„Прайвит Берлин“ заемаше апартамент в надстройката на сграда от зелено стъкло и стомана в стил „Баухаус“, от южната страна на „Потсдамер Плац“ в берлинския район Мите.
Стиснала чаша силно кафе, все по-разтревожена за бившия си годеник и без да си е починала след по-малко от пет часа сън, Мати Енгел излезе от асансьора във фоайето на агенцията малко преди обяд.
Изобщо не беше привично за Крис да закъснява с три дни, помисли си тя може би за стотен път.
Освен ако не е заминал с някоя жена.
За Гърция. Или за Португалия.
Както направихме, когато се влюбихме.
Фоайето на „Прайвит Берлин“ бе украсено с лъскави стоманени скулптури, изобразяващи ключови моменти от историята на криптографията. Мина покрай една машина „Енигма“ и смъртната маска на французина Блез дьо Виженер — гений на тайните кодове, живял през шестнайсети век, чиито черни очи сякаш я следяха, докато тя вървеше към скенера на ретината, монтиран на черен пиедестал до пневматичните врати от бронирано стъкло.
Преди да погледне в скенера, върху екрана над вратите се появи Катарина Дорук. С маслинената си кожа и водопада от коси тя бе една от най-екзотично красивите жени, които бе виждала Мати. Освен това и една от най-коравите — германка с родители турци, израснала във Вединг, неприветлив имигрантски квартал, единствена дъщеря сред седем синове.
Катарина присви очи зад очилата за четене.
— В залата за брифинг сме.
— Нещо ново? — попита Мати.
— Не, но след пет минути имаме видеоконференция с Джак.
Мати опита да потисне тревогата, която трайно пусна корени в душата й, след като екранът изгасна. Доближи дясното си око до скенера и мека синя светлина премина от ляво надясно. Стъклената врата се отвори с хидравлична въздишка.
Мати пое уморено по коридор, от който се виждаше издължен парк, оформен в два огромни триъгълника, единият насочен на изток, другият — на запад.
До падането на ГДР — комунистическата Германска демократична република — паркът беше неприветлива част от ничията земя при Берлинската стена, ярко осветена, широка пясъчна ивица между вътрешната и външната бетонна ограда, бодливата тел и картечните вишки, разделили града през 1961 година.
Обикновено Мати спираше да погледне към парка, защото, каквото и да беше настроението й, от това й ставаше по-добре. Паркът представляваше ужасен период в историята и на семейството й, и на града й.
Но бе също и могъщ символ на ново начало, а тя вярваше в новото начало. Новото начало бе единственият начин да оцелееш.
Въпреки това тази сутрин Мати не можа да се насили да погледне към парка. Колкото и да се опитваше да го прикрие, дълбоко в себе си инстинктивно се страхуваше, че изчезването на Крис бележи края на нещо.
Но аз исках да се разделим, нали? Нали?
Преди въпросите съвсем да я завладеят, се озова в амфитеатър, пълен с издигащи се една над друга редици бюра, обърнати към дъговидна стена със светещи в синьо екрани, очакващи видеосигнал.
Катарина седеше на най-горния ред до мъж, който изглеждаше като застаряващо хипи — с дълга посребрена коса, кръгли телени очила, мърлява брада и шарен суитшърт на „Грейтфул Дед“.
Казваше се Ернст Габриел, доктор Ернст Габриел, и беше най-умният човек, когото Мати бе срещала — енциклопедист с пет дипломи, сред които такава за лекар, докторат по компютърни науки и магистратури по физика и по културна антропология.
Габриел беше и експерт криминолог, оглавяващ системата за поддръжка на разследванията в „Прайвит Берлин“. Той щеше да включи и да оперира със системата за проследяване.
Мати заизкачва стълбите към Габриел и Катарина и в този момент зад тях се появи висок, мускулест, плешив мъж в края на трийсетте. Том Буркхарт беше най-новото попълнение в „Прайвит Берлин“, доскоро служил в GSG 9, елитните германски спецчасти за борба с тероризма. Обикновено се занимаваше с групи за охрана.
Мати се намръщи и се запита защо ли го е повикала Катарина.
— Здравейте, Буркхарт, докторе — поздрави, преди да целуне Катарина по бузите.
Седна между Том и Габриел точно когато големият екран пред амфитеатъра примигна и се озари с красивото, силно почерняло от слънцето лице на Джак Морган, собственик и председател на „Прайвит“.
Той ги погледна и попита:
— Тъкмо влизам, плавах от Каталина насам и нямаше обхват. Още ли е в неизвестност?
— Да, Джак, вече от три дни — отговори на английски Катарина. — Искам позволение да активирам чипа му.
Морган потрепери като от неприятно усещане.
— Чипа? Сигурна ли си? Не бих искал без необходимост да се намесвам в личния му живот — отмести погледа си към Мати. — Какво ще кажеш? Не трябва ли ти да решиш?
Мати се изчерви.
— Джак, ами… не знам дали си чул, но ние развалихме годежа.
Морган беше силно изненадан.
— Не съм чул, съжалявам. Кога?
— Преди шест седмици. Така че решението е изцяло твое, Джак.
Морган помисли малко и каза:
— Габриел, успя ли да погледнеш трансакциите по кредитната му карта? Разпечатките от мобилния му телефон?
— И аз току-що пристигам, но направих едно бързо проучване. Има постоянен поток от плащания във и около Берлин и Франкфурт, всички с картата му от „Прайвит“, но само до миналия вторник вечерта. А после — нищо. Има и дълъг списък с телефонни обаждания, който секва горе-долу по същото време. Оттогава няма нищо. Все още не съм навлязъл в подробностите.
Морган се облегна замислено на бюрото си и допря длани като за молитва.
— По какво работеше?
Катарина натисна няколко бутона на лаптопа си. Лицето на Морган се сви и премести вляво на големия екран. До него се появи снимка на футболист, запечатан в момента на зрелищна ножица.
— Това е Касиано, най-добрият нападател на спортен клуб „Херта“ (Берлин), с най-много голове във Втора Бундеслига — обясни Катарина. — От „Манчестър Юнайтед“ ни наеха да го проверим, защото обмислят да го привлекат.
Въпреки че Касиано бе доказал умението си да отбелязва много голове, британският отбор се притесняваше от хаотичната игра на бразилеца в няколко мача. Искаха да го проучат, преди да му предложат договор.
Катарина продължи:
— В петък преди две седмици Крис ми каза, че трябва да провери още някои дреболии, но беше почти сигурен, че Касиано е наред.
— А другият му случай? — попита Морган.
Катарина отново написа нещо на лаптопа си. Появи се видеоклип на мъж с широкопола шапка и тъмни слънчеви очила, скриващи по-голямата част от лицето му. Излезе от черно „Порше Кайен“ и се отдалечи от камерата. Красива елегантна жена излезе от другата страна на колата и го последва.
— Това е Херман Крюгер — информира ги Катарина. — Милиардер. Малко над петдесетте. Голям колекционер на картини и коли. Много е потаен. Не обича името му да се споменава в медиите. Израснал е в ГДР, но бързо се обърнал към капитализма след падането на Стената. Натрупал състояние от сделки с недвижими имоти тук, в Берлин, и чрез големи обществени строителни проекти в Африка.
— Не сме ли работили за компанията му? — попита Мати.
— Преди две години — потвърди доктор Габриел, свали ластика от конската си опашка и пак я върза с него. — Изчерпателен преглед на охранителната им система. Но не сме си имали работа със самия Крюгер.
— А Крис си е имал?
— Не — каза Катарина. — Клиентът ни е жена му, Агнес. Мислеше, че се вижда с други жени, и поиска да проверим това. По последна информация Крис бе засякъл поне три любовници. Откри също и че Крюгер ходи при проститутки, и то много, понякога два пъти дневно.
Буркхарт изсумтя.
— Два пъти дневно? Възрастен човек като него трябва да пие добавки с тестостерон, за да може да го вдига толкова често. И виагра.
Мати потрепери вътрешно. Нямаше много вземане-даване с Буркхарт, откакто той дойде в екипа, но цялостното й впечатление беше за вироглав, груб и арогантен човек, черти, може би подходящи за бодигард и експерт по антитероризъм, но според Мати не и за деликатните разследвания, които често провеждаше „Прайвит Берлин“.
— Крис не каза нищо нито за тестостерон, нито за виагра — изсумтя Катарина, — но знам, че имаше уговорена среща за утре с фрау Крюгер.
— Колко би загубил Херман Крюгер, ако хойкането му излезе наяве при грозен бракоразводен процес? — попита Морган.
— Един милиард — отвърна Габриел. — А може и два.
Собственикът на „Прайвит“ се замисли.
— Крис защо си взе почивка?
— Не знам — отвърна Катарина. — Писа ми есемес в понеделник, каза, че има нужда от няколко дни лично време и че ще ми се обади най-късно в четвъртък. Той работи толкова всеотдайно, че му дадох отпуск, без дори да се замисля.
— Разбира се — каза Морган. — Това ли е? Няма други случаи?
— Не, доколкото ми е…
— Не е вярно — прекъсна я Габриел. — Той всъщност работеше по нещо друго, Джак.
Майка ми първа ми показа силата на маските.
Беше гримьорка в Националната опера и балет на Германия. Беше и предателка — предаде държавата си, съпруга си и мен.
Но тези истории ще разкажа друг път.
Маските.
Когато бях малък, живеех с майка си и баща си в панелен блок, построен от държавата в източните покрайнини на Берлин, където градът се среща със стопанствата, отглеждащи добитък за мляко и месо.
Отбелязвам това, приятели мои, само защото, освен че беше бесен алкохолик, баща ми беше и професионален касапин.
В деня, когато научих за силата на маските, баща ми беше на работа, а операта през този сезон не работеше. Сигурно съм бил около седемгодишен и лежах болен с варицела.
Майка ми искаше да ме развесели, затова свали от тавана един голям сандък. Отвори го и се кълна, че ми замириса на мъртъвци — нали се сещате за онази миризма на бавно, неизбежно разложение?
Измъкна маска „Папиркратлер“ със самодоволни, комиксови черти — рубиненочервени устни, огромен нос, ококорени очи и вместо коса — опашка от енот. Каза, че за последен път маската е носена преди петдесет години, на парад в Равенсбург, близо до швейцарската граница.
Майка ми каза, че някога маската принадлежала на нейната майка, която загинала по време на бомбардировките, превърнали и Берлин, и баща ми в жалки развалини през последната година от войната на Хитлер. Маската някак си оцеляла.
— Тази маска е чудо — каза майка ми. — Чудо.
Остави я настрана и извади друга, черна и по-тясна, която следваше извивката на носа точно като маскировката на престъпник.
— Тази е от „Дон Жуан“, операта — плъзна я тя към мен.
— Кой е Дон Жуан? — попитах.
— Лош човек, който умира по лош начин. Така умират злите хора. Смъртта на грешника винаги отразява живота му. Запомни го.
Разбира се, по-късно разбрах, че това са пълни, съвършени глупости.
Смъртта никога не е форма на възмездие.
Смъртта е нещо красиво, нещо, което да се съзерцава, миг, който да се отпразнува.
Но тъй като бях добър син, охотно се съгласих. Мама извади комплекта си с гримове и ми показа как да изрисувам лицето си. Направи ми нацупени устни, хлътнали очи и страшни вежди, които ме разсмяха.
След като добави перука и очила, си спомням как се погледнах в огледалото и си помислих, че наистина съм друг човек, че определено вече не съм аз.
— Знаеш ли защо в театъра използват маски и грим? — попита майка ми.
Поклатих глава.
— Маската те променя. Както и гримът. С подходящата маска можеш да си какъвто си поискаш. С маската се криеш току под носа на хората. Може да правиш каквото си искаш и да се държиш както си пожелаеш. С маската почти все едно си невидим и свободен да се превърнеш в когото или каквото решиш. Например в принц. Или в тигър.
Кимнах, усетих как възможностите се надигат край мен.
— Или в чудовище?
— Дори в чудовище — каза майка ми и ме целуна по главата.
Нов видеоклип се появи на екраните вдясно от главата на Джак Морган.
Показваше жена в износена черна рокля върху черни дънки. Мати си помисли, че някога сигурно е била привлекателна.
