Джак и Джил

I.

Сам Харисън се измъкна ловко от сребристосиния форд аеростар, който бе паркирал на Кю стрийт в изискания квартал на Вашингтон Джорджтаун. „Съвсем основателно разни истории и игри на ужаса се радват на такава популярност — мислеше си той, докато заключваше колата. — Не страшните случки, които обичахме да си разправяме като деца край лагерния огън, а онези от действителния живот, които напоследък са навсякъде около нас. Сега аз самият изживявам подобна история. На път съм да се превърна в част от ужаса. Колко е лесно! Колко безкрайно, невъобразимо лесно е да преминеш отвъд и да потънеш в мрака!“

В продължение на две дълги седмици той бе дебнал и следил Даниел Фицпатрик. Бе вършил своята работа в Ню Йорк, Лондон, Бостън и накрая тук във Вашингтон. Тази вечер щеше да убие американския сенатор. Хладнокръвно, ритуално — в стил екзекуция. И никой нямаше да разбере защо. Никой нямаше да разполага със следа, която впоследствие да носи някакъв смисъл.

Това бе първото и най-важно правило от играта, наречена „Джак и Джил“.

В много отношения тя представляваше класически модел на дебнене на знаменитости. Той се убеди в това още щом зае своя пост срещу номер 211 на Кю стрийт.

И все пак, ако някой си направеше труда да се задълбочи, в известно отношение моделът бе уникален. Дейността, която му предстоеше, бе по-предизвикателна от това тайно да брои скандалния брой коктейли гленливет, които сенатор Фицпатрик изпиваше в „Монокъл“ — любимия си бар във Вашингтон. Това бе най-истинската форма на лудост. Сам Харисън го знаеше. Беше си чиста лудост. Той не смяташе, че е луд. Вярваше само в играта на случайността.

После на по-малко от трийсет метра от другата страна на лъсналата от дъжда улица се появи и самият Даниел Фицпатрик. Съвсем по разписание. Или поне достатъчно близо до определения час.

Той проследи с поглед как сенаторът сковано се измъкна от двуместен блестящ тъмносин ягуар, модел 1996 г. Носеше сиво палто с копринен шал в индийски десен. Беше в компанията на слаба елегантна жена в черна рокля и небрежно преметнат през ръка шлифер „Бърбъри“1. Тя се засмя на някаква реплика на Фицпатрик, отмятайки назад глава като красив буен кон. Хладната нощ погълна струйка от горещия й дъх.

Дамата бе поне двайсет години по-млада от сенатора. Сам знаеше, че това не е съпругата му. Дори и да спохождаше в леглото законната си половинка, Дани Фицпатрик го правеше доста рядко. Блондинката вървеше с леко накуцване, поради което двамата изглеждаха още по-интригуващи. Всъщност запомнящи се.

Сам Харисън се напрегна докрай, за да постигне максимална концентрация. Мери два пъти, ако трябва и пет пъти. За последен път отбеляза подробностите. Бе пристигнал в Джорджтаун в единайсет и петнайсет. Изглеждаше така, сякаш бе част от луксозния, привлекателен, модерен квартал, където се намираше Кю стрийт. Видът му бе абсолютно подходящ за ролята, която си бе избрал.

Изключително съществена роля в изключително важен епизод — един от най-важните в историята на Америка. Или на сцената на американския театър, би казал някой.

Водеща мъжка роля, естествено.

Специално за целта се бе издокарал с професорски очила с рамки от черупка на костенурка. Иначе не носеше очила. Нямаше нужда от тях.

Косата му бе светлоруса. В действителност нямаше нищо общо с този цвят. Беше се нарекъл Сам Харисън. Всъщност името му не беше Сам. Нито Харисън.

