Джак и Джил

77.

Нищо не започва тогава, когато ние смятаме. И все пак ето какво считам за начало.

Двамата с Джани седяхме в кухнята и си говорехме, водехме си наш специален разговор. От значение бяха не думите, а чувствата, вложени в тях.

— Знаеш ли, това за нас е годишнина — казах й. — Особена годишнина. — Докоснах бузката й. Толкова мека. Като коремче на пеперуда.

— О, тъй ли? — възкликна Джани и ме удостои с един от своите най-скептични погледи в стил мама Нана. — И що за годишнина е това?

— Е, ще ти кажа. Това случайно е петстотният път, за който ти чета „Смрадливият Сиренчо“.

— Добре де — отвърна тя и се усмихна въпреки нежеланието си. — Почвай да четеш! Толкова ми харесва как го правиш! — И аз й прочетох приказката отново.

След като приключихме с нашето „смрадливо сиренце“, аз прекарах известно време с Деймън и после с Нана. След това се качих горе да си приготвя багажа.

Когато се върнах долу, поговорих във вестибюла с Ракийм Пауъл. Той очакваше да бъде сменен. Сампсън щеше да дойде за през нощта. Той закъсняваше както обикновено и досега не се беше обадил, което бе малко необичайно, но аз знаех, че ще дойде.

— Добре ли си? — попитах Ракийм.

— Да, Алекс. Сампсън все ще пристигне по някое време. Ти се пази.

Аз се отправих към колата си. Качих се и си пуснах една касета, която ми се струваше подходяща за момента, поне за настроението, в което се намирах. Беше финалът на втория концерт за пиано на Сен Санс. Винаги съм мечтал да мога да го свиря на пианото на верандата. Давай, мечтай си.

Слушах великолепната музика и се носех към летището на Военната база „Андрюс“, където подготвяха президентския самолет „Еър форс 1“. Президентът отиваше в Ню Йорк, а аз щях да го придружавам.

Никакви угризения.

78.

Бяха изказани ред противоречиви версии, но ето какво се случи. Аз зная със сигурност, защото бях там.

В понеделник, девет дни преди Коледа, ние кацнахме в сивосинкава мъгла и лек дъжд на нюйоркското летище Ла Гуардия на Лонг Айлънд. В пресата не беше изнесена специална информация за планираните пътувания на президента, но той искаше да изпълни своя ангажимент да говори в Ню Йорк на следващата сутрин. Томас Бърнс беше известен като човек, който изпълнява поетите ангажименти, държи на думата си.

Беше решено от Ла Гуардия до Манхатън да се придвижим с кола, а не с хеликоптер. Президентът вече не се криеше. Дали Джак и Джил бяха разчитали на този вид дързост или предизвикателност от негова страна? Не можех да си отговоря. Дали Джак и Джил щяха да следват президента до Ню Йорк? Бях почти убеден в това. Подобен ход съответстваше на всичко, което знаехме за тях до момента.

— Качи се с нас, Алекс — каза Дон Хамърман, докато бързахме да прекосим асфалтовата писта, а студеният декемврийски дъжд биеше в лицата ни. Хамърман, Джей Грейър и аз бяхме слезли от „Еър форс 1“ заедно. По време на полета седяхме един до друг и обсъждахме как да предпазим президента от евентуално покушение в Ню Йорк. Разговорът ни беше толкова разгорещен, че аз пропуснах подробностите около придвижването.

— Ще пътуваме в колата точно след президента. Можем да продължим да си бъбрим на път за Манхатън — каза ми Хамърман.

Качихме се в един тържествен син линкълн, паркиран на по-малко от петдесет метра от самолета. Наближаваше десет вечерта и тази част от летището бе обезопасена. Навсякъде гъмжеше от служители от Тайната служба, от нюйоркската полиция, от агенти на ФБР.

Заобиколили петте лимузини на президентския ескорт, там се намираха и поне трийсет синьо-бели коли на специалния отряд към нюйоркската полиция. Агентите от Тайната служба се взираха в мъгливата нощ, като че ли Джак и Джил можеха внезапно да се появят на пистата на Ла Гуардия.

Бях научил, че за периода на президентската визита нюйоркската полиция ще разполага най-малко с пет хиляди униформени служители на специално разпореждане. Ще бъдат ангажирани и повече от сто инспектори. Тайната служба бе опитала да убеди президента да отседне в базата на крайбрежната охрана на Гавърнърс Айлънд или във форт Хамилтън в Бруклин. Президентът бе настоял да подчертае доверието си в хората, които го охраняват, като остане в Манхатън. Никакви угризения. Думите му в Овалния кабинет непрестанно ехтяха в мислите ми.

Облегнах се назад на меката и удобна кожена седалка в луксозната кола. Усещах властта. Какво е да се возиш в ескорт точно след президентската кола, която Тайната служба наричаше „дилижанса“.

Две коли на нюйоркската полиция потеглиха пред ескорта. Техните червени и жълти светлини на покрива се завъртяха в пъстроцветен калейдоскоп. Президентската автоколона пое навън от Ла Гуардия.

Дон Хамърман заговори веднага щом потеглихме.

— Никой не е виждал Кевин Хокинс през последните три дни, нали? Хокинс, изглежда, е изчезнал от лицето на земята — каза той. В гласа му звучеше тревога, гняв и обичайната сприхавост. Той изпитваше удоволствие да се държи грубо с по-нисшите по ранг, но нито Грейър, нито аз бихме му позволили това. — Никой не знае маршрута, по който ще се движим — продължи Хамърман. — Допреди няколко минути окончателният маршрут изобщо не беше определен.

Не можех да му мълча.

— Ние го знаем. Хората от нюйоркската полиция вече са го научили или ще го научат всеки момент. Кевин Хокинс го бива в разкриването на тайни. Кевин Хокинс е добър, точка. Един от най-добрите.

