Джак и Джил

33.

Фотожурналистът представляваше последното късче в сложната мозайка. Той бе финалният играч. На осми декември работеше в Сан Франциско. Всъщност там фотожурналистът се включваше в играта. Или по-скоро изпълняваше собствената си роля в нейната периферия.

Кевин Хокинс се беше разположил в широкия, извит навън сив пластмасов стол при изход 31. Играеше шах със самия себе си на своя преносим компютър, обзет от искрено задоволство. В момента печелеше. И губеше. И в двата случая това му харесваше.

Хокинс обичаше игрите, обичаше и шаха и почти бе влязъл в групата на класовите играчи на планетата. Така бе още от времето, когато бе буден студент в Хъдзън, Ню Йорк, където постиженията в учението не отговаряха на възможностите му. В единайсет без петнайсет стана, за да започне една друга игра. Любимата си игра. Бе дошъл в Сан Франциско да убие един човек.

Кевин Хокинс вървеше сред множеството и правеше снимка след снимка, в мислите си.

Фотожурналистът, носител на не една награда, бе в обичайния си небрежен екип: тесни черни дънки с тениска, комплект племенни гривни, придобивка от неколкократните му пътувания до Замбия, и малка диамантена обеца с метален обков. На врата му, окачен на кожен ремък с орнаменти, висеше фотоапарат „Лейка“.

Фотожурналистът свърна в една претъпкана обществена тоалетна в коридор В. Наблюдаваше нащърбената редица мъже, увиснали пред писоарите. Като свине пред помия. Като водни биволи или може би като волове, научени да стоят изправени на задните си крака.

Окото му композира снимката и я щракна. Красотата на реда и лукавия ум. Момчетата в мача на звездите.

Сцената на уринирането му напомни едно хитро джебчийство, на което бе станал свидетел преди време в Банкок. Крадецът, интелигентен познавач на човешката природа, грабваше портфейлите, докато господинчовците точеха струя и вече не можеха или поне не бяха склонни да хукнат след него.

Оттогава всеки път, когато влезеше в мъжката тоалетна на някое летище, фотожурналистът неизменно се сещаше за комичната сцена. По принцип той рядко забравяше образи. Съзнанието му представляваше добре поддържан архив, съперник на огромните фотохранилища на „Кодак“ в Рочестър.

Взря се в собствения си образ — доста изпит тебеширеноблед лик — в едно от замъглените огледала в тоалетната. Безличен във всяко едно отношение, не можа да потисне той мисълта си. Очите му, почти безцветно сини, излъчваха опустошеност от войната. Себесъзерцанието го потисна дотам, че той неволно въздъхна.

Не видя други въображаеми снимки, които би могъл да направи в огледалото. Никога, абсолютно никога не фотографираше самия себе си.

Закашля се и дълго не можа да спре. Накрая изхвърли отвратителна гъста жълтеникава храчка. Душата му бавно изтичаше.

Кевин Хокинс бе само четирийсет и три годишен, но се чувстваше на сто. Бе живял твърде тежко, особено през последните четиринайсет години. Животът му, дните му бяха твърде напрегнати, често безразсъдни и понякога абсурдни. Често си представяше, че е обгорен отвсякъде. Бе играл играта на живот и смърт твърде разпалено, твърде майсторски и твърде често.

Отново започна да кашля и тикна в устата си драже с евкалиптов екстракт. Кевин Хокинс погледна своя ръчен „Сейко Кинетик“, за да види колко е часът. Бързо прокара пръсти през рехавата си пепелява коса и после напусна обществената тоалетна.

Присъедини се безпрепятствено към изпълнилото коридора множество, което се придвижваше към сцената на убийството. Моментът почти бе настъпил и душата му, сякаш отделена от тялото му, бе обзета от сладостен трепет. Тананикаше си една стара смешна песничка, наречена „Рок дъ Казба“. Дърпаше тъмен куфар „Делси“, закрепен върху една от онези толкова разпространени евтини измишльотини на колелца. „Ходещият“ куфар му придаваше вид на турист. Електронният черен часовник с червени цифри над входа на летището показваше 11:40. Самолет на Северозападните въздушни линии бе кацнал от Токио само преди няколко минути. Пътниците се очакваха на изход 41, точно по разписание. Някои хора просто знаеха как да пътуват. Това не беше ли последният полет на Северозападната авиолиния?

Боговете му се усмихваха отгоре. Кевин Хокинс почувства как собствените му устни се разтягат в мрачна, бездушна усмивка. Боговете харесваха и самата игра. На живот и смърт. Всъщност това бе тяхната игра.

Той долови първите звуци на напрегната глъчка, които идваха от свързващ коридор Б. фотожурналистът продължаваше да върви напред, докато премина мястото, където двата широки коридора се свързваха.

И тогава видя фалангата от бодигардове. Мислено щракна нова снимка. Забеляза господин Танака от корпорация „Нипрей“. Щракна нова снимка.

Адреналинът му се носеше като лава от Килауеа на Хаваите, където веднъж бе правил снимки за „Нюзуийк“. Адреналин. Несравнимо усещане. Беше се пристрастил към него.

На пода на терминала нямаше специална маркировка с кръстче, но Кевин Хокинс знаеше, че това е мястото. Беше си го представял многократно, всеки критичен ъгъл бе невероятно отчетлив в съзнанието му. Всички пресечни точки му бяха ясни.

Всяка секунда. Живот и смърт.

Можеше да има и голям черен X, нанесен на пода на летището.

Кевин Хокинс се чувстваше като бог.

Ето сега. Фотоапарати, заредени и в пълна готовност. Готови за снимка!

Някой тук ще намери смъртта си.

34.

Когато полуофициалният антураж бе на десетина стъпки от изпълнената с хора пресечка на коридорите, избухна малка бомба. Експлозията прати облак сиво-черен дим в коридор А. Писъци пронизаха въздуха като виещи сирени.

Бомбата бе в тъмносин куфар, поставен до павилиона за вестници и списания. Кевин Хокинс бе сложил безобидния на вид куфар точно пред един знак, който съветваше пътниците: НАБЛЮДАВАЙТЕ БАГАЖА СИ НЕПРЕСТАННО.

Оглушителният трясък и внезапно настъпилият хаос стъписаха бодигардовете, обградили господин Танака. Вследствие на което те се разконцентрираха и станаха предсказуеми. Екипите за сигурност, дори и най-добрите, могат да бъдат подведени, ако ги принудите да импровизират. Пътници и служители пищяха и отчаяно се опитваха да намерят безопасно укритие. Мъже, жени и деца залягаха на пода, притиснали лица в студения мрамор.

Хората нямат представа какво означава истинска паника, докато не я видят на голямо летище, където всеки вече е близо до ръба на първичния страх.

Хокинс забеляза, че двама от бодигардовете, в усилие да изпълнят своите задължения, направиха заслон с телата си над масивния председател.

Мислено щракна нова снимка. Прибра я в архива си за бъдеща справка.

Полезна информация и при това дяволски ценна. Как един отличен екип за охрана реагира в състояние на стрес през време на действително нападение.

После експедитивните, макар и без вдъхновение бодигардове бързо се организираха да изведат своя „охраняван човек“ вън от опасност, далеч от евентуална заплаха. Те очевидно не можеха да продължат напред в изпълнения с дим след експлозията коридор. Охранителният екип реши да се върне обратно — единствената им възможност, изборът, който Кевин Хокинс бе сигурен, че ще направят в състояние на принуда.

Те дръпнаха господин Танака, все едно че беше голяма тромава кукла или марионетка, което до голяма степен си беше точно така. Почти буквално понесоха изтъкнатия бизнесмен, като го държаха под мишниците, тъй че стъпалата му от време на време се отделяха от пода.

Да се заснеме: скъпи черни мокасини с ресни, които подскачат по мраморния под.

Добре обучените бодигардове имаха единствена цел — да изведат „охраняваната персона“ извън застрашената зона. Фотожурналистът ги остави да изминат трийсетина стъпки, преди да натисне детонатора в спортната чанта, прибрала снимачните му принадлежности. Беше толкова лесно. Най-добрите планове бяха прости като устройство с единствено копче. Като фотоапарат. Като фотоапарат, пригоден за деца.

Втори куфар, който бе оставил в коридора близо до мъжката тоалетна, избухна двойно по-силно от първия и причини два пъти по-големи поражения. Сякаш някаква невидима ядрена ракета бе насочена право в средата на летището.

Разрушението бе незабавно и жестоко. Тела и дори части от тела се разхвърчаха във всевъзможни посоки. Танака не оцеля. Нито който и да е от четиримата усърдни и твърде ощетени по отношение на заплащането бодигардове.

Фотожурналистът се бе вклинил в напористата стена от мъже и жени, които се опитваха да избягат през изходите на летището. Собственото му лице бе едно от многото изкривени от ужас маски в бурното човешко море.

Да, той можеше да изглежда обзет от страшен ужас. Той знаеше по-добре от всички тях как изглежда страхът. Бе фотографирал необуздан страх върху толкова много лица. Често тези ужасени лица, тези безмълвни писъци го бяха спохождали в съня му.

Той потисна мрачна усмивка, когато сви в коридор Г и се отправи към собствения си самолет. Същата вечер заминаваше за Вашингтон и се надяваше, че закъсненията, причинени от убийството, няма да бъдат прекалени.

Всъщност рискът бе необходим. Това бе репетиция, генерална репетиция.

Сега му предстояха далеч по-съществени неща. Фотожурналистът имаше особено важна работа във Вашингтон. Кодовото наименование се помнеше лесно.

Джак и Джил.

35.

„Площта около Белия дом, възлизаща на 75 000 квадратни метра, включва много места за развлечение — частен киносалон, спортна зала, винарска изба, тенискортове, пътеки за боулинг. На покрива има оранжерия, а на западната морава — игрище за голф. Сградата и прилежащата й собственост се оценяват на 340 милиона долара.“ Знаех си урока почти наизуст.

Показах временния си пропуск, после внимателно се спуснах в гаража за паркиране под Белия дом. Докато влизах, забелязах някои обновления на главната сграда, както и на околните площи, но като цяло състоянието на Белия дом ми се стори съвсем прилично.

За разлика от главата ми. Тя беше зле. Пълна с хаотични мисли. Предната нощ бях спал само няколко часа и това започваше да се превръща в обичайна практика. Сутрешните „Вашингтон Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“ лежаха сгънати на седалката до мен.

Голямо заглавие в „Поуст“ задаваше въпрос: КОЙ Е СЛЕДВАЩИЯТ ЗА ДЖАК И ДЖИЛ? Изглеждаше ми като въпрос, отправен точно към мен: КОЙ Е СЛЕДВАЩИЯТ?

Докато вървях от малкия гараж за паркиране към асансьора, мислено преценявах евентуален опит за покушение над президента Томас Бърнс. Много хора оценяваха високо президента и неговите програми. Американците отдавна апелираха за промяна и президентът Бърнс им я предоставяше на големи дози. Разбира се, онова, което преобладаващата част от електората разбират под „промяна“, предполага повече пари в джобовете им, при това незабавно и без каквито и да било жертви от тяхна страна.

В този смисъл кой може да е толкова разгневен и побеснял срещу президента, че да иска смъртта му? Знаех, че това е причината за присъствието ми в Белия дом. Бях повикан да проведа разследване за убийство. Разследване за убийство. В Белия дом. Издирване на двойка убийци, които може би планираха гибелта на президента.

Във фоайето на западното крило се срещнах с Дон Хамърман. Той продължаваше да действа изключително напрегнат и обезпокоен, но, изглежда, това бе типично за неговата личност. И за времето. Шефът на отдел „Кадри“ и аз разговаряхме няколко минути в коридора. Той наруши обичайната си практика, за да ми каже, че съм бил избран за разследването заради опита ми с видни убийци и особено с психопати.

Изглежда, знаеше дяволски много за мен. Докато говореше, аз си помислих, че вероятно е получил мечтаната награда за подмазвач през последната си година в Йейл или Харвард, където освен това бе овладял хленчещия провлечен говор, характерен за висшето общество.

Нямах ни най-малка представа какво можех да очаквам въпросната сутрин. Хамърман каза, че възнамерявал да ми представи няколко „интервюта“. Аз почувствах отчасти неговата потиснатост в опитите му да организира подобно разследване на територията на Белия дом. Разследване за убийство.

Остави ме сам в прочутата Зала на картите на първия етаж. Аз тръгнах да обикалям помещението, разсеяно регистрирайки мебелировката с фина дърворезба, масления портрет на Бен Франклин и един пейзаж, озаглавен „На паша“. Предстоеше ми тежък ден. Имах насрочени срещи в градската морга и с Бенджамин Левитски, номер две в разузнавателния екип на ФБР.

Продължавах да се чувствам потиснат заради убийствата на деца в училището. За момента това бе грижа на Сампсън. Негова и на нещатния доброволен екип от инспектори. Въпреки това не можех да ги изтласкам от съзнанието си.

Внезапно някой влезе в залата заедно със съветника по национална сигурност. Свариха ме неподготвен. Думите бяха безсилни да опишат онова, което изпитах. Дон Хамърман сковано обяви:

— Президентът ще се срещне с вас незабавно.

36.

— Добро утро. Доктор или инспектор Крос? — попита ме Томас Бърнс.