За специалния повод същата вечер внимателно бе подбрал тоалета си — меко черно поло от кашмир, черни панталони с ръб и маншет и светлокафяви боти. В действителност не бе толкова претенциозно, самовлюбено конте. Гъстите му коси бяха подстригани късо и самият той напомняше на Кевин Костнър в „Бодигард“ — един от филмите, които далеч не се радваха на одобрението му. Носеше малка черна цилиндрична чанта, която се полюшваше като палка, докато крачеше бързо към номер 211. Вътре в чантата бе сложил портативна телевизионна камера.

Възнамеряваше да заснеме колкото се може повече от предстоящото събитие. То бе етап от историята в процеса на нейното съграждане. Наистина представляваше жива история — Америка в края на века, Америка в края на една епоха, краят на Америка.

В дванайсет без четвърт той влезе в кооперация 211 през един сумрачен служебен вход с остър мирис на амоняк, прах и гнилоч. Изкачи се на четвъртия етаж, където сенаторът държеше в столицата апартамент с функциите на кабинет и любовно гнездо.

Стигна до вратата на Даниел Фицпатрик — апартамент 4J — в дванайсет без десет. Съвсем навреме. Дотук добре. Всичко се развиваше по предварителния план.

Точно пред него полираната махагонова врата внезапно се отвори.

Той се озова лице в лице с блондинката, която изглеждаше слаба, елегантна и очевидно се поддържаше добре. Всъщност във вида й имаше нещо простовато, което не личеше от разстояние. Беше дамата, слязла от синия ягуар заедно с Фицпатрик. Жената, която накуцваше.

Ако не се смяташе златната шнола в косите й — малка лъвица, придобивка от екскурзия до Музея на модерното изкуство в Ню Йорк — и златната огърлица, тя бе чисто гола.

— Джак — прошепнаха устните й.

— Джил — отвърна той с усмивка.

II.

В един друг район на Вашингтон, в един друг свят, един друг бъдещ убиец бе подхванал една също толкова ужасна игра. Той бе намерил страхотно скривалище между гъстите борове и няколкото стари дъба в центъра на Гарфийлд Парк. Настани се удобно в нещо като шатра, образувана от надвисналите клони и гъстия храсталак.

— Да се залавяме за работа — прошепна той, въпреки че в скривалището, освен него нямаше никой друг. Предстоеше му едно страхотно приключение. Вярваше в това с цялото си сърце, тяло и с онова, което бе останало от душата му.

Седна по турски на влажната трева и започна да се труди върху лицето и косите си. От високоговорителя в главата му дънеше едно парче на рокгрупата „Хоуп“. Наистина беше страхотно. Умираше си да го прави. Тези преобразявания и маскировки бяха като упоение, може би единственият шанс да избяга, а, по дяволите, каква неистова потребност имаше от бягство!

Когато най-накрая приключи с костюма, той излезе от сянката на дърветата. Трябваше да се засмее. Днес просто щеше да се спука от смях. Това засега бе най-доброто. Беше толкова тъпо, направо жестоко.

Определено имаше вид на стар бездомник. Наистина изглеждаше като окаян дърт глупак. Също като онзи мизерник от рокаджийската песен „Акваланг“. Беше нахлузил бяла перука и сивкава брада от един актьорски костюм. Всички незначителни пропуски на въображението му или недостиг на уменията му като гримьор се скриваха от раздърпаната качулка на анорака му.

Отпред имаше надпис, който гласеше:

„Какво невероятно, умопомрачително приключение щеше да бъде!“ — продължи да си мисли той. Щастлив, щастлив. Радост, радост. Ето кое бе най-важното. Казваше всичко. Иронията просто го убиваше.

Бъдещият убиец прекоси парка с бърз ход, почти бегом. Движеше се към Анакостия Ривър.

Започнаха да се мяркат хора — безделници, крадци, любовници или каквито там, по дяволите, бяха — повечето негри, но това нямаше значение. Всъщност си беше екстра. На никого във Вашингтон не му пукаше за чернилките. Това си беше житейски факт.

