Джак и Джил

23.

В понеделник вечерта най-накрая нещо се чу за Джак и Джил. Звучеше обещаващо. Надявах се да не се окаже блъф.

Тъкмо се бях прибрал у дома, за да се опитам да хапна надве-натри с децата, когато телефонът иззвъня. Беше Кайл Крег. Спомена ми за някаква видеокасета, получена в CNN, с обръщение от Джак и Джил. Убийците бяха направили домашен видеоклип, за да ги види светът. Джак и Джил бяха изпратили и писма със същото обръщение във „Вашингтон Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“. Тази вечер възнамеряваха да „дадат разяснения“.

Трябваше да изхвърча от къщи преди печеното пиле на Нана да е кацнало на масата. Джани и Деймън ме удостоиха с погледи, чието недвусмислено съдържание беше „пак ли!“. Прави бяха.

Побързах към гара Юнион Стейшън във Вашингтон, заобикаляйки Северен Капитол. Не исках да закъснея за купона на Джак и Джил. Това бе тяхната поредна демонстрация, че ни държат под контрол.

Пристигнах в центъра на CNN тъкмо в момента, когато зареждаха лентата — броени мигове, преди да излъчат записа в „На живо с Лари Кинг“. Старши агенти от ФБР и Тайната служба се бяха натъпкали в маломерна уютна стая за прожекции. Както и най-различни техници, административни служители и адвокати от новинарската мрежа. Всички изглеждаха невероятно напрегнати и сковани.

Когато записаното съобщение от Джак и Джил започна, в помещението се възцари пълна тишина. Не смеех да мигна. Както и всички останали.

— И вие вярвате на тази глупост? — измърмори накрая някой.

Джак и Джил ни снимаха. Това бе първият шок на вечерта. Те наистина бяха заснели полицаите пред жилищната кооперация на сенатор Фицпатрик преди няколко дена. Бяха там отвън, в тълпата зрители, хищните ловци на сензации.

Филмът бе разтърсващ, подобен на документален черно-бял колаж с малко цвят. Началните кадри представляваха външни снимки на кооперацията на сенатор Фицпатрик, правени от различен ракурс. Наподобяваха част от приличен учебен филм, но малко претенциозен. После на екрана се появи нещо още по-неочаквано и въздействащо.

Убийците бяха филмирали последните мигове от живота на сенатор Фицпатрик, според мен секунди преди смъртта му. Имаше потресаващи кадри. И оттам нататък нещата станаха още по-зловещи.

Видяхме черно-бели кадри на Даниел Фицпатрик — гол, закачен с белезници за леглото. Чухме воплите му: „Моля ви, недейте!“, отправени към неговите екзекутори. Доловихме щракването на спусъка. Изстрелът бе даден на сантиметри от дясното ухо на Фицпатрик. Последва и втори. Главата на сенатора се взриви. Хората следяха стъписани ужасния образ и звук, който пренесе сенатора във вечността.

— О, господи, господи! — изпищя някаква жена. Няколко човека извърнаха глави от екрана. Други закриха очи. Аз продължих да гледам. Не можех да си позволя да изпусна каквото и да било. Всичко това бе жизненоважна информация за случая, който се опитвах да проумея. Беше по-ценна от всички ДНК тестове, серологии и отпечатъци от пръсти на света.

След метража със зловещото убийство на сенатора, тонът на филма внезапно се смени. Смразяващите кадри на насилствената смърт бяха последвани от образи на обикновени хора по улиците на неизвестни градове и градчета. Няколко човека в обектива махаха, други се усмихваха широко, а повечето изглеждаха безразлични, че ги снимат — по всяка вероятност Джак и Джил. Филмът продължи да върти черно-бял и цветен метраж, но не безразборно. Който бе монтирал кадрите, очевидно умееше да редактира.

Единият от тях е художник или поне има такива наклонности, отбелязах аз мислено. Какъв художник би се замесил в нещо подобно? Бях запознат с няколко теории за връзката между творческата съзидателност и психопатията. Серийните убийци Бънди, Дамър и дори Мансън можеха да се считат за убийци с „творческа“ нагласа. От друга страна, Рихард Вагнер, Дега, Жан Жьоне9 и още много хора на изкуството имаха психопатични прояви в поведението си, но не бяха убили никого.

После, около минута след началото, започна разказ. Чухме два гласа: мъжки и женски. Ставаше нещо драматично.

Джак и Джил бяха решили да разговарят с нас. Внушението, че убийците са сред нас в студиото, бе почти пълно. Докато филмовият колаж продължаваше, двамата се редуваха да говорят, но гласовете им бяха електронно филтрирани, вероятно за да не могат да бъдат разпознати. Веднага след края на представлението щях да се опитам да възстановим оригиналното им звучене. Но на този етап въпросното шоу със сигурност продължаваше.

ДЖАК: От дълго време хората като нас просто стоят в дъното и приемат несправедливостите да се сервират от малцината избраници в тази страна. Били сме търпеливи и страдащи, и през повечето време — безмълвни. Каква беше циничната приказка — Недейте да правите нещо, стойте си! Очаквахме американската система на контрол да се наложи и да заработи в наша полза. Но тя отдавна, много отдавна бездейства. Вече май нищо не работи. Някой в състояние ли е сериозно да оспори това твърдение?

ДЖИЛ: Безскрупулни хора, юристи и бизнесмени, се научиха да се възползват от собствената ни наивност и добра воля, и най-вече — от нашата щедрост на духа. Нека повторим тази важна мисъл — изключително безскрупулни хора се научиха да се възползват от собствената ни наивност, добрата воля и нашия прекрасен американски дух. Много от тях са в правителството ни или работят в непосредствена близост с така наречените наши ръководители.

ДЖАК: Погледнете лицата пред вас в този филм. Това са хората, лишени от граждански права. Те са останали без капка надежда или вяра в страната ни. Това са жертвите на насилието, което произлиза от Вашингтон, Ню Йорк, Лос Анджелис. Разпознавате ли онеправданите? Чувствате ли се една от жертвите? Ние — да. Ние сме просто случайните Джак и Джил от тълпата.

ДЖИЛ: Погледнете какво ни причиниха нашите така наречени лидери. Погледнете отчаянието и страданието, отговорността за които пада изцяло върху тях. Вижте непоправимия цинизъм, който родиха. Мечтите и надеждите, които безжалостно унищожиха. Нашите лидери постепенно и методично съсипват Америка.

ДЖАК: Погледнете тези лица!

ДЖИЛ: Погледнете тези лица!

ДЖАК: Погледнете тези лица! Сега разбирате ли защо идваме за вас? Виждате ли? Само погледнете тези лица! Вижте какво сторихте! Погледнете неназованите престъпления, които сте извършили!

ДЖИЛ: „Джак и Джил на Хълма се качиха.“ Затова сме тук. Пазете се от всички онези, които живеят и работят в столицата и се опитват да контролират останалите от нас. Играете си с живота ни, сега ние ще си поиграем с вашия. Наш ред е да се позабавляваме. Ред на Джак и Джил.

Филмът приключи с поразяващи образи на тълпи от бездомни на площад Лафайет, точно срещу Белия дом. А след това поредният стих, още една предупредителна строфа:

ДЖАК: Това са времената — изпитание за мъже без души. Вие знаете кои сте. Ние също.

— Колко продължава краткият им шедьовър? — попита най-делово един от телевизионните продуценти. CNN трябваше да излъчи филма на живо след по-малко от десет минути.

— Три минути и нещо. Изглежда безкраен, знам — докладва един от техническия персонал с хронометър. — Ако възнамерявате да го редактирате, кажете ми незабавно.

Побиха ме тръпки, когато чух стихчето, макар че зрителната зала се отопляваше. Още никой не си беше тръгнал. Хората от CNN разговаряха помежду си, обсъждаха филма, като че ли останалите изобщо не присъстваха. Домакинът на поредното токшоу изглеждаше притеснен и разтревожен. Може би разбираше накъде се насочват масовите комуникации и си даваше сметка, че не могат да бъдат спрени.

— След осем минути сме в ефир — обяви един продуцент на екипа си. — Това помещение ни трябва. Ще направим копия за всички ви.

— Сувенири — заяде се някой от тълпата. — Видях Джак и Джил по CNN.

— Те не са серийни убийци — измърморих аз тихо, повече на самия себе си, отколкото на някой друг. Исках да чуя как звучеше мисълта, предположението, изказано на глас.

Бях от малцинството, но убеждението ми бе категорично. Те не са убийци по стереотип, не и в обикновения смисъл. Въпреки това бяха изключително организирани и предпазливи. Бяха достатъчно умни или представителни, за да се приближат до няколко известни личности. Бяха обладани от перверзност или просто искаха ние да си мислим така. Служеха на някаква всепоглъщаща кауза.

Все още чувах думите им, странните им гласове от лентата: „За мисия тържествена и мрачна.“

Може би това за тях не беше игра. Беше война.

24.

Отвратително време, по-лошо от всякога. В сряда сутринта, само два дена след убийството на малката Шанел Грийн, в Гарфийлд Парк, недалеч от училището „Соджърнър Трут“ бе намерено друго убито дете. Този път жертвата бе осемгодишно момченце. Престъплението беше сходно. Лицето на детето бе смазано, вероятно с метална палка или тръба.

Можех да отида пеша от моята къща на Пета улица до мястото, където се бе разиграла ужасната сцена на убийството. Така и направих, но се влачех едва-едва. Беше четвърти декември и децата вече си мечтаеха за Коледа. Това не трябваше да се случва. Никога. Особено преди празниците.

