Дебелият доклад в ръцете ми бе озаглавен „Посещението на президента на Съединените щати. Ню Йорк, 16 — 17 декември.“ Възлизаше на 89 страници и включваше буквално всеки момент от слизането на президента на летище Ла Гуардия до повторното му качване на борда приблизително в два следобед и отпътуването му обратно за Вашингтон.
В страниците се включваха и скици буквално на всички места, които щяха да бъдат посетени от президента: летище Ла Гуардия, хотел „Уолдорф-Астория“, „Фелт форум“ в Медисън Скуеър Гардън, маршрутът на автоколоната, другите възможни пътища.
В доклада на Тайната служба се отбелязваше:
10:55. Президентът и госпожа Бърнс се качват в колата.
Забележка: Президентът и госпожа Бърнс преминават през кордон от редовни служители на нюйоркската полиция в хотел „Уолдорф-Астория“.
11:00. Автоколоната напуска „Уолдорф“ по маршрут (код С) към Медисън Скуеър Гардън, „Фелт форум“.
Неогласено пристигане.
Никакво отразяване в пресата.
Ангажирах съзнанието си с главоблъсканицата за Джак и Джил, докато времето наближаваше президентът да напусне „Уолдорф“ и да потегли към центъра с ескорт от лимузини, полицейски радиоколи и мотоциклети. През последните три дни ФБР, Тайната служба и полицията на Ню Йорк си сътрудничеха за провеждането на крупен план, целящ залавянето на Джак и Джил, ако последните наистина се появят в Медисън Скуеър Гардън. Близо хиляда цивилни агенти и инспектори щяха да бъдат вътре за речта на президента. Ние всички изпитвахме съмнения, че това бе достатъчна гаранция за защита.
Цяла сутрин в главата ми се въртеше една тревожна и натрапчива мисъл: Никой не може да спре куршума на убиец. Никой не може да спре куршума, освен жертвата.
Какво щяха да направят Джак и Джил? Как щяха да продължат? Смятах, че ще бъдат в Медисън Скуеър Гардън. Подозирах, че плановете им са да свършат работата скоро. И по някакъв начин възнамеряваха да избягат.
Президентът и госпожа Бърнс бяха съпроводени до тяхната кола точно в единайсет без пет. Фаланга от десетина агенти от Тайната служба ги охраняваха от апартамента горе в хотела до блиндираната лимузина, която чакаше в подземния гараж.
Аз вървях плътно зад основната ескортираща група. Моята роля тук не беше физически да охранявам президента. Аз вече бях казал на Джей Грейър как според мен щеше да бъде извършен опитът за покушение. Отблизо. И показно. Но те ще разполагат с план за бягство.
Тази сутрин вече имаше промяна в предварителната схема. Никакъв кордон от висши полицаи при задния вход на хотела. Никакви фотографи. Държавният глава бе убеден да не минава за втори път през откритото фоайе на „Уолдорф“.
Наблюдавах как президентът и госпожа Бърнс се качиха в лимузината, за да изминат разстоянието от две мили. Двамата си държаха ръцете. Трогателен момент за очевидците. Съответстваше на всичко, което знаех за Томас и Сали Бърнс.
Никакви угризения.
Автоколоната потегли точно навреме. Тайната служба наричаше това „официален автоескорт“. Състоеше се от двайсет и осем коли. В шест от тях имаше екипи за противодействие при евентуално нападение. Една кола, „разузнаването“, съдържаше компютри за поддържане връзка с наблюдението на места, представляващи явна заплаха за президента. Питах се дали Джак и Джил разполагат с разписанието. Може би знаеха дори номерата на колите.
Лимузините и колите с преградено място за шофьора излизаха почти под прав ъгъл от стръмния гараж на хотела. Под гумите ни шумно потракваха капаци от канализацията. Маршрутът до залата започваше на Парк авеню, после продължаваше на запад по Четиридесет и седма улица до Петдесета.
Пътувахме заедно с Дон Хамърман две коли след президента. Тази сутрин дори Хамърман бе потиснат и вглъбен в себе си. Нищо не се бе случило до този момент. Възможно ли бе Джак и Джил да са сменили плана си? Беше ли това част от прикриването на следите им? Щяха ли да се покажат на повърхността едва когато вече започнем да се съмняваме, че ще го сторят? Щяха ли да ме изненадат и да нападнат автоколоната?
Наблюдавах всичко от прозореца на колата. Утрото бе странно трансцендентално изживяване. Хората, застанали от двете страни на улицата, бяха възторжени, аплодираха и поздравяваха с радостни викове минаващата колона. Това бе една от причините, поради която президентът бе решил, че не може повече да се крие в Белия дом. Хората, дори и нюйоркчани, искаха късче от него. До този момент той бе добър президент, храбър и популярен.
Кой искаше да убие Томас Бърнс и защо? Съществуваха толкова потенциални врагове, но аз продължавах да се връщам към собствения списък на президента. Сенаторът Глас, вицепрезидентът Махони, няколко реакционери в Конгреса, влиятелни мъже, свързани с Уолстрийт. Той каза, че се опитва да смени системата, а системата жестоко ненавиждаше промяната.
Полицейските сирени виеха и създаваха впечатлението, че са навсякъде около нас. Една пронизителна стена от шум, съвсем подходяща за случая. Очите ми блуждаеха напред-назад между възторжената тълпа и бързо придвижващата се автоколона — президентския ескорт.
Бях част от всичко това и в същото време се чувствах като независим наблюдател. Не можех да не мисля за Джон Кенеди, Робърт Кенеди и д-р Кинг. Миналите трагедии на страната ни. Нашата печална история. Не можех да откъсна очи от „дилижанса“.
Внезапно бях поразен от абсурдната мисъл, че две от трите големи политически убийства останаха неразкрити. Две от трите най-големи убийства на нашия век си останаха загадка.
Гаражът за VIP под Медисън Скуеър Гардън представляваше бункер от бетон, боядисан в натрапчиво бяло. Там трябва да е имало стотина служители от Тайната служба и нюйоркската полиция, дошли да ни посрещнат. Агентите до един носеха слушалки, които ги свързваха с клетъчната мрежа на Тайната служба.
Гледах как Томас и Сали Бърнс бавно излизат от своята бронирана кола. Наблюдавах очите на президента. Той изглеждаше стабилен, уверен и съсредоточен. Може би знаеше точно какво прави: може би неговият начин бе единствено правилният за съществуващото положение.
Бях на десетина стъпки от президента и неговата съпруга. Всеки миг, в който бяха на открито, ми се струваше цяла вечност. В закрития гараж имаше твърде много хора. Всеки от тях би могъл да бъде убиец.
Президентът и Сали Бърнс се усмихваха, разговаряха ведро и непринудено с влиятелни доброжелатели от Ню Йорк. В това отношение и двамата притежаваха безспорни умения. Те разбираха огромната по важност церемониална роля на кабинета. Символизмът и абсолютната власт. Ето защо бяха там. Много ми допадаше тяхното чувство за дълг и отговорност. Нана не беше права за тях. Бях убеден, че са почтени хора, които се опитват да направят каквото е по силите им. Разбирах колко трудна бе работата им. Не си давах сметка за това, преди да отида в Белия дом.
„Всеки един от тези хора би могъл да бъде Джак или Джил“ — не преставах да си мисля аз, докато наблюдавах тълпата.
Кенеди Сентър във Вашингтон… Стрелбата по Шарлот Кинси на публично място, просто ей така. Мисълта ми непрестанно се връщаше към онова убийство. Нещо се бе случило там, нещо, уличаващо Джак и Джил.
Започнахме да се изкачваме нагоре към претъпканата зала.
Ако Джак и Джил искат да умрат, могат да го постигнат тук.
И все пак ми се струваше, че разполагат с план да се измъкнат невредими. Това бе един техен неизменен модел. Не проумявах как може да се случи насред Медисън Скуеър Гардън, в случай че изберат да атакуват на това място.
Истинските Джак и Джил, президентът и първата дама на Съединените щати бяха пристигнали. Навреме.
Капчица пот бавно се отрони от връхчето на носа ми. На гърдите ми сякаш се бе тръснал самосвал.
Оглушителният шум, изпълващ аудиторията в сградата от стомана и бетон, се прибавяше към нарастващата суматоха и хаос. С влизането ни заляха децибели, които значително надхвърляха прага на оглушаване. По времето, когато пристигнахме, в залата вече имаше десетина хиляди души.
Отправих се към главния подиум заедно с останалия антураж по охраната. Агенти от Тайната служба, ФБР, служители от военната полиция и от нюйоркската полиция бяха разположени навсякъде около президента. Огледах се навсякъде за Кевин Хокинс. Надявах се с него да е Джил.
Докато влизаше в огромната зала, президентът не допусна нито една несигурна усмивка или стъпка. Спомнях си думите му: „Не бива да се позволява заплахата от страна на двама невменяеми да разстрои управлението на Съединените щати.“
В сградата бе топло, а аз се къпех в студена пот. Бяхме на по-малко от трийсет метра от масивния подиум, изпълнен със знаменитости и известни политици, включително губернаторът на щата и кметът.
Отвсякъде проблясваха ослепителните светкавици на фотоапаратите, от всевъзможни ъгли. От един от микрофоните на сцената се разнесе рязко пращене. Наместих петолъчката на левия ревер на костюма си. Беше в специален кодов цвят за деня. Идентифицираше ме като част от екипа на Тайната служба. Цветът за деня бе зелен. За надежда?
Досега Джак и Джил бяха спазвали обещанията си. Може би бяха намерили начин да внесат оръжие в залата. В този огромен амфитеатър в момента имаше над хиляда пистолета, плюс снайпери и помпи. Последните бяха на полицията и на други служители по сигурността.
Всеки един от тях можеше да е Джак или Джил.
Всеки един от тях можеше да е Кевин Хокинс.
Дон Хамърман беше до мен, но наоколо бе прекалено шумно, за да можем да си говорим с височина на тона, доближаваща нормалната. От време на време се навеждахме един към друг и си крещяхме в ушите.
