Детективска агенция „Private“. Берлин

Глава 88

Час по-късно Мати седеше шокирана на разнебитен стол, на масичка срещу Илона Фрай, която завършваше ужасната си история.

Изтощен от разказа, гласът на Илона Фрай вече беше пресипнал при думите:

— Това беше следобедът, преди мъжете да дойдат и да ни отведат във „Вайзенхаус 44“. Тогава за последно видях и кланицата, и Фалк. Исках да го забравя заедно с всичко, което се случи там. Не можех да се насиля по-късно да се върна и да погледна. Никога. А Крис е отишъл… и…

Вдигна безпомощно ръце и преглътна сълзите си.

Мати се беше занимавала с полицейска работа през по-голямата част от съзнателния си живот и цинично смяташе, че е чула всички възможни жестокости. Но нито една от тях дори не се доближаваше до ужасната история, която чу току-що, затова в следващите няколко мига беше неспособна да изрече и дума. В стаята тегнеше тишина.

Илона изучаваше втренчено Мати. Сълзите се стичаха покрай ъгълчетата на устните й. Стисна здраво ръце.

— На никого не съм казвала за кланицата. Вие сте първите.

Следователката погледна към Буркхарт, застанал на вратата със скептично изражение. Веднага разбра какво си мисли — Илона Фрай е шизофреничка. Пристрастена към наркотици. Каква част от това, което чуха, е истина и каква — измислица на болния й ум?

Буркхарт беше проверил аварийния изход и задната улица, но не откри нищо, което да подкрепи твърденията на Илона Фрай, че на прозореца й е имало човек, а това само засили скептицизма му.

Но тогава Мати се сети за кошмарите на Крис, за онова обитавано от призраци място, което бе скрил дълбоко в себе си. Ако историята на Илона Фрай беше вярна, травмата определено беше достатъчно голяма, за да остави зееща рана дори у най-силния мъж.

— Защо това никога не е било докладвано на властите? — попита Буркхарт. — Защо не каза на лекарите си?

— Фалк каза, че ще ни убие — отвърна жената. — Повярвахме му. Аз му повярвах. А тази нощ удържа на думата си, нали?

— Грета Амзел повярва ли му? — попита следователят.

Илона отмахна полепналите по лицето й кичури коса.

— Грета ли? Защо Грета?

— Тя също е мъртва, Илона — каза Мати тъжно. — Както и Артур.

Устните на Илона се изопнаха встрани, тялото й се залюля и заусуква, сякаш нещо разтягаше мускулите й.

— Тогава и Илзе е мъртва. Нали?

Пред очите на Мати изплува споменът за женския труп в подземието на кланицата, но нямаше сърце да й каже.

— Не знаем…

— Убил я е, ще убие и мен — изстена Илона Фрай. — Той беше на прозореца. Разбира се, че беше. Аз съм от последните! Ще ме убие!

— Няма да допуснем да се случи — Мати посегна към ръката й. — Просто се успокой. Говорихме с едно от момичетата, работили със сестра ти. Каза, че Илзе чула гласа му, докато била на работа, нали така?

Разтреперена, Илона Фрай обви ръце около тялото си и кимна.

— Фалк има много характерен глас. Издава нещо като цъкане в гърлото си, когато е доволен. И обича да завършва изреченията си с едно хъмкане, което се извисява към въпрос. „Хмм?“

— Случилото се е отпреди трийсет години — отбеляза Буркхарт. — Как така е била сигурна, че е той?

Илона Фрай се вторачи в него.

— Не можеш да забравиш човек като Фалк. Прогорен е като дамга в мозъка ти.

— Затова ли дойде в офиса ни? Да кажеш на Крис, че Фалк е жив и Илзе е изчезнала? — попита Мати.

— Бях ужасена — обясни Илона. — Крис беше единственият човек, към когото можех да се обърна, само той щеше да ми повярва и да направи нещо.

Буркхарт обобщи:

— Значи Крис разследва, разбира, че Фалк наистина е жив. Издирва го и го проследява до кланицата.

— И Фалк го убива — глухо довърши Мати с чувството, че нейното собствено обитавано от призраци място в гърдите се разширява с всеки удар на изтерзаното й сърце.

Глава 89

Приятели мои, съграждани берлинчани, в този момент съм на волана, зад затъмнените стъкла на моя стар „Трабант“ 601.

Знаете ли трабанта? Работническата кола?

Няма значение. Добре поддържаното ми трабантче е паркирано на „Амстердамер Щрасе“, южно от кооперацията на Илона Фрай. Тук съм от почти половин час и вече започвам да треперя в потните си дрехи.

Мисля, че няма полиция. Това е добре. Вероятно в коридора е имало някой съсед, когато се катерех по противопожарната стълба, чул я е да вика и…

Изведнъж ми се прииска да счупя нещо. Не, да го разбия на парчета. Не, да го разпердушиня.

Приятели мои, Мати Енгел и Том Буркхарт току-що излязоха от входната врата на блока и водят Илона Фрай със себе си.

Отдалечават се от мен, поемат на север и внезапно увереността ми сякаш е посечена хиляди пъти с бръснач.

Казала ли им е? Ще й повярват ли?

Не, не, казвам си. Илона Фрай е освидетелствана. Държавата казва, че е луда. Чува гласове. Има множество личности. Регистрирана е като наркозависима, за бога.

При все това в този миг поривът ми е да запаля трабантчето, да профуча по улицата и да ги застрелям и тримата там, на тротоара, или в беемвето, в което в момента се качват.

Миг по-късно потеглят отново на север.

Изчаквам малко, успокоявам се и решавам да не ги следвам.

Мисля, че все пак знам къде ще бъдат довечера.

Ще отида там. Ще съм невидим.

Ще изчакам момента да нанеса удар.

Глава 90

Двайсет минути по-късно Мати застана пред вратата на собствения си апартамент. Илона Фрай се тътреше несигурно след нея, последен беше Буркхарт.

Докато ровеше за ключовете си, улови аромата на сотиран лук и месо. Дочу Никлас, който бърбореше на леля Се за вероятността „Херта“ (Берлин) с Касиано да станат шампиони на Втора Бундеслига.

— Не е хубаво човек като мен да живее със семейството ти — мрачно произнесе Илона Фрай. — Особено ако имаш деца. Може да…

— Може да се изненадаш — прекъсна я Мати. — При всички положения няма да те пусна другаде, докато всичко това не приключи.

— Сутринта трябва да си взема лекарствата — обясни Илона, като драскаше по ръцете си.

— Ще го уредим — обеща Мати, отключи и бутна вратата.

Жената я последва вътре с бавна провлечена крачка. Буркхарт затвори вратата след себе си и заключи резетата.

Точно както Мати предполагаше, леля Сесилия посрещна Илона Фрай като стара приятелка, застигната навън от бурята.

— Яли ли сте? — попита възрастната жена.

Илона поклати отрицателно глава, а Буркхарт подуши въздуха и отбеляза:

— Много хубаво мирише.

— Беше вкусно, Том — заяви Никлас, след като прегърна майка си.

— Маулташен с плънка от дивеч и лук — обясни леля Се и тръгна към кухнята. — Но пелмените вече изстинаха. Ще ги запържа и може да ги полеете със сметана и по една бира, става ли?

— Ами… да — отвърна Буркхарт и потърка корема си.

Илона Фрай все още изглеждаше уплашена и Мати се опитваше да измисли какво да й каже, за да я поуспокои, когато Сократ се вмъкна в стаята. Котката на Крис отиде право при жената и се отърка в краката й.

— Това е Сократ — обяви Никлас и огледа с интерес новодошлата, доведена от майка му за късна вечеря. — Обикновено не харесва непознати.

Мати поклати глава.

— Вярно е. Беше на Крис.

Сократ замърка силно и доволно, докато по лицето на Илона не се разля отначало слаба, а после все по-широка усмивка. Гостенката се наведе и вдигна котарака, седна на един стол и започна да го чеше по коремчето. Никлас отново се впусна разпалено да обяснява защо Касиано е толкова добър нападател.

Говореше най-вече на Буркхарт, който слушаше внимателно и беше напълно съгласен, докато Мати помагаше на леля си да опържи пелмените до златисто и хрупкаво.

След като омете чинията си, Буркхарт обяви пържените маулташен за най-вкусните, които някога е ял. Илона Фрай опита само едно, но се съгласи с оценката му, което безкрайно поласка леля Се.

След като прибраха масата, следователят се обърна към Мати:

— Ако ми дадеш възглавница и одеяло, ще спя на дивана.

Тя се намръщи.

— Не е…

— Необходимо е — прекъсна я той рязко. — Останаха само двама.

— Двама какво? — попита Никлас.

Илона Фрай се разстрои и Сократ скочи от скута й.

— Останаха само двама толкова мили хора, които познаваме — бързо замаза положението Мати, ядосана на Буркхарт. — Хайде сега в леглото! След малко ще дойда да ти кажа „лека нощ“.

Глава 91

Мати потисна раздразнението си, докато леля Се не заведе Илона Фрай да й покаже къде ще спи, а вратата на Никлас не се затвори.

После скръсти ядосано ръце и се обърна към експерта по антитероризъм.

— Гледам да предпазвам Никлас, доколкото мога, от работата си. Не искам да му разказвам за всички убийства. Ще се уплаши, той е едва на девет години.

Буркхарт посърна.

— Имаш предвид репликата ми за последните двама?

Тя кимна.

— Той е умен, но и много чувствителен.

— Извинявай — гласът на следователя звучеше искрено. — Няма да се повтори. — Замълча за секунда. — Синът ти е добро дете. Възпитаваш го чудесно.

Мати омекна.

— Благодаря ти, Буркхарт. Много мило от твоя страна.

Колегата й се поколеба.

— Баща му в картинката ли е?

Мати не знаеше дали иска да отговори, но каза:

— Не. Баща му беше без значение за мен, просто необмислен флирт, който доведе до това чудо, сина ми. Не искаше да има нищо общо с Никлас, а честно казано, аз също не исках да имам нищо общо с него.

— И си го отгледала сама? — учуди се Буркхарт. — Впечатляващо, предвид обстоятелствата.

— Помагаха ми леля Се и майка, преди да почине. — Мати усети, че заема отбранителна позиция. — И предвид какви обстоятелства?

— Работата ти, разбира се. Знам колко е изтощителна.

Мати посърна.

— Дори не можеш да си представиш.

— Разкажи ми — подкани я Буркхарт.

Тя го гледаше втренчено и се чудеше дали да обясни, или да си замълчи. Нещо в съчувственото му изражение я накара да се реши.

— Загубих мястото си в Криминална полиция, защото отказах да правя компромиси с отглеждането на Никлас. Няма да те отегчавам с подробности, но една нощ, когато трябваше да съм на местопрестъплението за едно убийство, си останах вкъщи с него. Беше много болен, имаше ужасна кашлица и висока температура. Заради това ме преместиха във „Връзки с обществеността“, далеч от разследванията. Заведох дело срещу полицията. Загубих.

Буркхарт повдигна вежда.

— Това ли имаше предвид Дитрих първия път, когато дойде, като каза, че репутацията ти те изпреварва?

Мати се изчерви.

— Предполагам, че да. Като стана въпрос за хаупткомисаря, смятам, че е време да му разкажем за случилото се днес.

Леля Се влезе в дневната с одеяло и възглавници.

— Сигурен ли си, че ще ти е удобно на дивана? Краката ти ще стърчат.

Буркхарт се ухили и взе завивките.

— Ще се оправя.

— Лека нощ, Буркхарт — каза Мати. — И благодаря, че остана.