Джей Грейър надничаше навън през набразденото от дъжда стъкло и се взираше в скоростното платно на нюйоркската магистрала, по която пътувахме. Гласът му прозвуча някак от далеч.

— Какво ти е предчувствието за Хокинс? — попита ме той.

— Смятам, че Кевин Хокинс със сигурност е замесен по някакъв начин. Той е крайнодесен. Свързан е с групировки, които са опозиция на президентската политика. Имал е неприятности по-рано. Заподозрян е в извършване на убийство в рамките на ЦРУ. Всичко пасва.

— Но нещо те притеснява по отношение на него? — попита Грейър. Той вече се бе научил да се ориентира в поведението ми.

— Според всичко, което съм прочел, той никога преди не е работил в такова тясно сътрудничество с други хора. Хокинс винаги е бил самотник, поне досега. Има проблеми с жените, като изключим неговата сестра в Силвър Спринг. Не разбирам как Джил би си паснала с него. Не го виждам изведнъж да се сработи с жена.

— Може би най-накрая е открил сродна душа. Случва се — каза Хамърман. Съмнявах се, че той знае какво е това.

— Какво друго изниква за Хокинс? — продължи да опипва почвата Джей Грейър. Както слушаше, затвори очи.

— Всички негови характеристики във ФБР предполагат потенциална заплаха, неоправдани рискове и липса на самоконтрол. Не зная как са оправдали това, че толкова години продължава да бъде действащ агент в Азия и Южна Америка. Ето и интересната част. Въпреки всичко Хокинс може да се отдаде на каузи, в които вярва. Той е убеден във важността на разузнаването за националната ни отбрана. Президентът Бърнс не споделя това мнение и няколко пъти го е заявявал публично. Това би могло да обясни сценария Джак и Джил. Би могло. Хокинс е достатъчно опитен и изобретателен, за да организира едно политическо убийство. Той определено може да бъде Джак. Ако наистина е той, ще бъде много трудно да го спрем.

Навлизахме в моста на Петдесет и девета улица, който водеше към Манхатън. Ню Йорк, Ню Йорк. Президентската автоколона представляваше странен, причудлив парад от виещи сирени и проблясващи светлини. Остров Манхатън се простираше точно пред нас.

Ню Йорк изглеждаше удивително огромен и внушителен, способен да ни погълне без остатък. Всичко може да се случи тук, помислих си аз, както и Дон Хамърман и Джей Грейър, убеден съм.

Бам!

Бам!

Бам!

Както седяхме в луксозната кола, тримата се хвърлихме напред. Аз незабавно се хванах за пистолета, подготвен за всичко, подготвен за Джак и Джил.

Взирахме се ужасени в „дилижанса“ — президентската лимузина пред нас. В колата ни цареше пълно мълчание. Зловещо мълчание. После избухнахме в смях.

Силните шумове не бяха изстрели. Просто звучаха по този начин. Бяха фалшива тревога. Но въпреки това смразяваща.

На излизане от моста бяхме преминали върху износени и изкорубени метални решетки върху рампата. При внезапния шум всеки в нашата кола бе преживял моментен инфаркт. Без съмнение същото се бе случило и в президентската кола.

— Господи! — изстена гласно Хамърман. — Ето какво било. О, боже всемогъщи!

— Бях във вашингтонския „Хилтън“, когато Хинкли стреля по Рейгън и Брейди — каза Джей Грейър с треперещ глас. Знаех, че мислено се е озовал отново с Рейгън и Джеймс Брейди. Запитах се за личния мотив на Грейър във всичко това. Както и за останалите в нашия екип.

Наблюдавах как президентската кола се спусна в гъмжащите, ярко осветени улици на Ню Йорк Сити. Знамената на Съединените американски щати върху броните плющяха неистово от духащия откъм реката вятър.

Никакви угризения.

79.

Фотожурналистът бе пристигнал рано в понеделник, 16 декември, заради работата, която имаше в Ню Йорк.

Реши да дойде от Вашингтон с кола. По този начин бе много по-безопасно. Сега вървеше по Парк авеню, откъдето на другия ден, но всъщност само след няколко часа щеше да мине президентската автоколона. Той си почиваше преди историческия ден, поглъщайки гледката и звуците на Ню Йорк по празниците.

Кевин Хокинс имаше спорадични проблясъци, мислени снимки на важните моменти, които бе изследвал във връзка с убийството на Джон Ф. Кенеди, убийствата на Мартин Лутър Кинг, Робърт Кенеди, и дори лошо скалъпената стрелба по Роналд Рейгън.

Той знаеше със сигурност едно: това политическо убийство нямаше да е нескопосано. Всичко вече бе уредено. Томас Бърнс нямаше никакъв шанс. Никаква възможност да се измъкне.

Насочи се към хотел „Уолдорф-Астория“, където, знаеше, ще отседнат президентът и неговата съпруга. Беше типично за държавния глава да не се съобразява с препоръките на съветниците си по сигурността. Това идеално съвпадаше с неговата характеристика.

Нощта беше хладна и приятна, ситният дъжд най-накрая бе спрял. Въздухът ласкаво докосваше кожата му. Той беше сигурен, че няма да бъде разпознат като Кевин Хокинс. Беше се погрижил за това. Имаше поне неколкостотин униформени от нюйоркската полиция около хотела. Нямаше значение. Никой не би могъл да го разпознае вече. Дори собствените му баща и майка.

Живописното авеню пред хотела, отцепено от движението, бе относително оживено по това време на нощта. Някои любопитни бяха дошли с надеждата да видят как президентът ще бъде застрелян. Те не знаеха кога точно ще пристигне, но бяха наясно с вероятните хотели в центъра на града. „Уолдорф“ бе удачно предположение.