Дори в подобни моменти бе невъзможно да се долови нещо повече от откъслечна дума или фраза.
— Твърде дълго върви към сцената! — каза Хамърман. Мисля, че това бяха думите му.
— Знам. Какво искаш да кажеш? — изкрещях в отговор.
— Наблюдавай тълпата — извика на свой ред той. — Ще се юрнат като обезумяло стадо в момента, в който видят изваден пистолет. Президентът остава твърде дълго сред тълпата.
Беше прав, естествено. Президентът като че ли предизвикваше Джак и Джил. И все пак можеше да ни провърви със заложения капан в претъпканата зала.
Внезапно тълпата наистина се люшна шеметно напред! В следващия миг започна да се разделя.
— Убийте кучия син! Убийте го! — чух викове един-два реда пред нас. Движех се бързо, пробивайки си път с блъскане и дърпане, устремен напред.
— Внимавай бе, копеле! — изкрещя ми в лицето една жена, извръщайки се към мен.
— Убийте го незабавно! — чух някъде отпред.
— Пуснете ме да мина! — изревах с пълно гърло. Мъжът, предизвикал сцената, бе с руса коса до раменете. Беше с широка черна канадка и с черна раница на гръб.
Сграбчих го в мига, в който още някой го бе докопал от другата страна на пътеката. Съборихме го рязко. Черепът му изхрущя при удара в циментовия под.
— Нюйоркска полиция! — извика другият, който държеше русия.
— Вашингтонска полиция, наряд към Белия дом — извиках аз в отговор. Вече притисках заподозрения към пода. Нюйоркското ченге пък бе натикало пистолета си в лицето му.
Русият не ми приличаше на Кевин Хокинс, но нямаше начин да съм сигурен и не можехме да си позволим рискове. Трябваше да го обезвредим.
— Убийте копелето! Убийте президента! — продължаваше да крещи русият.
Беше абсолютно побъркан, всичко беше побъркано, не само оня тъпанар на пода.
— Наранихте ме! — разкрещя се той към мен и към нюйоркското ченге. — Ударихте ми главата!
Побъркан?
Имитатор?
Отклоняване на вниманието?
Кевин Хокинс без никакви затруднения бе заел предна позиция в шумната претъпкана аудитория.
Хокинс сега бе висока брюнетка, облечена в тъмносин костюм от сако и панталони. Не изглеждаше като първа красавица, трябваше да признае, но тъкмо поради това имаше много по-малка вероятност да привлече нечие внимание.
Освен това притежаваше напълно автентична лична карта от федералното бюро за разследване. Според нея той бе Линда Коул, специален агент от Ню Йорк. Фотожурналистът седеше на мястото на Линда Коул на шестия ред и спокойно наблюдаваше тълпата.
Щрак.
Щрак.
Направи мислено няколко снимки, една след друга, предимно на конкуренцията си. ФБР, Тайната служба, Нюйоркската полиция. Всъщност той не смяташе, че има действителна конкуренция.
Камикадзе. Кой можеше да го спре? Никой. Може би само Господ. А може би и Господ беше безсилен.
И все пак бе впечатлен от числеността на опозицията. Тази сутрин правеха сериозни опити да провалят Джак и Джил. И кой знае? Може би щяха да успеят с численото си превъзходство и огнева мощ. И по-странни неща се бяха случвали.
Хокинс просто не вярваше, че това е възможно. Последният им реален шанс бе преди той да се вмъкне в сградата, не и сега. Фотожурналистът срещу ФБР, Тайната служба, Щатските шерифи и нюйоркската полиция. Струваше му се достатъчно разумно. Играта изглеждаше съвсем честна.
Усилените им приготовления му изглеждаха като пародия. Той чакаше да се появи мишената.
От високоговорителите се разнесе химнът и Хокинс започна да ръкопляска заедно с останалите. Беше патриот в края на краищата. Вероятно никой нямаше да повярва на това след днешния ден, но той знаеше, че е истина.
Кевин Хокинс бе един от последните истински патриоти.
В гърдите ми бушуваше огън. Придвижвах се бързо през тълпата, търсех Кевин Хокинс навсякъде.
Всеки нерв в тялото ми бе изопнат и гореше. Дясната ми ръка бе върху твърдата дръжка на моя глок. В огромната шумна тълпа пистолетът изглеждаше някак незначителен.
Бях успял да стигна до втория ред, точно от дясната страна на подиума, който бе висок около метър и половина. Светлината в залата като че ли започна да намалява. Но може би това се случваше само в собствената ми глава. Светлината в душата ми?
Президентът тъкмо се качваше по сивите метални стълби. Той стисна ръката на някакъв сподвижник. Потупа друг по рамото. Изглежда бе изтикал от съзнанието си мисълта за грозящата го опасност.
Сали Бърнс изкачи стълбите преди съпруга си. Виждах ясно чертите й. Потисках мисълта, че вероятно същото се отнася и за Джак и Джил. Агентите на Тайната служба сякаш бяха заели цялото пространство около сцената.
Бях там, когато най-сетне се случи. Бях толкова близо до президента Бърнс. Джак и Джил удариха с неподозирана сила.
Избухна бомба. Невероятен по сила гръм се разнесе близо до сцената, може би дори върху самата сцена. Експлозията бе съвсем неочаквана за телохранителите, които заобикаляха президента. Избухна вътре в защитения периметър.
Бомба вместо изстрели! Въпреки че сутринта залата бе щателно претърсена за взривни устройства. Втурнах се напред, но не преставах да разсъждавам. Забелязах, че ръката ми кърви. Вероятно от по-ранната схватка със смахнатия, но не беше изключено и да е от бомбата.
Последва поредица от действия, при това възможно най-лошата, и то с удивителна скорост. Навсякъде в тълпата започнаха да изскачат пистолети и пушки за контрол над безредиците. Изглежда никой не беше наясно къде и как бе избухнала бомбата, нито какъв е точният размер на предизвиканите щети.
Всички от сцената и първите двайсет реда се хвърлиха на пода.
Гъст черен дим се стелеше на талази и пълзеше към тавана, стъкления покрив и подпорните стоманени греди.
Въздухът беше наситен с миризма на горяща човешка коса. Отвсякъде се носеха писъци. Не можех да преценя колко са ранените. Вече не виждах и президента.
Бомбата се бе взривила близо до сцената. Твърде близо до мястото, където бе стоял президентът Бърнс, където се бе ръкувал и разменял дружелюбни реплики само преди броени секунди. Ушите ми продължаваха да бучат.
Пробивах си път към сцената като обезумял. Нямаше начин да разбера колко са ранените или дори убитите от взрива. Все още не можех да определя местоположението на президента и госпожа Бърнс заради дима и телата, които неистово се блъскаха пред мен. Телевизионни оператори се опитваха да се доберат до сцената на бедствието.
Накрая забелязах група агенти от Тайната служба, сключили здрав обръч около президента. Вдигнаха го на крака. Томас Бърнс бе жив. Агентите го поведоха навън от застрашената зона. Служеха като жив щит за президента, който, изглежда, не беше ранен.
Извадих глока си, насочих го към тавана за по-сигурно и изкрещях: „Полиция!“
Същото сториха още няколко агенти от Тайната служба и инспектори от нюйоркската полиция. Представяхме се един пред друг. Опитвахме се да не бъдем застреляни и да не застреляме никого в ужасяващата суматоха. Няколко души в тълпата крещяха истерично.
Продължавах да си проправям път към югозападния страничен изход на залата, който бяха използвали от Тайната служба, за да въведат президента в залата. Аварийният маршрут за изтегляне бе предварително уточнен.
От другата страна на светещия в червено знак „изход“ следваше дълъг бетонен тунел, който водеше към паркинга за специални гости, разположен в частта на сградата откъм реката. Навсякъде чакаха бронирани коли. Един глас в съзнанието ми крещеше, призоваваше за внимание, докато се придвижвах напред. Джак и Джил винаги са били с един ход пред нас. Те не го улучиха! Защо не го улучиха? Те не правят грешки.
Бях на по-малко от единайсет метра от президента и охранителите му от Тайната служба, когато внезапно ми проблесна, когато най-накрая проумях онова, което бе убягнало на всички останали.
— Променете маршрута! — изкрещях с пълен глас. — Променете аварийния маршрут за изтегляне!
Никой не чу вика ми. В суматохата аз самия едва долових думите си. Имаше прекалено много шум и объркване във вътрешността на Медисън Скуеър Гардън. Все пак продължих напред, следвайки пряко сили фалангата, която изглеждаше като меле на финален мач от моята стратегическа позиция.
— Променете аварийния маршрут за изтегляне! Променете аварийния маршрут! — продължавах да крещя аз.
Накрая стигнахме до боядисания в бяло бетонен тунел. Всеки звук отекваше странно в стените. Бях зад последния агент от Тайната служба.
— Не продължавайте по този път! Спрете президента! — не преставах да крещя без полза.
Тунелът бе препълнен със закъснели специални гости и дори още телохранители. Напредвахме срещу големия прилив, идващ отвън.
Вече бе твърде късно за смяна на маршрута. Пробивах си път през тълпата, като се приближавах все повече и повече към президента и госпожа Бърнс. Отчаяно търсех в навалицата лицето на Кевин Хокинс. Все още имаше шанс да го спрем.
На всяко лице, което поглеждах, бе изписан шок. Очите, които виждах пред себе си, бяха разширени от страх и се взираха изпитателно в моето лице. Внезапно в средата на тунела се разнесоха няколко гърмежа. Изстрели!
Пет изстрела попаднаха в стегнатата фаланга от хора около президента. Някой бе проникнал в защитния периметър. Тялото ми се сгърчи, сякаш бяха улучили самия мен.
Пет изстрела. Три бързи, после още два.
Не можех да видя какво се бе случило отпред, но неочаквано в ушите ми отекна най-ужасният звук. Пронизителен скръбен писък, вопъл на умряло.
Писъкът идваше от мястото, където за последен път бях зърнал бегло президента Бърнс, където само преди броени секунди бяха попаднали куршумите. Започнах да се блъскам в тълпата с цяло тяло, с цялата си тежест, мъчейки се да се добера до епицентъра на това безумие.
