Детективска агенция „Private“. Берлин

Глава 58

— Намери тези хора, Габриел — Мати тръшна шест сини папки на бюрото на хипито учен в „Прайвит Берлин“. — Те са ключът!

— Чакай малко! — зажалва се Катарина. — Аз първа си го заплюх!

Доктор Габриел се беше привел над един компютър и вадеше твърдия му диск.

— Кат! — настоя Мати.

Приятелката й я прекъсна:

— Този компютър е бил на Ернст Нойман, мъртвия компютърен гений, докторант в Берлинския технически университет и според съквартиранта му, хакер на свободна практика, който наскоро внезапно забогатял.

— Сериозно? — впечатли се Мати. — Тогава сама ще проуча нещата.

Габриел не вдигна поглед, само махна с отвертката си към един „Аймак“.

— Използвай онази машина.

Мати тръгна към компютъра, Катарина я следваше по петите.

— Какво има в тези папки?

— Измислици — отвърна Мати и седна пред машината.

Вратата на лабораторията се отвори, влязоха Джак Морган и Даниел Брехт. Отиваха да гледат мача на Касиано на стадиона, но искаха да осведомят всички за Павел, миналото му в КГБ и изчезването му миналата вечер, малко след като напуснал стаята, в която палувал с Перфекта.

— Говорих и с мои стари приятели във Вегас — добави Морган. — Залаганията за мачовете, в които Касиано е играл лошо, са били повече от нормалното. Чуйте и това — във всеки един от тези случаи отборът на „Херта“ е влизал като фаворит с пет към три.

— Не разбирам — каза Катарина.

— Коефициентът е такъв, че ако някой заложи на опонентите на Касиано, няма да изглежда подозрително — обясни шефът й.

— Павел? — попита Мати.

— Аз залагам на него — кимна Дитрих. — Ето негова снимка.

Мати разгледа внимателно фотографията на собственика на нощния клуб, но не можа да каже дали този мъж беше видяла сутринта пред Федералния архив.

После им разказа какво е открила в Хале.

Когато приключи, Габриел заряза твърдия диск на компютърния гений, избута Мати от стола й и отвори първата папка.

— Защо не започна с това?

— Габриел! — запротестира Катарина.

— Компютърът ще ми отнеме часове — каза той. — А това тук — само минути.

Първата папка беше на Илзе Фрай — една от най-малките сред шестте деца, доведени във „Вайзенхаус 44“ на 12 февруари 1980 година.

Морган и Брехт тръгнаха за мача малко преди Габриел да открие една Илзе Фрай, на подходящата възраст, живееща близо до Франкфурт.

— Помощник-адвокат е, живее в предградието Бад Хомбург — каза старото хипи, докато даваше команда за комбинирано търсене на името й из базите данни на полицията, до които „Прайвит“ имаше достъп.

Веднага се намери съвпадение, което го накара да направи болезнена гримаса.

— Какво има? — попита Мати зад гърба му.

— Илзе Фрай е обявена за изчезнала преди петнайсет дни.

Глава 59

Приятели мои, съграждани берлинчани, преди двайсет години щяха да ми трябват седмици, за да издиря адреса на Грета Амзел. Знам го, защото преди близо две десетилетия, малко след като се възстанових от хирургическите операции, реших да намеря и убия кучката, която ме беше родила.

Беше ми нужен цял месец усърдно ровене из документи, за да открия своята скъпа майчица и да приключа земния й път. Но това е друга история.

Сега ми трябваше само час търсене с Google, за да установя, че Грета Амзел е медицинска сестра и живее сама в малък блок в покрайнините на Западен Берлин, недалеч от Фалкензее.

В момента седя в синия си товарен бус, паркиран диагонално от другата страна на улицата на кооперацията й, и преговарям действията, които предприех, след като я открих. Бях достатъчно съобразителен да звънна на телефона й още с пристигането си. Гласът от телефонния секретар ми беше чужд. Странно, не бих го разпознал.

След това се обадих на портиера, Густав Бантер, и се представих за търговец от фирма за електроматериали от Манхайм, който иска да мине по-късно, към пет и половина. Невъзможно е, каза Бантер. Смяната му свършвала в четири и половина.

Много жалко, отвърнах и се настаних да чакам Грета.

Пак казвам, не можах да позная гласа й от телефонния секретар, но я разпознавам в мига, в който минава с велосипеда си край мен в пет без петнайсет. Все още е естествено руса, скулеста, със същия отнесен поглед.

Грета Амзел заключва велосипеда си на стойката пред блока. Изчаквам десет минути, след като е влязла, взимам кутията с инструментите от пода и я оставям на седалката до себе си.

Изчаквам, докато мъж с чантичка за документи се задава по улицата и се насочва към входа на кооперацията на Грета. Пъха ключа в ключалката, а аз вече го доближавам откъм гърба му.

Казвам със силен славянски акцент:

— Знаете ли къде намирам хер Бантер? Управителя?

Младежът се извръща към мен.

— Бантер? Отдавна си е тръгнал.

Поклащам ядосано глава.

— Обадил се да дойда поправи течаща тоалетна на трети етаж — казвам и потупвам джобовете си. — Записах име и номер някъде, но трябва се срещне с Бантер.

Младежът свива рамене.

— Бантер е едно голямо лайно. Типично за него, да изчезне, когато има теч в нечия тоалетна. Аз съм в апартамент 212. Не е над мен, нали? Таванът ми може да падне.

— Не — отвръщам. — 347 или нещо такова. Може ли да вляза?

Мъжът кимва разсеяно и се спира при пощенските кутии.

Докато отвори своята, вратата на асансьора вече се затваря зад мен.

Качвам се на третия етаж, излизам и по стълбището отивам до четвъртия.

Намирам апартамент 429 и почуквам. Гледам право в шпионката и потръпвам от вълнение.

— Да? — чувам отвътре онзи непознат глас. — Кой е?

— Водопроводчик, фрау Амзел — отвръщам. — Хер Бантер се обади. Наемателят в апартамент 329 се оплаквал от теч по тавана. Иска да проверя тоалетната.

Дълго мълчание.

После чувам как се плъзва верига и се отваря резе.

Глава 60

— Кой я е обявил за изчезнала? — попита Мати, изучавайки PDF на документ върху бланката на полицейското управление във Франкфурт на Майн.

— Сестра й Илона — отвърна доктор Габриел и потупа частта, в която се посочваше съответната роднина.

Тръпки полазиха Мати.

— Илона също е едно от децата, влезли във „Вайзенхаус 44“ с Крис. Оставила ли е адрес?

— Само номер на мобилен телефон — каза Катарина, която също гледаше документа.

Мати измъкна телефона си и започна да набира. В този миг влезе Том Буркхарт и се насочи към нея.

— Май намерих нещо.

Тя вдигна предупредително пръст — в другия край на линията телефонът на Илона Фрай звънеше. Отговори обаче записан глас, който й каза да остави съобщение и номер, на който Илона да върне обаждането.

— Здравей, Илона, казвам се Мати Енгел, приятелка съм на Крис Шнайдер. С него работим в „Прайвит“, тук, в Берлин. Много ще съм ти благодарна, ако можеш да ми се обадиш. По което и да е време. Денонощно. Моля те, много е важно да говоря с теб.

— Има една Грета Амзел, Мати — каза доктор Габриел, когато колежката му затвори телефона. — Живее край Фалкензее. Дотам са най-много двайсет минути.

Мати си записа набързо адреса и понечи да тръгне към вратата. Буркхарт пак се обади:

— Енгел, казах, че май намерих нещо.

Мати се поколеба и отвърна:

— Ела с мен, ще ми разкажеш по пътя.

Глава 61

Когато скъпата ми стара приятелка Грета Амзел отваря вратата, я виждам с престилка и подушвам миризмата на пържен бекон. Тя оглежда дегизировката ми на водопроводчик и отстъпва встрани.

— По коридора вдясно. Мислите ли, че е спукана тръба?

Свивам рамене, усмихвам се и отговарям весело:

— Кой знае? Аз поглежда, нали?

Миризмата на бекон се стеле край мен, докато вървя по коридор с голи стени. Когато влизам в тоалетната, виждам, че вътре я няма очакваната купчина козметика, лосиони и сапуни.

Грета Амзел живее прост, оскъден живот.

Оставям кутията с инструментите и надявам гумени ръкавици. Поглеждам през рамо — тя ме гледа. Пак се усмихвам.

— Готвите, да? Знам за минута, ако има проблем. Ако не, две минути и ме няма.

Тя се поколебава, после се отдалечава от вратата.

Чакам, докато не чувам тракането на чинии и радиото, бъбрещо за новините. Ровя сред инструментите и вадя плоската отвертка и клипборд с бял лист хартия. Пускам водата от казанчето, скривам отвертката под клипборда и тръгвам към миризмата на пържено.

— Ехо там? — повиквам я любезно.

Грета стои до печката в малка кухня на около два метра от мен. Обръща бекона върху парче кухненска хартия в чиния. Вдига поглед.

— Готов ли сте?

— Да, няма проблем в тоалетната. Сигурно са съседите. — Подавам й клипборда. — Подпишете, че аз съм тук дошъл, за Бантер, да?

Грета пристъпва към мен. И тогава не мога да се сдържа — близостта й ми доставя по-голямо удоволствие, отколкото очаквах, и издавам онзи изщракващ звук в гърлото си.

По лицето й се изписва недоумение, а после пълен потрес.

— Позна ли ме, Грета, хмм? — казвам. — Мина много време, но все пак ме позна.

Парализирана е от страх, но аз съм развълнуван, пускам клипборда и ловко се хвърлям към нея.

Грета грабва тигана и плисва мазнината от бекона по мен. Попарва лицето ми, но това само още повече ме вбесява.

Закрещява, но избивам тигана от ръката й и юмрукът ми с трясък запушва устата й, преди да успее да издаде нещо повече от врясък.