Имах тайното подозрение, че д-р Крос ще ми свърши доста по-добра работа в Белия дом. Като д-р Бънч или д-р Кисинджър, или дори д-р Савидж.

— Май предпочитам Алекс — отвърнах му аз.

Лицето на президента грейна в широка усмивка — същата харизматична усмивка, която бях виждал толкова пъти по телевизията и първите страници на вестниците.

— А аз — Том — каза президентът. Протегна десница и двамата с ръкостискане се отърсихме от фамилните си имена. Ръката му излъчваше сила и стабилност. Няколко секунди се гледахме в очите.

Президентът на Съединените щати съумяваше да изглежда сърдечен и едновременно с това подобаващо сериозен. Беше висок около метър и осемдесет, елегантен и в доста добра форма за своите петдесет години. Имаше кестенява коса, леко посребрена по краищата. Приличаше малко на военен летец. Очите му бяха изразителни и топли. Беше станал популярен като най-човечния и деен президент от много години насам.

Доста бях слушал и гледал за човека, с когото се срещах за първи път. Преди да реши да се кандидатира за по-висок пост, той си бе извоювал популярност като преуспяващ и почитан изпълнителен директор на автомобилна компания „Форд“ в Детройт. Включил се бе в изборната кампания като независим кандидат и верни на изявената през последните няколко години тенденция, хората бяха гласували за свежата независима мисъл, или може би против Републиканската и Демократическата партия, по мнението на някои капацитети. До този момент се проявяваше като политик с модерни възгледи, малко опозиционер и категоричен привърженик на свободомислието във върховната власт. Като независим политик, силен и влиятелен, имаше малцина приятели във Вашингтон, но затова пък си бе спечелил множество врагове.

— Шефът на федералното бюро ви препоръча горещо — започна той. — Мисля, че Стивън Боуен е доста свестен човек. Вие какво смятате? Имате ли впечатления?

— Съгласен съм с вас. През последните години, откакто управлението бе поето от Боуен, Бюрото се промени значително. Сега си сътрудничим успешно. По-рано случаят не беше точно такъв.

Президентът кимна и попита:

— Това сериозна заплаха ли е, Алекс, или ние просто благоразумно вземаме предохранителни мерки? — Беше труден и прям въпрос. Освен това смятах, че точно този бе най-уместният.

— Определено намирам загрижеността на Тайната служба за разумна предпазна мярка — отвърнах аз. — Съвпадението на имената Джак и Джил с кодовите ви названия е доста обезпокоително. Както и самият почерк на убийците, които си подбират жертвите от знаменитостите на Вашингтон.

— Предполагам, че аз също влизам в проклетата групичка. Тъжно, но вярно — отбеляза президентът и лицето му помръкна. Бях чел, че е изключително дискретен и едновременно с това земен човек. На мен ми се стори именно такъв. Типичен представител на Средния запад в най-добрия смисъл. Мисля, че онова, което наистина ме изненада най-много, бе топлотата, която излъчваше.

— Както сам признахте, здравата сте заклатили кутията с играчките. Вече сте обезпокоили доста хора.

— Продължавайте да следите събитията, предстоят още много сътресения. Това правителство се нуждае от драстична промяна. Било е създадено за живота през деветнайсети век. Алекс, възнамерявам да съдействам на разследването по всякакъв начин. Не искам никой друг да пострада, още по-малко — да умира. Безспорно, обмислил съм го, но засега и аз не съм готов да умирам. Мисля, че двамата със Сали сме почтени хора. Надявам се и вие да ни възприемате по този начин, като се опознаем. Далеч сме от съвършенството, но сме свестни. Опитваме се да вършим онова, което трябва.

Вече възприемах президента именно по този начин. Той бързо бе намерил верния тон с мен. В същото време си задавах въпроса доколко можех да вярвам на онова, което ми бе казал. В крайна сметка той си беше политик. Най-добрият от наличните.

— Всяка година поне няколко души се опитват да проникнат в Белия дом, Алекс. Един дори успя, като се присламчи към края на колоната на флотския духов оркестър. Малцина са опитвали да нахлуят през главните порти с кола. През деветдесет и четвърта Франк Юджийн Кордър успя да приземи в двора едномоторен самолет „Чесна“.

— Но до този момент не е имало случай като сегашния — отбелязах аз.

Президентът зададе въпроса, който действително занимаваше мислите му:

— Какво е заключението ви за Джак и Джил?

— Заключение още няма. По-скоро първи впечатления — отвърнах. — Не съм съгласен с ФБР. Не ги виждам като убийци с определен почерк. Те са високо организирани, а почеркът им ми се струва преднамерено натрапен. Бас държа, че и двамата са привлекателни, с коефициент на интелигентност значително над средния. Трябва да са доста красноречиви и убедителни, за да успеят да се озоват на местата, където са извършили престъпленията си. Явно, преследват нещо още по-впечатляващо. Извършеното от тях до момента е само основа за онова, което ще последва. Наслаждават се на силата, с която манипулират едновременно и нас, и медиите. Това е всичко, с което разполагам до момента. Или поне което имам готовност да изложа.

Президентът кимна сериозно.

— Имам добро предчувствие за вас, Алекс — каза той. — Радвам се, че успяхме да се срещнем тук за няколко минути. Казаха ми, че имате две деца. — Бръкна в джоба на сакото си и извади оттам президентска игла за вратовръзка и шнола, специално направени за деца. — Мисля, че жестовете в знак на приятелство са важни. Виждате ли, аз вярвам едновременно и в традициите, и в промяната.

Президентът Бърнс отново стисна ръката ми, за момент ме погледна право в очите и после излезе от стаята.

Разбрах, че току-що съм бил приет в екипа, чиято единствена задача бе да охранява живота на президента. Открих, че съм силно мотивиран да върша именно това. Сведох поглед към иглата и шнолата за Деймън и Джани и се почувствах странно развълнуван.

37.

— Е, успя ли вече да се срещнеш с кралската двойка? — попита ме Нана, когато влязох в кухнята й около четири следобед.

Готвеше нещо в голяма сива тенджера, което ухаеше като истинска амброзия. Супа от бял фасул, една от любимите ми. Котката Роузи обикаляше шкафовете с доволно мъркане. Роузи в кухнята.

Докато готвеше, Нана решаваше кръстословицата в „Уошингтън Поуст“. Забелязах и една от книгите й с най-различни игрословици. Както и „Нито камък необърнат — биография на Маги Кун“. Сложна личност бе моята баба.

— Да съм се срещнал с какво? — Направих се, че не разбирам кристално ясния й въпрос. Беше отдавнашна наша игра, която щяхме да продължаваме вероятно докато смъртта ни разделеше, някак, някой ден, по един или друг начин.

— С кого, д-р Крос. С президента и с госпожа президентшата, разбира се. Ония заможни белокожи хорица, дето живеят в Белия дом и гледат отвисоко на всички нас останалите. Том и Сали, горе в онзи Камелот14 на деветдесетте.

Усмихнах се на обичайното й ведро и на моменти доста хапливо чувство за хумор. Надзърнах в хладилника.

— Отдавна не съм се прибирал вкъщи по това време. Ще си направя сандвич от тези гърди. Месото ми се вижда сочно и крехко. Или видът лъже?

— Естествено, но точно това парче наистина е сочно и крехко. Можеш да го скълцаш с лъжица. Изглежда, ония там в Белия дом имат доста кратък работен ден, като се знае какво трябва да свършат. Подозирах го. Но до този момент не бях в състояние да го докажа. И така, с кого се срещна?

Отказах се да се съпротивлявам. И бездруго щях да й кажа поне това.

— Тази сутрин се срещнах и разговарях с президента.

— Срещнал си се с Том?

Нана се престори, че посреща удар в стил Джордж Форман, боксьорът от тежка категория. Залитна и отстъпи крачка назад от плота. Дори пусна едва стаена усмивка.

— Добре де, за Бога, разкажи ми всичко за Том! И за Сали. Носи ли черна шапчица през деня, когато е в Белия дом?

— Мисля, че това беше за Жаклин Кенеди. Всъщност президентът Бърнс ми хареса — рекох аз, докато се трудех над солиден сандвич с пушени гърди върху пресен ръжен хляб, гарниран с лист маруля, парченца домати, малко майонеза, много пипер и щипка сол.

— Че как. Ти харесваш всички, докато не убият някого — заяви Нана и се захвана да реже още домат. — Сега, след като вече си се срещнал лично с господин президента, можеш да се върнеш към случая с училището. Това е много важно за хората в тази къща. Сивата къща. Никой цветнокож вече не се вълнува особено от президента и неговите проблеми. Много им трябва.

— Това факт ли е, госпожа Фаракан? — попитах аз, захапвайки сандвича си. Вкусно, според обещанието. Реже се с лъжица, топи се в устата.

— Ще стане, ако все още не е. Във всеки случай не е далеч от истината. Честно казано, положението е плачевно, ама нали живеем в окаяна държава. Не си ли съгласен? Длъжен си.

— Някога да си чувала, че с възрастта хората улягат? — попитах. — Между другото месото е страхотно.

— А ти някога да си чувал, че с годините трябва да стават не по-стари, а по-добри? Да си чувал, че е нужна грижа към ближния? Да си чувал, че в нашия квартал убиват малки, сладки цветнокожи дечица и никой не прави необходимото, за да спре този ужас? Разбира се, че гърдите са чудесни. Нали разбираш, аз наистина ставам по-добра.

Бръкнах в джоба на панталона си и извадих иглата и шнолата, които ми бе дал президентът.

— Той знаеше, че имам две деца. Даде ми тези неща за тях, за спомен. — Подадох ги на Нана. Тя ги пое и за първи път в живота си остана безмълвна.

— Кажи им, че са от Том, че той е добър човек и се опитва да направи каквото е нужно.

Бях изял наполовина натъпкания си сандвич. Другата половина задържах и тръгнах да излизам от кухнята. В случай че жегата станеше непоносима и от сорта.

— Благодаря за вкусния сандвич и за съвета. В същата последователност.

— Къде отиваш? — извика Нана след мен. Пак бе почнала да се навива. — Говорехме по важен въпрос. Геноцид към цветнокожите тук във Вашингтон, в самата столица на държавата ни. Те не се интересуват какво става в тези квартали, Алекс. Те са си тях и са бели, а ти сътрудничиш на врага.

— Всъщност излизам, за да посветя няколко часа на случая по убийството в „Соджърнър“ — извиках в отговор и продължих към входната врата, блажен, че успях да се измъкна от тирадата. Вече не виждах мама Нана, но продължавах да чувам гласа й, който се носеше зад мен като вик на дух, вещаещ смърт в дома или може би като грак на полски гарван.

— Алекс, няма ли да се вразумиш най-после! — възкликна тя високо и пронизително. — Все пак има някаква надежда. Има. О, благодаря ти, черни Господи на небето!

Старата драка все още беше в състояние да ме ядоса и аз я обичах за това. Просто понякога не можех да слушам как досадно нарежда.

На излизане от алеята натиснах клаксона на старото си порше. Това е нашият сигнал, че всичко помежду ни е наред. От вътрешността на къщата чух Нана да вика:

— И на теб бибип!

38.

Озовах се отново на мизерните улици на Вашингтонските потайности, скритата част на столицата. Отново бях ченге от отдел „Убийства“. Обичах тази своя длъжност с особена страст, но имаше моменти, когато я мразех от дъното на душата си.

Правехме по двата случая всичко, което бе в границите на човешките възможности. Бях наредил „Соджърнър“ да бъде под наблюдение през деня, а гробът на Шанел Грийн — денонощно. Често психопатите убийци се явяваха при гроба на жертвата си. В края на краищата те бяха вампири.

Няма съмнение, циркът бе в града. Две съвсем различни по стил убийства. И около тях пълен хаос. Никога не бях ставал свидетел на нещо подобно.

Нямаше защо мама Нана да ми напомня, че трябва да съм на улицата точно в този момент. Както сама беше казала: „Някой убива децата ни“.

Ни най-малко не се съмнявах, че противното чудовище ще убие отново. За разлика от Джак и Джил в неговите действия се таеше ярост и страст. Някаква първична, ужасяваща лудост, която почти можех да вкуся. Вероятният статус на убиец любител също не бе успокояващ.

Мисли като убиеца. Вмъкни се в неговата кожа — напомних си аз. Ето как започва всичко, но е много по-трудно, отколкото звучи. Полагах усилия да събера възможно най-много информация и данни.

Прекарах следобеда причаквайки някои местни безделници, за които предполагах, че може би са дочули нещо за убийствата: разни общителни обитатели на улицата — наркомани, пласьори на кокаин, на марихуана, няколко долнопробни джебчии, които проявяваха майсторлъка си върху пияници, собственици на магазини, доносници, мюсюлмани, които продаваха вестници. Някои от тях здравата попритиснах, но никой нямаше нищо полезно за мен.

Независимо от това продължавах да си върша работата. Така беше през повечето дни. Просто не се отказваш, продължаваш забил глава, трезво и настоятелно. Към пет и петнайсет точно разговарях с един седемнайсетгодишен бездомен младеж, когото познавах от безплатната кухня към „Св. Антоний“. Казваше се Лой Маккой и сега беше дребен пласьор на кокаин. Преди време ми беше помогнал един-два пъти.

