Джак и Джил

53.

Лежах на дивана с котката Роузи и пълна торба с кошмари. Роузи беше ръждива абисинска красавица. Беше много силна, независима, дива и голяма гальовница. Един уикенд тя просто се появи в къщата, хареса я и остана.

— Няма да ни напуснеш един ден, нали Роузи? Тъй неочаквано, както дойде?

Роузи разтърси цялото си тяло. „Ама че глупав въпрос — бе отговорът й. — Не, естествено. Аз вече съм част от семейството.“

Не можех да заспя. Дори мъркането на Роузи не ме успокояваше. Бях смазан от умора, но мисълта ми не спираше да препуска. Броях убийства, не овце. Около десет часа реших да се поразходя с колата, за да се поразведря. Може би да вляза в контакт със своята енергия чи. А може и за да вникна по-добре в едно от убийствата.

Шофирах с отворени прозорци. Вън беше — 3°С.

Не знаех точно къде отивам, въпреки че подсъзнателно бях взел решение.

И двете убийства се въртяха шеметно в главата ми. Носеха се по две успоредни опасни писти. Отново и отново се връщах към разговора си с наемния убиец на ЦРУ Андрю Клаук. Опитвах се да свържа онова, което бе казал, с убийствата на Джак и Джил. Възможно ли бе някой от „призраците“ да е Джак?

Установих, че се намирам на Ню Йорк авеню, което е и Шосе 50 и накрая навлиза в магистрала „Джон Хансън“. Кристин Джонсън живееше в тази посока, в противоположния край на околовръстното шосе в района Принц Джордж. Знаех точния й адрес. Бях го видял в рапорта на първия полицай, който бе разговарял с нея след убийството на Шанел Грийн.

„Откачена история“ — помислих си, докато шофирах към нейния град — Мичълвил.

По-рано същата вечер бях разговарял с Деймън за това как вървят нещата в училището и после за учителите там. Накрая стигнах до директорката. Деймън прозря какво се крие зад думите ми.

— Ти я харесваш, нали? — попита той и очите му светнаха като два маяка. — Харесваш я, нали, тате? Като всички. Дори Нана я харесва. Тя казва, че госпожа Джонсън е твой тип. Хайде, кажи си честно.

— У нея няма какво да не харесаш — казах на Деймън. — Само че е омъжена. Не го забравяй.

— Ти не го забравяй — рече Деймън и се засмя досущ като Сампсън.

И ето сега прекосявах с колата района на предградията в този относително късен час. Какво правех, по дяволите? Какво си мислех? Или прекарвах толкова време край психопати, че накрая бях прихванал от малоумието им? Или действително следвах един от моите по-добри инстинкти?

Забелязах Съмър стрийт и бързо завих вдясно. Леко скърцане на гуми наруши безупречната тишина на околността. Трябваше да призная, че в предградията беше красиво дори през нощта. Всички улици бяха осветени. Много коледни светлини и скъпи празнични украшения. Покрай бордюрите имаше широки улеи за изтичане на дъждовна вода. Бели тротоари. И електрически стълбове в колониален стил по всички улични ъгли.

Запитах се дали би било трудно за Кристин Джонсън да напуска този безопасен, прекрасен анклав и всеки ден да идва на работа в Югоизточния район. Чудех се какви ли са личните й демони. Защо работи толкова до късно. И какво ли представлява мъжът й.

После видях тъмносинята кола на Кристин Джонсън в алеята на една голяма къща в колониален стил с тухлена фасада. Сърцето ми трепна. Внезапно всичко стана твърде реално.

Продължих нагоре по улицата, докато подминах дома й. След това спрях до бордюра и угасих предните фарове. Опитах се да възпра бученето в главата си. Вперих поглед в задната част на нечий лъскав бял форд, паркиран отвън на улицата. Не откъснах очи от него цели деветдесет секунди — приблизително времето, в което белият форд би оцелял, преди да е откраднат по улиците на Вашингтон.

Съвсем ясно си дадох сметка, че може би хрумването ми не беше особено сполучливо. Д-р Крос не одобряваше съвсем действията на д-р Крос, което много се доближаваше до неадекватно поведение. Паркирането в мрака на един подобен луксозен квартал в предградията също не беше кой знае колко разумно.

В главата ми се въртяха няколко терапевтични шеги. Научи се да се ужасяваш от дните един по един. Все още караш гадно детство. Ако си наистина щастлив, сигурно правиш напук.

— Я си отивай вкъщи — произнесох на глас в тъмната кола. — Просто кажи не.

И въпреки това продължих да стоя в мрака, заслушан в случайната театрална въздишка и шумния спор, който бръмчеше в главата ми.

През отворения прозорец на колата чувствах мириса на борови дървета и на дим от нечий комин. Двигателят ми леко прещракваше, докато изстиваше. Знаех малко за квартала: печеливши адвокати и лекари, архитекти, преподаватели от Мерилендския университет и няколко запасни офицери от Въздушната база „Андрюс“.

Добре тогава, иди да я видиш. Иди да видиш и двамата — Кристин и съпруга й.

Реших, че мога да си изфабрикувам някакво обяснение защо ми се е наложило да дойда в Мичълвил. Имах добро „чене“, когато ми се налагаше да го използвам.

Отново запалих колата. Старото порше. Не знаех какво точно щях да направя, докъде щеше да ме изведе тази моя постъпка. Махнах крак от педала на спирачката и автомобилът се плъзна напред. Бавно потеглих. Продължих така до следващата пресечка, заслушан в тихия шум от сухите листа, попаднали под гумите, от случайно отхвръкнало камъче. Всеки шум ми изглеждаше много отчетлив и неколкократно усилен.

Накрая спрях пред къщата на Джонсън. Точно отпред. Забелязах гъстите храсти, добре поддържаната морава и грижливо подрязаните тисове.

Миг на истина. Миг на решение. На криза. Виждах лампите, които светеха вътре в къщата като малки огньове. Някой, изглежда, още бодърстваше у семейство Джонсън. Тъмносиният мерцедес стоеше кротко пред затворената врата на гаража.

Тя има хубава кола и красив дом. Кристин Джонсън няма нужда от всякакви ужасни неприятности, които ти ще й причиниш. Не въвеждай собствените си чудовища тук. Съпругът й е адвокат. За себе си тя си е доста добре.

Как бе казала, че е името на мъжа й — Джордж? Джордж — юристът лобист. Джордж — заможният юрист лобист.

На алеята имаше само една кола. Нейната. Вратата на гаража бе затворена. Представях си вътре още една кола, може би нисан. Може би и газов грил за готвене на открито. Електрическа косачка, машина за почистване на листата, може би и двойка планински велосипеди за активен отдих в края на седмицата.

Изключих двигателя и слязох от колата си.

Юнакът — страшилище за змейовете — пристига в Мичълвил.

54.

Проявявах безспорно любопитство към Кристин Джонсън, а може би нещата бяха дори по-сложни. Ти я харесваш, нали, тате? Да, харесвах я, и то много. Във всеки случай изпитвах потребност да я видя, макар това да ме караше да се чувствам ужасно неловко и глупаво. Докато слизах от колата, ме осени една добра идея: колко по-глупаво би било просто да си отида.

Освен това Кристин Джонсън бе част от сложния случай, върху който работех. Разполагах с достатъчно основателна причина да искам да разговарям с нея. До този момент двама от питомците в нейното училище бяха станали жертва на насилствена смърт. Две от малките й дечица. Защо точно това училище? Защо убиецът бе дошъл тук? Тъй близо до собствения ми дом?

Отправих се към входната врата, радостен, че всички лампи в къщата светят ярко. Не исках съпругът й или който и да е от съседите й в Мичълвил, да ме зърне как се промъквам крадешком към къщата, загърнат в мантия от сенки и мрак.

Натиснах звънеца, от който се разнесоха ясни мелодични звуци, и зачаках като статуя на портал. Някъде във вътрешността на къщата се разнесе лай на куче. После Кристин Джонсън се появи на прага.

Беше облечена в избелели дънки, поизмачкан жълт пуловер, по бели къси чорапи и без обувки. Кокалено гребенче прибираше косата й назад и встрани. Беше с очила. Имаше вид на човек, който работи вкъщи. Дори в този късен час. Двамата сме си лика-прилика, а? Е, не съвсем. Всъщност аз бях доста далеч от своя дом.

— Инспектор Крос? — Тя беше изненадана. Понятно защо. Аз самият бях леко изненадан, че стоя там.

— Нищо ново по случая — побързах да я успокоя. — Просто имам още няколко въпроса.

Така си беше. Не я лъжи, Алекс. Не смей да я лъжеш. Нито веднъж. Никога.

Тогава тя се усмихна. Очите й сякаш също грейнаха в усмивка. Бяха много големи и много кафяви и аз трябваше незабавно да престана да ги гледам така втренчено.

— Работите твърде много и твърде до късно — каза тя.

— Не можах да изключа тази вечер. Всъщност имаме две убийства. И ето ме тук. Ако времето е неудобно, утре ще се отбия в училището. Няма проблем.

— Не, хайде, влизайте — отвърна тя. — Зная колко сте зает. Представям си. Моля, заповядайте. Къщата е бъркотия, също като правителството ни, обичайният стереотип е в сила.

Тя ме поведе обратно през антрето с кремав мраморен под и покрай всекидневната с нейния удобен секционен диван и разнообразни землисти цветове — сиена, охра и горена умбра.

Влязохме в просторна кухня. Отиде до хладилника — огромен шкаф с две врати.

— Чакайте да видя, имаме бира, диетична кола, студен чай. Мога да направя кафе или горещ чай, ако искате. Наистина работите много.

Сега вече звучеше малко като учителка. Проявяваше разбиране, но внимателно ми напомняше, че бих могъл да имам области за усъвършенстване.

— Една бира звучи добре — рекох. Обходих с поглед кухнята, която беше най-малко два пъти по-голяма от нашата вкъщи. Имаше редове от бели шкафове. Прозорец на тавана. Рекламно листче на хладилника, което насърчаваше „Една разходка за бездомните“. Имаше много хубав дом — тя, заедно с Джордж.

Забелязах на стената парче плат в рамка с избродиран върху него текст. Надпис на суахили. Kwenda mzuri. Сбогуване, което означава „наслука“. Лек намек? Съвет за мъдрите?

— Радвам се, че ще пийнете една бира — каза тя с усмивка. — Това поне означава, че скоро ще свършите за днес. Вече е почти десет и половина. Знаехте ли? Колко е по вашия часовник?

— Толкова ли е? Наистина съжалявам — отвърнах. — Можем да го свършим утре.

Кристин ми донесе бира хайнекен, а за себе си — леден чай. Седна срещу мен на един плот, който разделяше кухнята на две. Къщата далеч не беше в безпорядък, както ме бе предупредила на влизане. Личеше си грижливият обитател. На една от стените имаше мила, очарователна изложба от рисунки от училището „Соджърнър Трут“. Погледът ми грабна и красиво пано върху рамка.

— И тъй, какво става, докторе? — попита тя. — Какво ви накара да пресечете околовръстното?

— Честно? Не можах да заспя. Реших да покарам. Насочих се насам. После ми хрумна умната идея, че можем да свършим някаква работа по случая, или просто имах нужда да поговоря с някого. — Признах си най-накрая и прозвуча добре. Във всеки случай обещаващо.

— Е, няма нищо. Разбирам. Аз самата не можах да заспя — отвърна тя. — Чувствам се ужасно напрегната след убийството на Шанел. А после и бедният Върнън Уийтли. Подрязвах растенията и си бях пуснала „Спешно отделение“ само за фон. Доста сантиментално, не мислите ли?

— Не, наистина. Мисля, че няма нищо странно. „Спешно отделение“ си го бива. Впрочем имате хубава къща.

През отворената врата на кухнята виждах телевизора в хола. Огромен „Сони“, върху чийто екран течеше докторската драма. Млад черен ретривър влезе откъм тесен коридор със стълби, застлани с пътека с цвят на овесена каша.

— Това е Мег — каза ми Кристин. — И тя гледаше „Спешно отделение“. Мег обича хубавата мелодрама.

Кучето ме подуши и после ме близна по ръката. Не знам защо изпитах желание да й кажа, но го направих.

— Понякога нощем свиря на пиано. В нашата къща имаме закрита веранда, тъй че ужасната какофония не тормози особено децата. А не е изключено и просто да са свикнали да спят на нея — казах аз. — Малко Гершуин, Брамс, Джели Рол Мортън19 в един след полунощ не вреди никому.

Кристин Джонсън се усмихна. Изглежда, този начин на разговор й допадаше. Беше уверена в себе си, съсредоточена. Бях го забелязал още първата вечер. Бях го почувствал у нея.

— Деймън няколко пъти спомена в училище за вашите нощни изпълнения на пиано. Знаете ли, той понякога се хвали с вас пред учителите. Чудесно момче, освен че е толкова интелигентен. Всички много го обичаме.

— Благодаря ви. Аз самият доста го харесвам. Той е късметлия, че „Соджърнър Трут“ е близо до нас.

— Да, и аз мисля така — съгласи се Кристин. — Много училища във Вашингтон са направо ужасни и безкрайно мизерни. Нашето е едно малко чудо за децата, които го посещават.

— Вашето чудо? — попитах аз.

— Не, не. Много хора имат заслуга за това, аз най-малко. Юридическата фирма на мъжа ми отпусна известна сума. Аз само помагам да запазим чудото. И наистина вярвам в чудеса. Колко време мина от смъртта на съпругата ви, Алекс? — смени тя скорости съвсем неочаквано. Но в устата на Кристин Джонсън въпросът прозвуча съвсем естествено и непринудено, дори и да не беше. Въпреки това ме изненада. Почувствах, че ако не исках, можех и да не отговоря.

— Скоро ще станат пет години — отвърнах аз, като същевременно леко задържах дъха си. — Всъщност сега, през март. Джани беше още съвсем бебе. Нямаше и годинка. Спомням си как онази нощ влязох и я взех в прегръдките си. Тя нямаше представа, че ме успокоява.