— Нямаше да приема друг вариант.

Глава 92

Луната беше почти пълна, светеше през пролука в буреносните облаци и къпеше парк „Трептовер“ в бледа светлина, от която статуите на коленичилите руски войници хвърляха тъмни сенки.

Главен комисар Дитрих седеше прегърбен сред тези сенки, на каменните стъпала на паметника. Отпиваше от бутилка водка и зяпаше вяло над гробовете на сталинските войници към силуета на огромния съветски воин, понесъл на ръце германско дете.

Спомняше си как идваше тук като момче, малко след като майка му почина от пневмония. Беше на не повече от шест-седем години. Полковникът го доведе точно на тези стъпала.

Баща му беше посочил над гробовете към огромната статуя с думите:

— Сега майка ти е като героите, погребани тук, Ханс. А ти си като онова дете, сгушено в ръцете на войника. Разбираш ли?

Дитрих не разбираше. Тогава изпита само объркване и празнота. Но въпреки това кимна от страх да не разочарова полковника.

Седнал в парка повече от четирийсет години по-късно, главният комисар чувстваше как в гърдите му бушуват същите емоции — гняв, отчаяние и…

Телефонът му иззвъня. Поколеба се дали да не го остави да звъни, но после го измъкна от джоба на палтото си.

— Дитрих.

— Господин главен комисар — долетя гласът на Мати, — обажда се…

— Знам кой се обажда — избоботи Дитрих. — Вайгел ми се обади преди два часа. Каза ми за убийството на хер Йегер и че с хер Буркхарт сте издирвани във Франкфурт по обвинения за кражба на автомобил и за разпит във връзка с убийството.

— Няма значение. Знаем кой е убиецът, господин главен комисар — каза Мати.

Дитрих вдигна изненадано глава.

— Херман Крюгер? — попита с усещането, че е много по-пиян, отколкото преди минута.

— Не — Мати беше категорична. — Казва се Фалк. Още не знаем малкото му име. Син е на човека, управлявал кланицата в Аренсфелде. Пак ли сте пили?

— Да. Днес погребах баща си. Последния ми роднина.

Настъпи кратка тишина.

— Съжалявам. Да предам ли информацията на инспектор Вайгел?

У главния комисар се надигнаха противоречиви чувства — част от него искаше да прехвърли всичко на Вайгел, но ненаситното му любопитство надделя.

— Не. Разкажете ми.

Облаци закриха луната, Дитрих и военният мемориал потънаха в мрак, само един слаб лъч осветяваше статуята на съветския воин, докато Мати докладва накратко за действията им във Франкфурт на Майн и преразказа набързо историята на Илона Фрай.

Докато слушаше, в гърлото на главния комисар се надигна пареща жлъч. Когато разказът свърши, се почувства слаб, разглобен, почти като марионетка с отрязани конци, и се преви над бутилката.

Дълго мълча, пияният му ум се въртеше замаян в опит да обмисли заключенията. Видя няколко възможни посоки за разследване, които не му харесаха. Никак даже. Въпреки гордостта си, етиката и отдадеността си към работата в Берлинската криминална полиция главният комисар започна открито да мисли по различен начин, много по-насочен към личния му интерес.

— Главен комисарю? — долетя гласът на Мати. — Чувате ли ме?

Най-накрая Дитрих се прокашля и попита:

— Източниците ви са проститутки и шизофреничка, пристрастена към метадона, така ли?

— Да — отвърна отбранително Мати. — Но им вярвам.

Главният комисар се изсмя презрително.

— Затова работите в „Прайвит“, а аз все още съм в Криминална полиция. Като държавен служител трябва да взимам предвид източниците, когато решавам къде да вложа човешки ресурс.

— Грета Амзел е мъртва — настоя Мати. — Станах свидетел на убийството на Артур Йегер. И мисля, че трупът до Крис беше на Илзе Фрай.

— Агнес Крюгер също е мъртва — излая в отговор Дитрих. — И започвам да смятам, че Херман е убил Крис и останалите.

— Не, това е нещо съвсем различно. Така мисля.

— Нима? Звучи по-правдоподобно от откачената история за кланицата и торбалана Фалк.

— Може би Крюгер е Фалк — каза Мати. — Или Павел е Фалк.

Дитрих скръцна със зъби.

— Може би. Ще ги попитам.

Гласът на Мати натежа от горчивина:

— Значи няма да говорите с Илона? Няма да чуете лично историята й?

Дитрих се почувства по-силен сега, когато сам определяше пътя си.

— Ще говоря с нея, когато й дойде редът, фрау Енгел. Дотогава ще е най-разумно да търся Херман Крюгер.

Главният комисар натисна рязко бутона за прекъсване на разговора и луната се скри напълно зад облаците. Мемориалът потъна в толкова непрогледен мрак, че за миг Дитрих помисли, че е ослепял.

Глава 93

Признавам, приятели и съграждани берлинчани, че от полунощ пия абсент, „зелената фея“.

Обикновено не се докосвам до никакви упойващи вещества. Но за първи път наистина разбирам какво е да си избягал от затвора и кучетата да са по петите ти. Само зелената фея ме спира да не побягна панически.

Инстинктът ми, разбира се, ме подтиква да си плюя на петите с всички сили. Пияното ми сърце ще изскочи от гърдите при мисълта, че може да се наложи да изоставя живота си тук и да изчезна зад поредната маска.

Ала вложих толкова много усилия в изработката на тази, колкото и за останалите, провесени по стените на стаята, в която умислено пия абсент.

Съзнанието ми е мудно и замъглено, продължавам да се връщам към часовете, които прекарах на улицата, близо до блока на Мати Енгел, докато чаках Том Буркхарт да си тръгне. Но той не си тръгна. Светлините в апартамента й угаснаха, той остана вътре, а мен ме завладя внезапен и неудържим копнеж по зелената течност, която използвам, за да приспя надигащото се вълнение.

Какво е казала Илона на Енгел и Буркхарт?

Няма значение. Бълнувания на луда жена. Това ще си помислят.

Освен ако не открият Кифер Браун.

Използвах всевъзможни търсачки. Дори наех няколко детективски агенции, но от него няма и следа. Може би скъпият ми стар приятел Кифер просто е решил да изчезне в друг живот, както направих и аз.

Или може би е напуснал Германия.

Или е умрял?

Добре тогава. Ако случаят е такъв, няма за какво да се тревожа, нали? Кифер го няма, Илона Фрай е изключително ненадеждна свидетелка, а аз съм в безопасност. Това е напълно вероятен сценарий, казвам си, докато си сипвам още една чаша.

Сега зелената фея започва сериозно да си играе с ума ми и вдигам очи към колекцията си от маски, плъзгам поглед, изпълнен с любов, по създанията, в които съм се превръщал, скрит зад тях.

Усмихвам се, приятели. Чувствам се сред съюзници, верни като вас самите.

Казват, че абсентът има халюциногенни свойства. Не мога да го твърдя със сигурност. Но на стената се появяват лицата на Мати Енгел и Том Буркхарт и се открояват между маските. Май ми се смеят.

Отначало се шокирам от това нахлуване в моята светая светих.

После ме избива на агресия.

Залитам към стената и свалям маските, от които ми се подиграваха лицата на „Прайвит Берлин“ — едната издялкана от дърво, другата керамична отливка.

Пръсвам ги на парчета и трески в плочките на пода.

Накрая, след като ги унищожавам напълно, се изправям и спирам, олюляващ се и запъхтян. С помощта на абсента събирам всяка частица разум у себе си, за да се накарам да осъзная, че ако Илона Фрай проговори, някой все някога ще й повярва, което означава, че кучетата почти сигурно са по петите ми.

Без паника, приятели. Не ми е присъща. Аз съм берлинчанин. Знам как да се защитавам. Номерът е да си по-умен от кучетата, да се хвърлиш във водата, ако се налага, да се върнеш по дирите си, или още по-добре — да направиш напълно неочакван ход.

Върни се по дирите си, казвам си отново. Направи нещо, което ще ги срази.

Изведнъж зелената фея измъква една идея дълбоко от подсъзнанието ми.

Сграбчвам я и приемам, че е подарък.

Ценен подарък.

Усмихвам се. Идеално!

Да, казвам си най-сетне, точно този вариант е най-добрият начин да се справя със ситуацията веднъж завинаги. Колко съвършено!

Оставям чашата с абсент и отивам до лаптопа на бюрото си. Свързвам пак харддиска на Крис Шнайдер и отварям снимките.

Превъртам надолу, търся една определена.

Аха, ето я.

Кликвам два пъти върху иконката и на екрана изскача снимка на сина на Мати Енгел. Никлас е клекнал на едно коляно, хванал футболна топка и се усмихва палаво към обектива.

Какво прекрасно момченце, приятели мои, скъпи съграждани берлинчани. Много обаятелно.

Хващам се на бас, че е най-скъпото на мама.

Глава 94

Щом отвори очи, Мати подуши пържен бекон и току-що сварено кафе. Чувстваше се отпочинала за първи път, откакто разбра за изчезването на Крис.

Но след това се сети за главен комисар Дитрих. Защо толкова упорито преследваше Херман Крюгер? Притискаха ли го от високо заради нейното положение? Или просто скърбеше и гледаше да стъпва бавно и внимателно, за да не падне?

Решена да не се тормози повече, Мати си взе бърз душ, облече се и влезе в кухнята, където Никлас беше седнал за закуска, вече облечен за училище. Чинията и чашата му за сок бяха празни.

Леля Се я нямаше, но Буркхарт беше до печката и бъркаше с дървена лъжица в чугунен тиган.

— Приготвя специалитета си — осведоми я Никлас. — Яйца по буркхартски.

— Единствени по рода си — обади се следователят. — Искаш ли още?

— Трябва да тръгвам за училище.

— Мати?

— Когато се върна — отвърна тя. — Предпочитам да го изпращам дотам.

Беше хладен, ветровит ден и ръцете на Никлас измръзнаха и се зачервиха, затова не го държа за ръка.

— Харесвам Том — каза синът й. — Не се държи с мен като с дете.

— Така ли?

— Каза, че разбирам от футбол повече от доста възрастни.

— Това е вярно — Мати разроши косата му.

— Мамо! — възнегодува Никлас. — Тъкмо я сресах!

— За кого? За мен ли? Или в живота ти има и друга жена?

Момчето леко се изненада, но не каза нищо.

— Приятели? — попита Мати.

Синът й сви рамене и кимна, преди да попита:

— Какво й е на фрау Фрай?

Наближаваха гимназия „Джон Ленън“. Майка му замълча — чудеше се какво да му каже. После обясни:

— Животът й е бил много тежък и труден, дори не мога да си представя колко. Тези хора са крехки, лесно се пречупват.

— Затова ли сега е у нас? — настоя той.

— Да. И защото двете със сестра си са били приятелки с Крис като деца.

Стигнаха до ъгъла на пряката преди училището. Никлас обяви:

— Оттук мога и сам, става ли?

От мястото си Мати ясно виждаше входа на училището и стичащите се към него деца. Въпреки това се поколеба за момент, преди да се сети, че трябва малко по малко да го оставя да бъде независим.

— Добре — каза тя. — И…

— Леля Се ще ме чака след края на тренировката — довърши той с леко негодувание. — Сигурна ли си, че не мога да се прибера сам?

Тя поклати отрицателно глава.

— Може би догодина.

— Ох… — простена момчето. — Чак когато стана на десет.

— Именно. Обичам те, Никлас.

Той се нацупи и отвърна неохотно:

— И аз те обичам, мамо.

Мати гледаше след сина си, докато влезе в училището, а после я завладя странното усещане, че е наблюдавана.