Но косата й беше суха и разрошена, кожата й беше нездраво бледа, а очите — хлътнали и тъмни. Изглежда, беше живяла много, много тежко.
— Записът е от камерата във фоайето рано сутринта в петък преди две седмици — каза Габриел. — Ето, Крис излиза да я посрещне.
Мати се намръщи при странното чувство на празнота, което я завладя, когато Крис приближи жената и я прегърна, допря бузата си до нейната и погали гърба й.
— Коя е тя? — успя да попита.
— Не знам — отвърна Габриел, свали очила и разтърка очи. — Но я видях да излиза от кабинета му около час след като са били заснети тези кадри. Чух го и да казва, че ще провери това, за което го е помолила, и няма да й вземе пари. Отново се прегърнаха и тя си тръгна.
Морган попита:
— Можеш ли да влезеш във файловете на Крис и да разберем коя е тя?
— С твое позволение, Джак — отвърна Габриел.
— Позволявам.
Габриел отново зачатка по клавишите. Спря, озадачен, после започна пак.
— Странно — измърмори.
— Кое? — попита Мати и се наведе, за да види екрана на учения.
Старото хипи продължаваше да удря по клавишите.
— Така вече трябва да стане.
Но вместо да се появят папки с файловете на Шнайдер, екранът на Габриел се изпълни с яркорозови, изумрудени и черни пиксели, които се местеха, разменяха и трупаха едни върху други, сякаш бяха живи.
— Какво е това, по дяволите? — изуменият Габриел зяпаше невярващо екрана.
— Какво става, докторе? — попита Морган.
Ученият смънка невярващо:
— Мисля, че са ни хакнали.
На големия екран шефът им изглеждаше объркан, а след това ядосан.
— Невъзможно! — изсъска. — Съвсем наскоро пръснах милиони за надграждане на системата за сигурност. Габриел, ти участваше в това!
Компютърният спец вдигна безпомощно ръце.
— Така е, Джак. Но досега не съм виждал подобно нещо. Сякаш някой е изсипал хиляди термити в работните файлове на Крис. Изяли са всички данни…
Катарина Дорук го прекъсна:
— Нали веднъж ми каза, че винаги може да се изрови ехо от файловете, докторе?
— Не и този път. Човекът, направил това, който и да е той, е добър, Кат. Плашещо добър.
Морган изглеждаше бесен, но каза:
— Ще се оправим с този пробив по-късно. Хакерската атака и случаите, по които е работил, смятам за достатъчно основание да активираме чипа на Крис. Давай, докторе.
Мати кимна в съгласие с решението, но се усети разтревожена от въпросите, които внезапно я нападнаха от всички страни.
Кой е хакнал системата? Защо? Съвпадение ли е? Ами ако не е, а Крис е някъде на почивка, която е решил да удължи? Ами ако го открием там с друга жена? Трябва ли да ме е грижа?
Грижа ме е.
Но трябва ли?
— Минутка, Джак — каза Габриел и въведе команда, която заличи блестящите термити от екрана.
Написа втора команда и екранът се изпълни с дълъг списък имена. Скролна надолу до това на Крис Шнайдер и избра съответната поредица букви и цифри.
След като копира този код, отвори приложение, наречено „Небесно око“. Въведе кода в мигащото прозорче и натисна „Вход“.
Половината от екрана в амфитеатъра прескочи на изображението на Google Земя за Берлин. Мати първа забеляза мигащата оранжева иконка в най-далечните източни покрайнини на града, на няколко километра южно от квартал…
— Аренсфелде? — озадачи се тя. — Може ли да приближиш, докторе?
Габриел вече го правеше. Избра мигащата иконка и натисна „Вход“. Картината се приближи и уголеми до размазано изображение на сграда във формата на буква Г. Сводестият покрив изглеждаше пробит на някои места.
Гъста растителност обгръщаше цялото пространство, до сградата се простираше необработваема земя, потънала сред дървета и храсти.
— Сравни го с градоустройствения план — каза Мати.
След миг на екрана се появиха адрес и прикачен файл. Габриел кликна на файла и го отвори — беше PDF на ръчно написания нотариален акт на сградата.
Изстреляни така на екрана, думите, които Мати прочете, я накараха да потрепери неволно, без да е съвсем сигурна защо.
— Какво пише? — попита Морган.
Мати погледна шефа си и отвърна с леко треперлив глас:
— Пише, че сградата сега е изоставена. От двайсет и пет години е така. Но по време на комунизма е била държавна „шлахтхаус“. Кланица.
След няколко минути Мати вече беше на мястото до шофьора в BMW на агенцията, а Том Буркхарт шофираше. Прекосиха река Шпрее и се насочиха на изток през града към квартала, или както го наричаха тук, „кийц“ Аренсфелде.
Джак Морган нареди да потеглят към кланицата, а доктор Габриел да се захване за работа и да открие как, по дяволите, някой е успял да проникне през най-съвременната защитна стена на „Прайвит“. Катарина трябваше да отиде до апартамента на Крис, за да види дали в личния му компютър няма бележки за случая, по който работи.
Буркхарт не говореше, докато шофираше. Мати бе благодарна за това. Не беше в настроение за приказки. Притеснението я бе обгърнало и тя се опитваше да прогони усещането, че е попаднала в капан, докато изучаваше огромната телевизионна кула с нейната въртяща се топка и стрела, извисяващи се над Берлин и приближаващи се с всеки изминал момент.
Комунистите построили кулата през 1965 година, за да покажат на Запада, че са достатъчно модерни за такова постижение. Висока над триста метра, в слънчев ден тя се виждаше буквално от цял Берлин.
Но днес беше мрачно. Облаците се спускаха ниско, започваше да ръми над кулата и издигнатата метростанция при „Александерплац“, част от града, която бе оживена и денем, и нощем.
Кулата се извисяваше над всичко това, извисяваше се и хотел „Парк Ин“, обновена сграда от комунистическо време. Там отсядаха западняците, когато идваха на гости в Източен Брелин преди падането на Стената. Говореше се, че в „Парк“ има повече подслушвателни устройства, отколкото където и да е другаде по света.
Мати се опита да си представи Крис на осемнайсет години. Видя бившия си годеник застанал на площада между кулата и хотел „Парк“, един от петстотинте хиляди протестиращи, събрали се в началото на ноември 1989 година.
Видя във въображението си Крис и другите, как действат и говорят напук на множеството служители на Щази, ужасяващата и тиранична източногерманска тайна полиция, заобиколили „Александерплац“ онази нощ, които заснемали тълпата в опит да уплашат протестиращите и да ги разпръснат.
През двете години, докато бяха заедно, Крис разказа на Мати много малко за детството и юношеството си. Тя знаеше, че родителите му са загинали в автомобилна катастрофа, когато бил осемгодишен, и че е израснал в сиропиталище някъде на село, югоизточно от Берлин.
Но Крис й беше казал също, че скоро след като вълненията взели да стават сериозни, избягал от сиропиталището заедно с приятели и дошъл в Берлин, където се озовал на „Александерплац“ в нощта на най-масовия протест, показал на света колко много източногерманците желаят свобода.
Крис каза, че се е чувствал така, сякаш животът му е започнал истински едва в онази нощ, когато Стената започнала да се пропуква и руши, за да падне пет дни по-късно.
— За пръв път в живота си бях свободен — обясни той. — Всички бяхме свободни. Всички. Помниш ли, Мати? Как се почувства тогава?
Седнала до Буркхарт, докато се движеха на изток, Мати чу думите на Крис да отекват в главата й и наистина си спомни.
Видя се на шестнайсет, от западната страна на „Чекпойнт Чарли“, да се радва, пее и танцува с майка си, когато източноберлинчани пробиха през Стената там и влязоха свободно в западната част за пръв път от над двайсет и осем години.
Мати си спомни изражението на майка си, когато сестра й мина през Стената в онази нощ. Всички плакаха от радост.
После облятото в сълзи майчино лице в ума на Мати се размаза и се превърна в лицето на Крис от сутринта, когато я попита дали ще се омъжи за него.
Усети буца в гърлото си и трябваше да положи усилия, за да не се разплаче пред Буркхарт.
Мобилният й телефон иззвъня, беше доктор Габриел.
— Добри новини — каза. — Движи се. Не много, по няколко метра насам-натам, но се движи.
— О, слава богу! — извика Мати, после погледна Буркхарт. — Жив е!
— Добре тогава — каза експертът антитерорист, превключи на по-ниска предавка и ускори по „Карл Маркс Алее“ на изток.
Мислите в главата на Мати се блъскаха все по-бързо, докато отвън панелните жилища от съветски тип се сляха в една размазана ивица през прозореца.
Крис беше ли ранен? Какво правеше в стара кланица?
Сгреших ли, като се разделихме? Сгреших ли? Обичам ли го още?
— Не се самообвинявай — каза Буркхарт и я откъсна от мислите й.
Мати го погледна.
— За какво?
— За прекратяването на годежа ви.
— Лесно е да се каже предвид обстоятелствата — сопна се Мати, раздразнена, че явно бе толкова прозрачна.
— Ти ли сложи край? — не се отказа Буркхарт. — Или той?
— Не е твоя работа — тросна се тя.
— Да разбирам, че си била ти. А би ли ми казала защо?
— Не бих. Просто ме закарай там, става ли?
Буркхарт сви рамене.
— Помага, когато говориш за тези неща с безпристрастен наблюдател.
— Невинаги — каза тя и се обърна отново към прозореца.
Небето беше вече тъмнопепеляво, когато стигнаха обраслия район от сателитното изображение. Обиколиха горичката и се натъкнаха само на следи от велосипедни гуми, докато накрая не откриха задушената от лози алея, водеща към старата кланица.
Дъждът вече валеше проливно, навяван от поривите на източния вятър.
Буркхарт паркира точно в момента, в който иззвъня телефонът на Мати. Беше Катарина.
— Тъкмо пристигнахме, Кат — каза Мати.
— Портиерът в сградата на Крис не ме пуска — оплака се тя. — Казва, че ще пусне теб, но не и мен.
— Не мисля, че ще има нужда. Габриел каза, че засича как се движи тук, вътре.
Катарина въздъхна облекчено.
— О, слава богу, Мати!
— Ще ти се обадя, когато го намерим — обеща колежката й и затвори.
Вдигна качулката си и излезе, тръгна право към лозите, буташе и режеше, докато не стигна някаква полянка.
Стените на кланицата бяха бетонни и се издигаха високо нагоре, до редица изпочупени прозорци под стрехите на сводест покрив. Всичко беше в стари графити, сред които и череп, задраскан с протекъл кървавочервен хикс.
Мати беше изнервена, което изобщо не беше в неин стил. Десет години работи като пълноправен следовател в Берлинската криминална полиция, като пет от тях прекара в отдел „Убийства“, а от две години работеше по случаите на високопоставени клиенти за „Прайвит“.
Беше виждала най-лошото, което един човек можеше да причини на друг, и винаги подхождаше към инцидентите като професионалистка, каквато си беше.
Но сега, като видя графитите, й се прииска да забрави годините обучение и да се разкрещи.
С ъгълчето на окото си мярна как Буркхарт извади своя „Глок“. Тя извади собствения си пистолет и прошепна:
— Блутут. Ще се обадя на доктора.
Буркхарт бръкна в джоба си за миниатюрната слушалка. После нахлузи латексови ръкавици, Мати направи същото. Вятърът духаше на пориви, засилваше барабаненето на дъжда по листата и подрънкваше някаква верига в далечината.
— Мисля, че вратата е отворена — промърмори Буркхарт.
Мати се придвижи напред през подгизналите треви и бурени, докато набираше отново номера на доктор Габриел. Той вдигна веднага.
— Свържи ни, докторе.
Видя как Буркхарт се спря, после докосна своя блутут и кимна.
— Засичаш ли позицията ни? — прошепна тя.
— Сигналът е отличен — отвърна Габриел. — На сто метра от него сте.
— Води ни — каза Буркхарт. — Минаваме през отворена врата на югоизточната фасада, по-дългата и по-тясна част от сградата.
— Трябва да минете на север през дългата част — долетя отговорът на Габриел. — Той се намира в по-широката част. Изглежда е до източната стена.