Чувствах се така, сякаш се опитвах да изплувам, да се изтръгна от хватката на плаващи пясъци, да се освободя. Беше почти невъзможно да вървя, да се бутам, да си проправям път.
Пет изстрела. Какво се бе случило там отпред?
В този миг разбрах. В един миг видях всичко.
Устата ми бе пресъхнала. Очите ми сълзяха. Тунелът изведнъж бе станал неестествено тих. Президентът Бърнс лежеше на сивия циментов под. Обилна кръв се стичаше на вади и все повече се просмукваше в бялата му риза. Дясната страна на лицето му бе обляна в яркочервена кръв, а може би раната бе високо на шията му. От мястото си не можех да преценя точно.
Изстрели. В стил екзекуция. Професионален удар.
Тръгнах напред, грубо изблъсквайки хората от пътя си. Видях Дон Хамърман, Джей Грейър и после Сали Бърнс. Сякаш всичко ставаше в забавен каданс.
Сали Бърнс се опитваше да стигне до съпруга си. Първата дама, изглежда, не бе ранена. И все пак се питах дали и тя не бе мишена. Агентите на Тайната служба не пускаха госпожа Бърнс, опитвайки се да я предпазят. Искаха да я държат далеч от кръвопролитието, от съпруга й, от всякаква възможна опасност.
Тогава видях и второ тяло.
Една жена лежеше до президента. Бе простреляна в дясното око. Имаше и втора рана в гърлото. Изглежда бе мъртва. До простряното й тяло се търкаляше полуавтоматичен пистолет.
Убиецът? Джил? Кой друг?
Погледът ми отново бе привлечен от застиналото тяло на Томас Бърнс. Опасявах се, че вече е мъртъв. Не можех да бъда сигурен, но предполагах, че е улучен най-малко три пъти. Видях как Сали Бърнс най-сетне се добра до тялото на съпруга си. Ридаеше неудържимо. И не бе единствената.
Джак седеше неподвижен и спокойно наблюдаваше суматохата от коли и каравани, долепени броня до броня, в задръстването на Уест стрийт близо до входа на нюйоркския тунел Холанд.
От всички страни на черния му джип долиташе дрезгавото ломотене на радиостанциите. Наблюдаваше тревожните и слисани лица в колите. Една жена в тревистозелена кола бе обляна в сълзи. Хиляди клаксони пищяха като банши29, развилнели се из центъра на града.
Джак и Джил на Хълма се качиха. Сега вече всички знаеха защо, или поне така си мислеха.
Опита се да не мисли за Сара Роузън, когато най-сетне навлезе в дългия, клаустрофобичен тунел, който се виеше като змия под река Хъдзън. След тунела пое на юг по магистралата към Ню Джърси. След това към Делауеър и на юг.
Сара бе миналото, а миналото нямаше значение. Миналото не съществуваше. То бе само урок за бъдещето. Сара я нямаше. Но той не преставаше да мисли за горката Сара, докато се хранеше в ресторантчето до изхода на магистралата край Таливил. Важно бе да скърби. За Джил, не за президента Бърнс. Тя струваше повече от дузина Бърнсовци. Беше свършила добра работа, почти безупречна, макар че от самото начало просто бе използвана. Сара Роузън бе негово оръдие. Тя бе неговите очи и уши в Белия дом. Тя бе негова любовница. Бедната Сара.
Докато наближаваше Вашингтон към седем часа същата вечер, той се закле повече да не сантименталничи по Сара. Знаеше, че може да го стори. Беше в състояние да контролира своите мисли и емоции. Превъзхождаше Кевин Хокинс, който наистина се бе оказал много добър воин. Той беше Джак.
Но Джак вече не съществуваше.
Вече не беше и Сам Харисън. Сам Харисън бе просто фасада, необходимо прикритие, част от сложен план. Сам Харисън вече не съществуваше.
Сега животът му отново можеше да стане обикновен и предимно хубав. Почти си беше у дома. Беше изпълнил своята мисия. Беше успял.
После той вече си бе у дома и паркира на познатата алея. Видя малкото си момиченце, което изтича от къщата с разпилени руси коси. След него и съпругата си, която също тичаше. По страните й се стичаха сълзи. Както и по неговите. Не се боеше да плаче. Вече не се боеше от нищо.
Слава тебе, Господи, войната най-после беше свършила. Врагът, злият враг, бе мъртъв. Добрите бяха победили и сега най-скъпият начин на живот на земята бе съхранен за малко по-дълго, в името на живота на собствените му деца.
Никой никога нямаше да узнае защо и как се бе случило, нито кой наистина бе отговорен за това.
Също както с Джон Кенеди в Далас.
И Робърт Кенеди в Лос Анджелис.
И Уотъргейт, и Уайтуотър, и почти всички други значими събития от най-новата американска история. Само дето историята не знаеше. Тя бе старателно предпазвана от истината. Това бе американският начин.
— Толкова те обичам! — прошепна задъхано жена му, долепила устни до бузата му. — Ти си моят герой. Ти извърши нещо толкова прекрасно и смело!
Той също вярваше в това. Таеше го дълбоко в сърцето си.
Вече не беше Джак. Джак вече не съществуваше.
Малко след пладне Тайната служба получи информация от нюйоркската полиция за още едно убийство. Имаха сериозни основания да смятат, че е в пряка връзка с атентата срещу президента Бърнс.
Двамата с Джей Грейър се втурнахме в хотел „Пенсилвания“, който е на една крачка от Пето авеню. Все още бяхме вцепенени от ужаса на отминалата сутрин и не можехме да повярваме, че президентът наистина е прострелян. Въпреки това разполагахме с всички подробности от последното убийство. Една камериерка от хотела бе намерила тяло в апартамент на дванайсетия етаж. В стаята бе оставено и стихче от Джак и Джил. Последното?
— Какво казва полицията? — попитах Джей, докато карах към центъра. — Какви са подробностите?
— Според първоначалния доклад, мъртвата жена вероятно е Джил. Може и да е била убита, а може и да се е самоубила. Убедени са, че бележката е автентична.
Загадките в ужасяващите загадки продължаваха. И тази смърт ли бе част от плана Джак и Джил? Предполагах, че е така, а имаше и още пластове за разравяне — пластове под пластовете — преди да достигнем до сърцевината на ужаса.
С Грейър слязохме от един асансьор със златно покритие на етажа, където бе извършено престъплението. Нюйоркската полиция бе навсякъде. Видях лекари от Бърза помощ, хора от групите за бързо реагиране в шлемове с плексигласови предпазители за лицето, униформи, инспектори от отдел „Убийства“. Цареше невероятна суматоха. Безпокоеше ме възможността за объркване на веществените доказателства или за изтичане на информация към пресата.
— Как е президентът? — попита ни един от нюйоркските инспектори, когато пристигнахме. — Някаква информация? Има ли надежда?
— Все още се държи. Разбира се, че има надежда — отвърна Джей Грейър.
После продължихме напред, далеч от групата инспектори.
Най-малко десетина полицаи и агенти на ФБР се бяха натикали в хотелския апартамент. Тревожните полицейски сирени виеха долу от улиците като зла поличба. Ехтеше и камбанен звън, вероятно от катедралата „Св. Патрик“, която се намираше малко по на юг на Пето авеню.
Тялото на руса жена лежеше на плюшения сив килим до неоправено двойно легло. Лицето, шията и гърдите й бяха облени в кръв. Бе облечена в спортно трико в синьо и сребристо.
Чифт очила с метални рамки лежаха на килима до маратонките й.
Беше застреляна в стил екзекуция също като първите жертви на Джак и Джил. Един изстрел от упор в главата.
— Тя изобщо фигурирала ли е в някой от списъците на заподозрените? — попитах Грейър. Знаехме, че мъртвата жена се казва Сара Роузън. Тя бе минала през процедурата „чисто минало“ като част от служителите в Белия дом. Бяхме я пропуснали при цели две щателни проучвания.
— Не, доколкото ми е известно. Била е нещо като неделима част от офиса по съобщенията в Белия дом. Всички са харесвали нейната ефективност, нейния професионализъм. Ползвала се е с доверие. Господи, каква каша! Ползвала се е с голямо доверие, Алекс.
Част от лявата страна на лицето й липсваше, откъсната сякаш от ноктите на силен звяр. Джил изглеждаше така, сякаш е била изненадана. Веждите й бяха сключени в дъги. В очите й нямаше страх.
Тя бе имала доверие в убиеца си. Джак ли бе натиснал спусъка? Забелязах петното около раната, сивкавия пръстен. Беше изстрел от упор. Трябва да е бил Джак. Професионално. Без страст. Поредната екзекуция.
Но наистина ли това бе Джил? Задавах си този въпрос, докато стоях приведен над тялото й. Наемният убиец Кевин Хокинс бе умрял в болницата „Св. Винсънт“. Знаехме, че е бил преоблечен като агентка на ФБР, за да се вмъкне в Медисън Скуеър Гардън. Беше използвал бомба с обемен взрив. Беше изчакал в тунела към изхода, преоблечен като жена. Каква беше връзката на Кевин Хокинс с тази жена? Какво, по дяволите, ставаше?
— Оставил е стихотворение. Прилича на другите — каза Джей Грейър. Бележката бе в полиетиленово пликче за веществени доказателства. Подаде ми я с думите: — Последната воля и завещание на Джак и Джил.
— Съвършеният атентат — промърморих аз по-скоро на себе си, отколкото на Грейър. — Джак и Джил. И двамата мъртви в Ню Йорк. Случаят приключен, нали така?
Агентът от Тайната служба ме погледна и после бавно поклати глава.
— Този случай никога няма да приключи. Поне докато сме живи.
— Казах го иронично — отвърнах аз. После прочетох последната им бележка.
Джак и Джил на хълма се качиха,
където Джил стори, каквото те решиха.
Играта свърши.
Каузата на мъртвата Джил
бе справедлива.
— Да ти го начукам, Джил — прошепнах над мъртвото тяло. — Надявам се да гориш в ада. Дано има отделен ад само за теб и Джак.