Местните жълти вестници, та дори „Ню Йорк Таймс“, бяха публикували огромни заглавия за Джак и Джил и за развиващата се драма. В типичен свой стил пресата бе разбрала почти всичко погрешно, но това скоро щеше да му бъде от полза.

Кевин Хокинс се присъедини към странно шумната и почти празнична тълпа, част от която бяха хора, пристигнали след посещение на коледната елха при Рокфелеровия Център. Хищните репортери, събрани пред хотела, обзети от самодоволство разправяха иронични вицове и той ги презираше заради така типичния за големия град цинизъм, за отношението им. Презираше ги дори повече от некадърния президент, когото беше дошъл да убие в този град.

Стоеше от външната страна на тълпата, в случай че му се наложи да се придвижи бързо. Не искаше да се задържа твърде до късно, но президентската автоколона изоставаше от разписанието, което той имаше, разписанието, което му беше дадено.

Накрая той забеляза глави и вратове, които се точеха и извиваха наляво. Долови бръмченето на колите, които приближаваха откъм Парк авеню. Ескортът се насочваше към хотела. Това трябваше да бъде автоколоната на президента.

Десетината коли спряха пред парадния вход откъм Парк авеню. После Кевин Хокинс почти не повярва на онова, което се разигра пред очите му.

Наглото копеле бе решило да извърви пеша разстоянието от улицата, вместо да използва подземния гараж. Искаше да го видят, да го фотографират. Искаше да демонстрира храброст пред целия свят, да покаже, че Томас Бърнс не се страхува от Джак и Джил.

Фотожурналистът наблюдаваше самоуверения и тщеславен върховен представител на изпълнителната власт, докато го извеждаха от лимузината. Можеше да приключи с Томас Бърнс още тук! Откакто високопоставеният някогашен изпълнителен директор от автомобилния бранш бе взел решение да върне президентството към „бизнеса както обикновено“, убийството на практика бе гарантирано.

Аматьорите вземат подобни аматьорски решения, Хокинс го знаеше. Винаги. Това бе факт, на който той разчиташе в своята работа.

Можех да го очистя още сега. Можех да очистя президента тук, на самото Парк авеню.

„Какви чувства ме кара да изпитвам една такава възможност? Вълнение, въодушевление, възбуда. Никакви угризения. В каква странна личност съм се превърнал“ — помисли си Кевин Хокинс.

Ето защо бе там онази нощ — да провери емоционалните си реакции.

Това бе неговата генерална репетиция за грандиозното събитие. Единствената репетиция, от която се нуждаеше, и на която имаше право.

Служителите от Тайната служба въведоха президента в хотела гладко и безупречно. Охраната, която му осигуряваха, беше безупречна. Три здрави пръстена около ОЛ — охраняваната личност.

Защитата на президента бе много добра, но не достатъчно добра. Не и за онова, което бе замислил Кевин Хокинс.

Атака камикадзе! Самоубийствен щурм! Президентът нямаше да успее да го избегне. Никой не би могъл. Всичко бе предрешено.

Наблюдаваше как останалите лъскави сини и черни лимузини се опразват и разпозна почти всички лица. Направи обичайните си мислени снимки. Десетки снимки, които трябваше да помни, всички се съхраняваха в главата му.

Накрая видя и Джил, която изглеждаше съвършено овладяна и хладнокръвна. Самата тя бе невероятен психопат, нали? Стоеше там насред цялата суматоха и блъсканица. После изчезна във вътрешността на „Уолдорф“ заедно с всички тях.

Най-накрая фоторепортерът се отдалечи бавно и пое надолу по Парк авеню към бившата сграда на Пан Ам, сега на застрахователната фирма Мет Лайф.

„Президентът трябва да си купи застраховка «живот» тази нощ — помисли си той, — независимо от цената.“

Но онова, което Кевин Хокинс дори не подозираше, не осъзнаваше, бе, че него също го наблюдаваха. В същия този момент той бе под строго наблюдение в центъра на Ню Йорк.

Кевин Хокинс пое надолу по Парк авеню под зоркия поглед на Джак.

80.

След като проследи с поглед как Кевин Хокинс изчезна по Парк авеню, Сам Харисън напусна изпълнения с хора район около „Уолдорф“. Ню Йорк вече бе настръхнал заради Джак и Джил, също както и Вашингтон. Това беше хубаво. Щеше да облекчи нещата.

Сега му предстоеше една работа. Трябваше да я свърши, независимо от риска. За него това бе най-важното.

На ъгъла на Лексингтън авеню и Четиридесет и седма улица той спря до една телефонна кабина. За учудване апаратът работеше. Може би единствен в целия център.

Докато набираше номера, наблюдаваше как една уличница в крещящо облекло предлагаше стоката си насред Лексингтън. Наблизо един гей на средна възраст сваляше русо момче, което явно нямаше и седемнайсет. Той тъгуваше за някогашния Ню Йорк, за Америка от едно време, за истинските мъже.

Имаше важна и неотложна работа в Ню Йорк. Играта на Джак и Джил наближаваше своята кулминация. Той беше убеден, че истината за всичко това ще бъде погребана заедно с него. Така и трябваше да бъде.

Истината винаги е била твърде опасна, за да става достояние на обществото. Истината обикновено не правеше хората свободни, а само по-безумни. Повечето не бяха в състояние да я понесат.

Най-накрая той се свърза с номера в Мериленд. Имаше известен риск в телефонното обаждане, много малък, наистина, но трябваше да го поеме. Трябваше да го направи заради собствената си психическа стабилност.

По телефона прозвуча глас на малко момиче. Той незабавно почувства невероятно облекчение и освен това радост, която не бе изпитвал от дни. Момиченцето прозвуча сякаш бе до него в Ню Йорк.

— Саманта е на телефона. Какво обичате? — изрече тя. Беше я научил какво да казва, когато вдига слушалката.