Мати последва Буркхарт, който тръгна напред, след като извади тънко фенерче и го притисна до своя „Глок“. Побутна тежките двойни врати с крак. Те се открехнаха и зад тях се показа обширно помещение с циментов под, по който на равни интервали от центъра бяха разположени канализационни отвори, а през около четири метра имаше прегради.
Мати се вгледа по-внимателно в пода. Беше покрит със стари боклуци и прах.
— Няма следи от стъпки — прошепна на Буркхарт, който вече беше влязъл навътре.
— Сигурно е минал от другия край.
Тя последва мъжа в помещението. Той се придвижваше като котка и осветяваше с фенерчето страничните зали. Боклуци. Миши изпражнения. Графити. Нечистотии. И болтове, стърчащи от пода на височината на коленете и по-нагоре, на височината на раменете.
При вида им Мати изпита ясното усещане за заплаха наоколо.
— Какво са правили тук? — прошепна.
Буркхарт бързо изви глава. Вратът му изпука.
— Приличат ми на отделения за животни — сигурно са ги държали тук, преди да ги заколят.
Имаше логика. Но Мати не можеше да се отърси от чувството за заплаха. А и колкото повече приближаваха портите в края на коридора, толкова по-силно ставаше то.
Вече едва успяваше да диша, когато Буркхарт бутна едното крило на двойната порта.
Подплашени гълъби запляскаха с криле към празните прозорци.
— Източната стена — каза Мати.
И двамата обърнаха фенерите си в тази посока при думите на Габриел:
— Трябва да е точно там, на трийсет метра.
Мати се вледени, когато лъчите заиграха по боклука, ръждясалите болтове, надигащи се от пода, и старите тръби, излизащи от стената.
— Тук няма никого, докторе.
— Какво? Невъзмож… — Габриел млъкна. — Ето, движи се.
— Да се движи ли? — изненада се Буркхарт. — Не се движи. Няма го тук.
— Казвам ви, че се движи северно покрай тази източна стена.
Но те виждаха само паяжини, прах, стари бутилки и боклуци.
После Мати улови някакво трепване и едно стъкло се изтърколи по цимента. Рязко насочи фенерчето си натам и силният лъч освети огромен плъх, който замръзна заслепен, приклекнал на задните си лапи, вторачен право в светлината, примигващ и с потрепващ нос.
Между зъбите му имаше нещо лъскаво.
Бум!
Изстрелът толкова изненада Мати, че тя подскочи силно наляво, приземи се и после се спъна в един от болтовете по пода, като се просна в праха.
Вдигна поглед към Буркхарт.
— Какво те прихвана?
— Имаше нещо в устата му — отвърна мъжът и отиде до източната стена, без да отмества лъча светлина от мъртвия плъх. Мати стана, а той се наведе за миг към гризача, после се изправи и се обърна към нея.
— Трябва веднага да повикаме полицията.
Сърцето й се сви.
— Защо?
Буркхарт вдигна нещо, което приличаше на тъничка батерия за слухово апаратче, отчасти обвита в парче изгризана сиво-синкава плът.
Гледали ли сте онзи стар филм „Невидимият човек“?
Клод Рейнс, същият, който играеше загадъчния френски капитан в „Казабланка“, е в ролята на побъркан учен, който се превръща в убиец, след като разбира как да заличи видимото си тяло.
Не е изненадващо, че филмът е един от абсолютните ми фаворити за всички времена.
Има една сцена, на която винаги се смея с глас. В нея Рейнс е увит с бинтове и е потърсил убежище в една странноприемница, която се държи от ирландската актриса Уна О’Конър. Тя случайно влиза в стаята на Рейнс, когато той е махнал превръзките от главата си.
Изглежда обезглавен, но жив.
Очите на О’Конър направо ще изхвръкнат. На ръба е да полудее. Започва да крещи като обезумяла.
Това е моят специален момент. Такъв, какъвто ми се иска да можех да пресъздам в собствения си живот.
Но уви, да постигнеш невидимост, е повече изкуство, отколкото наука.
Например през последните двайсет и пет години открих, че най-важното, за да останеш невидим, е да се отпуснеш и да обитаваш маската си толкова грижливо, та хората да престанат да ти обръщат каквото и да било внимание, особено в Берлин, моя красив град на белезите.
Не говоря поетично. Казвам ви истината. Сега внимавайте.
Приятели мои, позволете ми категорично да заявя, че ако в Берлин сте спокойни, настанени удобно в собствената си покрита с белези кожа и не причинявате явни неприятности, милионите покрити с белези берлинчани около вас просто ще продължат да си живеят глупавия живот, без да подозират за хора като мен.
Или поне без да допускат, дори в най-страшните си кошмари, че човек като мен все още може да живее сред тях.
Неразкрит.
Незабелязан.
Все още на лов.
Като имам всичко това предвид, съм много, много спокоен, докато карам немаркиран бял бус без прозорци — един от скромния автопарк, който събрах през годините — през дъждовните улици на Берлин, покрай белезите от Хитлер и от руснаците, и от Стената, далеч, към горичка на север от Аренсфелде, и надолу по мокра гориста алея към детски лагер край езерото Липниц, недалече от затънтеното село Юцдорф.
Чували ли сте за Юцдорф?
Няма значение.
Просто разберете, че в този лагер днес няма никого. Поне така изглежда на пръв поглед. Но защо ли пък трябва да има? Вали като из ведро и е студено, гъста мъгла се стеле над водата около острова.
Паркирам до кея. Още преди да изключа двигателя, моят млад гениален приятел се появява пред навеса за лодки.
Той е с брада, в средата на двайсетте, мократа му коса лепне по замъглените очила. Сваля ги и се опитва да ги избърше в мокър суитшърт с емблемата на Берлинския технически университет.
Вдигам спортна чанта от пътническата седалка на буса и слизам, като оставям двигателя да работи.
— Как стигна дотук? — питам аз, като се покатервам на верандата, далече от дъжда.
— С автобус и пеша, както ти ми каза. Здравата се измокрих.
— Някога чувал ли си за дъждобран? — питам.
— Не валеше, когато тръгнах — отговаря той раздразнен. — Носиш ли парите?
Показвам чантата.
— Двайсет и пет хиляди евро, както се договорихме.
— Дай да видя — казва моят приятел и протяга ръка към сака. Дръпвам го извън обсега му.
— Не и преди да видя какво купувам.
Изглежда ядосан, но отива до туристическа раница, подпряна на стената на навеса. Донася диск и ми го подава:
— Всички работни файлове на Шнайдер.
— Погледна ли ги? — питам адски спокойно.
— Би било против моята етика — отговаря.
Но езикът на тялото му казва друго.
След като ми подава диска, изчаквам малко и му връчвам чантата с парите.
Той я отваря и проверява няколко пачки с банкноти по петдесет евро.
— Приятно е да се работи с теб — казва и затваря ципа.
— Така е — отвръщам, прибирам диска в джоба си и напипвам дръжката на плоска отвертка. — Да те откарам до автобусната спирка?
— Би било чудесно — казва и се обръща за раницата си.
Правя две бързи стъпки към него, сграбчвам косата му и забивам от горе надолу наточеното острие на отвертката в тила му, точно под черепа.
Моят млад гениален приятел не успява дори да извика.
Но когато острието попада в мекото място, където гръбначният стълб преминава в мозъка, цялото му тяло сякаш се наелектризира и изпада в конвулсии.
Когато най-сетне пуска парите и се отпуска върху мен, аз съм задъхан, изтощен и с омекнали крака, сякаш току-що съм правил най-възпламеняващия секс на света.
Какво разтърсване! Какво невероятно, невероятно разтърсване!
Дори след толкова много години тръпката така и не отслабва.
Стоя неподвижен няколко мига, докато отшумява въздействието на една страхотна смърт — спокоен, изцеден, удовлетворен, но все пак хиперчувствителен за всичко около мен: дъжда, облаците, гората и крясъците на патиците нейде сред мъглата.
Тялото му е в ръцете ми, още усещам жизнената му сила да трепти в мен и сякаш и съм тук, и ме няма, кръжа над границата на отвъдното, разбирате ли?
Накрая го преобръщам по корем и издърпвам отвертката. Изваждам тубичка секундно лепило и с него запечатвам входната рана на тила му. Няма повече кръв. Готово е на мига.
Подсмихвам се тържествуващо, докато влача моя млад гениален приятел към буса, и си мисля колко е странно, че на света съществуват хора, които са много по-вглъбени и философски настроени от мен, които цял живот се занимават с въпроса дали дърво, което пада в гората, издава трясък, ако наоколо няма кой да го чуе.
Ама че тъпо нещо, за което да размишляваш цял живот.
Не знаят ли, че би било по-добре да размишляват дали човек като мен може да съществува, без никой да го е виждал?
Хаупткомисар Ханс Дитрих беше жива легенда в Берлинската криминална полиция, следовател с небиещи на очи, нетрадиционни методи, които обаче водеха до най-голям брой разрешени случаи сред служителите на осемте подразделения в отдела.
Главният комисар беше висок като върлина, в началото на петдесетте, тих, мрачен и изключително саможив, рядко общуваше с други полицаи. Дори се говореше, че негодувал, защото трябвало да работи с втори следовател по случаите на убийства.
Разбира се, Мати бе чувала за Дитрих през дългата си служба в Берлинската криминална полиция, но не беше имала възможността да работи директно с него.
Все пак час след първоначалното им обаждане в полицията изпита огромно облекчение, когато го видя да върви към нея с отворен черен чадър, в сив костюм, с мрачно изражение, което не казваше нищо.
Ако някой можеше да разбере какво се е случило с Крис, това бе този човек.
Мати и Буркхарт заобиколиха униформения полицай, който сега охраняваше предната част на кланицата, и пресрещнаха Дитрих. Показаха му личните си значки и се идентифицираха.
— Знам коя сте, фрау Енгел — каза следователят, без да сваля поглед от кланицата. — Вашата репутация ви изпреварва.
Мати усети, че Буркхарт я гледа озадачено. Бузите й пламнаха.
През локвите по пътя към кланицата се зададе син полицейски микробус.
Мати знаеше какво означава това. При всяко разследване на убийство в Берлин полицията изпраща такъв специално оборудван микробус. Той съдържа цялото необходимо оборудване и материали за пълно документиране на местопрестъплението.
При вида на микробуса Мати се разгневи:
— С цялото ми уважение, господин главен комисар, но все още не знаем дали има убийство. Някой може да е отвлякъл Крис, да е открил чипа и да го е изрязал от него, за да не можем да го намерим.
Дитрих примигна, откъсна вниманието си от кланицата и отвърна хладно:
— Моя работа е да преценя…
— Господин главен комисар! — долетя писклив женски глас.
Дитрих се намръщи и погледна през рамо към набитата дребна жена на около двайсет и пет години, която крачеше устремено към тях. Въздъхна тежко.
— Инспектор Сандра Вайгел. Моя стажантка.
Инспектор Вайгел се усмихна сияйно на Мати и Буркхарт, когато се представяха, и се обърна към Дитрих:
— Какво да правя, господин главен комисар?
— Не ми се пречкай и слушай — изръмжа й Дитрих, после се обърна към Мати и Буркхарт: — Сега ме заведете вътре, покажете ми къде намерихте чипа и ми разкажете всичко, което трябва да знам.
Докато надяваха сини хирургически калцуни и латексови ръкавици под специално издигнатия навес пред кланицата, Мати и Буркхарт запознаха Дитрих със случаите и дейностите на Крис Шнайдер за предходните две седмици, като завършиха с решението за активиране на проследяващия чип и как го бяха открили в главната зала на кланицата преди два часа.
Инспектор Вайгел си водеше подробни бележки. Дитрих не записа нищо. Просто стоеше и слушаше внимателно с безизразно лице. Зададе само един въпрос:
— Никакви отпечатъци?
Буркхарт поклати глава.
— Никакви, но прахта вътре е на вълнички. Сякаш някой е използвал градинска духалка за листа, за да заличи всички следи.
Мати се намръщи. Не беше й го споменал.
Дитрих му хвърли поглед с наченки на уважение и влезе в сградата. Сега коридорът беше осветен с прожектори. Комисарят тръгна бавно към главната кланица, методично обхождаше всеки сантиметър с поглед, но не продумваше.