Двамата почвахме да се чувстваме уютно така, разговаряйки на кухненския плот. Постепенно ставахме все по-открити. В началото просто водехме непринуден разговор. После преминахме на важните теми. За убиеца от „Соджърнър Трут“. Може би нещо, което щеше да помогне за разследването. Продължихме така почти до полунощ.

Накрая й казах, че трябва да потеглям към къщи. Тя не възрази. Погледът в очите й ми показа, че е разбрала докрай онова, което ставаше тук тази нощ и че с нея всичко е наред.

На входната врата Кристин отново ме изненада. Целуна ме по бузата и каза:

— Ела пак, Алекс, ако имаш нужда да поговорим отново. Ще ме завариш тук, отдадена на грижи за растителността в луксозната ми къща. Kwenda mzuri.

Разделихме се по този начин. Наслука. Странна картина в странен момент в живота ни. Нямах представа дали нейният съпруг адвокат си е бил у дома. Дали не е спял горе в спалнята? Наистина ли се казваше Джордж? Бяха ли още заедно?

Това бе една друга загадка, която трябваше да разбуля някой ден, но не днес.

На път за вкъщи си мислех дали трябва да се чувствам неудобно заради необичайната изненадваща визита у Кристин Джонсън. Реших, че не е необходимо, че няма защо да изпитвам каквото и да било притеснение при евентуална следваща среща. Тя ми бе предоставила тази възможност. Бе невероятно естествена в общуването си. Просто невероятно. В известен смисъл това ми причиняваше болка.

Когато се прибрах вкъщи, свирих на пиано още час и нещо. Бетовен, после Моцарт. Класиката ми се отрази добре. Качих се горе и надникнах при Деймън и Джани. Нежно ги целунах по страните, както бе сторила с мен Кристин Джонсън. Накрая заспах на дивана долу. Не изпитвах самосъжаление там, но се почувствах много самотен.

Спах, докато настоятелният пронизителен звън на телефона ме събуди, пускайки по тялото ми адреналин като електрически ток.

Отново Джак и Джил.

55.

Универсален магазин „Тайсънс“ на Тайсънс Корнър, заедно с намиращия се в съседство търговски център „Тайсънс“, беше един от най-големите търговски комплекси в Съединените щати, а може би и в света. Сам Харисън бе оставил колата си на огромния паркинг малко след шест часа сутринта. Поне стотина коли вече бяха там, макар че Версаче, Нийман Маркус20 и някои от другите скъпи магазини нямаше да отворят преди десет. Известната местна пекарна за мерилендски кифли вече работеше с пълна сила и въздухът се изпълваше с апетитен аромат. И все пак Джак не беше дошъл тук, за да си купи гореща кифла с боровинков пълнеж.

От паркинга на търговския комплекс той стигна с равномерно бягане до Чайна Бридж Роуд в Маклейн. Носеше шорти и яке на „Фила“ в синьо и бяло и изглеждаше като един от обитателите на къщите в този квартал, чиято цена варираше от 400 000 до 1 500 000 долара. Това бе едно от важните правила в играта му: Винаги си давай вид, че си местен, че си един от тях и скоро наистина ще бъдеш.

Със своята къса руса коса и атлетична фигура той имаше вид на търговски пилот от авиолиниите на САЩ или „Делта“. Или може би на един от многото квартални професионалисти — лекари и адвокати, каквито са там. Приличаше на местен, това беше безспорно. Пасваше безупречно на обкръжението.

Знаеше от самото начало, че ще му се наложи да извърши сам това убийство. Джил не трябваше да се появява тук в Маклийн Вилидж. Лично за него това наистина бе крайно неприятно. Беше прекомерно трудно дори за Джак и Джил, дори за играта на всички игри.

Убийството тази сутрин щеше да бъде изключително опасно. Този човек мишена би могъл да знае, че някой идва за него. Четвъртото поред щеше да бъде трудно, изпълнено с невероятни усилия. Той мислеше за всичко това, докато тичаше ритмично към своята крайна цел в красивото и спокойно вашингтонско предградие.

Когато премина на Ливингстън Роуд, той се опита да освободи съзнанието си от всичко и да се съсредоточи единствено върху ужасното убийство, което му предстоеше.

Отново бе Джак, бруталният убиец на знаменитости. Само след няколко минути щеше да го докаже.

Този път щеше да бъде трудно, по-трудно от всякога. Човекът, който щеше да убие, преди време бе един от най-добрите му приятели.

В играта на живот и смърт това нямаше значение. Той нямаше близки приятели. Изобщо нямаше приятели.

56.

„Аз съм Сам, Сам съм аз“ — мислеше си той, докато тичаше.

Но всъщност не беше Сам Харисън.

Нямаше руси коси, нито носеше шикозни анцузи с фирмен надпис върху джоба на гърдите.

„Кой, по дяволите, съм аз? В какво се превръщам?“ — питаше се той, а краката му биеха здраво по паважа.

Знаеше, че къщата на Ливингстън Роуд номер 31 се обезопасява със сложна охранителна система. Не бе очаквал нещо по-различно.

Сега вече малко увеличи темпото. Накрая сви встрани от асфалтовия път и изчезна между шубраци и борови дървета. Продължи да тича през гората.

Беше в добра форма и все още не се беше изпотил много. Студеното време помагаше. Той беше бдителен, с изострени сетива, готов да възобнови играта, готов за ново убийство.

Прецени, че може да се приближи на десетина метра до къщата, без да рискува да бъде забелязан. После — бърз спринт до гаража.

В този кратък период щеше да бъде на открито. Абсолютно изложен на чужди погледи. Беше неизбежно и Бог знае, той се бе опитал да състави друг план за нападение.

Канеше се да атакува една къща в Маклийн. Колко невероятно изглеждаше. Беше като война. Война, която се води у дома. Революционна война.

От рехавата гора виждаше и други две големи къщи в колониален стил. Все още тъмни. Изглежда, на Ливингстън Роуд никой не бе станал от сън. Засега му вървеше. Заради късмета или уменията му, а може и заради двете, взети заедно.

Доколкото можеше да прецени, все още никой не се беше събудил на Ливингстън номер 31. Нямаше как да е сигурен, преди да е влязъл в самата къща, а тогава щеше да е твърде късно да се връща обратно.

Беше напълно възможно от ФБР да го чакат там вътре или да дебнат някъде из същата тази гора. Вече нищо не беше в състояние да го учуди. Всичко можеше да се случи по всяко време както на него, така и на Джил.

Реши да излезе от гората със спокоен и небрежен вид. Все едно че е един от тях. Внимателно отвори вратата на гаража, без да вдига шум. Шмугна се под нея, без да я вдига докрай, и се озова вътре. Отиде незабавно до алармената кутия „Нютоун“ и вкара кода. Толкова по въпроса за сигурността в предградията. Истински ефикасна защита просто не съществуваше. Не и срещу хора като него.

Той влезе в главната част на къщата. Сърцето му блъскаше в гърдите. Вратът му бе овлажнял от пот. Представяше си лицето на Ейдън. Виждаше го така, сякаш бе застанал до него.

Всичко бе спокойно и тихо, в къщата цареше безупречен ред. Леко бръмчене на хладилник. Детска рисунка и меню за училищен обед, прикрепени с магнит към вратата. От това сърцето му се сви. Децата на Ейдън.

Ейдън младши бе деветгодишен. Карис — на шест. Мерил бе на трийсет и четири, петнайсет години по-млада от съпруга си. За нея бракът им бе втори, а за него трети. Последния път, когато ги бе видял заедно, изглеждаха много влюбени.

Джак бързо стигна до всекидневната, промъкна се вътре и дъхът му секна. Там имаше някой!

Джак се извърна рязко наляво. Измъкна пистолета си и го насочи към човека. Боже господи, просто някакво проклето огледало! Той се взираше в собствения си образ.

Успя да си поеме дъх, после продължи мисията си, въпреки че сърцето му все още биеше до пръсване. Прекоси бързо всекидневната. Беше му толкова позната, куп спомени преминаха през съзнанието му. Болезнени мисли.

Наложи си да ги прогони.

Започна да се изкачва по покрити с плюшени пътеки стълби, после спря за миг. За първи път изпитваше съмнения.

Не можеше да има съмнения! Всякакви колебания и липсва на сигурност не бяха позволени! Не и в това. Не и при Джак и Джил.

Помнеше коридора на горния етаж, познаваше къщата много добре. Бе идвал тук по-рано, като „приятел“.

Последната врата вдясно бе на голямата спалня.

Там щеше да има оръжие. Пистолет в чекмеджето на нощното шкафче. Плюс това автоматик, прикрепен с лепенка под леглото.

Той знаеше. Знаеше. Той знаеше всичко.

Ако Ейдън вече го беше чул, всичко щеше да свърши. Играта щеше да приключи там, на място. И тогава край на Джак и Джил.

Критичен момент. Странни мисли. Твърде много.

Предишната вечер най-накрая бе отишъл да гледа „Криминале“. Не бе успял да се отпусне, въпреки че на няколко пъти се бе смял на глас.

Болна история; той беше още по-зле; а най-зле беше Америка.

„Престани да мислиш — отправи той към себе си мислено предупреждение. — Просто го направи. Направи го успешно. Незабавно! Бързо! И изчезвай!“

Джак убива американски знаменитости! Най-различни и разнообразни прочути личности! Ето какво прави той! Бъди Джак!

Но всъщност той не беше Джак.

Дори не беше Сам Харисън.

„Не мисли“ — изкомандва се той отново, докато бързаше нататък по коридора към голямата спалня.

Бъди Джак!

Убий!

57.

Джак — който и да бе той, по дяволите, — се намираше на три-четири стъпки от спалнята, когато нейната лакирана врата от масивно дърво внезапно се отвори.

В коридора излезе висок, започнал да оплешивява мъж. Много космати крака и ръце. Боси, костеливи стъпала с разперени пръсти. Буден само наполовина. Насред застрашителна за челюстта му прозявка.

Беше само по сини карирани боксерки, нищо друго. Добре сложен, все още с атлетична фигура; едва загатнати разширения над ластика на боксерките. Все още забележителен след всичките тези пищни обеди във Вашингтон.

Генерал Ейдън Корнуол!

— Ти! Ти, копеле такова! — прошепна той, когато изведнъж забеляза Джак в горния коридор. — Знаех, че може да си ти.

Да, Ейдън Корнуол проумя всичко в един-единствен миг. Той бе разрешил загадката, доста загадки всъщност.

Джак стреля два пъти с беретата със заглушител и мишената рухна. Той се втурна напред и подхвана безжизненото тяло, преди да се е строполило на пода. Задържа го в ръце и внимателно го отпусна на килима. Своя приятел, каквото и да означаваше това. Коленичи и един дълъг миг остана неподвижен. Сърцето му щеше да се пръсне.

До момента не си бе дал сметка колко трудно щеше да бъде този път.

Взря се в озадачените сиво-сини очи на бившия член на Съвместния команден състав на армията, част от екипа за спешно реагиране, сформиран към Белия дом, за да обезпечи сигурността на Джак и Джил.

Една от хрътките бе обезвредена. С лекота. Джак и Джил бяха нанесли дързък ответен удар върху преследвачите си! Те отново бяха показали силата си.

Той извади бележка от джоба си. Остави визитка върху гърдите на Ейдън Корнуол:

Шум в коридора! Той вдигна поглед. Момчето на Ейдън!

— О, господи, не! — прошепна високо. — Не, господи! — Усети, че му призлява. Изпита неистово желание да избяга от къщата.

Момчето го беше познало. И как иначе? Младият Ейдън дори се знаеше с децата му. Знаеше твърде много. Боже Мили, бъди милостив към мен! Моля те, имай милост!

Джак отново натисна спусъка на беретата.

Това беше война.

58.

Бях повикан да присъствам на заседание на спешния екип, свикано спешно на 10 декември от 8,00 часа в Белия дом. През последните няколко дни аз причинявах там известни неприятности. Моето вътрешно разследване бе почнало да образува вълни, да разрошва оперения. Големите котки на Хълма не обичаха да бъдат под подозрение — но всички те бяха, поне в моя бележник.

Джей Грейър ме пипна тутакси, щом се озовах в западното крило. Очите му бяха студени, безизразни и пронизващи. Ръката, стиснала рамото ми, бе настоятелна и силна.

— Алекс, трябва да поговорим за минута — каза той. — Важно е.

— Сега пък какво става? — попитах аз агентът на Тайната служба. Не изглеждаше добре. Имаше тъмни кръгове под очите. Нещо друго се беше случило. Бях готов да се обзаложа.

— Ейдън Корнуол е бил убит рано тази сутрин. Станало е в собствената му къща в Маклийн. Дело на Джак и Джил. Пак ни се обадиха. Съобщиха ни го сякаш ние сме контролният център. — Той поклати глава в скръбно недоумение. — Алекс, убит е и деветгодишния син на Ейдън.

Усетих как отново се връщам в изходното положение. Новината, получена от Джей Грейър, губеше смисъл за мен. Не се връзваше със стила на Джак и Джил до този момент. Да ги вземат дяволите! Непрекъснато сменяха правилата. Вероятно го правеха нарочно.

— Искам веднага да отида — казах. — Трябва да огледам къщата.

— Почакай малко — каза той. — Задръж. Остави ме да ти кажа още нещо. Става все по-лошо.

— Как може да стане по-лошо? — попитах аз. — Господи, Джей!

— Повярвай ми, така е. Само чуй за минута.

Агент Грейър продължи да говори с приглушен шепот в коридора на Белия дом, докато вървяхме заедно към Спешния команден център, където се събираха другите. Той ме дръпна няколко крачки встрани от заседателната стая. Гласът му продължаваше да бъде напрегнат шепот.