Гледа ме с широко отворени очи и тихичко скимти.

— Помниш, нали, Грета? — прошепвам дрезгаво. — Колко се забавлявахме с теб и майка ти, хмм?

Глава 62

Буркхарт паркира колата на „Прайвит“ малко по-надолу по улицата от кооперацията на Грета Амзел, точно когато възрастен мъж в син гащеризон и с шапка с козирка в същия цвят излезе от входа, понесъл сандъче с инструменти.

Мати набираше номера на Грета Амзел за трети път. Никой не отговаряше. Работникът се качи в тъмносин бус без прозорци.

Мати почти не отчете присъствието му. Премисляше информацията, която й беше съобщил Буркхарт по пътя насам.

Експертът антитерорист не беше открил никакви други документи относно помощната кланица в Аренсфелде. Беше търсил в градските архиви на Берлин и в хранилищата в Аренсфелде, но нямаше нищо повече от това, което вече знаеха.

Хората от района край взривената сграда казали на Буркхарт, че вече са говорили с агентите на Ризи Баумгартен и не знаят нищо за мястото, че според тях е опасно за децата им.

После колегата й се отбил да обядва в едно кафене недалеч от кланицата и се запознал с пенсиониран магазинер и приятелката му.

Магазинерът като малък живял във фермата, която използвала кланицата. Казал, че се управлявала от човек, когото познавал само като Фалк, и го описал като мрачен и заядлив алкохолик.

Фалк имал син, който също работел там. Не можел да си спомни името му, но помнел, че наближавал двайсетте, когато го видял за последно, и бил много умен въпреки ограниченото си образование.

Приятелката на магазинера казала на Буркхарт, че веднъж минала покрай кланицата в края на седемдесетте, късно през нощта, и й се сторило, че чула женски вик, но може да е било и квичене на прасе. Прасетата са умни, казала на следователя, разбират кога се готвят да ги колят. Разказала за случката на покойния си съпруг и той я посъветвал вече да си запушва ушите.

Синият бус потегли.

— Да почукаме на вратата? — попита Буркхарт.

— На правилния адрес сме, нали? — Мати слезе от колата.

Бусът мина покрай тях, дори не го и погледнаха.

Два пъти натиснаха звънеца на апартамента на Грета Амзел, но никой не отговаряше.

— Да се върнем утре — предложи следователят.

В този момент зад тях изникна възрастен господин.

— Кого търсите?

— Грета Амзел — отвърна Мати.

Човекът се огледа.

— Това е колелото й, тук е.

— Не отговаря, като звъним.

— Много от звънците не работят. Но колелото й е тук, значи и тя е тук.

Буркхарт показа значката си от „Прайвит“.

— Може ли да се качим и да звъннем на вратата й?

— Все ми е едно — отвърна старецът и ги пусна.

Качиха се до апартамента на Грета на четвъртия етаж, почукаха, но никой не се обади. Отвътре се долавяше странна миризма, смесица от аромата на бекон и острата воня, която се носи, когато се запалят косми или коса.

— Нещо не е наред — каза Мати.

Буркхарт се съгласи, клекна и отвори вратата с шперц.

Извадили оръжията си, двамата влязоха в коридора. Тук миризмата беше още по-силна, миришеше и на човешки изпражнения.

В банята светеше, седалката на тоалетната беше вдигната. Вентилаторът работеше.

Работеше и този в кухнята, където лежеше трупът на Грета Амзел, проснат по корем.

Ръцете й бяха опърлени, а пръстите — овъглени.

Глава 63

На трийсет метра от вратата Касиано спря, повдигна си топката и прехвърли последния защитник на „Дюселдорф“. С шеметна скорост бразилецът заобиколи изненаданото либеро и шутира отскочилата топка с левия си крак право в горния десен ъгъл на мрежата.

Публиката на стадиона на „Херта“ (Берлин) пощуря. Джак Морган и Даниел Брехт скочиха на крака и заръкопляскаха.

— Трети гол — изграчи Брехт. — Абсолютно превъзходно.

— Нищо чудно, че „Манчестър Юнайтед“ се интересуват от него — съгласи се Морган. — Невероятно добър е.

— Защо тогава ще си рискува кариерата, като се забърква с човек като Павел?

— Точно това ни каза и той, нали помниш? — отвърна шефът му.

— Но в онези шест мача безспорно изглеждаше различно — парира го Брехт. — Просто не беше същият играч.

На терена реферът свири край на срещата. Касиано се затича към съблекалните, плувнал в пот. Усмихваше се и махаше на феновете, които го боготворяха.

Джак известно време го наблюдаваше мълчаливо. Накрая каза:

— Мисля, че говори истината. Не смятам, че би изложил на опасност кариерата си за човек като Павел, но може би Перфекта би го направила.

— Наистина се съблече за него.

— Така е — съгласи се Морган. — Искам пак да говоря с Касиано. И с треньора му. И с генералния мениджър на клуба. Всички заедно. Мислиш ли, че можеш да го уредиш?

— Кога?

— Например сега.

Глава 64

— Хаупткомисар Дитрих? — ПРОИЗНЕСЕ Мати в телефонната слушалка. Стоеше в коридора на апартамента на Грета Амзел.

— Кой се обажда? — долетя плътният, спокоен глас на Дитрих.

— Мати Енгел — отвърна тя. — Станало е още едно убийство.

Последва дълга пауза, после комисарят попита:

— Кой? Къде?

— Приятелка на Крис от детинство. Грета Амзел. Били са заедно в едно сиропиталище край Хале.

Още една дълга пауза.

— И е мъртва?

— Току-що я открихме в апартамента й. Не сме пипали нищо. Мисля, че видяхме убиеца. Правеше се на водопроводчик. Когато пристигнахме, тъкмо си тръгваше.

— Успя ли да го разгледаш?

— Не — призна Мати.

Третата пауза беше най-дълга. На Мати й се стори, че го чу да отпива нещо.

— Обадй се на инспектор Вайгел — произнесе той най-сетне. — Кажи й да доведе криминалистите и трима следователи от Криминална полиция, които да огледат из сградата. Утре към обяд ще видя какво мога да направя.

Мати заекна невярващо.

— Утре ли? Моите уважения, хаупткомисар Дитрих, но мисля, че трябва веднага да дойдете и да чуете какво открихме. Още една приятелка на Крис от детството е изчезнала.

В отговор главният комисар въздъхна тежко, почти мъчително.

— Фрау Енгел, трябва да ви призная, че би било непрофесионално от моя страна да се появя на местопрестъплението в това състояние. Утре сутрин трябва да погреба баща си; в момента съм пиян и ще ставам все по-пиян. Ще трябва да се обадите на Вайгел. Поверих й командването за тази нощ. От отдел „Убийства“ ще й помогнат.

И разговорът прекъсна.

Глава 65

Не мога да спра. Минаха два часа, а аз още треперя като теленце, на път да се превърне в телешко. Не мога да се отърва от миризмата на опърлена плът и бекон. Изгореното от мазнина място на бузата ми пулсира.

Мислите се блъскат в главата ми.

Бях в апартамента на Грета само дванайсет минути.

Оставих вентилацията да работи.

Трябваше да минат дни, преди да открият тялото й.

Но после се появиха Мати Енгел и едрият плешив тип. Оттогава въпросите не ми дават мира: как са намерили Грета? Нали извадих всички досиета от архива. Какво знаят? Какво им е казал Кристоф, преди да тръгне по петите ми?

За първи път от над двайсет и пет години ме обзема мисълта, че маската ми, невидимостта ми може би губят силата си.

След това я пропъждам. Няма да намерят нищо, което да ги отведе до Невидимия.

Но преди всичко съм реалист. Вече ми е съвсем ясно, че времето, с което разполагам, за да изтрия напълно миналото си, е много ограничено. Три други деца са все още в неизвестност.

Само три и ще съм свободен.

Независимо дали ви харесва, приятели мои, изглежда, утре ще е много, много натоварен ден.

Глава 66

Наближаваше единайсет часа, когато Буркхарт зави по улицата на Мати.

Бяха прекарали часове на местопрестъплението, докато инспектор Вайгел, екипът на Криминална полиция и криминалистите описваха тялото и апартамента.

На Вайгел явно не й беше лесно да води разследване дори и за една нощ, но ги изслуша внимателно и си записваше подробно, докато даваха показания.

Мати не скри нищо. Разказа за откраднатите от архивите досиета, за твърдението на Хариат Ледвиг за нещо ужасно, случило се с Крис и приятелите му, както и за изчезването на Илзе Фрай.

Вайгел прилежно си записа всичко и попита:

— Значи според вас няма връзка между починалата и Херман Крюгер?

— Не знам.

С очевидно неудобство Вайгел каза:

— Този следобед шефовете са притиснали хаупткомисаря за убийството на Агнес Крюгер. Смятат, че то е разковничето към всичко това. Дитрих също мисли така.

Буркхарт се намеси:

— Тоест нейното убийство е по-важно от смъртта на една медицинска сестра например?

Вайгел още повече се смути, но кимна и каза, че лично е говорила със секретарката на Херман Крюгер. Успяла да измъкне от нея, че преди пет дни милиардерът споменал, че след седмица заминава по лични дела, а след това чисто и просто изчезнал. Берлинската криминална полиция се опитваше да проследи финансите му с помощта на експерт от разузнаването, но засега и те изглеждали също толкова потайни, колкото и собственикът им.

Каквото и да се беше случило с Грета Амзел, Вайгел смяташе, че официалното разследване ще е съсредоточено върху Крюгер, докато не го открият и оневинят.

— Шестте деца — настоя Мати, докато Буркхарт отбиваше пред блока й, — те са ключът, не Херман Крюгер.

— Съгласен съм. Но добре разбирам как убийството посред бял ден на жена като Агнес Крюгер може да отвлече вниманието.

— Трябва да намерим другите от „Вайзенхаус 44“. Трябва да ги предупредим.

