Детективска агенция „Private“. Берлин

Глава 119

Вцепенена и полудяла от страх за Никлас, Мати прошепна:

— Фалк?

Буркхарт измъкна телефона от ръцете й и включи високоговорителя тъкмо навреме, за да чуе Фалк да казва:

— Старо име.

Вече обзета от паника, Мати замоли:

— Пусни го. Моля те, той е просто момче.

— Да, така е — каза Фалк студено. — Затова слушай внимателно, ако искаш да го видиш отново жив. Искам да вземеш Илона Фрай и да ми я доведеш. Ти и Илона. Никой друг. Ако дойдеш с някой друг, който и да е, ще прережа гърлото на сина ти от ухо до ухо, както едно време изцеждах кръвта на прасетата за баща ми. Разбираш ли?

Мати погледна към Буркхарт, който се беше сковал зад волана, намаляваше скоростта и търсеше къде да спре. Илона Фрай тихо захлипа на задната седалка. Буркхарт я погледна, притисна пръст към устните си и кимна на Мати.

— Добре — каза следователката с треперещ глас. — Къде искаш да я доведа?

— Където всяка майка би потърсила изгубеното си дете в последните дни на Германската демократична република — изсъска Фалк. — Имаш деветдесет минути да дойдеш тук или момчето ти умира.

— Не е достатъчно…

— С толкова време разполагаш — каза Фалк и затвори.

Глава 120

Колата се надбягваше с бурята на юг, а Мати се взираше в тъмнината и правеше всичко възможно да не припадне.

На задната седалка Илона Фрай изпадаше в истерия:

— Нали няма да му позволиш да ме вземе? Няма да ме размениш за сина си, нали?

За секунда Мати беше толкова сащисана от въпроса, че не знаеше какво да каже, но после поклати глава.

— Не, не. Разбира се, че не.

— Обадете се в полицията — помоли Илона.

— Така Никлас ще загине — каза Буркхарт.

— Тогава обадете се на приятелите си в „Прайвит“!

Предупреждението на Фалк да не идва с други хора още звучеше в ушите на Мати. Погледна Буркхарт.

— Ти си спасителят на заложници. Какво да правим?

— В багажника има ли специализирана екипировка?

— Да, колата е на „Прайвит“.

— По-точно?

Мати се опитваше да се съсредоточи.

— Две бронежилетки. Един 9-милиметров автомат „Хеклер и Кох“. Два пълнителя с по двайсет 9-милиметрови патрона.

— Нощно виждане? — попита той.

— Бинокъл.

— Няма очила?

— Само бинокъл.

— Радиостанции? Камери?

— Две слушалки с блутут микрофони и две фиброоптични устройства.

— Могат ли да предават безжично към уебсайт?

— Към сайта на „Прайвит Берлин“.

— Ще мога да гледам през телефона си?

— Ако връзката е добра.

— Опиши ми разположението на сиропиталището.

Мати и Илона му го описаха. Предният вход. Кабинетите веднага вдясно. Кухнята. Столовата. Стълбището. Стаите на горния етаж. Изгнилите подове. Поддалият покрив.

— Има ли заден вход? — попита Буркхарт.

Илона каза, че има три: един при кухнята и по един от двата края на сградата, които водят към стълби към горните етажи.

Минаха през Хале и продължиха на изток. С всеки изминал километър Мати усещаше приближаващата я нервна криза. Първо майка й. След това Крис. Сега и Никлас ли? Макар да се смяташе за духовен човек, по природа не беше религиозна.

Въпреки това, колкото повече скъсяваха разстоянието до руините на „Вайзенхаус 44“, Мати установи, че се моли на Бог да спаси сина й. Той беше просто момче. На девет години. Нейното малко момче. Най-ценното, което имаше.

Глава 121

Първоначалният план на Буркхарт изискваше Илона Фрай да остане в колата и да се обади на „Прайвит“ и Берлинската криминална полиция, докато с Мати опитат да спасят Никлас.

— Но той ще убие Никлас, ако не дойда и аз — възрази жената.