— Президентът винаги бива събуждан в пет без петнайсет от агента, който отговаря за това. Случва се всяка сутрин. Тази сутрин президентът се облича и слиза долу в библиотеката, където изчита ранните сутрешни вестници, както и резюме на изпълнителната дейност, което му се подготвя, преди да стане.

— Какво е станало тази сутрин? — попитах Джей. Почвах да се потя. — Какво се е случило, Джей?

Той бе много подробен и обстоятелствен.

— В пет часа телефонът в библиотеката иззвънял. На частната линия била Джил. Искала да говори с президента. Тя се е добрала до него, а това просто не е възможно.

Неволно поклатих глава. Съгласен бях с Джей Грейър: това не можеше да се случи. Идеята, концепцията, при която президентът се превръща в мишена, беше безкрайно обезпокоителна. А фактът, че ние сме били безпомощни да я осуетим, бе още по-съкрушителна.

— Мисля, че разбирам защо телефонното обаждане не би могло да се осъществи, но ти все пак ми кажи — рекох. Имах нужда да го чуя от него.

— Всяко обаждане в Белия дом минава през отделен оператор. После се прослушва от втори оператор от Комуникациите на Белия дом, който е част от нашето разузнавателно подразделение. Всеки разговор, с изключение на този. Позвъняването изцяло е пренебрегнало контролната система. Никой не знае как е станало. Но е факт.

— Това обаждане, което не може да се е случило, записано ли е? — попитах аз Грейър.

— Да, разбира се. Вече го обработват в щаба на ФБР, както и в телефонната компания. Джил е използвала друг филтър за модулиране на гласа си, но може би има начини да се справим с това. Мобилизирали сме половината високотехнологична лаборатория на татко Бел.

Аз отново поклатих глава. Чух, но не бях в състояние да повярвам нито дума.

— Какво е имала да каже Джил?

— Като начало се представила. Казала: „Здравейте, Джил е на телефона.“ — Убеден съм, че това е ангажирало вниманието на президента повече отколкото обичайната му чаша кафе сутринта. — После попитала: — „Господин президент, готов ли сте да умрете?“

59.

Трябваше да видя къщата. Имах нужда да се озова на мястото, където бяха убили генерал Корнуол и неговия син. Необходимо ми беше да почувствам всичко, свързано с убийците, да проумея техния начин на действие.

Изпълних желанието си и същата сутрин преди девет часа се озовах в Маклийн. Декемврийският ден бе сив и облачен. Къщата на Корнуол изглеждаше сюрреалистична, бездиханна и студена, докато я наближавах и влизах през парадната врата. Вътре също беше студено. Или семейството на Корнуол отказваха да приемат, че зимата настъпва, или спестяваха пари от отопление.

Двойното убийство бе извършено на втория етаж. Генерал Корнуол и неговият деветгодишен син все още лежаха по гръб в горния коридор.

Беше хладно пресметнато и много професионално убийство. Сцената на убийството на гризли изглеждаше като извадена от дневник, може би дори от някоя от моите тетрадки. Беше като от учебник по съдебна медицина, твърде много наподобяваше класически случай.

Техници и лекари от ФБР оглеждаха цялата къща. Сигурно вътре имаше двайсетина човека.

Току-що бях пристигнал и навън заваля проливен дъжд. Колите и камионите на новинарския телевизионен екип, които пристигнаха след мен, включиха до един предните си фарове. Беше ужасно зловещо.

Джийн Стърлинг ме намери в коридора на горния етаж. За първи път генералният инспектор на ЦРУ изглеждаше разтърсена. Жестокото постоянно напрежение започваше да се отразява на всички ни. Някакви хора дебнеха президента на Съединените щати и бяха много добри. Освен това бяха изключително брутални.

— Каква е инстинктивната ви реакция, Алекс? — попита Джийн.

— Моята реакция няма да облекчи ничия работа — отвърнах. — Единственият наистина траен модел, който съм видял, е, че Джак и Джил в действителност нямат модел. Извън бележките, стиховете. Определено не съществува някакъв сексуален ъгъл към тези две убийства. Освен това, доколкото разбрах, Ейдън Корнуол е бил консерватор, не либерал като другите жертви. Това е промяна, която би могла да срути куп теории за Джак и Джил.

Докато разговарях с Джийн Стърлинг, ми хрумна още нещо във връзка с бележките, които бяха оставяли Джак и Джил. Поезията може би ни казваше нещо важно. Агентите от ФБР, които бяха работили върху езика, не бяха открили нищо, но това не ме интересуваше. Който пишеше римите, вероятно Джил, искаше да разберем нещо. Имаше ли определен ред в това, което вършеха? Желанието да градят, вместо да рушат? Поезията трябваше да означава нещо. Бях почти сигурен в това.

— А как е при вас, Джийн? Нещо ново?

Джийн поклати глава и прехапа с едри зъби долната си устна.

— Абсолютно нищо.

60.

Изминалият ден бе дълъг и мъчителен и напрежението все още не бе спаднало. В десет часа същата вечер аз пристигнах във ФБР на Пенсилвания авеню. Мисълта ми се движеше твърде бързо, докато се возех в асансьора до дванайсетия етаж. Светлините на сградата блещукаха като миниатюрни лагерни огньове над Вашингтон. Помислих си, че Джак и Джил бяха принудили доста хора да бодърстват до късно. Аз бях само един от тях.

Бях пристигнал в седалището на ФБР да изслушам телефонното съобщение, което Джил бе изпратила на президента рано тази сутрин. Всички важни доказателства бяха предоставени на мое разположение. Бях допуснат вътре. Знаех всичко за ужасни серийни убийци. Повечето от останалите в екипа не бяха изживели това удоволствие.

Никакви правила.

Бях въведен от охраната в един аудиокабинет на дванайсетия етаж, оборудван с най-прецизна електроника. Там ме очакваше един магнетофон NEC, вече зареден с копие от лентата с гласа на Джил. Апаратурата бе включена. Загряваше.

— Това не е оригиналът, д-р Крос, но записът е достатъчно информативен за целта, с която го прослушвате — ми бе казано. Дългокос техник на ФБР ме уведоми, че според тяхното категорично мнение гласът на лентата бил филтриран или променен по електронен път. Експертите от ФБР изразили становище, че позвънилият едва ли би могъл да бъде идентифициран посредством този запис. За пореден път Джак и Джил грижливо бяха замели следите си.

— Разговарях с един познат от телефонната компания — рекох. — И той ми каза същото. Още няколко експерти го потвърдиха и аз съм принуден да го приема.

Техникът от ФБР с неконформистки външен вид най-накрая ме остави сам със записаното телефонно обаждане. Така пожелах аз. Известно време просто седях в офиса и се взирах в сградата на Министерството на правосъдието от другата страна на Пенсилвания авеню.

Джил беше там заедно с мен.

Тя искаше да разкрие нещо около себе си, имаше нужда да сподели нещо с нас. Своята дълбока, мрачна тайна.

Лентата бе нагласена. Гласът ме стресна в безмълвния самотен офис. Джил заговори.

— Добро утро, господин президент. Днес е 10 декември. Точно пет сутринта. Моля, не ми затваряйте. На телефона е Джил. Да, онази Джил. Исках да разговарям с вас, да направя тази ситуация строго лична за вас. Добре ли сте засега?

— Тя отдавна е надхвърлила личния план — отвърна съвсем спокойно президентът Бърнс. — Защо убивате невинни хора? Защо искате да убиете и мен, Джил?

— О, има твърде основателна причина, напълно задоволително обяснение за всички наши действия. Може би просто ни харесва властта да вдъхваме ужас на така наречените най-влиятелни хора на света. Може би ни харесва да ви изпращаме послание от всички дребни хорица, които вие сте изплашили с вашите властни решения и всемогъщи укази от върха. Във всеки случай никой от убитите не е бил невинен, господин президент. Те всички заслужаваха да умрат по една или друга причина.

После Джил се засмя. Електронно модулираният глас прозвуча почти като детски.

Аз си помислих за малкия син на Ейдън Корнуол. С какво едно деветгодишно момче бе заслужило смъртта си? В този момент мразех Джил, която и да бе тя, каквито и да са били мотивите й.

Президентът Бърнс не се прекърши. Гласът му бе овладян, спокоен.

— Нека ви изясня едно нещо: вие не ме плашите. Може би вие трябва да се страхувате, Джил. Вие и Джак. Все повече се приближаваме към вас. Няма място на земята, където да се скриете. На света не съществува нито едно безопасно убежище за вас. Вече не.

— Ние със сигурност ще го запомним. Благодаря много за предупреждението. Много спортсменски от ваша страна. А вие пък не забравяйте следното: вие сте мъртъв, господин президент. Вашето убийство вече е свършен факт.

Това бе краят на лентата. Последните думи на Джил към президента Бърнс, изречени така хладно, така безочливо.

Джил, сутрешният диджей. Джил поетесата. Коя си ти, Джил?

Вашето убийство е свършен факт.

Исках отново да задам няколко въпроса на президента Бърнс. Държах да говоря с него незабавно. Имах нужда от него тук, в този офис, да изслуша противния заплашителен запис заедно с мен. Може би Президентът знаеше неща, които не казваше на никого от нас. Някой трябваше да е наясно.

Пуснах заплашителното послание още няколко пъти. Не знам колко съм останал в този кабинет на ФБР, вперил поглед през прозореца към застиналите светлини на Вашингтон. Те бяха някъде там. Джак и Джил бяха там навън. Възможно бе да планират убийство. А може би не. Може би всичко това нямаше нищо общо с действителността.

Вие сте мъртъв, господин президент!

Вашето убийство е свършен факт.

Защо ни предупреждаваха?

Защо им трябваше да ни предупреждават за плановете си?

61.

Беше десет и половина, но ми оставаше още една важна спирка, на която държах. Обадих се на Джей Грейър и му казах, че съм на път за Белия дом. Исках отново да се видя с президента Бърнс. Би ли могъл да го уреди?

— Това може да почака до утре, Алекс. Налага се.

— Не може, Джей. Имам две-три теории, които дълбаят мозъка ми като нажежен свредел. Нуждая се от сведенията на президента. Ако президентът Бърнс нареди да изчакаме до утре, тогава ще го оставя. Но говори с Дон Хамърман и с когото трябва още. Това е разследване за убийство. Усилията ни са да ги предотвратяваме. Във всеки случай аз тръгвам към вас.

Пристигнах в Белия дом и Дон Хамърман вече ме чакаше. Както и Джон Фейхи, главен адвокат, Джеймс Дауд, главният прокурор и личен приятел на президента Бърнс. Те всички изглеждаха изтощени и много напрегнати. Това определено не бе начинът, по който се вършеха нещата в Голямата къща.

— За какво, по дяволите, е всичко това? — възкликна гневно Хамърман, щом ме видя. Изчаквах да видя каква му е захапката. Всъщност бях виждал и по-страшни.

— Ако държите, ще изчакам до утре. Но моят инстинкт ми подсказва да не го правя — обясних му с тих, но категоричен глас.

— Кажете ни какво възнамерявате да разговаряте с него — обади се Джеймс Дауд. — И тогава ще решим.

— Опасявам се, че това е предназначено да бъде чуто единствено от президента. Необходимо ми е да разговарям с него насаме, точно както направихме, когато се запознахме.

Хамърман избухна.

— Боже господи, вие сте един арогантен кучи син! Преди всичко ние сме онези, които ви пускат тук.

— Тогава вие сте и виновните, предполагам. Казах ви, че съм тук, за да водя разследване по убийство и че някои от методите ми няма да ви харесат. Казах същото и на президента.

Хамърман се отдалечи разгневен, но се върна след броени минути.

— Той ще ви приеме на третия етаж. Не трябва да отнемате повече от няколко минути от времето му. Само няколко минути и толкова.

— Ще видим какво ще каже президентът по този въпрос.

62.

Двамата се срещнахме в солариума на третия етаж. Помещението бе едно от любимите на Рейгън. Зад прозорците сияеха светлините на Вашингтон. Почувствах се като герой от „Цялото президентско войнство“.

— Добър вечер, Алекс. Искали сте да ме видите — каза президентът с достатъчно спокоен и ведър тон. Естествено, нямах начин да преценя действителните му чувства. Беше облечен спортно в костюм в защитен цвят и синя риза.

— Извинявам се за късното посещение — започнах аз. Президентът вдигна ръка, за да прекрати по-нататъшните ми извинения.

— Алекс, вие сте тук, защото искахме от вас да свършите точно онова, което правите. Решихме, че не е по силите на никой вътрешен. Кажете сега какво имате предвид? Как мога да ви помогна?

Малко си отдъхнах. Как би могъл президентът да ми помогне? Това бе въпрос, който повечето от нас винаги са мечтали да чуят.

— Цял ден разсъждавам за сутрешното телефонно обаждане и за убийствата в Маклийн. Господин президент, мисля, че не разполагаме с много време. Джак и Джил съвсем ясно ни дават да го разберем. Те стават все по-нетърпеливи и необуздани; излагат се на все повече рискове. Освен това изпитват психологическа потребност да ни го навират в лицето всеки път, когато им се удаде възможност за това.

— Нима просто ласкаят собственото си его, Алекс?

— Възможно е, но вероятно се стремят да ограничат вашата власт. Господин президент, исках да ви видя насаме, защото онова, което трябва да ви кажа, е строго поверително. Както знаете, от известно време проверявам всички, които работят в Белия дом. Ползвам се със съдействието на Тайната служба и това на Дон Хамърман.

Президентът се усмихна.

— Особено на Дон!

— По свой начин той също ми оказва помощ. И все пак кучето пазач си е куче пазач. Въз основа на установените данни засега сме поставили трима членове от настоящия персонал под наблюдението на Тайната служба. Предпочитаме да ги наблюдаваме, вместо да ги уволним направо. Те са прибавени към седемдесетте и шестима други, намиращи се в момента под наблюдение из Вашингтон.