— Габриел каза, че ще остане в офиса, докато не ги открие — каза Буркхарт.

Мати кимна, но се почувства безумно потисната, че за малко не успяха да спасят Грета Амзел. Убиецът беше минал покрай тях и пеша, и с автомобила си!

Сложи ръка на дръжката на вратата, но преди да я натисне, спря и погледна Буркхарт.

— Ял ли си?

— Последно на обяд — призна той.

— Хапва ли ти се нещо домашно?

— Ще готвиш след ден като днешния? — изненада се колегата й.

— Леля ми готви. Когато се прибера толкова късно, само притоплям.

Глава 67

Касиано изрева на португалски, когато видя как жена му оставя палтото си да се свлече на земята във видеото, което Брехт беше заснел на вратата на хотелската стая на Павел.

Голмайсторът на „Херта“ скочи от стола си в конферентната зала на отбора и се впусна с безумни крясъци към вратата.

Брехт сграбчи бразилеца и настойчиво му заговори на родния му език. За секунда на Морган му се стори, че Касиано ще размаже Брехт, но после голмайсторът се успокои и седна обратно на стола си.

— Какво крещеше? — попита Клаус Бремен, генералният мениджър на отбора, който седеше до треньора Зиг Мюлер.

Брехт отвърна:

— Иска мачете, с което да отреже топките на Павел и да ги натика в гърлото на Перфекта, докато не я задуши. Казах му, че това не е добра идея за човек, който е на крачка от Световното първенство.

— Значи твърди, че е нямал представа за това? — попита треньорът. — Нито за залозите?

Брехт зададе въпроса на португалски. Касиано поклати глава.

— Попитай го за мачовете, в които игра ужасно — каза Морган.

След въпроса бразилецът се разкрещя към Морган. Брехт преведе:

— Каза, че вчера ти е обяснил — бил е болен. Не го е направил нарочно и му се иска да те зашлеви, задето говориш подобни неща точно след като е разбрал, че съпругата му се е забавлявала с дъртото руско копеле.

Морган замълча.

Касиано погледна треньора си и избъбри нещо на португалски.

— Ти ми вярваш, нали, Зиг? — преведе Брехт.

Бремен, генералният мениджър, отвърна:

— Не е въпрос на доверие, Касиано. Трябва ни доказателство, че не си замесен.

След превода Касиано отново се разкрещя възмутено:

— Как да го докажа? Съпругата ми е курва, а аз съм жертва на слухове. Как мога да докажа, че съм чист?

— Кажи му да ни даде косъм за експертиза — каза Морган. — В „Прайвит“ ще се погрижим за останалото.

Глава 68

— Мамо! — извика Никлас, когато Мати отвори вратата на апартамента.

Синът й изтича към нея по пижама.

Тя го прегърна и го смъмри:

— Защо си буден толкова късно?

Леля Сесилия се появи зад гърба й, с халат и с ролки на главата.

— Не ме послуша. Не се е спрял, откакто свърши мачът. Искаше да те изчака, за да ти разкаже.

— Касиано беше невероятен — извика тържествуващо Никлас. — Отбеляза три гола. Три!

Буркхарт се показа на вратата с леко неловка физиономия.

Мати се усмихна:

— Никлас, лельо Се, това е хер Буркхарт. И той работи в „Прайвит“.

Леля Сесилия се изчерви, пристегна халата си и се затюхка:

— О, Мати, не знаех, че ще водиш гости!

— Докара ме до къщи и осъзнахме, че умираме от глад.

Тези думи явно освободиха лелята от магията, с която я беше сковало пристигането на Буркхарт, и тя се завтече към кухнята.

— Имам студени наденички, картофени палачинки и домашен ябълков сос. Също и студена бира. Готова съм за минутка!

— Кажи „здравей“, Никлас — Мати остави на земята сина си, който изглеждаше притеснен.

Буркхарт клекна и му подаде ръка.

— Приятно ми е, Никлас.

Момчето се поколеба, но след това пое ръката му.

— Много си голям.

— Знам. И ти ще станеш такъв някой ден.

— И аз ли ще остана без коса?

— Никлас! — сгълча го Мати.

Но следователят просто се засмя:

— Това, че съм плешив, няма нищо общо с това, че съм голям, Никлас. Да си плешив е състояние на духа.

Мати се усмихна. Напрежението от изминалия ден преля в изтощение.

— Трябва да го сложа да си легне.

— Разбира се — каза Буркхарт. — Може би ще е по-добре да тръгвам?

— Не, не, леля ми няма да го преживее. За нея, ако човек стои гладен, се извършва огромна несправедливост.

— Това го чух! — извика леля Сесилия от кухнята.

Мати сложи ръка на рамото на Никлас:

— Кажи „лека нощ“!

— Лека нощ, хер Буркхарт — послушно каза детето.

— Можеш да ми викаш Том.

Момчето се усмихна, хвана майка си за ръка и се прибра в стаята си. Легна си и Мати го зави.

Синът й попита:

— С Том ще хванете ли човека, който е убил Крис?

— Категорично. Време е за сън, мъничето ми — целуна го по челото майка му.

— Том каза, че ще стана голям.

— Точно така.

На вратата я спря поредният въпрос:

— Мамо?

— Да?

— Нали няма да те убият, докато се опитваш да откриеш кой го е направил?

Обърна се, спусна се към него и го прегърна.

— Не. Ще съм в пълна безопасност тук с теб, докато станеш голям колкото Буркхарт.

Никлас я прегърна с всички сили.

— Обичам те, мамо.

Очите на Мати се наляха със сълзи.

— И аз те обичам, Ники. Повече, отколкото можеш да си представиш.

Глава 69

Приятели, скъпи съграждани берлинчани, още няма шест сутринта, а аз вече пътувам с моя „Мерцедес“ ML500. Чака ме дълъг път — четири часа и половина до Франкфурт на Майн, ако движението по магистралата е в моя полза.

Има ли по-подходящо време да чуеш някоя история от дългото пътуване? Признавам, че обожавам аудиокнигите, а вие?

Отпуснете се на стола и слушайте внимателно:

Както вече споменах веднъж, две години след падането на Стената и доста време след операциите в Африка, след едномесечно издирване открих кучката, дала ми живот.

Живееше в заспалото селце Биденкопф близо до природен парк „Ротхаргебирге“ в западната част на Централна Германия.

Знаете ли го?

Няма значение. Важното е, че майка ми живееше сама в къщичка в покрайнините на село, към което смело настъпваше гората.

В една хладна и тъмна ноемврийска нощ почуках на вратата й.

— Кой е? — дочух треперлив глас.

— Аз съм, майко — казах и повторих името, което ми бе дала при раждането.

След кратко колебание дървената врата бавно се отвори и разкри стара, немощна жена, която едва познах.

Държеше стар пистолет „Люгер“ и го насочи подозрително към мен.

— Кой си ти? — попита.

— Любител на маските, майко — казах и издадох онзи цъкащ звук в гърлото си. — Най-много харесвам онази от „Дон Жуан“.

Очите й се разшириха, зяпна невярващо и бавно свали пистолета.

— Наистина ли си ти?

— Разбира се — отвърнах. — Пазиш ли още старата маска „Папиркратлер“?

— Казаха ми, че си умрял в затвора „Хоеншонхаузен“ — извика и се хвърли към мен с ридание.

Прегърнах я като примерен любещ син.

— И на мен ми казаха, че си умряла там.

Тя се отдръпна ужасена.

— Не!

— Да.

— Но на мен ми казаха, че ще ти предадат, че съм заминала на Запад.

— Казаха много неща — отвърнах. — На нищо не повярвах.

— И аз не трябваше да вярвам. Влез! Влез на топло!

Надлежно се усмихнах на майчинската грижа, последвах я вътре и затворих вратата след себе си.

Дневната на майка ми беше просто помещение с тапициран фотьойл за четене, лампа и запалена печка на дърва. Нямаше никакви снимки, което още повече улесни мисията ми.

Тя отново ме гледаше с радост и почуда.

— Не можах да те позная.

— Много време мина — казах.

— Баща ти е мъртъв, нали? — смутено попита тя.

— От пет години.

— Чух — каза и на лицето й се изписа болка. — Но явно всичко отминава — продължи, преглътна и ме погледна умолително. — Прощаваш ли ми?

Не можах да овладея реакцията си.

Дясната ми ръка сама се стрелна напред и сграбчи скъпата ми майка за гърлото. Вдигнах я да виси във въздуха с изцъклени очи, бореща се за глътка въздух.

— Всъщност, майко — казах, — откровено мога да заявя, че никога, никога няма да ти простя, задето ме изостави.

Глава 70

Фирменият самолет НА „Прайвит“ беше елегантен „Гълфстрийм“ G650, върховото постижение в бизнес авиацията. В девет и четирийсет и пет колесникът му се спусна преди приземяването на летището във Франкфурт на Майн.

Мати допи кафето си и подаде чашата на стюарда, после хвърли поглед към първата страница на „Берлинер Моргенпост“. Вестникът беше пълен със статии за убийството на Агнес Крюгер и изчезването на Херман Крюгер.

Берлинската криминална полиция изпълняваше заповед за обиск на офисите му и всички известни на полицията негови жилища в града. Цената на акциите на „Крюгер Индъстрис“ беше паднала на чуждестранните борси. В същото време Оле Ларшон, шведският финансист, внесъл документи, според които делът му в „Крюгер Индъстрис“ се увеличил от пет на десет процента.

Мати тръсна объркано глава, докато се опитваше да нареди пъзела. Дали Крюгер беше замесен? Дали не е познавал Крис като дете отнякъде? Крюгер е роден в Източна Германия, нали?

Обърна се към Буркхарт. Специалистът по антитероризъм седеше в бежовото кожено кресло срещу нея, затворил очи. Голямата му бръсната глава беше клюмнала надясно, дишаше бавно и равномерно.