— Ще му кажа, че не съм успяла да те намеря — отвърна Мати. — Той ни даде само деветдесет минути. Ще останеш в колата. Остави ние с Буркхарт да се погрижим.

На задната седалка Илона хапеше кокалчето на пръста си. После поклати глава.

— Не. Няма да го направя. Цял живот бягам от него. Това неведнъж ме докара до лудост. Ако искам някаква надежда за нормален живот, трябва да се изправя срещу него, да му кажа какво мисля за него и това, което причини на мен и на останалите. А после, честно казано, искам да го видя мъртъв.

— Тогава нов план — обяви Буркхарт, като намали и спря на около километър и половина от сиропиталището. — Ще се екипираме и петстотин метра преди сградата аз ще сляза. Вие ще паркирате на пътя, ще минете по алеята и ще влезете през главния вход. Аз ще ви последвам през дърветата и ще заобиколя отзад.

Слязоха и извадиха екипировката от багажника. Мати и Илона Фрай облякоха бронежилетките под якетата си.

— Ще останеш незащитен, Буркхарт — каза Мати.

— Но и невидим — отвърна той и извади автомата и уреда за нощно виждане. — Този човек не знае какво може да стори един невидим на друг.

Мати закрепи малката фиброоптична камера в илика на ревера си. Направи същото и с Илона.

— Сложи си слушалката — каза Буркхарт. — И микрофон.

Мати вкара слушалката дълбоко в ухото си и вмъкна микрофона под ръчния си часовник, преди да се качи зад волана с Илона на предната седалка и Буркхарт отзад.

— Трябва да се обадим на „Прайвит“ — каза Мати.

Буркхарт набра номера на Джак Морган и му обясни какво се случва. Морган побесня, задето не са се обадили по-рано на него или на полицията.

— Опитваме се да спасим живота на сина ми, Джак — настоя Мати.

— Тръгваме към летището — каза Морган. — Ще наемем хеликоптер.

— Не — възрази Буркхарт. — Освен ако не се приземите на поне километър и половина оттук. Умен е. Ще разбере, че сме повикали подкрепление, ако чуе хеликоптера.

— Ще се обадя на Дитрих — отвърна Морган и затвори.

Мати включи на скорост и потегли. След няколко мига на мълчание по прозорците забарабани дъжд. В далечината проблесна светкавица и на светлината й се очертаха перките на огромна вятърна турбина, която се въртеше на вятъра.

— Право напред и наляво — каза тя. — Около петстотин метра.

— Готови ли сте? — попита Буркхарт, докато Мати намаляваше и спираше.

— Не.

— Илона?

— Да.

Но отговорът й беше изпълнен със съмнение и страх.

Мати се извъртя в седалката си, когато Буркхарт отвори задната врата.

— Моля те, кажи ми, че всичко ще е наред с Никлас.

Буркхарт сложи огромните си ръце върху нейните, докато дъждът навън се засилваше.

— Ще бъде, Мати. Само трябва да вярваш.

Глава 122

Приятели, скъпи съграждани берлинчани, стоя до един висок бор в лекия дъждец в началото на гората на североизток от задния вход на сиропиталището. Мокър съм, но и повече от доволен, щом дочувам скърцане на гуми от кола, отбила от главния път южно от „Вайзенхаус 44“.

Миг по-късно чувам вратата на колата да се отваря, но вътре не светва. Отваря се втора врата. Отново никаква светлина.

Това ме навежда на мисълта, че подозрението ми е оправдано. Измръзнал до кости, се скривам зад дървото и се притискам плътно към ствола; наблюдавам задния вход, защото оттам експертът по антитероризъм Буркхарт ще се опита да ме надхитри, докато Илона и Мати Енгел влизат през предната врата.

Мисля, че ще са уплашени до смърт, и сърцето ми ускорява ритъма си.

Майка. Син. Призрак от миналото ми. Общият им страх.

Щом се справя с Буркхарт, ще бъде като в доброто старо време, решавам аз. Едно последно празненство, преди да продължа напред.