— Тайната служба винаги има набелязани няколко потенциални заплахи към президента, които държи под око — отвърна Томас Бърнс.

— Да, сър. В момента точно вземаме предохранителни мерки. Нямам особено големи надежди за тримата служители. Те всички са мъже. Смятах, че по някакъв начин бихме могли да открием Джил. Но не можахме.

Погледът на президента потъмня.

— Бих искал да се запозная с Джил и да разговарям лично с нея. Много бих искал.

Аз кимнах. Следваше действително тежката част от нашия малък разговор.

— Трябва да засегна един наистина труден въпрос, сър. Налага се да разговаряме за някои от другите хора около вас, за онези, които са най-близко.

Както седеше на стола си, Томас Бърнс се приведе напред. Видях, че това изобщо не му се хареса.

— Господин президент, ние имаме основание да подозираме, че някой, който има достъп до Белия дом, или може би с власт и влияние тук, може да е замесен във всичко това. Без съмнение Джак и Джил се озовават на най-високи места с изключителна лекота. Хората около вас трябва да бъдат проверени, и то щателно.

И двамата внезапно замълчахме. Почти си представях как Дон Хамърман чака отвън, дъвчейки копринената си връзка.

Наруших неловкото мълчание.

— Зная, че говорим за неща, които бихте предпочели да не чувате — казах. Президентът въздъхна.

— Затова сте тук. Нали това ви е задачата.

— Благодаря ви — отвърнах. — Сър, нямате основание да не ми се доверите в това отношение. Както вие сам казахте, аз съм външен човек. Нямам какво да печеля.

Томас Бърнс въздъхна за втори път. Усетих, че го бях разчувствал, поне за момент.

— На много от тези хора аз поверявам живота си. Дон Хамърман е един от тях — моят булдог, както вие правилно предположихте. На кого нямам доверие? Не се чувствам съвсем сигурен относно Съливан или Томсън от Съвместния команден състав. Изпитвам известно съмнение дори по отношение на Боуен от ФБР. Вече съм си създал сериозни врагове на Уолстрийт. Техният достъп до върховете във Вашингтон е много скрит и мощен. Разбирам, че организираната престъпност не е особено доволна от моите програми и че сега е много по-организирана от когато и да било. Аз предизвиквам една стара, мощна и много корумпирана система — а на нея това не й харесва, фамилията Кенеди успяха да го направят, особено Робърт Кенеди.

Внезапно усетих, че ми е трудно да си поема дъх.

— Кой друг, господин президент? Трябва да знам враговете ви.

— Хелън Глас в Сената е враг. Някои от реакционните консерватори в Сената и Конгреса също, мисля, че вицепрезидентът Махони е враг или с подобна нагласа. Направих компромис преди конгреса да го сложа в партийната листа. Махони трябваше да се откаже от Флорида и други части на Юга. И го стори. От мен се очакваше да отпусна възнаграждения на негови покровители. Аз отказах. Аз провокирам системата, а това не се прави, Алекс.

Слушах Томас Бърнс, без да помръдна. Ефектът от разговора с президента по този начин бе вцепеняващ и обезпокоителен. Виждах по изражението му какво струваше на Томас Бърнс да признае пред мен част от онова, което знаеше.

— Трябва да поставим тези хора под наблюдение — казах аз.

Президентът поклати глава.

— Не, не мога да го позволя. Не и в този момент. Не мога да го сторя, Алекс. — Президентът стана от стола си. — Как се харесаха на децата ви сувенирите? — попита ме той.

Аз поклатих глава. Не можеше да ме отклони по този начин.

— Помислете за вицепрезидента и за сенатор Глас. Това е разследване за убийство. Моля ви, не защитавайте човек, който може да бъде замесен. Умолявам ви, господин президент, помогнете ни, който и да е той.

— Лека нощ, Алекс — изрече президентът със силен и ясен глас. Очите му не трепваха.

— Лека нощ, господин президент.

— Продължавайте — каза той. После се обърна и излезе от солариума.

Дон Хамърман влезе в стаята.

— Ще те придружа до изхода — каза той сковано. Гласът му бе студен, недружелюбен.

Може би аз също имах враг в Белия дом.

63.

И дума да не става! Не може да бъде. Добре дошъл на границата между „Досиетата X“, „Зоната на здрача“ и Информационната супермагистрала.

Метър и петдесет и пет, но затова пък сто и пет кила, Мариан Магио представляваше мощна електроцентрала. Смяташе се за „цензор на неприличното и опасното“ по интерактивната мрежа „Продиджи“. Работата й с „Продиджи“ бе да охранява пътуващите по Информационната супермагистрала. Пред очите й ставаше авария. В мрежата имаше натрапник.

Това беше невъзможно. Тя не можеше да откъсне поглед от екрана на своя монитор.

— Това е интерактивният век. Е, хора, подгответе се. Предстои влакова катастрофа.

Мариан Магио бе цензор на „Продиджи“, собственост на IBM, от шест години. Досега най-популярната услуга по „Продиджи“ бяха билбордовете. Те се използваха от членовете за предаване на лични съобщения, въз основа на които други членове можеха да се обучават, да планират почивките си, да получават информация за някой нов ресторант и подобни неща.

Обикновено съобщенията бяха съвсем безобидни и покриваха актуални теми, въпроси и отговори върху какво ли не от реформи за подобряване на благосъстоянието до информация за най-нашумялото през месеца углавно дело за убийство.

Но не и съобщения като това, в което се взираше в момента. То изискваше намесата на Цензора, защитника на подрастващите, както понякога се наричаше мислено.

От около единайсет часа същата вечер тя преглеждаше съобщения на един конкретен абонат от Вашингтон. В началото странните съобщения предизвикваха нейната противоречива преценка. Дали да ги цензурира или да се въздържи? В края на краищата сега „Продиджи“ трябваше да се състезава с „Интернет“, която можеше да стане доста необуздана и откачена.

Тя се питаше дали подателят си даваше сметка за това.

Понякога маниаците знаеха разпоредбите. От време на време, изглежда, просто имаха нужда от контакт с човешко същество, дори контакт с нея. Цензорът на техните мисли и действия.

Първото съобщение питаше другите абонати за тяхното „искрено“ мнение по един противоречив въпрос. Описваше се случай на убийство на дете във Вашингтон. После абонатите бяха запитани дали убийствата на деца или случаят Джак и Джил заслужават повече внимание от страна на полицията и пресата? Кой случай бил по-важен в морален и етичен план?

Мариан Магио бе принудена да изтегли две от ранните съобщения. Не заради тяхното съдържание, а поради натрапващата се употреба на нецензурни думи.

Когато изтегли съобщенията обаче, изглежда, предизвика невероятна емоционална експлозия от страна на абоната от Вашингтон. Първо пристигна дълга и отвратителна филипика относно „скверната и напълно ненужна цензура.“ Това подтикна абонатите да превключат на Компусърв и други конкурентни онлайн услуги. Естествено, Компусърв и Америка онлайн21 също си имаха свои цензори.

Съобщенията продължаваха да пристигат от Вашингтон по-бързо от светлината. Едно от тях призоваваше „Продиджи“ „да гръмнете задника на вашия некомпетентен цензор“. Мариан Магио тутакси го цензурира.

Друго съобщение използва единайсет пъти в два абзаца думата „чукам“. Тя цензурира и него.

Тогава подателят избълва не просто вулгарна и дразнеща канонада върху системата. В 1:17 абонатът във Вашингтон започна да твърди, че той е отговорен за двете брутални убийства на деца.

Твърдеше категорично, че той е убиецът и че ще го докаже на живо по „Продиджи“.

Мариан незабавно изтегли съобщението. Освен това извика своята надзорничка в кабинката си в центъра на „Продиджи“ в Уайт Плейнс, щата Ню Йорк. Огромното й тяло се тресеше от глава до пети като желе, докато началничката й пристигна, носейки за двете черно кафе. Черно кафе? Мариан се нуждаеше от две-три пици, за да понесе това катастрофално бедствие.

Внезапно на екрана просветна ново съобщение от вашингтонския абонат, който изглеждаше достатъчно членоразделен и интелигентен, но невероятно вбесен и безспорно луд. Последното съобщение изброяваше кървави подробности във връзка с убийството на цветнокожо дете, „подробности, известни единствено на вашингтонската полиция“, поясняваше абонатът.

— Господи, Мариан, какъв отвратителен, побъркан тип! — възкликна надзорничката на „Продиджи“ над рамото на Мариан Магио. — Всички съобщения ли са от този сорт?

— Почти. Малко си е поозаптил езика, но текстът е пропит с насилие. Същински вампир е, откакто му подрязах крилцата.

Последното съобщение от Вашингтон продължаваше да се изписва пред очите им. Описанието изглеждаше като на действително убийство на малко цветнокожо дете в Гарфийлд Парк. Убиецът твърдеше, че е използвал рязана бейзболна бухалка, подсилена с изолирбанд. Твърдеше, че е ударил детето двайсет и три пъти и е броял всеки отделен удар.

— Прекъсни този боклук! Дръпни му шалтера! — взе бързо своето решение надзорничката.

След което взе и друго, още по-важно. Според нея вашингтонската полиция трябваше да бъде уведомена незабавно за подозрителния абонат. Нито тя, нито Мариан Магио знаеха дали убийствата на децата са действителни, но безспорно им звучаха именно така.

В 1:30 след полунощ надзорничката от „Продиджи“ се свърза с някакъв инспектор от Първо районно полицейско управление във Вашингтон. Записа си името и чина му в личната си база данни: инспектор Джон Сампсън.

64.

Бях си легнал малко след един. Нана пристигна да ме събуди в пет без петнайсет. Чух суркането на чехлите й върху голия дървен под на спалнята. После заговори с приглушен шепот точно над ухото ми. Накара ме да се почувствам отново шестгодишен.

— Алекс, Алекс, буден ли си?

— Мм, хмм. Е да, вече няма как да не съм.

— Твоят приятел е долу в кухнята. Яде бекон и домати от тигана, все едно че идва краят на света и той го знае. Все още се тъпче по-бързо, отколкото аз мога да готвя.

Сподавих тих, мъчителен стон. Премигнах два пъти. Клепачите ми се чувстваха ужасно натежали и подпухнали всеки път, когато отново се отваряха. Гърлото ми дращеше и беше пресъхнало.

— Сампсън ли е тук? — успях да изрека накрая.

— Да, и каза, че може би има следа към убиеца от училище „Соджърнър Трут“. Това не е ли добър начин да започнеш деня си?

Дразнеше ме. Както винаги. Още нямаше и пет часа сутринта, а Нана вече беше забила ръждясалия си нож в плътта ми.

— Станал съм — прошепнах. — Не ми личи, но съм станал.

След по-малко от двайсет минути двамата със Сампсън спряхме пред една тухлена къща на Сюърд Скуеър. Той призна, че имал нужда от моето присъствие на сцената. Ракийм Пауъл и един бял инспектор на име Честър Мълинс, който носеше старомодна шапка с широка периферия, стояха пред собствените си коли и ни чакаха. Изглеждаха изключително напрегнати и притеснени.

Улицата бе на средно заможната страна на Сюърд Скуеър Парк, на по-малко от миля и половина от „Соджърнър Трут“. Това вероятно беше обходният район на Мълинс.

— Онази беличката в колониален стил на ъгъла — каза Ракийм, като сочеше към голяма къща през една пряка. — Боже, как обичам да работя в тези заможни кварталчета! Усещате ли аромата на розите?

— Това е препарат за миене на прозорци — рекох.

— Дотук стига моята кариера с Международната агенция за доставка на цветя по домовете — засмя се Ракийм Пауъл, последван от своя партньор Честър.

— Семейство Партридж може и да не живеят в онази спретната къщурка ей там — предупреди Сампсън двамата инспектори. — Красива околност, тиха улица и прочее, но въпреки това вътре може да ни чака някой гнусен вманиачен убиец. Ясно ли е?

После се обърна към мен.

— За какво мислиш, Сладур? Отдал си се на обичайните си грозни мисли по въпроса? Предчувстваш удоволствието?

По краткия път до Сюърд Скуеър Сампсън ми беше казал онова, което знаеше. Някакъв абонат на интерактивни услуги „Продиджи“, военен, полковник франк Мор, от известно време пращал съобщения за убийствата на децата. По всяка вероятност разполагаше с някакви подробности, известни единствено на полицията и на самия убиец. Приличаше на нашия маниак.

— Онова, което научавам от теб, господин Джон, хич не ми харесва. Убийствата предполагат, че той се намира в състояние на яростна възбуда и въпреки това е доста внимателен. И сега търси помощ? Води ни буквално към собствената си врата? Не съм убеден, че разбирам. И със сигурност не ми се нрави. Ето какво чувствам засега, партньоре.

— И аз си мислех същото — кимна Сампсън и продължи да се взира във въпросната къща. — Във всеки случай вече сме тук. Нищо не ни пречи да проверим онова, което полковникът искаше да видим.

— Без осакатени тела — каза Ракийм и се намръщи. — Не и в пет часа в понеделник сутринта.

— Ние с Алекс поемаме задната врата — каза Сампсън на Ракийм. — Вие можете да покриете предната. Наблюдавайте гаража. Ако това е къщата на убиеца, можете да очаквате някоя и друга изненада. Всички събудихте ли се вече?

Ракийм и белият с шапката кимнаха.

— С ококорени очи и вирнати опашки — каза Ракийм с фалшив ентусиазъм.

— Прикриваме ви. — Най-накрая Честър Мълинс каза нещо. Сампсън кимна спокойно.

— Тогава да действаме. Не е съмнало съвсем, тъй че може още да е в ковчега си.

Беше пет часът и двайсет минути и адреналинът ми вече бясно се покачваше. Бях срещнал всички човешки чудовища, които исках да срещна през живота си. Нямах нужда от повече професионален опит.

— Да не би да съм тук да ти следя задника? — попитах аз Сампсън и тръгнах към голямата къща, кацнала на ъгъла.