Но когато се огледа, не видя абсолютно никого.

Глава 95

Усещането, че някой тайно я наблюдава, вече се беше разсеяло, когато Мати купи вестници и се върна в апартамента. Леля Сесилия и Илона Фрай довършваха порциите си яйца по буркхартски.

— Много е вкусно — каза леля й. — Ще взема рецептата.

Илона Фрай й се усмихна, размърда се неспокойно на стола си и задраска по китките си.

— Заповядай и за теб — Буркхарт плъзна чиния с яйца и препечени филийки към Мати.

— Благодаря — отвърна тя, хвърли вестниците на масата зад гърба си и опита от яйчената смес на Буркхарт. Беше вкусно. Много вкусно.

— Какво има вътре? Бекон и…

— Променя се всеки път — отвърна следователят. — Като супа от камъчета.

— Трябва скоро да отида до клиниката — съобщи разтревожено Илона Фрай.

— Само да хапна — обеща Мати и погледна колегата си. — Ще минем през апартамента й да вземем каквото й е нужно.

— А аз?

— Ти ще потърсиш доказателство за съществуването на Фалк.

— И къде се очаква да го намеря?

— Започни от Аренсфелде, после влез в специализираните архиви. Тук са, в Берлин.

— Знам къде са — сопна се той. — Но не мислиш ли, че ако имаше нещо за Фалк там, историята му досега щеше да е излязла наяве?

— Търсим само името му и някаква връзка с кланицата — каза Мати. — Веществено доказателство, че съществува.

— Съществува — настоя Илона Фрай.

— Знаем — успокои я Мати. — Но…

Мобилният й телефон иззвъня. Катарина Дорук започна направо:

— Някаква инспектор Вайгел те търси току-що. Херман Крюгер се е появил. Доброволно ще се яви за разпит в централата на Криминална полиция днес следобед.

— Наистина ли? — изненада се Мати. — Къде е бил?

— От полицията не са съвсем сигурни къде е бил — призна Катарина. — Адвокатът му договаря сделка с големите клечки за доброволното му предаване на полицията. Реших, че ще искаш да присъстваш. Най-добре се обади на Дитрих, за да го уредиш.

— Навярно главният комисар е с такъв махмурлук, че няма да му пука — Мати описа потискащия разговор от предната вечер.

— Казваш, че си заравя главата в пясъка ли? — попита Катарина.

— Да, но защо го прави? Няма никаква логика. Не е свързан по някакъв начин с…

Мати млъкна, смаяна от вероятността, която досега не й беше хрумвала.

— Добре ли си? — долетя гласът на Катарина.

— Ще ти се обадя след малко — отвърна Мати и затвори.

Постоя, замислена за секунда, после скочи, завъртя се и грабна сутрешните вестници от масата. Провери съдържанието и бързо ги запрелиства, докато не заби пръст в една страница на „Моргенпост“.

— Няма некролог — обяви на всеослушание. — Само съобщение за смъртта.

— Чия смърт? — обърка се Буркхарт.

— На бащата на главен комисар Дитрих. Конрад Дитрих Фромер.

Глава 96

Касиано се сепна от рязкото почукване по вратата на стаята и попита на португалски:

— Кой е?

— Аз съм, глупчо — долетя весел женски глас. — Отвори. Защо си заключил?

Касиано стана от леглото, облечен в анцуг. Хвърли поглед към банята, отиде до вратата на апартамента и свали резето.

Перфекта стоеше отпред в оскъдно черно бельо, понесла поднос с плодове, хляб и чайник.

Касиано се престори на изненадан.

— Не знаех, че си в Германия.

Жена му се усмихна снизходително и влезе вътре.

— Разбира се, че съм тук. Точно както ти казах. И имам достатъчно време, за да ти приготвя любимото ястие преди мача.

Бразилецът се усмихна.

— Остави го ей там.

Перфекта остави подноса и се хвърли в прегръдките на съпруга си с хищна целувка.

— Липсвах ли ти?

— Всеки ден, в който те нямаше — хладно каза футболистът.

— У дома съм за цял месец. Без повече пътувания до ноември — обеща Перфекта.

— Отлично! Трябва да го отпразнуваме. Да излезем някъде след мача, ще хапнем, може да гледаме нещо.

Съпругата му се поколеба.

— Да. Разбира се. Защо не хапнеш сега, после ще изгорим малко калории в леглото, да се поотпуснеш преди мача?

Понечи да тръгне към леглото, но Касиано я спря.

— Първо седни, ще закусим заедно. Така ще имаме повече сили за любов.

Перфекта се размърда неловко, но се усмихна широко.

— Току-що ядох.

Мъжът й започна да налива от чайника.

— Тогава чай? Обожаваш зелен чай.

Протегна чашата към нея.

— Много е полезен за кожата.

Перфекта се смути и поклати отрицателно глава.

— Не, изпих вече три чаши сутринта.

— Настоявам — рязко отвърна Касиано с метална нотка в гласа.

Манекенката пристъпи към него, но не взе чашата. Прокара ръка по предницата на анцуга му.

— Да видим дали ще можем…

Вратата на банята се отвори рязко и отвътре изскочиха Джак Морган, Даниел Брехт и Георг Йохансон, агент от германската Федерална криминална полиция.

Йохансон показа значката си:

— Перфекта Делорес, арестувана сте за измама, заговор за измама и опит за убийството на съпруга ви.

— Кучка такава! — просъска Касиано и плисна чая в лицето й.

Глава 97

Морган, Брехт и Йохансон разпитваха Перфекта почти час за това къде е била и какво е правила през последните десет дни. Тя говореше сносно английски и възмутено твърдеше, че била в Африка за фотосесия, заплашваше, че ще ги съди всичките за клевета.

Тогава й показаха анализа на косъм от Касиано, извършен от доктор Габриел и показващ, че футболистът е поемал минимални дози цианид. Не колкото да го убият, но достатъчни да предизвикат гадене и да го извадят от строя за два-три дни.

— Нямам представа как би могло да се случи! — настояваше Перфекта.

— Така ли? — Морган взе чайника. — Обзалагам се, че в чая има някаква форма на сурова бразилска маниока. Суровото вещество съдържа цианид, както съм убеден, че ти е известно. Всеки в Бразилия го знае.

Тя отново отрече всякакво участие, но Касиано й се разкрещя:

— Заради кого ме отрови? Заради Максим Павел ли?

За пръв път Морган видя фасадата на манекенката да се пропуква, въпреки че тя започна отново да отрича. Но съпругът й натисна бутон на дистанционното и екранът на телевизора се изпълни с образа й — събличаше се за Павел в коридора на хотела.

— Как можа да ми го причиниш с него? — викаше гневно мъжът й. — Той е два пъти по-възрастен от мен!

— И знае как да използва ръцете си, не краката си! — изкрещя тя в отговор.

Накрая измъкнаха цялата информация.

Направила го от алчност. Вярно, съпругът й щял да изкарва добри пари в „Манчестър Юнайтед“, вероятно дори към милион и половина евро годишно, но Павел й предложил двайсет пъти повече от това от измамата със залозите.

— Павел ли уби Крис Шнайдер? — попита Морган.

— Кого? — неподправено се учуди Перфекта.

— Кого? — повтори като ехо Брехт.

— Работеше в „Прайвит“ — обясни Морган. — Смятаме, че е надушил измамата.

— Не съм го чувала.

— Къде е сега Павел? — попита Брехт.

Тя сви рамене.

— Не знам. Изчезва за цели дни. Много е потаен, но честно казано, не искам и да знам къде ходи.

— Аха — провлече Морган. — Е, аз пък мога да ти кажа, че след загубата, която ще понесе този следобед с мача на „Херта“ (Берлин), ще тръгне да те търси, Перфекта, и никак няма да е доволен. Всъщност очаквам дори да е с убийствени намерения.

Глава 98

Мати излезе от метадоновата клиника с Илона Фрай. Жената вървеше бавно, със стъклен поглед и доволно изражение.

Но следователката си отваряше очите на четири и непрекъснато се оглеждаше, защото знаеше, че клиниката е важен фактор в живота на Илона, място, където беше сигурно, че ще се появи, място, където човек като Фалк може да опита да я нападне.

Но стигнаха до колата без никакви проблеми.

— Мислиш ли, че Буркхарт ще намери архивите? — попита Илона.

На Мати й се искаше да каже, че се съмнява, но отговори:

— Убедих се, че е човек, който докарва всичко докрай.

Жената до нея примигна няколко пъти и каза:

— Чух, че накрая унищожавали всички документи, до които можели да се доберат. И от това започнало всичко. Краят, имам предвид. Помниш ли?

— Като изключим раждането на Никлас, това бяха най-хубавите дни в живота ми.

— Хората танцуваха и пееха — припомняше си Илона, а Мати запали колата и потегли. — С Илзе се измъкнахме от приюта заедно с Крис, Артур, Кифер и Грета и дойдохме в Берлин. Искахме да видим с очите си какво става.

Мати отлично помнеше онези дни — колко невероятно беше да си на шестнайсет, а светът около теб да е нов и всичко да е възможно.

Затананика си песента на Джизъс Джоунс „Right Here, Right Now“.

Една жена по радиото говори за революция…

Илона се включи:

А тя вече я е подминала…

Спряха да пеят, усмивките им се стопиха.

Илона продължи отнесено:

— Когато стигнахме Берлин, видях тълпите и се уплаших. Не спирах да го търся сред хората. Фалк. Крис се опита да ме убеди, че никога повече няма да го видим. Но смятам, че онази нощ той беше някъде наоколо, Мати. Усещах го. Всички останали бяха толкова щастливи, но аз чувствах, че е точно там с нас, докато Стената падаше. Макар официално да бяхме свободни, знаех, че никога няма да съм в безопасност от Фалк. До вчера не го бях виждала от трийсет години, но нито за миг не напускаше мислите ми. Фалк поглъщаше разума ми. Той…

Мати се извърна за миг да я погледне — сълзи се стичаха по бузите на жената, която продължаваше да говори:

— През половината време не знаех коя съм; съчинявах си случки, личности. Аз…

Започна да трие дланите си, сякаш ги миеше, и бавно се заклати напред-назад. Мати понечи да спре и да я успокои, но точно в този миг телефонът й иззвъня.

— Енгел — вдигна тя.

— Цяла нощ се занимавах с това, Мати — долетя от другия край на линията гласът на доктор Габриел. — Проверих всички бази данни, за които се сетих. В Германия няма нито един Кифер Браун, който дори бегло да прилича на нашия човек.

Разочарованието заля Мати.

— Какво? Мъртъв ли е? Или е напуснал страната?

— Не, тук е, в Берлин — отвърна ученият. — Сменил си е името. Три пъти.

Глава 99

Взирам се в огледалото и нанасям последните мазки грим. Тъжно, мисля си, това може да е последната ми маска в колекцията от автентични, уникални творения.

Когато приключвам с дегизировката, се връщам при маските си, за да се насладят очите ми на старите ми любимци — догоните и индонезийците — и на новите приятели като маските на чокве и на ягуара.

Но зная, че се налага, затова ги оставям в полза на значката и документите на Крис Шнайдер от „Прайвит“, фалшифицирани с моето дегизирано лице вместо неговото.

Събирам и другите ми нужни вещи — въже и парашутна корда. Цигари и нещо, с което да ги паля. Отвертка. Кожени ръкавици. Два пистолета със заглушители, шест пълнителя. И четири паспорта със съпътстващи документи за четири самоличности. Имам също подсилен куфар с колелца, пълен с пари и златни монети, достатъчно, за да живея охолно много дълго време — съкровище, натрупано и заделено преди години, в случай че някога ми се наложи да напусна завинаги любимия си Берлин.