Мати предложи:
— Залата, в която намерихме чипа, е много голяма. „Прайвит“ може да изпрати своя екип криминолози на помощ. Имаме всички необходими сертификати.
Дитрих поклати глава и продължи с огледа си, сякаш и дума не можеше да става за това.
Екип криминалисти разполагаше прожектори и събираше проби в източния край на главната кланица, където бе открит чипът.
Дитрих разгледа мъртвия плъх и вдигна поглед към Буркхарт.
— Напомнете ми да не ви ядосвам, хер Буркхарт.
Мъжът сви рамене.
— Просто имам много практика.
— У вас ли е чипът? — попита Дитрих.
Мати порови в джоба на панталоните си и извади плик за улики с чипа и тъканта.
Дитрих я взе и разгледа внимателно.
— Господин комисар? — извика един от специалистите по доказателствата. Беше се навел над подаващ се от пода болт, а отгоре, при тавана, минаваше ръждясала релса. — Намерих нещо.
Дитрих се стегна и се поколеба за миг, после се обърна към Мати и Буркхарт:
— Съжалявам, но ще трябва да ви помоля да напуснете.
— Какво? — каза Мати. — Защо?
— Това е местопрестъпление. Не мога да допусна да замърсявате повече.
— Да замърсяваме ли? — възнегодува жената. — Направихме всичко по учебник. Изтеглихме се в секундата, в която намерихме чипа, и изчакахме полицията.
— Вярно — спокойно отвърна Дитрих. — Но това не променя нещата. Ще трябва да напуснете. Вие би трябвало да сте наясно, фрау Енгел. Такава е политиката на отдела.
Мати тръсна глава, без да може повече да съдържа гнева си.
— Главен комисарю, допреди шест седмици Крис беше мой годеник. Имам пълното право да бъда тук.
Дитрих омекна, но все пак не отстъпи.
— Съжалявам за това, което преживявате — каза тихо, — но нямате право да бъдете тук. Така че излезте или ще наредя да ви изведат.
Мати отвори уста отново да възрази, но тежката ръка на Буркхарт легна върху рамото й.
— Да си вървим, Мати. Ще оставим полицията да работи, ние си имаме друга работа.
Тя посърна и й се прииска да заплаче, но кимна.
— Добре — каза Дитрих. — И ако бъдете така любезни да дойдете в кабинета ми утре сутринта в девет часа, ще ви кажа какво сме открили.
— Ние също — предложи Буркхарт. — „Прайвит“ иска да помогне.
— Бих предпочел да не започвате ваше си разследване.
Мати се ядоса:
— Докато Крис е в неизвестност, ще продължаваме да го търсим!
Полицаят сви рамене.
— Става. Тогава договорихме сътрудничество.
— Имаме сделка — заключи Буркхарт и поведе Мати към изхода.
Главният комисар ги последва до южния вход на кланицата и проследи с поглед как се отдалечават в поройния дъжд.
Инспектор Вайгел се появи до него.
— Извинете, господине, но нали преди да дойдат, ми казахте, че в никакъв случай няма да си сътрудничим с „Прайвит“?
Дитрих дори не погледна младата си стажантка.
— Как беше онази стара поговорка, Вайгел? Дръж приятелите си близо, а враговете — още по-близо.
— Следователите от „Прайвит“ са ни врагове?
— Изчезнал е човек, техният човек, Вайгел. Със сигурност не можем да се отнасяме към тях като към приятели.
Завивам наляво по алеята покрай старата кланица и веднага виждам полицейската бариера. Униформен полицай пуска двама души да излязат — висок мъж, внушителен и плешив, и руса жена с тъмносин дъждобран с вдигната качулка.
Вървят към мен и беемвето, паркирано на банкета.
За секунда дъхът ми секва. Пред очите ми заиграват точки. Сякаш глутница ръмжащи кучета внезапно се спускат и захапват глезените ми.
Какво са намерили?
Младият ми гений е увит в син брезент зад мен, на пода на буса, но не мисля за него. Задавя ме този въпрос.
Какво са намерили?
После се задейства обучението ми. Овладявам се и бързо свалям сенника. Стъклата на буса са леко затъмнени. Мъжът и жената ще видят само силуета ми, докато ги подминавам до полицейската бариера.
Поемам първа глътка въздух, после още една и на петата трябва да внимавам да не хипервентилирам. Завивам по алеята между двата стари жилищни блока на хълма над кланицата.
След секунди излизам от главния път и се връщам към квартал Меров. Стомахът ми се бунтува. При първа възможност отбивам, паркирам и се отпускам върху волана.
Какво са намерили? И кой беше високият плешив мъж с жената?
Въздухът изведнъж ми се струва зареден с отрицателна енергия и това ме изпълва с истинска паника. По челото ми избива пот, струйки се стичат и по гърба ми.
Заставям се да си припомня всичко, което се случи в кланицата преди три дни. Всичко.
Какво може да е останало? Може би петна кръв по болта. Или гръбначна течност? Вероятно парченца от кост, решавам най-накрая.
Но няма как да разберат чии са кръвта и костите, нали? Освен ако милият Крис не е оставил ДНК проби. Но анализът ще отнеме дни. Седмици. Нали?
Няма нищо друго. Погрижих се за всичко. Сигурен съм.
Освен ако Крис не е казал на някого къде отива?
Не. Беше лична работа. Дойде да ме търси сам.
Предвид липсата на други улики, казвам си, полицията скоро ще се откаже. Петно от кръв в стара кланица? Ще решат, че някой се е спънал и си е наранил крака. Нали?
Почти съм се самоубедил, когато съмнението се запромъква в главата ми.
Ами ако продължат да търсят?
Тази възможност ме развълнува толкова много, че се извръщам назад в буса към очертанията на трупа в брезента.
Всяка клетка в тялото ми напира да се върна до кланицата да погледна още веднъж, да се ориентирам в обхвата на полицейската акция, но знам, че не мога. Умните ченгета обръщат внимание на такива неща.
Накрая си казвам да се прибера вкъщи или най-добре да се обадя за среща с жената, която мисли, че я обичам.
Да влея усет за нормалност във видимия си живот, за пореден път да възстановя маската.
Ще се върна утре с друг автомобил.
Ако полицаите са си отишли, ще се отърва от трупа на младия гений по обичайния начин и всичко ще си продължи постарому.
Но ако още са там, няма да имам друг избор, освен да залича кланицата и малките й мръсни тайни — завинаги.
— Трябваше да остана — заоплаква се Мати, когато Буркхарт натисна копчето на дистанционното и отключи вратите на беемвето. Мярна преминаващия бял бус без прозорци и съзнанието й само го отбеляза мимоходом.
Буркхарт поклати глава и влезе в колата.
Мати ядосано се настани до него.
— Трябваше!
— Не, Дитрих беше прав. Нужни са им безпристрастни хора.
— Искаш да кажеш, че не съм безпристрастна?
— Да, точно това казвам — Буркхарт запали колата. — Няма как да си. Ако беше безпристрастна в такава ситуация, щях да се чудя дали изобщо си човек.
Мати не знаеше какво да каже. Буркхарт пусна чистачките и те заметоха мокрите листа.
Тя вдигна безпомощно ръце.
— Трябва да направя нещо. Не мога просто…
— Отиваме в апартамента на Крис.
В географско отношение Берлин е огромен град, почти 880 квадратни километра. Крис Шнайдер живееше далеч от Аренсфелде, западно от зоологическата градина и парка към нея.
Заради трафика в късния следобед им отне четирийсет минути да стигнат дотам. Мати отново бе млъкнала и гледаше през прозореца как градският пейзаж се ниже от стария Изток на запад.
Цял живот беше живяла в Берлин. Беше си истинска берлинчанка. Обичаше града, архитектурата, изкуството, ненапрегнатата атмосфера и предприемаческия дух.
Ала сега, в светлината на мистерията около изчезването на Крис, Берлин внезапно й се стори чуждо място, обитавано от създания, способни да изрежат локализиращ чип от гърба на човек и да го дадат на плъховете.
Подминаха останките от мемориалната църква на кайзер Вилхелм, наоса без покрив и нащърбената кула, оцелели като по чудо от бомбардировките през 1943 година. Опожарените руини се извисяваха на площада до свръхмодерна камбанария.
Руините бяха едно от любимите места на Крис в града. Сядаше и съзерцаваше кулата, която сякаш е сцепена на две от бомба. Едната половина се е сринала и паднала, другата все още се извисява към небето.
— Наляво по „Гьоте“, нали? — пита Буркхарт и въпросът му изтръгна Мати от мислите й.
Стресната, тя се огледа и потвърди. Крис живееше на втория етаж в апартамент на „Гутенбергщрасе“ в района Шарлотенбург. Малко скучен адрес за човек на годините на Шнайдер, но на него му харесваше, защото беше близо до зоологическата градина и парка, където ходеше често да тича.
Мати не беше ходила у Крис повече от шест седмици. Споменът за последното й идване се завърна с всичка сила, когато вкара ключа си във входната врата на сградата. Отпред имаше дворче с трева и цветни лехи — тази под апартамента на Крис бе прясно разорана, пликове с луковици на лалета бяха оставени до мотика и лопата. Върху тревата беше паркиран мотор BMW.
Мати се намръщи. Познаваше домоуправителя, свадливия Краус. Не беше останала с впечатление, че би допуснал мотоциклети в двора.
Отхвърли тези мисли и поведе Буркхарт по вътрешното стълбище до площадката на втория етаж. Поколеба се. Донякъде смяташе, че това място вече е забранена територия за нея, независимо от случилото се с Крис.
— Ключът не става за тази врата ли? — попита спътникът й. — Или се притесняваш, че Дитрих ще побеснее, ако разбере, че сме идвали тук?
— Майната му на Дитрих — каза Мати и вкара ключа в ключалката.
Завъртя сферичната дръжка и натисна вратата.
Коженият диван и столовете бяха прекатурени, тапицерията им нарязана, пълнежът измъкнат. Подът беше покрит с книги. Гардеробите бяха отворени, а съдържанието им — разпръснато навсякъде.
Мати долови миризмата на гниещ боклук и чу котешко мяукане.
— Сократ? — повика и влезе. — Ела, котенце.
— Това вече е местопрестъпление — обади се Буркхарт. — Не можем да влизаме.
— Това е разпердушинен апартамент — ядно отвърна тя. — Да видим какво са взели.
Спря се и нахлузи същите латексови ръкавици, които носеше в кланицата. Котката беше спряла да мяука.
Буркхарт се намръщи, но пристъпи вътре след колежката си.
Тя се промъкваше внимателно между отломките, сред които и счупени стъкла от рамки за снимки. Някои от снимките бяха на Крис и Мати, прегърнати, усмихнати, сякаш са най-щастливата двойка на света.
Как успя всичко да се обърка така?
Какво се случи? Чипът. Хакерската атака. А сега и преобърнатият апартамент. Но защо? С какво се беше захванал Крис?
Мати стигна нишата, където Крис често работеше от къщи. Видя лаптопа, разбит в пода, и клекна до него. Побутна парчетата с химикалка, без да обръща особено внимание на Буркхарт, който бе вдигнал от пода снимка на Крис с малко момче.
— Енгел, това да не е… — започна мъжът.
— По дяволите! — прекъсна го викът й. — Взели са твърдия му диск. Мамка му!
— Добре, значи вече знаем какво са търсели — Буркхарт остави снимката обратно на пода. — Да се махаме и да повикаме полицията.
Мати се изправи и мина покрай него.
— Ще взема котката. Чакай ме в колата.
Без да чака отговор, се отправи по коридора покрай кухнята, където мръсна посуда и кутии от тайландска храна допринасяха за ужасната воня. Спря да диша през устата и влезе в спалнята, боядисана в искрящо бяло.
Завивката също беше бяла. Както и завесите, издуващи се от поривите на вятъра и дъжда, които нахлуваха през отворените френски прозорци с изглед към двора. Дъждът мокреше килимчето пред тях.
Кошчето до леглото беше препълнено с хартия — едно от малкото в апартамента, които не бяха изпразнени. Мати го доближи и видя отгоре няколко смачкани листа.
Тъкмо взе единия, когато чу измяукване. Вдигна поглед към Сократ, сиво-черния котарак на Крис, изнизващ се от банята.
