! — извика мъжът. Още държеше оръжието насочено.
— Искам… да извадя значката… и документите си — заекна тя.
Той вдигна глава от мерника.
— Полицайка ли сте?
— Работя за „Прайвит“, „Прайвит Берлин“.
Показа му значката си, той й махна да слезе по стъпалата към него.
— Пушката ви? Притеснява ме — помоли тя.
Най-накрая той наведе цевта надолу, свали качулката си и откри мършаво лице на мъж, наближаващ четирийсетте.
— Видях колата, когато свърших с оранта. Нямате работа тук! След месец ще съборят цялата сграда.
Мати възвърна самообладанието си и тръгна по стълбите към него.
— Съжалявам. Някога е било сиропиталище. Мой… близък приятел е живял тук.
— Мнозина са живели тук, но не съм чувал на някого да му е харесало особено.
Тя подаде ръка.
— Мати Енгел.
— Дарек Еберхарт — отвърна той, но не пое ръката й. — Махайте се оттук, фрау Енгел, това място е опасно! Подовете са прогнили. Може да пропаднете и да си счупите я крак, я врат.
— Моят приятел е… мъртъв, убит. Беше ми повече от приятел. Беше мой годеник и просто се опитвам да разбера детството му.
Еберхарт я изучаваше хладно.
— Съжалявам за загубата ви, но няма какво да научите тук. Изоставено е от двайсет години. Ошушкаха почти всичко. На държавата й трябваше цяла вечност да направи нещо, но най-накрая продаде земята на някаква компания за зелена енергия.
— Чух. Електрически крушки.
Мъжът се обърна безмълвно и пое към коридора. Мати забърза след него.
— Документите за „Вайзенхаус 44“ във Федералния архив са… непълни.
Еберхарт не отвърна и продължи към вратата.
Тя викна след него:
— Надявах се, че ще намеря някого, който знае нещо за сиропиталището, който може да е познавал Крис!
Еберхарт излезе навън. Дъждът беше понамалял. Гръмотевиците и светкавиците вече вилнееха някъде на изток.
— Трябва да се връщам на полето — каза мъжът.
Мати тръгна след него.
— Съжалявам, надявах се… — задави се от сълзи. — Просто е толкова трудно да не разбираш… защо е мъртъв, какъв човек е бил, какво е това място.
Избърса сълзите си с мокър от дъжда ръкав. Еберхарт се беше извърнал към нея, дулото на пушката наведено към земята, изражението му — неразгадаемо.
— Съжалявам — повтори тя. — Ще тръгвам. Извинете, че ви притесних и откъснах от работата.
Завъртя се и направи няколко стъпки по обраслата с трева алея към шосето.
— Хариат Ледвиг — каза фермерът. — Живее в старчески дом в Хале.
Мати спря и го погледна объркана.
— Коя е тя?
— Втора братовчедка на баща ми. Беше директорка на сиропиталището двайсет и две години.
Трийсет и пет минути по-късно Мати почука и влезе в стая, воняща на старост, на болест и на някакъв цитрусов дезинфектант. Хариат Ледвиг седеше с изправен гръб на стол до болничното легло, до нея стигаше тръбата на кислородния апарат. Приличаше на птиче с нощница, халат и пантофи и се задавяше от тежък пристъп на кашлица. Краката й бяха наметнати с одеяло. Наоколо бяха струпани книги, книга лежеше отворена и в скута й, под една лупа.
Когато кашлицата я отпусна, Хариат Ледвиг се изхрачи в кърпичка и я хвърли в кошчето между книгите.
— Какво искате? — изграчи подозрително тя.
Мати се легитимира, показа значката от „Прайвит“ и обясни:
— Срещнах сина на втория ви братовчед, Дарек, пред старото здание на „Вайзенхаус 44“. Предложи ми да поговоря с вас.
Хариат застана нащрек.
— За кого работите? За държавата?
— Не, аз…
Старицата грабна лупата и я размаха.
— Не съм участвала в насилствени осиновявания! Никога! Нито веднъж. Мога да го докажа.
Мати разбра какво имаше предвид — по време на комунистическия режим в Източна Германия понякога деца биваха отнемани от родители, обявени за „предатели“. Имената на децата се сменяха и ги даваха за отглеждане в семейства, считани за верни на държавата.
— Не съм дошла за това, госпожо Ледвиг — увери я Мати. — Нямам клиент. Просто се опитвам да разбера повече за много близък мой приятел, който е живял във „Вайзенхаус 44“ през 70-те и 80-те години.
Хариат наблюдаваше Мати, както кобра гледа мангуста.
— Името на вашия приятел?
— Крис, Кристоф Шнайдер.
Възрастната жена примигна. Смущението в изражението й се замени с болка.
Отново се разтресе в тежка конвулсивна кашлица и отмести поглед от Мати.
Когато пристъпът поотмина, посетителката й попита:
— Познавате ли Крис?