Откакто се захвана да разнася дребни количества кока и да обикаля квартала, Лой престана да се появява за безплатна храна. Трудно е да се обвиняват деца като него, колкото и да ми се иска понякога. Техният живот е изпълнен с невероятна бруталност и безнадеждност. После изведнъж някой отива при тях и им предлага петнайсет-двайсет долара на час, за да направят онова, което би станало и бездруго. По-силната емоционална примамка е, че техните наркошефове им оказват доверие, а в повечето случаи дотогава никой не е вярвал в тези изгубени деца.

Повиках Лой встрани от бандата глупаци, с които се шляеше по Ел стрийт. Те всички носеха плетени на машина черни шапки, придърпани ниско над очите и ушите. Златни коронки, обеци халки, широки провиснали панталони, пълно оборудване за вземане на хероин. Приятелчетата му точно си дрънкаха за игралния филм по старите анимационни серии за Флинтстоун или може би за анимационните герои в живота. „Ябадаба“ бе една от модните думи, с които в махалата окачествяваха полицаите и инспекторите. Ето ги, пристигат ябадабите. Или: той е ябадабаду, мамка му. Бях прочел наскоро печална статистика, че седемдесет процента от американците получават почти сто процента от информацията си от телевизията или киното.

Лой се хилеше самодоволно, докато се тътреше към ъгъла, където го чаках. Беше към метър и осемдесет и пет, но само шейсет и пет килограма живо тегло. Носеше широки, навлечени на етажи, изкусно съдрани тук-таме зимни дрехи. Взе да ми се „набира“, опитвайки се да ме стресне, да ме смути.

— Значи тъй, а, ти ми свирваш и аз трябва да ти цъфна на минутата? — попита Лой с предизвикателен тон, който според мен хем можеше да те вбеси, хем си беше страхотно тъжен. — И за кво? Плащам си данъците — продължи той да нарежда. — Чист съм. Никой не скатава нищо.

— Тъпото ти отношение изобщо не ми действа — рекох му. — По-добре го зарежи още сега. — Знаех, че има три малки сестри и че майка му е пристрастена към хероина. Всички те живееха в приюта към общинската болница, което бе все едно да си с домашен адрес гарата Юниън Стейшън.

— Казвай по ква работа, че и аз да си върша мойта — заяви Лой все така предизвикателен. — Времето ми е кинти, ясно? Питай квот ще питаш.

— Само един въпрос към теб, Лой. После можеш да се върнеш към доходните си сделки.

Той продължи да ми се дърви, което може да те изкара от кожата в този квартал.

— Че що пък трябва да отговарям? Кво ме засягат?

Накрая аз се усмихнах и Лой пусна в отговор една колеблива усмивка, показвайки лъскавите си златни коронки.

— Ако ми снесеш нещо, може и да го запомня. Тогава може и да ти се отплатя някой ден — рекох.

— Да бе — реагира той незабавно. — Иска ти се да се докопаш до някоя тлъста тайна, а, инспекторе? Не се хващам на въдиците ти. И не ми пука особено за убийствата на тия деца, дето ги разследваш. — Той сви рамене, като че ли там на улицата това беше нещо незначително. Вече го знаех.

Изчаках го да привърши кратката си реч, а и да осмисли предложението ми. За жалост той беше умен. Адски умен. Затова го беше наел оня наркошеф. Лой бе достатъчно хитър и вероятно дори си имаше собствена професионална етика.

— Не мога да разговарям с теб! Нито пък съм длъжен! — отсече той, врътна се гневно и размаха мършавите си ръце. — Мислиш, че съм ти длъжник, ’щото едно време си ми отпускал помия от кухнята за отрепки, а, юркач такъв? Мислиш, че съм ти длъжен? Нищо не ти дължа! — Лой понечи да се отдалечи с важна походка. В този момент се обърна и ме изгледа, сякаш възнамеряваше да ми подхвърли една последна остроумна забележка, с която да ме вбеси. Присви очи, улови собствения ми поглед и се спря за секунда. Контакт. Издигане.

— На мястото, дето е било убито момиченцето, са мярнали някакъв дъртак — изтърси припряно Лой. Това бе най-важната информация, която бяхме получавали по случая в „Соджърнър“. И единствената, а тя бе точно това, което търсех през всичките тези дни, откакто работех на улицата.

Той нямаше представа колко бях бърз и колко силен. Пресегнах се и го дръпнах рязко към себе си. Лой Маккой се озова плътно до мен. Беше толкова близо, че усещах сладкия му ментов дъх, аромата на помада в косите му, миризмата на застояло от силно омачканите му зимни дрехи.

Държах го притиснат към гърдите си, все едно че ми беше син, блуден син, млад глупак, който трябваше да разбере, че няма да му позволя да се държи така с мен. Държах го наистина здраво и все пак по някакъв начин исках да го предпазя. Исках да спася всички тях, но не можех, и това бе една от големите болки и безнадеждност в моя живот.

— Не съм тръгнал да се шляя наоколо. Кой ти го каза, Лой? Казвай! Не ме будалкай! Казвай, и то веднага!

Лицето му бе на сантиметри от моето. Устата ми бе почти притисната в бузата му. Цялата му улична нафуканост и поза изчезнаха. Не ми се искаше да се държа твърдо с него, само че това беше адски важно.

Ръцете ми са големи и покрити с белези, като на боксьор. Оставих го да ги види.

— Чакам отговор — изсъсках. — Ще те прибера на топло. Ще ти съсипя живота!

— Не знам — успя да изхъхри той. — Там в приюта го споменаха. Аз просто дочух. Някакъв възрастен бездомник. Някой го видял да се шляе из Гарфийлд. Бял дядка в парка.

— Бял? В югоизточната част на парка? Сигурен ли си?

— Точно. Квото ти казах. Квото съм чул. Сега ме пускай. Айде бе, човек, пусни ме!

Оставих го да се дръпне и да отстъпи няколко крачки назад.

Лой възвърна самообладанието си веднага щом осъзна, че няма да го нараня, нито пък ще го прибера за разпит.

— Толкоз по твоя въпрос. Сега ти си ми длъжник — каза той. — И аз ще се възползвам.

Не вярвам Лой да е усетил иронията в думите си.

— Длъжник съм ти — потвърдих. — Благодаря, Лой.

Дано не ти се наложи да се възползваш.

Той ми намигна, изсмя се и без да престава да се смее, тръгна обратно към другите пласьори на кокаин.

39.

Възрастен бездомник близо до сцената на убийството. В Гарфийлд Парк. Най-накрая нещо реално, с което да се захвана. Бях платил някои данъци и имах възвръщаемост на вложението си.

Бял мъж. Бял заподозрян.

Беше дори още по-обнадеждаващо. Нямаше кой знае колко бели мъже, които скитаха из района на Гарфийлд Парк. Със сигурност.

Обадих се на Сампсън и му казах какво съм научил. Той току-що бе застъпил на нощно дежурство. Попитах Джон как вървят нещата при него. Той каза, че нищо не вървяло, но вероятно оттук нататък щяло да тръгне. Обеща да уведоми останалите от групата.

Малко след пет часа отново спрях до училището „Соджърнър Трут“. То ме привличаше неудържимо по няколко причини. Новата информация за белия скитник и постоянното чувство, че в случая вероятно е замесен моят заклет и все още непобеден враг Гари Сонеджи. Това бе едната страна. А другата бе Кристин Джонсън. Госпожа Джонсън.

Външният офис отново беше пуст. Куклите от различни раси върху бюрото изглеждаха самотни и изоставени. Както и някакви драскулки и две-три книги от детска криминална поредица. Тежката дървена врата към главния офис бе плътно затворена.

Не долавях нищо отвътре, но все пак почуках. Чух да се затръшва чекмедже и после нечии стъпки. Вратата се отвори. Оказа се, че не е заключена.

Кристин Джонсън бе облечена с кашмирен жакет и дълга вълнена пола. Косите й бяха опънати назад и вързани с жълта панделка. Беше сложила очилата си. Сетих се за един цитат, от Дороти Паркър, струва ми се: „Мъжете рядко свалят жени с очила.“

Щом я видях, това незабавно оправи настроението ми и повдигна духа ми. Не знам точно защо, но си беше истина.

Хрумна ми, че тя често работи твърде до късно в училището. Това бе работата й, но аз се питах защо прекарва толкова много време тук.

— Да, отново съм останала след работно време. Хвана ме на местопрестъплението. Виновна, с окървавени ръце. Един твой приятел се отби тази сутрин — каза тя. — Инспектор Джон Сампсън.

— Той отговаря за случая — отвърнах.

— Изглежда всеотдаен и искрено ангажиран. Изненадващ в много отношения. Чете Камю — поясни тя.

Почудих се как ли е успял да вмъкне точно това в разговора им. Сред другите благородни цели, които си поставяше, Сампсън имаше определена слабост към запознанства с интересни и привлекателни жени като Кристин Джонсън. Изобщо не би се развълнувал от факта, че е омъжена, ако самата тя не се е притеснила. Сампсън можеше да бъде кавалер докрай, но само в случай че го оценяват.

— Сампсън чете много, винаги го е правил, откакто се познаваме. Всъщност преди това в училище му е преподавала моята баба. Той е оригиналният „Повелител на книгите“.

Кристин Джонсън се усмихна, показвайки тези прекрасни свои зъби.

— Запознат си с „Повелителя на книгите“? Сигурно ти се налага да гледаш всички тези филми.

— Ами че аз ги гледам. Всичко, за което децата ми кажат: „трябва да го видиш, тате!“ Писахме на „Повелителя“ шест. Но не си падаме чак толкова по Маколи Кълкин.

Тя продължаваше да се усмихва. Изглеждаше изключително добър човек. Завиждах на учениците й.

Пристъпих направо към деловия въпрос, който ме бе довел в училището.

— Причината, поради която се отбих, е, че възникна възможност убиецът да бъде идентифициран. Поне е някакво начало. Научих за това днес следобед, всъщност преди малко.

Кристин Джонсън изслуша внимателно онова, което имах да й кажа. Челото й бе прорязано от дълбоки бръчки. От кафявите й очи струеше напрежение. Тя бе добър слушател, което, доколкото си спомням, не е особено типично за един директор на училище.

— В Гарфийлд Парк, близо до мястото, където Шанел Грийн е била похитена, е бил забелязан възрастен човек, бял. Описан е като обитател на улицата. Вероятно бездомник. Не особено едър, с цяла, съвсем побеляла брада, облечен в кафяво или черно пончо.

— Трябва ли да кажа това на учителите? А на децата? — попита тя, след като приключих с описанието.

— Бих искал някой да намине тук утре сутринта и отново да поговори с преподавателите — казах. — Не знаем дали тази следа означава нещо, но може да се окаже важна. Това е най-доброто, с което разполагаме до момента.

— Малко предвидливост няма да е излишна — каза тя и се усмихна. Всъщност на себе си. — Ето какво се казва учителски тон. Ако твърде много се заседяваш наоколо, прихващащ от него. Твърде много клишета. Понякога се улавяш, че говориш на възрастни така, сякаш са пет-шестгодишни. Това влудява съпруга ми.

— Той също ли е учител? — попитах.

Тя поклати глава. Изглеждаше развеселена по някаква причина.

— Не, не. Джордж е адвокат. Всъщност е лобист на Капитолийския хълм. За щастие само се опитва да движи интересите на енергийния бизнес. „Оксидентал Петролиум“, компанията „Пепко Енерджи“, института „Едисън Илектрик“.

— Е, искаше ми се да предам новината за нашия заподозрян. Може би този път той е реален — казах. — Сега трябва да тичам.

— Недейте — възкликна Кристин Джонсън и млъкна, леко смутена.

После се усмихна с тази нейна многозначителна усмивка. Кротко ослепителна и привлекателна.

— Никакво тичане по коридорите — намигна ми тя.

Аз се засмях и поех по своя весел път обратно към работата след кратък миг на наслада и светлина. Действително много я харесвах. Че кой би устоял? Вероятно можехме някак, по някакъв начин да бъдем приятели, но едва ли.

Нищо не излизаше според очакванията, нищо не вървеше много добре. Всичко, което бяхме свършили, се изчерпваше с един бездомник от бялата раса. Не беше лоша полицейска работа, но не беше достатъчна. Дори не и приемлива. Два невъзможни случая. Господи!

Подкарах надолу по улицата и същата вечер в продължение на няколко часа не изпусках от очи училището. Училището на моя син. Може би някой скитник, бял мъж, щеше да намине, но не би.

Напуснах своя наблюдателен пост половин час след като Кристин Джонсън напусна своя.

40.

— Какво мислиш за полета ни с вълшебното килимче до този момент? По десетобалната система? — обърна се Джак към Джил. Сам попита Сара. Носеха се високо в небето над Мериленд.

— Съвършена красота. Невероятно. Простичкото щастие да летиш като птица.

— Трудно е да си представиш, че го правим служебно. Но е факт, маймунке. Може да се окаже важно за нас, за онова, което вършим, за играта.

— Зная, Сам. И внимавам.

— Вярно. Винаги си много усърдна.