Никъде не понесоха новините по-тежко, отколкото във Вашингтон. Томас Бърнс бе обичан и мразен, но принадлежеше на града, особено сега.
Кристин Джонсън бе в шок, както и най-близките й приятели и всичките й познати. Учителите и децата в „Соджърнър Трут“ бяха потресени от случилото се с президента. Беше толкова ужасяващо и зловещо и в същото време тъй непоносимо тъжно и нереално.
Заради атентата всички училища във Вашингтон бяха отменили следобедните си занятия. Тя бе гледала кошмарните телевизионни репортажи за покушението от мига, в който се бе прибрала вкъщи. Още не можеше да повярва на случилото се. Никой не можеше. Президентът все още беше жив. Други съобщения засега нямаше.
Кристин не знаеше дали Алекс Крос е бил в Медисън Скуеър Гардън, но предполагаше, че е бил. Тревожеше се и за него. Харесваше искреността на инспектора, вътрешната му сила, но най-вече неговата състрадателност и уязвимост. Харесваше й как изглежда, как говори, как действа. Освен това й харесваше начинът, по който Алекс възпитаваше сина си Деймън. Това я изпълваше с още по-силно желание да има собствени деца. Двамата с Джордж трябваше да поговорят за това. Двамата с Джордж трябваше да поговорят.
Той се прибра малко преди седем същата вечер, което бе с час-два по-рано от обикновено. Джордж Джонсън работеше усилено като експерт по корпоративно право. Беше на трийсет и седем години и имаше нежно, привлекателно детско лице. Беше добър човек, макар и доста себичен, и честно казано — малко сноб понякога.
Въпреки това Кристин го обичаше. Приемаше добрите и лошите му страни. Тези мисли витаеха в съзнанието й, докато го прегръщаше силно на външната врата. За нея нямаше съмнение. Двамата с Джордж се бяха запознали в университета „Хауърд“ и оттогава бяха заедно. Нещата бяха такива, каквито тя вярваше, че трябва да бъдат, и каквито, доколкото зависеше от нея, щяха да бъдат и занапред.
— Хората още са по улиците и плачат — каза Джордж. След прегръдката той съблече вълненото си сако и разхлаби вратовръзката, но не се качи горе да се преоблече. Тази вечер нарушаваше всичките си обичайни привички. Е, браво на Джордж.
— Не гласувах за президента Бърнс, но случилото се наистина ме разстрои, Крис. Колко жалко.
В очите му имаше сълзи и това отново я разплака.
Джордж обикновено не даваше израз на чувствата си, винаги бе обвит в непробиваема черупка. Сега Кристин се разчувства от вълнението на съпруга си. Беше дълбоко затрогната.
— Плаках няколко пъти — сподели тя на Джордж. — Знаеш ме каква съм. Аз гласувах за президента, но не това е причината. Изглежда, че губим уважението си към всяка институция, към всичко постоянно. Губим уважението си към човешкия живот. И то твърде бързо. Виждам го дори в очите на шестгодишни деца. Виждам го всеки ден в „Соджърнър Трут“.
Джордж Джонсън отново прегърна жена си, прегърна я силно. Със своите метър и осемдесет той бе висок точно колкото нея. Кристин нежно положи глава на рамото му. От нея се носеше леко цитрусово ухание. Беше го носила и в училище. Толкова много я обичаше. Тя не приличаше на нито една друга жена, на нито един от всички онези, които някога бе познавал. Чувстваше се невероятен късметлия, че я притежава, че е заслужил любовта й, че я държи в обятията си.
— Разбираш ли? — попита го тя с желанието да говори с него именно тази вечер. Не искаше да го остави да изчезне за пореден път, както често ставаше.
— Естествено — отвърна той. — Всички го чувстват, Криси. Никой обаче не знае как да сложим край на всичко това.
— Ще направя нещо да хапнем. Можем да гледаме последните репортажи по CNN — накрая предложи тя. — Част от мен не иска да гледа новините, но друга е длъжна да го стори.
— Ще ти помогна за манджата — предложи Джордж, нещо твърде нехарактерно за него. Искаше й се по-често да бъде такъв и да няма нужда от национални трагедии, за да си припомня чувства към нея. Е, много мъже бяха такива, тя знаеше това. В един брак можеше да има и къде-къде по-лоши неща.
Направиха си зеленчукова супа и отвориха бутилка шардоне. Едва бяха привършили с вечерята пред телевизора, когато на входната врата се позвъни. Наближаваше девет. Те не очакваха никого, но от време на време наминаваха съседи.
CNN предаваше от болницата, където бе откаран президентът след атентата. Алекс Крос и още няколко служители от полицията, присъствали на мястото на стрелбата, се мярнаха няколко пъти, но не казаха почти нищо пред камерата. Алекс изглеждаше разстроен, изтощен. Кристин не каза на Джордж, че го познава. Запита се защо. Не беше му казала и за късната визита на Алекс у тях онази вечер. Тогава той спеше. Но Джордж си беше такъв.
Преди той да успее да стане от канапето, звънецът звънна повторно. После пак. Който и да беше, явно нямаше намерение да си тръгва.
— Аз ще отворя, Криси — каза Джордж. — Нямам представа кой, по дяволите, може да звъни по това време. А ти?
— Аз също.
— Добре — каза рязко той.
Кристин усети, че се усмихва. Джордж Нетърпеливия се бе завърнал.
— Идвам, за бога. Идвам, идвам — нареждаше той, докато куцукаше по чорапи към вратата.
Надникна през шпионката, после се обърна с въпросителна гримаса към Кристин.
— Някакво бяло момче.
Дани Будро стоеше на излъсканата, боядисана в бяло веранда на къщата на учителката. Беше облечен в твърде голям за него дъждобран в защитен зелен цвят, който му придаваше вид на по-голям. И всъщност го правеше някак по-впечатляващ. Убиецът от училището „Соджърнър Трут“ от плът и кръв! Сега бе в апогея си. Но дори в това свое суперсвръх настроение той усещаше, че нещо става с него.
Не му беше добре и се чувстваше някак потиснат. Машинката сдаваше багажа. Лекарите не можеха да определят дали при него ставаше въпрос за маниакалнодепресивна психоза или за поведенческо разстройство. И след като самите те не успяха, какво се очакваше от него, по дяволите? И какво от това, че е малко импулсивен, че настроението му рязко се мени, че не е способен да се приспособи към окръжаващата го среда? Фитилът бе запален. Той бе готов да избухне.
Беше престанал да си взима предписаната доза депакот. През цялото време си тананикаше. Тъжна, гневна музика, която звучеше неспирно в главата му, също като „Музак“ по MTV.
Беше бесен на Джак и Джил. Адски бесен на Алекс Крос. Бесен на директорката на училището. Бесен на почти всички на планетата. Беше бесен дори на себе си. Скапан некадърник!
Аз съм неудачник, скъпа.
Тъй че що не вземеш
да ме очистиш?
Той превключи обратно в полуреалността, когато някакъв черен боклук, облечен със синя риза на тънки райета, съответни панталони и тиранти в пъпешов цвят отвори вратата. Ей, добре дошъл в Кибервил!
В първия момент Дани Будро не разбра кой, по дяволите, е кръглоликият черньо. Очакваше надутата училищна директорка госпожа Джонсън или дори Алекс Крос, в случай че не беше заминал за Ню Йорк. Беше видял Крос и директорката заедно по три различни повода. Затова беше решил, че движат.
Не знаеше защо това го вбеси, но си беше факт. Крос беше досущ като неговия тъп баща, истинския му баща. Същото шибано ченге. Беше го зарязал и смяташе, че не струва пукната пара. А сега Крос тайно чукаше учителката.
Чакай, чакай, задръж малко! Дани Будро внезапно получи просветление. Този самодоволен чичо Том трябва да е съпругът й, нали? Естествено.
— Да? Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Джордж Джонсън странния раздърпан младеж на вратата. Не познаваше вестникарчето в квартала, но вероятно беше то.
По скромното мнение на Дани Будро негърът изглеждаше адски неприветлив и нафукан. Особено за мизерен съпруг на една нищо и никаква учителка. Това го вбеси още повече.
— Не! — почти изкрещя той. — Ти на себе си не можеш да помогнеш, камо ли на мен!
И Дани Будро рязко измъкна своя полуавтоматик. Джордж Джонсън погледна изумено оръжието. Бързо отстъпи назад и неволно вдигна ръце в самозащита.
Без да се колебае, Будро стреля два пъти.
— На ти, тъп черен задник! — изкрещя той, оставяйки гласовете да звучат на воля. Двата куршума уцелиха Джордж Джонсън в гърдите.
Той отхвръкна назад през отворената врата като ударен с тежък ковашки чук. После се строполи върху кремавия мраморен под.
После убиецът от „Соджърнър Трут“ влезе в къщата на учителката без всякакво колебание. Прекрачи падналото тяло, все едно че не представляваше нищо.
— Просто ще вляза, благодаря — каза той на мъртвеца на пода. — Бяхте изключително любезен.
Кристин Джонсън бе станала от дивана във всекидневната, когато чу изстрелите. Дани Будро бе забравил колко висока беше тя. Сега можеше да я види от входното антре. Тя също го виждаше — него и тялото на собствения си съпруг.
Вече не изглеждаше така нафукана. На бърза ръка й беше смачкал фасона. Тя си го заслужаваше. Беше наранила чувствата му още при първата им среща. Вероятно дори бе забравила тази случка.
— Помниш ли ме? — изкрещя й той. — Помниш ли как ме юркаше, кучко? В даскалото? Помниш ме, нали?
— О, боже! О, Джордж! О, господи, Джордж! — стенеше тя. Ридания без сълзи разтърсваха цялото й тяло. Изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да припадне. Той видя, че в момента по телевизията предаваха нещо за Джак и Джил. Мамка им! Вечно се мъчеха да го надцакат. Дори тук, дори в този момент!