И ето ме вече, приятели мои, съграждани берлинчани, готов да си сменя кожата и да избягам завинаги от своя любим град на белезите.

Усмихвам се със смесени чувства, връщащ се за последен път в личното си гнезденце.

Оглеждам всичко, което си изградих, колажа на живота ми, мисля си за събитията и преживяванията, които ме промениха, направиха ме друг човек, различен от онзи, който бях преди — категорично по-изискан, по-пресметлив и по-лукав от някогашния кръвожаден млад дръвник.

Поглеждам часовника си. Почти два часът е. Гася лампите и затварям вратата.

Трябва да свърша само още едно дребно нещо и тръгвам за училище.

След толкова много приготовления не мога да поема риска да изпусна малкия Никлас, нали? Хмм?

Глава 100

Когато Мати И Катарина Дорук влязоха след инспектор Вайгел в затъмнената стаичка за наблюдение в щаба на Криминална полиция към три без петнайсет следобед, Херман Крюгер седеше на масата за разпити от другата страна на полупрозрачното огледало.

Милиардерът едва беше прехвърлил петдесетте, в изключително добра физическа форма, облечен в черен костюм за пет хиляди евро, с толкова гладка кожа на лицето, че Мати можеше да се закълне, че е леко гримиран.

В същото време седеше с идеално изправен гръб, с едновременно царствена и вбесена осанка, сякаш е отвратен дори само от ситуацията, в която е изпаднал, нетърпелив да откъсне главата на онзи, който е имал наглостта да го привика в Криминалната полиция.

Адвокатът му, слаб и енергичен човек на име Рихтер, явно беше попил от аурата на клиента си, защото го побутна и прошепна нещо в ухото му точно когато вратата на стаята за разпити се отвори.

Главен комисар Дитрих влезе с провлечена походка, облечен в омачкан костюм, с дебела кафява папка под мишница, стиснал чаша кафе в другата си ръка. Очите му бяха кървясали, косата му разрошена и Мати си помисли, че кожата му е жълтеникава като восък.

— Виждате ли? — измърмори тя. — Обзалагам се, че главата му се пръска от болка.

Инспектор Вайгел се намръщи, но въздъхна и кимна в отговор.

— Ще му дадем възможност да докаже, че грешите.

— Не грешим, инспекторе — настоя Мати. — Чухте…

— Все едно! — сряза я Вайгел и се загледа в Дитрих, който остави кафето на масата с треперещи ръце.

Разля малко, извини се, извади салфетка и го почисти толкова показано и бавно, че Херман Крюгер започна да губи търпение и се наложи адвокатът отново да му шепне нещо.

Най-накрая Дитрих седна и с престорена веселост каза:

— Надяваме се да ни изясните някои неща, Херман.

Крюгер почервеня от гняв. Не беше свикнал някой като Дитрих да се обръща към човек с неговото положение с такова фамилиарничене.

— Хер Крюгер иска да ви сътрудничи, господин главен комисар — обади се Рихтер.

— Добре. Това е чудесно. Но мисля, че сега трябва да оставим клиента ви да говори.

Милиардерът се прокашля.

— Какво ви интересува?

— Като начало, къде бяхте?

Крюгер се поколеба, после отвърна:

— Не мога да обсъждам този въпрос още около час. Ако се разчуе толкова скоро, може да има тежки финансови последствия.

Глава 101

Секунда тишина и Дитрих изръмжа:

— Не ме интересуват финансовите последствия. Ще има законови последствия, ако не започнеш да говориш. Например обвинение в убийство, Херман. Ти ли уби съпругата си?

Крюгер побесня и изстреля:

— Категорично не съм.

— Категорично си имал причини да го направиш — изрече главният комисар с толкова мил и подканящ тон, че Мати се усети как го гледа с нови очи. Въпреки недостатъците си Дитрих водеше разпита майсторски.

С бързи кратки изречения обстреля милиардера с любовницата, проститутките и разследването на „Прайвит Берлин“.

— Открил си, че „Прайвит Берлин“ проучва извънбрачните ти занимания по поръчка на Агнес. Решил си, че ако се разчуе за прегрешенията, репутацията ти ще пострада, затова си убил Кристоф Шнайдер, а после и жена си за отмъщение. Хвърлил си телата им на плъховете в тайното подземие на стара, изоставена кланица в Аренсфелде.

Крюгер стана червен като домат и се задави от гняв:

— Това е… това е…

Адвокатът му изръмжа:

— Това е клевета, господин главен комисар! Клиентът ми не е извършил подобно нещо. Няма нищо общо нито с убийството на съпругата си, нито с това на Шнайдер.

Милиардерът си възвърна дар слово:

— И нямам никаква представа за каква проклета кланица говорите!

— Доведеният ти син смята, че си убил жена си — спокойно продължи Дитрих. — Или че си поръчал убийството й.

— Разбира се, че така ще каже тази малка пиявица — с равен тон коментира Крюгер. — Повтарям, нямам нищо общо със смъртта на Агнес.

— Но все пак не си се втурнал към къщи, когато си научил — вметна комисарят.

— Когато научих за това, тя беше мъртва — отговори Крюгер. — Не болна. Не умираща. Мъртва. Бях разстроен, скърбях много, но знаех, че няма как да променя този печален факт, а трябваше да сключа жизненоважна сделка.

— С кого, Херман? — настоя Дитрих. — Кажи ми къде беше, и то сега, иначе това ще е историята, която ще влезе в обвинителния акт, а пресата и блогърите ще я погълнат и разгласят из целия корпоративен свят.

Крюгер подскочи като ужилен и се извърна към адвоката си.

— Плащам ти предостатъчно. Обясни му какъв е залогът.

Рихтер погледна часовника си.

— В интерес на истината, мисля, че вече е безопасно да говорите, хер Крюгер. Пазарите затварят след един час. Стига главният комисар да се съгласи да не разгласява въпроса до четири часа̀, можете да говорите.

При тези думи Мати погледна своя часовник. Три часът. Училището свършваше. Представи си как Никлас си тръгва с леля Се и отново се съсредоточи върху милиардера, който най-сетне изглеждаше готов да разкаже всичко.

Глава 102

Приятели, съграждани берлинчани, в три часа и пет минути моят бъдещ млад приятел Никлас Енгел излиза от гимназия „Джон Ленън“. Оглежда се за лелята на майка си. Но горката жена днес няма да се появи. Погрижих се за това.

Момчето изглежда объркано. Идеално. Време е да действам, приближавам с мерцедеса и свалям стъклото.

— Никлас? — Казвам го с подчертан холандски акцент. — Никлас Енгел?

Държа значката и картата си от „Прайвит Берлин“ и му се усмихвам.

— Аз съм Даниел Брехт. Майка ти сигурно ти е споменавала за мен. Помоли да те взема и да те закарам вкъщи.

Никлас ме гледа подозрително.

— Къде е леля Сесилия?

Усмихвам се тъжно.

— Точно затова майка ти ме помоли да дойда. Леля ти е болна. Много болна. Закараха я в болница.

Това дава резултат. Защитата на милото момче пада и искрено притеснено, то идва до вратата на колата и влиза, питайки:

— Какво й е?

— Не знаят — казвам. — Припадна у дома. Правят й изследвания. А сега си сложи предпазния колан.

Никлас го прави веднага, без да протестира.

Какво изключително момче. Толкова сериозно. Толкова послушно.

— Къде е мама? — пита Никлас, докато включвам на скорост и потегляме.

— Не се притеснявай — казвам. — Скоро ще дойде.

Никлас се намръщва, оглежда се и казва:

— Това не е пътят към къщи. Къде отиваме?

— На едно много специално място за едно много специално момче.

Глава 103

— През последните десет дни бях в Швеция — започна Херман Крюгер. — Живях в ловна хижа край Йостерсунд, собственост на шведския финансист Оле Ларшон. Водехме преговори за продажбата на моята финансова империя. Искаше ми се да се радвам на остатъка от живота си и да направя нещо добро с парите си. Надявах се, че Агнес ще поиска да бъде с мен и да ми помага в добрите дела. Но последния път, когато разговарях с нея, тя поиска развод.

— Ние чухме друго — каза Дитрих. — Възнамерявала да остане.

Крюгер поклати глава.

— Смяташе да ме напусне.

— Доведеният ти син казва друго — настоя Дитрих.

— Доведеният ми син е магаре, господин главен комисар! — отвърна рязко Крюгер. — Между другото, имам неотложни неща за вършене и ако нямате намерение да ме арестувате, трябва да тръгвам. Хер Рихтер ще ви предостави личния номер на хер Ларшон. Той, неговите сътрудници и служителите в хижата ще потвърдят местонахождението ми. И не забравяйте, обещахте да мълчите до четири часа̀!

Крюгер се изправи, сякаш срещата е свършила. Дитрих също стана и Мати забеляза, че изгледаше смутен от внезапния обрат.

Но бързо се окопити.

— Притежаваш ли маска на чокве?

Това стресна милиардера.

— Да. Защо?

— Бил ли си в клуб „Рай ФКК“ в Бад Хомбург?

Крюгер сви рамене.

— Може би веднъж. Не знам.

— Намерихме оръжието на убийството в един от автомобилите ти — каза главният комисар. — Мога и само за това да те арестувам.

— Оръжието е очевиден опит убийството да бъде приписано на хер Крюгер — намеси се адвокатът. — И не виждам връзка между маската на чокве и частен клуб в Бад Хомбург. Ако сте толкова сигурен, арестувайте хер Крюгер, но ще ви съдим за нанесени вреди. В противен случай си тръгваме.

Дитрих се поколеба, преди да попита:

— Трябва да знам къде ще отидеш и смяташ ли да напуснеш страната отново.

— Трябва да се погрижа за погребението на Агнес — отговори Крюгер, възвърнал високомерието си. — Веднага след като наредя покупката на още акции от компанията си. След всичките тези приказки за убийство и придобиване „Крюгер Индъстрис“ е подценена, но със сигурност цената й ще скочи, когато се разчуе за сделката. Не е зле и вие да купите, господин главен комисар, уверявам ви, че ще направите удар.

Мати гледаше как милиардерът излезе от стаята. Адвокатът му постави лист хартия пред Дитрих и го последва.

Инспектор Вайгел се обърна към Мати и въздъхна.

— Права беше. Сега ли ще го направим, или да почакаме малко?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — настоя Мати. — Ти искаш той да се защитава.

Катарина бе мълчала по време на разпита, но сега обяви, че се е сетила за нещо, и тръгна към вратата.

— Какво? — скочи Мати — Къде отиваш?

— Имам още един въпрос. Трябва да настигна Крюгер, преди да излезе от сградата.

Глава 104

— Хаупткомисар?

Инспектор Вайгел стоеше притеснено на вратата на стаята за разпити. Дитрих седеше на масата, сякаш загубил жизненоважна игра.

— Махни се, Вайгел — каза той. — Трябва да помисля.

— Ако обичате… — започна тя.

— Не обичам! — изръмжа комисарят.

Инспектор Вайгел се изпъна и каза твърдо:

— Господине, смятам, че с помощта на „Прайвит Берлин“ постигнах сериозен пробив в случая.

Дитрих свъси вежди и я погледна.

— С помощта на „Прайвит Берлин“ ли?

— Да.

— Тоест работила си с тях без мое знание?

— Напоследък не сте на себе си, освен това ми възложихте случая покрай бащината си…

Главният комисар удари по масата.