Двамата седяха плътно един до друг в малката кабина на един безмоторен Блейник Л-23. Бяха излетели от летището на Фредерик в Мериленд, на около час път от центъра на Вашингтон. „За мен е истински празник“ — непрестанно си повтаряше Сара. Идеалната метафора. Духът летеше. Невероятно. В този момент целият й живот изглеждаше такъв.

Някъде долу се виждаше Фредерик с многобройните си примери на немска колониална архитектура. Всъщност тя дори успя да различи някои от кокетните бутици по Антийк Уок. Небето бе осеяно с облаци, които приличаха на къдели памук, плавно носещи се върху гладка морска повърхност. Сара бе разказала на Сам как веднъж бе летяла с безмоторен самолет и как това било „може би най-хубавото, което съм правила през живота си“. Той бе отвърнал:

— Утре следобед сме там. Знам едно идеално място, маймунке. Чудесно! Бих желал да минем над Кемп Дейвид, където отсяда президентът. Бих желал да погледам почивката на президента Бърнс отвисоко. Ще ми се да пусна една въображаема бомба върху задника му.

Сам Харисън вече бе понаучил доста работи за Кемп Дейвид, но въпреки това погледът от въздуха можеше да се окаже изключително полезен. В някакъв бъдещ момент едно нападение по време на президентската ваканция изглеждаше съвсем реална възможност, особено ако от Тайната служба продължаваха да пазят Бърнс като писано яйце — както правеха през последните няколко дни.

Всичко около Джак и Джил се бе усложнило неимоверно, но той го бе предвидил. Ето защо имаха винаги по няколко варианта за действие. Президентът на Съединените американски щати щеше да умре, беше въпрос единствено на време и място. Начинът, по който това щеше да стане, вече бе определен. Скоро и другите два момента щяха бъдат решени.

— Не е ли прекалено рисковано да летим толкова близо до Кемп Дейвид? — попита Сара.

Той се усмихна. Знаеше, че бе прехапала език още от мига, в който полетяха на север от Фредерик и започнаха да се доближават все повече и повече до президентската крепост, до опасността и може би дори до катастрофата.

— Засега не е. Безмоторните самолети и балоните го правят непрекъснато. За да хвърлят по един поглед отдалеч на мястото, където отсяда президентът. В момента той не е там, така че онези долу няма да бъдат толкова параноични. Откакто оня самолет се приземи насред Белия дом, въздушната линия се охранява с управляеми ракети. Съмнявам се, че биха свалили безмоторен самолет, но кой знае.

Вече виждаха сградите на форт Дейвид под себе си, малко на североизток в планинския парк Катоктин. Отвън бяха паркирани три военни джипа. Въпреки това явно този ден никой не бе излязъл сред добре залесената природа наоколо. Самият Кемп Дейвид изглеждаше доста необичайно: странна кръстоска между казарма и провинциална почивна станция. Не особено укрепена. Нищо, с което да не могат да се справят в случай на нужда, при положение че окончателният план го изисква.

— Кемп Дейвид. Кръстен на внука на Айзенхауер — отбеляза Джак. — Доста сносен президент. Генералите по принцип са си свестни.

Джак докосна беретата в кобура на глезена си. Оръжието му вдъхна увереност. Само че в този момент нищо нямаше да се случи с президента. Нито пък с Джак или с Джил. Не. Играта щеше да се развие в друга посока. В това бе и красотата й, никой не можеше да предвиди какъв обрат ще приемат нещата.

Почувства как ръката на Сара леко го докосна по бузата.

— Колко ни остава? — попита го тя. Сам подозираше, че не й се иска да летят до гибелта си.

— Никога няма да ни хванат — заяви той с усмивка.

— Не на нас, а на полета, глупчо — засмя се тя и го потупа по рамото. — Колко още имаме да висим във въздуха?

— Нали не си се отегчила вече? Издигнали сме се страшно високо — почти до световния рекорд. За тази цел е необходимо адски мощно въздушно течение. Изведнъж бе обзет от тревога, че може би тя вече не се забавляваше. Типично за Сам.

— Не, не — засмя се тя и обгърна с ръка шията му. После се притисна силно към него. — Щастлива съм, че съм тук горе, щастлива съм, че летя, щастлива съм, че съм с теб. Благодаря ти, за всичко.

— Пак заповядай, маймунке — прошепна той, долепил устни до страната й. Двама невероятни убийци.

Джак и Джил.

В полет над Кемп Дейвид — прочутото уединено убежище на президента.

Ще се видим скоро, господин президент. Нищо не можете да сторите, за да предотвратите онова, което ще се случи. Никъде не можете да се скриете от нас. Досега сме спазвали всички обещания, нали така?

41.

По време на едночасовия път обратно до Вашингтон Сам изглеждаше разсеян. Сара предпазливо го наблюдаваше с крайчеца на окото си. Сякаш все още бе там горе в безмоторния самолет. Челото му бе набраздено, а дълбоките му сини очи — вперени в пътя пред тях.

Понякога ставаше и такъв. После му минаваше. И на нея й се случваше. Сара тревожната. Сара пъзлата.

И двамата осъзнаваха и в повечето случаи приемаха положителните и отрицателните черти на другия. Сега играта на Джак и Джил ставаше доста по-трудна. И за двамата. Всеки ход бе рискован и изпълнен с опасност. Беше възможно да ги хванат, преди да са изпълнили мисията си. Преследвачите им бяха плъзнали буквално навсякъде. В момента течеше една от най-мащабните операции в историята по преследване на хора. Не само във Вашингтон, а и в целия свят.

— Тъкмо си мислех за това как върви играта, честна преценка. И обмислях една друга игра в рамките на нашата — обади се накрая Сам. — Нещо по-изискано. Абсолютно неочаквано за преследвачите ни.

Сара наблюдаваше как Сам се откъсва от мислите си, как се отърсва от тях и отново се връща при нея.

— Да, забелязах, че беше някъде далеч от околовръстното, далеч от мен и всички тези пътуващи. Това поне беше очевидно.

Сам се усмихна.

— Съжалявам. Тогава сигурно си усетила и мирис на изгоряло дърво. — Бе невероятно непретенциозен — още една черта, която тя харесваше у него. Той, изглежда, не разбираше, че е нещо специално; или ако го съзнаваше, го пазеше за себе си. Господи, бе толкова лесно, когато бяха заедно, и така трудно, когато бяха разделени. Сара си задаваше въпроса как бе оцеляла до момента, в който го бе срещнала. Отговорът беше, че всъщност не бе живяла. Тогава беше жива, но без живот. Сега беше друго.

— Тревожиш се за хода на играта оттук нататък, какво точно ще следва — каза тя. — Чак челото ти се е сбърчило. Горкият миличък Сам. Каква ти е идеята?

Той се усмихна и поклати глава. Често й казваше колко е проницателна и интелигента. Не бяха много мъжете в живота на Сара Роузън, които й бяха казвали нещо подобно. На практика никой. Интелигентността й всъщност плашеше повечето мъже. И нещо още по-лошо — тя умееше да си служи с думите. Тъй че мъжете обикновено имаха нужда да я лишават от възможност за изява, да я потискат постоянно, да омаловажават в думите й всичко онова, което не им създаваше стопроцентов комфорт.

Сам не беше такъв. Той, изглежда, разбираше какво точно й е необходимо. „Това също ли е част от играта? — питаше се тя. — Част от неговата игра?“

— В най-скоро време ни очаква страхотен натиск от страна на полицията и ФБР — отбеляза Сам, взирайки се в сивите ленти на пътя пред тях. — Всичко до тоя момент е нищо в сравнение с онова, което ще последва, Сара, абсолютно нищо. Оттук нататък преследването ще се разраства прогресивно. Те действително изгарят от желание да ни хванат. ФБР събира възможно най-добрия си екип и не греши, отборът ще бъде наистина забележителен. Със сигурност рано или късно те ще попаднат на дирите ни. Това е неизбежно.

Сара кимна в съгласие. И все пак, той я бе изплашил.

— Зная. И съм готова за този момент, или поне си въобразявам, че съм. Имаш ли някаква идея как да се справим с непоносимата жега, която се задава на хоризонта?

— Да, мисля, че имам. От известно време насам разсъждавам по този въпрос и смятам, че съм намерил разрешение. Я обаче да опитам първо с теб. Кажи ми какво смяташ.

Ето, виждате ли? Той наистина искаше да знае нейното мнение. Винаги. Беше толкова различен от останалите.

Той се обърна към нея и я погледна в очите.

— Наистина е много просто. Нуждаем се от безупречно алиби. Имам идея как ще си го набавим. Ще се наложи лека промяна в схемата на играта, но смятам, че си заслужава.

Тя се опита да прикрие загрижеността в гласа си.

— Каква промяна? Искаш да се откажем от мишената, която вече избрахме?

— Да, възнамерявам да я променя, както и още нещо. Ще ми се да намеря някой друг, който да извърши следващото убийство. По този начин ще си осигурим непоклатимо алиби. Мисля, че това ще бъде жестока заблуда. Смятам, че това ще бъде нашият необорим аргумент. Дори и да са по следите на някой от двама ни, това ще ги заблуди. Окончателно.

Движеха се по Уисконсин авеню и вече навлизаха във Вашингтон. Градът приличаше на картина на Търнър. Мъглива светлина, уловена съвсем точно.

— Много ми допада начинът ти на мислене. Добър план. Кого ще намериш? — попита тя.

— Вече се свързах с човека — отвърна Сам. — Смятам, че е идеалният за това малко отклонение. Единомишленик. Вярва в каузата. Освен това по случайно стечение на обстоятелствата в момента е във Вашингтон.

42.

Джеймс Маклейн, агент от Тайната служба, ме разведе из Белия дом. Всяка година тук идваха над милион посетители, но такова шоу не бе устройвано за никого. Такава ни беше уговорката.

Вместо обичайната обиколка из библиотеката, източния, синия, зеления и червения кабинет, аз бях разведен из частните помещения на втория и третия етаж. Бях помолил да огледам личните стаи на президента в западното крило, а също и тези на вицепрезидента Махони в официалната резиденция на държавния глава.

Докато вървяхме през впечатляващото централно фоайе, решено в яркожълто, аз очаквах едва ли не всеки миг да зазвучи някой химн от рода на „фанфари и барабани“ или „Да живее президентът“.

Маклейн ми разясняваше системата за сигурност в Белия дом. Подовете бяха покрити с аудио сензори и сензори за натиск, електронни очи и мрежа от инфрачервени лъчи. На покрива винаги се намираше в готовност един специален отряд за бързо реагиране. За по-малко от две минути и половина пристигаха и хеликоптерите. Но по някаква причина строгата охранителна система не ми вдъхна чувство за сигурност.

— Какво мислиш за всичко това? — попита Маклейн, докато ме въвеждаше в Залата на кабинета. Вътре доминираха строгите столове с кожена тапицерия, всеки от които имаше месингова пластина с името и титлата на съответния член на кабинета. Много впечатляващо.

— Мисля си, че всеки, който работи тук, трябва да бъде проверен — отвърнах аз.

— Всички са проверени, Алекс.

— Знам. Но не от мен. Държа на повторна щателна проверка. Искам срещу всяко име да фигурират евентуални интереси в поезията или прозата, дали е учил литература в колежа, имал ли е нещо общо с правенето на филми, рисуване, скулптура — каквато и да е дейност, изискваща творчески умения. Искам да знам за какви списания са абонирани. И всяка проява на благотворителност.

Ако Маклейн имаше мнение по всичко това, той определено го запази за себе си.

— Нещо друго? — попита.

Гледахме през прозореца розовата градина отвън. Виждах административните сгради отсреща в далечината, тъй че според мен и те можеха да ни виждат. Това не ми се понрави особено.

— Да, опасявам се — продължих аз. — Докато правим наново тия основни проверки, трябва да разследваме и всички от спешния екип. Можете да започнете от мен.

Агент Маклейн дълго не откъсна поглед от мен.

— Будалкаш ме, нали? — изрече той накрая онова, което си мислеше. Аз също бях откровен.

— Не те будалкам. Това е разследване на убийство. Такава е практиката.

Юнакът, страшилище за многоглавия змей, бе дошъл в Белия дом.

43.

За „Мис Сайгон“ фотожурналистът бе избрал консервативен тъмносив костюм и раирана рипсена вратовръзка. Представлението се играеше в Кенеди Сентър и всички билети бяха разпродадени.

Беше подстригал късо прошарената си руса коса. Опашката отдавна вече я нямаше. Не носеше и диамантена обица. Едва ли някой от познатите му щеше да го разпознае. Точно както трябваше да бъде отсега нататък, до края на играта.

— Също както едно време — припяваше си тихо Кевин Хокинс, докато пресичаше паркинга пред редакцията на „Ю Ес Ей Тудей“ от другата страна на реката в Рослин.

— Не спирайте печатарските преси — промърмори той. — Може по-късно да ми се появи нещо. Току-виж, тая вечер в Кенеди Сентър изскочила някоя сензация.

Толкова се радваше, че е отново във Вашингтон, където бе живял по различно време в миналото. Освен това беше щастлив да се завърне в играта. Играта на игрите, не можеше да не си го помисли той и го вярваше искрено. Кодово название: Джак и Джил. Интригата не можеше да бъде по-завладяваща. Нямаше накъде повече.