Дани Будро виждаше, че учителката изпитва неистово желание да избяга. Само че нямаше къде да отиде. Освен ако не избереше големия панорамен прозорец, за да се озове отвън на собствената си морава. Тя посегна към устата си и я затисна с ръка, която повече не помръдна, сякаш бе залепена върху нея с велкро. Вероятно беше в шок.
— Престани да врещиш! — на свой ред изкрещя предупредително той. — Ако изврякаш още веднъж, ще застрелям и теб. Като нищо ще го направя. Ще те пречукам също като тоя, дето ми отвори.
Прицели се в нея. Държеше пистолета пред себе си. Искаше тя да види, че се справя чудесно, като истински експерт по огнестрелните оръжия, какъвто си и беше благодарение на военното училище.
Ръката му малко трепереше, на какво от това? Никога нямаше да я пропусне от такова разстояние.
— Здрасти, госпожо Джонсън — каза той и я удостои с една от най-страхотните си усмивки. — Аз съм убиецът на Шанел Грийн и Върнън Уийтли. Всички ме търсят. Е, ти ме намери — добави той.
Дани Будро плачеше и не можеше да си спомни защо е толкова тъжен. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че е жестоко разгневен. На всички. Този път всички го бяха прекарали здравата. Никога досега не е било чак толкова зле.
Няма щастие, няма щастие. Няма радост, няма радост.
— Аз съм убиецът от училището — повтори той. — Трябва да ми повярваш. Разбра ли? Това е истинска история. История за мъка и печал. Изобщо ли не ме помниш? Толкова ли е лесно да бъда забравен? Аз обаче те помня и още как!
Карах бясно по обратния път към Вашингтон. Наближаваше единайсет часа. Убиецът от „Соджърнър Трут“ беше в стихията си. Аз бях предрекъл, че в един момент ще експлодира, но това, че се бях оказал прав, не ми носеше утеха. Друг въпрос, ако бях съумял да предотвратя експлозията.
Може би не беше случайност, че той избухваше същата тази нощ, в която Джак и Джил бяха постигнали целта си. Искаше да бъде по-добър от тях. Искаше да е значим, прочут, да попадне в светлината на най-ярките прожектори. Не можеше да понесе да остане просто Никой.
През краткия интервал, докато летях с военния реактивен самолет, се помъчих да насоча мисълта си в друга посока. Чувствах се невероятно потиснат. Прегледах късните вестници, които на първа страница поместваха материали за президента Бърнс и за покушението в Ню Йорк. Държавният глава бе в изключително критично състояние в Нюйоркската университетска болница на Източна трийсет и трета улица в Манхатън. Джак и Джил бяха обявени за мъртви. Лекарите не знаеха дали президентът ще преживее нощта.
Аз самият бях вцепенен, дезориентиран, свръхнатоварен, на хлъзгавата граница на травматичния шок. А сега ставаше по-зле. Вече не знаех със сигурност дали ще мога да се оправя, но бях лишен от всякаква възможност за избор.
Убиецът настоял да ме види. Твърдял, че аз съм неговият инспектор и че през последните няколко дни се е обаждал у дома.
В уречения час на базата „Андрюс“ щеше да ме чака полицейска кола, за да откара до близкия Мичълвил, където Дани Будро държеше като заложник Кристин Джонсън. До този момент Будро бе убил две деца, един свой съученик на име Съмнър Мор и собствените си осиновители.
Точно според уговорката, когато кацнахме на военновъздушната база, там ме чакаше полицейска кола. Някой ми бе сглобил материал за Дани Будро. От седемгодишна възраст момчето е под наблюдение на психиатър. Периодично изпада в дълбока депресия. Още тогава проявява странни отклонения в поведението си, например жестоко измъчва животни. Истинската му майка умира още докато е бебе и той се чувства виновен за смъртта й. Баща му, полицай във Вирджиния, се самоубива.
Познах Съмър стрийт веднага щом се отклонихме от магистралата „Джон Хансън“. На задната седалка до мен пътуваше полицейски инспектор от район Принц Джордж. Казваше се Хенри Форние. Той се помъчи да ме запознае накратко с положението, доколкото беше възможно при конкретните странни обстоятелства.
— Доколкото разбрахме, Джордж Джонсън е бил прострелян и вероятно е мъртъв в къщата. Момчето няма да позволи изнасяне на тялото или оказване на медицинска помощ — обясни ми инспектор Форние. — Противно копеле, казвам ви. Истински малък гадняр.
— Будро е бил лекуван с депакот заради пристъпите на гняв и циклите на депресия и ярост. Мога да се обзаложа, че сега го е прекратил — рекох аз. Мислех на глас, като се опитвах да се подготвя за онова, което ме очакваше само няколко пресечки по-нататък по тази толкова спокойна на вид улица.
Нямаше никакво значение, че Будро е тринайсетгодишно момче. Той вече бе убил петима души. Поредното чудовище.
Забелязах Сампсън, който стърчеше с половин глава над другите полицаи, оградили къщата на Джонсън. Опитах се да обхвана всичко с поглед. На мястото имаше десетки полицаи и освен това войници в защитни униформи и с нужната екипировка при потушаване на безредици. Навсякъде по улицата бяха паркирани коли и камиони с държавни номера.
Отидох направо при Сампсън. Той знаеше нещата, които аз имах нужда да чуя, и беше наясно как да говори с мен.
— Здрасти — поздрави ме той със сянка от обичайната си иронична усмивка. — Радвам се, че успя за купона. Един твой приятел държи да му отидеш на гости. Иска да си побъбри с д-р Крос. Имаш жестоки приятели.
— Без съмнение — казах на Сампсън. Той бе един от тях. — Все още не откриват огън, защото е дете. Прав ли съм?
Сампсън кимна. Бях отгатнал.
— Той е просто един безпощаден убиец, Алекс — добави партньорът ми. — Не го забравяй.
Тринайсетгодишен убиец.
Съвсем нов модел тъмносин микробус с отворени задни врати съдържаше телевизионни монитори и оборудване за звукозапис — последна дума на техниката, слушалки и настолен компютър в мрежа. Някакъв експерт по електроника бе клекнал зад една обрулена върба и следеше звуковете в къщата с микрофонна пушка. Тя можеше да регистрира гласове от около стотина метра.
Снимки от наблюдението, а също и подбрани от фотоателие, бяха закачени на табло, подпряно на една полицейска кола. Един хеликоптер сипеше мощни лъчи върху покриви и дървета. Тук драмата с взетия заложник се развиваше такава, каквато я познаваме и обичаме.
— Кой разговаря с него? — попитах Сампсън, докато се приближавахме към къщата. Забелязах черен лексус, паркиран на алеята. Колата на Джордж Джонсън? — Кой преговаря?
— Веднага щом разбраха за взетата заложница и сериозността на положението, пратиха Пол Лози.
Аз кимнах с облекчение, удовлетворен от избора.
— Лози е железен. В екстремни обстоятелства също е добър. Момчето как се свързва с вас?
— Първо по телефона. После поиска мегафон. Изпадна в същинска истерия. Заплаши, че ще застреля учителката и себе си там, на място. И получи мегафона, който си беше поръчал. Сега го използва. Трудно може да се каже, че двамата с Пол Лози успяват да се погодят.
— А Кристин Джонсън? Добре ли е засега? Какво се чува?
— Май че е добре. Запазва самообладание. Смятаме, че по някакъв начин успява да овладее положението, но явно пряко сили. Желязна е.
Това вече го знаех. Дори по-желязна и от теб, тате. Надявах се Деймън да е прав. Надявах се да е по-желязна от всички нас.
Докато двамата със Сампсън говорехме, при нас дойде Джордж Питман. Шефът на инспекторите бе последният човек, когото исках да видя в този момент. Все още подозирах, че на него дължа изпращането си като „доброволец“ в Белия дом. Преглътнах всякакъв гняв, а също и гордостта си.
— От ФБР са докарали снайперисти — уведоми ни той. — Бедата е, че властите не ни позволяват да ги използваме. Малкото копеле излиза навън няколко пъти.
Запазих спокойствие и самообладание в присъствието на Питман. Той все още държеше пистолет, опрян в главата ми. И двамата го знаехме.
— Бедата е, че убиецът е тринайсетгодишен. Вероятно е способен на самоубийство — отвърнах. Изказаното бе само предположение въз основа на познанията ми, но бях почти сигурен, че съм прав. Беше се натикал в къщата на Джонсън, а после беше започнал да пищи „елате и ме приберете“.
Питман се навъси. Лицето му стана мораво чак до бичия врат.
— Той смята, че петте убийства, които е извършил, са голям смях. Малкият гадняр вече го каза на парламентьора. Смее се, когато говори за тях. И специално пита за теб. Какво смяташ за снайперистите? — отново се обърна към мен Питман на тръгване.
Сампсън поклати глава.
— Не си и помисляй да влизаш вътре и да се заиграваш с Денис Белята — каза той.
— Трябва да го разбера по-добре. А за тази цел трябва да говоря с него — измърморих аз и хвърлих поглед към къщата на Джонсън. Долният етаж се къпеше в ярка светлина. Горният тънеше в мрак.
— Вече го разбираш предостатъчно, макар че не го признаваш. Знаеш толкова много за откачените, дори ти самият превърташ. Чуваш ли?
Естествено. Имах представа за собствените си предимства и недостатъци. В повечето случаи. И все пак, може би не в нощ като тази.
Един глас по мегафона ни прекъсна. Убиецът от училището бе решил да говори.
— Ей! Ей, вие там! Тъпи копелета! Забравихте ли нещо? Помните ли ме?
Чувах Дани Будро за пръв път. Звучеше като момче. Носов глас, почти фалцет, адски обикновен. Тринайсетгодишен.
— Вие, кучи синове, се ебавате с мен, а? — изскърца той. — Сам ще си отговоря на въпроса. Да, така е! Само че сте сбъркали адреса!
Пол Лози духна веднъж в мощния мегафон.
— Чакай. Случаят не е такъв, Дани. През цялото време до този момент си бил под контрол. И ти го знаеш, Дани. Нека си говорим честно.
— Простотии! — отвърна Дани Будро гневно. — Такива невероятни простотии, че ми се повръща само като ги чуя. Призлява ми от теб, Лози. Направо ме вбесяваш. Даваш ли си сметка за това, Лози?