Старата жена явно се бореше със себе си, но след това се втренчи някъде в пространството зад Мати и заяви:
— Нямам нищо общо със случилото се с това момче. Абсолютно нищо.
Мати почувства огромна празнота в стомаха си. Вгледа се изпитателно в очите на жената, ръководила „Вайзенхаус 44“, и попита:
— Какво се е случило с Крис?
— Не знам — прошепна Хариат Ледвиг.
— Знаете.
Старицата се размърда с болка.
— Не знам. Защо сте дошли? Защо сега?
— Защото Крис беше убит миналата седмица.
Погледът на Хариат се разфокусира, сякаш жената се пренесе назад във времето. След миг изхриптя:
— Винаги съм се надявала, че ще има дълъг живот, в безопасност. Надявах се същото за всички тях… Аз… Аз само се опитах да им помогна, доколкото беше възможно, но не ми беше по силите. Бях добър човек в капана на невъзможна ситуация.
Старицата изхлипа последните думи:
— Невинна съм!
— Невинна за какво? — настоя Мати. — Крис е бил малтретиран в сиропиталището ли?
Хариат Ледвиг се насили да изправи гръб.
— В никакъв случай! Каквото и да е станало, се случи преди той да дойде. Преди всички те да дойдат във „Вайзенхаус 44“.
— Всички?
Старата жена се поколеба. После, прекъсвана от мъчителната си кашлица, описа снежната нощ на 12 февруари 1980 година.
Пристигнали кола и полицейски микробус. От задната седалка на колата слязъл мъж. Казал на Хариат Ледвиг, че е държавен служител. Намерили три момичета и три момчета, на възраст между шест и девет години, да се скитат из улиците на Източен Берлин. „Вайзенхаус 44“ бил единственият приют наоколо със свободни места.
Когато пристигнали, децата явно били в шок. Вкопчвали се здраво едно в друго. Повечето имали силни кошмари и се будели, викайки майките си. Две от момичетата били сестри и не се изпускали една друга от поглед. Всички се страхували от мъже.
С годините Хариат Ледвиг опитвала да измъкне от тях информация за случилото се, но при всеки неин опит те се разтрисали от страх и се затваряли в себе си. Крис отронил единствено, че някои неща е по-добре да си останат забравени.
— Така и направих — изграчи старицата. — От този момент нататък се грижех възможно най-добре за тях. Уверявам ви, бяха нахранени, облечени и образовани. Някои от шестте деца се справиха по-добре от останалите, Крис и Артур вероятно бяха най-добрите.
После вече бяха юноши и слухът за бунтовете в Берлин достигна дори до „Вайзенхаус 44“. Една нощ всичките тръгнаха натам. Върнаха се, но за кратко. Вече бяха пълнолетни, можеха да правят каквото си искат. Изгубих им дирите. Но май дочух, че Крис е избрал армията.
Мати кимна.
— Но освен това, както и фактът, че Крис е живял в сиропиталището, нищо друго относно детството му не е истинско. Поне по документи.
Хариат Ледвиг си пое трудно въздух.
— Заради мен. Аз го направих.
Обясни, че след като видяла колко травмирани са шестте деца и при патологичния им страх от въпроси за случилото се, решила, че някой е заплашил да ги убие, ако проговорят.
— Не исках човекът, който е измъчвал децата, да може да ги открие. Те дойдоха без документи, затова им измислих нови. Дори да знаеха имената на родителите си, аз ги промених и ги накарах да запомнят новите имена.
— И не казахте на никого?
— Беше друго време. Както каза Крис, най-добре да го забравим.
— Как е истинското име на Крис?
— Ролф Кристоф Волфе.
— А на родителите му?
— Така и не разбрах. Предполагам, че не съм и искала да разбера.
— Днес сутринта един мъж, представяйки се за професор, е откраднал шест от досиетата на възпитаници на „Вайзенхаус 44“ от Федералния архив. Смятам, че досието на Крис е било сред тях.
Хариат Ледвиг примигна и сякаш се сви пред Мати.
— Как е възможно? — закашля се, сякаш някой я душеше, после продължи през кашлицата си: — Боже мили, те всички дойдоха на една и съща дата. Изпратих във Федералния архив хронологични копия от досиетата им!
Старата жена избухна в ридания.
— Не, това не е редно! Исках да са в безопасност!
Мати приближи, клекна до нея и постави ръка на завивката, през която усещаше краката й като две вейки.
— Хариат, помните ли имената на останалите пет деца?
Риданието на старицата поутихна.
— Знаех какво ще се случи, когато падне Стената. Знаех, че ще започне лов на вещици. Запазих копия от досиетата на всички деца, които са живели в приюта ми.
За миг Мати се вледени.
— Може ли да ги видя? Да ги копирам?
Жената кимна.
— Те доказват, че съм почтен човек, а не част от онази гадост, която, изглежда, беше заляла всички край мен по онова време.