Психологическата му постройка за предстоящата трудна вечер се състоеше от две основни части. Първата бе да стане възможно най-предпазлив, мнителен и параноичен. Втората, също толкова важна, бе да се напомпа със свръхдоза увереност, че ще успее.

Не можеше да се провали. Нямаше да се провали, повтаряше си той. Работата му се състоеше в това да убива. Често някоя известна личност, случваше се и на обществено място, и то, без да го хванат.

На обществено място.

И без да го хванат.

До този момент никога не го бяха залавяли на място.

Струваше му се странно, макар и вече не толкова обезпокоително, че не изпитва никакви или почти никакви угризения, че не чувства вина за убийствата; и едновременно с това можеше да бъде абсолютно нормален в много други области на живота си. Сестра му Айлийн например го наричаше „последният верующ“ и „последният патриот“. Децата й го намираха за най-възхитителния и мил вуйчо Кевин на света. Родителите му в Хъдзън го обожаваха. Радваше се на значителен брой нормални близки приятели из целия свят. И все пак ето го сега, готов да извърши поредното си хладнокръвно убийство. Всъщност очакваше го с нетърпение. Жадуваше го.

Адреналинът му се покачваше, но към набелязаната за тази вечер жертва той не изпитваше абсолютно нищо. На земята живееха милиарди хора, бяха прекалено много. Какво означаваше един човек по-малко?

В същото време той бе изключително предпазлив, когато влезе в бляскавия Кенеди Сентър с неговите искрящи кристални полилеи и гоблени по платна на Матис. За момент вдигна поглед към полилеите в главното фоайе. С тия стотици различни призми и лампички сигурно всеки тежеше по един тон.

Щеше да убие на обществено място, пред всички, залят от ярки светлини, под всички тези призми и лампички.

И да се измъкне невредим!

Билетът му бе закупен предварително и се намираше заключен в един гардероб на гара Юниън Стейшън. Мястото бе зад оркестъра, почти под президентската ложа. Направо идеално. Нарочно пристигна точно когато светлините в салона започнаха да гаснат.

Всъщност, когато дойде антрактът, той се изненада. Толкова скоро. Времето наистина бе минало неусетно. А мелодрамата действително се развиваше.

Погледна часовника си. Девет и петнайсет. Антрактът бе точно по разписание. Полилеите светнаха и Хокинс започна небрежно да оглежда тълпата, която бе във възторг от нашумелия мюзикъл.

За него това бе добре дошло: искрено вълнение, въодушевление, възбудени разговори и глъч. Той бавно стана от меката седалка. А сега да пристъпим към истинската драма на вечерта.

Влезе в главното фоайе, чиито полилеи приличаха на сталактити. Килимът под краката му бе необятно, обагрено в червено море от плюш. Малко по-нататък се издигаше гордият бронзов бюст на Джон Кенеди.

Много уместно и подходящо.

Точно така. Съвсем на място.

Джак и Джил щяха да бъдат най-значимите фигури от убийството на Кенеди насам, а това означаваше повече от трийсет години. Бе щастлив, че е част от всичко това. Всъщност развълнуван. Чувстваше се поласкан от оказаната чест.

За представлението тази вечер ролята на Джак и Джил ще бъде изпълнена от Кевин Хокинс.

Сега наблюдавайте внимателно, вие, почитатели на театъра. Това действие ще бъде незабравимо.

44.

Главното фоайе на Кенеди Сентър бе препълнено с тъпи вашингтонски сноби. Театрали, божичко. Преобладаваше по-възрастната публика, предимно със сезонен абонамент. Бяха поставени маси, на които се продаваха сувенирни тениски за запалени почитатели и програми за най-отбраните представления. Жена с крещящ червен чадър превеждаше група гимназисти през тълпата излезли в антракт зрители.

Кевин Хокинс си даваше сметка, че това убийство включваше един много рискован и труден номер.

За да извърши убийството, трябваше да се доближи невероятно близо до жертвата, чисто физически.

Това го притесняваше, но нямаше как да го избегне. Трябваше да се добере до самата мишена и никакви издънки.

Фотожурналистът продължаваше да го обмисля, докато успешно се приобщаваше към шумната театрална тълпа.

Най-накрая забеляза съдията Томас Хенри Франклин. Понастоящем Франклин бе най-младият член на Върховния съд. Беше чернокож. Изглеждаше надменен, което съответстваше на репутацията му във Вашингтон. Не беше особено симпатичен. Не че това имаше някакво значение.

Щрак! Кевин Хокинс засне наум Томас Хенри Франклин.

Съдията държеше под ръка една двайсет и три годишна жена. Щрак! Щрак!

Хокинс си бе подготвил и домашното за Шарлот Кинси. Знаеше името й, естествено. Знаеше, че е втори курс студентка по право в Джорджтаунския университет. Знаеше и други мрачни тайни за Шарлот Кинси и съдия Франклин. Беше ги наблюдавал заедно в леглото.

Известно време остана загледан в Томас Франклин и студентката, които разговаряха в главното фоайе. Бяха оживени и словоохотливи като всяка друга двойка наоколо. Дори повече. Каква велика забава можеше да бъде театърът!

Направи мислено още няколко моментни снимки. Никога нямаше да забрави по какъв начин разговаряха тези двамата помежду си. Щрак!

Смееха се съвсем естествено и спонтанно и, изглежда, се наслаждаваха на взаимната си компания. Хокинс усети, че се смръщва. Имаше две племенници в квартал Силвър Спринг. Мисълта за младата студентка по право с този лицемер на средна възраст направо го побъркваше.

Иронията на суровата му присъда извика неочаквана усмивка на устните му. Моралът на един хладнокръвен убиец — колко комично! Колко безумно! Колко страхотно!

Проследи с поглед как двамата се преместиха на просторната тераса встрани от коридорите. Последва ги само на няколко стъпки. Реката Потомак се простираше пред тях черна като нощта. Точно в този момент преминаваше „Денди“ — вечерно увеселително корабче от Александрия.

Тънките завеси, отделящи фоайето от терасата, драматично прошумоляха при повея на хладния вятър откъм реката. Кевин Хокинс внимателно пристъпи към съдията от Върховния съд и неговата красива приятелка. Мислено им направи още няколко снимки.

Забеляза, че бялата риза на съдия Франклин е с един номер по-малка и яката й бе твърде стегната. Жълтата вратовръзка бе твърде крещяща за костюма му в убито сиво. Шарлот Кинси притежаваше една характерна усмивка, едва забележима и сладка, която бе просто неустоима. Имаше чудесно заоблени сочни гърди. Лекият ветрец откъм реката развяваше дългите й черни коси.

За миг се допря до двамата чисто физически. Толкова се приближи до Шарлот и Томас. Направо докосна дългата блестяща коса на студентката по право. Усети парфюма й. „Опиум“ или „Шалимар“. Щрак!

Стоеше точно там. Толкова близо. Практически се бе извисил над тях, в буквален и в преносен смисъл на този израз.

Обективът на мисълта му продължаваше да запечатва моментните образи. Никога нямаше да забрави това, нито един кадър от интимната сцена на убийството.

Можеше да наблюдава, да чува, да докосва, да регистрира с обонянието си; и въпреки това не чувстваше нищо.

Кевин Хокинс се съпротивляваше на всички човешки импулси в този момент. Без съжаление. Без вина. Без срам. И без милост.

През лявото си рамо студентката по право бе преметнала кожена чанта, която бе леко отворена, буквално един процеп, точно колкото бе необходимо. Ах, каква безгрижна, непринудена, неразумна девойка.

Фотожурналистът беше ловък в ръцете. Все още добър. Все още овладян. Все още много бърз. Все още един от най-добрите.

Той бързо мушна нещо в чантата й. Толкова! Успех. Първият за тази вечер.

Нито тя, нито съдия Франклин забелязаха краткото движение. Не забелязаха и него, когато ги подмина и потъна в тълпата. Той бе речният бриз, нощта, лунната светлина.

Този особен миг го изпълваше с невероятно опиянение. Всичко друго на света бе просто несъпоставимо. В цялата многообразна палитра от човешки изживявания нямаше нищо, достойно да се сравни с могъществото в отнемането, в открадването на поредния човешки живот.

Знаеше, че трудната част мина. Близкият план. Сега оставаше формалният акт на убийството.

Да убие на публично място.

Без да го хванат.

Сърцето му внезапно подскочи, заблъска ужасно. Нещо не бе както трябва. Нещо не бе наред. По-зле не можеше и да бъде. Грешка, грешка, грешка!

Господи! Шарлот Кинси бъркаше в чантата си.

Щрак.

Беше намерила бележката, която й бе оставил там — бележката от Джак и Джил! Грешка, грешка, грешка!

Щрак!

Младата жена я гледаше с любопитство, чудеше се какво представлява и откъде се е взела в чантата й.

Започна да я отваря. Той усети яростно туптене в слепоочията си. Тя вече бе привлякла вниманието на съдията. Той също сведе поглед към листчето.

„Не!“ — идеше му се да изкрещи.

И започна да действа по инстинкт. Единствено. В този момент нямаше време за колебания.

Тръгна напред много бързо и уверено.

Лугерът му беше навън и се полюшваше под кръста му. Пистолетът не се виждаше заради близостта с навалицата, гората от крака и ръце, панталони с ръб и кардирани рокли.

Той вдигна ръка и стреля само веднъж. Ъгълът беше доста неудобен. Далеч не идеалният. Видя внезапно разцъфналия аленочервен цвят. Тялото потръпна, после се сгърчи и се строполи на мраморния под.

Изстрел право в сърцето! Естествено, цяло чудо или почти. Господ май беше на негова страна, а?

Щрак!

Щрак!

Сърцето му едва го понесе. Не беше свикнал с подобен род внезапни импровизации.

Помисли си за възможността да бъде хванат след всичките тези години, и то при изпълнение на такава невероятно важна мисия. За миг си представи пълния провал. Почувства, почувства нещо.

Пусна лугера в джунглата от крака, панталони, рокли от атлаз и тафта, високи токчета и лъснати до блясък обувки.

— Това изстрел ли беше? — изпищя една жена. — О, божичко, Филип. Застреляха някого!

Той отстъпи от сцената на спектакъла, точно както и всички останали присъстващи. Главното фоайе изглеждаше така, сякаш бе лумнало в пламъци.

Той беше част от тях, част от страховитата, обзета от паника тълпа. Нямаше нищо общо с ужасяващия смут, с убийството, с оглушителните изстрели.

Лицето му представляваше убедителна маска на шок и изумление. Господи, как добре познаваше този израз. Беше го виждал толкова пъти през живота си.

След още няколко напрегнати минути вече бе вън от Кенеди Сентър. Пое с умерена крачка към Ню Хемпшир авеню. Беше един от тълпата.

„Също както едно време“ — стрелна се в мислите му. Темпото беше прекалено бързо, двойно или тройно ускорено. Спомни си, че си тананикаше същата песен на идване. Както фотожурналистът си знаеше — от старите времена по-добри нямаше.

Старите времена се завръщаха, нали?

Джак и Джил на Хълма се бяха качили.

Играта бе тъй красива, деликатна и изтънчена.

А сега напред към най-шокиращата новина.

45.

Агент Джей Грейър ми се обади от телефона в колата си. Точно бях преполовил близо двестате секретни доклада от проучването на служителите в Белия дом, които бях получил от военното подразделение на Тайната служба. Заместник-директорът бързаше към комплекса Кенеди Сентър, с около 130 по магистралата. Чувах рева на сирената от колата му.

— Отново удариха. Господи, този път в Кенеди Сентър. Тази вечер. Буквално под носа ни. Поредният гаден кошмар, Алекс. Просто ела.

Определено звучеше извън релси.

Просто ела.

— Убийството е извършено през антракта на „Мис Сайгон“. Ще се видим на място, Алекс. До десет минути съм там.

— Кой беше този път? — зададох аз въпроса за шейсет и четири хиляди долара. Почти не исках да чуя отговора. Не, не почти. Не исках да чуя името на жертвата.

— Това е част от проблема. Цялата тази история е едно пълно безумие. Всъщност не е никой, Алекс.

— Как тъй „всъщност не е никой“? Звучи ми безсмислено, Джей.

— Студентка по право от университета „Джорджтаун“. Млада жена на име Шарлот Кинси. Само на двайсет и три години. Отново са оставили една от ония бележки. Те са със сигурност.

— Не схващам. Нещо не схващам — промърморих в слушалката. — По дяволите!

— Аз също. Момичето може да е отнесло куршума, предназначен за друг. Била е с един съдия от Върховния съд, Алекс. Томас Хенри Франклин. Може куршумът да е бил за него. Това пасва с модела да се чистят знаменитости. Може би най-накрая са направили грешка.

— Пристигам — казах на Джей Грейър. — Ще се срещнем в Кенеди Сентър.

Може би най-накрая бяха направили грешка.

Не ми се вярваше.

46.

Всъщност не е никой, Алекс. Как тъй, по дяволите!

Една двайсет и три годишна студентка по право от Джорджтаун бе мъртва. Господи! Нищо не разбирах, струваше ми се напълно безсмислено. Това променяше всичко. И май унищожаваше досегашния модел.

Взех разстоянието от къщи до Кенеди Сентър за рекордно кратко време. Джей Грейър не бе единственият, изтървал нервите си. Закачих буркана на покрива на колата и се понесох като дявол на колела.