Чувствах се зле и по друга причина, извън убийството на още едно невинно дете. При положение че не ставаше въпрос за имитация на първото убийство, а това изглеждаше малко вероятно, беше невъзможно убиецът да е бил Емануел Перес, не може да е бил Клъцни-го-Чъки. Двамата със Сампсън бяхме допуснали грешка. Бяхме преследвали не онзи насилник на деца, който ни трябваше. И бяхме отчасти отговорни за смъртта му.

Когато влязох в малкия парк откъм винарната, вятърът се носеше с вой из алеите. Беше тягостна утрин, ужасно студена и мрачна. Две линейки и пет-шест полицейски патрулни коли бяха спрени от вътрешната страна близо до оградата. На сцената на престъплението имаше поне стотина души от квартала. Беше странно, призрачно, съвсем нереално. Сирените на полицейските коли и линейките виеха някъде в дъното — като ужасяваща панихида за мъртвите. Побиха ме тръпки и не само от студа.

Ужасяващата сцена на престъплението ми напомняше за един лош период преди няколко години, когато бяхме открили телцето на едно малко момче точно преди Коледа. Образът му се бе запечатал завинаги в съзнанието ми. Името му бе Майкъл Голдбърг, но всички му викаха Скаридката. Беше само на девет години. Неговият убиец се казваше Гари Сонеджи и се беше измъкнал от затвора, след като го бях заловил. Беше избягал и беше потънал вдън земя. В съзнанието ми Гари Сонеджи се бе превърнал в моя д-р Мориарти10, някакво въплъщение на злото, ако изобщо съществуваха такива работи, а аз определено започвах да вярвам в тях.

Не можех да се освободя от мисълта за Сонеджи и непрестанно се питах какво ли е станало с него. Гари Сонеджи имаше идеална причина да извършва убийства близо до дома ми. Беше се заклел да ми отмъсти за времето, прекарано в затвора: за всеки ден, всеки час, всеки миг. Време за разплата, д-р Крос.

Докато се навеждах под жълтите ленти, обграждащи местопрестъплението, някаква жена в бяло пончо се разкрещя към мен:

— Вие сте полицай, нали? Тогава защо, по дяволите, не направите нещо! Направете нещо срещу този маниак, който избива децата ни! О, да, да не забравя, пожелавам ви весели празници, проклети да са!

Какво можех да отвърна на тази обладана от гняв жена? Истинската работа на полицая не бе като в „Пети отдел“ от телевизионния сериал, нали? Нямахме никакви разкрития по убийствата на двете деца. Нямаше го вече и Клъцни-го-Чъки, за да стоварим вината върху него. Един-единствен факт бе неоспорим: двамата със Сампсън бяхме сгрешили. Един лош човек бе мъртъв, но вероятно причината за това бе погрешна.

За пореден път новинарските емисии отразиха случилото се съвсем бегло, но аз разпознах няколко репортери на мястото на трагичния инцидент: Инес Гомес от „Ел Диарио“, Фърн Галперин от CNN. Изглежда, отразяваха всичко, което се случваше във Вашингтон, понякога дори случаи на насилствена смърт в югоизточната част на града.

— Случаят има ли нещо общо с убийството на онова момиченце миналата седмица? Разкрихте ли кой е истинският убиец? Може ли да се говори за сериен убиец на деца? — изстреля насечен откос въпроси към мен Инес Гомес. Беше много добра в работата си — находчива, настоятелна и в повечето случаи коректна.

Не отговорих нито на Гомес, нито на когото и да било от другите репортери. Дори не ги погледнах. В гърдите ми се бе загнездила тъпа болка, която не искаше да си иде.

За сериен убиец на малки деца ли говорим? Не зная, Инес. Мисля, че не е изключена и такава възможност. Моля се да не е истина. Невинен ли беше Емануел Перес? Мисля, че не, Инес. Моля се да не е бил.

Възможно ли е Гари Сонеджи да е убиецът на тези две деца? Надявам се да не е. Моля се да не е така, Инес. Прекалено много молитви в тази студена, унила утрин. Беше твърде мразовито за началото на декември, имаше необичайно много сняг. Някой бе казал по радиото, че във Вашингтон в момента ринат така усилено, сякаш е година на избори.

Пробих си път през тълпата към мъртвото дете, което лежеше като счупена кукла на заскрежената трева, фотографът на полицията правеше снимки на момченцето. И то беше подстригано късо — също като Деймън, който наричаше прическата си „плешивка“.

Разбира се, осъзнавах, че пред мен не лежи Деймън, но въпреки това въздействието бе поразително. Чувствах се така, сякаш някой току-що ми е изкарал въздуха и ме е оставил да хъхря. Жестокостта не може да бъде смекчена със сълзи. Вече неведнъж бях получавал този урок.

Коленичих до мъртвото момче. Изглеждаше така, сякаш спи, но сънува ужасен кошмар. Някой бе затворил очите му, запитах се дали не е бил убиецът. Едва ли, по-скоро бе дело на някоя самарянка или на добросърдечен, но доста небрежен полицай. Момченцето носеше широки охлузени сиви панталони с дупки на колената и протрити маратонки „Найки“. Дясната половина на лицето му бе буквално смазана от удара на убиеца. Също като при Шанел. Лицето бе смазано, но едновременно с това и осеяно с рани и разкъсвания. Под главата се събираше яркочервена локва кръв.

Маниакът обича да убива красивите неща. Това ми даде идея. Дали самият убиец не бе по някакъв начин осакатен? Физически? Емоционално? Може би и двете.

Защо толкова много мрази малките деца? Защо ги убива в близост до „Соджърнър Трут“!

Отворих очите на момченцето. То се втренчи в мен. Не зная защо го направих. Просто имах нужда да погледна.

25.

— Доктор Крос, доктор Крос, познавам това момче — разнесе се до мен треперещ глас. — От нашето училище е, от по-малките. Казва се Върнън Уийтли.

Вдигнах поглед и видях госпожа Джонсън, директорката на училището на Деймън. Едва се сдържаше да не захлипа.

По-желязна е и от теб, тате. Това ми беше казал Деймън. Вероятно е бил прав. Директорката никога нямаше да се разплаче, нямаше да си го позволи.

Лекарката, ръководеща медицинската експертиза, стоеше до госпожа Джонсън. Познавах и нея. Беше бяла жена, Джанин Престигард. Изглеждаше горе-долу връстничка на госпожа Джонсън. Трийсет и пет, плюс-минус няколко години. Те разговаряха, обменяха мисли и вероятно взаимно се утешаваха.

Какво имаше около училището „Соджърнър Трут“? Защо точно то? Защо училището на Деймън? Шанел Грийн, а сега и Върнън Уийтли. Какво знаеше директорката, ако изобщо знаеше нещо? Смяташе ли, че може да помогне за разкриването на тези ужасяващи убийства? Познаваше добре и двете жертви.

Лекарката уреждаше аутопсия за установяване причината за смъртта. Тя изглеждаше потресена от жестокостта, с която бе убито детето. Аутопсията на едно мъртво дете е невероятно потискаща.

Двама полицаи от местния участък чакаха наблизо. Както и екипът от моргата. Всичко на сцената на престъплението бе толкова тихо, толкова тъжно, толкова непоносимо. Няма нищо по-зловещо от убийството на едно дете. Поне от онова, което съм виждал. А помня всички. Сампсън понякога ми казва, че съм твърде чувствителен за инспектор от отдел „Убийства“. А аз възразявам с убеждението, че всеки инспектор трябва да бъде колкото се може по-човечен и чувствителен.

Изправих се в цял ръст. При моите метър и осемдесет и осем се оказах само с няколко сантиметра по-висок от госпожа Джонсън.

— Вие бяхте на мястото и на двете убийства — казах. — Наблизо ли живеете? Някъде наоколо?

Тя поклати глава. Погледна ме право в очите. Нейните бяха толкова изразителни, така огромни и кръгли. Задържаха погледа ми и не ми позволиха да го отместя.

— Познавам много хора в квартала. Някой ми се обади по телефона вкъщи. Почувствали са, че трябва да зная. Отраснала съм недалеч оттук, в района на Ийстърн Маркет — продължи тя по собствено желание. — Това е същият убиец, нали?

Не отговорих на въпроса й.

— Може по-късно да ми се наложи да поговоря с вас за убийствата — рекох. — Не е изключено да поискам нов разговор с някои деца от училище. Ще го направя само ако наистина няма друга възможност. Те преживяха достатъчно. Благодаря ви за загрижеността. Съжалявам за Върнън Уийтли.

Госпожа Джонсън кимна и продължи да ме гледа с проницателен поглед.

— Как можете да вършите тази работа? — внезапно избухна тя.

Беше неочакван и стъписващ въпрос. Можеше да се възприеме като нетактичен, но по незнайни причини не го почувствах така. Това беше и моята собствена мантра. Как вършиш тази работа, Алекс? Защо точно ти трябва да се пребориш с многоглавия змей? В какво си се превърнал?

— Не знам. — Казах истината.

Защо й признах собствената си слабост? Рядко го допусках с когото и да било, не си го позволявах дори със Сампсън. Беше заради нещо в очите й. Те изискваха искреност.

Сведох поглед и се извърнах. Трябваше. Захванах се отново да си водя бележки. Главата ми гъмжеше от въпроси, лоши въпроси, лоши мисли и още по-лоши чувства относно убийството. Двете убийства. Двата случая.

Защо толкова мрази деца? Непрестанно си задавах този въпрос. Кой би могъл да мрази толкова тези малки създания? Вероятно самият той е бил малтретиран. Сигурно е мъж на двайсет и няколко години. Не особено организиран или предпазлив.