Оставам неподвижен до дървото; чакам, след като те тръгват. Една минута. Две минути. На третата започвам да се притеснявам, че може би съм прекалил с мисленето и трябва бързо да се вмъкна в сиропиталището, преди да открият Ник.

Но след три минути и трийсет секунди забелязвам промяна в тъмнината пред себе си. И тогава го виждам: едва доловимото приглушено зелено сияние от някакъв уред за нощно виждане.

Притискам се още по-плътно към дървото с пистолет в едната ръка, прицелен в сиянието. Но то изчезва. Няма го.

Взирам се, но не виждам нищо. Времето ми изтича.

Изпуква съчка. Плъзвам се около дървото и вдигам пистолета по посока на звука.

Чувам тих глас:

— Влез бавно. Остави го първо той да ти проговори.

На трийсет метра: правоъгълно сияние, много по-ярко.

Поглежда си телефона.

Ужасно неподходящ момент за есемеси, мисля си, и стрелям два пъти.

Чувам как и двата изстрела попадат в плът и кост, чувам изохкване, закашляне и удовлетворително строполяване на земята, бързо удавено от барабаненето на дъжда в гората.

Глава 123

— Беркхарт? — пророни Мати в микрофона си, докато се приближаваха към останките от „Вайзенхаус 44“. Беше го чула да изохква и кашля. Сега в микрофона чуваше единствено статичното електричество и дъжда.

— Какво има? — прошепна Илона. — Какво е станало?

За миг Мати не знаеше какво да прави. Стенанието. Кашлицата.

След това просто нямаше значение. Никлас беше някъде сред развалините на сиропиталището. Щеше да го измъкне жив оттам.

„Жив“, повтаряше си отново и отново, докато вадеше пистолета и се качваха на верандата. Поведе Илона през разбитата врата към някогашния кабинет на Хариат Ледвиг.

Когато стигнаха основата на стълбището, Мати извика:

— Фалк!

Но чуваха само дъжда и вятъра. Провериха столовата и кухнята. Нищо.

Върнаха се при стълбите и Мати отново извика:

— Фалк!

— Пусни оръжието! — каза Фалк от сенките. — Хвърли го назад.

Мати се поколеба.

— Пусни го, ако искаш отново да видиш сина си.

Тя хвърли пистолета назад. Чу го да пада някъде далеч.

— И фенерчето — продължи Фалк.

Подчини се и видя как сенките им се удължават, когато Фалк ги освети.

— Качвайте се — нареди той и издаде цъкащия звук в гърлото си.

При този звук Илона се паникьоса и се опита да избяга, но той я сграбчи за косата и повали на земята. Тя се разкрещя.

— Викай колкото искаш — изсъска мъжът. — Няма кой да те чуе. На километри няма жива душа и ни чака недовършена работа.

Стрелна Мати с поглед.

— Качвай се горе. Момчето ти те чака.

Мати пое по стълбите в тъмнината, Илона стенеше зад нея. Стигнаха площадката и Фалк ги насочи по коридора към една стая, която гледаше към задната част на сиропиталището, към фермите и горите.

Светлината от фенера му пресече стаята и на Мати й се стори, че видя провесено от гредата въже, преди светлината да се спре на пода.

Фалк им нареди да коленичат. Когато го направиха, ги инструктира да съблекат бронежилетките си и да съберат ръце зад главата си. Стоеше зад Мати през цялото време и тя така и не успя да види добре лицето му. Завърза ръцете и краката им с кабелни връзки и мина пред тях.

В полегатата светлина на фенерите, осветяващи стаята, Мати си помисли, че главата и лицето на Фалк приличат на манекен за перуки. Беше плешив, нямаше вежди, а кожата му беше странно гладка, с прилепнали към главата уши.

— Да не мислите, че някога ще се измъкнете оттук, хмм? Приятелят ти, Буркхарт, едрият тип? Пратих му два куршума в гърдите. Вече никъде няма да ходи.

Мати изтръпна. Буркхарт? Мъртъв? Представи си го как прави яйца по буркхартски сутринта и се смее на някаква шега на Никлас.

Щеше да се побърка от страх.