Втората част на „Мис Сайгон“ бе отменена. Сцената на убийството се бе разиграла преди по-малко от час и на местопрестъплението все още имаше стотици зяпачи.

Докато вървях към главното фоайе на няколко пъти чух хората да изричат шепнешком „Джак и Джил“. Страхът сред тълпата присъстваше осезаемо, почти физически. Когато пристигнах на местопрестъплението в десет и петнайсет, много подробности от убийството Кенеди Сентър вече не ми даваха мира. Имаше известни прилики с предишните убийства на Джак и Джил. Бе оставена бележка в рима. Работата бе свършена хладнокръвно и професионално. Единствен изстрел.

Но едновременно с това имаше и огромни разлики. Изглежда, бяха разчупили собствения си модел.

Или може би подражател? Възможно. Но не ми се виждаше правдоподобно. И все пак нищо не можеше и не трябваше да се пропуска. Нито от мен, нито от когото и да било от работещите по случая.

Неочаквани моменти се впиваха в съзнанието ми, докато си проправях път през любопитната, ужасена и дори зашеметена тълпа на Ню Хемпшир авеню. Студентката по право не бе някаква национално значима фигура. Защо тогава бе убита? Джей Грейър я бе определил като никой. Освен това каза, че не е и дъщеря на някоя знаменитост. Бе отишла на театър със съдията от Върховния съд Томас Хенри Франклин, но това не бе равнозначно на преследване и убийство на някоя известна личност.

Шарлот Кинси беше никой.

Убийството просто не съответстваше на модела. Джак и Джил бяха поели огромен риск, избирайки за деянието си такова обществено място. Другите убийства до този момент бяха частни случаи, по-безопасни и контролируеми.

По дяволите, по дяволите, по дяволите! Сега пък какво бяха намислили? Всичко това променяше ли се? Ескалираше ли? Защо бяха нарушили модела? Нима убийците навлизаха в нова, по-безразборна фаза?

Или бях пропуснал основната им идея? Нима всички ние се бяхме разминали с истинския модел, който двамата изграждаха? Или пък случилото се в Кенеди Сентър беше грешка?

Може би най-накрая бяха допуснали грешка.

Това бе най-смелата ни надежда. Тя щеше да покаже, че те не са непобедими. Дано да е проклета грешка! Моля се да е първата им. Все едно — който и да е бил, се е измъкнал хитро.

В опразненото фоайе, дълго около двеста метра, бяха останали само полицейски служители и екипите от съдебната медицина и моргата. Забелязах агент Грейър и отидох при него. Джей изглеждаше като човек, който не бе спал седмици наред и който вероятно повече никога вече нямаше да може да заспи.

— Алекс, благодаря ти, че пристигна толкова бързо — каза агентът от Тайната служба. До този момент ми харесваше да работим заедно. Беше умен и уравновесен, нямаше нищо общо с каквито и да било нечистоплътни истории.

Беше старомодно отдаден на работата си, особено предан на президента и като институция, и като личност.

— Нещо съществено до момента? — попитах аз. — Освен поредния труп. И стихотворението.

Грейър извъртя поглед към бляскавите полилеи над нас.

— О, да. Определено, Алекс. Научихме още нещо за убитата студентка. Шарлот Кинси е била едва в началото на втората си година в Джорджтаунския факултет по право. Очевидно е била страшно умна. Курсовата си работа е направила в Нюйоркския университет. Въпреки това е имала само средни оценки.

— Как се вмества в модела една студентка по право? Освен ако не са стреляли по съдия Франклин, без да успеят да го улучат. Откакто тръгнах за насам, се мъча да направя връзката. Нищо не ми идва наум. Освен че може би Джак и Джил си играят с нас?

Грейър кимна.

— Определено. Във всеки случай твоята теория за незаконен секс все още е не е оборена. Знаем защо Шарлот Кинси не е била отлична в Джорджтаун. Прекарвала е доста пълноценно време с някои особено важни мъже тук в града. Много хубаво момиче, както сам ще се увериш след минута. Лъскави черни коси, дълги до кръста. Страхотна фигура. Съмнителен морал. От нея щеше да излезе невероятен адвокат.

Двамата отидохме до тялото на мъртвата. Студентката по право лежеше с извърнато от нас лице.

До тялото бе и чантата, която бе носила. Не можех да видя никъде рана от куршум. Шарлот Кинси изобщо не изглеждаше наранена. Имаше такъв вид, сякаш просто бе решила да подремне на пода на терасата на Кенеди Сентър. Устата й бе леко отворена, като че ли бе искала да вдиша последна глътка речен въздух.

— Хайде, казвай — подканих Джей Грейър, защото знаех, че има още по случая. — Коя е тя?

— Е, все пак се оказа някой. Била е любовница на президента Бърнс — отвърна той. — Виждала се и с него. Онази нощ се е измъкнал тайно от Белия дом и е отишъл на среща с нея. Затова са я убили, Алекс. Буквално пред очите ни.

Усетих гърдите си като в менгеме, когато се надвесих над мъртвото тяло. Пак клаустрофобията. Тя беше невероятно красива. Двайсет и три годишна. В разцвета на младостта си. Един изстрел в сърцето я бе прекратил завинаги.

Прочетох бележката, която бяха оставили в чантата на момичето.

Поетичните им умения като че ли не се подобряваха. Така или иначе, Бог да ни е на помощ. И особено на президента Томас Бърнс.

Скоро ще се доберем и до вас, сър.

47.

Сутринта след убийството се качих на колата и изминах осем мили до седалището на ЦРУ в Лангли, щата Вирджиния. Исках да прекарам известно време с Джийн Стърлинг, главен инспектор в ЦРУ и представител на Управлението в спешния екип. Дон Хамърман ми бе дал съвсем ясно да разбера, че ЦРУ се включва поради възможността зад Джак и Джил да стоят чужди сили. Дори и да бе само предположение, то трябваше да се провери. Лично аз имах подозрения, че това не бе единствената причина за намесата на ЦРУ.

По всяка вероятност от Управлението разполагаха с някаква следа, която си струваше да бъде проверена. От скандала с Олдрич Еймс15 и прокарания впоследствие Указ за пълномощията на разузнавателните служби, ЦРУ се задължаваха при необходимост да ни запознават с наличната информация. Такъв беше сега законът.

Помнех много добре генералния инспектор от нашата първа среща в Белия дом. Тогава Джийн Стърлинг предимно слушаше, но когато се изказваше по някакъв въпрос, бе изключително красноречива и точна. Дон Хамърман ми каза, че години наред, преди да започне работа в системата на ЦРУ, тя е била преподавател по право в университета във Вирджиния. Сега задължението й бе да съдейства за прочистването на Управлението отвътре. Задачата ми се струваше неосъществима и безспорно обезсърчителна. Хамърман ми каза, че включването на Джийн Стърлинг в спешния екип се дължи на една основна причина: тя бе най-големият ум на Управлението.

Офисът й се намираше на седмия етаж на модерната сива сграда, седалище на щаба на ЦРУ Регистрирах типичния за Управлението вътрешен дизайн — многобройни, изключително тесни коридори, зеленикаво флуоресцентно осветление навсякъде, цифрови ключалки на повечето врати. Ето го в цялото му великолепие ЦРУ, ангелът отмъстител на външната политика на Съединените щати.

Джийн Стърлинг ме посрещна в застланото със сив килим преддверие на кабинета си.

— Благодаря ви, че дойдохте, д-р Крос. Обещавам, че следващия път ще се срещнем във Вашингтон. Сега обаче реших, че е най-добре да ви поканя тук. Мисля, че докато приключим тази сутрин, ще разберете защо.

— Всъщност шофирането насам беше приятно. Имах нужда от това бягство — признах й аз. — Половин час в собствената си компания. И Касандра Уилсън на касетофона. „Синя светлина до зори“. Не беше толкова зле.

— Мисля, че знам точно какво имате предвид. И все пак, повярвайте ми, това няма да е преследване на недостижимото. Имам да обсъдя с вас нещо интересно. Управлението с основание бе ангажирано със случая, д-р Крос. Ще видите след минута.

Джийн Стърлинг със сигурност бе твърде далеч от браминския16 стереотип в ЦРУ, характерен за шейсетте и седемдесетте години. Тя говореше с дружелюбен, непринуден тон, но бе член на ръководството на Оперативния отдел в Управлението. Считаха я за ключова фигура в промяната на политиката на ЦРУ и дори за самото му оцеляване.

Влязохме в просторния й кабинет. От две страни се разкриваше впечатляващ изглед към гора, а от трета — към залесен двор. Седнахме до ниска стъклена маса, отрупана с книги и с официални на вид документи. По стените бяха окачени снимки на семейството й. Чудесни деца, отбелязах неволно. Симпатичен съпруг, висок и слаб. Тя самата също бе висока, руса, но малко по-натежала, отколкото беше редно за нея. Имаше сърдечна усмивка, с леко изразена горна захапка и едва доловим намек за селски произход.

— Изникна нещо важно — каза тя, — но преди да пристъпя към него, чух, че пистолетът, използван в Кенеди Сентър, бил различен от оръжието, употребено при предните убийства. Това повдига някой и друг въпрос, поне в собствената ми глава. Възможно ли е убийството в Кенеди Сентър да е било „имитация“?

— Мисля, че не — отвърнах. — Освен ако „имитаторът“ и Джак или Джил случайно се окажат с един и същи почерк. Не, последното стихотворение със сигурност беше от тях. Освен това смятам, че влиза в категорията дебнене на знаменитости.

— Още един въпрос — добави Джийн Стърлинг. — Той е съвсем страничен, Алекс, тъй че имайте търпение. Нашите специалисти извършват проучване, но засега нямаме информация за някакво психологическо изследване върху професионални убийци. Говоря за онзи тип изчерпателни данни, използвани от армията, Департамента за борба с наркотиците и Управлението. Да знаете нещо в тази връзка? За момента не разполагаме дори с обзорно проучване.

Имах чувството, че неусетно навлизаме в темата, която Джийн Стърлинг искаше да обсъдим. Може би това бе още една причина, поради която началникът на вътрешните работи на Управлението бе включен в спешния екип. Наемни убийци за армията и ЦРУ. Знаех, че съществуват и че някои от тях живеят в околността на Вашингтон. Знаех, освен това, че са регистрирани някъде, но не и в полицията на Вашингтон. Може би затова понякога ги наричаха „призраците“.

— По психологическите списания няма много материали за убийства — поясних аз на Джийн Стърлинг. — Преди няколко години един преподавател от Джорджтаунския университет, когото познавам, проведе интересно проучване. След обзор на периодиката той издири няколко хиляди за самоубийства, но за убийства бяха по-малко петдесет. Чел съм и няколко студентски разработки, писани в Куонтико. Няма много материал и за политически убийци. Поне доколкото знам. Предполагам, че е трудно да се намерят изследвани лица за интервю.

— Мога да ви осигуря информатор за събеседване — каза Джийн Стърлинг. — Мисля, че по някакъв начин това може да се окаже полезно за разследването.

— Накъде биете? — Внезапно у мен възникнаха куп въпроси. В главата ми зазвъняха познати предупредителни сигнали.

По лицето й пробяга болезнено изражение. Пое си дъх много бавно и чак тогава заговори.

— Извършихме широко психологическо проучване на нашите ликвидационни агенти, Алекс. В армията също, както ме увериха. Аз лично се запознах с част от докладите.

Стомахът ми все повече се стягаше. Вратът и раменете — също. Но безспорно се радвах, че бях отделил време да посетя Лангли.

— Тъй като се занимавам с тази работа вече близо единайсет месеца, ми се наложи да отворя куп тъмни, тайни шкафове тук в Лангли и другаде. Само по случая Олдрич Еймс проведох над триста подробни интервюта. Можете да си представите какви прикрития сме използвали през всичките тези години. Всъщност едва ли. Аз лично не бих, макар че работя тук.

Все още не бях сигурен накъде биеше Джийн Стърлинг. Въпреки това тя бе успяла напълно да ангажира вниманието ми.

— Смятаме, че един от бившите ни наемни убийци може да е извън контрол. Всъщност сме убедени в това, Алекс. Ето защо ЦРУ участва в спешния екип. Не изключваме възможността Джак да е някой от нашите.

48.

Двамата с Джийн Стърлинг тръгнахме да се поразходим из околността. Главният инспектор на ЦРУ имаше ново комби, едно тъмносиньо волво, което тя караше като състезателна кола. Докато се носехме към Чеви Чейс — една от малките, изискани, прилежащи към Вашингтон общини, по радиото тихо звучеше Брамс. Предстоеше ми запознанство с един „призрак“. Професионален убиец. „Един от нашите.“

Противна история.

— Заговори и контразаговори, мошеничества и предателства, истински агенти, двойни агенти, фалшиви агенти, не беше ли нещо подобно определението на Чърчил за вашия бизнес?

Джийн Стърлинг се усмихна широко и едрите й красиви зъби блеснаха неочаквано. Тя бе много сериозен човек, но имаше и живо чувство за хумор. Главният инспектор.

— Опитваме се да осъществим промени в сравнение с миналото както по отношение на възприемането, така и на реалността. Или Управлението ще направи това, или някой ще дръпне шалтера. Затова поканих ФБР и вашингтонската полиция да се включат — каза ми тя, докато успешно маневрираше с колата си под високите стари дървета. — ЦРУ вече не е „култ“, както бяхме наречени от няколко себични конгресмени. Променяме всичко. Бързо. Може би дори прекалено бързо.