Пристъпи към него и се усмихна.
— Ето къде си бил!
Тогава видя отпечатъците от стъпки по мокрия килим.
Проследи ги с очи до гардероба непосредствено вдясно, пъхна смачкания лист в джоба си, пристъпи към котарака и бръкна за пистолета си, като в същото време заговори:
— Добро коте, Сократ. Гладен ли си?
Вратата на гардероба се отвори рязко навън.
Едър мъж с черни кожени дрехи и мотоциклетна каска се блъсна в лявото рамо на Мати и я събори.
Тя падна на килима до Сократ. Мъжът се опита да я изрита в корема, но тя го предвиди и се сви, така че ритникът уцели бедрото й.
Мъжът се метна с две крачки до прозореца и скочи.
Мати се изправи с усилие и извади пистолета си. Чу как двигателят на мотора изръмжа и се запрепъва към прозореца точно когато мъжът отпусна съединителя и отпраши към входа на сградата, с хвърчаща изпод гумите му трева.
Без да се замисля, Мати скочи.
Приземи се в мократа разорана леха и се претърколи встрани като парашутист. Видя Краус, който се появи от другата страна на двора с ужасено изражение и изкрещя:
— Мати!
Нямаше време за обяснения. Мотористът се измъкваше. Втурна се навън през главния вход с надеждата да види номера на мотора.
Мъжът ускоряваше в посока запад. Тя видя гърба и каската му, но не и номера.
— Мамка му!
Беемвето наби спирачки до нея и Буркхарт й викна от волана:
— Скачай!
Мати се метна на седалката до него и със свистящи гуми двамата изфучаха след моториста, който натисна спирачки и зави по „Английската улица“ на юг.
Докато стигнат ъгъла, той отново беше завил на запад, успоредно с канала и кампуса на Техническия университет. Буркхарт мина на по-ниска предавка и за малко да го хване, но той пресече моста и по „Мархщрасе“ влезе в кампуса.
Студентите отскачаха от пътя на мотора и колата, която продължаваше да го преследва.
На едно кръгово движение мотористът зави наляво по „Харденбергщрасе“, пресече под метростанция „Зоологишер“, сви рязко вдясно по „Йоахимсталер“, после рязко вляво по „Кантщрасе“ и се насочи на изток към руините на камбанарията.
Въпреки криволиченето из града Буркхарт някак си успяваше да скъсява дистанцията между двамата, но в този момент мъжът, потрошил апартамента на Крис, внезапно се шмугна през уличния трафик към площада около руините.
— Да не си посмял! — изкрещя Мати на Буркхарт. — Площадът е пълен с хора! Завий надясно по „Будапещер“.
Буркхарт стисна зъби, но я послуша — имаше късмет, че светофарът светна зелено. Улицата беше успоредна на площада и Мати видя моториста да си проправя път между пешеходците, пръскащи се като пилци пред него.
— Тук някъде трябва да има полицай — каза тя.
— Когато ти трябват, никакви ги няма — отвърна Буркхарт и продължи по улица „Будапещер“.
Мотоциклетистът рязко промени посоката си и от площада слезе точно на „Будапещер“. Буркхарт беше плътно зад него.
— Няма номер! — възкликна Мати.
— Така си и мислех — отвърна спътникът й точно когато се озоваха на „Палме Плац“.
Буркхарт беше гений зад волана. Повтаряше точно движенията на моториста, докато не пресякоха отново канала източно от зоопарка.
Непосредствено от северната му страна беглецът внезапно наби спирачки, сякаш да избегне нещо на пътя пред себе си.
— Копеле, ще те премажа — изсъска Буркхарт и даде газ.
Предният ляв калник на беемвето се размина на косъм със задното колело на мотора, който свърна вляво по „Корнелиусщрасе“.
Буркхарт скочи на спирачките, даде на задна и яростно продължи след мотоциклетиста. Но на Мати вече й се гадеше.
Познаваше тази част на Берлин много добре. С Крис често тичаха тук.
След две преки улицата на запад беше задънена, по нея можеха да минават само пешеходци и велосипедисти до пътечка покрай канала, навлизаща в парка „Тиергартен“ между зоологическата градина и езерото Нойер.
Видя мотоциклетиста за последно как ускорява на запад по пътечката покрай канала — после изчезна зад листопада, поройния дъжд и изтляващата дневна светлина.
— Хаупткомисар?
Ханс Дитрих се обърна към стажантката си. Извисяваше се над нея и изглеждаше вбесен.
— Какво има, Вайгел?
Застанала в източния край на кланицата, инспекторката се изчерви, но изпелтечи:
— Криминолозите откриха следи от кръв, много кръв.
Началникът й се стегна, замълча за миг и изстреля ядно:
— Очакваше се, все пак това е бивша кланица.
— Питат какво да правят.
Дитрих отново млъкна за миг.
— Вземете двайсет проби на случаен принцип.
Вайгел кимна колебливо.
— Хаупткомисар, да не би да ви е лошо?
Той я стрелна с поглед и сведе очи към часовника си. Четири и десет.
Постара се да изглежда възможно най-зле.
— Всъщност да, струва ми се, че се разболявам… Май трябва да се прибера вкъщи. Сигурно е някакъв вирус. Ако откриете нещо важно, обадете ми се.
Двайсет минути по-късно главният комисар шофираше стария си опел по „Пушкиналее“ в посока към парк „Трептовер“ в югоизточен Берлин, а от двете му страни се редеше колонада от кестенови дървета.
В огледалото за обратно виждане се издигаше телевизионната кула на „Александерплац“.
Сви презрително устни. Мразеше тази кула. Мразеше всичко, което символизираше тя.
Наскоро чу, че играчи от пазара на недвижимите имоти искат да я съборят заради преустройството на площада. Добре е да се отърват от кулата, каза си. Много добре даже.
Като следовател знаеше прекрасно, че в края на краищата миналото винаги бива скрито, особено в града. Може да са нужни векове, може да се наложи да се развихри някое масово унищожение, но накрая миналото винаги се свежда до камъни, прах и слухове.
А според главния комисар, колкото по-скоро се погребат някои части на Берлин, толкова по-добре.
И затова, приближавайки парк „Трептовер“, се чувстваше така, сякаш някой го е принудил да вземе лопата и да разравя радиоактивни останки — знаеше, че трябва да го направи, но се боеше, че междувременно това ще го изпепели.
Паркира опела и погледна часовника си.
Пет без двайсет. Имаше двайсет минути.
Преглътна на сухо, грабна чадъра си и се измъкна от колата.
С широки крачки и тромава походка, поради която главата му се изпружваше напред при всяка стъпка, главният комисар забърза на юг по алеята, която се виеше сред подгизнали есенни горички и свършваше в широка правоъгълна поляна.
Подмина статуя на ридаеща майка — ридаещата Майка Русия. Продължи по дълъг булевард, край който от двете страни се редяха скръбни сребърни брези, и се насочи към два масивни червени паметника, издигнати един срещу друг. Червеният гранит е бил взет от построеното от Хитлер разширение на канцлерството на райха, а после оформен като две огромни стилизирани знамена, увенчани със сърпа и чука на Съветския съюз.
Под знамената бронзови руски войници, изнурени от войната, са коленичили един срещу друг. В далечината, между двамата войници, се издига трета статуя — воин, десет пъти по-висок от другите. Благороден солдат от СССР, понесъл на ръце германско дете. В краката му лежи пречупена нацистка свастика.
Главният комисар изкачи стълбите и мина между коленичилите статуи. Обърна поглед към гробището на петте хиляди сталински войници, загинали в битката за Берлин в края на Втората световна война.
Но всъщност не гледаше шестнайсетте крипти с урните, не мислеше нито за Сталин, нито за съветския Военен мемориал. Взираше се отвъд него, през ситния дъждец, към пътека, която вървеше през горичката покрай гробището.
Сред мътната калаена светлина и дъжда изникна самотна фигура, появи се измежду дърветата с черен дъждобран, удобни панталони и обувки за тичане. Мъжът крачеше енергично, ритмично движеше свитите в лактите ръце, а главата му бе вдигната като на куче, надушило дивеч.
Главният комисар погледна циферблата.
Точно пет часът.
Поклати глава, полуучуден. „Като проклет часовник!“
Дитрих гледаше как фигурата се отдалечава към задната част на мемориала и пресметна скоростта й. Когато реши, че я е изчислил, започна да се спуска по склона. Закриволичи между саркофазите и за няколко минути я изпусна от поглед.
Спря се от северната страна на статуята на съветския воин победител и германското дете. Дъждът беше намалял, затова чу плясъка от стъпките на мъжа много преди да види самия него.
— Полковник? — извика. — Мога ли да отнема минутка от времето ти?
Полковникът беше стар, поне на осемдесет години, но осанката му беше аристократична, на човек, свикнал да дава заповеди, които се изпълняват. А пронизващият стоманен поглед на сините му очи посече главния комисар, преди устната му да се изкриви с отвращение. Не намали ход и се опита да го подмине.
Дитрих се пресегна и стисна стареца за лакътя.
— Трябва да поговорим. Трябва ми помощта ти. Трябва ми съвет.
— Трябва ти помощта ми? — полковникът се изсмя злобно и измъкна ръката си от хватката с изненадваща сила. — От години не искаш да имаш нищо общо със собствения си баща, а сега, толкова неочаквано — след колко — десет години? — изведнъж съм ти притрябвал?
За миг комисарят се почувства толкова зле, сякаш наистина е болен. Коремът го сви, нападна го и клаустрофобия, която не беше изпитвал от последния разговор с баща си. Каза:
— Работя по един случай.
— Да — долетя премерено презрителен отговор. — Нали си полицай.
— Хаупткомисар — поправи го синът му и усети как се надига старият гняв. — Трябва да отхвърля някои подозрения.
— Относно какво, хаупткомисар?
Дъждът пак се беше усилил. Баща му стоеше със свалена качулка, но това явно не го притесняваше.
Дитрих се поколеба, после каза:
— Трябва да ми кажеш какво знаеш за едни отдавнашни слухове.
Полковникът го изгледа подозрително.
— Какви отдавнашни слухове?
— За старата помощна кланица край Аренсфелде.
За миг нещо се пропука в невъзмутимото изражение на стареца, но той веднага се овладя.
— Нищо не знам. Ти също не би трябвало да знаеш.
Синът му продължи:
— Имам основание да смятам, че вътре е бил убит човек. Най-малкото със сигурност е бил нападнат.
— Значи има кръв, но няма труп?
— Парче кожа, но няма труп. Има и животинска кръв. В големи количества. В момента претърсваме кланицата. Ще открием ли нещо?
Полковникът примигна, за да изтръска капките по миглите си, и отвърна:
— Може би там незаконно са се настанили бездомници и те са се сбили.
— Още нищо не навежда на такава мисъл.
— Тогава не мога да ти кажа.
Дитрих не му повярва. На доста ранна възраст разбра, че колкото повече баща му изглежда сякаш владее положението, толкова по-голяма е вероятността да лъже най-безочливо.
— Имам свой живот, полковник. Работа. Репутация. Хора, които разчитат на мен.
— Хора, които не знаят кой си всъщност — изсумтя подигравателно баща му и продължи още по-озлобено: — Честно казано, Ханс, изобщо не ме интересува нито животът ти, нито работата и репутацията ти, нито хората ти. А в случай че не съм ти го казал последния път, когато те видях, сетя ли се за теб — това, естествено, се случва рядко, — мисля за теб като за горчиво разочарование. Действията ти днес не променят тази моя оценка.
С тези думи полковникът се обърна и поднови енергичната си вечерна разходка, сякаш изобщо не се бе спирал.
В гърлото на Дитрих пареше гняв.
Но стомахът му се свиваше от страх.
Кооперацията, в която живееше Мати Енгел, на „Шлиманщрасе“, южно от „Пренцлауер Алее“, беше боядисана в яркозелено, червено и бяло. До съседната сграда имаше детска градина, по фасадата й бяха нарисувани деца, които се возеха на триколки и играеха с камиончета.
Том Буркхарт намали и спря на мокрия паваж пред детската градина. Мати държеше Сократ в скута си — бяха се върнали в апартамента на Крис, намериха котката, обезопасиха жилището и се опитаха да се свържат с Дитрих, за да му съобщят новината.