— Не ми обяснявай какъв съм, Вайгел! Мога да ти съсипя кариерата за такова нещо! Ще напуснеш Криминалната полиция и ще имаш късмет, ако си намериш място в градската полиция като пътен полицай или контрольор по паркингите.

Вайгел се изчерви и гласът й потрепери, но каза:

— Така да е, господине. Довели са ми свидетел за разпит.

— Свидетел? — изненада се Дитрих. — На какво?

— Ще дойдете ли с мен, поканихме го в стая за разпити Б. Мислех, че ще искате да гледате.

— Да гледам?

— Как го разпитвам.

Мати проследи цялата сцена иззад полупрозрачното огледало, след това прекоси коридора до друго подобно помещение с подобно огледало. Зад него брадат мъж в работни дрехи седеше сам на масата, разглеждаше ръцете си и си чоплеше мазолите от притеснение.

Вратата на заличката се отвори и влезе главен комисар Дитрих. Когато видя Мати, целият се стегна.

— Вие! Какво правите тук? Кой ви позволи?

— Инспектор Вайгел — спокойно отговори Мати.

— Вайгел ли!? — извика Дитрих, в този миг вратата зад него се отвори отново. — Тя няма право! Тя…

— Аз й дадох право, Ханс — произнесе току-що влезлият в стаята висок плешив мъж. Името му беше Карл Готшалк, началникът на главния комисар.

— Ти ли, Карл? Сигурно се шегуваш — каза Дитрих.

— Никога не се шегувам, когато става дума за убийство, Ханс — отвърна Готшалк. — Да видим къде ще ни отведе протежето ти.

От другата страна на полупрозрачното огледало инспектор Вайгел вече бе влязла в стаята за разпити и пристъпи към масата с чакащия мъж.

Като че ли едва тогава главният комисар отчете присъствието му. Наклони глава към Мати.

— Какви глупости си наприказвала на Вайгел? Кой е този човек?

Мати го изгледа спокойно и отвърна:

— Има няколко имена и нито едно не е истинско.

Глава 105

— Ще ми кажете ли името си за протокола? — попита инспектор Вайгел.

— Арестуван ли съм? — поиска да знае мъжът от другата страна на масата.

— Не мислим, че сте направили нещо лошо. Доведохме ви за разпит. Вашето име?

— Герхарт Крайнер.

— Занятие?

— Строителен предприемач. Преустройваме жилищни блокове.

— Откога сте в този бизнес, хер Крайнер?

— От петнайсет години. Вижте, не разбирам за какво…

— Когато му дойде времето, хер Крайнер — прекъсна го Вайгел. — Променяли сте името си четири пъти.

Крайнер наведе глава.

— Е, и? Правех го по законовия ред. Всеки път исках ново начало. Съвсем ново.

— Някога сте се наричали Кифер Браун?

Той се поколеба и кимна.

— Много отдавна.

— Израснали сте в сиропиталище, нали? „Вайзенхаус 44“?

Крайнер се намръщи и замълча за миг.

— Така е, но…

Инспектор Вайгел пак го прекъсна:

— Разкажете ми за кланицата.

Крайнер запримигва и на Мати й заприлича на човек, събудил се от хипноза. Той отвърна с изтънял глас:

— Не знам за какво говорите.

— Кланицата — настоя инспектор Вайгел. — Скотобойната южно от Аренсфелде.

Крайнер пак примигна и каза:

— Съжалявам. Израснах в Лайпциг. Родителите ми загинаха при катастрофа. Не знам нищо за никаква кланица.

В стаята за наблюдение главен комисар Дитрих изпръхтя, като че в знак на задоволство.

— Какво ще ми кажете за човек на име Фалк? — попита инспектор Вайгел.

— Нищо. Не познавам такъв. Никога не съм чувал за него.

Дитрих отново изпуфтя:

— Това е загуба на време! Тръгвам си.

— Чакай! — хвана го Карл Готшалк за лакътя.

Вайгел бе станала от масата, отиде до вратата и я отвори. Тътрузейки крака, с наведена глава, влезе Илона Фрай.

Крайнер се взря в нея в опит да проумее коя е, докато тя не каза:

— Здравей, Кифер. Това съм аз, Илона. Илона Фрай.

Мъжът сякаш беше видял призрак или зомби, но успя да избъбри:

— Съжалявам. Не ви познавам.

Илона се сви, сякаш й беше ударил шамар, но настоя:

— Аз съм сестрата на Илзе, Кифер. Моля те. Познаваш ме и знаеш какво се случи с нас в кланицата.

— Не, не знам! — отрече той, но отвърна поглед.

— Крис е мъртъв! — изкрещя му тя. — Грета също! И Илзе! И Артур!

Крайнер вдигна рязко глава, невярващо.

— Какво? Аз…

— Фалк е жив — изхълца тя. — Снощи се опита да ме убие. Ще опита да убие и теб, ако открие кой си.

Крайнер внезапно придоби отсъстващо изражение, сякаш гледаше някакъв ужас отдалеч.

— Ако не им разкажеш, той е победил — убеждаваше го Илона. — Моля те, кажи им! Те мислят, че съм луда. Кажи им, иначе няма да ми повярват! Кажи им или и двамата ще умрем!

Глава 106

Брадичката на Крайнер трепереше, а очите му се насълзиха, когато най-сетне погледна Илона Фрай. С глас, който прозвуча на Мати като глас на изгубено дете, той каза:

— Никога не съм споменавал за това, Илона. Нито думичка.

Тя отиде при него и постави ръка на рамото му. Плачеше.

— Знам. Никой от нас не е и продумвал. Никой.

— Той каза, че ще ни убие, ако проговорим.

— Фалк вече се опитва да ви убие — намеси се инспектор Вайгел. — Предлагаме ви защита, но само ако ни разкажете каквото искаме да знаем.

През следващия час Крайнер разказа историята си с много прекъсвания, но в общи линии потвърждаваше това, което чуха Мати и Буркхарт от Илона Фрай предишната вечер.

Крайнер се родил в Лайпциг, кръщелното му име било Едмунд Тилерман. Когато бил на шест години, баща му — адвокат, позволявал си да говори открито срещу комунистическия режим, просто изчезнал.

Истинското име на Илона Фрай било Карин Клаузер. На Илзе — Анете. Родени и израснали в Тюрингия, баща им, учен, изчезва, когато Илона е на осем, а Илзе — на пет години. Няколко седмици след изчезването на баща им и двамата — Крайнер и Илона Фрай — помнят, че един мъж заблъскал по вратите им посред нощ, а след това майките им молели за милост и пощада.

Мъжът ги сграбчил и ги измъкнал от леглата им.

Взели и майките им.

Завели ги в кланицата в Аренсфелде.

Бутнали ги в съседни стаи от една и съща страна на коридора. Там имало завинтени за стената легла, гърне и почти нищо друго. В един момент там имало петнайсет жени заедно с шестнайсетте им деца.

Късно през нощта идвал млад мъж на не повече от двайсет години. Знаели го само като „Фалк“ и през повечето нощи той си избирал някоя майка заедно с детето или децата й и ги водел в самата кланица.

Фалк подлагал майките на невъобразими мъчения. Окачвал ги на куки за месо за белезниците им, докато раменете им се измъкнат. Горял стъпалата им с цигари. Биел ги с бич, режел ги, изнасилвал ги, опитвайки да ги принуди да дадат показания срещу съпрузите си, приятелите на съпрузите си и срещу роднините си.

Карал Крайнер, Крис, Илона и останалите деца да гледат какво се случва с майките им. Казал, че така мъченията на майките ще станат още по-непоносими и следователно ще бъдат по-разговорливи относно престъпленията си към държавата.

Ако това не давало резултат, Фалк започвал да измъчва децата пред очите на майките им.

— И когато смяташе, че вече е измъкнал всичката възможна информация от майките ни — каза Крайнер, — Фалк ги убиваше с отвертка и изхвърляше телата им в кладенец, пълен с плъхове.

Глава 107

Крайнер избухна в ридания и Илона Фрай го прегърна с думите:

— Благодаря ти, Кифер, сега ще ни повярват. Ще ни повярват.

— Ще ви оставя за минутка насаме — каза пребледнялата Вайгел, стана и преди да излезе, погледна право в огледалото.

Главен комисар Дитрих изглеждаше много по-зле от човек с тежък махмурлук, помисли си Мати. Взираше се в двамата в стаята за разпит с изражение, граничещо с безнадеждност.

Но когато инспектор Вайгел влезе и подаде папката на Карл Готшалк, Дитрих заяви:

— Това не може да е истина. Щеше да се разчуе след падането на режима. Място като кланицата би било разкрито.

— Не и ако всички документи по случая са унищожени преди началото на бунтовете и далеч преди падането на Стената — скръсти ръце Мати.

— Горили са папки във всички държавни учреждения — добави инспектор Вайгел. — Всички го знаят. За кого е работил Фалк? За Щази? Тайната полиция?

Дитрих мълчеше. Мати забеляза, че началникът му го гледа съсредоточено и също впи поглед в комисаря, докато произнасяше:

— Сигурно е работил за Щази. Те са използвали мъчения и екзекуции в затвора „Хоеншонхаузен“, за да накарат роднини да свидетелстват едни срещу други. Глад, лишаване от сън, давене.

— Но това минава всякакви граници — промълви тихо Дитрих. — Извратено е.

— Да. Точно така — съгласи се Мати.

Главният комисар погледна шефа си и изрече с малко по-сигурен глас:

— Карл, без всякаква документация…

— Документация ли? — извика Мати. — Имате свидетели! Погледнете ги, господин комисар! Да ви се струва, че лъжат?

В стаята за разпити дребничката Илона още прегръщаше Крайнер, който хлипаше:

— Фалк заби отвертка в главата на майка ми, Илона. А аз просто стоях и гледах.

Дитрих внезапно се прегърби толкова, че заприлича на блатна птица, скрита в сенките. Гласът му трепереше:

— Съжалявам, Карл, аз… Не мога да повярвам в тези…

— Господин комисар — прекъсна го твърдо инспектор Вайгел, — защо се опитвате да отклоните разследването колкото се може по-далеч от кланицата и от Фалк?

Дитрих се обърна потресен и възмутен към Карл Готшалк:

— Не е вярно! И няма да позволя начинаещ следовател да поставя под съмнение моите…

— Наистина се опитвахте да забавите и осуетите разследването от самото начало — непоколебима беше Мати. — Инспектор Вайгел твърди, че сте обявили мен и Буркхарт за противници още в първия ден.

— Заблудила се е! — изсъска той. — Защо бих имал интерес от толкова ужасно, непродуктивно поведение?

— Защото, господин хаупткомисар — каза Мати, — баща ви, полковник Конрад Дитрих Фромер, е бил служител на Щази, а преди да си смените името, вие също сте служили там.

Глава 108

— Това е отвратителна лъжа! — избухна Дитрих. — Нямате доказателства!

— За нещастие, тя има доказателства, главен комисар — каза Карл Готшалк с болка и съжаление и постави пред Дитрих фотокопие от документ. — Това е кандидатурата ви за младши кадет в Министерството на държавната сигурност на ГДР, под името Ханс Дитрих Фромер, син на Конрад Дитрих Фромер.

Комисарят с изумление погледна документа.

— Това не е истина. Те…

— Документът е съвсем истински — каза с равен глас Готшалк. — След като фрау Енгел и инспектор Вайгел дойдоха при мен с Илона Фрай, изисках от федералния комисар по архивите на Щази да направи бърза проверка. Отначало ни отказа, но когато обясних, че става дума за текущо разследване на убийство, се съгласи да ни помогне.