Мати реши, че може би е подценила Буркхарт. След като миналата вечер приспа Никлас, влезе в кухнята и завари засмяната леля Сесилия и усмихнатия Буркхарт, седнал на масата пред чиния с наденички и картофени палачинки.

— Забавен е — каза леля й.

— А тя е страхотна готвачка — отбеляза Буркхарт и отпи от бирата си.

— Знам — Мати взе чинията и чашата си.

Говориха си и ядоха близо час. Буркхарт беше забавен по някакъв леко саркастичен начин и тя приписа това негово качество на заниманията му отпреди да се присъедини към „Прайвит Берлин“.

Когато се нахрани, той два пъти благодари на леля Сесилия, после Мати го изпрати до вратата.

— Най-вкусната ми вечеря от много време насам — каза той. — Благодаря!

— Няма за какво.

Мъжът се усмихна и попита:

— Ще се видим утре на срещата, нали, Енгел?

— Викай ми Мати. Ще дойда — обеща и затвори вратата.

Буркхарт наистина беше добър човек. Но тя не мислеше за него, когато си лягаше. Докато потъваше в сън, пред очите й бяха само Крис и Грета Амзел, тръгнали към „Вайзенхаус 44“.

Телефонът й иззвъня в шест и двайсет сутринта, по-малко от шест ча̀са, след като си легна. Доктор Габриел беше намерил още един сирак. Истинското му име беше Артур Бекер, променил го на Артур Йегер. Работеше като инженер за BMW в Мюнхен.

Мати се обади на охраната в BMW, за да получи телефона на Йегер, но оттам я уведомиха, че е заминал за Международното автомобилно изложение във Франкфурт на Майн, а компанията имала политика да не разкрива номерата на лични мобилни телефони. Мати настоя, че Йегер може да е в опасност, и дежурният охранител склони.

Веднага набра номера. Йегер отговори уморено. Тя се идентифицира и попита дали истинското му име е Артур Бекер.

Последва пауза.

— Не знам за кого говорите. Името ми е Йегер.

— Моля ви, господине, опитвам се да ви предупредя…

Артур почти й изкрещя:

— Не познавам никакъв Артур Бекер!

— Мисля, че го познавате, както и другите сираци — настоя тя. — Всички сте в…

— Това е много противна шега — тросна се той и затвори.

Мати пробва да му се обади още няколко пъти, но се свързваше само с гласовата му поща. Остави подробно съобщение, в което описваше случилото се с Грета Амзел и го молеше да й се обади. После ядосано се обади на Морган, който я посъветва да отиде във Франкфурт със самолета.

Накрая звънна на Буркхарт, за да я чака на терминала за частни самолети.

Пресегна се и го потупа по рамото. Той се стресна и рязко се събуди.

— Кацаме — уведоми го тя.

Буркхарт се прозина.

— Благодаря. На какво разстояние е изложението?

— Най-много петнайсет минути с кола — каза Мати точно когато самолетът докосна пистата.

Мъжът изправи гръб в креслото си, съвсем делово погледна часовника си и се намръщи.

— Да се надяваме, че ще стигнем навреме.

Глава 71

Хаупткомисар Ханс Дитрих вървеше след шестимата възрастни мъже, които носеха праха на полковника. Стъпваше тежко в мократа трева към зеещия гроб във „Фридрихсфелде“, централното гробище за район Лихтенберг в Източен Берлин. Главата му пулсираше от огромните количества водка, които беше погълнал предната нощ в опит да приспи ума си, за да не се удави в тъмното, затлачено мочурище, което представляваше за него баща му.

Не подейства.

Пиянските мисли на Дитрих не бяха насочени към това, което трябваше — например кланицата или Кристоф Шнайдер, Агнес Крюгер, а сега и онази Амзел. Вместо това потъна в спомени за полковника и безмилостния начин, по който го беше отгледал.

Така, с ужасния си махмурлук и колеблива крачка, главният комисар все още си припомняше студените и често необяснимо жестоки постъпки на баща му в детството си.

Дитрих беше на петдесет и две години. От малък се опитваше да разбере полковника. Но докато гледаше как възрастните мъже наблюдават спускането на урната в гроба, отново си даде сметка, че нито може да си обясни действията на баща си, нито да се примири с тях.

Полковникът беше мъртъв и скоро щеше да бъде погребан, но комисарят потръпна при мисълта, че заплахата, която баща му носеше със себе си, може никога да не умре.

Зяпаше вяло мъжете на мястото, където завинаги щеше да почива баща му. Всички бяха 70–80-годишни, със строги сиви костюми, тъмни шлифери и шапки.

Нямаше свещеник. Иначе полковникът можеше да се надигне гневно от гроба.

Но единият от мъжете, едър, с влажни очи и спукани капиляри по носа, накрая пристъпи напред и произнесе кратка реч:

— Конрад беше сред последните от своя вид. Смятам, че е съвсем подходящо последното му земно обиталище да е редом с великите.

Дитрих се загледа в една кръгла тухлена стена, превзета от лози. Знаеше, че в нея са зазидани множество урни. Висок, прав каменен къс, издялан като старинен надгробен камък, стърчеше в центъра на дворчето, заградено от стената. Около него бяха гробовете на Карл Либкнехт, Роза Люксембург, Вилхелм Пик и други седмина титани на немското комунистическо движение.

„Героите на баща ми“, помисли си с горчивина Дитрих. Толкова близо и в същото време толкова далеч.

Отмести поглед към оплаквачите на баща му. Гледаха го в очакване и се усети, че едрият мъж е млъкнал.

Не каза нищо. Направи две крачки напред, взе шепа влажна черна пръст, помисли дали да не я запрати, но после я изсипа върху урната. Отстъпи назад. Знаеше, че ръката му е кална, но не го беше грижа.

Един по един носачите на урната хвърлиха пръст в гроба и стиснаха ръката на Дитрих, като така я изцапаха още повече.

Последният опечален, едрият мъж, каза:

— Приемете съболезнованията на вътрешния комитет, хаупткомисар. Баща ви беше високо ценен наш член.

Дитрих кимна безизразно.

— Благодаря ти, Вили.

Мъжът се поколеба, после се стегна.

— Предполагам, че изпитваш облекчение сега, след като баща ти вече го няма.

Дитрих се пребори с гаденето, надигащо се в стомаха му, и отвърна:

— Всъщност се чувствам прокълнат от него, от всички вас. Няма да съм свободен, докато не разбера, че всички сте мъртви и тайните ви до една са погребани заедно с вас.

Глава 72

Малко след десет часа сутринта влизам с мерцедеса в паркинг в северозападния край на Международното автомобилно изложение — най-голямото в света. Лъскави екзотични коли задръстват паркинга и изведнъж се превръщам в щастлив човек. Обожавам автомобилите. Те са едно от възможно най-добрите прикрития.

В подходящата кола, приятели мои, човек може да е всеки, не сте ли съгласни?

Паркирам и разглеждам снимка на Артур Йегер, свалена от интернет, и си мисля за услужливата секретарка, която ми каза къде да намеря инженера.

Хвърлям поглед към огледалото, за да проверя грима, с който изглеждам плешив и много по-възрастен. Закопчавам синьото си яке и върху него обличам друго с лого на „Астън Мартин“.

Нахлупвам и шапка с козирка в тон.

Спирам за момент и се заставям да дишам дълбоко и бавно.

Знам какъв ужасен риск поемам.

Не ми е присъщо. Предпочитам шансът да е на моя страна. Но нямам друг избор.

Вадя пистолета и заглушителя изпод седалката и плъзвам оръжието в кобура под якето.

Отварям вратата и се правя, че много ме боли, докато излизам. Тазобедрената ми става не е наред и имам артрит, поне днес.

Отправям се към входа на изложбената зала и си мисля, че ако съм толкова хладнокръвен и смъртоносен, колкото ме е учил баща ми, може да изляза от Франкфурт дори по-невидим от преди.

Глава 73

Таксито от летището остави Мати и Буркхарт пред двете кули с различна височина, наречени „Кастор“ и „Полукс“, които се извисяват на входа на Франкфуртския панаир. Платиха входната такса и влязоха в обширен комплекс от гигантски зали, свързани с подвижни пътеки и ескалатори.

Беше предпоследният ден от изложението, но все още беше претъпкано. С помощта на карта се отправиха към мястото, отредено на BMW в първа зала, и започнаха да търсят Артур Йегер по снимката, която Габриел беше изпратил на телефоните им.

Мати го забеляза на една сцена до красива жена във вечерна рокля. С микрофон в ръка описваше тънкостите в детайлите на лъскавата спортна кола, която се въртеше на платформата зад него.

Проправи си път през тълпата до сцената. В огромната зала беше шумно и врявата заглушаваше ентусиазираното обяснение на Йегер, затова тя не чу каква беше причината инженерът внезапно да потрепери, да изпусне микрофона и да се свлече на земята.

Но когато Йегер падна на сцената, тя видя тънката струйка кръв, която се стече от устните му.

— Стрелец! — изрева Буркхарт. — Всички залегнете!

Хаосът се превърна в истински ад, хората около сцената на BMW крещяха, хвърляха се на земята или се втурваха към изхода.

Мати извади пистолета си, докато пресмяташе приблизително ъгъла, от който навярно беше застрелян Йегер. Погледът й се плъзна по траекторията и сред бягащите забеляза възрастен мъж с червено яке, който се отдалечаваше с накуцване, но бързо.

— Онзи с червеното яке! — извика към Буркхарт.

Мъжът ги чу. Запроправя си път през суматохата с удивителна сила и ловкост.

Но Буркхарт беше като носорог на стероиди. Разпръскваше хората на всички страни, сякаш бяха парцалени кукли, а Мати тичаше след него.

Убиецът потъна в претъпкан коридор. След десет секунди Буркхарт и Мати изскочиха от същите врати и зашариха с поглед из тълпата, до която вече достигаше паниката от вътрешността на залата с всички, които излизаха и разказваха за стрелбата.

Старецът беше изчезнал.