— Къде е синът ми? — настоя.

Фалк измъкна от ъгъла на стаята завързания Никлас, със залепено тиксо на устата.

— Ники! — извика Мати.

Очите на момчето се разшириха и започна да скимти към майка си.

— Пусни го! — извика Илона Фрай. — Нали аз съм тук, получи каквото искаше!

Фалк се изсмя.

— И да си разваля забавлението ли, Илона? Не мисля така.

Глава 124

Приятели мои, съграждани берлинчани, запалвам газовия фенер, който донесох специално за случая.

— Помниш фенерите, нали, Илона? — питам. — Меката трептяща светлина, където си играехме в кланицата?

Илона изглежда хипнотизирана, втренчена в лампата, устните й са разтеглени от някакъв ужас, който вижда в шизофреничния си ум, преди светлината в нея да изгасне. Обръща глава и зяпва в стената, тананикайки си детска песничка.

— Спомняш си — казвам аз и цъкам с одобрение.

После вдигам Мати Енгел на крака, водя я назад, за да й кажа отново да коленичи с ръце зад главата. Промушвам стоманена кука през кабелните връзки. Закрепена е за въже, което минава през макара, хваната за гредата.

— Стани — казвам и изпъвам въжето, докато ръцете й не се изопват право нагоре.

Заобикалям я и се усмихвам.

— Ето — казвам. — Така е по-добре, не мислиш ли? Хмм?

— Пусни сина ми — казва тя. — Моля те. Той е невинен.

— Вие двете сте като развалени плочи — сопвам се. — Щом не се получи нито при майката на Крис, нито при майката на Илона, нито при някоя от другите, защо си мислите, че при вас ще е различно? Какво ви прави толкова специални?

Прекосявам стаята до Никлас и отлепвам тиксото от устата му.

После се връщам при Мати, вадя макетното си ножче и с острото му като бръснач острие разрязвам блузата и сутиена й.

Когато приключвам, гордо я показвам на сина й Никлас. После притискам острието към гърдата й и поглеждам момчето с очакване.

— Обичаш мама, нали?

Глава 125

Никлас се разплака от болка и страх за Мати.

— Защо го правиш?

Мати се чувстваше повече от унизена; срамът се умножаваше от този на Никлас и тя разбра защо методите на Фалк са изтръгвали признания. Огледа го от горе до долу, видя възбудата по лицето му и подутината в панталоните му и си спомни какво й беше казала Женевиев, проститутката.

Разгневи се и извика:

— Не му показвай нищо, Никлас! Иска да види страха ти. Не му позволявай. Независимо какво се случва. Недей!

Никлас се поколеба, но после стисна зъби, погледна към майка си и кимна със стъклен поглед.

„Смелото ми малко момче“, помисли си Мати.

Радостта на Фалк отшумя. Изкриви устни към жената, сякаш му е развалила удоволствието, после сви рамене.

— Все едно. Харесва ми и болката.

Отиде зад нея и дръпна силно въжето.

Кабелните връзки се впиха в китките й, раменете й изпукаха, когато краката й се отлепиха от пода.

Връзките прорязваха кожата й. Имаше чувството, че ръцете й ще се измъкнат от ставите.

Никога не бе изпитвала такава агония. Прехапа устни, за да не вика, правеше всичко по силите си да не издаде колко я боли. Но накрая, все едно викаше друг човек, чу неконтролируем гневен вой да излиза от гърлото й.

Когато Фалк застана пред нея, очите му блестяха като на дете в увеселителен парк.

Мати отказваше да го погледне. Вместо това се съсредоточи върху Никлас, който се беше отдръпнал до стената, трепереше и плачеше, но се опитваше да спре.

— Мамо!

Мати не отговори. Вместо това събра бушуващия в гърдите си гняв и го насочи.

Изви се и изрита Фалк. Върховете на обувките й за малко пропуснаха слабините му, но го удариха силно в горната част на бедрото.

Беше леко изненадан, преди да се разсмее от удоволствие.

— Ти си едва втората, която се опита да го направи. Първия път също не стана.