Помислих си, че ще го хванем, но дали щяхме да го хванем достатъчно скоро?

26.

Очаквах някакви дисциплинарни действия от управлението, очаквах шепота на брадвата. Но не стана веднага. Началник Питман бе вдигнал острия кинжал над главата ми. Шефът си играеше с мен. На котка и мишка.

Може би висшестоящите нямаше да му позволят да действа, заради Джак и Джил. Това е. Няма начин. Те чувстваха, че им трябвам за разследването на дебненето и убийствата на знаменитости.

Докато чаках в преддверието на ада, трябваше да свърша доста работа. Часове наред проверявах отново и отново сведенията на Отдела за поведенчески характеристики към ЦРУ. Търсех нещо, което би могло да послужи за връзка между убийствата на двете деца с други убийства във Вашингтон или където и да било другаде. После повторих почти същата процедура по отношение на Джак и Джил. Ако искаш да разбереш убиеца, виж как си върши работата. Джак и Джил бяха организирани. Убиецът на деца бе хаотичен и небрежен. Двата случая бяха коренно различни.

Не можех да преодолея чувството, че не съм в състояние да работя едновременно по две толкова сложни убийства. Смятах, че е време моята така наречена сделка с отдела да задейства двустранно. Късно следобед проведох няколко телефонни разговора. Поисках да ми върнат няколкото услуги, които ми дължаха вътре в отдела. Какво толкова имах да губя?

Същата нощ четирима инспектори от „Убийства“ се срещнаха с мен на пустия паркинг зад училището „Соджърнър Трут“. Всички те бяха истински валяци в отдела. Общо взето — четирима души, които вечно създаваха проблеми. Въпреки това — четири много добри ченгета. Може би най-добрите, които познавах във Вашингтон.

Всички инспектори, които бях избрал, живееха в Югоизточния район. Всеки от тях лично преживяваше убийствата на децата и държеше на бързото разрешаване на този ужасен случай — независимо от това какви бяха другите неотложни задачи.

Сампсън пристигна последен, но закъсня само с пет минути за уречения час десет. Несъмнено шефът на инспекторите не би дал разрешение за подобна тайна среща. Моите намерения бяха извън работно време да организирам екип, който да подпомогне разкриването на убиеца на Шанел Грийн и Върнън Уийтли. Не съвсем доброволна организация за поддържане на реда, но нещо подобно.

— Късният Джон Сампсън — подкачи го шеговито Джером Търман и се изкиска, когато Сампсън най-накрая се присъедини към тесния кръг на инспекторите от отдел „Убийства“. Търман тежеше близо 135 кила, в преобладаващата си част твърди като камък. Двамата със Сампсън обичаха да се заяждат, но бяха добри приятели. Така си я караха още от край време, отпреди близо хиляда години, когато всички играехме бейзбол в училищните отбори.

— Моят часовник показва точно десет — заяви Сампсън, без дори да поглежда своя древен „Булова“.

— Значи наистина е десет — подкрепи го Шон Мор. Мор беше енергичен млад инспектор, самият той с три деца. Семейството му живееше на по-малко от миля от училището, както се казва — в квартала. Едно от момчетата му учеше там заедно с Деймън.

— Радвам се, че всички можахте да излезете за игра в тази мразовита нощ — рекох аз, след като закачките и дежурните реплики поотминаха. Знаех, че тези двама инспектори се разбират и уважават. Освен това бях сигурен, че никой от тях няма да каже на шефа за тази среща.

— Съжалявам, че ви измъкнах навън толкова късно. Най-добре е да не ни виждат заедно. Във всеки случай благодаря ви, че дойдохте. Тоя училищен двор изглеждаше подходящо място за онова, което имаме да си кажем. Ще бъда възможно най-кратък — казах аз, като обходих с поглед лицата пред себе си.

— Добре би било, Алекс — предупреди ме Джером. — Дебелият ми задник направо си измръзна.

— Вероятно всички сте чули за седемгодишното момче, което откриха в Гарфийлд Парк тази сутрин? — попитах инспекторите. — Върнън Уийтли?

Всички закимаха сериозно. Лошите вести за убийствата винаги се разпространяваха бързо.

— Е, аз доста мислих за тези убийства на деца. Пуснах всички улики, с които разполагаме, през базите данни на Програмата за анализ на насилствената престъпност и Научния екип за поведенчески изследвания. Нищо от резултатите не ни върши работа. В момента изготвят предварителен психопрофил. Надявам се да греша, но се опасявам, че в околността действа убиец с определен стил. Вероятно имаме работа със сериен убиец на деца. Почти съм убеден в това.

Ракийм Пауъл се приведе към мен.

— За колко тежък случай става въпрос, Алекс? — попита той.

Знаех какво целеше. Двамата с него преди няколко години бяхме работили над един доста заплетен случай.

— Мисля, че този вече се е разгорещил, Ракийм. Двете убийства са извършени в рамките на няколко дена. Проявено е значително насилие. Той изглежда обзет от ярост или най-малкото е почти на ръба на подобно състояние. Казвам той, макар че спокойно може да е и тя.

— Твърде жестоко насилие за жена — обади се Сампсън и се изкашля неловко. — Прекалено много кръв, смазани черепи, малки деца. — Той поклати глава. — Не ми се вярва да е жена…

— Склонен съм да се съглася — рекох, — но в днешно време човек никога не знае. Вижте Джил.

— Колко инспектори са включени в разследването? — попита Джером Търман през свити устни.

— Два екипа — съобщих им лошата новина. — Въпреки че само единият е с пълна заетост. Именно по тази причина исках да се срещнем. Шефът на инспекторите отхвърля всяка теория, според която убиецът на двете деца е един и същ. Все още официалната версия е, че убиецът на момиченцето е Емануел Перес.

— Тоя скапан тъпанар! — изръмжа гневно Джером Търман. — Това копеле е безполезно като цици на бивол.

Другите инспектори също започнаха да ругаят и негодуват. Бях очаквал негативна реакция на всички действия на шефа. И все пак не си позволих да тържествувам на дребно. Колкото и да се чувствах изкушен.

— Доколко си сигурен, че става въпрос за един и същ убиец, Алекс? — попита Ракийм. — Сам каза, че профилът е предварителен. Знам, че тази простотия изисква време.

Подсмръкнах на студа, после продължих.

— Второто дете, момченцето, отново е с жестоко смазано лице, Ракийм. Макар и само едната страна. Точно както беше и лицето на малкото момиче. Същата страна, дясната. Не откривам никакви съществени различия. Медицинската експертиза го потвърждава.

И последно, на този етап това е само предположение, смятам, че убиецът е начинаещ. Въпреки това — хитър и умен, обича да рискува. Ще допусне грешка. Мисля, че ако работим съвместно, можем скоро да го заловим. Нямаме право да губим време. Мисля, че можем да го спипаме!

Накрая се обади и Сампсън.

— Ти ли ще кажеш какво наистина става тук, Алекс, или искаш аз да го направя?

Усмихнах се на думите му, на раздразнението, с което ги изрече.

— Не, възнамерявах да оставя мръсната работа на теб.

— Както обикновено — отвърна той. — Ето какво още не ви е казал. Нека го измъкнем на дансинга. Действителната причина, поради която единият екип е прикрепен към тези убийства, е следната. Първо, извършени са в бедните квартали, а ние знаем, че цялата мръсотия се стича от всички краища на Вашингтон и накрая свършва тук. Второ, Джак и Джил поглъщат времето на всички в отдела. Бели, богати и известни личности стават жертва на жестоки убийства. Там на Капитолийския хълм се друсат от страх. Тъй че, естествено, всичко останало се зарязва. Две малки негърчета не значат кой знае какво, особено в рамките на по-голямата интрига, в голямата игра.

— Двамата със Сампсън от известно време работим по убийствата в училището — поех аз нишката, но просто малко намалих децибелите. — Извън официалното разследване. Трябва да извършим собствено наблюдение — добавих, тъй че всички да са наясно. — Сега имаме нужда от помощ. Това е убийство от първостепенна важност. За съжаление сега във Вашингтон има два случая от първостепенна важност.

— Аз си мисля само за единия — каза Ракийм Пауъл. — Познайте кой.

— Знаете, че можете да разчитате на Дебелака. — Джером Търман извиси своя пронизителен глас и размаха масивен юмрук във въздух. — С вас съм. Включвам се във вашата неведомост с всичките й неизгоди и рискове за принудително преждевременно пенсиониране. Звучи страхотно.

— Моето момче ходи в същото училище, Алекс — каза Шон Мор. — Ще намеря време. Надявам се, че ще вместя някак Джак и Джил.

Шегите посрещахме със смях. Това беше нашият подход към надвисналите тежки проблеми. И петимата бяхме вътре. Нямахме никаква представа с какво точно се захващаме.

Без съмнение във Вашингтон се разследваха два случая по убийства от първостепенна важност — а сега имаше и два специализирани екипа, които да се опитат да ги разкрият. Във всеки случай поне един и половина.

— Някой да желае коктейл? — попита Джером Търман с най-благ и вежлив глас. Човек би си помислил, че се намираме в стария Котън Клъб в Харлем, като пусна на обиколка очуканата си манерка с емблемата на „Вашингтонските червенокожи“.

Всички пийнахме по глътка, по-точно по две-три.

Бяхме кръвни братя.

27.