Или не?

Мати видя червено яке на пода.

— Сменил си е якето — извика на Буркхарт.

Изведнъж откъм западния вход на конферентната зала се чуха викове и изстрел.

Глава 74

Един охранител се беше изпречил пред убиеца и беше получил куршум в гърдите от упор, а оръжието му произведе изстрел при падането.

Навън мъж със синьо яке и черна шапка лавираше през тълпата и тичаше към „Брюселер Щрасе“. Буркхарт се понесе след него с мощен спринт, а Мати се мъчеше да не изостава.

Когато стигнаха входа, убиецът вече беше измъкнал шофьора на едно „Мазерати“ от колата, цапардосал го с дръжката на пистолета и седнал зад волана. Спортната кола се отдалечаваше със свирещи гуми, когато дотичаха на тротоара. Отново заваля.

Продължавайки да тича, Буркхарт размаха значката си пред слисан човек до червено BMW купе.

— Повикайте Криминалната полиция! — извика и изтръгна ключовете от ръката му.

— Хей! — изкрещя мъжът. — Не е моя! Не можете…

— Съобщете, че автомобилът е конфискуван от „Прайвит Берлин“, а мазератито е откраднато от убиец! — нареди следователят и скочи на шофьорското място. — Уби двама души!

Мати вече беше на съседната седалка и си закопчаваше колана.

— Има преднина.

— Освен това и колата му е по-мощна — Буркхарт включи рязко на скорост и отпусна съединителя на спортния автомобил. — Но не може да кара като мен!

Понесоха се с писък на гуми след мазератито, което със занасяне бе завило обратно и се движеше на изток към „Ослоер Щрасе“. Убиецът мина точно покрай тях. Погледна през прозореца право в очите им.

Плешив. Тъмни очила. Мустак. Трудна за определяне възраст.

Докато те обръщаха, той вече бе свил по „Ослоер Щрасе“. Последваха го с пълна скорост през поредица от десни завои, така че обиколиха територията на панаира, минаха на червено и излязоха на път номер 44 на запад. Мазератито бе на около четиристотин метра пред тях, когато пое по изхода към магистрала 648.

Поради завидните умения на Буркхарт зад волана убиецът не можа да се откъсне много напред през целия път до връзката с магистрала 5. Мазератито се отправи на север.

— Обади се в Криминалната полиция — обърна се Буркхарт към Мати. — Кажи да пратят хеликоптер и им дай позицията му.

Точно в този момент небето сякаш се продъни, заизлива се дъжд като из ведро, чистачките не успяваха да се справят с пороя, навяван от силния вятър, но въпреки това Буркхарт не намали. Сякаш караше на сляпо по трилентовата магистрала, задминаваше коли, все едно денят беше ясен и слънчев.

Примрялата от ужас Мати не можеше да откъсне очи от размазания път.

— Обади им се! — извика Буркхарт.

— Намали и ще се обадя! — изкрещя в отговор тя.

— Ако намаля, ще го изпуснем!

— Дори не виждаме къде е!

— Виждам стоповете, когато засича хората!

Мати се беше вкопчила в седалката си, но Буркхарт все повече скъсяваше дистанцията. Чу се как казва на Никлас, че няма да загине, докато търси убиеца на Крис.

За секунда, северно от улица „Роза Люксембург“, на Мати й се стори, че Буркхарт най-накрая ще настигне мазератито.

Но убиецът направи нещо абсолютно откачено. Дъждът понамаля, колкото да види как автомобилът ускори след изхода към Бад Хомбург. Колата прелетя по моста, Буркхарт скъсяваше дистанцията. Убиецът явно дръпна ръчната спирачка малко преди изхода за автомобилите, които се отбиваха от магистрала 661 и поемаха по А5 на север. На мократа настилка мазератито поднесе и се завъртя на 180 градуса, след което с рев нахлу в изхода на магистралата.

Очите на Мати се разшириха от изненада и тя ахна.

— Той влезе в насрещното!

Глава 75

Приятели, съграждани берлинчани, смятам, че ускоряването право към потока коли, идващ от магистрала 661, е най-добрият ход, който някога съм предприемал.

Невероятно колко е лесно да накараш автомобилите да ти правят път, когато се носиш право към тях, съвсем подготвен да умреш.

Една „Ланча“, в панически опит да избяга, завива рязко вдясно, удря се в парапета и се преобръща. Лицето на шофьора е толкова ужасено, че избухвам в смях. Не съм се забавлявал така от години.

Още по-весело ми става, когато виждам в огледалото, че червеното BMW, което ме преследваше, не се реши да направи моята каскада. Действайте неочаквано, приятели. Това винаги се отплаща.

В края на отбивката свалям предавката, правя рязък завой на 180 градуса и натискам газта.

Пътят към Бад Хомбург е неочаквано безлюден. Продължавам да хвърлям по едно око към огледалото за обратно виждане, докато минавам през градчето, но няма и следа от червената кола. Изпуснаха отбивката. Следващият изход е на осем километра оттук. Скоро няма да се появят.

Все пак знам, че мазератито е кола, която бие на очи, и трябва да се отърва от нея възможно най-бързо.

Десет минути по-късно навлизам дълбоко в оградена с дървета алея в природния парк „Хохтаунус“, северозападно от Бад Хомбург. Знаете ли го?

Няма значение.

Знайте само, че нямам време за губене. Скоро тук ще загъмжи от полицаи, а трябва да измина немалък път.

Паркирам в най-тъмното кътче, което намирам, избърсвам волана и вратата, излизам и поемам на северозапад през окъпаната от дъжда гора.

Без да спирам ход, свалям изкуствената кожа от черепа си, изкуствения нос и мустака. Намирам поточе и с кал и студена вода отмивам грима от лицето си. Захвърлям синьото яке и продължавам под дъжда. В главата ми цари пълна бъркотия.

Пред погледа ми непрекъснато изниква лицето на ужасения шофьор, докато колата му се преобръщаше.

Не мога да се сдържа, приятели.

Спирам сам сред гората, размахвам юмруци към ревливото небе и избухвам в смях.

Скоро съм в истерия, паднал на колене.

Успях. Още двама и ще съм готов. Никой никога няма да узнае кой съм и какво съм направил.

Някои може да подозират.

Други може да правят догадки.

Но докато се изправям на крака и продължавам на северозапад, към гарата на селцето Фридрихсдорф, съм по-сигурен от всякога, че човекът, който бях, никога няма да бъде свързан с човека, в когото се превърнах.

Глава 76

— Къде го видя за последно? — изкрещя Букхарт, докато фучаха на север към следващия изход.

Мати се извърна в седалката си, все още в шок.

— Енгел? — подкани я следователят.

Тя примигна и посочи:

— Излезе от пътя ето там.

— Бад Хомбург — каза Буркхарт.

Но след като изминаха оставащите 25 километра и стигнаха до спящото селце с неговите къщи със сиви гладки стени, знаеха, че шансът им да настигнат мазератито е почти нулев. Можеше да е поело във всяка една посока.

Буркхарт стовари юмрук върху волана.

Мати се чувстваше по същия начин. Бяха стигнали толкова близо, но не успяха да спасят нито Артур Йегер, нито охранителя, не успяха и да предотвратят нараняванията от катастрофите. Убиецът отново ги беше надхитрил и тя започваше да се страхува, че никога няма да го спрат.

— Да се връщаме — предложи Буркхарт. — Ще отидем в полицията и ще докладваме.

Мати понечи да се съгласи, но нещо прещрака в мозъка й.

— Не, почакай! — бръкна да извади мобилния си телефон. — Отбий някъде.

Набра номера на доктор Габриел и той вдигна почти веднага. Без предисловия тя попита:

— Откъде е Илзе Фрай? Изчезналата жена?

— От Бад Хомбург — отвърна той.

— Имаш ли й адреса?

Каза й да изчака и след миг й го издиктува.

— Какво става? Къде сте?

— В Бад Хомбург — отговори тя и затвори. Погледна Буркхарт. — Илзе Фрай живее на около километър оттук. Убиецът познава района. Затова сви насам.

Колегата й запали колата.

След шест минути минаха покрай скромна къща близнак в покрайнините на града, на границата с фермерските земи. Дъждът бе отслабнал до ръмеж и в далечината се носеше вой на сирени.

Буркхарт паркира червеното BMW на алеята, за да не привлича вниманието на полицията. Почукаха на задната врата.

Мина известно време и тъкмо се канеха да почукат пак, когато на прозореца се появи симпатична руса жена, около трийсетгодишна, и ги огледа подозрително, преди да открехне вратата, без да маха веригата.

— Да?

Мати показа значката си.

— Ние сме от „Прайвит Берлин“ и…

Ръцете на жената се стрелнаха към гърлото й и тя извика:

— Крис ли ви изпраща? Открил е Илзе?

Глава 77

— Мъртъв? — промълви Тина Хановер двайсет минути по-късно. — И Илзе ли е мъртва?

Седяха на масичка в скромно обзаведената кухня и пиеха кафето, което жената им беше сварила.

Пред погледа на Мати за миг се появи трупът на жената, проснат до тялото на Крис.

— Не сме сигурни. Останките не са анализирани, но до него имаше тяло на жена.

Съквартирантката на Илзе Фрай се сви, по бузите й потекоха сълзи.

— Горката Илзе. С право се страхуваше. Казах на Крис, че я беше страх и трябва да бъде внимателен. Сигурно аз…

Захапа кокалчетата си и се извърна настрани.

— Защо се е страхувала? — попита Буркхарт. — И защо Крис е дошъл при вас?

Тина Хановер изпъшка и избърса очи с ръкав.

— Дойде, защото лудата сестра на Илзе, Илона, го помоли. Той каза, че всички били приятели от детинство.

Мати веднага сглоби картинката. Илона Фрай сигурно е тайнствената жена, дошла при Крис седмица преди изчезването му.

— Започнете отначало — настоя Буркхарт.