Ритникът само още повече нарани китките й. Болката беше непоносима. Пред очите й затанцуваха черни петна и си помисли, че ще припадне.

Но Фалк мина зад нея, пусна въжето и я сниши, докато не стъпи на пода, с ръце все така протегнати към гредата.

— Мамо, тече ти кръв! — проплака Никлас.

Зашеметена, Мати вдигна поглед — кръвта се стичаше на струйка от раните й.

Когато Фалк отново мина пред нея, Мати изохка:

— Правил си така и с майките в кланицата, нали? Увесвал си ги на куките за месо?

— Все трябва някак да местиш труповете.

— Аз не съм труп.

— Съвсем скоро ще станеш.

Посочи с ножа към Никлас и притисна върха на острието към гръдния й кош, точно под гърдата.

— Така ще ви намерят — теб, сина ти и Илона. Увиснали на куките като заклани животни.

Глава 126

Скъпи приятели, трябва да призная, че се забавлявам, особено защото барабаненето на дъжда върху покрива се превърна в успокоение, заглушава всичко, така че мога да се съсредоточа над удоволствието от последната си интерлюдия: майка, син, стара приятелка, очакването на смъртта.

Но после поглеждам часовника и задавам въпрос:

— Кога точно смятате, че те ще дойдат?

— Кои? — пита Мати.

Обличам едната бронежилетка и отвръщам:

— Тези, на които сте се обадили да ви спасят.

— На никого не сме се обаждали. Направихме каквото ни каза, сега ни пусни.

— Лъжкиня — казвам. — Доведохте големия хер Буркхарт, въпреки че ви казах да не го правите. Така че трябва да сте казали и на още някой какво става.

— Не сме — казва Мати. — Уверявам те, че не сме.

Взирам се в нея няколко дълги мига.

Предполагам, че е възможно. Но слабо вероятно. Отново поглеждам часовника.

Тя излезе от колата си преди около четирийсет минути. Остават ми още поне двайсет за игра, преди да разчистя терена.

Но искам да се уверя, и то бързо.

Отивам до чантата си и намирам устройство, с което се сдобих едва онзи ден.

Обръщам се с него в ръка, показва се само върхът. Размахвам го пред нея.

— Какво е това? — пита.

— Толкова е жалко, че нямаме много време — казвам. — Обичам да оставям нещата да се развиват от само себе си.

Мати започва да се извива и аз се възбуждам. Няма представа какво държа. Не е ли това най-големият страх? Непознатото? Човешкият мозък не може да се справи с непознатото. Знаете ли защо?

Защото въображението винаги си представя нещо много по-страшно.

Най-сетне отварям ръка и й показвам.

— Създадено е за планинари, които искат да запалят огън при силен вятър — казвам. — Джобна горелка. Купих си я миналата седмица. Удобна е.

Натискам спусъка, чува се пукане и тънък силен пламък излиза от една тръбичка.

— Две хиляди и четиристотин градуса — казвам, наслаждавайки се на ужаса, изписан по лицето на Мати. — Страхът от него е първичен, нали? Огън? Знаеш ли, забелязал съм, че когато нищо друго не дава резултат, страхът да не им разтопят окото обикновено кара хората да говорят.

Глава 127

На няколкостотин метра от сиропиталището удари гръмотевица и в стаята стана светло като ден, но Мати виждаше само жестокия пламък, съскащ от горелката.

— Не! — извика Никлас. — Недей! Моля те!

На Мати й се стори, че времето се забавя. Ясно усещаше присъствието на Фалк зад дясната си страна, където не можеше да го ритне. Изскърца със зъби и изви глава.

И тогава, като бълнуване от друго измерение, чу как Буркхарт шепне в ухото й:

— Енгел. Мати. Простреляха ме два пъти навън, зад сиропиталището. Лява предмишница с изходна рана. Сложих й турникет. Ляво бедро. Счупена бедрена кост. И там съм пристегнал. Не мога да намеря мобилния си телефон, защото не мога да се движа, Мати. Не мога да дойда при теб, Илона и Никлас.