Работех по случая Джак и Джил от пет сутринта до три часа следобед. Аз и още десетина хиляди изтерзани блюстители на закона във Вашингтон. Проверявах за евентуална връзка между сенатор Фицпатрик и Натали Шиън. Дори прегледахме репортерските снимки, правени и на двамата през последните няколко месеца. Възможно беше да ни се мерне някоя интригуваща личност. Или дори две. Наредих на един инспектор да обиколи всички ексцентрични сексмагазини из Вашингтон. Той нарече задачата „върховната чекия“.

В три и половина се срещнах със Сампсън в ресторант „Бостън Маркет“ на Пенсилвания авеню. Беше време да се заловим за другата си задача. Нашият втори случай на убийство, разследването „в сянка“. Този начин на организация бе определено по-добър — не чак безупречен, но представляваше значително подобрение след последните няколко дни на униние и пълна лудост за мен.

— Мисля, че може да си нацелил нещо, Алекс — каза ми Сампсън, докато обядвахме сандвич с кюфте и оскъдно картофено пюре. — Убиецът от „Соджърнър“ е аматьор. Небрежен е. Може дори да му е за пръв път. Оставил е следи къде ли не и на мястото на второто престъпление. Специалистите са открили отпечатъци, коса, влакна от дрехите му. Въз основа на веществените доказателства се предполага, че убиецът е нисък мъж, или може би жена. Ако тая катеричка не внимава, ще спипаме скокливия й задник.

— Може това да е желанието и на убиеца — рекох между две хапки сандвич с кюфте, обилно гарнирано с пикантен сос. — Или пък просто иска да го мислим за новак. Не е изключено. Сонеджи е способен на подобна игра.

Сампсън се ухили широко. Пусна в ход най-убийствената си усмивка.

— Трябва ли да обмисляш всичко по два-три пъти, Сладур?

— Естествено. Това ми влиза в длъжностната характеристика.

— О, не! — възкликна Сампсън и отново се ухили. Боже, обичах да съм с него, обичах да го карам да се усмихва.

— Нещо ново от другите? — попитах. — От Джером? От Ракийм?

— Всички работят по случая, но засега без особени резултати. На този етап от помощния екип нищо.

— Трябва да осигурим наблюдение на погребението на момчето и при гроба на Шанел. Може убиецът да не издържи да стои настрана. Болшинството не са в състояние.

Сампсън завъртя очи.

— Ще направим каквото можем. Всичко, което е по силите ни. Наблюдение на детски гроб. Гадост!

В четири и петнайсет се разделихме. Аз се отправих към училището „Соджърнър Трут“.

Колата на директорката стоеше на малкия ограден паркинг. Спомних си, че понякога госпожа Джонсън оставаше да работи до късно след приключване на часовете. Това ме устройваше. Исках да разговарям с нея за Шанел Грийн и Върнън Уийтли. Каква беше връзката между училището и убиеца? Каква би могла да бъде?

Знаех приблизително къде се намираше директорският кабинет в пристройката, тъй че се отправих натам. Беше много хубаво училище, за който и да е район на града. Отвън, близо до улицата, училищното игрище бе оградено с телена ограда, но вътрешността беше весела, ярка, украсена с въображение.

Докато вървях, прочетох няколко написани на ръка плакати и лозунги.

Наивно, но хубаво. Вдъхновяващо за децата, а и за мен.

През тази седмица витрините в коридорите бяха заети с животински обиталища, които представляваха диорами, изработени от учениците. Всяка от тях илюстрираше някакво животно, неговата естествена среда и дом. Хрумна ми, че самото училище „Соджърнър Трут“ е едно страхотно убежище. При нормални обстоятелства то беше чудесно място, където Деймън можеше да расте и да учи.

За нещастие миналата седмица две дечица от това училище бяха убити.

Този факт ме изпълваше с ярост и освен това ме плашеше повече, отколкото ми се искаше да призная. Когато аз растях — трудно, както беше навремето във Вашингтон, — в училище ако изобщо умираха деца, това се случваше много рядко. И не само във Вашингтон, а и в училищата в Лос Анджелис. И в Ню Йорк. И в Чикаго. Навсякъде.

Какво, по дяволите, ставаше?

Тежката дървена врата към вътрешния кабинет беше отворена, но секретарката, изглежда, беше приключила своя работен ден. На бюрото й имаше колекция от европейски, африкански и азиатски кукли. Много оригинални и красиви.

Почувствах се малко като крадец в чужд дом, като квартален взломаджия, като някакъв нарушител. Внезапно бях обзет от тревога за директорката, която оставаше да работи до късно съвсем сама в училището.

Всеки можеше да влезе тук, както току-що бях сторил и самият аз. Някоя вечер можеше да се появи и убиецът. Щеше да бъде толкова лесно.

Завих, озовах се в главния офис и точно се канех да обявя присъствието си, когато видях госпожа Джонсън. Помислих си за името, което й бях измислил — Кристин.

Тя работеше на едно старо бюро с извит сгъваем капак, което изглеждаше поне на сто години. Всъщност беше погълната изцяло от онова, което вършеше.

Наблюдавах я няколко секунди. Носеше очила със златни рамки, явно необходими при работа с документация. Тананикаше си песничката „Шуп, шуп“ от „В очакване да издишаш“. Звучеше приятно.

Имаше нещо изключително почтено, дори трогателно в сцената — преданата преподавателка, просветителката, вглъбена в работата си. По устните ми пробягна усмивка. По-желязна е и от теб, тате.

Все още не бях сигурен дали е така. В момента изобщо не изглеждаше „желязна“. Имаше вид на човек ведър и щастлив в работата си. Излъчваше спокойствие и това ме накара да изпитам завист.

Накрая се почувствах неловко, застанал там на прага, без да обявя присъствието си.

— Здравейте. Инспектор Алекс Крос — рекох. — Госпожо Джонсън?

Тя престана да си тананика и вдигна поглед. В очите й за миг се мярна страх. После се усмихна. Усмивката й беше сърдечна и дружелюбна. Много е приятно да ти отправят една такава непринудена усмивка.

— А-а, инспектор Крос — каза тя и после продължи с привидно официален тон: — Какво ви води в директорския кабинет?

— Мисля, че се нуждая от помощ. Директорката трябва да ми помогне, иначе не мога да си напиша домашното. — Предполагам, че това си беше самата истина. — Необходимо ми е да поговорим за Върнън Уийтли, ако е възможно. Освен това исках да получа разрешението ви да поговоря отново с някои учители, да видя дали след убийството на Върнън някое дете не е чуло нещо ново. Някой може да е видял нещо, което да ни бъде от полза, дори и без да си дава сметка за това. Може да е нещо, което децата са чули от родителите си.

— Да, аз си мислех за същото — отвърна госпожа Джонсън. — Някой тук в училище може да разполага със следа, с нещо полезно и изобщо да не го осъзнава.

Всичко, което видях у госпожа Джонсън, ми хареса, но веднага щом си дадох сметка за това, го изтласках от съзнанието си. Неподходящо време, неподходящо място и неподходяща жена. Бях извършил някои съмнителни неща в живота си, не съм ангел, но всякакъв опит да се занасям с омъжена жена, щеше да остане извън списъка на моите прегрешения.

— Опасявам се, че няма кой знае какви новини — рече тя. — Свърших малко допълнителна работа заради вас. Днес на обяд поизмъчих учителите. Всъщност подложих ги на разпит. Казах им, че трябва да ме уведомяват, ако чуят или видят нещо подозрително. Те разговарят с мен за повечето неща. Тук екипът ни е доста сплотен.

— Възможно ли е някои от учителите все още да са тук? Бих могъл да поговоря с тях. Не съм съвсем сигурен, но подозирам, че на някакъв етап убиецът е наблюдавал училището — поясних. Не възнамерявах да плаша нито нея, нито колегите й, но исках да бъдат бдителни и предпазливи. Смятах, че убиецът е държал под око училището.

Тя бавно поклати глава нагоре и надолу. После леко я наклони вляво. Сякаш ме гледаше по нов начин.

— Всички си тръгнаха доста преди четири. Предпочитат, ако е възможно, да излизат заедно. Когато са повече, се чувстват в безопасност.

— Звучи ми разумно. Кварталът не е от най-спокойните. Поне в определен смисъл.

— Пребиваването тук около пет часа с куп незаключени врати едва ли звучи разумно — каза тя. Точно за това си мислех, откакто бях застанал на прага й.

Не казах нищо, не изразих мнение за незаключените врати. Госпожа Джонсън безспорно беше свободна да живее живота си както намери за добре.

— Благодаря ви за извършената проверка сред учителите — рекох. — И за извънредната работа.

— О, не, аз ви благодаря, че наминахте — отвърна тя. — Сигурно случилото се е много тягостно и за вас, и за Деймън. За цялото ви семейство. Всички тук в училище го понесохме много тежко.

Накрая тя свали очилата с метални рамки и ги пусна в джоба на деловия си костюм. Изглеждаше добре и с тях, и без тях.

Интелигентна, мила, симпатична.

„Забранена зона“ — напомних си аз. Почти усетих удара на линията през пръстите си.

По-бързо, отколкото бих помислил, че е възможно, тя измъкна един чипонос спешъл, 38-ми калибър, от едно отворено чекмедже вдясно на бюрото си. Не го насочи към мен, но лесно би могла. Лесно.

— Живея отдавна в този квартал — поясни тя. После се усмихна и прибра пистолета. — Опитвам се да бъда готова, каквото и да се случи. А тук наоколо стават противни неща. Знаех, че сте на прага, инспекторе. Децата твърдят, че имам очи на тила си. Наистина е така.