Но главният комисар не вдигна мобилния си телефон, а Мати не остави съобщение, той скоро така или иначе щеше да научи. Пресегна се да отвори вратата.
— Ще се оправиш ли? — попита Буркхарт.
— Да, стига повече никога да не се качвам в кола с теб.
— Моля?
— Имаме късмет, че не сме в затвора.
— Глупости! — възмути се колегата й. — През цялото време имах пълен контрол. Но ти ще се оправиш ли?
Мати се поколеба, после каза:
— Трябва да се наспя. Крис може да е някъде, може да е жив, а аз ще спя.
Тонът на Буркхарт се смекчи:
— Ще работиш по-добре, ако си починеш. Утре рано сутринта ще се видим в кабинета на Дитрих.
Мати кимна, излезе от беемвето и забърза към входната врата с котката в ръце. Буркхарт изчака, докато не я видя, че влезе, и потегли.
Мати взе асансьора до третия етаж и спря пред вратата на апартамента си. Отвътре се носеше усиленият звук на телевизора и аромат на пържен лук.
Погледна котката. Как да го направя? Какво да кажа?
Сократ примигваше, но не откъсваше очи от нея. После измяука.
Мати отключи и влезе направо в просторно помещение с диван, два стола и ниска масичка за кафе. В дъното един барплот го делеше от кухнята, където леля й Сесилия, яка жена, прехвърлила седемдесетте, се суетеше с неделната вечеря.
Леля Сесилия беше живяла с Мати през различни периоди от живота й след падането на Берлинската стена. Беше до племенницата си, която се превръщаше от девойка в жена, беше се грижила и за майка й, докато не почина. Мати не знаеше как би се оправяла без нея.
От стаята срещу кухнята долетя още по-силният звук на телевизора — рев на тълпа и крясъци на коментатор:
— Гол на Касиано! Гол на Касиано!
Момчешки глас се изви в пронизителен вик:
— Гол на Касиано! Гол за Берлин!
Сократ скочи от ръцете на Мати и заприпка към олелията. Мати тръгна след него, измъквайки ръце от дъждобрана.
— Никлас? Прибрах се!
Леля й се обади от кухнята:
— Здравей, скъпа! Вечерята ти ще е готова след секундичка.
— Благодаря! — отвърна Мати и надникна в малката стая на сина си. Деветгодишното момче подскачаше на дивана, гледаше повторението и крещеше:
— Гол на Касиано!
Нападателят вкара топката в горния десен ъгъл на мрежата.
Котката скочи в скута на детето.
Слабичкото жилаво момче с големи топли очи първоначално се стресна, но се зарадва още повече и с вик прегърна котката.
— Сократ! Как дойде?
— Аз го донесох — каза Мати. — Щеше да е хубаво и на мен да ми се радваш така.
— Мамо! — усмихна се широко Никлас, който сякаш най-сетне я забеляза.
Тя го прегърна силно и погали котарака.
— Липсваше ми, момчето ми.
Никлас се притисна към нея.
— И ти на мен. Но да го беше видяла, мамо — Касиано! Той е… не е имало друг такъв играч в Берлин.
Мати се загледа в бразилеца, показан в едър план по телевизията. Имаше ли нещо общо с изчезването на Крис?
Синът й сведе очи към котарака и усмивката му се стопи.
— Сократ защо е при нас? — преди майка му да успее да отговори, пак разцъфна в усмивка. — Крис ли е тук?
Мати понякога се удивяваше колко е интуитивен, беше способен да улавя скрити емоции. Но пък такива порастват децата без бащи. Трябваше да му каже.
— Имам неприятна новина.
Физиономията му се напрегна.
— И другия уикенд ли ще работиш?
Мати се поколеба, все още несигурна как и какво да каже.
Никлас стана, пусна котката на земята и сърдито подмина майка си.
— Обеща ми, че пак ще отидем на езерото да караме кану. Скоро ще стане твърде студено!
— Никлас! — рязко повиши глас тя. — Става въпрос за Крис. Затова Сократ е тук.
Момчето спря и се извърна, внезапно пребледнял и смутен. Котката изви гръб и се отърка в глезените му.
— Какво?
— Няма го. Крис е изчезнал.
Синът й се озадачи.
— Какво значи това?
— Никой не знае къде е — Мати реши да не му казва за намерения чип. — Няма го от много време, никой не го е чувал. От твърде много време.
Никлас взе Сокарт, притисна го до гърдите си и заразпитва:
— С кого е бил? По какво е работел?
— Не знам.
— Преди знаеше всичко. Винаги знаеше какво прави.
— Никлас, аз…
На лицето му се изписа горчивина.
— Ако не му беше казала, че няма да се ожениш за него, щеше да знаеш къде е. Сигурно щеше да е тук и двамата да гледаме мача!
Детето се разплака и изтича в стаята си, гушнало Сократ, сякаш котето беше последният му останал приятел на този свят.
Сесилия, лелята на Мати, видя цялата случка. Ядосано избърса ръце в престилката си и извика:
— Никлас, върни се! Върни се и веднага се извини на майка си!
Но момчето затръшна оглушително вратата на стаята си.
Мати постави ръка на рамото на леля си.
— Остави го, прав е. С Крис си споделяхме всичко. Щях да знам.
Старата жена беше готова да спори, но я възпря напрежението, което долови у Мати.
— Нали е само изчезнал? Може да е на почивка.
— Не, определено не е на почивка.
— Тогава…
— Ще поговоря с Никлас.
Леля й кимна.
— И после ела да ядеш. Шницел с настъргана лимонова кора.
Мати я целуна по бузата и тръгна към стаята на сина си. Почука, но нямаше отговор. Натисна дръжката — беше заключено.
— Ники? Може ли да вляза?
След малко чу изщракването на ключалката и вратата се отвори. Момчето беше лудо по футбола и над леглото му висеше голям плакат на Касиано.
Никлас се върна на леглото си и се сгуши до Сократ, който замърка. Мати седна до тях, погали сина си по гърба и каза:
— Имаш пълното право да се ядосваш.
Известно време той не реагира, но накрая попита:
— Крис жив ли е, мамо?
— Трябва да вярваме в това.
— Ами ако не е?
Мати не отговори.
— Защо вече не го обичаш, мамо?
Долната й устна потрепери.
— Обичам го. Обичам и теб и заедно ще се справим.
— И ще го върнем?
— Ако е по силите ми. Но сега е време за пижамата и четката за зъби.
— Няма ли да има книга?
— Леля Се ще ти почете — обеща Мати. — Аз умирам от глад.
Котката измяука, измъкна се от прегръдката на момчето и с наперена походка тръгна към вратата.
— Явно и той е гладен — отбеляза Мати.
— Останала е още малко суха храна от Крис.
— Знам къде е.
Майка му отиде в кухнята, където леля й вече беше намерила котешката храна и я беше сипала в купичка, поставена до друга, пълна с вода. Сократ започна лакомо да се храни.
— А твоята вечеря е на масата — напомни Сесилия.
Мати пак я целуна по бузата.
— Никлас е почти готов да му почетеш малко от „Хари Потър“.
— Тогава ще си взема очилата — усмихна се леля й и свали престилката.
Мати седна на масата и вечеря с несравнимия шницел с лимонова кора, картофи на фурна, салата и студена „Берлинер Вайсе“. След като се нахрани, изми чиниите и отвори хладилника за още една бира. Имаше нужда.
Тъкмо я отвори, и мобилният й телефон иззвъня. Беше Катарина Дорук.
— Буркхарт се обади и ми разказа какво се е случило.
— Добре сме — каза Мати.
— И той така ми каза — сряза я Катарина. — Но предпочитам да го бях научила от теб. Имате късмет, че не сте в ареста. Преследване с превишена скорост? Не сте ченгета.
Мати въздъхна.
— Знам. Случи се твърде бързо, а после бях прекалено изтощена, за да вдигна телефона. Трябваше да докарам Сократ у дома и да кажа на Никлас за случилото се.
— Той как го приема?
— Утешава се с котето.
— А ти?
Мати потръпна вътрешно. Откакто пристигнаха в кланицата, не си беше позволила и за миг да се отпусне в размисли, но сега рискуваше емоциите да я залеят като порой.
— Искаш ли да дойда? — попита Катарина.
— Не, ще се оправя.
— Буркхарт каза, че човекът с мотора взел харддиска от лаптопа на Крис.
— Така изглежда.
— И нищо друго?
— Апартаментът беше преобърнат с главата надолу, трудно е да се каже — обясни Мати, но в този миг се сети за смачкания лист хартия, който беше извадила от кошчето точно преди крадецът да я нападне. — Изчакай за секунда.
Пусна телефона на високоговорител, измъкна листа и го разгъна. Видя нахвърлян някакъв списък, плъзна поглед по характерния почерк на Крис и се усмихна, но усмивката й не беше весела, когато каза:
— Изглежда, крадецът е пропуснал нещо.
— Какво? — попита Катарина.
— Списък със задачи за вършене, почеркът е на Крис — отвърна Мати, взе телефона, листа и бирата и тръгна към спалнята си. — От миналия вторник е и пише, че е имал среща с Херман Крюгер в единайсет часа сутринта същия ден.
— Не със съпругата му?
— Не, пише „Х. Крюгер“, адресът е на „Потсдамер Плац“, сградата на „Сони“, ако не се лъжа.
— Значи какво, среща се с Херман, казва му, че знае за множеството любовници и тълпите проститутки, и…?
— Правиш твърде смели предположения, Кат — прекъсна я Мати. — В списъка просто присъства името на Крюгер. Както и това на Касиано. Трябвало е да се срещнат в три часа същия следобед. Има и трето име — Павел.
— Максим Павел? — внезапно се развълнува Катарина.
— Не пише. Защо?
— Защото Габриел успя да проследи серия телефонни обаждания, които Крис е направил миналия понеделник и вторник, до някой си Максим Павел. Руснак, живее тук. Притежава два-три нощни клуба, включително „Кабаре“.
— Шоуто с травестити?
— Много успешен бизнес според Габриел. Но не е само това. Явно е свързан с руската организирана престъпност.
Мати погледна часовника си.
— Само осем часът е, бихме могли…
— Вече проверихме — прекъсна я Катарина. — Павел е в Италия, връща се чак утре сутрин.
Мати се замисли.
— Ще ни трябват подкрепления.
— Пак те изпреварих. Повиках Брехт от Амстердам, а Джак Морган вече излетя от Лос Анджелис със самолет на „Прайвит“.
— Ще съм на работа в седем — обеща Мати и затвори.
Остави бирата, списъка и телефона на нощното си шкафче и отиде да целуне сина си за лека нощ.
— Моля се за Крис — обяви Никлас, след като загаси лампата.
— И аз, скъпи — каза Мати.
Затвори вратата, пожела лека нощ и на леля си и се прибра в спалнята. След като взе душ и си облече нощницата, си легна и взе бирата. Понечи да включи телевизора, но се отказа и извади лаптопа си.
Влезе в имейла си в „Прайвит“ — имаше писмо от бабата на графиня Фон Мюлен с благодарности за бързите и резултатни действия. Мати написа в отговор, че според нея София е просто мило, объркано дете, и й пожела всичко добро.
Излезе от профила си и реши да провери и личната си поща. Не беше я поглеждала повече от седмица, но така или иначе единственият човек, който й пишеше редовно там, беше…
Сред спама видя имейл от Крис, с дата предишната сряда вечер, около 22 часа. Отвори го, съдържаше само прикрепен MPEG файл. Кликна върху него.
На екрана се появи лицето на Крис. Беше в апартамента си, в нишата с леглото, изглеждаше изтощен и звучеше полупиян. В скута му лежеше Сократ.
„Здравей, Мати. Опитах се да уважа желанието ти и да не ти се обаждам, но…“
Крис спря и отмести поглед от камерата.
Прокашля се, пак погледна в обектива и продължи:
„Мати, натъкнах се на нещо и смятам, че ако го разнищя, ще стане много по-добре — по-добре за мен, както и за вас двамата с Никлас“.
Очите му заблестяха, налети със сълзи.