Буркхарт се задави:

— Не мога да ви спася.

После се овладя:

— Ако ме чуваш, не се предавай. Удължи кошмара, какъвто и да е, на който те подлага. Бори се. Има хора, които те обичат, Мати. Аз… Обичам те. Красива си. И смела. И умна. И жилава. А хлапето ти е страхотно. Продължавай да се бориш, докато не дойдат. Продължавай.

Фалк сграбчи брадичката на Мати и изви главата й към себе си. Тя видя пламъка, оранжев и червен, във формата на тънко длето.

Мина покрай ухото й, изсвистя край косата й и я докосна по лопатката.

Болката беше неописуема. Мати отскочи. Изкрещя, после пак.

— Мамо! — Никлас беше в истерия, падна на колене и хленчеше. — Мамо!

— Ще те попитам още веднъж — каза Фалк. — Кой идва? И кога?

Мати трепереше, на ръба да повърне от миризмата на собствената си обгорена плът и от агонията по лицето на сина си.

Чу гласа на Буркхарт, който й казваше да се бори.

— Обадихме се на Берлинската полиция, преди да влезем — поемаше си с мъка въздух тя. — Идват. Каквото и да правиш с нас, този път ще те хванат, Фалк.

На лицето му се появи моментно колебание, но после се ухили.

— О, ще се измъкна. Винаги се измъквам. Сигурно са се обадили на полицията в Хале, които са на поне двайсет и пет минути оттук. И все пак ще ускоря графика си.

Отиде до чантата си и извади плоска отвертка.

Макар и потънала в мъглата на собствената си болка, Мати знаеше какво значи това.

— Забави го — прошепна Буркхарт в ухото й. — Забави го.

Фалк пристъпи към Илона, която още беше на колене с лице към стената и си тананикаше като дете.

— Как го направи първия път? — изохка Мати. — Как се добра до досието си в Щази, как го унищожи? Как се измъкна?

Глава 128

Скъпи съграждани, берлинчани, при въпроса й спирам — искам да я пренебрегна, да си свърша работата и да напусна това място завинаги.

Но част от мен иска някой, който и да е, да узнае за моя гений. Не мога да устоя. А и освен това. Когато започна да си върша работата, съм бърз и ефективен, както ме е учил баща ми.

— Беше сравнително лесно — казвам. — Към средата на 80-те ми беше ясно, че времето на ГДР изтича. Ясно ми беше и че след края всичките ми специални таланти ще останат неразбрани. Затова се залових да изтрия себе си около три години преди да падне Стената.

— Как?

— Подкупих когото трябва. Заплаших когото трябва. Добрах се до досието си и го изгорих. Знаех, че Милке вече унищожава всичко, свързано с мен. Оттам нататък оставаше само да изчакам, докато нещата се дестабилизират достатъчно. Щом чух за нахлуването в централата на Щази в Лайпциг, разбрах, че моментът е настъпил. Излязох по улиците на Източен Берлин като всички останали. Гледах как събарят Стената с чукове и кранове. Когато тълпите се втурнаха в двете посоки, отидох на Запад с фалшиви документи и скоро изчезнах в Африка.

Гордо посочвам лицето си.

— Там беше направено всичко това. Почти година работа. Никой никога няма да разбере, че съм бил Матиас Фалк.

Стискам отвертката и се извръщам към Илона.

— А маските? — пита Мати.

Не мога да устоя.

— Детски интерес, дремещ от дълги години. Намерих една маска в Африка. Започнах да ги колекционирам, докато се възстановявах. Страст, превърнала се в бизнес.

— Как финансира всичко това? Откъде дойдоха парите?

Усмихвам се.

— Това беше първото, което изтръгвах от майките. Карах ги да ми кажат къде са скрити парите на семейството, бижутата и сребърните прибори. Имах повече от достатъчно за всичко, което трябваше да направя. Така, три години след като падна Стената, се върнах в Берлин и отворих галерията.

— А Илзе Фрай?

Илона спира да си тананика.