Тя отново се засмя. Смехът й ми хареса. Би се харесал на всеки, който не е безчувствен. Кажи лека нощ, Алекс.

Цивилни, притежаващи оръжие, будеха у мен противоречиви чувства, но нямах никакви съмнения, че нейният пистолет е законно придобит и регистриран.

— В квартала ли се научихте да боравите с този револвер? — попитах аз.

— Не, всъщност обучиха ме в оръжеен клуб „Ремингтън“ във Феърфакс. Съпругът ми беше, е притеснен относно моето идване на работа тук. Вие мъжете, изглежда, разсъждавате еднакво. Съжалявам — каза тя и отново се усмихна. — Опитвам се да се въздържам, когато започнат да ми идват такива възмутителни сексистки реплики. Не ми харесва. Няма как, няма начин. Съжалявам.

Тя се изправи и изгаси преносимия компютър на бюрото.

— Ще ви изпратя до вратата — каза. — Моля, постарайте се да се измъкнете невредим, тъй като вече е доста след четири.

— Добра идея — продължих аз в тона на малката й шега. Все пак успя да ме накара да се разведря. Доста добро постижение, като се имат предвид обстоятелствата от последните няколко дни. — Вие винаги ли сте така забавна? Така непринудена?

Тя отново поклати глава. Беше жест, който повтаряше доста често. После кимна уверено:

— Винаги. Това бяха двете алтернативи за моето призвание — комедиантка или възпитателка. Избрах първото. Тук има повече смях. Искрен смях. Поне през по-голямата част от времето.

Двамата вървяхме заедно по пустите училищни коридори. Стъпките шумно отекваха в стените. Мелодийката, която тя си бе тананикала в кабинета, не спираше да звучи в съзнанието ми. Искаше ми се да й задам още много въпроси, но знаех, че трябва да й спестя някои от тях. Те нямаха нищо общо с убийството.

Когато стигнахме външната врата на училището, видях един плещест телохранител на средна възраст, който ми отключи. Присъствието му ме озадачи. На идване не го бях забелязал.

Имаше здрава дървена палка и уоки-токи. Отново онзи вид и дух на вашингтонските училища, който до болка познавах. Пазачи, детектори за метал, стоманени мрежи върху всеки прозорец. Нищо чудно, че хората в околността ненавиждаха и се бояха от всички институции, дори от собствените си училища.

— Приятна вечер, сър — пожела ми училищният гард с възможно най-приятна усмивка. — Ще си тръгвате ли скоро, госпожо Джонсън?

— Съвсем скоро — отвърна тя. — Можеш да си отиваш, ако искаш, Лайънъл. Нося си шмайзера.

Лайънъл се засмя на шегата й. Тя имаше много добра постановка на тялото и добър ритъм. Убеден съм, че би могла да свърши хубава работа в прав стоеж, стига да искаше.

— Приятна вечер, госпожо Джонсън — казах аз. Не се сдържах и добавих: — Бъдете предпазлива, поне докато приключим с този случай.

— Кристин — поправи ме тя. — И ще внимавам. Обещавам. Благодаря, че се отбихте.

Кристин! Исусе! Името й бе същото като онова, което й бях измислил. Явно го бях чул по-рано — от Деймън или от Нана, но изглеждаше доста странно.

Същата вечер, когато се прибрах у дома, мислите ми вече бяха обсебени не само от убийствата на двете деца, от Джак и Джил, но и от директорката на училището. Тя бе интелигентна, забавна и едновременно с това хубава. Беше в състояние сама да се грижи за себе си, дори да борави с пистолет.

Госпожа Джонсън.

Кристин.

Шуп. Шуп. Шуп. Шуп.

28.

В този опасен век всеки има нужда да си мисли: „Няма да ми се случи. Не на мен. Каква е вероятността да се случи именно на мен?“

Филмовият актьор Майкъл Робинсън смяташе, че е абсурд да се притеснява или страхува от маниакалните убийци, които се бяха развилнели из Вашингтон. В крайна сметка какво общо имаха с него зловещите заплахи на Джак и Джил?

И все пак бе малко напрегнат и неспокоен, тъй че се опита да се наслади на повишаващата адреналина надпревара, да се впусне в непристойния поток на мига, на времето, в което живеем.

Малко преди полунощ холивудската звезда най-накрая събра смелост и се обади в ескортната служба за VIP да му изпратят подходяща компания. Лека закуска преди лягане. Беше използвал многократно тази служба през време на предишните си посещения във Вашингтон. Дискретната, шикозна и изключително скъпа служба за секс под наем разполагаше с точна информация за неговите изисквания.

След като проведе телефонния разговор, четирийсет и девет годишният актьор направи усилие да се задълбочи в четенето на сценарий с любовно-приключенски сюжет, който бе поръчал, но после стана и се приближи до прозореца на своя луксозен апартамент в надстройката на хотел „Уилърд“ на Пенсилвания авеню. Знаеше, че неговите почитатели биха били скандализирани от факта, че плаща, за да прави любов, но това си беше техен проблем.

Работата беше там, че за него бе значително по-просто в чисто психологически план да плати хиляда и петстотин долара, отколкото да си усложнява живота с ухажване и после с болезнени раздели. Тази вечер бе в добро настроение, чувстваше се уравновесен и стабилен. Просто изпитваше потребност от компания, от малко ласка и непретенциозен секс.

И трите му изисквания щяха да бъдат задоволени скоро, надяваше се той.

По някакъв начин част от него се пренасяше назад във времето, около 1963-та в родния му град Уичита, когато бе в последния клас на местната гимназия, фантазиите и желанията му от онзи период все още не се бяха осъществили и люлееха съзнанието му в бясно буги. За разлика от тогава, тази нощ той знаеше какво иска и щеше да го получи без неприятности, без чувство за вина или скърцане със зъби.

Обходи с бегъл поглед апартамента си и реши да поразтреби.

В този миг чу две леки почуквания на вратата си. От ескортната служба му бяха казали, че ще трябва да почака около час.

— Момент, моля — извика той. — Идвам веднага. Един момент.

Погледна часовника си. Половин час по-рано. Е, какво пък. Беше готов за един бърз сеанс и после цяла нощ блажен сън. Рано сутринта на закуска имаше среща с председателя на Националния демократически комитет. Бяха го помолили да организира кампания за набиране на средства за демократите. Председателят беше сваляч на знаменитости от друга категория. Всъщност всички бяха такива.

Той погледна през шпионката на хотелската врата. Добре, добре. Онова, което видя в коридора от другата страна, определено му се понрави. Дори през тази крива леща. Усети как отвътре го заля вълна адреналин. Отвори вратата и усмивката му „петнайсет милиона долара на филм“ автоматично влезе в действие.

— Здрасти, аз съм Джаспър — каза привлекателният мъж на прага. — Приятно ми е да се запознаем, сър.

Майкъл Робинсън се съмняваше, че името на компаньона му наистина е Джаспър. Струваше му се, че имена като Джейк или Клиф биха подхождали много повече на новия му познайник. Той бе малко по-възрастен от очакванията на Майк. Приблизителна възраст около трийсет и петте, която не му пречеше да изглежда повече от приемлив. Всъщност бе почти съвършен. Майкъл Робинсън вече беше твърд, беше си сложил и лубрикант. Въоръжен и опасен, наричаше той това свое състояние на готовност.

— Как се чувстваш тази вечер? — Актьорът протегна ръка и леко докосна десницата на мъжа срещу себе си. Искаше „Джаспър“ да знае, че и той е земен, че парите и славата не са го променили, и което бе най-важно — че е сърдечен човек. Той наистина беше всичко това. „Ю Ес Ей Тудей“11 наскоро бе публикувал списък на най-симпатичните звезди на Холивуд. Той фигурираше в него, благодарение на незаменимия си агент и адвокат.

Когато влезе при Майкъл Робинсън в хотелския му апартамент в стил животът на богатите и знаменитите, Джак пусна в ход най-очарователната си усмивка. После затвори вратата след себе си. Прецени, че разполага с около половин час преди пристигането на истинския компаньон от агенцията. Времето бе достатъчно.

Във всеки случай Джил държеше под око фоайето на „Уилърд“, в случай че мъжката проститутка пристигнеше по-рано от очакваното. Щеше да се погрижи за всичко още долу. Джил бе съвършена в детайлите и импровизациите. Беше безупречна.

— Аз съм ваш горещ почитател — заяви Джак на голямата холивудска звезда. — Всъщност следя кариерата ви отблизо.

В този момент Майкъл Робинсън почти прошепна нещо, което би шокирало всичките привърженици на неговите романтични екшъни, независимо дали сред мъжкия или женския пол.

— О, така ли, Джаспър? Винаги ми е приятно да го чуя.

— Кълна се, истина е. — Сам Харисън продължаваше представлението си. — Името ми впрочем е Джак. Джил е долу във фоайето. Може и да сте чували за нас?

Джак изкара една берета със заглушител и я насочи в пространството между дълбоките объркани сини очи на актьора. Стреля. Връзваше се с подхода на Джак и Джил. Знаменитости. Убийство в стил екзекуция. Ексцентрични щрихи и на финала стихове:

29.

Един конкретен и особено натрапчив детайл около убийствата не ми даваше мира. Сетих се за него, докато завивах по натовареното Пенсилвания авеню и паркирах на втори ред пред хотел „Уилърд“ — поредната объркана сцена на убийство.

Не преставах да мисля за затормозяващата подробност, когато влязох във фоайето и се запътих нагоре към апартамента на Майкъл Робинсън.