— Вие не одобрявате ли това? — попитах я.

— Нищо подобно. То трябва да стане. Просто не ми допада целият театър. И освен това категорично съм против отразяването в медиите. Каква невероятна сбирщина от некадърници.

Бяхме прекосили околовръстното шосе и вече навлизахме в Чеви Чейс. Отивахме на среща с един човек на име Андрю Клаук. Клаук бе някогашен наемен убиец за ЦРУ, от така наречения елит на убийците, от „призраците“.

Джийн Стърлинг продължаваше да говори така, както шофираше — бързо и без всякакво усилие. Изглежда, по този начин правеше всичко. Много интелигентна и впечатляваща. Предполагам, че й се налагаше да бъде такава. Завеждащият вътрешните дела в ЦРУ трябваше да се отличава с изключителна взискателност.

— И какво сте чували за нас, Алекс? — попита ме тя накрая. — Каква е клюката? Разузнаването?

— Дон Хамърман казва, че сте праволинейна и принципна, а в момента Управлението се нуждае именно от това. Той смята, че Олдрич Еймс е нанесъл повече поражения на ЦРУ, отколкото ни е известно. Освен това е на мнение, че Указът за края на студената война е американска трагедия. Казва, че тук в Лангли ви наричат „Чистата Джийн“. Собствените ви хора. Той е голям ваш почитател.

Джийн Стърлинг се усмихна, но усмивката й бе премерена. Тя бе жена, която умееше да се владее безупречно — интелектуално, емоционално и дори физически. Беше солидна и стабилна, а удивителните й кехлибарени очи винаги изглеждаха така, сякаш искаха да проникнат още по-дълбоко в теб. Не се задоволяваше с външен израз и повърхностни отговори — белег за добър агент.

— Не съм чак толкова идеална — сви устни тя. — През първите две години бях просто един приличен социален работник. Това е нашето прозвище за „шпионин“, Алекс. Бях таен агент в Европа. Безобидна история, предимно събиране на информация.

После изкарах Военния колеж, форт Макбейн. Баща ми е военен. Живеят с майка ми в Арлингтън. И двамата са патриоти — гласуваха за Оливър Норт17. Аз пламенно вярвам в нашата форма на управление. Освен това се чувствам задължена да допринеса по някакъв начин за по-голямата му ефективност. Смятам, че сме в състояние. Убедена съм.

— Звучи добре — отвърнах. И наистина си беше така. С изключение на онази част за Оливър Норт.

Тъкмо спирахме до една къща съвсем близо до Кънектикът авеню и Съркъл. Неоколониален стил, на три етажа, много уютна и хубава. Страхотна. Живописен мъх бе плъзнал по издадения покрив и се спускаше по северната страна.

— Тук ли живеете? — усмихнах се на Джийн. — Значи не сте „чистата Джийн“?

— Точно така. Просто една изкусна фасада, Алекс. Като Дисниленд и Белия дом. За да ви го докажа, вътре ни очаква добре обучен убиец — каза Джийн Стърлинг и ми намигна.

— В колата ви има още един — намигнах й аз в отговор.

49.

Късният декемврийски следобед бе необичайно ясен и слънчев. Температурата бе над петнайсет градуса, тъй че двамата с Андрю Клаук седнахме в задния двор на великолепния дом на Джийн Стърлинг в Чеви Чейс.

Обикновена ограда от ковано желязо опасваше имота. Портата бе кафеникавозелена, наскоро боядисана и леко открехната. Пробив по отношение на сигурността.

Убийците на ЦРУ. Елитните наемници. Призраците. Те действително съществуваха. Повече от двеста на брой по думите на Джийн Стърлинг. Списък извън редовния щат. Странна и внушаваща страх идея за деветдесетте години в Америка. Или където и да е в това отношение.

И все пак аз бях с един от тях.

Минаваше три часът, когато започнахме да разговаряме с Андрю Клаук. Яркожълт училищен автобус спря до оградата и на тихата провинциална улица се изсипаха деца. Малко момче на десет-единайсет години хукна по алеята и влезе в къщата. Стори ми се, че познах момчето от снимките в кабинета й. Джийн Стърлинг имаше момче и едно по-малко момиченце. Също като мен. Беше пренесла „социалната си дейност“ у дома също като мен.

Андрю Клаук беше огромен като кит и въпреки това създаваше впечатлението, че може да се движи пъргаво и енергично. Кит, който си мечтае за танц. Беше някъде към четирийсет и петте. Спокоен и изключително уверен в себе си. С проницателни кафяви очи, които сграбчваха и не пускаха. Проникваха дълбоко. Носеше безформен сив костюм и бяла риза с разкопчана яка, омачкана и мърлява. Кафяви италиански кожени обувки. „Друг вид убиец, но все пак убиец“ — помислих си аз.

Докато пътувахме с колата насам, Джийн Стърлинг бе повдигнала един много предизвикателен за мен въпрос. Каква е разликата между серийните убийци, които съм преследвал в миналото, и наемните убийци, използвани от ЦРУ и армията? Смятам ли, че някой от тези убийци по нареждане може да бъде всъщност Джак или Джак и Джил?

Тя — определено да. Беше категорична, че е възможност, която трябва да се провери, и то не само от собствените й хора.

Докато разговаряхме непринудено и на моменти дори весело, аз внимателно изучавах Клаук. Не ми се случваше за първи път да разговарям с човек, който убиваше за препитание, с масов убиец, тъй да се каже. Този обаче имаше разрешение вечер да се прибира при семейството си във Фолс Чърч и да води, както той сам го определи, „нормално и необременено от чувство за вина съществуване“.

В един момент Андрю Клаук дори ми заяви:

— През целия си живот не съм извършил нито едно престъпление, д-р Крос. Дори не са ме глобявали за превишена скорост. — После се засмя, малко неадекватно, помислих си аз. Смехът му бе прекалено силен.

— Какво е толкова смешно? — попитах. — Пропуснах ли нещо?

— Ти си колко, към 100 кг и метър и деветдесет. Горе-долу познах ли?

— Почти — отвърнах. — Но кой го е грижа?

— Очевидно мен, инспекторе. Много съм напълнял и не изглеждам във форма, но мога да те очистя ей тук, във вътрешния двор — уведоми ме той. Обезпокоително наблюдение от негова страна, при това поднесено твърде предизвикателно.

Без значение дали бе в състояние да го направи, той имаше нужда да ми го каже. Това бе ходът на мисълта му. Добре е да се знае. Въпреки това бе успял да ме разтърси леко и да засили собствената ми бдителност.

— Може и да си изненадан — рекох му, — но не съм сигурен, че разбрах какво искаш да кажеш.

Той отново се засмя — леко, неприятно похъркване. Твърде плашещ тип, за да си пиеш лимонадата с него.

— Ами, ето какво. Бих могъл и бих го сторил, ако го поискат от мен в името на страната ни. Ето това не разбирате вие за ЦРУ и особено за мъжете и жените в моето положение — отвърна той.

— А ти ми помогни да го проумея — казах аз. — Нямам предвид, че трябва да се опиташ да ме убиеш тук в задния двор на Стърлинг, но продължавай да обясняваш.

Спотаената му усмивка премина в открито хилене.

— Не „да се опитам“. Имай ми доверие, ще се справя.

Наистина си беше човек, от когото те побиват тръпки. Напомняше ми малко за един убиец психопат на име Гари Сонеджи. Точно така бях разговарял и с него. И при двамата лицето бе почти безизразно. Само този неизменен втренчен поглед. И тези внезапни изблици на смях. Настръхвах. Искаше ми се да стана от масата и да изчезна.

Преди да продължи, Клаук впи в мен изпитателен поглед, съпроводен с продължително мълчание. Чувах децата на Джийн Стърлинг вътре в къщата. Вратата на хладилника, която се отвори и затвори. Звън на лед в стъкло. Птичи трели откъм дърветата в дъното. Странна, особена сцена. За мен бе потискащо тайнствена и мрачна.

— В конспирацията има едно основно положение. При подривни действия, саботаж, да бъдеш по-добър от другия. Можем да направим каквото си поискаме! — Клаук изрече това много, много бавно, произнасяйки отчетливо всяка дума. — И често го правим. Ти си психолог и инспектор от отдел „Убийства“, нали? Каква ти е ползата от това? Какво толкова научаваш от мен?

— Че няма правила — отвърнах. — Ето какво ми казваш. Ти живееш, работиш в един затворен свят, който практически не се управлява. Може да се каже, че твоят свят е напълно антисоциален.

Той отново се изсмя — смях, който прозвуча като пръхтене. Доказах, че съм добър ученик, предполагам.

— Никакви шибани правила. Получим ли някаква задача, всички те отпадат. До едно. Помисли за това.

Щях да го сторя и още как. Започнах още там, на място. Представих си как Клаук се опитва да ме убие, ако нашата страна го помоли за това. Никакви правила. Един свят, населен с призраци. А още по-страшно беше усещането ми, че той си вярва.

След като свърших с Клаук, поне за този следобед, поговорих още известно време с Джийн Стърлинг. Седяхме в една идилична, огряна от слънце стая с много прозорци, които гледаха към задния двор. Темата на разговора продължаваше да бъде убийството. Аз все още не бях се съвзел от общуването си с убиеца. Призракът.

— Какво ви е мнението за нашия господин Клаук? — попита ме Джийн.

— Обезпокои ме. Подразни ме. Уплаши ме до смърт — признах й. — Наистина е неприятен. Зъл. И той е откачен.

— Невероятен гадняр — съгласи се тя. После помълча няколко секунди. — Алекс, някой вътрешен от Управлението е убил най-малко трима наши агенти. Това е една от компрометиращите тайни, на които се натъкнах, откакто съм инспектор. „Неразкрито престъпление“. И все пак убиецът не е Клаук. Андрю на практика е под контрол. Той не е опасен. Някой друг е. Ако трябва да бъда съвсем честна Отделът по операциите изисква да внедрим външен човек. Ние определено допускаме възможността някой от нашите убийци по договореност да е Джак. Кой знае, може пък и Джил да е една от нас.

За момент останах безмълвен, просто слушах онова, което Джийн Стърлинг имаше да каже. Джак и Джил на хълма се качиха. Възможно ли беше Джак да е обучен убиец? А Джил? И защо в такъв случай убиваха знаменитости във Вашингтон? Защо бяха заплашили президента Бърнс?

Мисълта ми се вихреше около тези въпроси на огромни концентрични кръгове. Прехвърлях всички възможности, връзки и несъответствия. Двама отстъпници от договорните убийци се бяха развилнели. Звучеше не по-смислено от всичко останало, което бях чул до този момент. Обясняваше ми някои неща за Джак и Джил, особено липсата на страст или ярост в убийствата. И въпреки това, защо убиваха политици и знаменитости? По нечие поръчение ли действаха? И ако е така, по чие? И с каква цел? Каква бе тяхната кауза?

— Нека ви задам един парлив въпрос, Джийн. Нещо друго ме тормози, откакто дойдохме тук.

— Давайте, Алекс. Ще се опитам да отговоря на всичките ви въпроси. Стига да мога, разбира се.

— Защо го доведохте да разговаряме точно тук? Защо доведохте Андрю Клаук в собствената си къща?

— Защото е безопасно място за срещата — отвърна тя без всякакво колебание. Прозвуча невероятно убедено, когато го изрече. Усетих как по гърба ми плъзнаха ледени тръпки. После Джийн Стърлинг въздъхна силно. Знаеше какво имах предвид, какво чувствах, докато се намирах в собствения й дом.

— Алекс, той знае къде живея. Андрю Клаук би могъл да дойде тук, когато си пожелае. Както и всеки един от тях.

Аз кимнах и не продължих. Много добре познавах това чувство; живеех с него. Това бе моят най-голям страх като човек, разследващ престъпления. Най-ужасният ми кошмар.

Те знаят къде живеем.

И стига да поискат, могат да се озоват в домовете ни, във всеки един момент.

Вече никой не беше в безопасност. Не съществуваха правила.

Имаше „призраци“ и чудовища в човешки образ — абсолютна реалност в живота ни. Особено в моя.

Като Джак и Джил.

И убиецът от училище „Соджърнър Трут“.

50.

Малко след седем на другата сутрин аз седях срещу Адел Файнъли и разтоварвах всичко, което можех, върху нея. Разтоварих се, точка. Д-р Адел Файнъли бе мой психоаналитик вече пет-шест години и аз прибягвах към услугите й, когато изпитвах потребност, без някаква системност в посещенията. Както в онзи момент. Освен това бе и моя добра приятелка.

Говорех малко разпалено и екзалтирано. Въпреки че точно там си му беше мястото.

— Вероятно не ми е чужда мисълта да напусна полицията. Може би не искам повече да бъда част от разследвания на зловещи убийства. Може пък да искам да се махна от Вашингтон или поне от югоизточната част. Или да прескоча до Западна Вирджиния и да се видя с Кейт Мактиърнън. Да си взема почивка във възможно най-неподходящия момент.