С каменно изражение Готшалк постави още един документ пред Дитрих.

— Това е копие от кандидатурата ви в Берлинската криминална полиция, шест месеца след като сте сменили името си и тринайсет месеца след падането на Стената. Не сте споменали нищо за годините като член на Източногерманската тайна полиция, Ханс. Не сте споменали и дългите години служба на баща си. В заявлението си сте написали, че е бил дърводелец, починал, при това — колко удобно.

Дитрих въздъхна, без да отговори. После огледа всички с печално изражение.

— Криех миналото си, защото исках да бъда полицай, каквито бяха баща ми и дядо ми. Не се интересувам от политика — нито преди, нито сега. Винаги съм искал едно-единствено нещо през целия си живот — да бъда полицай.

След това обясни, че е прекарал всичко на всичко единайсет месеца в Щази:

— Сложих оръжие, след като ми наредиха да отида в Гетсиманската църква. Чух какво искаха да направя и просто се махнах. Чух и че са унищожавали документация. Така че се махнах три седмици преди да падне Стената и се присъединих към протестите.

— Тогава защо излъгахте? — настоя Карл Готшалк.

— След падането на Стената настанаха странни времена, Карл, нали помните? Нямах работа. Храната бе оскъдна, нямаше къде да живея. Мнозина източногерманци искаха да отмъстят на всеки, свързан по някакъв начин с Щази, и имаха право. Не бях направил нищо нередно, но така или иначе, не бях в безопасност. Като бивш член и като син на офицер от Щази можех да имам само неприятности в новата Германия. Затова излъгах.

— А кланицата? — попита Мати. — Подозирахте ли, че е използвана като зала за мъчения? Или направо знаехте?

Дитрих пое дълбоко дъх:

— Имах подозрения.

Разказа за една нощ в ранните си тийнейджърски години, когато баща му се прибрал пиян. Обадил се по телефона и Дитрих подслушал думите му.

— Вдигаше врява и беснееше за най-различни неща. Но по едно време го чух да казва, че го е страх да не го уличат за, както се изрази, „варварските тайни“, свързани с кланицата в Аренсфелде. Каза също, че няма да се остави да опере пешкира заради, цитирам, „онзи човек“.

— За кого ставаше въпрос? — попита Мати.

— Не знам.

— Питали ли сте го въобще? — намеси се инспектор Вайгел.

Дитрих се прокашля.

— Да, Вайгел. Два пъти. И двата пъти през последните пет дни. Първия път ми каза да стоя далеч от кланицата. Втория път получи удар и умря.

— Кой друг знаеше? — попита Мати. — Знаете ли с кого е говорил въпросната вечер?

— Не съм сигурен — отвърна главният комисар. — Но подозирам, че е един от хората, които ми помогнаха да погреба баща ми вчера.

Глава 109

В стаята на четвъртия етаж на „Отел дьо Ром“ Джак Морган крачеше нервно, поглеждаше си часовника и местеше поглед напред-назад между телевизора и айпада на Даниел Брехт.

Спортният коментатор от екрана възторжено обясняваше как Касиано разпилял защитата на „Дюселдорф“ в следобедния мач, отбелязвайки четири гола, два от които след самостоятелни акции. Междувременно айпадът на Брехт показваше външното фоайе и вътрешността на съседната хотелска стая, където Перфекта си оправяше грима пред огледалото в прозрачна бяла нощница.

— Все още не мога да разбера защо се мъкне с тоя боклук Павел — изсумтя Георг Йохансон. — Погледни я. Може да има всичко, което пожелае.

Морган сви рамене.

— Предполагам, че има и още нещо, което не ни казва. Винаги е така. Но двайсет милиона евро са си солиден мотив за престъпление, без значение колко си красив.

— Започва се — Брехт посочи към картината от коридора, където разяреният Максим Павел профуча покрай камерата.

Чуха го и откъм коридора, и от камерата в стаята на Перфекта как заблъска по вратата й.

Бразилският модел не помръдна, но Брехт прошепна:

— Отвори вратата. Накарай го да говори!

Перфекта имаше слушалка в ухото.

— Не мога — отвърна тя.

— Можеш и ще го направиш, ако искаш съдията да прояви снизхождение.

Жената кимна, но се приближи колебливо до вратата и я отвори с думите:

— Максим! Подранил си. Аз тъкмо…

Руснакът я зашлеви толкова силно, че тя се строполи по гръб на пода.

— Курва такава! — изрева той и затръшна вратата с шут. — Тъпа бразилска курва!

— Какво има, Максим?! — проплака Перфекта, вдигнала ръце да се предпази. — Какво съм ти направила?

— Направила? — изкрещя той. — Съпругът ти игра брилянтно този следобед, а аз изгубих милиони от залаганията. Милиони! — и Павел се хвърли към нея, стисна я за шията и започна да я души.

— Сега! — нареди Морган.

Агент Йохансон нахлу в стаята с изваден пистолет и извика:

— Немска федерална полиция!

Грабна руснака за яката, издърпа го и го завъртя, блъскайки го в стената.

— Арестуван си!

— За какво? — окопити се Павел.

— Като начало, за нападение — отговори Йохансон и щракна белезниците му. — Измама. Заговор. Опит за убийство. Ще има и други обвинения, сигурен съм.

— Като например четири обвинения в предумишлено убийство — каза Морган, докато Йохансон извеждаше Павел, а Брехт помагаше на Перфекта да стане от пода.

Павел ги погледна с презрение.

— Никого не съм убивал.

— Така ли? — иронизира Брехт. — Къде беше през последните няколко дни? На разходка до Франкфурт? Малко при Грета Амзел, а, хер Фалк?

— Фалк ли? — учуди се собственикът на нощния клуб. — Франкфурт? Не познавам никаква Грета.

— Тогава къде беше от момента, в който те видяхме за последно? — настоя Морган.

Павел се поколеба, сви рамене и заяви:

— Имам желязно алиби. Бях при любовника си, истинския си любовник. Казва се Алекс и живее във Виена.

— Алекс? — невярващо попита Перфекта. — Каза ми, че не си обратен.

Руснакът й се изсмя.

— А ти си по-тъпа, отколкото си мислех. Притежавам клуб за травестити, за бога!

Глава 110

Четирийсет минути по-късно слънцето залязваше, а Катарина Дорук вървеше по улица „Ораниенбургер“ към „Тахелес“. Мина под арката и влезе в голямото открито артпространство зад сградата. Мракът пулсираше в ритъма на хип-хоп и техно, а светлините придаваха атмосфера на снимачна площадка.

Прожекторите бяха насочени към откриването на изложбата на Руди Крюгер „Rude, Rot, Riot“, привлякла тълпа от анархисти, пънкари, хора от улицата, артисти, музиканти, поети и други отбрани берлинчани, които се наливаха здраво на външния бар.

Катарина Дорук забеляза звездата на вечерта, облечен изцяло в черно, преметнал ръка през раменете на „ученичката“ си Таня. Държеше бутилка бира и се здрависваше със свой почитател с електриково зелен гребен на главата и пиърсинг на носа, от който се спускаше верижка с черепчета.

Руди Крюгер видя Дорук и направи физиономия, когато го приближи след отдръпването на човека със зеления гребен.

— Защо си дошла? — процеди през зъби. — Няма да говоря нито с теб, нито с някого друг. Вие и Криминалната полиция пуснахте Херман и сега той ме отряза от организацията по погребението й.

— Аз работя за „Прайвит“, не решавам дали да пуснат пастрока ти, или не, нито мога да контролирам действията му — отвърна Дорук. — Дойдох да подкрепя изложбата ти, реших, че ще ти дойде добре малко помощ. Но виждам, че имаш повече от достатъчно подкрепа и че не съм желана тук, затова ще си вървя.

Таня се намръщи и го стисна по-здраво през кръста.

— Руди, дръж се възпитано. Тя просто се опитва да помогне.

Катарина отбеляза, че Таня е с черно кожено яке, което струва най-малко 1500 евро. Това й даде допълнителна увереност.

— Добре де, добре, понякога се държа като задник — призна Руди Крюгер. — Извинявам се.

— Извинението се приема — отвърна Дорук. — Доста навалица има днес.

— Едно нещо съм научил от Херман — ако искаш да си известен, най-добре вдигай много врява — сви рамене Руди. — Искаш ли бира?

— Може би после. Знаеш ли, че пастрокът ти твърди, че майка ти всъщност е щяла да се разведе с него?

— Лъже — веднага отвърна Руди, след което се поколеба. — Не знам защо, но лъже. И в това е иронията, защото тя предпочете да остане при него, продаде се за пари.

Катарина Дорук поклати глава.

— Според него майка ти е била сложила точката. Въпреки че той решил да даде цялото си богатство за филантропия, тя решила да го напусне и да запази достойнството си. В това е иронията. Ако го беше направила, единственият прецакан щеше да си ти, Руди.

Глава 111

Руди Крюгер присви устни.

— Какви ги говориш, по дяволите?

— Говоря за предбрачното споразумение на майка ти — отвърна Дорук. — Когато си тръгваше от полицията след разпита, попитах Херман дали ти си споменат в споразумението. Знаеш ли какво ми каза?

Завареният син на милиардера сви рамене.

— Каза, че договорката била следната: ако майка ти остане омъжена за Херман до смъртта му, ще наследи цялото му състояние, което означава, че накрая ти ще наследиш богатството.

— Не ми пука за парите — каза той с равен тон. — И какво от това?

— Пишело също, че ако майка ти се разведе с Херман, ще получи само десет милиона.

— Това аз ти го казах.

— Така е — съгласи се Катарина. — Но най-интересно е третото условие, според което, ако Агнес умре първа, то съпругът й ще даде на теб, Руди, една пълна десета част от състоянието си, което към приключването на борсовия ден днес се равнява на четиристотин милиона евро.

Той се втренчи в нея.

— Щом казваш. Повтарям, парите не ме интересуват. Може би ще ги даря на това място, за да съм сигурен, че ще оцелее.

— Може би ще дариш част от тях — отвърна Дорук. — Но с останалите ще си поживееш доста добре.

Руди се изсмя горчиво.

— Майната ти. Коя си ти? Не ме познаваш. Какво се опитваш да кажеш, че съм убил майка си ли? Изобщо не бях в района, когато са я застреляли. Бях тук, на протеста за „Тахелес“.

— Знам — каза Катарина. — Проверихме.

— Браво на вас — озъби се той. — Защо тогава не си обираш крушите заедно със злобните си инсинуации?

Тя не му обърна внимание и впи поглед в приятелката му, докато говореше:

— Но знаеш ли, Таня, много малко хора си спомнят да са те видели на протеста.

— Мен ли? — възмути се тя. — Там бях. Много народ ме видя.

— Кажи едно име.

— Руди.

— Удобно.

— Имаше и други — запротестира момичето.

— Не — поклати глава Дорук. — Тръгнала си от протеста, след като е започнал, и си отишла във Вилмерсдорф. Знаела си, че Агнес ще излиза за обяд, защото Руди ти е казал, че майка му обядва с приятелката си Ингрид Дал в ресторант „Каре“. Знаела си кой е най-вероятният маршрут, по който ще поеме. Изчакала си я и си я застреляла.

— Нямате доказателства — почти изхленчи Таня.

— Ще намерим — увери я Дорук. — Тоест полицията ще намери. В момента претърсват студиото на Руди.

— Какво?! — изрева Крюгер и се отдръпна от приятелката си.

За миг Таня беше като вцепенена и не можа да помръдне. Но после се опита да избяга, само че Катарина беше по-бърза. Сграбчи я и изви ръката й зад гърба.