— Точно така, Сладур. Имам нужда от теб в тази история. Ти притежаваш вълшебно влияние върху тези психари убийци — каза Сампсън, без да се обръща да ме погледне.

— Благодаря ти — измърморих. Наистина в главата ми ехтеше, сякаш току-що бях взел райски газ при стоматолога. Аз наистина не исках да налетя на друг психопат.

Минахме напряко през една подгизнала морава, която водеше до дълга, дълбока веранда с решетка с бръшлян. В кухнята се виждаха мъж и жена.

— Трябва да са господин и госпожа Франк — измърмори Сампсън.

Мъжът ядеше нещо, когато се приведе над кухненския плот. Различих кутия от ягодови тарталети, картон с прясно мляко и сутрешния „Вашингтон Поуст“.

— Това изобщо не ми харесва — прошепнах на Джон. — Той ни води през целия път, буквално до самия праг.

— Маниакален убиец — произнесе той през ослепително бели, здраво стиснати зъби. — Хайде да действаме. Време е отново да станем невъзпети герои.

Двамата клекнахме под нивото на кухненския прозорец — една съвсем нелесна за нас задача. Оттам вече не виждахме мъжа и жената, но и те не ни виждаха.

Сампсън сграбчи топката на вратата и бавно я завъртя.

65.

Задната врата на къщата на семейство Мор бе отключена. Сампсън просто я бутна и влезе вътре. Двамата влетяхме в уютната кухничка с нейните ухания на прясно изпечени тестени кошнички, пълнени с конфитюр, и кафе. Намирахме се в района на Капитолийския хълм във Вашингтон. Къщата имаше изглед към хълма от страната на кухнята. В тази посока гледаха и семейство Мор. Нито Сампсън, нито аз обаче се оставихме да бъдем заблудени от привидно нормалната обстановка. Бяхме я виждали и по-рано, в къщите на разни други психопати.

— Ръцете на тила! И двамата. Вдигнете си ръцете бавно и полека! — изкрещя Сампсън на мъжа и жената, които бяхме изненадали в кухнята.

Бяхме с извадени пистолети глок и се целехме в полковник Мор. Той нямаше вид на кой знае колко опасен: беше нисък, мършав и олисяващ, с характерното за мъжете на средна възраст шкембе и очила.

Носеше стандартна армейска униформа, но дори тя не допринасяше особено за образа му.

— Ние сме от Столична полиция, Вашингтон — представи ни Сампсън. Семейство Мор изглеждаха в шок. Не ги винях. Двамата със Сампсън можем да бъдем доста шокиращи при определени неблагоприятни обстоятелства, а настоящите без съмнение бяха именно такива.

— Станала е някаква наистина неприятна, наистина абсурдна грешка — най-накрая много бавно и предпазливо отбеляза полковник Мор. — Аз съм полковник Мор. Това е съпругата ми Кони Мор. Адресът тук е Соуърд Скуеър Норт, номер 418. — Произнасяше всяка дума бавно и отчетливо. — Моля, свалете оръжието, господа полицаи. Не сте попаднали, където трябва.

— На точния адрес сме, господине — заявих на полковника. А ти си откаченият тип, който звъни по телефоните и с когото бихме желали да си поговорим. Или си откачалка, или си убиец.

— И търсим именно полковник Мор — добави Сампсън. Не беше смъкнал револвера си нито на сантиметър, нито на милиметър. Аз също.

Полковник Мор се владееше доста добре. Това ме разтревожи, задейства всичките ми вътрешни аларми и те задрънчаха силно.

— Е, тогава, бихте ли ми казали, ако обичате, за какво става въпрос? И моля, по-бързо. Никой от нас не е бил арестуван. През целия си живот не съм нарушавал дори правилника за движение — започна да обяснява полковникът едновременно към Сампсън и мен, без да знае кой е по-старши.

— Абониран ли сте за „Продиджи“, полковник? — попита го Сампсън. Прозвуча малко откачено, както и всичко напоследък.

Полковник Мор погледна първо жена си, после нас.

— Абонирани сме, но списанието е за сина ни, Съмнър. Никой от двама ни няма достатъчно свободно време за компютърни игри. Не ги разбирам особено, пък и нямам желание.

— На колко години е синът ви? — попитах полковник Мор.

— Какво значение? Съмнър е тринайсетгодишен. Учи в девети клас в училище „Теодор Рузвелт“. Отличник е. Страхотно дете. За какво е цялата тая работа, господа? Ще ни кажете ли, ако обичате, защо сте тук?

— Къде е Съмнър в момента? — попита Сампсън с много нисък и заплашителен тон.

Защото вероятно Съмнър се бе скрил някъде наоколо из къщата и ни подслушваше. Може би точно в този момент убиецът от „Соджърнър Трут“ ни слушаше.

— Той става половин час след нас. Автобусът му идва в шест и половина. Моля ви! За какво се отнася?

— Трябва да говорим със сина ви, полковник Мор — казах му аз. Засега гледах да не усложнявам нещата.

— По-добре да… — започна полковник Мор.

— Не, не е — прекъсна го Сампсън. — Трябва да видим сина ви незабавно. Тук сме по разследване за предумишлено убийство, полковник. Две малки деца вече са мъртви. Възможно е синът ви да е замесен в убийствата. Трябва да се срещнем с него.

— Ох, мили Боже, Франк — за пръв път се обади госпожа Мор. Сетих се, че малкото й име е Кони. — Не може да бъде. Не е възможно Съмнър да е сторил нещо лошо.

Полковник Мор изглеждаше дори по-объркан, отколкото в началото, когато нахлухме в кухнята, но затова пък вече разполагахме с цялото му внимание.

— Ще ви заведа горе в стаята на Съмнър. Не може ли поне да приберете оръжията си?

— Опасявам се, че не — отвърнах аз. Погледът му издаваше състояние на ръба на паниката. Дори не погледнах към госпожа Мор.

— Моля, незабавно ни заведете в стаята на момчето — повтори Сампсън. — Трябва да се качим тихо. За негово добро е. Разбирате ли за какво говоря?

Полковник Мор кимна бавно. Лицето му бе станало тъжно, а погледът — втренчен и безизразен.

— Франк? — обърна се умолително към него госпожа Мор. Беше много бледа.

Тримата се качихме горе. Продължихме в колона по един. Вървях първи, после полковник Мор и накрая Сампсън. Все още не бях изключил Франклин Мор от списъка на заподозрените. Той продължаваше да бъде потенциалният психопат, убиецът.

— Коя е стаята на сина ви? — прошепна едва чуто Сампсън.

— Втората вляво. Уверявам ви, Съмнър не е направил нищо лошо. Той е само тринайсетгодишен. Първенец в класа си.

— Спалнята заключва ли се? — попитах аз.

— Не, мисля, че не, май че има райбер. Не съм сигурен. Той е добро момче.

Двамата със Сампсън заехме позиция от двете страни на затворената врата на спалнята. Давахме си сметка, че е много възможно вътре да ни чака убиец. Тяхното добро момче може би беше убиец на деца. Полковник Мор и жена му вероятно нямаха представа какъв е синът им и какво представлява в действителност.

На тринайсет години! Все още бях поразен от този факт. Беше ли възможно едно тринайсетгодишно момче да е извършило две жестоки убийства на деца? Може би това бе обяснението и за любителските елементи, на които се натъкнахме на местопрестъплението. Но тази ярост, това необуздано насилие? Тази омраза?

Той е добро момче.

На вратата на момчето нямаше нито райбер, нито ключалка. Ето, влизаме. Влизаме. Двамата със Сампсън влетяхме вътре с извадени пистолети.

Стаята беше обичайното тийнейджърско убежище, само че с повече компютърно и аудио оборудване от обичайното. На отворената врата на гардероба висеше сива кадетска униформа. Някой я бе накълцал на парчета!

Съмнър Мор не бе в стаята си. Тази сутрин не си доспиваше допълнителния половин час.

Стаята бе празна.

Върху намачканите завивки на леглото открихме напечатана на машина бележка. Беше оставена там, където не можеше да бъде пропусната.

Написаното вътре бе просто: Никой си отиде.

— Това пък какво е? — изсумтя полковник Мор, когато я прочете. — Какво става? Може ли някой да ми обясни? Моля! Какво става тук?

Мисля, че бях разбрал бележката на момчето. Съмнър Мор беше този никой. Така се бе чувствал той. И сега Никой си бе отишъл.

Една дреха, която лежеше на леглото до бележката, бе втората част от посланието на онзи, който бе дошъл пръв в тази стая. След себе си бе оставил липсващата блузка на Шанел Грийн. Малката блузка в електриково синьо бе цялата в кръв.

Едно тринайсетгодишно момче бе серийният убиец от училището. Намираше се в състояние на неукротима ярост. И сега бродеше на воля някъде из Вашингтон.

Никой си бе отишъл.

66.

Убиецът от училище „Соджърнър Трут“ се шляеше по М стрийт, разлиствайки „Уошингтън Поуст“, за да разбере дали вече е станал прочут. Цяла сутрин бе просил по улиците и бе събрал около десет долара. Животът можеше да е хубав!

Беше разтворил широко вестника пред себе си и тъй като не внимаваше особено къде върви, често се блъскаше в разни тъпанари по пътя си. „Поуст“ беше пълен с материали за проклетите Джак и Джил, но за него нямаше нищо. Нито ред, нито думичка за онова, което бе сторил. Каква жалка история бяха тия вестници. Направо си скъсваха задниците от лъжи, обаче всички трябваше да им вярват, нали така?

Внезапно се почувства толкова зле, толкова объркан, че му се прииска просто да легне на тротоара и да заплаче. Не трябваше да убива тия малки деца и вероятно нямаше да го направи, ако си бе взимал лекарството. Но депакотът го караше да се чувства като наркоман и той го мразеше, все едно че беше стрихнин.

И тъй, сега животът му бе разбит окончателно. Той беше пътник. Животът му бе свършил, преди всъщност да е започнал.

Намираше се на гадната улица и мислеше как да заживее тук постоянно. Никой е тук. И никой не може да спре Никой.

Отново бе ходил в „Соджърнър Трут“. Синът на Алекс Крос учеше там, а Крос наистина здраво го бе вбесил. Инспекторът нямаше особено добро мнение за него, нали? Дори не бе дошъл със Сампсън в училището. Крос непрекъснато го подценяваше.

Скоро щеше да стане време за обедната почивка в училището и той реши да намине, може би да постои до оградата, опасваща двора, където бяха намерили малката Шанел Грийн. Където бе довлякъл тялото. Може би бе дошъл моментът да предизвика съдбата. Да разбере дали има Господ на небето. Както и да е.

В главата му непрестанно кънтеше рокмузика. „Найн Инч Нейлс“, „Грийн Дей“, „Оейсис“. Чуваше „Блек Хоул Сън“ и „Лайк Сюисайд“ на „Саундгардън“. После „Чъмп“ и „Баскет кейс“ от албума на Грийн Дей „Дуки“.

Овладя се, успя да се издърпа обратно от границата на безумието.

Човече, наистина се беше посмахнал за две-три минути. Беше превъртял напълно. Запита се колко ли време бе останал отвъд.

Вече почваше да става твърде зле. Или се оправяше? Може би трябваше да си вземе съвсем малко от стария депакот. Да види дали няма да му помогне да се върне, където и да е близо до нашата слънчевата система.

Изведнъж забеляза онази черна кучка, амазонката, да се задава срещу него. Вече беше твърде късно да избяга от пътя на циклона.

Позна я веднага. Беше нафуканата директорка на „Соджърнър Трут“. Беше го нацелила, държеше го на мерника си.

Тя вече му крещеше, извисявайки глас:

— В кое училище учиш? Защо не си в клас? Не можеш да стоиш тук — викаше тя, докато се приближаваше към него.

ДА ТИ ГО НАЧУКАМ, ЧЕРНА КУЧКО. ГЛЕДАЙ СИ РАБОТАТА. НА КОГО, ПО ДЯВОЛИТЕ, СИ МИСЛИШ, ЧЕ ГОВОРИШ?

НА МЕН ЛИ ГОВОРИШ22?

— Чуваш ли ме, господинчо? Глух ли си, или какво? Това е свободна от дрога зона, така че се махай! Веднага. Абсолютно никакво шляене около това училище. За теб се отнася, ей ти, с военното яке! Отивай си. Хайде, марш от тук!

Що не идеш да се чукаш, а? Ще се разкарам, когато ми е кеф и когато съм готов.

Тя се изправи пред него. Беше едра. Във всеки случай — доста по-едра от него.

— Отивай си, иначе ще си го получиш. Не приемам никакви глупави обяснения. Никакви. Сега се махай. Чу ме какво казах.

Добре, по дяволите. Продължи нататък, без да й достави удоволствието да й се изрепчи. Когато стигна до пряката, видя как пуснаха всички ученици на двора, опасан с високата телена ограда, дето изобщо не важеше, що се отнасяше до сигурността. Не можеш да ми попречиш да вляза.

Оглеждаше се за малкия син на Крос, претърсваше двора с поглед. Да, намери го. Без особено усилие. Висок за възрастта си. Красив, а? Пич отвсякъде. Казваше се Деймън.

Директорката още беше на игрището, наблюдаваше го, гледаше го лошо. Казваше се Джонсън.

Е, сега бе мъртва. Вече бе древна история. Също като дъртата Соджърнър Трут — бившата робиня, бившата аболиционистка23. Всички бяха такива, помисли си убиецът, когато най-сетне реши да си тръгне. Имаше и по-важни неща от това да се шляе наоколо и да си губи ценното време. Сега беше голяма звезда. Беше значим. Беше някой.

Щастлив, щастлив. Радост, радост.

— Ако го вярваш — каза той, без да се обръща към никой конкретно, просто към обичайните гласове, отекващи в главата му, — значи си по-голяма откачалка и от мен. Не съм щастлив. И радост въобще няма.