„Акваланг, о-о-о, акваланг“ — припяваше си той вървешком старото рокаджийско парче. Беше хит на една наистина жестока група. Името й беше „Джетро Тъл“. Той слушаше рок непрестанно, дори в съня си. Не си сваляше слушалките. Вече беше изучил почти цялата история на рокендрола. Само ако можеше да си наложи да слуша „Hooty and the Blowfish“, щеше да ги е забол до последно.

— Ха-ха-ха — засмя се той на своята сполучлива шега. Днес беше в жестоко настроение. Предстоеше му толкова готино, шибано, смахнато изживяване. Беше най-доброто време, най-лошото време. Най-доброто и най-лошото и дори по-лошо!

Вече бе избрал сцената на убийството. Гъсталакът от смърчове и иглолистна растителност близо до Югоизточната магистрала. Мястото беше диво, обрасло и почти съвършено. Беше разположено под прав ъгъл на ред еднотипни къщи от жълта тухла и една известна винарна на Шеста улица в Югоизточния район. Той бе извършил нужното разузнаване, бе изследвал района и се бе влюбил в своето място. Вече виждаше хлапетата от близкото начално училище, които, без да бързат, влизаха и излизаха от сладкарницата на ъгъла. Ситните на тая възраст бяха адски печени.

„Боже, колко ги мразя тия печените. Шибани роботчета! И долни паразитчета.“ Деца! Всичко, свързано с тях, бе толкова готино.

Той се приведе, мушна се под гъстите бодливи храсти и се зае със сериозна работа. Започна да надува латексови балони — червени, оранжеви, сини, жълти.

Това бяха големи цветни близалки, на които децата никога не могат да устоят. Самият той открай време ненавиждаше балоните. Мразеше онази пресилена, фалшива веселост, която те привидно символизираха. Но повечето деца си падаха по тях. Значи, решено?

Върза един балон с около три метра канап. После уви края му за дебел клон. Балонът лениво се зарея над старото дърво. Изглеждаше като красива отсечена главица.

Той притихна в скривалището си и зачака. Беше сам, но и бездруго обичаше да се наслаждава на собствената си компания.

„Днес трябва да пре-чу-кам някого — припяваше си той измислени думи към несъществуваща мелодия, — да пре-чу-чу-чу-кам. Просто тря-я-я-ябва.“ И речитативът все повече му харесваше.

Долови някакво движение. Съвсем близо до скривалището си. Нещо изпука. Клон или съчка? Или някой му идваше на гости?

Заслуша се, притаил дъх. Без всякакво съмнение някой мърдаше храстите, стъпваше върху съчките, трошеше ги. Всичко му звучеше усилено, като ТРРРЯС!

В интерес на истината, беше се отвлякъл и шумът го стресна жестоко. Адреналинът му отхвръкна нагоре като бесен. За малко да си глътне адамовата ябълка.

Внезапно пред него изникна горната част на лице. Само челото и бялото на нечии очи.

Надзърташе към него през клоните на дърветата.

Видя лицето на малко черно момиченце. Пет или шестгодишно, наистина много сладко. Гледаше го. Прямо и открито.

— Здравей. — Каза го мило и вежливо, както умееше, когато поискаше. Усмихна й се и тя почти му се усмихна в отговор.

Заговори тихо.

— Искаш голям балон. Аз имам още много, много балони. Ето ти един червен, на него е изписано твоето име.

Малкото момиченце просто го гледаше, без да отмества поглед. Не казваше нито дума. Не помръдваше. Страхуваше се от него, представете си. Вероятно се бе смутила, защото той й каза, че името й било написано върху един от балоните.

— Добре, тогава. Без балони. Дадено. Забрави. За теб няма балон, момиченце. Това ме устройва. Никакъв безплатен балон!

— Ддааа, ако обичате — изрече тя внезапно. Кафявите й очи се разтвориха като разцъфнало цвете. Прекрасно малко момиченце. Красиви кестеняви очи.