— Кажи ми какъв е проблемът. — Парламентьорът запазваше хладен ум под огъня. — Говори, Дани. Аз искам да разговарям с теб. Знам, че вероятно не ми вярваш, но е вярно.
— Знам, че е така, глупако! Нали работата ти е да ме държиш на линията. Бедата е, че ти ме излъга, каза една лъжа, каза, че ме обичаш. Излъга! Тъй че сега вън от моя отбор! Нито дума повече от теб или ще убия госпожа Джонсън. И вината ще бъде твоя. Ще я убия ей сега!
Полицаите бяха обградили плътно къщата на Джонсън. Започнаха да снишават своите тъмни плексигласови щитове. Спуснаха шлемовете, които носеха при потушаване на безредици. Готвеха се да щурмуват къщата. Ако го стореха, Кристин Джонсън по всяка вероятност щеше да умре.
— Какъв ти е проблемът? — попита парламентьорът. — Кажи ми. Ще го разрешим, Дани. Ще се опитаме да намерим някакъв изход, който те устройва. Какъв е проблемът?
Известно време на предната морава и на улицата настъпи странна тишина. Чувах как вятърът вее във върбите и вечнозелените дървета.
После Дани Будро изкрещя:
— Какъв е моят проблем ли? Какъв ми е проблемът? Това, че си лъжлив задник, е част от него. А другата е, че човекът е тук. Алекс Крос е тук, а ти не ми каза. Трябваше да разбера от новините по телевизията! Имаш точно трийсет секунди, инспектор Крос. Вече са двайсет и девет. Двайсет и осем. Нямам търпение да се видим, тъпако. Едва се сдържам. Двайсет и седем. Двайсет и шест. Двайсет и пет. Убиецът от училище „Соджърнър Трут“ предизвикваше съдбата. Едно тринайсетгодишно момче. Царска покана.
— Аз съм Алекс Крос — извиках към тринайсетгодишния убиец. Стоях на срещуположния край на замръзналата морава на семейство Джонсън. Нямах нужда от мегафон, за да ме чуе Дани Будро. — Говори инспектор Крос — извиках отново. — Ти си прав. Вече съм тук. Макар че току-що пристигнах. Дойдох, защото си поискал да ме видиш. Ние приемаме това съвсем сериозно. Никой не ти се меси в плановете. Никой не би си го позволил.
Поне засега. Само ми дай шанс и аз хубавичко ще си поиграя с теб. Помня мъничката Шанел Грийн. Помня и седемгодишния Върнън Уийтли. Помислих си за Кристин Джонсън, затворена там заедно с малкия убиец, хладнокръвно застрелял съпруга й пред очите й.
Будро внезапно се изсмя в мегафона — писклив, почти момичешки кикот. Адски потискащо. Няколко души от тълпата зрители и репортери се засмяха заедно с момчето. Хубаво е да знаеш, че тук навън имаш приятели.
— Е, време беше, инспектор Алекс Крос. Много мило, че успя да ме вместиш в натоварения си график. И госпожа Джонсън мисли така. Ние тук те чакаме, чакаме, тъй че хайде, идвай в къщата. Ще си направим купон.
Момчето открито предизвикваше мен и моя авторитет. Той имаше нужда да бъде главният. Регистрирах мислено всичко, следях всяко негово движение, но и последователността на действията му. Възможна диагноза бе параноидна шизофрения. По-вероятно звучеше предположението за маниакалнодепресивна психоза или поведенческо разстройство. Трябваше да разговарям с него, за да установя останалото.
Във всеки случай Дани Будро създаваше впечатление за последователност в действията си. Изглежда ги подреждаше в реално време. Запитах се дали е възможно отново да е почнал да взима своя депакот.
Един глас плътно зад мен изрече настоятелно:
— Алекс, ела тук, по дяволите! Искам да говоря с теб. Алекс, ела тук!
Обърнах се и се озовах лице в лице с разгневения му собственик. Сампсън се беше навъсил здравата.
— Не ни трябва още един заложник там — заяви той категорично. Беше успял да ми се ядоса. Очите му бяха тъмни мъниста, а челото му — прорязано от дълбоки бръчки. — Той просто иска да убие още някого.
— Мисля, че ще успея да се справя — отвърнах. — Той е мой тип. Гари Сонеджи, Казанова, Дани Будро. Освен това нямам избор.
— Избор имаш. Това, което ти липсва, е здрав разум.
Аз се обърнах назад и хвърлих поглед към къщата. Кристин Джонсън бе там вътре с убиеца. Ако не влезех, той щеше да я убие. Каза го, и аз му повярвах. Какъв избор ми оставаше? Освен това нито едно добро дело не минава безнаказано, нали така?
Питман ми даде знак, че имам неговото разрешение. Сега вече зависеше изцяло от мен. Доктор инспектор Крос.
Поех дълбоко въздух и тръгнах напряко през влажната, подгизнала морава пред къщата. Репортерите ме засипаха със светкавици в няколкото секунди, които ми бяха необходими, за да стигна до входната врата. Внезапно всички телевизионни камери се насочиха към мен.
Аз определено се притеснявах за Дани Будро. В този момент той бе невероятно опасен. Бе обладан от неустоимо желание да убива. Пет различни убийства през последните няколко седмици. Сега бе притиснат в ъгъла. Дори по-лошо — сам бе опрял гръб в стената.
Протегнах ръка към дръжката на входната врата. Чувствах се вцепенен и малко замаян. Зрението ми беше замъглено. Съсредоточих поглед върху бялата врата, и нищо друго.
— Отворена е — долетя отвътре нечий глас. Момчешки глас. Малко дрезгав. Тих и крехък без мегафон, който да го усилва.
Бутнах входната врата и най-накрая видях убиеца от училището в цялото му безумно великолепие.
Дани Будро нямаше повече от метър и шейсет и два. Очите му бяха тесни и полегати като на гризач, имаше големи уши и неугледна войнишка подстрижка. Беше странно на вид момче, явно отхвърлено от околните, особняк. Чувствах, че е предизвиквал враждебност у другите деца, че е пълен самотник и че е бил такъв през целия си живот.
Той държеше полуавтоматичен „Смит & Уесън“, насочен право в гърдите ми.
— Военно училище — напомни ми той. — Отличен стрелец съм, инспектор Крос.
Сърцето ми блъскаше в здравата метална клетка, в която се бе превърнал гръдният ми кош. Силното бучене в главата ми още не се беше разнесло, като изнервящо статично електричество в радиоприемник. Не се чувствах особено като полицай герой. Страхувах се. Беше по-страшно от обикновено. Може би защото убиецът бе на тринайсет години.
Дани Будро знаеше как да използва полуавтоматика, който стискаше, и рано или късно щеше да го стори. Единственото нещо на света, което ме вълнуваше в момента, бе как да успея да му отнема този „Смит & Уесън“.
Образът пред мен бе обсебил цялото ми внимание: слабо пъпчиво тринайсетгодишно момче с мощен, сеещ смърт пистолет. Полуавтоматикът бе насочен право в сърцето ми. Въпреки че ръката на Будро бе достатъчно стабилна, физически и психически той изглеждаше по-зле, отколкото бях предполагал. Вероятно декомпенсираше. Поведението му сигурно щеше да става все по-непредсказуемо. Нестабилността му бе очевидна и вдъхваше страх. Личеше в очите му. Те се стрелкаха като птици, хванати в стъклен балон.
Стоеше в антрето на къщата на семейство Джонсън и едва видимо се олюляваше. Размахваше пистолета към мен, като описваше с него плавни кръгове. Носеше памучна блуза със странен надпис върху нея, който гласеше: ЩАСТЛИВ, ЩАСТЛИВ. РАДОСТ, РАДОСТ.
Късата му косица бе плувнала в пот. Очилата му бяха леко замъглени по краищата. Зад стъклата очите му изглеждаха изцъклени, влажни и блестящи. Видът му подхождаше за ролята на убиеца от училището. Едва ли някой бе харесвал особено Дани Будро. Аз категорично не бях сред почитателите му.
Внезапно мършавото му тяло замръзна в поза мирно.
— Добре дошли на борда, инспектор Крос.
— Здравей, Дани — отвърнах колкото можех по-приглушено и незаплашително. — Ти ме извика и аз дойдох.
Мъчеше го почти явен медикаментозен глад, тъй като бе отказал да взема предписаните му лекарства. Дани Будро проявяваше цялата съвкупност от симптоми: агресия, депресия, психоза, свръхактивност, нарушаване на поведенческите модели.
Как да му отнема пистолета?
Кристин Джонсън стоеше в полутъмната всекидневна зад него. Не помръдваше. Изглеждаше безкрайно далечна там в дъното и много малка въпреки височината й. Беше уплашена, тъжна, изтощена.
Вдясно от нея се намираше великолепна камина, пренесена сякаш от някоя внушителна къща от кафяв камък, разположена в центъра на града. Преди не се бях заглеждал във всекидневната. Сега я подложих на щателен оглед. Търсех някакво оръжие. Нещо, което да ни помогне.
Джордж Джонсън лежеше на кремавия мраморен под в антрето. Някой бе метнал отгоре му червено карирано одеяло. Убитият адвокат сякаш бе легнал да подремне.
— Кристин, добре ли си? — извиках аз през стаята. Тя понечи да отговори, но после се възпря.
— Тя е добре. Нищо й няма — отвърна ми рязко Будро. Замазваше думите. — Всичко й е наред. Аз съм този, който едва издържа.
— Разбирам колко изморен се чувстваш, Дани — казах. Подозирах, че ще го обземе замаяност, че способността му за концентрация ще се влоши значително, че устните му ще побелеят.
— Аха. Какво още имаш да кажеш? Още някакви мъдрости относно моето параноично поведение?
Тряс! Изведнъж той затвори с ритник вратата зад нас. Поредно доказателство за импулсивно поведение. Аз бях приобщен към компанията.
Той все още много внимаваше да спазва дистанцията — държеше полуавтоматика неизменно насочен към мен.