Здраво стисна очи и цялата потискаща безвкусица на Ню Йорк, всичко, което му предстоеше да направи, внезапно изчезна. Дори Джак и Джил изчезнаха от мислите му за един безкрайно кратък миг. Той бе в безопасна зона. Беше си у дома.

Само малкото му момиченце означаваше нещо за него. Единственото, което осмисляше съществуването му. Беше й позволил да остане до късно, за да изчака обаждането му.

Докато притискаше слушалката до бузата си, той не беше Джак. Не беше Сам Харисън.

— Тати е на телефона — каза той на най-малкото си дете. — Здравей, обич моя. Много ми е мъчно за теб. Как си? Къде е мама? Скоро ще си бъда у дома. Липсвам ли ви? Вие на мен ужасно.

Трябваше да престане с това, помисли си той, докато разговаряше с дъщеря си и после със съпругата си. Джак и Джил трябваше да успеят. Той бе длъжен да промени историята. Не можеше да се върне вкъщи в чувал. Опозорен. Като най-противния американски предател след Бенедикт Арнълд25.

Не, чувалът бе за трупа на президента Томас Бърнс. Той заслужаваше да умре. Както и всички останали. Те всички бяха предатели по свой начин. Но скоро, много скоро всичко щеше да приключи.

81.

В хотела нещо очевидно не беше наред. Не бяхме стояли в „Уолдорф“ и няколко минути, когато си дадох сметка, че има сериозен пробив по отношение на сигурността. Виждах начина, по който кръгът от агенти на Тайната служба се сключваше около президента Бърнс и неговата съпруга, докато двамата влизаха в блестящото фоайе.

Томас и Сали Бърнс бързо бяха съпроводени до апартамента им на двайсет и първия етаж. Знаех упражнението наизуст. Инспекторите от нюйоркската полиция работеха в тясна връзка с наряда от Тайната служба. Те бяха проверили всеки възможен и невъзможен метод за проникване в „Уолдорф“, включително тунели, канализации и подземни проходи. Точно преди пристигането ни хотелът бе претърсен за бомби от специално обучени кучета.

— Алекс — чух зад гърба си. Джей Грейър ми махна. — Вече имаме малък проблем. Не знам точно как са успели да го направят. Те определено са тук, в Ню Йорк. Джак и Джил са тук.

— Какво, по дяволите, става, Джей? — попитах агента от Тайната служба, докато крачехме бързо покрай стъклените витрини с еднолитрови шишета парфюм и скъпи аксесоари.

Джей Грейър ме поведе към административните офиси, които се падаха точно зад регистратурата във фоайето. Помещението вече бе пълно с агенти от Тайната служба и ФБР, както и с шефове на нюйоркската полиция. Като че ли всички приемаха информацията от слушалки или от ръчни предаватели. Изглеждаха стреснати, включително и управата на хотела с техния собствен началник на охраната и гордото твърдение, че от Хувър26 насам не е имало президент, който да не е отсядал в „Уолдорф“. Грей най-накрая се обърна към мен.

— Преди десет минути пристигнаха цветя. От нашите приятели Джак и Джил. С цветята дойде и поредното стихотворение.

— Нека го погледна. Ако обичате, да видя бележката.

Посланието беше оставено на махагоновото бюро до букет кървавочервени рози. Прочетох го, а в това време Грейър надничаше през рамото ми.

— Искат да повярваме, че са невменяеми — казах на Джей. — Всичко е дяволски последователно и е част от някакъв общ план. Те определено знаят какво вършат, а ние определено не.

Освен това Джак и Джил със сигурност бяха в Ню Йорк.

82.

Тежката дървена врата към голямата спалня на президента Томас Бърнс се отвори няколко минути след полунощ. Президентският апартамент в „Уолдорф“ се състоеше от четири спални и две дневни, разположени във високата част на хотела. Нямаше други гости нито на този етаж, нито на двата етажа отгоре и отдолу.

— Кой е? — Президентът вдигна поглед от книгата, която четеше в опит да успокои нервите си. Дебелата книга беше „Труман“ от Дейвид Маккълоу. Президентът почти я изпусна, когато вратата неочаквано се отвори.

Томас Бърнс се усмихна, когато видя кой е застанал на прага до огромен стар шкаф.

— О, това си ти. Помислих, че е Джил. Подозирам, че тя тайно ме харесва. Просто го чувствам — каза той и се изсмя.

Сали Бърнс направи усилие да се усмихне.

— Исках да ти кажа лека нощ. И да видя дали си добре.

Президентът погледна ласкаво своята съпруга. През последните пет години те спяха в отделни стаи. Имаха проблеми. Но все още бяха близки приятели. Той беше убеден, че двамата продължават да се обичат и че ще съхранят тези чувства, докато са живи.

— Значи не си дошла да ме завиеш? — попита той. — Колко жалко.

— Напротив. Дойдох и за това. Тази вечер го заслужаваш.

Съпругът й се засмя по начин, който припомни и на двамата по-добри времена, много по-добри времена. Когато пожелаеше, той можеше да бъде истински чаровник. Сали Бърнс го знаеше отлично. Том беше виден съкрушител на женски сърца. Това също бе известно на Сали. Повечето години от съвместния им живот бяха преминали по този начин. Агония и екстаз. Макар че, честно казано, по-скоро екстаз, отколкото агония. И двамата мислеха така и си даваха сметка, че онова, което имаха, бе голяма рядкост.

Томас Бърнс леко потупа края на леглото, което беше огромно и с балдахин, макар и не цял. Сали се приближи и седна до него. Той се пресегна, за да хване ръката й и тя с готовност я подаде. Много обичаше да си държат ръцете с нейния Том. Така бе открай време. Знаеше, че все още го обича, независимо от предишни обиди и всичките им други неприятности. Тя беше в състояние да му прости любовните авантюри. Беше наясно, че те не означават нищо за него. Сали Бърнс бе сигурна в себе си. Освен това разбираше своя съпруг по-добре от всеки друг. Единствено тя знаеше колко съсипан бе той в този момент, колко уплашен и колко уязвим.