— Нямах представа! — крещеше Руди на Дорук. — Ако тя го е извършила, го е направила на собствена глава. Тъпа, ненормална кучка!

При тези думи Таня побесня и го заля с поток от думи:

— Какво? Идеята беше твоя! Каза, че никой няма да ме заподозре! Ти го измисли! Каза, че с тези пари можем да правим добри дела, да спасим „Тахелес“ и други места и да живеем почтено!

— Не е вярно! — отвърна той и се извърна, като че да се измъкне от нея.

Но инспектор Вайгел стоеше на пътя му.

Глава 112

Мати и главен комисар Дитрих излязоха от гарата на „Александерплац“. Прекосиха площада, на който протестите преди падането на Стената бяха достигнали своя апогей.

Дитрих говореше по телефона, Мати затвори своя потиснато — откакто излязоха от централата на Криминална полиция, се опитваше да се свърже с леля си Сесилия, Никлас и Том Буркхарт. Цял ден не успяваше.

Хвърли поглед към главния комисар, който слушаше съсредоточено. Беше решила, че с кариерата му е свършено, когато той си призна, че е постъпил в Берлинската криминална полиция с помощта на лъжа, но началникът Карл Готшалк я изненада и му каза, че му предстои сериозно дисциплинарно разследване и най-вероятно временно отстраняване от длъжност, но дотогава трябва да използва контактите на баща си, за да открие Фалк.

Дитрих затвори и се усмихна с неудоволствие.

— Колежката ви, фрау Дорук, беше права. Вайгел току-що е арестувала Руди Крюгер и приятелката му за убийството на Агнес.

— Анархистчето го е направило за пари — поклати глава Мати.

Завиха по „Карл Маркс Алее“ точно когато нощта вече бе напълно погълнала Берлин. Температурите се покачваха през целия следобед, но сега беше излязъл вятър. Когато преминаха покрай кафене „Москва“, Мати долови миризмата на озон.

Задаваше се буря, и то бързо.

— Ето го — Дитрих посочи стъклените стени и стоманената конструкция на сграда с форма на кутия, от която струеше мека сребриста светлина. — От другата страна на бара, с гръб към стената.

Мати надникна в бар „Бабет“, едно от най-модерните питейни заведения в Берлин, с ретро декор в стил 60-те години и с претенциозна клиентела. Нямаше почти никой в този ранен час на вечерта, но въпреки това високият възрастен мъж в сив костюм и тъмно палто изглеждаше очебийно не на място.

— Остави ме аз да говоря — предупреди Дитрих и влезе.

Мати го последва в бара и огледа през рамото му мъжа, облечен в костюм и палто, седнал пред чаша водка.

Лицето му беше ъгловато, бледо и на петна. Торбички набръчкана кожа висяха под воднистите му очи, които бяха огромни, мътносини и бдителни.

— Коя е тази жена, Ханс? — попита старецът.

— Казва се Мати Енгел, Вили — отвърна Дитрих. — Беше ценен кадър на Криминалната полиция, но я загубихме преди няколко години, когато се прехвърли в „Прайвит Берлин“. Работим по един и същ случай.

Мъжът кимна и подаде ръка.

— Можете да ме наричате Вили Фасбиндер. Не е истинското ми име, но няма значение. Ханс ми каза, че сте искали да говорим за живота в Източна Германия преди падането на Стената. Отскоро ли живеете в Берлин?

— Родена съм в Западен Берлин. По-точно ние…

Фасбиндер я прекъсна безцеремонно:

— Знаете ли, че това бе културният център, меката на изкуството и социалния живот в ГДР? — той посочи през прозореца. — В кино „Интернационал“ показваха всички кинопремиери. Кафене „Москва“ бе най-известният клуб в Източна Германия. А съседното заведение беше млечен и сладоледен бар „Мока“, най-хубавото място за децата да си хапнат сладолед в цяла Източна Германия. Върху мелбите слагаха шоколадчета, викаха им „Питиплач“. Дъщеря ми ги обожаваше. Помниш ли сладоледения бар, Ханс? Имаше и песен за него. Голям хит.

— Помня песента, но никога не съм идвал тук, Вили — отвърна Дитрих.

— Така ли? — учуди се Фасбиндер и се усмихна на Мати. — А тук имаше салон за красота — „Бабет Козметик“. Жена ми, бог да я прости, идваше всеки вторник за прическа и маникюр, по последна мода от Москва и Ленинград.

На лицето му меланхолията се смеси с носталгия.

— Затова предложих да се срещнем тук, когато Ханс каза, че искате да поговорим за миналото. Често идвам тук и си спомням онези времена.

Глава 113

Сервитьорка дойде да вземе поръчките им — еспресо за Мати и Дитрих и още два пръста водка с лед за Фасбиндер.

Щом жената се отдалечи, Дитрих каза:

— Всъщност, Вили, искахме да говорим с теб за някои неща и събития, които може да са се случили в Министерството на държавната сигурност; неща и събития, които баща ми ти описа в един пиянски телефонен разговор късно през нощта преди много, много години.

Ноздрите на Фасбиндер веднага се разшириха и Мати усети как около стареца се издига стена. Усъмни се, че изобщо ще пожелае да им сътрудничи.

— Повечето берлинчани вече загърбиха миналото, Ханс — каза Фасбиндер отривисто след няколко мига мълчание. — Вече не искат да говорят за министерството.

— Моля те, Вили. Опитах се да говоря за тези неща с баща ми, преди да припадне и да умре. Тайните му го убиха. Видях го със собствените си очи.

Отношението на Фасбиндер леко се промени, сякаш се питаше каква ли е неговата неизбежна съдба. Накрая попита:

— Какви неща?

Отвърна Мати:

— Кланицата в Аренсфелде и един мъж на име Фалк. Смятаме, че е работил там за Щази.

Сервитьорката се върна с напитките им. Докато ги поднасяше, Мати гледаше как старият мъж запази празното си изражение, без никаква реакция.

— Работил ли е Фалк за Щази? — попита Дитрих, когато сервитьорката се отдалечи.

Фасбиндер отпи голяма глътка водка, закашля се и каза внимателно:

— Не. Не и официално, с което имам предвид, че според мен никога няма да намерите и следа от него нито в специалните архиви на Щази, нито в регистрите на затвора „Хоеншонхаузен“, нито където и да било другаде. Доколкото разбрах, кланицата е била разрушена едва преди няколко дни. Така че не мога да кажа нищо, което да не е догадка или слух.

Мати усети, че започва да се ядосва.

— Е, Вили, или както там се наричате, няма никакви догадки и слухове във факта, че аз слязох в подземието на тази кланица, преди да бъде взривена. Видях къде труповете на измъчваните майки са били хвърляни на плъховете, докато децата им са гледали. Лично видях костите им.

Фасбиндер се втрещи и лицето му посивя.

— Аз… Нямах представа, че там се случват подобни неща; абсолютно никаква представа нямах. Кълна се.

— Но баща ми е знаел, нали? — настоя Дитрих. — Разбрал е за кланицата, напи се една вечер и ти каза, че не може повече да участва в тези отвратителни престъпления и че няма да опере пешкира с онзи, който е наредил изтезанията и убийствата. Не е ли така?

Главата на Фасбиндер се отметна рязко назад, преди да въздъхне и да кимне почти незабележимо.

Глава 114

Фасбиндер се прокашля и каза:

— И баща ти, и аз бяхме чували слухове за тайните крематориуми, където се отнасят телата на изчезналите. Баща ти проведе лично разследване. Откри някои истини и доста слухове. Но беше достатъчно, за да го потресе, а Конрад Фромер беше в общи линии невъзмутим човек.

— Не ви ли показа конкретно доказателство? — попита Мати.

Фасбиндер я погледна, все едно пред него стоеше наивно дете, и се изсмя.

— Конкретно ли? Фрау Енгел, в Министерството на държавната сигурност нямаше нищо конкретно. Всичко беше илюзия, заблуди, слухове, обвинения и изкусно изработени полуистини. Никой не знаеше това по-добре от Конрад.

— Защо? — попита Дитрих. — Какво точно правеше баща ми в Щази?

Фасбиндер повдигна учудено вежди.

— Никога ли не ти е казвал?

— Не — отвърна главният комисар.

Възрастният мъж се изненада още повече.

— Наистина ли нямаш представа?

— Никаква.

Фасбиндер отново се изсмя, този път с известно учудване към загадката, която представляваше бащата на Дитрих. Наведе се към събеседника си съзаклятнически и с глас, който Мати чу без затруднение, каза:

— Баща ти беше добър полицай, Ханс, отличен следовател като теб. Всъщност беше толкова добър, че беше избран да работи зад кулисите на тайните разследвания на Милке. Беше сред най-верните му хора.

— Милке? — извика Дитрих. — Имаш предвид Ерих Милке, шефа на Щази?

— Казах, че баща ти беше много способен — настоя Фасбиндер, все едно главният комисар беше малоумен. — Конрад работеше директно по задачи, касаещи личните проекти на Милке.

Макар Мати да беше шокирана и впечатлена от това разкритие, попита:

— А кланицата? А Фалк? Кажете ни какво ви каза.

Старецът се намръщи.

— Някак си беше разкрил, че кланицата в Аренсфелде се използва като лична зала за мъчения на Милке; водели там хора, от които Милке искал със сигурност да измъкне всякакви тайни.

— И Фалк е бил техен мъчител?

— И екзекутор, както разбирам сега — потвърди Фасбиндер.

През следващия половин час старият офицер на Щази разказа каквото знаеше — фактите, слуховете и догадките.

Бащата на Дитрих така и не споменал първото име на Фалк, а дори да го е бил казал, Фасбиндер не помнеше. Бащата на Фалк бил назначен от държавата управител на скотобойната през 60-те и 70-те години на миналия век. Докато растяло, момчето работело в кланицата и казвали, че е много близък с майка си.

Когато станало на десет години обаче, майка му била арестувана, обвинена в престъпления срещу държавата и хвърлена в затвора „Хоеншонхаузен“. Била гримьорка в Берлинската държавна опера, замесена в тайни канали, по които хора от Източна Германия бягали в Западна — престъпление, разглеждано като най-висша форма на предателство по онова време.

Казвали, че момчето било много умно; четяло непрекъснато и било пълен отличник в училище. Но скоро след като хвърлили майка му в затвора, открило, че по някаква причина много му харесва да убива животните, докарвани в кланицата.

Мати присви очи.

— И какво, Милке видял потенциала му и го насърчил, така ли?

— Искате от мен да обясня действията на параноичен луд гений, фрау Енгел. Не мога да твърдя, че знам какво ставаше в главата на Ерих Милке, нито как се е запознал с Фалк. Но както и да се е случило, бащата на главния комисар ми каза, че момчето станало част от личната армия на Милке скоро след като кланицата затворила в края на 70-те.

Глава 115

Дитрих гледаше как старият офицер от Щази отпи голяма глътка водка и попита:

— Колко дълго кланицата е била използвана за мъчения?

— И това не зная — отвърна Фасбиндер. — Но със сигурност поне докато баща ти научи за нея; някъде през януари или февруари 1980 година. Страхуваше се да се изправи срещу Милке, затова ми се обади пиян онази нощ.

Главният комисар се видя застанал пред прага на бащината си стая, заслушан в гръмките му слова. Все едно беше вчера.

— Защо татко се е ядосал толкова?

— Баща ти, макар да беше голям патриот и поддръжник на партията, принципно отказваше да се занимава със системно злепоставяне, изтезания и убийства. Той се занимаваше с факти. Изправи се пред Милке с факти и поиска операцията да бъде прекратена. Беше много смело от негова страна, Ханс. Можеха да го пратят в „Хоеншонхаузен“ или дори в кланицата.