В следващия половин час Тина Хановер разказваше как преди около две седмици Илзе Фрай се прибрала от работа, невероятно разстроена. Но отказала да обясни на съквартирантката си какво се е случило.

Още по-странното било, че си влязла право в стаята и звъннала на сестра си в Берлин, нещо много необичайно. Според Тина Хановер Илона Фрай била трън в очите на Илзе — пристрастена към метадон, диагностицирана с шизофрения. Цял живот постъпвала в различни психиатрични клиники и постоянно врънкала сестра си за пари.

— Как разбрахте, че Илзе се обажда на Илона? — поинтересува се Буркхарт.

Жената се изчерви и се размърда неспокойно на стола си.

— Ами… аз… такова… — започна тя, после избъбри с отбранителен тон: — Подслушвах на вратата. Беше толкова разстроена, че не можах да се сдържа.

— И за какво е говорила със сестра си? — намеси се Мати.

Съквартирантката на Илзе отново се намести нервно, преди да отговори:

— Не успях да чуя всичко, защото вратите са много дебели. Но схванах смисъла. Била разпознала човек от миналото си. Нарече го Фалк и звучеше така, сякаш се ужасява от него. Ужасена до смърт.

— Фалк? — прекъсна я Буркхарт. — Сигурна ли сте?

Тина кимна, а Мати погледна колегата си озадачено. Той обясни:

— Човекът, който ръководил кланицата, се нарича Фалк.

— Но той не би могъл… — започна Мати и изведнъж си спомни. — Имал е син.

— Имал е син — кимна утвърдително следователят.

За пръв път, откакто научи за изчезването на Крис, Мати почувства, че са на прав път по следите на убиеца.

— Разказахте ли това на Крис?

Жената кимна.

— Явно знаеше кой е Фалк.

— Защо, какво ви каза? — настоя Мати.

— Да каже ли? Нищо не е казвал. Но си личеше от езика на тялото му. Познаваше го.

В стаята се възцари мълчание, после Буркхарт се обади:

— Къде отиде Крис, като си тръгна оттук? В адвокатската кантора на Илзе?

— Кантората ли? — изненада се Тина. — Не.

— Нали казахте, че тя е разпознала Фалк на работа — обърка се Мати. — Бил е клиент на кантората? Видяла го е в съда?

— Не, не — прекъсна я Тина и се изчерви. — Илзе… тя… — Жената отново зае отбранителна позиция. — Напусна кантората преди година и половина, когато разбра, че може да изкарва повече пари за два пъти по-малко време в клуб „Рай ФКК“ в северната част на града. Беше лицензирана, професионална секс жрица.

Глава 78

Клуб „Рай ФКК“ се намираше на огромен, безупречно поддържан парцел сред земеделските площи северно от Бад Хомбург. Комплексът бе обграден от дървета и бяла стена. Въпреки лошото време на паркинга имаше петнайсет-двайсет скъпи автомобила, както и постоянен поток от таксита.

Мати и Буркхарт минаха по циментовата пътека покрай градини, осеяни с бледи гръцки статуи на голи мъже и жени в еротични пози. Стигнаха бяла сграда с колони и портик над величествен вход.

— Малко прекалено, не смяташ ли? — прокашля се от неудобство следователката, когато двама мъже излязоха от сградата, минаха покрай тях и я огледаха.

— Казах ти да останеш в колата — отбеляза Буркхарт.

Телефонът на Мати иззвъня и тя вдигна.

— Откраднали сте кола? — изкрещя в ухото й Катарина Дорук.

Мати се смръщи и дръпна телефона от ухото си, преди да отговори:

— Преследвахме убиеца на Крис. Щеше да се измъкне.

— Не сте от полицията! — викаше Катарина. — Нямате право да конфискувате автомобили! В Криминалната полиция на Франкфурт направо са бесни! Търсят ви за разпит и…

Мати изключи телефона.

— Ще се разправям с нея по-късно.

— Когато се поуспокои — съгласи се Буркхарт.

Минаха през дървените порти, резбовани с интимни сцени от „Кама Сутра“, и се озоваха в изненадващо малко и практично фоайе. Отнякъде се дочуваше силна дискомузика.

Две по-възрастни жени седяха зад нещо като рецепция в единия край. На рафтовете зад тях имаше сгънати хавлии и халати. Измериха с поглед Буркхарт, след това Мати, после се спогледаха.

Едната се усмихна съучастнически.

Другата сви рамене и каза:

— Входът е 65 евро. Можете да ползвате помещенията, в цената влизат вечеря, кафе и безалкохолни напитки. Момичетата се плащат допълнително. Половин час стандартен секс струва 50 евро. Оралната любов също е 50 евро. 100 евро за трийсет минути анални удоволствия.

Докато говореше, жената се подхилваше към Мати, която реши да не реагира дори когато й каза:

— Искаш да забавляват и теб ли, скъпа? Ще трябва да се пазариш с тях.

Глава 79

Мати извади значката си.

Жената на рецепцията се стегна.

— Бизнесът ни е законен.

— Не сме от полицията — изръмжа Буркхарт. — Следователи сме от „Прайвит Берлин“.

— Разследваме изчезването на една от вашите труженички, Илзе Фрай, и убийството на мъж, за когото смятаме, че е дошъл да я търси тук миналия вторник — добави Мати.

— Не знам… — започна едната.

— Спомням си го — прекъсна я другата. — Плати си входа, говори с няколко момичета и си тръгна много бързо.

— Знаете ли с кого е говорил?

— Не. Но влезте вътре и потърсете Мишел. Тя знае всичко.

Буркхарт и Мати тръгнаха към вратите за помещенията.

— Не! Правилата са си правила — каза жената и подаде халат на Мати и хавлия на Буркхарт. — Ако искате да се разходите из рая, плащате и сваляте градските си дрехи.

Мати понечи да възрази, но Буркхарт я изпревари:

— Приемате ли „Виза“?

— Разбира се — изкиска се жената.

Малко по-късно двамата влязоха в Т-образен коридор, знаци упътваха към мъжките и дамските гардеробни.

Мати скоро се озова в празно и учудващо чисто помещение с шкафчета, неотстъпващо на това във фитнес залата й. Поколеба се за миг, после свали дънките и блузата и ги окачи в шкафчето заедно с пистолета и кобура. Облече халата, който й беше голям и се наложи да го пристегне с колан на кръста. Нахлузи дезинфекцирани гумени сандали и се отправи към стълбището в другия край на съблекалнята със стрелка и думата „Спа“.

След като изкачи стълбите, се озова в голяма зала с басейни и джакузита, а навсякъде растяха екзотични цветя. Красиви голи жени се разхождаха наоколо и плуваха в басейните.

Десетина мъже само по хавлия около кръста си се мотаеха и оглеждаха оценяващо жените. Единият беше Буркхарт. Стоеше до ваза с орхидеи, всъщност зад нея. Хавлията, която му бяха дали, едва стигаше за исполинското му телосложение, беше стиснал с всички сили краищата й.

Мати не можа да се сдържи и избухна в смях.

— Да не се подхлъзнеш — подхвърли.

— Щеше да е далеч по-лесно, ако беше останала в колата! — просъска той.

— И да пропусна такова шоу?

Приближи висока блондинка с едър естествен бюст. Прокара рубинения си маникюр по гърдите на Буркхарт, погледна Мати и попита с унгарски акцент:

— И останалото ли му е толкова голямо?

Мати потисна усмивката си.

— Нямам представа.

Очите на жената блеснаха.

— Първа среща и си се съгласила да дойдете в „Рай“? Явно си много секси, момиче. Е, искате ли да купонясвате с Мишел?

Глава 80

Приятели мои, съграждани берлинчани, при скорост 130 километра в час би трябвало да стигна у дома, в моя град на белезите, тъкмо навреме за среща в късния следобед, която не мога да си позволя да пропусна.

Прозявам се. Докато стигна до гарата и се върна до автомобилното изложение, мина повече от час и половина. Но мерцедесът бе точно където го оставих, на сигурно място, далеч от очите на полицията, която със сигурност тършуваше из зала номер едно.

Оттогава шофирам и признавам, че съм уморен.

Би трябвало да отбия и да подремна, приятели.

Но има още толкова много неща за вършене, преди дори да си помисля за почивка.

Затова бъркам в жабката и вадя шишенце с амфетамини. Взимам две таблетки, след кратък размисъл гълтам още една.

Пускам радиото и слушам описание на убийството на Артур Йегер и преследването по магистралата. Открили са мазератито и вземат проби за ДНК от него.

Това не ме притеснява. В колата няма нищо, което да свържат с мен.

Амфетамините започват да действат и хвърлям поглед към папката на седалката до мен. Отварям я и отгръщам на снимката на Артур и майка му, взета от досието му в архива. Под нея има снимка на две момиченца, едното на девет години, другото на шест. Прегръщат се.

Илона и Илзе.

Опитах всеки номер, който знам, за да накарам Илзе да ми каже къде живее Илона. Но тя не поддаде чак до самия край. Каза единствено, че заради мен Илона има психическо заболяване и е пристрастена към метадон.

И тогава ме осенява една мисъл.

Пристрастена към метадон.

Това означава, че е регистрирана. Означава, че посещава клиника.

Може да бъде намерена.

Може да умре тази вечер, ако имам късмет, а заедно с нея и почти всички мои тайни.

Илона Фрай? Унасям се в мисли. Илона?

Поглеждам снимката.

Ама че име са ти дали. Илона. А какво ли е било истинското ти име?

Няма значение. Бих те познал, както и да са те нарекли. Толкова много приличаше на по-малката си сестра, нищо общо с майка си.

Глава 81

Мишел се носеше елегантно по коридор с врати от двете страни, Буркхарт и Мати я следваха.

— Къде отиваме? — попита неловко Мати.

— Да говорим с Женевиев — отвърна Мишел и зави зад един ъгъл.