— Ах, Кристоф и Илзе — казвам и истински се наслаждавам на момента. — В „Рай ФКК“ Илзе позна гласа ми. Видях изражението й, когато се случи. Трябваше да се оправя с нея.

— А Крис?

— Успя да ме проследи до Берлин, отишъл във „ФКК“ в града и питал за мъж с маски. Никой нищо не казал, с изключение на едно от редовните ми момичета, което ми докладва. Казах й да каже на Крис за мен и за галерията. Когато разбрах, че е по петите ми, го примамих в кланицата и го причаках. Знаех, че там ще се разстрои, че няма да мисли ясно, особено след като види плъховете по Илзе в подземието.

Илона започва да хлипа и емпатичната ми страна я разбира.

— Не знаеше ли, Илона? — опивам се от болката й. — О, да, истина е, милата ти малка сестра я няма. А сега ще си отидеш и ти.

Правя две крачки и я сграбчвам за косата, издърпвам я напред и откривам врата й.

Илона издава врещящи звуци като прасенце на заколение.

Накланям ръка и се приготвям да забия отвертката в малкия й свински мозък.

Глава 129

— Спри на място! — извика мъжки глас зад Мати. — Пусни я или ще ти пръсна мозъка, за бога!

Фалк замръзна и погледна назад. Мати се извърна.

Дарек Еберхарт, фермерът, който обработваше земята около „Вайзенхаус 44“, когато Мати дойде за първи път в сиропиталището, стоеше в коридора и гледаше през мерника на двуцевката си.

— Пусни я! — повтори Еберхарт. — Знам как да използвам това оръжие, господинчо!

Фалк пусна Илона и хвърли отвертката.

— Лягай на земята! — изкрещя му Мати. — По лице, мамка ти! Ръцете така, че да ги виждам!

Фалк погледна Мати с шок, с недоверие, а после с мрачно негодувание, докато лягаше на земята.

Ужасен, Еберхарт приближи Мати.

— Господи, какво ви е сторил?

— Има оръжие — каза жената. — Ей там е. А също и джобна горелка.

Наблюдаваше Фалк, който лежеше на пода, сключил ръце на тила. Тялото му беше напрегнато и нащрек.

— Намерих ги — каза Еберхарт и метна пистолета и горелката през прозореца.

— Моля ви, хер Еберхарт — каза Мати. — Отвържете ме. Освободете ни.

Мъжът извади нож и сряза кабелните връзки от китките на Мати, в които болката пареше като огън. Остави пушката, свали шлифера си и й го даде да се покрие.

— Благодаря — каза жената и фермерът отиде да освободи Никлас.

Виеше й се свят, сякаш ще припадне, но радостта изпълни цялото й същество, когато видя Ники свободен. Той се изправи, втурна се в прегръдките й и изхлипа:

— Мамо!

Мати го притисна към себе си, по бузите й се стичаха сълзи, целуваше го в несвяст по косата.

— Толкова съжалявам, че се наложи…

— Мислех, че ще ни убие.

— Не, не, миличък — прошепна тя. — Не и днес.

Еберхарт освободи Илона и й помогна да стане. Беше като пияна, когато попита Мати:

— Видя ли я в мазето на кланицата? Илзе?

Стомахът на Мати се сви.

— Не можех да ти кажа. Сърце не ми даде да го направя.

— Надявах се — гласът на Илона беше като на момиченце. — А сега…

Тя се завъртя и изрита злобно Фалк в ребрата.

— Проклето извратено копеле! — крещеше истерично. — Убил си Илзе, и Крис, и Грета! — Пак го изрита. — Уби майките ни. Накара ги да признаят неща, които никога не са правили. Защо?

Мати я сграбчи и я издърпа, а жената продължаваше да крещи.

Глава 130

Лежа на пода, но не мога да преодолея природата си. Усещам ритниците на Илона и болезненото пулсиране ми доставя огромно удоволствие.

Чувам болката в гласа й и се радвам на живота още повече.