Докато завиваше зад ъгъла, видя една полицейска кола, която се приближаваше към училището. Време беше да се разкара от тук, но щеше да се върне.

67.

На другия ден следобед събрах всички папки и бележки по случая Джак и Джил. Сутринта пак ходих до Лангли във Вирджиния. Този път без музика в колата. Само монотонният звук от търкането на гумите в асфалта. Джийн Стърлинг ме бе помолила да види какво бях установил до момента. Звъня поне пет-шест пъти. Този път обеща да ми отвърне със същото. Ти ми показваш твоите бележки, аз моите. Окей? Защо не? Звучеше логично.

Една асистентка от Агенцията, жена на двайсет и няколко години, с прическа тип военна подстрижка, ме съпроводи до залата за съвещания на седмия етаж. Помещението бе просторно и светло и нямаше нищо общо с моята клетка на сутеренния етаж в Белия дом. Чувствах се като мишка извън дупката си. Като споменах Белия дом, до този момент не бях чул от Тайната служба да планират някакво разследване на евентуални врагове на президента от висшия ешелон. С връщането си във Вашингтон възнамерявах отново да засегна този въпрос.

— В ясни дни хората бяха свикнали да виждат паметника на Вашингтон — каза Джийн Стърлинг, приближавайки откъм гърба ми. — Вече не е възможно. Състоянието на въздуха във Феърфакс Каунти е отчайващо. Каква е реакцията ви на този етап по отношение на архива с данни за нашите елитни убийци? Шок? Изненада? Досада? Какво ви е мнението, Алекс?

Бях започнал да привиквам на картечния стил на говорене на Джийн. Определено си я представях в ролята на преподавател в колеж по право.

— Първата ми реакция е, че ни трябват седмици, за да анализираме възможността някой от тези хора да е психопат убиец. Или да е Джак — отвърнах аз.

— Съгласна съм с вас — кимна тя. — Но да предположим, че трябва да свием разследването си в двайсет и четири забавни часа, които горе-долу изчерпват реалното ни време за работа. При това положение имате ли предвид някакви главни заподозрени, Алекс? Нещо сте измислили, Алекс. Какво е?

Вдигнах три пръста. До този момент бях „измислил“ три неща.

Тя се усмихна широко. Аз също. Трябва да се научиш да се надсмиваш на лудостта, защото иначе може да те завлече толкова надълбоко, че никога да не изплуваш отново на повърхността.

— Окей. Добре. Това искам да чуя. Нека отгатна — каза тя и продължи. — Джефри Дейли, Хауърд Кеймънс, Кевин Хокинс.

— Интересно — рекох. — Това поне може да означава нещо. Май е по-добре да започнем с името, което фигурира и в двата ни списъка. Разкажете ми за Кевин Хокинс.

68.

Джийн Стърлинг отдели двайсетина минути, за да ме запознае с основните факти около Кевин Хокинс.

— Ще ви бъде приятно да научите, че вече държим Хокинс под наблюдение — каза тя, докато се спускахме плавно с един бърз и безшумен асансьор към подземния гараж, където бяха паркирани колите ни.

— Виждате ли, в края на краищата вие нямате нужда от моята помощ — заявих аз. Бях окуражен от перспективата за какъвто и да било напредък по случая. Всъщност за първи път от няколко дена насам бях обзет от известен оптимизъм.

— О, напротив, Алекс. Не сме го докарали за събеседване само защото все още нямаме нищо конкретно срещу него. Само противни, гадни подозрения. Както и потребността да хванем някого. Да не забравяме и този момент. Сега и вие ставате подозрителен.

— Това е всичко, което имам на този етап — напомних й аз. — Подозрения.

— Понякога това е достатъчно и вие го знаете. Налага се да бъде.

Озовахме се в малкия частен гараж под комплекса на ЦРУ в Лангли. Пространството беше запълнено предимно със семейни комбита, но се намираше и по някоя и друга високотестостеронна спортна кола като „Мустанг“, „Вайпър“, „Бимър“. Колите пасваха доста добре на персонала, който бях видял горе.

— Мисля всеки да се качи на собствената си кола — предложи Джийн и на мен ми се стори разумно. — Аз ще се върна тук, когато свършим. Вие можете да продължите към Вашингтон. Хокинс е със сестра си в Силвър Спринг. Сега е в къщата. Ако решите, по околовръстното е на около половин час от тук.

— Сега ли възнамерявате да го притиснете? — попитах аз. Останах с такова впечатление.

— Смятам, че трябва, а вие? Просто ще си побъбрим, нищо повече.

Стигнах до колата си. Тя се запъти към своето комби.

— Този човек, с когото ще се срещнем, той е професионален убиец — подвикнах й аз, въпреки че вече бяхме на известно разстояние в гаража.

Тя ми отвърна по същия начин и гласът й отекна, срещайки преграда от стомана и бетон:

— Доколкото разбирам, той е един от най-добрите, с които разполагаме. Не е ли забавно?

— Има ли алиби за някой от дните с убийства на Джак и Джил?

— Не ни е известно. Ще трябва да го поразпитаме по-подробно.

Качихме се всеки в своята кола и запалихме. Започвах да забелязвам, че главният инспектор на ЦРУ не беше бюрократ; тя със сигурност не се боеше от възможността да си омърси ръцете. Както и моите. Предстоеше ни да се срещнем с поредния „призрак“. Той ли беше Джак? Можеше ли да се окаже толкова лесно? Ставали са и по-странни неща.

Трябваха ми цели трийсет минути, за да се добера до къщата на сестрата на Хокинс в Силвър Спринг. Къщите там бяха с малко завишени цени, но все още се считаше за район средна класа. Не моята средна класа. Нечия друга.

Джийн спря волвото си до някакъв черен линкълн, паркиран близо до съседната пряка от къщата на сестрата. Свали автоматичното стъкло вдясно от себе си и каза нещо на двамата агенти вътре. Вероятно един от екипите й за наблюдение, предположих. Или просто искаше да я упътят как да стигне до укритието на убиеца, което ми се стори смешно. Напоследък доста рядко ми се случваше да се засмея.

Внезапно зърнах някакъв мъж да излиза от една къща, построена в типичния за Кейп Код24 стил. Това бе домът на сестрата.

Познах Кевин Хокинс по снимките от досието му. Нямаше никакво съмнение.

Хвърли бърз поглед надолу по улицата и вероятно ни забеляза. Побягна. После се метна на един Харли Дейвидсън, паркиран на алеята за автомобили пред къщата.

Изкрещях „Джийн“ през отворения си прозорец и същевременно запалих мотора.

Втурнах се да преследвам Джак?

69.

Първото, което направи Кевин Хокинс, след като се бе метнал на мотоциклета, бе да мине напряко през отрязъка заскрежена трева, която разделяше две съседни фермерски къщи с полуетажи. Профуча край още няколко къщи, едната от които с басейн над земята, покрит за зимата с дебел найлон в бебешко синьо.

Насочих старото си порше по същия пряк път, по който бе поел Хокинс. За щастие последните няколко дни бяха студени и земята бе твърда. Питах се дали някой от обитателите на къщите бе видял как моторът и колата се преследваха като откачени на зигзаг из задните им дворове.

Мотоциклетът зави рязко надясно по недостроения път след последния ред къщи. Следвах го отблизо. Колата ми подскачаше силно. В един момент долницата й здраво се остърга във високия бордюр. Стовари се тежко върху настилката и главата ми се заби в тавана на купето.

Докато наближавахме най-близката пресечка, волвото и линкълнът също се включиха в състезанието. Няколко деца от махалата, които въпреки лошото време играеха на футбол, спряха, за да позяпат слисани истинско полицейско преследване, което с рев продължи нагоре по улицата на предградието.

Бях извадил глока си през сваления прозорец. Не възнамерявах да стрелям пръв. Кевин Хокинс все още не се издирваше по обвинения в каквото и да било престъпление. Не му бяха предявени никакви обвинения. Тогава защо бягаше? Определено се държеше като гузен.

Хокинс рязко наклони мощния мотор, за да направи остър завой, като едновременно с това свали на четвърта. Спомних си един друг живот и друго време, прекарвано на седалката на бърз мотор. Припомних си удивителната му повратливост. Свирепата скорост. Усещането в мига, в който тилът ти започне да настръхва. Спомних си Джези Фланъган и нейния мотоциклет.

Моторът на Хокинс с гърлен рев се понесе нагоре по хълмистия път като наземна ракета.

Стараех се да запазя дистанцията помежду ни и, общо взето, се справях прилично. За мое най-голямо учудване същото се отнасяше за волвото и линкълна. И все пак сцената на преследването си беше чиста лудост — жители на предградието, внезапно излезли от контрол.

Джак ли се носеше пред мен?

Хокинс ли бе Джак?

Забелязах как Хокинс умело приведе тяло над кормилото. Знаеше как да кара. Какво ли друго умееше да прави опитният убиец?

Отново превключи на пета, вдигайки близо деветдесет мили на тясно шосе в предградието, където многобройни знаци предупреждаваха за ограничение на скоростта до трийсет и пет.

И в този момент пред нас — коли!

Бичът на нашето съществуване изведнъж се превърна за мен в най-прекрасната и желаната гледка на света. Улично задръстване!

Няколко коли и микробуси вече бяха дали на заден в посоката, от която ние идвахме.

Един малък училищен автобус в ярък оранжев цвят беше спрял на отсрещното платно. От него в рехава колона слизаха деца, вероятно както всеки ден по това време.

Въпреки това Хокинс почти не намали. Изведнъж започна да кара по двойната линия, разделяща двете платна. Мотоциклетът се носеше с предишната скорост.

Разбрах какво се готвеше да направи. Щеше да мине между двете колони на спрялото движение и да продължи напред.

Натиснах спирачка и изругах на глас. С рязко движение на волана излязох отново извън пътя и започнах да карам през пресечената местност на околните поляни. Една жена в черно яке и дънки се развика по мен от верандата си и размаха заплашително лопата за сняг.

Насочих се към мястото, където главният път правеше пълен завой, за да срещне платното, в което бях приклещен само преди броени секунди.

Джийн Стърлинг ме следваше в голямото си комби. Както и линкълнът. Лудост и хаос вилнееха в Силвър Спринг.

Този Джак продължаваше ли да ни бяга? Щяхме ли да спипаме преследвача и убиеца на знаменитости?

Горещо се надявах на това. Бяхме толкова близо до целта. По-малко от сто ярда.

Не откъсвах поглед от подскачащия, устремен напред мотор. Изведнъж той се озова на шосето!

Мотоциклетът се хлъзна на една страна, изхвърляйки зад себе си струя ярко оранжеви и бели искри на фона на черния асфалт. Няколко деца все още пресичаха между автобуса и спрелите коли.

Тогава Хокинс падна!

Направи го нарочно, за да не блъсне децата. Беше свил рязко, за да не помете децата! Хокинс лежеше на пътя. Възможно ли бе този отпред да е Джак? И ако не, кой, за Бога, беше той?

Изскочих от колата с изваден глок и се втурнах като луд към мястото на странното произшествие. Доста се хлъзгах върху снега и леда, но нямаше да позволя на нищо да ме забави.

Джийн и двамата й агенти също бяха слезли от колите си, но не се справяха толкова успешно в кишата. Губех прикритието си.

Кевин Хокинс успя да се изправи от купчината желязо. Погледна назад. Видя ни да приближаваме. С насочени пистолети.

Той бе извадил своя, но не стреля. Беше само на няколко метра от училищния автобус и децата.

Все пак не посегна на децата. Вместо това се затича към един открит камаро, който стоеше начело на спрялата колона коли.

Сега пък какво бе намислил, по дяволите?

Видях го да крещи в сваленото стъкло от страната на шофьора на спортната кола. После — бам! — стреля от упор в отворения прозорец.

Хокинс дръпна рязко вратата на колата и оттам изпадна тялото на шофьора.

Исусе, беше застрелял човека! Просто ей така.

Стана пред очите ми, а аз не можех да повярвам.

Наемният убиец потегли с камарото. Беше убил човек, за да вземе колата му. А преди миг едва не бе намерил собствената си смърт, за да не блъсне група невинни деца.

Без правила, или по-скоро, измисли си собствени!

Спрях да тичам и застанах безпомощен насред улицата в Силвър Спринг. Нима бяхме на косъм от залавянето на Джак? Нима историята можеше вече да е приключила?

70.

Мама Нана още не си беше легнала, когато се прибрах вкъщи около единайсет и половина същата вечер. С нея беше Сампсън.

Адреналинът направо заля цялото ми тяло в мига, в който ги видях да ме чакат. Двамата изглеждаха по-зле, отколкото се чувствах аз след непоносимо дългия ден.

Нещо не беше наред. В къщата ни нещо не беше наред. Със сигурност. Сампсън и Нана нямаха слабост към ненадейни посещения след единайсет.

— Какво става? Какво се е случило? — попитах аз, когато влязох през кухненската врата. Стомахът ми се бе свил на топка. Нана и Сампсън седяха на малката маса за хранене. Говореха си, заговорничеха нещо.

— Какво става? — повторих. — Какво, по дяволите, става тук?

— Някой цяла вечер се обажда по телефона, Алекс. Когато вдигна, от другата страна ми затварят — отвърна Нана, когато седнах на масата при тях.

— Защо не ме повика веднага? — попитах строго. — Имаш номера на пейджъра ми. Нали е за това, Нана!

— Обадих се на Джон — отвърна Нана. — Нали си зает с охраната на президента и семейството му.

Не реагирах на обичайната й заядливост. Не беше време нито за това, нито за разправии.

— Онзи каза ли нещо? — попитах аз. — Всъщност ти говори ли с някого?

— Не. Позвъни около десетина пъти между осем и половина и десет. Оттогава нито един повече. Чувах как някой диша по линията, Алекс. Едва не си изхабих свирката по него.