„От детството си не съм преживявал толкова ужасни седмици, колкото последните няколко. Липсваш ми, Мати. И Никлас ми липсва. И леля Сесилия. Ще ми се обадиш ли? Или да ми пишеш? Както и да решиш да се свържеш с мен, ще чакам. Обичам ви и двамата. Винаги ще ви обичам.“
Клипът свърши и екранът потъмня.
Мати избухна в толкова силни ридания, че леля Сесилия се втурна разтревожена да види какво става.
Тъкмо се е съмнало, приятели, дъждът се лее, докато шофирам на юг, излизам от Берлин с моя „Мерцедес Бенц“ ML 500, който взех миналата година. Знаете ли я тази кола? Като танк е на мокрия път, моят мощен автомобил, моят всъдеход.
Зад волана й обикновено съм олицетворение на самоувереността. Но сега съм нервен, мисля си за полицията в кланицата снощи. Сутринта, когато се събудих, изпитах силна нужда пак да мина оттам, за да видя какво става, но трябва да измина много голямо разстояние за много кратко време, а после се налага да се върна на работа.
Югоизточно от Хале откривам двулентов път, който се спуска покрай реката — усамотено местенце. Особено в това лошо време.
Паркирам и чакам, не мисля за нищо, освен за предстоящата приятна задача.
След двайсет минути се задава мотор, водачът е с дъждобран и черна каска. Пороят е намалял и сега само леко ръми. Излизам с непромокаемото си яке, пъхнал ръце с ръкавици в дълбоките му джобове.
Приятелят ми сваля каската си и виждам смугъл мъж, наближаващ четирийсетте, турчин е и освен това е крадец. И точно като крадец казва:
— Искам още пари. За малко да ме хванат. За малко да ме убият.
— Каза ми по телефона снощи — отвръщам любезно. — Петдесет хиляди евро вместо двайсет и пет. Така става ли?
Виждам, че е очаквал да се дърпам, но сега кимва. Предлагам:
— Покажи ми твоето, аз ще ти покажа моето.
Приятелят ми се обръща и рови в торбата си. Аз отварям багажника на мерцедеса. До брезента с тялото на компютърния хакер лежи кожена чанта. Отварям я и вадя една дреболия, с която ще ускоря нещата. После поемам чантата и я нося като сервитьор в изискан ресторант, полуотворена, за да се виждат парите вътре.
Отивам при крадеца. Той държи харддиска.
Правя се, че му я подавам и уж се спъвам. Чантата излита от ръцете ми.
Приятелят ми инстинктивно се пресяга да я хване.
Цапвам го с електрошока и натискам спусъка.
Импулсът разтърсва цялото му тяло и мъжът се строполява на земята.
Още една доза електрошок, после захвърлям устройството и рязко вкарвам отвертката в тила на мъжа, под ръба на черепа.
Сега цял се разтърсва от тръпки, но аз го държа здраво и усещам пак как тайнството се отцежда от него и изпълва мен.
Но този път не мога да спра и да се насладя на момента, нито на приятната застиналост след смъртта. На открито съм. Вали. Ала забавя ли се твърде дълго, някой може да ме види.
Затова капвам лепило върху раната и завличам трупа на крадеца до брега. Нагазвам в реката и го избутвам до основното течение с надеждата студената бърза вода да го отнесе надълбоко и надалече.
Излизам измръзнал, но не ме е грижа.
Мятам чантата в багажника на мерцедеса.
Завличам брезента с трупа на приятеля ми, компютърния гений, до реката. Претъркулвам го във водата, измъквам брезента и изтласквам тялото навътре.
Трупът на крадеца вече не се вижда никъде.
Бързо сгъвам платнището и го оставям до чантата в колата.
Мятам каската в реката. Паля мотора, включвам на скорост, задържам спирачката натисната, давам газ и отпускам съединителя.
Моторът потегля с рев, излита от брега и изчезва във водите.
Вече трябва да се връщам в Берлин, не мога да отлагам повече. Трябва да проверя кланицата.
Трябва да взема решение за бъдещето й, приятели.
Ужасно решение.
Мати доближи дясното си око до скенера за ретини в „Прайвит Берлин“ точно в шест часа и четирийсет и пет минути в понеделник сутринта. Беше спала неспокойно и на пресекулки. Очите й бяха кървясали и подпухнали. Зачуди се дали това ще попречи на скенера, но устройството се справи и бронираните врати се отвориха с тихо съскане.
Едва се зазоряваше, когато премина през огледалния коридор над парка. Лампите още не светеха. Беше дошла първа.
Или поне така си мислеше. Щом влезе във фоайето, за да пусне кафемашината, и светна една лампа, някой изръмжа високо.
Мати подскочи и погледна към дивана.
— Кой е там? — попита на немски.
Джак Морган се надигна от другата страна и се взря в нея със замъглен поглед.
— Не говоря немски, Мати. Колко е часът?
Подобно на мнозина германци, тя говореше гладко английски.
— Седем и десет. Джак, съжалявам, че не…
Собственикът на „Прайвит“ махна с ръка и се изправи. Беше с пилотско кожено яке, дънки и каубойски ботуши. Морган беше висок и слаб и винаги изглеждаше забързан нанякъде. Приглади тъмнорусата си коса и каза:
— Не се притеснявай. Нали казват, че е по-добре изобщо да не си лягаш?
Мати се усмихна. Харесваше Джак Морган. Беше умен, без да е надменен, притежаваше компанията, но не се държеше като Господ.
— Ти как си? — пристъпи той към нея.
Мати сви рамене и се зае да направи кафе.
— Добре, доколкото можеш да си добре, когато разбереш, че твоят… колега и приятел е изчезнал и е останал само изрязан от гърба му чип.
— Затова дойдох — съчувствено каза Морган. — Веднага щом научих.
— Кога пристигна?
— Преди около час. Тринайсет часа в самолета.
— Сигурно си скапан — съжали го тя и включи кафеварката. — Мога набързо да ти разкажа какво се случи, докато си летял насам. Искаш ли да хапнеш истинска закуска някъде?
— За момента кафето ми стига. — Морган седна на масата. — И ще се радвам на кратък доклад, но първо един въпрос, който ме тормози, откакто се качих на самолета — защо развалихте годежа си с Крис?
Мати изпуфтя и отмести поглед. Рядко говореше за личния си живот, освен с Катарина и леля си. Но шефът й беше летял тринайсет часа, за да й помогне да намери Крис. Реши, че най-малкото може да го възнагради с честен отговор.
Гласът й излезе променен:
— Малко след като ти ме нае, връзката ни се разви вихрено. Преди шест месеца се сгодихме. Но накрая открих, че Крис е човек с проблеми. Част от него беше недосегаема за мен, не ме допускаше до нея. Никога не говореше за детството си. Но от тези ранни години бе останало нещо, което не го оставяше на мира. Колкото повече време прекарвах с него, толкова по-ясно усещах колко голямо място заема тази тайна в душата му. Молех го да ми каже, но той отказваше. Накрая реших, че не мога да се оженя за човек, който крие в себе си толкова непознати неща, независимо че много го обичам. Нямаше да е честно спрямо мен. Нито спрямо сина ми Никлас.
— И отмени годежа?
— Той сякаш го очакваше. Каза, че не ме обвинява и че все още ме обича.
— Нямаш ли някаква представа каква тайна е криел?
— Знам само, че сънуваше кошмари. Появяваха се на вълни, на вълни. Разплакваше се, викаше майка си. Понякога крещеше името й.
— Питала ли си го за тези кошмари?
— Само ако исках да не ми говори няколко дни — отвърна Мати, наля кафе в голяма чаша и я подаде на Морган.
Той я взе.
— Знам, че е роден в Източен Берлин и че родителите му са починали, когато е бил осем-деветгодишен. Израснал е в сиропиталище някъде на село, нали?
Мати кимна.
— Не казва нищо повече на никого. Веднъж заяви, че миналото е най-добре да се забрави, но не смятам, че изобщо е забравял каквото и да е. Просто не искаше да разказва на никого.
Катарина Дорук дойде в седем и петнайсет. Доктор Ернст Габриел се появи в седем и половина, последван от Том Буркхарт.
С Мати разказаха на Морган какво са открили досега, включително за кланицата, за срещите с футболната звезда Касиано и с милиардера Херман Крюгер, уговорени от Крис в дните преди изчезването му, за многобройните телефонни обаждания до собственика на нощен клуб Максим Павел, както и до други хора.
За човек, работещ след едва няколко часа сън, Мати реши, че Морган взе много разумно решение, като раздели разследването в три посоки.
Катарина щеше да поеме по следите на Херман Крюгер.
След като пристигне от Амстердам малко преди обед, Даниел Брехт щеше да започне да работи по случая с Касиано с помощта на Морган. В миналото собственикът на „Прайвит“ беше провел няколко важни спортни разследвания. Брехт владееше шест езика, включително португалски, който пък беше единственият, който знаеше бразилецът.
Габриел щеше да проследи ходовете на Крис по-подробно, а Мати и Буркхарт — да продължат да следят официалното полицейско разследване и да докладват на останалите при нужда.
Мати и Буркхарт се приготвяха да тръгват към уговорената среща с Дитрих, но в този момент телефонът на следователката иззвъня. Беше самият главен комисар.
— Обаждам ви се по заповед на началниците ми — каза Дитрих с явно раздразнение в гласа. — Срещата ни в кабинета ми е отменена.
— Какво? — ядосано изохка Мати. — Нали казахте…
Дитрих я прекъсна:
— Това, което ще ви кажа, не е — повтарям, не е за публично оповестяване. Ясно ли е?
— Да — слисано отрони Мати.
Комисарят се прокашля.
— Както можете да предположите, поради естеството на сградата открихме много следи от кръв. Толкова много, че реших да взема двайсет проби на случаен принцип и снощи ги пуснах за анализ. От двайсетте дванайсет бяха животински — четири от свиня и осем от крава. Останалите осем са човешки. Със съжаление ви съобщавам, че четири от пробите съответстваха на кръвта на Крис Шнайдер. Всички останали са от различни хора.
Мати замръзна, примигна и се опита да проумее думите му.
— Открили сте кръв от още четирима души, освен от Крис?
Дитрих се поколеба, изкашля се и продължи:
— Точно така, затова тази сутрин се връщаме в кланицата. Оказва се, че екипите ни от криминолози в момента са изключително заети. Въпреки че аз лично се противопоставям на това, моят началник ще се радва, ако криминолозите на „Прайвит Берлин“ ни помогнат да огледаме кланицата по-подробно.
— Ще дойдем до час — обеща Мати и затвори.
В десет часа и петнайсет минути Мати, Буркхарт, доктор Габриел и трима криминолози на „Прайвит“ влязоха в кланицата, понесли оборудване, включително ултравиолетови лампи, камери, термовизионни устройства и бутилки със сгъстен въздух с маркучи и струйници.
Хаупткомисар Дитрих вече беше пристигнал и ги очакваше с инспектор Сандра Вайгел и екипа криминолози на полицията.
— Ще ви зачислим част от пода и стената — обърна се към Габриел и го огледа с явно недоверие, след като ученият хипар свали якето си и отдолу се показа яркооранжев суитшърт с лика на Боб Марли.
Габриел се усмихна мило.
— Мисля, че площта е осемдесет на четирийсет метра.
— Горе-долу — отвърна главният комисар. — И?
— Да съкратим зоната на проучване — отвърна експертът криминолог. — Поне да добием представа за пълния размер на това, с което си имаме работа.
Дитрих го погледна подозрително.
— Как?
— Луминолова мъгла под свръхвисоко налягане, мое лично изобретение — отвърна Габриел, стегна по-здраво сивата си коса на опашка и я прибра под хирургическа шапка. После си сложи предпазни очила, взе бутилката под налягане и завъртя клапана. — Угасете прожекторите, моля.
Дитрих кимна към асистентите си. Те изключиха ярките светлини и помещението потъна в мрачни сенки. По покрива потропваха дъждовни капки.
— Започнете записа — обърна се Габриел към двама от техниците, които чакаха с видеокамери върху стативите си.
Главният учен на „Прайвит Берлин“ насочи спрея към западния край на сградата и натисна ръчката на дюзата. Фина мъгла от луминол, водороден пероксид и хидроксилна сол изскочи със съскане, разшири се до облак, полетя към гредите на тавана, потече по стените и падна на пода.