— Защо ли? — казвам аз с усмивка. — Защото ми харесва, Илона. Обичам да гледам как светлината угасва в очите им. Обичам аз да я карам да угасне. Обичам да гледам как всяка капка живот изтича от тях. Обичам да усещам, помирисвам, вкусвам и чувам смъртта. Толкова е просто. Винаги е било така. Крава, прасе, майка, дете. За мен е едно и също.

Фермерът ме заобикаля отляво. С периферното си зрение виждам гумените му ботуши.

— Що за животно си ти? — пита.

— Хищник — отвръщам. — Не знаеш ли? Да убиваме, е в природата ни.

Еберхарт пристъпва към мен, сякаш и той ще ме ритне.

Но в този момент сирени пробиват звука от дъжда. Фермерът спира. И той ги чува.

Отдръпва се внимателно на няколко крачки от мен.

Пукане, хрущене и подът под левия му гумен ботуш поддава.

Кракът му пропада до бедрото и тялото му се извива силно назад.

Ставам и тръгвам към него още преди да осъзная, че е изпуснал пушката си.

Правя две бързи крачки и го ритвам точно в брадичката.

Главата му се отмята назад, изпада в безсъзнание. Завъртам се и търся Мати.

Но тя вече се мята към мен.

Удря ме в ребрата с парче дърво.

Вцепенявам се. Падам на колене. Тя приближава, за да ме удари отново.

Но аз се отпускам назад, сядам, изстрелвам крака си напред и я уцелвам по глезена.

Тя залита и пада.

Претъркулвам се, ставам и я ритам в корема. Чувам как й изкарвам въздуха.

Сирените вече са по-близо. Чувам виенето им.

Поглеждам към Мати Енгел.

— Мисля, че ми остана време само за още едно нещо.

Виждам, че не разбира.

Но после сграбчвам малкия Ники за врата.

Вдигам го, той се задавя, влача го назад към отвертката, захвърлена на пода. Мятам го на земята. Стискам инструмента и приклещвам главата на пищящото малко момче, оголил врата му като на агънце.

Поглеждам Мати, която се опитва да се изправи. Не може дори да говори.

— Покажи ми очите си — извиквам аз. — Искам да ги видя, когато угаснат очите на Никлас!

— Фалк! — изкрещява Илона вляво зад мен.

Поглеждам през рамо и я виждам, призрак от миналото ми, потна, рошава, с пушката на Еберхарт в ръце.

Глава 131

Фалк погледна Илона развеселен.

— Илона, скъпа стара приятелко, не ти стиска — започна той, извърнат към нея, а Никлас се бореше да се измъкне.

— Стиска ми! — изкрещя му Илона. — Стискаше им и на Крис, и на Илзе, и на Артур, и на Грета, и на Кифер. Всички те сега са в мен! В мен са, Фалк! Чувам ги как ме викат. Всеки един от тях.

— Недей! — извика Мати.

Но Илона дръпна спусъка.

Едри сачми 12-и калибър удариха Фалк и го отхвърлиха назад. Тялото му се удари в стената и се свлече надолу, кървейки съвсем леко от раните по лицето и врата.

Мъжът погледна към бронежилетката, която беше поела силата на изстрела. Започна да се смее.

— Не знаеш ли? Не можеш да убиеш това, което не виждаш?

Погледна към Илона, която вече беше застанала в упор и се целеше в лицето му.

— Какво ще направиш? — попита той все по-развеселен. — Ще ме застреляш хладнокръвно, ще станеш като мен? Ще влезеш в затвора заради мен?

Илона сякаш всеки миг щеше да се откаже. Мати се зачуди дали да не опита да й изтръгне пушката. Но в този момент жената се разсмя горчиво и заговори на Фалк, както майка би заговорила на дете.

— Аз съм луда, забрави ли? Никой няма да ме осъди. Време е да изгасим светлините, Фалк. Твоите светлини. Завинаги.

— Приятелко моя — започна той умолително. — Мила съгражданко…

Сирените влязоха в двора на сиропиталището. Сини и червени светлини нахлуха през отворените прозорци. За част от секундата Мати мярна Фалк, лишен от маскировката си, злосторно момченце, заловено на местопрестъплението, преди пушката на Илона да изтрещи.