А наистина го обичаше, с цялата му многоликост — тази съвкупност от наглост, липса на самочувствие, неувереност и съкрушително его на моменти. Тя знаеше, че той я обича и че двамата ще бъдат винаги не само най-близки приятели, но и сродни души.

— Ще ти призная нещо странно — каза той, докато я привличаше по-близо до себе си, нежно прегръщайки своята съпруга от двайсет и шест години.

— Слушам те. Не очаквам нищо по-малко от пълно признание, господин Крал. — Това бе фраза от лондонската постановка на „Лудостта на крал Джордж III“, която бе разсмяла и двамата. Там кралицата наричаше Джордж III „господин Крал“ в леглото.

— Мисля, че е някой, когото познаваме. Разговарях по този въпрос с инспектора от отдел „Убийства“. Той единствен има доблестта да дойде при мен с лоши новини. Сали, смятам, че може да е някой от най-близкото ни обкръжение. Това е още по-ужасно.

Сали Бърнс се опита да не издава страха си. Обходи с поглед просторната спалня с висок таван. Стените бяха облепени с тапети в светлосиньо и кремаво. Господи, как й се искаше да се приберат в Мичиган! Ето какво желаеше повече от всичко на света за себе си и за своя Том — да си отидат у дома.

— Казал ли си го на Дон Хамърман?

— Споделям го с теб — прошепна той. — На теб мога да го кажа, без да се страхувам. Ти си заслужила доверието ми.

Сали леко го целуна по челото, после по страната и накрая по устните.

— Сигурен ли си в това?

— Сто процента — отвърна той шепнешком. — Въпреки че ти имаш основателни причини да искаш да ме спипат. По-сериозни от тези на другите. Дори по-основателни от тези на Джак и Джил, обзалагам се.

— Прегърни ме силно — каза тя. — И никога не ме пускай.

— Ти ме прегърни силно — продължи да шепне президентът на своята съпруга. — И не ме пускай. Бих могъл да стоя така вечно. Умолявам те, Сали, прости ми!

Някой от най-близкото обкръжение. Някой съвсем близо до мен. Президентът Томас Бърнс не можа да прогони тревожните мисли, докато държеше своята съпруга в обятията си. Някой наоколо.

— Какво би си пожелал за Коледа, Том? Знаеш какви са от пресата, винаги искат да знаят.

Президентът Бърнс се замисли за момент.

— Покой. Всичко това да свърши.

83.

Беше време да докаже, че е по-добър от Джак и Джил. В душата си знаеше, че е така. Нямаше състезание. Джак и Джил всъщност бяха пълен боклук.

Къщата на Крос бе разположена в тъмните подвижни сенки на Пета улица в населения предимно с чернокожи югоизточен район на Вашингтон. Изглеждаше така, сякаш най-накрая всички вътре бяха заспали. Скоро ще видим. Скоро ще видим дали е така.

Убиецът се казваше Дани Будро, ако действително държите да знаете истината. Наблюдаваше осветената от уличната лампа сцена под прикритието на няколкото скупчени на иначе празното пространство дървета.

Мислеше си колко мрази Крос и неговото семейство. Алекс Крос му напомняше за истинския му баща, който също бе ченге, отдаден на тъпата си работа, заради която ги бе изоставил с майка му. Беше ги напуснал, сякаш бяха плюнка на тротоара и нищо повече. После майка му се самоуби, а той се сдоби с осиновители.

Повръщаше му се от семейства, а този Крос се опитваше да бъде толкова идеален татко. Такъв лицемер, такъв измамник виртуоз. И нещо по-лошо — Крос го бе подценил жестоко и на няколко пъти го бе принудил да се унижава.

Дани Будро бе съученик на Съмнър Мор в „Теодор Рузвелт“. Съмнър Мор неизменно бе идеалният кадет, идеалният ученик, идеалният спортист, задник такъв. Мор беше неговият проклет учител от миналото лято. Дани Будро трябваше да ходи в къщата на семейство Мор два пъти седмично. Беше намразил Съмнър Мор от първия ден, задето беше такъв снизходителен и задръстен малък гадняр. Беше намразил цялото покровителствено семейство Мор. Е, беше им дал добър урок. Оказа се, че учителят е той.

Първата му наистина жестока идея бе да изкара Съмнър Мор, безупречният кадет, убиеца на деца. Беше влязъл в сметката на Мор в „Продиджи“ и бе отвел ченгетата право в тяхната къща. Какъв страхотен номер му сви! После реши да се освободи от Съмнър. Това бе втората жестока идея. Пречука го дори с по-голямо удоволствие, отколкото ония ситните.

Сега искаше да даде хубав урок и на Крос. Крос очевидно не смяташе, че така нареченият убиец от училище „Соджърнър Трут“ заслужава кой знае колко от неговото безценно време. Дани Будро не беше Гари Сонеджи в очите на Алекс Крос. Не беше Джак и Джил. Беше Никой, нали така?

Е, сега ще видим, доктор Крос. Сега ще видим дали мога да се сравнявам с Джак и Джил и с останалите. Наблюдавай много внимателно. Може и да научиш нещо.

През следващия час и нещо много хора ще разберат, че не трябва да подценяват Дани Будро, никога вече да не го пренебрегват.

Той прекоси Пета улица, като внимаваше да не излиза от сянката на дърветата. Шмугна се в добре поддържания двор, който граничеше с къщата на Крос.

Беше тринайсетгодишен, но дребен за възрастта си. Метър и петдесет и седем висок и само петдесет и три кила. Не изглеждаше кой знае как. Другите ученици го наричаха „мухльо“, защото всеки път се обливаше в сълзи, когато го дразнеха, което се случваше почти непрестанно.