Продължавах да разсъждавам над нея и когато вратите на безшумния асансьор плавно се отвориха на седмия етаж, където петима униформени стърчаха зад жълтите ленти, опасващи коридора като плетеница безвкусна коледна украса.

„В първите две убийства нямаше и следа от страст — разсъждавах аз. — Особено във второто. Убийствата бяха съвсем хладнокръвни и целенасочени. Разположението на телата на жертвите, изглежда, имаше характера на творчество. Перверзността на сцените ми се струваше твърде пряма и преднамерена. Пълна противоположност на убийствата от «Соджърнър Трут», които можеха да се определят като необуздана експлозия на потискана неприязън и чиста ярост.“

На този етап все още не осъзнавах докрай значимостта на станалото, както и всички онези, с които бях говорил за смъртния случай. Същото се отнасяше за вашингтонската полиция и за федералното бюро в Куонтико. Ако можеше да се каже, че като инспектор следвах някакво водещо правило по отношение на предумишлените убийства, то бе следното: в основата им почти винаги стоеше някаква страст. Обикновено ставаше въпрос за пламенна любов. Или отчаяна омраза. Или алчност. Въпросните убийства обаче не се отличаваха с нищо подобно. Коварната мисъл продължаваше да ме яде.

Защо Майкъл Робинсън? Продължавах да си задавам въпроса, докато вървях към апартамента, в който бе извършено убийството. Какво правят във Вашингтон тези ексцентрични психопати? Каква бе тая извратена и жестока игра, която бяха подхванали. И защо мечтаеха милиони зрители да наблюдават сензационното им кърваво хоби?

Отново забелязах Кайл Крег. Поговорихме няколко минути със старши агента от ФБР пред апартамента на жертвата. Обикновено спокойните вашингтонски ченгета сега сновяха около нас в състояние на лек шок. Мнозина вероятно бяха разочаровани почитатели на Майкъл Робинсън.

— Лекарят, провел аутопсията, твърди, че Робинсън е знаменит труп от около седем часа. Тоест станало е снощи към дванайсет — започна да нахвърля основните щрихи Кайл. — Два изстрела от упор в главата, Алекс. Съвсем отблизо, точно както в предните два случая. Обърни внимание на татуировката. Който и да е убиецът, трябва да е абсолютно безсърдечно копеле.

Съгласих се с Кайл. Безсърдечен. Без страст. Без гняв.

— Как са открили Майкъл Робинсън?

— О, това е още една добра роля, Алекс. Нова хитрина. Обадили са се по телефона в редакцията на „Поуст“. Уведомили са вестника откъде да приберат боклука тази сутрин.

— Това цитат ли е? — попитах Кайл.

— Не разполагам с точен цитат на думите им, но да „приберат боклука“ определено бе част от казаното — отвърна Кайл.

Интересувах се от всяка непочтителност или цинизъм, които Джак и Джил биха могли да използват в описанието на убийствата. Те очевидно проявяваха слабост към играта на думи. Бяха артисти. Питах се, освен това възможно ли е да са излезли на Пенсилвания авеню и да ни наблюдават отново. Да ни заснемат, докато се блъскаме и препъваме един в друг във вътрешността на „Уилърд“. Чудех се дали не приготвят и втори филм, с техния метод на широко разпространение. Наоколо бяха поставени постове за наблюдение, тъй че ако стояха там, щяхме да ги пипнем.

Влязох във всекидневната на хотелския апартамент и с облекчение установих, че началникът на инспекторите Питман не се вижда на сцената. Актьорът Майкъл Робинсън обаче беше там. Както казват, той бе роден за тази роля, може би най-голямата в живота му.

Голото му тяло бе в седнало положение на пода, с глава опряна в канапето. Изглеждаше така, все едно че е подпрян, за да види някой влизащ в стаята и може би това бе идеята на убиеца. Очите му ме гледаха втренчено. За да видят или да бъдат видени? Питах се. Не беше приятна гледка. Отбелязах синкавата плът. Кръвта вече се бе отекла в долната част на тялото му, която бе придобила отблъскващ мораво червеникав цвят.

Поредната знаменитост бе разголена. Свалена на земята. Наказана за някой действителен или въображаем грях? Каква връзка имаше с Фицпатрик и Шиън? Защо сенатор, телевизионна журналистка и актьор?

Три убийства за толкова кратко време. Предполага се, че знаменитостите трябва да са в по-голяма безопасност от нас, по-охранявани и над всичко това. В действията на убийците имаше нещо първично, необуздано и потресаващо.

Какво бе странното, сложно послание от Джак и Джил? Че никой вече не е в безопасност? Подмятах възмутителната мисъл в главата си. Беше добра изходна позиция, подходяща работна постановка.

Никой не е в безопасност? Джак и Джил ни заявяваха, че могат да дойдат за всеки, по всяко време.

Трупът отново бе съпроводен с бележка. Поредната строфа на Джак и Джил. Беше на нощното шкафче, оставена там за нас от странния и жесток убиец или убийци.

В стаята бе и един от търговските посредници на Майкъл Робинсън. Беше долетял от Ню Йорк. Хубав мъж със сребристоруси коси. Носеше дълго кашмирено палто върху костюм на Армани. Забелязах, че очите му са зачервени и подпухнали. Изглежда, бе плакал. Двама лекари от медицинската експертиза работеха върху фотогеничното тяло на актьора. Предполагам, че цялото проявено внимание може да се определи като проява на подобаващ стил. Само най-доброто за Майкъл Робинсън.

Имаше и други очевидни прилики с убийствата на Фицпатрик и Шиън. И в трите присъстваше някаква евтина безвкусица и извратеност. Всяко от тях представляваше екзекуция. И може би най-важното на този етап — те всички бяха „противни либерали“, нали? Те всички бяха разголени и изложени на показ заради онова, което представляваха.

— Д-р Алекс Крос? Извинете, вие сте д-р Алекс Крос, нали?

Обърнах се и видях високия строен мъж, който бе произнесъл името ми. Беше със сурови черти и почти войнишка стойка. Около четиридесетте, предположих. Носеше черен шлифер върху тъмносив костюм. Стегнат, делови вид. Определено някакъв висш служител на закона.

— Да, аз съм Алекс Крос — отвърнах.

— Аз съм Джей Грейър от Тайната служба — представи се той официално. Имаше нещо в самата изправена стойка на тялото му. Изключителна сигурност. Или морална увереност? Наличие на непоклатим стълб зад гърба му? — Старши агент от отряда по охраната на президентското семейство.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попитах аз агент Грейър. В главата ми вече виеха аларми. Чувствах, че ми предстоеше да получа доста по-пълно обяснение защо съм избран да оглавя разследването по случая Джак и Джил. От кого и по каква причина.

— Трябва да се явите в Белия дом — каза той. — Опасявам се, че е върховно нареждане, д-р Крос. Отнася се за разследването по случая Джак и Джил. Съществува още един проблем, с който трябва да се запознаете.

— Обзалагам се, че е голям — рекох на агент Грейър.

— Да, боя се, че е така. Проблемът наистина е голям, д-р Крос. Има нещо, което трябва да споделим с вас.

Подозирах нещо подобно. Някъде там в дъното на съзнанието ми се бе спотайвал безмълвен страх. Сега се бе изправил пред мен.

Искаха да се явя в Белия дом.

Викаха юнака, способен да посече многоглавия змей. Даваха ли си сметка какво означава това?

30.

Тези дни във Вашингтон единственото, което всеки бе способен да сподели с готовност, като че ли бяха неприятностите.

И все пак едва ли бих могъл да споря с висшестоящите. Чинно съпроводих Джей Грейър нагоре по Пенсилвания авеню до №160012. Не питайте какво мога да сторя за родината си13.

Белият дом се намираше недалеч от хотел „Уилърд“. Въпреки относителното представяне на някои от последните му обитатели той продължаваше да упражнява своето магическо въздействие върху много хора, включително и върху мен. Бях влизал вътре само два пъти на предварително организирани обиколки с моите деца, но дори те бяха изключително впечатляващи и вълнуващи. Почти ми се прииска Деймън и Джани да са с мен.

Пуснаха ни незабавно през синия контролен пункт при западната алея. Позволиха на агент Грейър да паркира колата си в гаража под Белия дом. Оказаната чест видимо го поласка, но той се постара да не дава израз на чувствата си. Обясни ми, че гаражът все още се счита за основно противовъздушно скривалище и за спасителен път в случай на нападение.

— Полезна информация — рекох с усмивка. Грейър се усмихна в отговор. Беше принудена общителност, но поне и двамата полагахме някакво усилие.

— Сигурен съм, че сте любопитен да узнаете защо ви викат. Аз на ваше място бих се чувствал именно така.

— Едва ли са ме поканили на чай — отвърнах рязко. — Все пак, да, много съм любопитен.

— Причината е в случаите Сонеджи и Казанова — обясни ми Грейър, докато от гаража вземахме асансьора за един етаж. — Репутацията ви тук вече ви е изпреварила. Наясно ли сте, че от ЦРУ досега не са заловили нито един сериен убиец въпреки целия им майсторлък? Държим да бъдете включен в екипа.

— За какъв екип става въпрос? — попитах.

— Ще видите след няколко секунди. Във всеки случай това определено е първокласен екип. Пригответе се за разни идиотщини. ФБР са запазили хотелската стая, в която е отсядал Джон Хинкли. Просто в случай че убийците решат да отседнат там. В израз на почит или нещо подобно.

— Не е чак толкова тъпа идея — казах на Грейър. Погледна ме така, сякаш и аз бях откачен.

— Но и не толкова блестяща — добавих. Той се ухили.