Нана си държеше една сребърна съдийска свирка до телефона. Това бе собственото й решение на въпроса с обажданията на разни психопати. Този път почти ми се прииска да бе счупила проклетата свирка от надуване.

— Отивам да си легна — каза тя тихо и въздъхна едва чуто. За пръв път изглеждаше на толкова години на колкото си и беше. — След като и двамата вече сте тук.

Докато се изправяше от скърцащия кухненски стол, на лицето й се изписа напрежение. Първо отиде при Сампсън. Наведе се мъничко и го целуна по бузата.

— Лека нощ, Нана — прошепна той. — Няма за какво да се тревожиш. Ще се погрижим за всичко лошо, както изглежда в момента.

— Джон, Джон — порица го тя нежно. — Тревогата наоколо е твърде много, знаем го и двамата. Нали така?

После дойде при мен и ме целуна.

— Лека нощ, Алекс. Радвам се, че вече си си у дома. Този убиец, дето дебне в квартала, ме тревожи ужасно. Лошо. Много лошо. Моля те, довери се на чувството ми за този.

Задържах в прегръдките си крехкото й тяло за няколко мига и почувствах как гневът започва да се трупа в мен. Притисках я в обятията си и мислех колко ужасно бе това, за което намекваше тя, това въплъщение на злото, което ме следваше у дома. Никой, който е с всичкия си, не тръгва да преследва семейството на ченге. Само дето аз не смятах, че убиецът е с всичкия си.

— Лека нощ, Нана. Благодаря ти, че си тук с нас — прошепнах аз, опрял лице в бузата й, и усетих пудрата й с ухание на люляк. — Разбирам какво имаш предвид. Съгласен съм с теб.

Когато тя излее от стаята, Сампсън поклати глава. После се усмихна.

— Силна както винаги, човече. Тя наистина е нещо друго. Въпреки това я обичам. Обичам баба ти.

— Аз също. През повечето време.

Бях се вторачил в лампата, която висеше от тавана, мъчейки се да се съсредоточа върху един факт, който проумявах ясно — също както лампите, електричеството, корнизите. Никой не може да разбере истински един убиец психопат. Те са като извънземни, буквално.

За първи път в живота си бях почти безсловесен. Чувствах се унизен, невероятно гневен и уплашен за семейството си. Може би тези телефонни обаждания не означаваха нищо, но не бях сигурен.

Взех две бири от хладилника и отворих по една за двама ни. Имах нужда да поговорим със Сампсън. Цял ден не беше останал един свободен миг.

— Страхува се за децата. Това я кара да се наежва. Да си показва ноктите — каза накрая Сампсън, после отпи една голяма глътка бира.

— Остри нокти — успях да пусна една полуусмивка, въпреки обстоятелствата и изтощението ми.

Известно време останахме заслушани в тишината, обгърнала къщата ни на Пета улица. Накрая тя бе прекъсната от познатото монотонно бучене в тръбите на парното. Надигнахме бутилките бира. Повече нямаше натрапчиви телефонни обаждания. Може би свирката на Нана не беше чак толкова лоша идея.

— Докъде я докарахте с твоя отбор на звездите? Нещо ново днес по издирването на детето на семейство Мор? — попитах Сампсън. — Някакви новини от останалата част на групата? Знам, че наблюдението ни се проваля. Не ни достигат хора.

Сампсън сви широките си рамене и се помести на мястото си. Погледът му потъмня и стана някак суров.

— Открихме следи от грим в стаята му. Може би се е преобличал като старец. Ще го намерим, Алекс. Смяташ ли, че той е звънял тая вечер?

Разперих ръце, после кимнах.

— Не е лишено от смисъл. Той определено се нуждае от специално внимание, иска да бъде важен в очите на другите, Джон. Може би чувства, че Джак и Джил отнемат вниманието, което иначе би получил, че крадат прожекторите за неговото шоу. Може би знае, че работя по Джак и Джил и ми е ядосан.

— Просто ще трябва да попитаме младия кадет — каза Сампсън. И се усмихна, наистина зловещо — една от неговите най-хубави или може би най-лоши усмивки. — Със сигурност ми се ще да съм популярен като теб, Сладур. Никакви откачалки не ми звънят късно вечер. Нито ми пишат пленителни бележчици вкъщи. Нищо такова.

— Не биха посмели — отбелязах аз. — Никой не е чак толкова откачен. Дори и убиеца от „Соджърнър Трут“.

Прихнахме в един глас. Прекалено високо. Смехът обикновено е единствената и най-добрата защита в едно наистина трудно разследване на предумишлено убийство. Може би Джак и Джил бяха звънели у дома. Или може би Кевин Хокинс. Или дори Гари Сонеджи дебнеше някъде там навън и чакаше да си уреди старите сметки с мен.

— Първото, което ще направим утре сутрин, е да ти изпратим тук техник. Да ти закачи подслушвателно устройство в телефона. Ще ти докараме и детектив. Поне докато намерим детето чудо. Говорих с Ракийм Пауъл. Ще се радва да помогне.

Кимнах в отговор.

— Това е добре. Благодаря ти, че дойде и стоя с Нана.

Нещата се бяха влошили. Сега ме заплашваха в собствения ми дом, заплашваха семейството ми. Някой. Психопатите бяха на собствения ми праг.

Не можах да си легна, след като Сампсън си тръгна.

Не ми се свиреше на пиано. За момента у мен нямаше място за музика. Не смеех да звънна на Кристин Джонсън. Качих се горе и хвърлих един поглед на децата. Котката Роузи ме последва, като се прозяваше и протягаше. Загледах се в тях, също както Джани ме бе наблюдавала докато спях онази сутрин. Страхувах се за тях.

Заспах едва към три. Слава тебе, Господи, повече обаждания нямаше. Спах на верандата с глока в скута си. Дом мой, сладък дом.

71.

Първото, което чух на сутринта, бяха децата, които пищяха и се кикотеха. Високият им смях ме развесели и същевременно леко ме потисна.

Незабавно се сетих за ситуацията, в която се намирахме в момента: чудовищата бяха на прага ни. Знаеха къде живеем. Вече нямаше правила. Никой, дори семейството ми, не беше в безопасност.

Както си лежах на старото канапе на верандата, се сетих за момчето на семейство Мор. Странно, нищо в миналото му не се връзваше с двете убийства. Просто не пасваше. Замислих се над чудовищната идея едно тринайсетгодишно дете да е извършило две чисто екзистенциални убийства. В мислите си имах доста материал за размисъл по въпроса. Смътно си спомнях „Приключенията на Лафкадио“ на Андре Жид. Умопомраченият герой от книгата бе бутнал един непознат от влака само за да докаже, че е жив.

Хвърлих един поглед на портативния будилник до главата си. Вече беше седем и десет. Усетих аромата на силното кафе на Нана, което се носеше из къщата. Нямаше да си позволя да унивам заради липсата на напредък. За подобни случаи си пазех една подходяща поговорка: Провалът не е падение, а само залягане.

Станах, отидох до стаята си, взех си душ, сложих си нови дрехи и слязох долу. Не възнамерявах да оставам залегнал.

Намерих двамата си любими марсианци да кръжат из кухнята и да си играят на „ти гониш“ в седем часа сутринта. Отворих уста и изимитирах беззвучния писък от картината „Вик“ на Едвард Мунк.

Джани се засмя високо. Деймън на свой ред изигра безмълвно своята версия на писъка. Радваха се, че ме виждат. Все още бяхме добри приятели, най-добрите приятели.

Снощи някой бе звънял у дома. Съмнър Мор? Кевин Хокинс?

— Добрутро, Нана — казах аз, докато си наливах чаша димящо кафе от каничката й. Всичко най-хубаво всяка сутрин и подобни.

Отпих от кафето. Беше по-прекрасно дори от уханието си. Жената наистина си я биваше в готвенето. Биваше си я и в приказките, мислите, прозренията, късането на нерви.

— Добрутро, Алекс — отвърна ми тя, сякаш снощи не се бе случило абсолютно нищо. Направо бетон. Не искаше да разстройва децата, да ги безпокои по какъвто и да било начин. Аз също.

— Един човек ще има грижата за телефона ни — уведомих я аз за решението ни със Сампсън от предната вечер. — Друг ще се навърта наоколо няколко дена. Инспектор. Вероятно Ракийм Пауъл. Познаваш Ракийм.

Новините никак не се харесаха на Нана.

— Естествено, че го познавам. Навремето му бях учителка, за Бога. И все пак, Ракийм няма работа тук. Това е нашият дом, Алекс. Толкова е ужасно. Мисля си, че не мога да го понеса, че всичко това се случва тук.

— Какво му има на телефона? — поинтересува се Джани.

— Работи си — отвърнах аз на малкото си момиченце.

72.

Двете убийства започваха да се превръщат в един общ нескончаем кошмар. Вече май не успявах да си поема дъх. Стомахът ми непрестанно беше свит на топка и очевидно щеше да си остане така до края на разследването. Ситуацията беше в стил Кафка и обезсилваше усилията на цялата столична полиция. Никой не помнеше нещо подобно.

Бях решил да оставя Деймън вкъщи за няколко дни заедно с Нана и инспектор Ракийм Пауъл. За по-безопасно. Надявах се, че скоро ще открием тринайсетгодишния Съмнър Мор и половината от тази история на ужаса ще приключи.

Продължавах да подозирам, че Съмнър Мор или иска да бъде заловен, или това скоро ще стане. Небрежността в двете убийства го подсказваше. Отчаяно се надявах да не убие друго дете, преди да сме го намерили.

Обмислих варианта да преместя Нана и децата при една от лелите ми, но се отказах. Ракийм Пауъл щеше да стои с тях в къщата. Това ми се струваше достатъчен хаос и разруха, насилствено наложена в живота им. Поне засега.

Освен това бях почти сигурен, че Нана не би се преместила при някоя от сестрите си без жестока битка и жертви. Пета улица бе нейният дом. Тя предпочиташе да се сражава, вместо да отстъпи. От време на време го правеше.

Потеглих към Белия дом рано сутринта. Настаних се в един сутеренен офис с голяма чаша кафе и висока половин метър купчина папки с документи за изчитане и размисъл. Това бяха буквално стотици доклади и вътрешни бележки на ЦРУ относно Кевин Хокинс и останалите „призраци“.

Малко след девет се срещнах с Дон Хамърман, с главния прокурор Джеймс Дауд и с Джей Грейър. Използвахме една помпозна конферентна зала близо до Овалния кабинет в западното крило. Спомних си, че Белият дом първоначално е бил построен да сплашва посетители, особено чуждестранни величия. „Американската къща“ беше огромна и всяка стая изглеждаше официална и внушителна. По време на срещата Хамърман бе необичайно хрисим.

— Направил си впечатление на президента — каза той. — И си успял да го убедиш в собствената си позиция.

— А сега какво? — попитах. — Как ще действаме? Ясно е, че бих искал да помогна.

— Започнали сме няколко изключително прецизни разследвания — отвърна Хамърман. — Ще ги води ФБР. — После се огледа из стаята. Създаваше у мен впечатлението, че възвръща властта и влиянието си.

— Това ли е, което искаше да ми кажеш? — попитах след няколко секунди мълчание.

— Засега, да. Ти задвижи нещата. Това е важно. Наистина е голяма работа.

— Как не — отвърнах. — Шибано разследване за убийство в Белия дом! — Станах и се върнах в кабинета си. Имах да върша работа. И непрестанно си напомнях, че съм част от „екипа“.

Хамърман надникна отново към единайсет и половина. Очите му бяха по-разширени и с по-див поглед от обикновено. Помислих си, че може да си е променил решението за последното разследване или пък някой да му е съдействал за това.

Не изглеждаше на себе си.

— Президентът иска да ни види незабавно!

73.

Президентът лично поздрави всеки от нас като членове на спешния екип в Овалния кабинет, който наистина си беше овален.

— Благодаря ви, че дойдохте. Здравейте Джей, Ан, Джийн, Алекс. Зная колко сте заети и си давам сметка за огромното напрежение, в което работите — каза той.

Спешният екип се беше събрал, но президентът Бърнс определено се открояваше като присъствие в залата и сред участниците в непредвиденото заседание. Беше облечен в тъмносин делови костюм. Златистокестенявата му коса бе прясно подстригана и аз неволно се запитах дали не е същата сутрин, и ако е така, откъде е намерил време.

Какво се бе случило? Нима Джак и Джил бяха звънили в Белия дом повторно?

Отправих поглед към Джийн Стърлинг срещу мен. Тя сви рамене и разшири очи. Очевидно също като мен нямаше представа какво става. Май никой не беше наясно какво е намислил президентът, дори Хамърман.

Щом заехме местата си, президентът заговори. Беше застанал пред двойка знамена — на армията и на въздушните сили. Изглеждаше спокоен и овладян, което си беше чист подвиг.

— Хари Труман обичал да казва — започна той, — „ако искаш приятел във Вашингтон, купи си куче“. Мисля, че изпитах точно онова чувство, което е вдъхновило остроумието му. Почти съм убеден.

Президентът притежаваше изключително умение неизменно да ангажира вниманието на своята аудитория. Вече го знаех от обръщението му на конгреса и други разговори по телевизията — неговия вариант на „приказки край домашното огнище“ на Франклин Д. Рузвелт. Той беше способен да съобрази своя ораторски талант с много по-малко помещение и публика, дори с една такава неподатлива на въздействие и цинична тълпа като тази пред него.

— Каква невероятна досада може да бъде тази работа. Който е измислил фразата: „Ако ме мобилизират, няма да бягам; ако ме изберат, няма да служа“, е бил прав.

Президентът се усмихна. Той притежаваше умението да придава личен характер на всичко, което казва. Запитах се дали е преднамерено. Колко от всичко това бе първокласно актьорско изпълнение?

Проницателните му сини очи обходиха стаята, като за миг се спираха върху всяко лице. Той сякаш ни преценяваше, но което бе по-важно, установяваше личен контакт с всеки от нас.