— Наистина ли ти се иска да направиш някое от тези неща? — попита ме Адел, когато свърших или поне когато се усмирих за момент. — Или просто изпускаш парата?

— Не зная, Адел. Може би второто. Освен това има една жена, с която се запознах и която може би ще ме заинтригува истински. Тя е омъжена — добавих аз и се усмихнах. — Никога не бих направил нещо с жена, която си има семейство, тъй че тя е напълно безопасна за мен. По-безопасна не би могла и да бъде. Мисля, че аз прогресивно западам.

— Искаш ли мнение по този въпрос, Алекс? Е, не мога да ти предложа. Макар че очевидно доста ти се е натрупало.

— Намирам се насред едно разследване на ужасно убийство. Всъщност на две. Току-що се отървах от друго, особено затормозяващо. Мисля, че с тази част мога да се оправя сам. Само че, знаеш ли, странно е. Подозирам, че все още ми се иска да угодя на майка си и баща си, а това не е възможно.

Не мога да се справя с чувството за изоставеност. Не мога да пренебрегна емоционалната страна и да го разглеждам в чисто рационален план. Понякога имам чувството, че родителите ми са починали от нещо като фатална печал и че ние с братята ми сме представлявали част от нея. Опасявам се, че аз също я нося у себе си. Мисля, че родителите ми са били умни поне колкото мен и сигурно са страдали от това. — Майка ми и баща ми бяха починали в Северна Каролина доста млади. Баща ми се бе съсипал с алкохол и аз все още не можех да го преживея. Майка ми бе починала от рак на белите дробове година по-рано. Мама Нана ме гледаше от деветгодишен.

— Смяташ, че тъгата се предава по наследство, така ли, Алекс? Аз самата не зная какво да мисля по този въпрос. Случайно да си хвърлил поглед на онзи материал за близнаците в „Ню Йоркър“? Има известни доказателства в полза на генетичната теория. Плашеща констатация за нашата професия.

— За инспекторската работа? — попитах аз.

Адел отмина малката ми шега без коментар.

— Съжалявам — рекох. — Съжалявам, наистина.

— Няма за какво. Знаеш колко съм доволна, когато успееш да излееш поне малко от натрупалия се в тебе гняв.

Тя се засмя. Всъщност засмяхме се и двамата. Обичам да разговарям с нея, защото сеансите ни могат да протичат с неочаквани обрати като този, от смях към сълзи, от сериозното към абсурдното, от лъжа към истина, просто около всичко, което ме тревожи. Адел Файнъли е три години по-млада от мен, но е твърде разумна за възрастта си, а вероятно и за моята. Един сеанс с нея ми се отразява по-добре, отколкото да си слушам блус на предната веранда.

Поговорих още малко, пуснах на воля езика и мисълта си и се почувствах доста добре. Прекрасно е в живота си да имаш човек, на когото можеш да разкажеш абсолютно всичко. За мен е почти немислимо да се примиря с липсата му.

— Ето каква връзка направих наскоро — споделих на Адел. — Мария е мъртва. Тъгувам непрестанно, но никога не доближавам състоянието, в което да превъзмогна загубата. Точно както не можах да преодолея загубата на мама и татко.

Адел кимна.

— Невероятно трудно е да намериш приятел, който да чувства нещата като теб. — Знаеше го. Самата тя за съжаление не бе успяла да намери такъв приятел.

— И не по-малко трудно е да загубиш сродна душа. По тази причина, естествено, се вцепенявам при мисълта, че още някой, когото обичам силно, може да изчезне от живота ми. Бягам от създаване на нови връзки, защото те могат да завършат със загуба. Няма да напусна работата си в полицията, защото това също би било вид загуба.

— Но сега мислиш много за тези неща.

— Непрекъснато, Адел. Нещо ще се случи.

— Вече се е случило. Вече пресрочихме времето си — каза накрая Адел.

— Добре — отвърнах аз и се засмях. Някои превключват на комедийната програма, за да се посмеят. Аз отивам при своя психоаналитик.

— Твърде много враждебност. Колко добре за теб. Не мисля, че си в упадък, Алекс. Смятам, че се справяш великолепно.

— Боже, обичам да разговарям с теб — казах й аз. — Нека повторим сеанса след месец, когато за пореден път се скапя съвсем.

— Нямам търпение — каза Адел и потърка алчно малките си тънки ръце. — А междувременно, както Барт Симпсън18 е казвал неведнъж: „Хич да не ти пука!“.

51.

Инспектор Джон Сампсън не помнеше някога да е имал толкова тежки и абсолютно противни дни подред. Не си спомняше някога да е било толкова ужасно и непоносимо. Имаше да разследва куп наистина тежки убийства плюс случая с убиеца от „Соджърнър Трут“, който засега беше наникъде.

На сутринта след убийството в Кенеди Сентър Сампсън обхождаше горната част на Гарфийлд Парк, „западния бряг“. Беше нащрек за споменатия от Алекс бездомник, забелязан следобеда на убийството на Шанел Грийн, макар и само веднъж, тъй че и тази следа бе почнала да изстива. Алекс имаше проста формула на разсъждения за заплетени случаи като този. Първо трябваше да се отговори на въпроса, отправян към всички: Какъв човек би извършил нещо подобно? Що за откачен тип?

По време на щателната си обиколка из улиците беше решил да посети училище „Теодор Рузвелт“. Тази първокласна военна академия използваше Гарфийлд Парк за спортна дейност и като терен на някои симулативни военни маневри. Съществуваше оскъдна възможност някой наблюдателен кадет да е зърнал нещо важно.

„Някакъв си беловлас скитник, мамка му — мислеше си Сампсън, докато се качваше по парадните стъпала от сив камък на военното училище. — Мърляв и непохватен убиец, оставил отпечатъци от пръсти и други следи и на двете местопрестъпления и въпреки това никой не може да притисне скапания задник до стената. Всички улики се оказват ялови.“

Защо се получаваше така? Какво не разбираха тук? Какво бъркаха? Не само той. Алекс и останалата част от екипа също.

Сампсън потърси коменданта на училището. Инспекторът бе служил четири години в армията, две от тях във Виетнам и сега видът на училището възкреси в съзнанието му лейтенантите от тренировъчния лагер за запасни офицери през войната. Повечето от тях бяха бели. Няколко бяха загинали — според него съвсем безсмислено. Сред тях имаше приятели.

Училище „Теодор Рузвелт“ се състоеше от четири добре поддържани постройки от червена тухла с полегати, покрити с аспидни плочи покриви. Два от тях имаха комини, които изпускаха кълбета сив пушек.

„Представи си подобно училище, само че в Югоизточната част, в бедните райони“ — помисли си той, докато продължаваше самотната си разходка из училището. Образът го накара да се усмихне. Пред очите му изникнаха близо петстотин съкварталци, блестящи в яркосините си униформи, лъснатите като огледало ботуши и шапки с пера. Наистина гледката си я биваше. Дори можеше да ти се отрази добре.

— Сър, мога ли да ви помогна с нещо? — отправи се към него мършав русоляв юнкер, когато тръгна по нещо прилично на училищен коридор в една от сградите.

— На пост ли си тук? — попита Сампсън с приглушен провлачен акцент — сетна диря от майка, израсла в Алабама.

Миниатюрният войник кимна.

— Не, господине. Но все пак мога ли да ви бъда полезен?

— Аз съм от вашингтонската полиция — каза Сампсън. — Исках да говоря с главния тук. Можеш ли да ми го уредиш, войниче?

— Да, сър!

Юнкерът му отдаде чест, баш на него, и Сампсън трябваше с усилие да потисне първата и може би единствената си усмивка за деня.

52.

Повече от триста изгладени и излъскани юнкери от прогимназията и средното училище към Академията изпълваха представителната зала в девет часа сутринта. Юнкерите бяха облечени в обичайните си училищни униформи: широки сиви панталони, черна риза с вратовръзка и сива жилетка.

От своята твърда дървена седалка в залата убиецът от училището „Соджърнър Трут“ видя негъра исполин, който влезе в Лий Хол. Разпозна го незабавно. Този тъпанар бе Джон Сампсън. Приятел и партньор на Алекс Крос.

Това не беше хубаво. Дори си беше много лошо. Убиецът усети, че го обзема паника, страхът го сграбчи за гърлото. Запита се дали от полицията не идваха за него точно сега. Знаеха ли кой е той?

Искаше да избяга, но в момента нямаше как да се измъкне оттук. Трябваше да остане седнал и да го издържи.

Първоначалната реакция на убиеца бе да изпита срам. Мислеше, че ще му призлее. Че ще повърне или нещо подобно. Искаше му се да скрие глава между краката си. Почувства се пълен глупак, че ще го пипнат по такъв начин.

Седеше на двайсетина ярда от мястото, където бяха застанали това нафукано нищожество полковник Уилсън и инспекторът и се оглеждаха така, сякаш всеки миг предстоеше да се случи нещо невероятно важно. Всеки юнкер, който минаваше, отдаваше чест на възрастните, също като автоматични глупаци, каквито си и бяха. В стаята започна да се изпълва неспокойна глъч.

Щеше ли да се случи нещо разтърсващо? Мисълта виеше в главата на убиеца. Щеше ли полицията да го арестува пред цялото училище? Бяха ли го спипали?

И все пак как бяха успели да стигнат до него? Не звучеше правдоподобно. Тази мисъл го успокои малко.

„Фалшиво спокойствие? Фалшиво чувство за сигурност?“ — запита се той и леко се приведе на твърдата дървена седалка. Искаше му се по някакъв начин просто да изчезне.

После отново се изправи на мястото си. О, гадост! Започва се!

Наблюдаваше неотклонно как инспекторът от отдел „Убийства“ бавно се отправи към подиума заедно с полковник Уилсън. Ритъмът на сърцето му бе като бийт-секцията в песен на „Уайт Зомби“.

Събранието започна с обичайните тъпи юнкерски лозунги за „честност, общност в мисли и дела“, и целия този боклук. После полковник Уилсън заговори за „подлите убийци на двете деца в Гарфийлд Парк“. Той продължи:

— Градската полиция претърсва щателно парка и околността. Не е изключено някой юнкер от „Теодор Рузвелт“ неволно да е станал свидетел на нещо, което би помогнало на полицията в разследването. Може би някой от вас може по някакъв начин да окаже съдействие.

Ето значи защо беше тук исполинът инспектор. Проклета разузнавателна експедиция. Все същото шибаното разследване на двете убийства.

Въпреки това убиецът продължаваше да седи, притаил дъх. Очите му бяха огромни и приковани в сцената, когато Сампсън се отправи към микрофона на подиума. Високият негър наистина се открояваше в помещението, изпълнено с къси подстрижки, униформи и предимно румени лица. Той беше огромен. Освен това изглеждаше доста добре в черното си кожено яке, сива риза и черна вратовръзка. Той се извиси на подиума, който изглеждаше подходящ на височина за полковник Уилсън.

— Служих във Виетнам под командването на няколко лейтенанти, които изглеждаха на вашата възраст — произнесе в микрофона инспекторът. Гласът му беше спокоен и много дълбок. После се засмя, както и повечето от юнкерите. Имаше невероятно, безспорно присъствие. И определено изглеждаше убедителен. Убиецът си помисли, че Сампсън се смее на кадетите, но не беше сигурен. — Причината, поради която дойдох във вашето училище — продължи той, — е, че ние претърсваме щателно Гарфийлд Парк и всичко наоколо. Две малки деца станаха жертви на жестоко убийство там, и двете през миналата седмица. Черепите на децата бяха смазани. Без съмнение убиецът е психопат.

Убиецът изпита желание да покаже на Сампсън среден пръст. Убиецът не е психопат. Ти си психопат. Убиецът е много по-готин, отколкото си мислиш.

— Доколкото разбрах от полковник Уилсън много от вас се прибират вкъщи през парка. Други прекосяват напряко, освен това играете в парка футбол и лакрос. Ще оставя в училището моя номер в участъка. Можете да се свързвате с мен по всяко време, денем и нощем, на този номер, ако сте видели нещо, което може да ни бъде от помощ.

Убиецът от училище „Соджърнър Трут“ не можеше да откъсне очи от снажния инспектор по убийствата, който говореше така спокойно и уверено. Питаше се дали би могъл да му бъде достоен съперник. Да не говорим за онзи скапаняк инспектор Алекс Крос, който му напомняше за собствения му баща ченге.

Смяташе, че може да им бъде достоен съперник.

— Някой има ли въпроси? — попита Сампсън от подиума. — Каквито и да са? Сега е времето да питате. И мястото. Говорете, момчета.

Убиецът изпита желание да извика от мястото си. Усети как го залива инстинктивно желание да вдигне високо десница и да им предложи истинска помощ. Накрая седна върху ръцете си, точно върху пръстите си.

Съвсем случайно видях нещо в Гарфийлд Парк, сър. Може би знам кой е убил тези две деца с половинметрова, подсилена с изолирбанд бейзболна бухалка.

Всъщност да си призная, аз ги убих, сър. Аз съм убиецът на деца, скапан задник! Хвани ме, ако можеш!

Ти си по-голям. Много по-голям. Но аз пък съм толкова умен, че ти изобщо не можеш да се сравняваш с мен.

Само на тринайсет години съм. И вече съм толкова добър. Почакай да порасна още малко. Правете му сметката, тъпи копелета!