Петима-шестима мъже и две жени в делово облекло бяха събрани в кабинета на шефа на отдел „Кадри“ в западното крило на Белия дом. В помещението се чувстваше голямо напрежение, но всеки полагаше усилие да го прикрива. Бях приобщен като представител на вашингтонската полиция. Добре дошъл в екипа. Поздравете юнака, страшилище за многоглавия змей.

Другите на масата се представиха сърдечно. Още двама старши агенти от Тайната служба, една жена на име Ан Роупър, един младолик хубав мъж на име Майкъл Фескоу, шефът на разузнаването към ФБР Робърт Хетфийлд; генерал Ейдън Корнуол от Съвместния команден състав на армията, съветникът по национална сигурност Майкъл Кейн, шефът на кадровия отдел към Белия дом Дон Хамърман. Другата дама се оказа старши агент в ЦРУ Генерален инспектор. Името й бе Джийн Стърлинг. Присъствието й означаваше, че относно аферата Джак и Джил в момента се обсъждат предположения за евентуална външна намеса. Обрат, който не бях предвидил.

Компанията бе доста елитна за един инспектор от отдел „Убийства“ в Югоизточен Вашингтон, пък бил той и заместник-шеф. От друга страна, и аз не оставах по-назад. Бях свидетел на гадости, които тия приятелчета нито бяха виждали, нито някога щяха да видят.

За малко необичайната ни закуска сервираха сладки ролца с глазура, сладолед и сребърни канички с кафе. Явно някои от компанията бяха работили заедно и по-рано. Отдавна бях овладял правилото, че ако в игра на покер не можеш да разбереш кой е баламата, значи баламата си самият ти.

Съветникът по националната сигурност откри заседанието минута след десет. Дон Хамърман бе жилав, рус мъж на около трийсет и пет. Изглеждаше като навита пружина. Определено пасваше на профила на служителите в Белия дом през последните години: много млад и много стегнат. Винаги готов за действие. По местата, готови, старт!

— Приятели, възнамерявам да използвам диапозитиви за настоящата презентация. Така правим тук в Голямата къща — поясни ни Хамърман и успя да докара една пресилена усмивка. Разполагаше с доста изнервяща кинетична енергия. Напомняше ми за ония столични надувковци, които завеждат връзките с обществеността, и дори за оня префърцунен агент на Майкъл Робинсън от „Уилърд“.

От забележката му заключих, че обичайните сбирки в Белия дом бяха по-скоро бюрократични и формални, отколкото непринудени. Все пак малката шега, изглежда, достави удоволствие на всички.

Всъщност тази преднамерена сърдечност ме притесняваше. Маската на смъртта, застинала върху лицето на Майкъл Робинсън, продължаваше да стои пред очите ми. Образ доста неподходящ за Белия дом.

Разголеният труп на Робинсън вероятно все още беше там в „Уилърд“, при екипа от моргата, готов за етикетчето и чувала.

— Разполагам с илюстративен материал за около час, само най-важното. С подробна дискусия, да речем два часа — продължи Хамърман. — Така ще продължим почти до обяд, но при тия злощастни обстоятелства…

Какви злощастни обстоятелства по-точно? Искаше ми се да прекъсна Хамърман, но благоразумно си замълчах. Не беше нито времето, нито мястото.

На работната маса се появиха първите чаши с кафе и няколко пакета цигари. Всички бяха готови за тежка обсада. Вероятно това бе стилът на действие в Белия дом.

Хамърман сложи първия си филм в тихо помъркващия апарат. На прожекционното табло се появи надпис: Разследване по случая Джак и Джил.

— Както знаете, миналата седмица във Вашингтон бяха извършени три брутални убийства на известни личности. Последното от тях — снощи. Жертвата е актьорът Майкъл Робинсън, застрелян в хотел „Уилърд“. Извършителите наричат себе си Джак и Джил. Оставят на местопрестъплението неясни бележници с претенции за артистизъм. Обичат да се заиграват с медиите. Явно много ценят светлината на прожекторите. Освен това, изглежда, си разбират от работата. Извършват успешно три скандални убийства, без да ни оставят ни една улика, за която да се хванем. Вероятно или притежават твърде характерен почерк, или са серийни убийци, и то от особено висока класа. Последното е под въпрос или най-малкото оставам с такова впечатление. Но все пак е една хипотеза. Ето ви първото изненадващо и тревожно обстоятелство. Онова, което някои от вас не знаят, е, че „Джак и Джил“ е кодовото име, което Тайната служба използва за президента и госпожа Бърнс. Това е факт, откакто президентът пое поста си. Ние не сме склонни да приемем подобно съвпадение за безобидна случайност.

Русокосата жена от ЦРУ запали цигара. Спомних си името й. Джийн Стърлинг. Тя издиша бледа струя дим. Чух я как измърмори: „по дяволите“. Пълно съвпадение със собствените ми емоции. Това бе най-лошата новина, която бяхме получили до този момент.

— Смятаме, че съществува реална възможност да бъде извършено покушение над президента или над госпожа Бърнс. А може и над двамата — каза Хамърман.

Думите му прозвучаха смразяващо. Озърнах се и мислено регистрирах застиналите тревожни физиономии.

— Взели сме, или по-точно непрекъснато взимаме всички възможни предохранителни мерки. Засега излизанията на президента извън Белия дом ще бъдат изключително ограничени. Той и госпожа Бърнс са информирани обстойно за тревожната ситуация. Приемат я добре. Те са изключително интелигентни, достойни за уважение личности. Няма да изпаднат в паника. Имате думата ми. Паниката и за двамата ще поема лично аз.

Нека се спра на някои факти, с които не разполагаме, относно така наречените Джак и Джил. На практика няколко хиляди души са определени да разследват случая, а до този момент знаем удивително малко. Следващия път Джак и Джил може да се насочат към Белия дом, а ние нямаме и най-малка представа защо. Нито кои биха могли да бъдат. Или пък какво, по дяволите, представлява това за тях.

Дон Хамърман огледа седналите около масата. Беше определено като наелектризиран. Друга дума, подходяща да го опише, която ми хрумна, бе надменен.

— Моля, не се притеснявайте да правите допълнения по всяка точка. Имате право да съобщавате всяка по-нова информация, с която може би разполагате — каза той с едва доловима ехидна усмивка.

Като се изключат няколкото въздишки, реакция не последва. Изглежда, никой не знаеше повече от мен. До този момент никой не бе попаднал на следа, която да си струва. Това бе най-страшното.

Съществуваше възможност президентът и първата дама да са крайната цел за Джак и Джил, или може би дори не крайната?

Джак и Джил на хълма се качиха. С каква цел, за бога? Да унищожат всички проклети либерали? Да накажат грешниците? Беше ли президентът грешник в тяхното съзнание?

— Джей, искаш ли да добавиш нещо? — обърна се Хамърман към агент Грейър от Тайната служба.

Грейър кимна, стана, опря ръце на масата и се приведе напред. Изглеждаше леко пребледнял.

— Налице е изключително тежък проблем — заяви той. — Опасността е напълно реална, повярвайте ми. По-страшна от всичко, което съм виждал през време на службата си в Белия дом. Вижте, аз бях първият, който се озова в апартамента на сенатор Фицпатрик след неговото убийство. Отидох там, сам, в шест часа сутринта. Обадих се на полицията, същото се повтори в случаите с Натали Шиън и Майкъл Робинсън. Всеки път Джак и Джил уведомяват най-напред Тайната служба. И се свързват с нас тук, в Белия дом. Казаха ни, че тренират за главната фигура.

31.

В петък вечерта Джак и Джил отседнаха в скъп апартамент в „Четирите сезона“ — един от най-хубавите хотели на територията на Вашингтон. Никой не бе набелязан да умре в луксозния хотел. Във всеки случай поне те нямаха никого предвид. Всъщност убийците възнамеряваха да си почиват в събота и неделя, докато всички останали във Вашингтон и особено гениите от полицията се варяха в собствения си сос.

Каква невероятна наслада представляваше уикендът. Каква великолепна идея. Струващият шестстотин долара на вечер апартамент гледаше към един ъгъл на Джорджтаун и те не го напуснаха нито за миг. В петък вечерта дойде масажистка за двоен сеанс шиацу. В събота сутринта Сара си направи маска на лицето и маникюр. За събота вечерта от румсървиса им бе изпратен специален готвач и той им приготви блюдата в стаята. Освен това Сам бе поръчал при пристигането им да бъдат доставени четирийсет и осем бели рози. Раят бе отново в краката им. Те чувстваха, че го заслужават след онова, което бяха свършили до този момент.

— Всичко е тъй невероятно упадъчно! Една постмодернистична, дълбоко социално несправедлива вълшебна приказка — възкликна Сара. Тя бе в особено приповдигнато настроение. — Всеки миг ми доставя безкрайно удоволствие!

— А всеки милиметър? — попита Сам. Единствено той умееше по този начин да засяга подобна деликатна тема, и го правеше успешно.

Сара се усмихна и усети как в тялото й нахлува горещина. Тя го погледна с ласкави и питащи очи.

— Всъщност да.

Той бе дълбоко в нея, движеше се бавно и нежно, а тя се питаше дали той я обича искрено. Копнееше за любовта му с цялото си същество, но не вярваше, не можеше да повярва, че е възможно. В края на краищата тя бе Сара неудачникът, Сара робът, Сара търтеят.

Как би могъл той да се влюби в нея? И все пак понякога добиваше чувството, че е истина. „Нима за него и това е част от играта?“ — питаше се Сара.