— Мога съвсем спокойно да те застрелям — каза той, в случай че предишния път не го бях разбрал достатъчно добре. Това потвърди предположението ми за обзелата го крайна параноя, безпокойство и нервност.
Вълнуваше се как изглежда в моите очи, каква е преценката ми за способностите му. Явно ме бъркаше с истинския си баща. Бащата полицай, изоставил него и майка му. Бях направил връзката едва на път към къщата, но ми се струваше смислена.
Напомних си, че това напрегнато, мършаво, покъртително момче е убиец. Не ми беше трудно да изпитам ненавист към подобен злодей. И все пак, в него имаше нещо безкрайно тъжно. В някакъв смисъл Даниел Будро създаваше усещането за невероятна самота и уязвимост.
— Вярвам, че можеш да стреляш изключително добре — казах аз тихо. Бях убеден, че иска да чуе именно това.
Вярвам ти.
Вярвам, че си хладнокръвен убиец. Вярвам, че си едно подрастващо чудовище; по всяка вероятност непоправимо. Как да ти отнема пистолета?
Мисля, че може да ми се наложи да те убия, преди да си сторил същото с мен или с Кристин Джонсън.
Вперих поглед в думите ЩАСТЛИВ, ЩАСТЛИВ. РАДОСТ, РАДОСТ. Знаех точно откъде е надписът върху тениската му: „Никелодеон“. Детска телевизионна програма Деймън и Джани умираха за нея. В известен смисъл и аз. „Никелодеон“ беше семейна програма и това вероятно вбесяваше Дани Будро.
Той ми се ухили в лицето. После заговори тихо, както бях сторил и аз току-що. Великолепно изимитира моята загриженост за него. Инстинктите му бяха изострени. Отново ми вдъхна страх. Освен това предизвика у мен желание да му скоча и да му забия такъв, че да му изкарам въздуха.
— Няма защо да шептиш. Тук никой не спи. Е, ако не броим портиера Джордж.
Той се изсмя, забавлявайки се в своята безумна и зловеща неадекватност.
— Добре ли си? — попитах отново Кристин.
— Не. Не съвсем — прошепна тя в отговор.
— Млъквайте, по дяволите! — изкрещя ни Будро. Насочи пистолета си към Кристин, а после отново към мен. — Когато кажа нещо, наистина го мисля.
Дадох си сметка, че няма да успея да отнема пистолета от момчето. Трябваше да опитам нещо друго. Той изглеждаше близо до психически срив, съвсем близо.
Реших да предприема незабавен ход.
Съсредоточих се върху него, като се опитах да преценя слабостта му. Наблюдавах го, без да се издавам външно.
Направих няколко бавни съвсем преднамерени стъпки към прозореца на всекидневната. Там беше сложено старо африканско трикрако столче.
Хвърлих поглед на полицейските редици, разположени на полагаемото се разстояние от другата страна на зелената площ пред къщата. Виждах щитовете и плексигласовите шлемове, защитните им униформи, бронирани жилетки, отвсякъде насочени оръжия. Господи, каква сцена! И всичко заради това умопомрачено лайно.
— Да не ти хрумват разни забавни идеи — предупреди ме той от другата страна на стаята.
Но на мен вече ми беше хрумнала една презабавна идея, Дани, момчето ми. Дори направих своя ход. Можеш ли да познаеш какъв е? Толкова ли си умен, за колкото се мислиш, кретенче нещастно?
— Защо не? — попитах. Той не отговори. Възнамеряваше да ни убие. Какво повече?
Имах достатъчно основателна причина да бъда близо до прозореца. Канех се да застана така, че двамата с Кристин да се озовем един срещу друг в двата края на всекидневната.
Бях го направил. Бях готов със своя ход. Будро не даваше вид да е забелязал.
— Какво си мислиш за мен сега? — изръмжа той. — Как съм на фона на тези задници Джак и Джил? Ами в сравнение с великия Гари Сонеджи? Можеш да ми кажеш. Няма да засегнеш чувствата ми. Защото аз нямам чувства.
— Ще ти кажа — отвърнах, — защото това искаш да чуеш. Никога не съм се впечатлявал от убийци, каквито и да са те, не съм впечатлен и от теб.
Устата му се сгърчи и той изръмжа:
— Така ли? Е, и аз не съм впечатлен от теб, д-р Глупендер Крос. И все пак кой държи пистолета?
Един дълъг напрегнат миг Дани Будро ме гледаше втренчено. Зад лупите очите му изглеждаха кривогледи. Зениците бяха като връхчета на топлийка. Сърцето ми блъскаше неудържимо. Хвърлих поглед към Кристин Джонсън в отсрещния край на стаята.
— Трябва да те убия и ти го знаеш — каза той, сякаш репликата му изчерпваше целия смисъл на света. Внезапно заговори с отегчен глас. Беше дяволски смущаващо. — Вие с Кристин трябва да пукнете.
Той се извърна да я погледне. Очите му бяха тъмни дупки.
— Черна кучка! Подла и лицемерна. Как смееш да ме унижаваш! — разкрещя се той отново.
— Не е вярно — каза Кристин Джонсън. — Опитвах се да защитя онези деца на двора. Нямаше нищо общо с теб. Нямах никаква представа кой си. Откъде бих могла да знам?
Той тропна тежко с крак, обут в черен ботуш. Беше капризен, сприхав, непримирим. Гаден малък идиот във всяко отношение.
— Не ми казвай какво знам, по дяволите! Не можеш да ми обясняваш какво мисля аз. Не можеш да ми влезеш в главата! Никой не може!
— Защо мислиш, че трябва да убиеш още някого? — попитах го аз. Той отново ми се разкрещя. И ме взе на мушка.
— Не се опитвай да ме будалкаш! Да не си посмял!
— Не те будалкам — поклатих аз глава. Внезапно той извъртя оръжието си към Кристин.
— Аз трябва да убивам, защото това ми е работата. — Той се изкикоти отново.
Кристин Джонсън усети какво щеше да се случи. Тя знаеше, че нещо трябва да се направи, преди Дани Будро да се взриви.
Момчето отново се обърна към мен.
— Опитваш се да ме изиграеш — каза той. — Затова вадиш спокойния глас. Щом се пазиш от мен, значи не си толкова всемогъщ, огромен и заплашителен. Ти си ми прозрачен.
— Прав си — отвърнах, — но не съвсем. Говорех по този начин — толкова тихо — за да те отвлека от онова, което в действителност правех. Ти провали собствената си игра.
— Не можеш да застреляш и двама ни — заявих аз на Дани Будро. Изрекох го ясно и категорично.
Направих още една стъпка към моя край на просторния хол. Увеличих разстоянието между Кристин Джонсън и себе си.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? За какво говориш, Крос? Казвай, Крос!
Не му отговорих. Нека се сети. Бях сигурен, че ще го стори. Той беше умно лошо момче.
Даниел Будро се взря в мен, после бързо отмести поглед към Кристин. Получи посланието. Най-накрая видя капана.
Очите му като свредели се забиха дълбоко в черепа ми. Той беше осъзнал какво съм направил. Застреляше ли някой от нас, другият щеше да го спипа.
— Тъп боклук такъв! — изръмжа той към мен. Гласът му бе нисък и заплашителен. — Тогава ти пръв ще си го получиш.
Вдигна полуавтоматичния „Смит & Уесън“. Аз плъзнах поглед по цевта.
— Достатъчно! — извика Кристин от противоположния край на стаята. Тя бе невероятна по време на цялото това напрежение, при тези обстоятелства. — Достатъчно си убивал! — заяви тя на Будро.
Дани Будро започваше да се паникьосва. Безумни очи гледаха втренчено от глава, която сякаш беше на въртяща се ос.
— Не, не съм убивал достатъчно! Аз едва сега започвам! — Кожата му се бе изопнала.
Той размаха полуавтоматика към Кристин. Ръцете му бяха изпънати като шомпол. Цялото му тяло трепереше и бе наклонено наляво.
— Дани! — извиках аз името му миг преди да се хвърля към него.
За миг се поколеба. После пистолетът му трепна и той стреля. Стреля в Кристин.
Тя се опита да се дръпне встрани. Не разбрах дали бе успяла.
Тялото ми се устреми напред. После вече бях във въздуха.
Дани Будро извъртя полуавтоматика към мен. Очите му бяха изпълнени с ужас и безкрайна омраза. Трепереше от ярост, страх, отчаяние. Може би щеше да успее да уцели и двама ни.
Аз обаче бях много по-бърз, отколкото той бе очаквал. Вече се намирах в радиуса на ръката му и протегнатото оръжие.
Стоварих се отгоре му, все едно че беше голям мъж, въоръжен и опасен. Блъснах го с цялата сила на тялото си. Съприкосновението ми достави истинска наслада.
Двамата се строполихме на пода. Бяхме вплетени един в друг, безпорядък от трескаво размахвани ръце и крака. Разнесе се нов изстрел. Не почувствах ослепителна болка, но усетих в устата си вкус на кръв.
Момчето изпищя пронизително и жално. Това бе вопъл! Измъкнах пистолета от ръката му. Той се опита да ме ухапе, да забие зъби в плътта ми. После изръмжа.
Тялото му бе обхванато от гърч, вероятно поради медикаментозен глад. Краката и ръцете му се тресяха. Тазът му се повдигаше отривисто, докато се съвкупяваше на сухо с крака ми.
Очите му се обърнаха и тялото му внезапно омекна. От устата му изби пяна. Ръцете и краката му продължаваха да потръпват. Не беше изключено да е загубил съзнание за миг-два. Продължаваше да се слюнчи, да хъхри и да издава звуци, като че ли се дави.
Плеснах го леко по бузата. Устните му бяха станали морави. Очите му накрая се върнаха в нормалното си положение. Започнаха бързо да примигват. Пристъпът бе отминал тъй бързо, както го бе връхлетял. Лежеше там отмалял на пода — безформена купчина обезумяло лошо момче.
Полицаите бяха чули изстрелите. Нахлуха в хола. Насочени пушки, пистолети. Врява и писък на радиостанции.