Мати я последва неохотно, рамо до рамо с Буркхарт, все още стиснал здраво хавлията си. До стената, между вратите, бяха разположени позлатени канапета с тъмнолилава кадифена тапицерия. На едното лежеше мъж със затворени очи, в скута му главата на жената пред него се движеше напред-назад.

— Правят го пред всички? — рязко прошепна Мати.

— Имам други представи за забавление — изломоти Буркхарт.

Мишел вече беше стигнала до последната врата вдясно. Почука силно и извика:

— Женевиев, аз съм, Мишел. Прекъсни каквото правиш и кажи на клиента си, че няма да бъде таксуван за изминалото време.

След миг на вратата се появи раздразнен италианец и започна да се кара на Мишел за намесата. Буркхарт пристъпи напред, извисяващ се поне една глава над мъжа, и му каза да си обира крушите. Клиентът се поколеба, но после си тръгна бесен, без да прекъсва гневната тирада на италиански.

На прага застана Женевиев, млада красавица от Гваделупа с гладка какаова кожа и дълга, чуплива коса.

— Назад съм със 150 евро — оплака се тя.

— Ще ви компенсираме за изгубеното време — обеща Мати.

Красавицата присви очи и я измери с поглед.

— Кои сте вие?

— По-добре да влезем — намеси се Мишел.

Женевиев сви рамене и влезе в малката стая, заета почти изцяло от едно легло. Стените и таванът бяха огледални. Двете голи жени, Буркхарт и Мати се отразяваха от всевъзможни ъгли.

Мишел представи следователите от „Прайвит“ и каза на Женевиев, че са дошли, за да разберат какво се е случило с Илзе Фрай и Крис Шнайдер. Неохотно, колежката й се съгласи да говори.

Тя потвърди голяма част от думите на Тина Хановер, но с повече подробности. Сподели, че е била в съблекалнята преди две седмици, когато Илзе се втурнала вътре, разтреперана и обляна в сълзи. Споделила, че дочула клиент, който говорил с едно от момичетата във фоайето.

— Илзе каза, че не го познала, като го видяла — каза Женевиев. — Изглеждал съвсем различно от това, което си спомняла. Но мислеше, че е познала гласа му.

— Защо? — попита Мати. — Чий е бил гласът?

Преди да отговори, жената прехапа устни.

— Според нея на човека, убил майка й.

Мати претегли чутото в ума си, който бе готов да се разкъса между дузина варианти, но бе възпрян от въпроса на Буркхарт:

— Но не е била сигурна?

— Съвсем сигурна беше — призна Женевиев. — Само че когато се върнахме горе, за да опитаме пак да го чуем, вече го нямаше.

Мати изохка.

— Значи не можете да го идентифицирате?

Женевиев погледна объркано към Мишел, която поясни:

— Ако е този, за когото си мислим, е идвал шест-седем пъти през последните няколко години.

— Тоест знаете как изглежда? — оживи се следователката.

— Не точно — попари възбудата й Мишел.

— Какво значи това? — попита Буркхарт.

— Смятаме, че е същият човек — обясни жената. — Но изглежда различно всеки път. Понякога е рус със сини очи. Друг път е с тъмна кожа и коса. Веждите му. Бузите му. Веднъж косата му беше зализана и твърда като каска. Друг път беше с козя брадичка и…

— Беше зеленоок и червенокос миналата седмица, когато го видях, около осем дни след изчезването на Илзе — прекъсна я Женевиев, видимо развълнувана от спомена. — Този е истинска откачалка. Харесва му да се чувстваш заплашена. Така се възбужда.

— Каза ли си името?

Тъмен пламък проблесна в очите на Женевиев.

— Онази нощ се представи като „Невидимия“.

Мишел кимна мрачно.

— Но ние всички го наричаме „Маската“.

Глава 82

Два часа по-късно на борда на фирмения самолет на „Прайвит“, който се връщаше в Берлин, Мати най-сетне събра кураж да се обади на Катарина Дорук.

Тя вдигна побесняла.

— Затвори ми телефона?

— Успокой се — каза Мати. — Направихме пробив. Голям пробив.

— Не ми пука! — Катарина продължаваше да крещи. — Къде сте?

— На самолета. Кацаме след половин час.

— Не сте говорили с Франкфуртската полиция? — още повече се ядоса шефката й.

— Ще им се обадим по телефона. Ние… Буркхарт и аз решихме, че трябва да се върнем в Берлин час по-скоро.

— Така ставате бегълци!

На Мати започна да й писва.

— Само ако не заловим копелето, убило Крис, Илзе Фрай, Артур Йегер и кой знае още колко народ!

Това запуши устата на шефката на следователите в „Прайвит Берлин“ за няколко секунди, преди да процеди с дрезгав, едва овладян глас:

— Какво открихте?

Мати й разказа основното от посещенията в дома на Илзе Фрай и в „Рай ФКК“, включително неопределеното описание на Маската.

— Показахте ли им снимки на Херман Крюгер и Максим Павел?

— И на двамата. Казаха, че не са сигурни, защото единствената причина да смятат, че този човек е един и същ, е, че винаги се появява с нова маска.

— И какво значи това, че е колекционер на предмети на изкуството като Крюгер?

— Нямаха представа, но едната жена каза, че знаел всичко за маската, която носел, докато правели секс. Била от племето чокве. Описа я: изработена от кожа, абанос и слонова кост, изобразява чудовище.

— Аз залагам на Крюгер — заяви Катарина. — Главен комисар Дитрих също смята така. Обади се преди час и те търсеше. Сутринта Берлинската криминална полиция открила пистолет в багажника на една от колите на Крюгер. Балистичната експертиза сочи, че е същият пистолет калибър.40, с който е убита Агнес. Подготвят заповед за арест, но ще се обадя на Руди Крюгер да проверя дали пастрокът му е колекционирал маски.

— Добра идея — отвърна Мати и я помоли да каже на доктор Габриел, че Илона Фрай е била пациентка на психиатрични заведения и е пристрастена към метадон. Сподели и подозренията си относно сина на Фалк, управителя на кланицата.

След като Катарина обеща да провери тези следи, Мати се обади на леля си Сесилия, за да я предупреди, че пак ще работи до късно. За миг я заля вина, че не прекарва достатъчно време с Никлас, но си каза, че има оправдание. И синът й също толкова силно искаше да разбере кой е убиецът на Крис.

Мати затвори телефона точно когато пилотът оповести по интеркома, че наближават Берлин и трябва да изключат всички електронни устройства.

Погледна Буркхарт, който изключи своя айпад.

— Излезе ли нещо?

Буркхарт кимна и прибра устройството в неопренов калъф.

— Открих професор в Потсдам, експерт по маски и примитивно изкуство. Горе-долу на подходящата възраст. Има и няколко галерии в града, които специализират в примитивно изкуство. Мисля, че ако нашето момче е сериозен колекционер, може и да им е познат.

Глава 83

Кацнаха по залез, от който небето над Берлин изглеждаше като жива рана.

Поне за Мати, която веднага започна да звъни по телефона, докато Буркхарт отиде да докара колата.

При Франц Хелерман, професора по изкуствата в университета в Потсдам, директно се включваше гласова поща. Поколеба се и реши да не оставя съобщение. Щеше да е по-добре да говори лично с него на сутринта.

Обади се и в две от художествените галерии, които Буркхарт беше открил, и изслуша записите, които съобщаваха адресите и работното им време. Погледна третия номер и адреса и си даде сметка, че галерия „И. М. Ерлихман“ се намира южно от „Савиниплац“ на „Шлютерщрасе“, недалеч от мястото, където беше загинала Агнес Крюгер.

— Да се отбием там на път за офиса — предложи на Буркхарт.

Стигнаха за няма и десет минути, точно когато един мъж спускаше охранителните метални решетки пред входа.

— Здравейте! — извика Мати.

— Затворено е — обърна се мъжът към тях — спретнат, с вид на учен, с очила с черни рамки, късо подстригана прошарена коса, сако от туид и вратовръзка.

Примигна към Мати, после хвърли поглед нагоре към Буркхарт.

— Доста сте висок.

Буркхарт кимна, показа значката си, представи се и обясни:

— Това е Мати Енгел. Работим за „Прайвит Берлин“.

— Исаак Ерлихман — отвърна мъжът любезно. — Но галерията ми е затворена.

— Надявахме се, че можете да ни помогнете — каза Мати.

— Утре, с удоволствие. Но сега имам среща, отивам на вечеря, всъщност на рожден ден. На приятелката ми.

— Само един въпрос — настоя Мати.

Ерлихман въздъхна:

— Един въпрос.

— Херман Крюгер колекционира ли маски? Продавали ли сте му някоя?

— Боя се, че това е поверително. А и са два въпроса.

— Знаете ли, че е заподозрян за убийството на жена си? — намеси се Буркхарт.

— Това е трети въпрос и да, прочетох във вестника.

— Може да има връзка, господин Ерлихман — каза Мати. — Моля ви, само между нас, Крюгер колекционира ли маски? Ако отговорът е „не“, си тръгваме.

Собственикът на галерията погледна часовника си и явно водеше вътрешна борба, преди да отговори:

— Хер Крюгер е купувал много маски от мен през годините.

— А наскоро? — попита Буркхарт.

Ерлихман замълча и кимна.

— В интерес на истината, в началото на миналата седмица купи ценна племенна маска на чокве.

Глава 84

Четирийсет минути по-късно маската на чокве се появи на големия екран в амфитеатралната зала на „Прайвит Берлин“.

Преди да забърза за срещата си, Исаак Ерлихман им каза къде да намерят снимка на маската в онлайн каталога му и обеща да е на разположение сутринта.

Джак Морган беше поръчал храна, целият персонал на „Прайвит Берлин“ и Даниел Брехт се събраха в амфитеатъра, за да вечерят. Морган седеше до Мати и скептично изучаваше маската.

— Така, да изясним нещата — каза той. — Херман Крюгер ходи предрешен по бордеи и носи тези маски, докато прави секс?