— Много мисля за създалата се печална ситуация. Няколко нощи подред двамата със Сали разговаряхме за това в спалнята късно вечерта. Всъщност мислите ми бяха прекалено ангажирани с Джак и Джил. През изминалите няколко дни този окаян цирк с три арени бе фокусът и основният отклоняващ вниманието дразнител за изпълнителния клон на правителството ни. Той вече е осуетил заседания на кабинета и е провалил разписанието на всички ни. Така повече не може да продължава. Лошо е за страната ни, за народа ни, за психическото здраве на всички, в това число моето собствено и това на Сали. Кара ни да изглеждаме слаби и нестабилни пред останалата част на света. Не бива да се допуска заплахата на двама невменяеми да разстрои управлението на Съединените щати. Не можем да го позволим. Вследствие на това взех твърдо решение, което е изцяло мой приоритет. Споделям го с вас тази сутрин, защото то ще засегне всички ви, както и нас двамата със Сали.

За пореден път президентът Бърнс бързо обходи стаята с поглед. Все още не знаех каква бе целта му, но начинът, по който я обсъждаше, за мен бе впечатляващ. Президентът ни водеше стъпка напред, а после проверяваше дали го следваме. Той явно издаваше нареждане, но го представяше така, сякаш търси съгласие с аудиторията си.

— Ние просто трябва да се върнем към деловото си ежедневие в Белия дом. Длъжни сме. Съединените американски щати не могат да бъдат заложници на действителни или въображаеми опасности или заплахи. Това е решението, което вземам, и то влиза в сила в края на днешния ден. Трябва да продължим напред с реализирането на нашите програми.

Когато президентът ни съобщи решението си, в помещението настъпи неловко раздвижване. Ан Роупър изстена на глас. Дон Хамърман наведе ниско глава, почти до коленете си. Аз не откъсвах поглед от президента.

— Разбирам, че това прави професионалните ви задължения още по-тежки, меко казано. Как, по дяволите, можете да ме охранявате, ако аз не ви оказвам съдействие, ако не следвам вашите препоръки? Е, аз не мога да ви съдействам повече. Не и ако това означава да обявим пред целия свят, че двойка психопати могат напълно да променят нашето управление. А в момента става точно това. Вече е факт. От утре се връщам към обичайната си делова програма. Този въпрос повече не подлежи на обсъждане. Съжалявам, Дон. — Той отправи поглед към оглавяващия екипа, тъй като официално отхвърли съвета му. — Освен това реших да извърша предварително планираното си посещение в Ню Йорк във вторник. Отново съжалявам, Дон, Джей. Желая най-доброто на всички нас при изпълнението на поставените ни задачи. Вие си вършете работата, моля ви. Аз ще се опитам да върша своята. Няма да изпитваме никакви угризения, без значение какво ще се случи оттук нататък. Ясно ли е?

— Ясно, сър. — Всички в помещението кимнаха утвърдително. Всички очи бяха настоятелно вперени в президента, в това число и моите собствени. Президентът Бърнс бе безпристрастен и впечатляващ.

Ни най-малко съжаление, повторих аз мислено фразата. Бях сигурен, че ще я помня до края на живота си, независимо от това какво щеше да се случи, без значение какво бяха планирали занапред Джак и Джил.

Томас Бърнс току-що бе взел решение да изложи живота си на риск, на невероятен риск.

Президентът току-що бе поставил собствения си живот в ръцете ни.

— Между другото, Дон — обърна се президентът към Хамърман, когато присъстващите на срещата започнаха да се разотиват. — Прати човек да прескочи и да ми доведе някакво проклето куче. Мисля, че имам нужда от приятел.

Всички се засмяхме, макар че не ни беше до смях.

74.

Същата нощ във Вашингтон заваля сняг и образува близо трисантиметрова снежна покривка. Температурите паднаха значително. Убиецът се събуди, обхванат от страх. И мъчително чувство за самота. Имаше чувството, че е в капан. Всъщност беше му тъжно.

Не, щастлив, щастлив. Не, весел, весел.

Бе плувнал в студена, лепкава пот, която го отврати напълно. В някакъв сън, който си спомни, той убиваше хора, после ги погребваше под едно каменно огнище в селската къща на баба си и дядо си в Лийзбърг. Сънуваше този сън от години, откакто се помнеше, от дете.

„Но беше ли сън, или наистина беше извършил онези ужасни убийства“ — питаше се той, когато отвори очи. Опита се да различи онова, което го заобикаляше. „Къде съм, по дяволите?“

После си спомни къде е, къде бе дошъл да прекара нощта. Ама че умник! Песента, неговата песен, кънтеше в главата му.

Това скривалище беше жестоко. Или може би той бе твърде глупав и непредпазлив. Преценете сами.

Той беше в собствената си къща, на третия етаж.

Обви съзнанието си около мисълта, че засега е здрав и читав. Човече, как обичаше силата на тази мисъл.

Сега владееше напълно положението. Владееше мисията. Можеше да бъде голям и значим като Джак и Джил. По дяволите, можеше да бъде още по-голям и по-добър от тези откачени задници. Беше сигурен в това. Вярваше в превъзходството си над тях.

Той опипа пода около себе си за раницата, която му служеше толкова вярно. Къде, по дяволите, са нещата му? Добре. Ето я. Всичко е гот. Бръкна вътре, напипа фенерчето си. Щракна копчето.

— Нека бъде светлина — прошепна.

Той със сигурност беше на тавана на собствения си дом. Това не беше сън. В края на краищата той бе убиецът от училището. Насочи яркия лъч към часовника на китката си. Беше подарък за дванайсетия му рожден ден. От онези часовници с многобройни бутони, дето ги носят пилотите. Уха, беше направо шашнат! Може пък да е възможно да учи за реактивен пилот, след като всичко това се озове зад гърба му. И да се научи да управлява F-16.

Часовникът на реактивния пилот показваше 4 часа сутринта. Значи трябва да е 4:00.

— Часът на върколака — прошепна той едва чуто. Време беше да слезе от таванската стая. Беше време да продължи да оставя своя отличителен знак по света. Сега трябваше да се случи нещо страхотно и удивително.

Идеални убийства.

75.

Той спусна бавно сгъваемата стълба към втория етаж на къщата. Неговата къща. Ако осиновителите му случайно станеха сега, за да отидат до тоалетната — ГОЛЯМ ПРОБЛЕМ ЗА НЕГО.

А ЗА ТЯХ — ГОЛЯМА ИЗНЕНАДА.

Имаше малък проблем с дишането си. Спускането на стълбата не беше много лесна работа. Трябваше да нагласи тежките неподатливи стъпала съвсем тихо на втория етаж, но точно накрая се чу леко тупване.

— По дяволите! — прошепна той.

Все още не успяваше да успокои дишането си. Тялото му плувна в пот, също като конете през време на сутрешна тренировка. Беше го виждал във фермата на дядо си и баба си. Запомни я завинаги: пот, която се превръща в нещо като пенест крем буквално пред очите ти.

— Малодушник — прошепна той, надсмивайки се над собствения си страх. — Скапаняк. Боклук.

Опита се да се освободи от вледеняващата паника и нервност. Пое бавно и дълбоко въздух, спирайки в горния край на сгъваемата стълба. Беше толкова странно.

Накрая започна бавно да слиза на несигурни вдървени нозе, които усещаше като кокили. Гледаше да бъде колкото се може по-безшумен и внимателен.

Когато стигна до долу, се почувства по-добре. Твърда земя. Прекоси на пръсти коридора към голямата спалня. Отвори вратата и моментално го блъсна вълна истински студен въздух.

Неговият осиновител държеше прозореца отворен дори през декември, дори когато валеше скапаният сняг. И как не. Полярният студ вероятно поддържаше сребристорусата му с военна подстрижка коса. Спестяваше му разходи за бръснар. Какъв супертъпанар!

— Чукаш ли я в студения мрак? — прошепна под нос. Това също звучеше правдоподобно.

Той пристъпи съвсем близо до широкото им легло. Съвсем близо. Застана при техния олтар на любовта, техния свещен трон.

Колко пъти си беше представял някакъв подобен миг?

Самия момент?

Колко други деца си бяха представяли същата сцена хиляди пъти? Но после не бяха направили нищо. Нещастници! Светът беше пълен с тях.

Беше на ръба на един от най-лошите си пристъпи, наистина ужасен. Косите на врата му бяха настръхнали. Във всеки случай така ги чувстваше.

Виждаше червено навсякъде из стаята. Мътно червено. Сякаш гледаше стаята през уред за нощно наблюдение.

Всеки миг щеше да припадне.

Усещаше как експлодира и се пръсва на милиарди парчета. Внезапно изпищя с всички сили:

— Събудете се и помиришете шибаното кафе!

В следващия миг вече ридаеше. Защо, нямаше представа. Не помнеше да е плакал така, откакто беше малко дете, наистина съвсем мъничък.

Гърдите го боляха, сякаш някой бе забил тежък юмрук в тях. Или бе стоварил отгоре им половинметрова бухалка. Осъзна, че започва да хлипа на глас. Господин Мухльо се връщаше. Каещ се. Многократно премислящ всяко проклето действие преди и след извършването му.

— БУМ! — изпищя той колкото му глас държи.

— БУМ! — изкрещя отново.

— БУМ!

— БУМ!

— БУМ!

— БУМ!

— БУМ!

— БУМ!

— БУМ!

— БУМ!

— БУМ!

— БУМ!

И с всеки смразяващ кръвта вик натискаше спусъка на „Смит & Уесън“-а. Заби нов 9 мм патрон в двете спящи фигури. Дванайсет изстрела, ако броеше правилно, а в тия неща той нямаше грешка; точно колкото получиха Хосе и Кити Менендес.

„Най-накрая военното обучение в училище свърши работа“ — помисли си той неволно. Учителите му се оказаха прави в края на краищата. Полковник Уилсън от „Рузвелт“ щеше да се гордее с точността му, но най-вече с непоколебимата решителност, простия и ясен план, изключителната смелост, които бе показал тази нощ.

Неговите осиновители бяха унищожени, напълно разбити, почти на парчета от мощния огън, с който ги бе засипал. Той не чувстваше нищо — освен може би гордост от онова, което бе извършил, от своята изкусност.

Никой беше тук. Никой го извърши, човече!

Написа го със собствената им кръв.

После изтича навън да играе в снега. Размаза кръв навсякъде из двора, по всичко. Вече можеше всичко, което пожелаеше. Нямаше кой да спира Никой.

76.

Още едно убито дете. Момче. Намерено преди по-малко от час.

Джон Сампсън получи информацията към седем часа вечерта. Не можеше да повярва. Не можеше, не искаше да приеме онова, което му бяха съобщили току-що. Петък, тринайсети. Беше ли нарочно избрана дата?

Още едно дете, убито в Гарфийлд Парк. Поне тялото бе оставено там. Искаше Съмнър Мор и го искаше незабавно.

Сампсън паркира на Шеста улица и пое на кратка разходка през пустия и мрачен парк. „Става все по-лошо“ — помисли си той, докато вървеше към червените и жълтите светлини, които ярко проблясваха пред него.

— Инспектор Сампсън. Пуснете ме — каза той, докато си пробиваше път сред кръг от полицаи.

Един от униформените държеше сиво-бял джафкащ мелез на каишка. Беше странен нюанс в една странна сцена. Сампсън се обърна към полицая:

— Какво е това куче? Чие е?

— Кучето откри тялото на жертвата. Стопанката му го пуснала да потича, след като се върнала от работа. Някой покрил детето с клони. Само толкова. Сякаш е искал да го намерят.

Сампсън кимна на това, което бе чул до този момент. После пристъпи напред и се приближи до тялото. Жертвата видимо бе на повече години от Върнън Уийтли или Шанел Грийн. Очевидно Съмнър Мор бе вдигнал възрастовата граница на своите жертви. Този откачен малък върколак се беше развилнял.

Фотограф от полицията правеше снимки на тялото и светкавицата на апарата драматично проблясваше на фона на снежната пелена, покрила парка.

Носът и устата на момчето бяха увити със сребриста лепенка. Сампсън пое дълбоко въздух, преди да приклекне до съдебния лекар — една жена на име Естър Лий, която той познаваше.

— От колко време е мъртъв според теб? — попита той.

— Трудно е да се каже. Може би от трийсет и шест часа. Разлагането много се забавя при тази температура. Ще знам повече след аутопсията. Момчето е било подложено на зверски побой. Оловна тръба, гаечен ключ, нещо подобно — твърдо и тежко. Опитвал се е да се защити от убиеца. Има синини от удари и по двете ръце. Толкова ми е мъчно за това момче!

— Знам, Естър, на мен също.

Шията на момчето бе лишена от цвят и ужасно подпухнала. Там, където започваше косата, пъплеха малки черни буболечки. От една пукнатина в черепа над дясното ухо се точеше тънка нишка личинки.

Сампсън преглътна с гримаса и си наложи да мине от другата страна на тялото. Никой не го знаеше, дори Алекс, но това бе част от работата в отдел „Убийства“, която той просто не понасяше. Откритите впоследствие мъртъвци. Разлагащите се трупове.

— Няма да ти хареса — каза му Естър Лий още преди да е погледнал. — Предупреждавам те.

— Зная — измърмори той. Опита да стопли с дъх ръцете си, но това не помогна особено.

В следващия миг видя лицето на момчето. Видя го, но не можа да повярва. И със сигурност изобщо не му хареса. Естър Лий беше права.

— Боже господи! — възкликна той. — Господи! Господи! Господи! Прекрати този ужас!

Сампсън рязко се изправи. Отново бе два метра и три сантиметра, само че не му стигаха, не бе достатъчно висок, достатъчно едър. Просто не можеше да повярва на онова, което виждаше — лицето на момчето.

Това убийство му дойде твърде много, дори и на него, макар че през последните няколко години бе станал свидетел на толкова много неща във Вашингтон.

Убитото момче бе Съмнър Мор.