— Майко мила! — възкликна Буркхарт.
Ужасена и смаяна, Мати само кимна.
Сякаш гледаха изображения на галактики — десетки хиляди звезди в гроздове, петна и точици, хемилуминисцентни, сияещи в синьо, съзвездия от кръв.
Химическата реакция премина за по-малко от трийсет секунди.
Синьото сияние изтля и кланицата отново показа истинското си съсипано лице. Дори само обхватът на петната от кръв, показан от устройството на доктор Габриел, беше изумил всички и те мълчаха.
Освен Вайгел, която изхленчи:
— Навсякъде е, главни комисарю!
Дитрих се намръщи.
— Както казах снощи, Вайгел, сградата е била кланица. Луминолът само ни показва наличието на желязо в хемоглобина на кръвта. Не казва нищо за това откъде е самата кръв.
Доктор Габриел се намеси:
— При всички положения трябва да разделим помещението на части и да взимаме проби примерно на всеки десет сантиметра.
Дитрих не изглеждаше доволен, но кимна, не особено убеден.
— Смятам, че и на двайсет сантиметра ще свърши работа.
Мати затвори очи и пред погледа й заиграха сияещите в синьо следи от кръв. Една област изглеждаше по-наситена от останалите. Отиде до видеокамерата и пусна записа пак, за да се увери.
— Какво има? — попита Буркхарт.
Дитрих се беше отдалечил и говореше с един от криминолозите си.
Мати посочи светещите сини очертания на екрана.
— Виждаш ли, че тук е по-концентрирано?
Буркхарт погледна и кимна.
— Ето в този край.
Прегазиха през мръсотията и боклуците до въпросния ъгъл. На пода имаше желязна решетка. Светнаха с фенерчетата си към шахта с покрити със стомана стени, на чието дъно, някъде на около метър, имаше втора решетка, метална, с дупчици.
— Защо на дъното няма нищо? — попита Мати.
— Не те разбирам — отвърна Буркхарт.
— Това прилича на решетка на канал, като от кухненска мивка, нали? Целият под е страшно мръсен, а тук, като изключим няколко листа, е чисто.
Буркхарт се замисли и каза:
— Може би наистина е решетка, следователно отдолу има нещо. Да проверим.
Приклекна, промуши пръсти през пръчките на капака и го вдигна с изпъшкване.
Мати очакваше решетката да се измъкне от пода.
Но за нейно удивление, и решетката, и стоманената тръба, заварена за нея, излязоха заедно и разкриха зейнала дупка, от която се разнесе ужасяваща воня.
От дупката в пода на кланицата вонеше на урина и нещо още по-гадно.
Буркхарт отмести фалшивата стена, Мати запуши нос с ръка и насочи фенера си към металната шахта, която се спускаше повече от два метра надолу и завършваше с помещение с чакълест под, високо малко над метър.
— Вероятно вторична отводнителна система — заключи Дитрих, който беше приближил и изглеждаше раздразнен от откритието им.
— Някой трябва да се спусне, но за мен е твърде тясно — каза Буркхарт.
— И за мен — заяви главният комисар.
Инспектор Вайгел надникна в шахтата и поклати глава.
— Долу има плъхове, подушвам ги. Мразя плъхове. Брат ми имаше един и ме тормозеше с него. Мразя ги.
— Явно оставам само аз — отбеляза Мати.
— Знаете, че не мога да допусна… — започна Дитрих.
Тя го сряза:
— Ако открия нещо, хаупткомисар, ще изляза. Освен това ще виждате каквото виждам и аз — ще нося камера.
Като чу предложението на Мати, Габриел отиде до буса с оборудването и се върна с бял гащеризон за еднократна употреба, каска, предпазни очила, наколенки и челник, свързан с камера с оптични влакна, както и слушалки със свръхчувствителен микрофон, който залепи отстрани на шията й, и газова маска, която да пази дробовете й от евентуалните зарази във въздуха поради изпражненията на плъховете.
Тя седна в катераческа седалка и я завързаха за въже.
— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита Буркхарт.
— Не — отвърна Мати, коленичи и бавно влезе заднешком в шахтата.
Буркхарт и Дитрих я спускаха, а Габриел гледаше лаптопа, който получаваше сигнал от камерата й.
Шахтата беше само малко по-широка от раменете на Мати. За миг усети нарастваща клаустрофобия, но точно тогава премина в откритото пространство и краката й докоснаха земята.
Откачи въжето от седалката. Приклекна, огледа се и видя на светлината от челника, че чакълестата повърхност продължава във всички посоки и чернотата поглъща лъча й.
— Това е нещо като огромно дренажно поле — каза тя.
— Не виждаме много добре — чу гласа на Габриел в ухото си. — Използвай и втория фенер.
Мати го извади и включи, зарадвана на мига от мощния лъч, който прониза мрака.
Видя нещо мръснобяло на десетина метра отпред, зад носеща стоманена колона. После отляво се разнесе цвърчене. Обърна се и лъчът освети дузина плъхове, които я гледаха и душеха към нея, някои й цвъртяха сърдито, други дъвчеха нещо.
Беше зловещо и тя чу в главата си гласа на Никлас, който й казваше да се маха оттам.
Но вместо това тя се наведе и тръгна патешката към бялото нещо зад колоната. На метър от него видя какво е и застина.
От чакъла стърчеше кост.
— Това е човешка бедрена кост — каза Габриел в ухото й.
Мати преглътна на сухо и насочи светлината по-навътре в подземието, където от мрака изплуваха още кости.
После видя човешки череп. И още два.
А след това още черепи и кости, пръснати навсякъде като мидени черупки.
— Това е гробница! — прошепна Мати.
— Виждаме ги — каза Буркхарт в ухото й. — Дитрих иска да се махаш оттам.
Мати не възнамеряваше да се противи. Никога не беше попадала на по-страшно място и искаше да се измъкне, преди да я нападне клаустрофобията.
Но щом се обърна да си върви, лъчът светлина попадна върху нещо на двайсет метра встрани. Гледката сякаш удари Мати и я запрати стъпка назад.
Два по-пресни трупа, и двата останали почти без кожа.
Жена. Мъж.
Дрехите им висяха на парцали.
Въпреки че изобщо не искаше да го прави, Мати приближи на няколко сантиметра. Позна черната раирана поло яка, която висеше от по-едрото тяло, и целият й свят се срина.
Падна на колене и заби поглед напред, дишаше дълбоко и учестено, дъхът й отекваше в маската и се чувстваше като зомби, като жив мъртвец.
— Мати? — прокънтя гласът на Габриел в ухото й.
— Виждате ли ги? — попита немощно.
— Виждаме ги, Мати. Моля те, махай се оттам.
— По-едрият е Крис.
— Боже мой, не! — извика Габриел.
На Мати й прималя и си помисли, че ще припадне.
Отметна глава назад, поемаше си въздух с мъка, беше като пияна. Но през петната, затанцували пред очите й, видя първия пакет — завързан за гредите на тавана, на около метър пред нея.
Беше с размера на обикновена книга, увит в зелена восъчна хартия с букви на кирилица и размазан печат на немски.
За няколко секунди нищо в тази ситуация не изглеждаше реално и не можа да осъзнае какво вижда.
Но после отметна глава още по-назад и видя още такива пакети в зелена хартия, завързани за гредите. Още много.
Всички бяха свързани с електрически проводник.
— Енгел! — изрева Буркхарт. — Това са бомби! Веднага се махай оттам!
Всичко отминава. Нали така се казва, приятели мои?
Определено точно това каза майка ми последния път, когато я видях, предателската кучка.
Всичко отминава. Сякаш това може да обясни каквото и да било на едно осемгодишно момче. Сякаш това оправдава постъпката й спрямо себе си, спрямо баща ми и спрямо мен.
Но този път старите хора са познали. Всичко отминава. Знам го с такава сигурност, с каквато познавам себе си, въпреки маските, които съм принуден да нося.
Размишлявам си така зад волана на моя мерцедес, защото току-що преминах покрай входа на кланицата на скорост, сякаш нямах търпение да се махна.
Автомобилите са повече от вчера, два пъти повече — полицейски коли, бусове на криминолози и леки коли без отличителни знаци, а цялата кланица е опасана с жълта полицейска лента, обозначаваща местопрестъпление.
Ала вместо да се озова на ръба на паниката, както стана вчера, изстивам вътрешно, подобно на влечуго. Минавам покрай кооперациите западно от кланицата и бързо взимам трудно решение.
Преди много години, всъщност много рано в живота си, научих, че оцеляването означава да действаш на мига, с най-добрата информация, с която разполагаш. След като вътре има толкова много хора, няма как в един момент да не разкрият тайната на кланицата. Просто е логично.
Затова отбивам след няколкостотин метра, на върха на малко възвишение, откъдето се открива директна гледка към покрива на кланицата.
За миг ме прорязва носталгия. Кланицата толкова дълго беше част от живота ми, че изпитвам противоречиви чувства относно това, което трябва да сторя.
Но няма друг начин, нали?
Отварям хартиения плик на пода пред седалката до мен и вадя стар, ръбест съветски военен радиопредавател с гъвкава антена. Намирам батерията и тя щраква на мястото си.
Включвам захранването. За момент лампичката до превключвателя остава тъмна и започвам да се притеснявам.
Но после светва в зелено.
Вкусът в устата ми е едновременно горчив и сладък, докато настройвам радиото на канал с честота, която зададох преди почти двайсет и пет години.
Пръстите ми намират копчето за детонация. Гърлото ми изщраква от удоволствие.
Е, приятели мои, май е време да организираме един малък ад в Берлин, а?
— Мати! — изрева Буркхарт. — Излизай!
В подземието на кланицата следователката бързо се отърси от обзелата я от шока мъгла. Пресегна се и откъсна парче от зелената восъчна хартия, там, където имаше надпис.
Хвърли последен поглед към тялото на Крис и се запромъква възможно най-бързо към шахтата, като през цялото време се бореше да потисне силното желание да спре, да се просне на земята и да плаче до скъсване.
Когато стигна дъното на шахтата, вдигна поглед нагоре — Буркхарт я гледаше сериозно притеснен.
— Закачвай се — нареди.
Мати пъхна зелената хартия в джоба на гащеризона, завърза въжето към седалката и извика:
— Готово!
Веднага започнаха да я изтеглят. Тя се наместваше по пътя нагоре в тясната тръба и затвори очи, за да се пребори с клаустрофобията, докато Буркхарт не я хвана за гърба на седалката, не я вдигна и остави със сигурна ръка на пода.
Мати трепереше, сякаш попаднала под силна струя студен въздух.
— Видяхте ли? — обърна се към главен комисар Дитрих, който изглеждаше зашеметен.
— Колко трупове имаше долу?
— Двайсет? Трийсет? Както казах, там, долу, е гробница.
— Не ме интересува какво е, трябва да се махаме оттук, и то веднага — настоя Буркхарт и погледна към Дитрих. — Цялото помещение е опасано с бомби. Изкарайте хората си веднага и повикайте федерален полицейски екип за обезвреждането им.
Комисарят се поколеба, явно смутен от мащабите на това, което се разкри пред очите му.
Буркхарт заговори още по-настойчиво:
— Господин комисар, преди цяла вечност работех за GSG 9 и ви казвам, че трябва да изкарате хората си оттук, докато не дойдат експертите.
Лицето на Дитрих се изкриви и пребледня. Комисарят се обърна към инспектор Вайгел и останалите от екипа, които го гледаха в очакване. Най-накрая се реши и изрева отривисто:
— Вън! Всички. Вземете само най-необходимото. Веднага!
Десетимата души в кланицата се спуснаха към оборудването си и награбиха компютри, камери и вече събраните улики. След по-малко от минута всички се изнизаха бързо през обора и излязоха пред входните врати.
Докато вървяха към пътя за Аренсфелде, дъждът се превърна в мъгла. Мати следваше Буркхарт мълчаливо, като пребита след видяното в подземието.
Крис беше мъртъв. Никога повече нямаше да го види.
Почти беше стигнала полицейската бариера, когато избухна първата бомба.
Извърна се рязко назад.
Дим и прах се понесоха на талази от прозорците и вратите, а в следващия миг огромно, оглушително изригване я запрати на земята и пръсна кланицата на парченца.