— Явно това е дългото, странно пътешествие, което е предприел — отговори Мати.

— А аз мислех, че Ел Ей е световната столица на извратеняците.

Следователката се засмя.

— Берлин категорично не отстъпва на Ел Ей. А Павел? Той проявява ли интерес към маските?

— Нямам представа — отвърна Брехт. — Не се е мяркал вече над два дни. Но очаквам, че ще се появи час или два след мача в Берлин утре вечер.

— Защо?

— Подготвяме му малка изненада — каза Морган загадъчно.

Мати се загледа отново в маската на чокве и усети как я обзема съмнение. Дали Херман Крюгер бе убил Крис, жена си и останалите? Или пък Павел е замесен някак си? Заедно ли участват? Къде са сега?

Въздъхна.

— Не мога да повярвам, че Интерпол не може да открие Крюгер.

— Ще го намерят — каза Катарина Дорук. — Не можеш да скриеш милиардер дълго време, особено когато акциите му падат толкова много. Междувременно се обадете на Франкфуртската криминална полиция и дайте показания.

Телефонът на доктор Габриел иззвъня и той вдигна.

— Е, Буркхарт — обади се Брехт, — разкажи пак как ти се изплъзна.

Мати се разсмя.

— Историята за тясната хавлия, с която трябваше да се прикрива в секс клуба, е по-интересна.

Буркхарт й се намръщи.

— Мислех, че се договорихме по въпроса.

Мати опита да потисне усмивката си.

— Не можах да се сдържа. Такава класика.

— Мати — настоя Катарина. — Франкфуртската полиция?

Следователката въздъхна и кимна.

Но в този момент доктор Габриел затвори телефона си и каза:

— Открих сестрата. Илона Фрай. Наистина е регистрирана като зависима от метадон и живее във Вединг.

Глава 85

Въздухът се беше стоплил след бурята и пъстра тълпа от новодошли имигранти и нископлатени работници се разхождаше по улиците на Вединг, североизточно от Берлинския технически университет, когато Буркхарт зави по „Амстердамер Щрасе“. Там Илона Фрай живееше в общинско жилище на втория етаж от неприветлива сграда.

Паркираха, изкачиха почернелите от мръсотия стълби пред входа и намериха вратата отключена. Рап и арабска музика се бореха за надмощие, докато те се качваха по голо дървено стълбище към втория етаж, откъдето миришеше на жасмин и къри.

Мати дочу отнякъде плача на бебе с характерното скимтене от коликите и мисълта й се понесе назад във времето към петмесечния Никлас, разкъсван от болката. Изпита мигновена жал към бедната жена, която сигурно се грижи за детето. Докато отглеждаше малкия си син, Мати беше самотна майка, но я бе спасила помощта на леля Се и на майка й.

— Мати? — Буркхарт я изтръгна от мислите й.

Тя примигна, изненадана, че е спряла в коридора, загледана във вратата на апартамента, в който бебето плачеше и кашляше.

— Извинявай — почувства се леко объркана и внезапно по-изморена, отколкото мислеше, че е възможно. — Кой номер е нейният апартамент? — попита с прозявка.

Колегата й посочи дъното на коридора.

— Двайсет и седем.

Едва подминали двайсет и пети апартамент — само на три метра от вратата на Илона Фрай, чуха ужасени женски писъци.

Глава 86

При първия писък аз се извъртам и скачам към противопожарния изход, стигам стълбата тъкмо когато писъците стават истерични. Чувам тропане и викове, примесени с писъците, докато се залюлявам на стълбата и се приземявам в алеята зад сградата, където живее Илона Фрай.

Затичвам се. От прозорците над мен се носят крясъци. Но аз съм с обикновена черна маска за ски. Никой не ме е видял, не е видял мен, истинския, сигурен съм в това.

Към края на уличката, откъдето започва „Туринер Щрасе“, свалям маската, мушвам я в задния си джоб и се заставям да изляза с бавна отмерена крачка и да продължа надолу по тротоара.

Оттам заради натовареното движение изобщо не чувам писъците. Свалям тъмния анорак в движение, под него има яркожълто яке за бягане със светлоотразители.

Сърцето ми препуска лудо и се упреквам, че съм така дързък, така самонадеян след толкова много години внимателни ходове. Изобщо не трябваше да използвам противопожарната стълба, за да стигна до апартамента й.

Трябваше да намаля темпото, да я наблюдавам и да си направя схема на действията й.

Но вече не разполагам с този лукс, времето.

Излязох на разузнавателна мисия, но видях противопожарната стълба, която минава покрай отворения прозорец на предполагаемия й апартамент. Огледах се, не видях никого в уличката и предприех бърз, импровизиран план.

Сложих маската.

Започнах да се изкачвам.

Когато стигнах до площадката, приклекнах там за момент, после се промъкнах до прозореца. Старата ми и скъпа приятелка Илона беше вътре, в коридора на апартамента си, с гръб към мен.

Не можах да се сдържа. Гърлото ми издаде онзи щракащ звук, както всеки път, когато съм доволен.

Сигурно го е чула, защото се обърна, видя ме и изпищя.

Сега започвам да тичам спокойно към парк „Шилер“. Когато го стигам, мятам анорака в първото кошче за отпадъци. Продължавам да бягам, мисля да продължа така около трийсет минути, преди да се върна при мерцедеса.

Запази спокойствие, казвам си. Знаеш къде живее. И е наркоманка. Приятели мои, знаем точно къде ще бъде тя на сутринта, нали? Хмм?

Глава 87

Докато писъците се усилваха, Мати блъскаше по вратата на Илона Фрай и крещеше:

— Госпожо Фрай? Илона Фрай?

— Онази — произнесе женски глас. — Тя луда.

Жената стоеше на вратата на двайсет и пети апартамент — възмутена стара виетнамка, увила главата си с кафяв шал.

— Все крещи и вика, имало духове, разни такива. Луда.

Писъците вътре бяха преминали в истерични ридания.

— Отдръпни се, Мати — нареди Буркхарт.

Тя отстъпи встрани. Извадил пистолета си, следователят с все сила се стовари върху вратата. Касата се разцепи и вратата зейна.

Тръгнаха в посока на риданията.

— Не! Не! Господи, не! Моля те, Фалк! Моля те!

При споменаването на Фалк Мати се втурна покрай Буркхарт към спалнята, в която имаше матрак, няколко одеяла и лампа с гола крушка.

Същата раздърпана жена, която на записа прегръщаше Крис във фоайето на „Прайвит Берлин“ седмица преди той да умре, сега се беше свила в най-далечния ъгъл на стаята. Ръцете на Илона Фрай плътно обгръщаха главата й, сякаш да я предпазят от нечии удари.

— Не — стенеше тя. — Не, Фалк. Не.

— Няма да ти сторим нищо лошо, Илона — каза тихо Мати, докато вървеше бавно към жената. — Дойдохме да ти помогнем.

Илона Фрай примигна през сълзи и заскимтя:

— Не, моля ви. Искам да остана тук. Пия си лекарствата, уверявам ви. Имаше човек на прозореца в коридора. Беше с маска. Уверявам ви. Не ме отвеждайте пак.

— Няма да те водим никъде, ако не искаш да ходиш — успокояваше я Мати.

Илона Фрай се задъхваше и потеше като луда, но успокояващият тон на следователката я накара да свали ръцете си. Но видя Буркхарт и се дръпна назад от страх.

Мати си спомни как фрау Ледвиг й казва, че всички деца, пристигнали във „Вайзенхаус 44“ в нощта на 12 февруари 1980 г., се страхували от мъже.

Вдигна поглед към колегата си.

— Моля те, провери прозореца на коридора и пожарния изход. После се помотай отвън.

Буркхарт присви очи, но кимна.

Когато излезе, Мати се обърна и каза:

— Ние сме приятели на Крис Шнайдер, Илона. Работехме с него в „Прайвит Берлин“.

Нещо се отпусна в жената, тя се взря в Мати като към далечна светлинка сред мъглата.

— Кристоф?

Следователката седна на голия под до нея.

— Човекът, при когото отиде в „Прайвит Берлин“ преди няколко седмици. Момчето, с което сте живели във „Вайзенхаус 44“.

Илона Фрай избърса сълзите по лицето си и заекна:

— Къде е той? Трябваше да дойде и да ми каже, че е намерил сестра ми.

Мати въздъхна:

— Крис е мъртъв.

При тези думи Илона задиша учестено, задраска по китките си и застена:

— Не. Не. Моля те, кажи ми, че не е вярно.

— Съжалявам. Но е вярно. Умря миналата седмица.

Жената наведе глава и се разплака.

— Как?

— Беше убит. Открих тялото му в една кланица в…

— Не! — Илона ахна, цялото й тяло се скова и разтрепери. Устните й се разкривиха от ужас: — Не там. Не в кланицата. О, боже, не там.

Опита се да стане, но се преви на колене и повърна.

Мати беше шокирана от реакцията й. Но докато бедната жена се давеше и напъваше да повръща, стана и в банята намери овехтяла кърпа, която навлажни в мивката.

Когато се върна в спалнята, Илона Фрай се беше свлякла до стената като пребита и ритана до безсъзнание.

Мати попи потта по челото й и избърса лигите, засъхнали в ъгълчетата на устата й.

— Какво знаеш за кланицата, Илона?

Само че жената не каза нищо, взираше се в празното пространство, устата й първо се отпусна и отвори, после се сви, когато тя зарида.

— Той каза, че ще ни убие, ако проговорим, и ето че е убил Крис и дойде да убие и мен.

Приведе се напред и захлипа.

Мати прегърна Илона и почувства пулсиращата в нея агония. Когато плачът понамаля, я попита отново:

— Какво знаеш за кланицата, Илона?

Най-сетне, потръпвайки при тази мисъл, Илона Фрай прошепна:

— Знам всичко за кланицата в Аренсфелде. Всичко.