За Дани Будро адската седмица27 бе продължила през цялата учебна година. Не, през целия му живот. Господи, каква искрена наслада бе изпитал, убивайки Съмнър Мор! Все едно че бе затрил цялото проклето училище!

Докато чакаше срещу къщата на Крос, той размаза сиви сенки за очи по лицето, врата и ръцете си. Беше облечен в тъмни джинси и черна риза, с тъмна релефна маска за лице, изработена от дървесна кора. Трябваше да придобие подходящ вид за този негърски квартал. Е, никой не му бе обърнал особено внимание на Шеста улица, нито дори докато вървеше по Е стрийт на път за Пета.

Дани Будро докосна дръжката на полуавтоматичния „Смит & Уесън“ в дълбокия джоб на пончото си. Пистолетът имаше дванайсет патрона. Беше зареден. Предпазителят бе свален. Той отново захлипа. Горещи сълзи се търкаляха по страните му. Избърса ги с ръкав. Стига вече, мухльо!

Той извършваше безупречни убийства.

84.

Вече нищо на този или на онзи свят не беше в състояние да спаси готиното малко семейство на Алекс Крос. Те бяха следващите, които трябваше да умрат. Това бе ходът, който му предстоеше.

Дани Будро се промъкна предпазливо по стъпалата на задната веранда на къщата. Не издаде нито звук. Можеше да бъде дяволски добър кадет, когато му се наложеше. Отличен млад войник. Тази вечер бе на маневри, това бе всичко. Имаше нощна мисия.

Открий и разруши.

Не долови никакви шумове откъм къщата. Никаква късна телевизия. Никакви Летерман, Джей Лено, Бивъс и Бътхед или реклами на уреди за домашно трениране. Нямаше и свирня на пиано. Това може би означаваше, че Крос също спи. Тъй да бъде. Сънят на мъртвите.

Той докосна топката на вратата и незабавно изпита неистово желание да свие пръсти. Усети метала върху кожата си като сух лед. Все пак издържа. Завъртя топката бавно, много бавно. После я дръпна към себе си.

Проклетата врата беше заключена! По някаква идиотска причина той бе решил, че няма да е така. Пак можеше да влезе в къщата през тази врата, но не беше изключено да издаде някакъв шум. Не беше идеално.

Реши да мине отпред и да провери положението там. Знаеше, че има и друга веранда. С пиано. Крос свиреше там блус, но за доброто докторче тъжните песни едва започваха. След тази нощ остатъкът от живота му щеше да бъде един блус, и нищо повече.

Вътрешността продължаваше да тъне в пълна тишина. Той знаеше със сигурност, че Крос не е преместил семейството си на безопасно място. Това показваше още по-голямо неуважение. Крос не се боеше от него. А трябваше. По дяволите, само при мисълта за него Крос трябваше да пълни гащите от страх!

Дани Будро се пресегна, за да пробва вратата на лятната веранда. Младият убиец бе плувнал в пот. Едва успяваше да си поеме дъх. Виждаше най-ужасния си кошмар, а неговите кошмари бяха наистина зловещи.

От упор втренчено го гледаше инспектор Джон Сампсън! Черният гигант седеше там на верандата. Чакаше го. Седеше си там нафукан като звяр.

Спипаха го! Господи! Бяха му заложили капан. И той падна в него като пълен идиот.

Само че, ей, почакай, по дяволите! Чакай малко! Нещо не беше наред с тази картина.

Дани Будро премигна и се вгледа отново. Напъна се с всички сили. В голямото кресло до пианото Сампсън спеше!

Краката му по чорапи бяха вдигнати на табуретка. Пистолетът му бе оставен на малка масичка на около трийсетина сантиметра от дясната му ръка. Пистолетът в кобур!

Дани Будро се беше вкопчил на живот и смърт в топката на вратата. Не помръдваше. Гърдите го боляха, сякаш бяха премазани от удар.

Какво да прави? Какво да прави? Какво, по дяволите, да направи?

Мисълта му се движеше с милион мили в секунда. Толкова много варианти нахлуха в мозъка му, че той почти изключи.

Искаше да се хвърли върху Сампсън. Да се втурне напред и да пречука горилата. После да изтича горе и да види сметката на семейството. Толкова много го желаеше, че мисълта за това пламтеше в него, изгаряше вътрешността на мозъка му, изпаряваше мисловните му вълни.

Плъзна се вътре и после вън от съзнанието си на военен. Логиката над всичко. Той знаеше какво трябва да направи.

Дори по-бавно, отколкото бе изкачил стъпалата, отстъпи назад от вратата на верандата.

Може би щеше да успее да уцели горилата и да му пръсне мозъка. Но можеше и да не успее.

Не, нямаше да се излага на риск. Предстояха му твърде много забавления, твърде много игри, за да се провали толкоз евтино. Той вече имаше предостатъчно опит. И ставаше все по-добър.

Изчезна в нощта. Имаше други възможности, друга работа, за която би могъл да се погрижи. Дани Будро се бе развилнял из Вашингтон и това страхотно му харесваше. По-късно щеше да има достатъчно време за Крос и тъпото му семейство.

Вече бе забравил, че само преди минути щеше да си изплаче очите. Не си беше вземал лекарствата от седем дена.

Омразният, противен депакот, противният илач за разстроена психика. Отново носеше любимата си памучна блуза с надпис. Щастлив, щастлив. Радост, радост.

85.

Събудих се внезапно, целият треперещ. Кожата ми беше настръхнала, а сърцето ми биеше до пръсване.

Лош сън? Нещо ужасно, действително или въображаемо? Стаята тънеше в непрогледен мрак, всички лампи бяха угасени и ми трябваше секунда, за да съобразя къде, за Бога, се намирам.