Дитрих беше поразен. Толкова много години мислеше за баща си по все същия безскрупулен начин — като за жесток и безпринципен човек, като изключим верността му към държавата. А сега се оказваше, че може би той е спасил осиротелите деца от „Вайзенхаус 44“? Дали полковникът е бил там в нощта, когато са ги довели в сиропиталището?

Преди да изрази на глас тези свои мисли, Мати попита:

— Защо Милке се е съгласил толкова лесно?

Фасбиндер сви рамене.

— Не знам, макар да подозирам, че Конрад е имал нещо уличаващо срещу Милке, като изключим кланицата; нещо, което не може просто да се открие и унищожи. Във всеки случай шефът затвори залата на мъченията и се погрижи всички писмени доказателства да бъдат унищожени някъде през пролетта на 1980 година, ако не се лъжа.

— А Фалк? — поинтересува се Дитрих.

Фасбиндер се изсмя сухо и жестоко.

— Хвърлиха го в „Хоеншонхаузен“ за няколко месеца. След това го преквалифицираха.

— „Преквалифицираха“ ли? — учуди се Мати. — В какво? Бил е садистичен психопат.

Старият офицер от Щази сви устни и попита на свой ред:

— Освен професията на екзекутор, коя друга е подходяща за човек, който искрено се наслаждава, когато отнема човешки живот?

— Наемен убиец? — предположи Дитрих.

Фасбиндер го похвали:

— Досетлив си като баща си, Ханс. Според слуховете Милке се погрижил Фалк да се превърне в още по-перфектен убиец, управляван от държавата, и по-точно — от ръководителя на министерството.

Дитрих се изуми:

— Убивал е хора за Милке? Не знаех, че Щази е извършвала политически убийства.

— Не мога да кажа дали наистина е убивал по поръчка на Милке; знам само, че е бил обучен да го прави — отговори Фасбиндер.

— А след това? — настоя Мати.

Фасбиндер отново сви рамене.

— Ние бяхме институция, която се захранваше с подозрения, измислени от деспоти. Кой би могъл да проследи всичко, което се случи, и всички замесени през последните няколко години? Достатъчно е да кажем, че един ден, много преди да падне Стената, баща ти откри, че всички данни за Фалк са изчезнали. Оттогава не бях чувал нито дума за този човек до момента, в който ти влезе тук. Той изчезна, както и мнозина други след падането на Стената. Просто един мит. Това е.

Информацията на Фасбиндер подкрепяше повечето от показанията на Илона Фрай и Кифер Браун. Но повдигаше и точно толкова въпроси, на колкото отговаряше. Дитрих тъкмо се канеше да ги зададе, когато видя отражение в прозореца зад стария офицер.

И Дитрих, и Мати се обърнаха към Том Буркхарт, застанал зад тях с мрачна физиономия.

— Няма никаква следа от Фалк в специалните архиви на Щази — каза той. — Прекарах там почти целия ден.

— Току-що го научихме и ние — потвърди Мати.

Буркхарт обаче се усмихна победоносно.

— Но в една църква недалеч от кланицата имаше данни за него. Там намерих кръщелното свидетелство на Фалк. Научих собственото и бащиното му име и мисля, че знам точно къде можем да го открием.

— Къде? — попитаха почти в един глас двамата.

— В галерията му в Шарлотенбург.

Глава 116

По-малко от час по-късно яркият пламък на ацетиленова горелка преряза металната врата на галерията за изящни изкуства „И. М. Ерлихман“. Полицейските барикади бяха отцепили цялата пресечка.

Полицаи от специалните части бяха завардили всички изходи, включително и покрива, наблюдаван от кръжащ отгоре хеликоптер.

Мати беше там с Буркхарт и Дитрих, и тримата с бронежилетки. Встрани стоеше Илона Фрай, увита в одеяло, трепереща в ръцете на някогашния Кифер Браун.

— Триетажна сграда; притежава я цялата — съобщи доктор Габриел. — Официално се води, че живее на втория и третия етаж над галерията.

Горелката угасна. Буркхарт нареди:

— Влизаме!

Специалните части нахлуха в сградата от предния и задния вход, разбиваха вратите с тарани и влизаха с шокови гранати.

Можеше да си спестят гранатите и експлозивите.

Матиас Исаак Фалк, известен още като „И. М. Ерлихман“ или Исаак Матиас Ерлихман, беше изчезнал.

На хартия размяната на имената изглеждаше очевидна, но Мати се възхити от интелигентния инстинкт на Буркхарт, направил връзката толкова бързо при вида на кръщелното свидетелство.

Когато им разрешиха да влязат вътре, Мати сложи кърпичка на устата си, защото въздухът още беше парлив от гранатите. Галерията на Фалк беше претъпкана работилница, пълна от горе до долу с първобитно изкуство, включително и огромна колекция по стените около бюрото му, с маски от всяко кътче на света.

На втория етаж главен комисар Дитрих откри комплект за грим. В подземния гараж намери осем автомобила, включително син ван и изрядно поддържан „Трабант“ 601.

Най-голямото откритие направи Мати. Когато се опита да отвори заключения шкаф за документи зад бюрото, забеляза, че той се поклаща странно.

Натисна и завъртя наляво, но нищо не се случи. Имаше чувството, че е закрепен за земята и за стената отзад. Но когато го завъртя надясно, шкафът се освободи и се извади заедно с част от стената.

Тя измъкна фенерчето и пистолета си и се шмугна в отвора. Озова се в тесен коридор с високи тавани, който продължаваше по цялата дължина на стаята. Когато установи, че вътре не дебнат опасности, опипа стената при входа, усети някакъв ключ, натисна го и светлината разкри тайна галерия, намираща се зад същинската.

Мати стоеше и се оглеждаше, първоначално без да осъзнава какво точно вижда и какво означава то. Стените бяха покрити с груб колаж от дрънкулки, бижута, парченца от дрехи, играчки, изрезки от вестници, портфейли и портмонета, по-стари и по-нови снимки на хора — мъже, жени и деца.

Основно деца.

И внезапно колажът придоби смисъл, а шокът, който последва, се стовари върху нея като удар в стомаха.

— Мати? — извика Буркхарт отвън. — Вътре ли си?

— Да — едва успя да промълви тя.

Той се вмъкна в коридора и се огледа.

— Какво е това?

— Мисля, че е зала с трофеи.

Глава 117

Главен комисар Дитрих нареди тайната галерия да бъде запечатана в мига, в който я видя, и Мати напълно го разбираше. Беше истинска златна жила с информация и улики за криминолозите.

— Пусни ги да я видят, преди да я запечаташ — предложи Мати.

— Кои? — не разбра Дитрих.

— Фрай и Крайнер. Може да познаят нещо. Мисля, че тази галерия е колекция от трофеи, но ако никой не успее да идентифицира нищо, ще си остане само нечия болна мания.

Мати очакваше, че Дитрих ще възрази, но той само кимна и каза:

— Едва ли ще навреди.

Мати излезе. В двата края на улицата имаше коли на телевизионни екипи, блестяха прожектори. Намери Илона Фрай все още до Крайнер. Каза им какво са открили и ги попита дали искат да влязат. Крайнер каза, че не мисли, че ще се справи. Вълната емоции от последните няколко часа и без това беше повече, отколкото можеше да понесе, но беше склонен да погледне по-късно.

Илона Фрай обаче обяви:

— Аз ще дойда.

— Сигурна ли си? — попита Крайнер.

Тя кимна, сведе глава и влезе с Мати в основното помещение. Вдигна поглед и огледа бъркотията от произведения на изкуството, докато вървяха към тайната галерия.

После внезапно спря и се взря в колекцията от маски. Очите й се лутаха измежду тях, а страхът й растеше.

— Какво има? — попита Мати.

— Почти всичките са на чудовища, нали?

Следователката не беше обърнала внимание, но беше вярно. Чудовищата на Фалк ги дебнеха, докато въвеждаше Илона в тайната галерия.

Буркхарт, Вайгел и Дитрих наблюдаваха жената, докато бавно и внимателно поглъщаше с очи колажа на стената. Устата й беше разтворена като в транс, пръстите й минаваха над предметите.

— Не пипай — каза Мати, която я следваше неотлъчно.

— Не — каза Илона. — Това са призрачни вещи, нали?

— Предполагам.

След десетина крачки, загледана в дясната стена, Илона се сепна и спря.

— Не!

Сълзи напираха в очите й и изстена:

— Не!

Глава 118

Старата поомачкана снимка беше забодена с кабарче на стената. На нея две момичета по бански бяха прегърнали краката на една жена, също по бански. До снимката от един пирон висеше на верижка отворен стар сребърен медальон с малка снимка на красива млада жена.

— Това вие двете с Илзе на плажа ли сте? — попита Мати.

Илона кимна през сълзи.

— А това е моят медальон със снимката на майка ми. Даде ми го, когато навърших осем години. Медальонът е бил на нейната майка. Фалк ми го взе в нощта, когато ни заведе в кланицата.

Избърса сълзите си и посегна към медальона с радост и удивление.

— Не бях виждала нейна снимка от трийсет години.

Мати хвана ръката й.

— Не можеш да пипаш, Илона. Още не. Но ще си получиш медальона, обещавам.

Жената го погледна с копнеж, а после изведнъж изглеждаше страшно изтощена.

— Трябва да се прибера, Мати — каза с приглушен равен глас. — Трябва да поспя. И трябва да идем в клиниката утре рано сутринта.

Следователката искаше да продължи да гледа; да види дали в колажа няма нещо и от Крис, но хвърли поглед към часовника си и осъзна, че е почти десет вечерта. Никлас вече си беше легнал. Леля Се сигурно се готвеше за сън.

— Заведи я у дома — каза Дитрих. — Няма какво повече да направиш тук.

— Ще дойда с вас — обяви Буркхарт.

Мати понечи да възрази:

— Не…

— Да — прекъсна я той. — Фалк все още е на свобода.

Мати се предаде, защото изведнъж беше прекалено уморена, за да спори. Беше си свършила работа. Всички си бяха свършили работата. Знаеха кой е Фалк. Бяха разкрили ролята му в смъртта на Крис и на още десетки други хора. След това случаят вече беше просто издирване и нищо повече.

Излязоха от задния вход на сградата с Дитрих, който се погрижи Криминална полиция да осигури охрана на Крайнер за през нощта. Крайнер каза на Илона Фрай, че скоро ще й се обади.

Изнизването през задния вход даде възможност на Мати, Буркхарт и Илона Фрай да избегнат медийния цирк в двата края на затворената пресечка и бързо да стигнат до колата на следователката.

В далечината се чуха гръмотевици, докато тя сядаше на мястото до шофьора. Помисли си дали да не се обади вкъщи, но умората я надви. Задряма на предната седалка, докато Буркхарт шофираше на север към „Ернст Ройтер Плац“ и улица „17 юни“, кръстена така в памет на обединението на Берлин.

Пътуваха на изток, когато мобилният телефон на Мати иззвъня в джоба й.

Измъкна го и с изненада видя, че се обажда Никлас.

— Защо си още буден? — попита тя вместо поздрав. — И защо с леля Се не си вдигате телефоните?

В слушалката се чу изщракване и тих глас измърка:

— Скъпа фрау Енгел, боя се, че леля Се не може да се обади в момента. А Никлас е с мен, откакто свърши училище. Какъв прекрасен младеж! Разхождаме се сред природата. Защо с Илона Фрай не се присъедините към нас?