Пръстите й се плъзгаха по гърдите му, играеха си с косъмчетата по тях. Докосваше всяка негова част: красивото му лице, шията, стомаха, задника, висящите тестиси, които изглеждаха като на бик. Тя се изви в дъга от желание да бъде колкото се може по-близко, жадна за всеки милиметър от него, да, за всичко негово. Дори за истинското му име, което той никога не би й казал.

— Спечелихме си този уикенд — каза Сам. — Освен това ни е нужен, Сара. Почивката и отдихът са действителна, неделима част от войната. Оттук нататък Джак и Джил ще стават все по-безкомпромисни. Сега вече всичко ескалира.

Сара се взря в лицето на Сам и не можа да сдържи усмивката си. Господи, как обичаше да бъде с него! Под него, над него, отстрани, отдолу. Обожаваше допира му — понякога настоятелен, понякога така невероятно нежен. Тя обичаше, да, всеки милиметър от него.

Никога по-рано не се бе чувствала така, нито пък бе предполагала, че е възможно. Дори би се обзаложила, че е изключено това да се случи с нея. В известен смисъл тя бе заложила всичко, нали? За каузата, но и за Сам, за това, което ставаше в момента.

Сам също бе невероятен романтик. Бе толкова неочаквано от страна на Воина. Никой от мъжете, които бе познавала по-рано, не би направил нещо подобно. Този апартамент в „Четирите сезона“ бе негова идея, просто защото тя бе споменала веднъж, че това е любимият й хотел във Вашингтон.

— Кажи ми — прошепна тя, докато се любеха, — искаш ли да знаеш кой е най-любимият ми хотел на земята?

Той схвана шегата, винаги разбираше хумора й, както и особената ирония в репликите й. Големите му сини очи заискриха. Той се усмихна. Имаше ослепително бели зъби и толкова срамежлива обезоръжаваща усмивка. Тя си помисли, че той е много по-красив от Майкъл Робинсън. Сам бе екшън герой от реалността. Воинът. В една истинска война за оцеляване, най-важната война на съвремието. Те и двамата вярваха, че това е истина.

— Моля те, не ми казвай отговора — засмя се той. — Не смей да ми съобщаваш най-любимия си хотел на света. Нали тогава ще трябва да те заведа там. Недей, Сара!

— „Чиприани“ във Венеция — изрече на един дъх Сара през смях.

В действителност тя никога не бе отсядала там, но бе чела много за него. Бе чела за всичко, но доскоро бе изпитала толкова малко. Сара — неспасяемият книжен плъх, Сара библиофилът, Сара нищожеството. Е, вече не. Сега тя живееше може би по-добре от всеки друг. Сара неудачницата се радва на живота!

— Добре тогава. Когато всичко това свърши, а то ще свърши, ще отидем във Венеция на почивка. Обещавам ти. Значи „Чиприани“.

— И късна неделна закуска в „Даниели“ — прошепна тя в бузата му. — Обещаваш ли?

— Разбира се. Къде другаде, ако не в „Даниели“? Дадено. Щом това приключи.

— Ще стане по-лошо, нали? — попита тя, притискайки се по-силно в мускулестото му тяло.

— Да. Но не и тази вечер, Джили. Не и тази вечер, любов моя. Затова нека не разваляме настоящето с твърде много мисъл за утрешния ден. Не превръщай прекрасния уикенд в кошмарен понеделник.

Сам беше прав, разбира се. Той бе разумен човек. Отново започна да се движи върху нея. И се понесе като течение на бърза река. Беше толкова всеотдаен и прекрасен любовник; бе едновременно учител и ученик; знаеше как да дава и да взима в леглото. И най-важното, Сам знаеше как да я изтръгне от самата нея. Господи, тя имаше нужда от това, завинаги, както изглежда. Да се освободи от себе си. Да не бъде повече неудачник. Никога вече. Обеща си го.

Сара здраво стисна устни. Изживявайки удоволствие? Или болка? Вече дори не беше сигурна. Затвори очи и почти веднага ги отвори отново. Искаше да гледа.

Той се задържа над нея, все едно че бе спрял както правеше лицеви опори.

— Значи никога не си била в „Чиприани“, маймунска муцунке? — попита той. Страните му дори не бяха поруменели. Държеше се над нея без всякакво усилие. Тялото му бе толкова красиво, силно и гъвкаво, здраво като скала. Сара също бе в добра форма, но Сам бе просто възхитителен.

Той я наричаше „маймунска муцунка“ като във филма „Подозрение“ на Хичкок. Всъщност не беше кой знае какъв филм, но за тях бе попаднал в целта. Бе уцелил тяхната уязвима точка. Откакто го бяха гледали, тя бе Лена — героинята на Джоун Фонтейн. Той бе Джони, чиято роля се изпълняваше от Кари Грант. Джони наричаше Лена „маймунска муцунка“.

В края на филма Лена и Джони се носеха с колата и се гмурваха в залеза на Ривиерата, вероятно за да заживеят щастливо до края на дните си. Филмът на Хичкок бе елегантна, находчива, тайнствена игра, точно като тази.

Тяхната игра. Най-изящната игра, която двама души бяха играли заедно.

„Ще потънем ли в залеза след всичко това — запита се Сара Роузън. — О, не мисля. Не вярвам. Какво ще стане с нас тогава? О, какво ще стане с нас? Какво ще се случи с Джак и Джил?“

— Била съм в „Чиприани“ единствено в сънищата си — призна тя на Сам. — Само на сън. И все пак, да, била съм там много пъти.

— Всичко това сън ли е, маймунска муцунке? — попита Сам. За момент изражението му стана сериозно. Тя не можеше да не си помисли колко скъпоценен бе всеки подобен миг и колко мимолетен. Тайно бе копняла за всичко това през целия си живот, за едно наистина романтично изживяване.

— Мисля, че е сън, да. Във всеки случай прилича на сън. И все пак моля те, не ме събуждай, Сам!

— Не е сън — прошепна Сам. — Аз те обичам. Ти си най-привлекателната жена, която съм срещал. Наистина, Сара. За мен ти си като пребиваване в „Чиприани“, но всеки ден. Моля те, повярвай ми, Маймунска муцунке. Вярвай в нас. Аз го правя.

Той обгърна гърба й и я придърпа към себе си. Тя почувства свежестта на дъха му, аромата на одеколона му, собствения му мирис.

Той започна да се движи вътре в нея и тя усети как постепенно се стапя и се превръща в течна сила. Обичаше го, наистина, наистина, наистина. Ръцете й пробягваха по цялото му тяло — ласкави, обсебващи. Никога не бе изживявала нещо подобно, нито веднъж през целия си живот.

Тя се плъзна нагоре-надолу по дългия мощен ствол, по силната му невероятна мъжественост. Сара вече не беше в състояние да се спре, нито го искаше. Задавяше се от собствената си страст.

Чу вика си и почти не можа да се познае. Устреми се към него в прост ритъм, който непрестанно се ускоряваше, докато двамата все повече се приближаваха към мига на единението — Джак и Джил, Джак и Джил, Джак и Джил, Джак и Джил!

32.

Вълшебната им приказка приключи с тихо, почти обезсърчително туп! — и Сара сякаш се сгромоляса отново на земята, премятайки се, понесена от мощен прилив. Понеделник сутринта означаваше завръщане към ужасния свят на службата й, обратно в реалния живот.

Откакто бе завършила колежа „Холинс“ във Вирджиния, повече от четиринайсет години Сара Роузън бе работила на най-обикновени отегчителни места из Вашингтон. Сега работата й бе на ден. Идеална за техните цели. Най-ужасната и най-изтощителната работа.

Тази сутрин тя стана рано и започна да се приготвя. Двамата със Сам се бяха разделили в неделя вечерта в „Четирите сезона“. Той й липсваше, липсваше й хуморът му, ласките му, всичко негово. Всеки милиметър.

Тя се бе изгубила в тази мисъл. Милиметри. Същността на Сам. Огромната му вътрешна сила. Хвърли поглед на луминесцентния циферблат на часовника върху нощното шкафче. Изстена силно. По дяволите, вече бе закъсняла.

В банята й имаше йогистки ъгъл с направена по поръчка кожена постелка. Нямаше време за това, въпреки че както тялото, така и умът й болезнено се нуждаеха от упражнение и освобождаване на енергията.

Взе си един бърз душ и изми косата си. Сложи си тъмносин костюм на „Брук Брадърс“, ниски лачени обувки и часовник „Реймънд Вейл“ с кожена каишка. Тази сутрин имаше нужда да изглежда елегантна, свежа, току-що излъскана.

Тя и бездруго винаги излизаше така. Сара свежарката.

Бързо се озова навън, където, размахало опашка от дим вече я чакаше едно мърляво жълто такси. Вятърът фучеше и виеше из К стрийт.

В пет и двайсет таксито спря пред работното й място. Таксиджията от „Либърти“ се усмихна и рече:

— Известен адрес, госпожо. Значи и вие сте известна?

Тя плати на шофьора и си прибра рестото от петдоларовата банкнота.

— Всъщност някой ден може и да стана. Знае ли човек.

— Така си е. Може и аз да съм някой — отвърна и таксиджията с крива усмивка. — Не се знае.

Сара Роузън се измъкна от таксито и веднага усети върху лицето си декемврийския вятър. На бледата утринна светлина старинната сграда пред нея изглеждаше някак странно красива и внушителна. Сякаш сияеше отвътре.

Показа картата си и служителят от охраната я пусна да влезе. Двамата дори през смях заклеймиха нейния работохолизъм. И как не? Вече девет години Сара Роузън работеше в Белия дом.