После се сетих. Спомних си всичко. Бях член на екипа за охрана на президента, само дето президентът бе решил да направи задачата ни още по-трудна, отколкото беше необходимо. Бе решил да предприеме пътуване извън Вашингтон, да покаже, че не се страхува от терористи и разни там фанатици.

Бях в Ню Йорк, в хотел „Уолдорф-Астория“ на Парк авеню. Джак и Джил също бяха в Ню Йорк. Бяха толкова уверени в себе си, че ни бяха пратили уведомителна картичка.

Потърсих опипом лампата на нощното шкафче и после проклетия ключ. Накрая го щракнах. Погледнах часовника върху нощното шкафче. Три без пет.

— Страхотно — прошепнах под нос. — Направо жестоко. Помислих да се обадя на децата във Вашингтон. На Нана.

Не беше сериозна идея, но ми мина през ума. Сетих се за Кристин Джонсън. Дали да й звънна? Категорично не! Но си го помислих и идеята да поговоря с нея определено ми допадна.

Накрая навлякох панталони в защитен цвят, една пораздърпана памучна фланелка и чифт изтъркани маратонки. Разходих се из хотела. Имах нужда да изляза от своята хотелска стая. Необходимо ми беше да се измъкна от собствената си кожа.

„Уолдорф-Астория“ тънеше в дълбок сън. Както си му беше редът. Само дето много напрегнати агенти от Тайната служба бяха разположени навсякъде, във всеки коридор, през който минах. Президентският наряд бдеше на нощния си пост. Бяха предимно мъже с атлетичен вид. Към нюйоркския екип бяха назначени само две-три жени.

— На среднощен крос в центъра на Ню Йорк ли, инспектор Крос? — попита ме един от агентите от Тайната служба, докато минавах покрай него. Беше жена на име Камил Робинсън, сериозна и много всеотдайна, каквито, изглежда, бяха повечето от агентите.

— Мисълта ми е будна и препуска, това е сигурно — отвърнах аз и успях да пусна една усмивка. — Ще потичам до сутринта. Вие добре ли сте? Да желаете кафе или нещо друго?

Камил поклати глава и остана сериозна. Кучетата пазачи могат да бъдат и женски. Срещал съм такива.

Няколко мисли продължаваха да ме измъчват, докато се разтъпквах из потъналия в загадъчна тишина хотел. Съзнанието ми препускаше твърде разгорещено.

Убийството на Шарлот Кинси бе един обезпокоителен къс от мозайката. То спокойно можеше да бъде извършено от някой друг, а не от Джак и Джил. Възможно ли беше да има трети убиец? Защо трябваше да съществува такъв? И каква беше неговата роля?

Продължих нататък по друг дълъг коридор, следвайки друга нишка на мисълта си.

Ами ако става въпрос за по-голяма и по-сложна конспирация? Далас и Джон Ф. Кенеди? Лос Анджелис и Робърт Ф. Кенеди? Мемфис и д-р Мартин Лутър Кинг? Къде ме водеше тази безумна и потискаща линия на мисълта? Списъкът на възможните конспиратори бе невероятно дълъг, а и бездруго аз нямах нужните източници, за да се добера до повечето заподозрени. Конспирациите съществуваха и не биваше да се забравя, че трийсет години след убийствата на двамата Кенеди никой не споделяше убеждението, че кое да е от тях е разкрито.

Колкото повече се заравях в теории за конспирация, толкова по-ясно си давах сметка, че да се стигне до същността е почти невъзможно. Със сигурност досега никой не бе успял. Бях разговарял с няколко души в Архива и Изследователския център във Вашингтон и знаех, че те бяха стигнали до абсолютно същото заключение. Или до задънена улица.

Влязох в коридора на двайсет и първия етаж, където спеше президентът. Прониза ме смразяващата мисъл, че той може да е мъртъв в стаята си, че Джак и Джил вече са нанесли своя удар и са оставили съобщение — поредното стихотворение, което щяхме да открием сутринта.

— Всичко наред ли е? — попитах агентите, застанали точно пред вратата на президентския апартамент.

Те ме изгледаха внимателно, сякаш се питаха: „Този пък какво търси тук?“

— Засега — отвърна сухо един от тях. — Тук няма проблеми.

Накрая направих пълен кръг и се отправих обратно към стаята си. Беше малко преди четири призори.

Влязох тихо. Легнах на леглото. Замислих се за разговора си със Сампсън по-рано същата вечер, след като чух за убийството на Съмнър Мор. Очевидно момчето не беше убиецът от „Соджърнър Трут“. Опитах се повече да не мисля, за който и да е от случаите.

Накрая се унесох и успях да дремна до шест, когато радиочасовникът до главата ми прозвуча като аларма при пожар.

Зазвуча рок. „К-рок“ в Ню Йорк. Хауърд Стърн28 ми говореше. Беше работил във Вашингтон преди години. Хауърд каза:

— Президентът е в града. Възможно ли е Джак и Джил да са далеч?

Всички знаеха за посещението. Президентската колона през Манхатън тръгваше в единайсет. „Дилижансът“ бе готов да потегли отново.

86.

В Ню Йорк щеше да се твори история. Най-малкото моментът бе критичен. Играта бе престанала да бъде игра.

Джак тичаше с енергична равномерна крачка през Сентръл Парк. Беше малко преди шест сутринта. Той бе излязъл да си прави кроса веднага след пет и половина. Мисълта му бе ангажирана с много неща. Решаващият ден най-сетне бе настъпил. Ню Йорк бе военната зона и той не можеше да си представи по-добра.

Тичаше по Пето авеню в южна посока. Оттам отправи поглед към удивителния силует на Манхатън, очертан на небосклона. Над начупената линия от сгради небето имаше цвят на въглен, гледан през цигарена хартия. Огромни валма от дим се извисяваха, бълвани от модерните сгради, така характерни за края на века.