— Престани да се притесняваш, дете. Ела тук, ще ти дам един чудесен огромен балон. Чакай да видим — имам яркочервени, небесносини, портокалови, светложълти. Всички цветове на дъгата, че и още.

Той имитираше някого — може би онзи кретен Кевин Бейкън в „Дивата река“, дето си го взе от видеото преди около седмица? Две седмици? Кой ти знае! На кого му пука? Докато говореше, ръката му все по-здраво се сключваше около дръжката на малка бейзболна бухалка, подсилена с изолирбанд. Бухалката бе дълга половин метър — от онези, дето ги използваха местните изнасилвачи, за да поддържат законност и ред в гетото.

Продължи да говори на момиченцето с жизнерадостна напевност, която всъщност беше адски присмехулна и саркастична.

— Един червен — изчурулика накрая детето. Естествено. В косите си имаше червена панделка. Червен е цветът на любовта, на моята истинска любов.

Много плахо и предпазливо детето пристъпи напред и излезе на полянката. Бе удивен колко малки бяха крачетата й. Като номер минус двайсет и пет. Протегнатата му ръка, в която държеше връвчиците на цветните балони, трепереше. Момиченцето изобщо не забеляза и посегна към тях.

Беше скрил късата яка бухалка зад гърба си. Стисна я конвулсивно, после замахна, много силно.

Щастлив, щастлив. Радост, радост.

III.

Можеха ли действително да се измъкнат невредими, след като са извършили убийство — особено подобно предизвикателно убийство от толкова висок ранг? Джак беше убеден, че са в състояние. Човек си представя едно, а всъщност се оказва далеч не толкова трудно да отнемеш живота на друго човешко същество, дори на няколко, без изобщо да те хванат, и дори да останеш извън всякакво подозрение. С тях винаги ставаше така.

Въпреки това Джил бе изплашена и видимо напрегната. Той не можеше да я вини за това. В „действителния живот“ тя имаше сериозни амбиции да направи кариера във Вашингтон, беше с добро възпитание, образована, интелигентна — без съмнение твърде различна от типичния убийствено агресивен маниак, за когото четем. Една доста нехарактерна Джил и по тази причина съвършена за своята роля в тази игра на игрите. Почти толкова съвършена, колкото и той за своята.

— Пиян е, съвсем изключи — прошепна тя, както стояха в тъмното антре на апартамента. — Все пак се оказва от полза, че е такава абсолютно противна гад.

— Знаеш какво говорят за нашия юнак Дани. Скапан сенатор и още по-скапан любовник.

От нея — едва доловима усмивка — напрегната усмивка.

— Безвкусна шега, но гарантирам, че е точно така. Да тръгваме, Джак.

Джил се обърна и пое обратно. Той я последва. Сведе поглед към босите й нозе, загледа се в походката й, съпроводена с леко накуцване. Посвоему очарователно. Проследи как слабата й фигура прекоси малката всекидневна, леко осветена от лампата в коридора. Това беше пътят към спалнята, той знаеше.

Минаха безмълвно през малък хол. До каменната камина гордо стърчеше американското знаме. Като го видя, стомахът му се сви. На стената — цветни снимки на регата, вероятно около Кейп Код.

— Ти ли си, скъпа? — отекна зад стените на хола груб, подгизнал от уиски глас.

— Кой друг би могъл да бъде? — попита в отговор Джил. Джак и Джил влязоха в спалнята заедно.

— Изненада — обяви Джак. Беше извадил полуавтоматична берета. Целеше се право в главата на сенатора.

Ръката, стиснала пистолета, не трепваше, мисълта му бе съвършено бистра. Живата история в ход. Повече никаква възможност за отстъпление.

Даниел Фицпатрик скочи в леглото си, изненадан и вбесен.

— Какво, по дяволите! Как тъй, да ти го, кой си ти бе, мамка ти? Как влезе тук? — изломоти той. Лицето и вратът му пламтяха.