Всъщност беше дяволски красиво. Почти възхитително. Различно от обичайното му мнение за Ню Йорк. И все пак бе просто фасада. „Също като Джак и Джил“ — помисли си той.

Докато тичаше редом с един син градски автобус надолу по Пето авеню, той мислено се питаше дали съществува възможността да умре през следващите няколко часа. Трябваше да бъде готов за това, да бъде подготвен за всичко.

Окончателният план бе смъртоносен и сигурен, доколкото в тези неща можеше да се говори за сигурност. Той не вярваше, че има вероятност мишената да оцелее след това нападение. Никой не би могъл. Щеше да има и други жертви. Това бе война в края на краищата, а на война умират хора.

Най-накрая излезе от парка на Пето авеню и Петдесет и девета. Продължи да тича в южна посока, като непрекъснато ускоряваше крачка.

Няколко секунди по-късно влезе в официалното и красиво фоайе на хотел „Пенинсюла“ на Западна петдесета улица. Беше шест и десет сутринта. Хотелът се намираше на малко повече от двайсет пресечки от Медисън Скуеър Гардън, където президентът Бърнс трябваше да се появи по разписание в единайсет и двайсет и пет. „Ню Йорк Таймс“ току-що бе донесен във фоайето. Той мярна заглавието: УБИЙЦИТЕ ДЖАК И ДЖИЛ ПРЕДИЗВИКВАТ СТРАХ В НЮ ЙОРК ПО ВРЕМЕ НА ПРЕЗИДЕНТСКАТА ВИЗИТА. Той бе впечатлен. Дори „Таймс“ бе на гребена на вълната.

После Джак видя Джил. Тя пристигна точно навреме във фоайето. Винаги бе точна. Появи се в хотела точно по плана. Винаги действаше в съответствие с определен план.

Беше облечена в анцуг в сребристо и синьо, но не изглеждаше като човек, хвърлил пот на идване от „Уолдорф“. Той се запита дали е тичала или вървяла. Или може би дори е хванала такси?

По нищо не даде да се разбере, че я познава. Качи се в един свободен асансьор и се отправи към своя етаж. Сара щеше да вземе следващия.

Влезе в стаята си и я изчака. Единствено почукване на вратата. Идваше по разписание. По-малко от шейсет секунди след него.

— Изглеждам ужасно — каза тя. Първите думи на Сара. Бе толкова типично за нейния обезличителен тон, за отношението, което имаше към себе си, за безкрайната й уязвимост.

— Нищо подобно — успокои я той. — Изглеждаш красива, защото си красива. — И все пак тя не беше в най-добрия си вид. Личеше й нечовешкото напрежение от последните няколко часа. Лицето й представляваше маска на тревога и съмнение, с твърде много грим, аркансил и ярко червило. Беше напръскала с лак русите си коси и те изглеждаха сухи и чупливи.

— В „Уолдорф“ вече се тресат — докладва му тя. — Сигурни са, че днес непременно ще бъде направен опит за убийството на президента. Готови са за това или поне така си мислят. Пет хиляди редовни служители от нюйоркската полиция плюс Тайната служба и ФБР. Цяла армия.

— Нека си мислят, че са подготвени — каза Джак. — Много скоро ще видим. Ела сега тук — усмихна се той. — Изобщо не изглеждаш ужасно. Изглеждаш пленителна. Мога ли да те пленя?

— Сега? — възпротиви се немощно Сара. Бе шепот. Толкова крехка, уязвима и несигурна. Но не можеше да устои на неговата силна, вдъхваща увереност прегръдка. Никога не бе му устоявала. Това също бе част от плана. Всичко бе предвидено, поради което всякакъв провал бе изключен.

Той съблече тениската си, откривайки лъснали от пот гърди. Къдриците му също бяха влажни. Притисна я до себе си. Тялото й плътно прилепна до неговото. Пулсът им стана шеметен. Джак и Джил. В Ню Йорк. Тъй близо до края.

Той чувстваше как ритъмът на сърцето й се ускорява, като на малко преследвано животно. Беше й невъзможно да се овладее. Беше толкова уплашена, и съвсем основателно.

— Моля те, кажи ми, че ще се видим отново, дори и да не е истина. Кажи ми, че всичко няма да свърши след днешния ден, Сам.

— Няма да свърши. И аз в момента съм уплашен не по-малко от теб. Това е съвсем естествено. Ти си толкова здравомислеща. Двамата си приличаме в това отношение.

— След няколко часа напускаме Ню Йорк. Цялата тази история с Джак и Джил ще бъде зад гърба ни — прошепна тя. — О, аз наистина те обичам, Сам. Толкова те обичам, че ме обзема страх.

Страшно си беше. Повече, отколкото Сара можеше да предположи. По-страшно, отколкото някой можеше или щеше да разбере.

Бавно и внимателно той измъкна един рюгер от задната част на спортните си гащета. Ръцете му бяха влажни от пот. Задържа дъха си. Насочи пистолета към главата на Сара и стреля под лек ъгъл в слепоочието й. Единствен изстрел.

Професионална екзекуция.

Без страст. Почти без страст.

Пистолетът бе със заглушител. Звукът, който се разнесе в хотелската стая, наподобяваше леко, слабо изплюване. Рязкото съприкосновение с 9-милиметровия патрон я изтръгна от прегръдката му. Той потръпна неволно, когато погледна безжизненото тяло върху хотелския килим.

— Това е краят — каза той. — Краят на болката в твоя живот, на цялата горчивина и обида.

Постави последната бележка в дясната ръка на Джил. После стисна юмрука й тъй, че бележката се смачка съвсем естествено. Държеше ръката на Сара за последен път.

„След него търколи се долу Джил“ — помисли си той за думите от детското стихче.

Но Джак нямаше да се провали.