Джак не можа да се сдържи — усмихна се въпреки онова, което ставаше. В своето луксозно легло сенаторът изглеждаше като изхвърлен на брега кит или като застаряващ морж.

— Мисля, че съм твоето презряно минало, което най-накрая успява да те застигне, сенаторе — отвърна той. — Сега млъкни, ако обичаш. Нека облекчим процедурата, доколкото ни е по силите.

Той впери поглед в Даниел Фицпатрик и си спомни нещо, което бе прочел наскоро. Виждайки сенатора да държи реч някъде, един зрител бе възкликнал: „Боже мой, та той вече е старец“. Беше истина, Фицпатрик бе беловлас, кокалест, безобразен, разплут старец.

Освен това бе врагът.

Джак отвори черната цилиндрична чанта и подаде на Джил чифт белезници.

— По една ръка на всяка от двете странични колони на леглото. Моля те и благодаря.

— С удоволствие — отвърна тя. В начина, по който говореше, действаше и дори в начина, по който се движеше, имаше непринудена елегантност.

— Ти си замесена в това? — ахна Фицпатрик, когато погледна блондинката, която бе подбрал в бара в Ла Колин. Струваше му се, че наистина я вижда за пръв път.

Джил се усмихна.

— Не, не. Какво говориш! Бях привлечена от огромното ти шкембе и пропития ти с алкохол дъх.

Джак извади автоматичната камера и я подаде на Джил. Тя незабавно я насочи към сенатор Фицпатрик, нагласи я на фокус и започна да снима. Беше добър оператор.

— Какво, за Бога, правите? — попита Фицпатрик. Воднистосините му очи се разшириха от удивление, а после и от неподправен страх. — Какво искате, по дяволите? Какво става тук? Мамка му, аз съм сенатор на Съединените щати!

Джил започна със слисаното, изненадано и обидено изражение върху лицето на сенатора. После леко разшири обхвата на обектива.

Опа, твърде широко. Отново го настани на фокус.

Джак се усмихна на нелепия изблик на бабаитство. Съвсем в стила на Фицпатрик.

А после — готово! Сякаш опиянението, замъглило подгизналия му от уиски мозък, внезапно изчезна. Даниел Фицпатрик най-накрая проумя.

— Не искам да умирам! — прошепна той.

Неочаквано от очите му рукнаха сълзи. Беше особено трогателно.

— Моля ви, не правете това. Не ми причинявайте болка — нареждаше той. — Няма защо да става така. Моля ви, умолявам ви! Чуйте ме. Защо просто не чуете онова, което имам да ви кажа?

Това бе невероятно важен метраж, Джил го знаеше. Достоен за Оскар. Може би документалният филм на века. Те се нуждаеха от него за най-великата от всички игри, за една от изненадите по-късно.

Джак бързо прекоси спалнята. Доближи беретата на няколко сантиметра от челото на сенатора.

Това е. Ето къде наистина започваше невероятната игра. Правило второ: Това е история. Делото е от изключителна важност. Да не се забравя нито за миг.

— Възнамерявам да ви убия, сенатор Фицпатрик. Нямаме за какво да разговаряме. Няма изход от това положение. Бяхте католик, тъй че ако вярвате в Господ, кажете една молитва. Моля ви, една и за мен. Прочетете една молитва за Джак и Джил.

Бе време на изпитание за самообладанието му. Той забеляза, че ръката му леко затрепери, което не убягна от погледа и на Джил.

Каза си: „Това е екзекуция, и то заслужена. А това, в което участвам, съвсем определено е роман на ужасите!“

Стреля веднъж. Разстоянието бе не повече от няколко сантиметра. Главата на Даниел Фицпатрик експлодира. Стреля втори път. Два пъти мери и два пъти режи.

Твореше се история.

Играта на игрите бе започнала.

Джак и Джил.