Кристин Джонсън отиде до съпруга си. Както и двама лекари от Спешна медицинска помощ.
Следващия път, когато погледнах, Кристин точно коленичеше до мен. Нямаше вид на ранена.
— Добре ли си, Алекс? — попита тя с дрезгав шепот.
Аз все още държах Дани Будро. Той сякаш бе загубил чувство за реалност. Плувнал в студена, лепкава пот, убиецът от училището „Соджърнър Трут“ изглеждаше тъжен, самотен и невероятно безпомощен. Тринайсетгодишен. Пет убийства. А може и повече.
— Епилептичен пристъп? — попита Кристин. Аз кимнах.
— Да, струва ми се. Може би от твърде много възбуда. Дани Будро се опитваше да каже нещо, но аз не можех да чуя какво. Изрече го бързо и неясно, хъхрейки, а от устата му избиваше бяла пяна.
— Какво каза? Какво има? — попитах аз. Гласът ми беше дрезгав, гърлото ме болеше. Аз самият треперех и бях потънал в пот.
Той заговори отново с едва доловим шепот, сякаш в него вече нямаше никой.
— Страх ме е — каза. — Не зная къде съм. Винаги толкова ме е страх!
Кимнах на дребното ужасено лице, обърнато към мен.
— Знам — отвърнах на малкия убиец. — Знам как се чувстваш.
И това бе най-неприятното.
Юнакът, страшилище за многоглавия змей, оживява всеки път, но колко живота имах аз? Защо непрестанно се излагах на рискове? Лекарю, излекувай себе си!
Останах в къщата на семейство Джонсън повече от час, докато момчето и тялото на Джонсън бяха откарани. Имаше някои въпроси, които трябваше да задам на Кристин Джонсън във връзка с доклада ми по случая. После се обадих вкъщи и говорих с Нана. Помолих я да си легне. Бях жив и в общи линии здрав. Във всеки случай, за въпросната вечер.
— Обичам те, Алекс — прошепна тя по телефона. Нана звучеше почти толкова капнала и изнемощяла колкото мен.
— И аз те обичам, бабо — отвърнах.
Тази вечер, о, чудо невиждано, всъщност тя ми остави последната дума.
Тълпата от хищни натрапници на Съмър стрийт най-накрая се разпръсна. Дори най-настоятелните репортери и фотографи се разотидоха. Една от сестрите на Кристин Джонсън бе пристигнала, за да бъде с нея в този ужасен момент. Преди да си тръгна, прегърнах силно Кристин.
Тя продължаваше да трепери. Бе изживяла ужасна, невероятна загуба. И двамата бяхме прекарали една вечер в ада.
— Не чувствам нищо. Всичко е толкова нереално — каза ми тя. — Знам, че не е просто кошмар и все пак продължавам да си мисля, че не е възможно да е истина.
Сампсън ме откара у дома в един часа след полунощ. Очите ми сякаш бяха без клепачи. Мозъкът ми все още беше на скорост милион мили в час, беше прегрял и продължаваше да бръмчи силно.
Докъде стигаше светът ни? До Гари Сонеджи? Тед Бънди30? Кореш31? Все по-нататък и по-нататък. Преди време попитали Ганди какво мисли за Западната цивилизация. Той отвърнал: „Според мен е можела да се окаже добра идея“.
Не мога да плача много. Не мога. Същото се отнася за повечето полицаи, които познавам. Иска ми се да можех да плача понякога, да дам воля на онова, което е в мен, да се освободя от страха и злобата, но не е толкова лесно. Нещо вътре блокира.
Седнах на вътрешните стълби в нашата къща. Бях се отправил към спалнята си, но неуспешно. Опитвах се да заплача, но не можех.
Мислех за съпругата си Мария, загинала преди няколко години. Беше застреляна от прозореца на движеща се кола.
Нямах представа колко време съм стоял в мрака насаме с мислите си. Може би десет минути, може би много повече. Къщата бе потънала в позната, почти уютна тишина, но онази вечер аз бях неутешим.
Вслушвах се в звуци, които чувах от години. Спомнях си времето, в което бях там още малко момче, растях с Нана, чудех се какъв ли ще стана един ден. Сега вече знаех отговора на този въпрос. Бях експерт по серийни убийства, на когото се налагаше да работи по най-трудните, най-гадните случаи. Бях юнакът, който можеше да победи огнедишащия змей.
Най-накрая изкачих остатъка от стъпалата и спрях в стаята на Деймън и Джани. И двамата спяха дълбоко в общата си спалня в нашата малка къща.
Обичам начина, по който спят Деймън и Джани, невинните и свободни пози на моите малки син и дъщеря. Мога да ги наблюдавам дълго, дори в непоносимо тежки нощи като тази. Безброй пъти просто съм надничал вътре и съм заставал на прага. В някои вечери те ми помагат да оцелея, не ми позволяват да се разпадна.
Бяха заспали с фънки очила с форма на сърце. Изглеждаха страхотно. И бяха невероятно мили. Седнах на ръба на леглото на Джани. Тихо събух ботушите си и внимателно ги оставих на пода, без да вдигам шум. После се изтегнах напреко в долния край на двете им легла. Чувах как костите ми пукат. Исках да бъда близо до децата си, заедно с тях, всички ние да сме в безопасност. Не ми се струваше Бог знае каква претенция към живота или твърде голяма награда за деня, който бях преживял току-що.
Нежно целунах подплатеното ходило от пижамата на Джани.
Леко докоснах хладния гол крак на Деймън.
Накрая затворих очи и се опитах да прогоня от съзнанието си натрапчивите сцени на убийства и хаос. Не успях. Онази нощ чудовищата бяха навсякъде. Наистина бяха навсякъде около мен.
Откъде идват тези чудовища в Америка? Откъде се пръкват?
Както лежах там до двете си деца, най-накрая успях да заспя. За няколко часа можах да забравя най-ужасното — причината за безкрайната ми потиснатост и печал.
Преди да тръгна от къщата на семейство Джонсън, бях чул новините. Рано същата сутрин бе починал президентът Томас Бърнс.
Държах котката Роузи и нежно я галех. Отворих задната врата и когато надникнах навън, зърнах Сампсън.
Той стоеше на леденостудения дъжд. Изглеждаше като огромен тъмен каменен къс насред пороя или може би това, което понасяше така стоически, бе градушка.
— Кошмарът продължава — заяви той. Просто съобщително изречение. Съкрушително.
— Да, нали, въпреки всичко? Само че може на мен вече да не ми пука.
— Да, бе. Освен това може да е годината, в която „Куршумите“ печелят шампионата на НБА, а опърпаните „Червенокожи“ отиват на Супер купата. Човек никога не знае.
Само ден бе изминал след дългата нощ в къщата на семейство Джонсън и още по-дългата утрин в Ню Йорк. Време, твърде недостатъчно за каквото и да било съвземане, или дори за подобаващ траур. Вчера президентът Едуард Махони бе положил клетва. Налагаше се по закон, но ми се струваше почти непристойно.
Бях нахлузил дънков гащеризон и бяла тениска. Боси нозе върху студен застлан с линолеум под. С голяма чаша димящо кафе в ръка. Възстановявах се прилично. Не си бях „измил бакенбардите“, както Джани наричаше акта на бръснене. Отново започвах да се чувствам човек.
Въпреки това все още не бях поканил Сампсън вътре.
— Добрутро, Сладур — все така настоятелно продължи Сампсън. После повдигна горна устна и оголи зъби. Усмивката му бе брутално жизнерадостна. Накрая бях принуден да се усмихна в отговор на моя приятел и моето възмездие.
Беше малко след девет часа и аз току-що бях станал от сън. За мен това бе късен час. Срамно поведение по стандартите на Нана. Аз все още страдах от недостиг на сън, бях травмиран от шока. Въпреки това се бях посъвзел. Изглеждах прилично. Всъщност изглеждах добре.
— Няма ли поне да ми кажеш „добро утро“? — попита Сампсън.
— Добрутро, Джон — отвърнах. — Каквото и да те води насам в тази студена и неприветлива утрин, не искам да го знам.
— Първото умно нещо, което чувам от твоите уста от години насам, но се опасявам, че не ти вярвам. Ти искаш да знаеш всичко. Необходимо ти е, Алекс. Затова всяка сутрин четеш по четири тъпи вестника.
— И аз не искам да знам — подкрепи ме зад гърба ми Нана от кухнята. Беше на крак от часове, разбира се. — Хич не ми трябва. Хайде, къш. Иди да се поразходиш. Прав ти път, крива ти пътечка.
— Имаме ли време за закуска? — попитах го аз накрая.
— Всъщност не — отвърна той, като се стараеше да не се разделя с усмивката си, — но хайде все пак да похапнем. Кой би могъл да устои?
— Той покани теб, не мен — предупреди Нана откъм сгорещената печка.
Тя поднасяше Сампсън. Обичаше го като роден син. Приготви и на двама ни бъркани яйца, домашна наденичка, пържени картофи и препечена филийка.
— Преди малко ме извика твоят господин Грейър — подхвана Сампсън, докато си наливаше третата чаша кафе. — Каза да те оставя да си вземеш два-три почивни дни, че можели да го уредят.
— Това, което изрече току-що, ме изпълва с подозрения и опасения. Да уредят какво? — попитах аз.
Сампсън погледна часовника си, един античен „Булова“, подарък от баща му, когато е бил четиринайсетгодишен.
— В момента правят оглед на офиса на Джил в Белия дом. После отиват в апартамента й на Двайсет и четвърта улица. Искаш ли да присъстваш? Като мой гост? За всеки случай ще имаш пропуск.
Естествено, че исках. Длъжен бях. Трябваше да знам всичко за Джил.
Отидохме до апартамента на Сара Роузън със съмнително бързия черен нисан на Сампсън. Горещата закуска на Нана поне ме бе върнала към реалния свят. Чувствах се частично съживен, физически, ако не емоционално.
За мен бе твърде интригуващо да посетя дома на Джил. Исках да видя и кабинета й в Белия дом, но прецених, че това може да почака ден-два.
Сара Роузън живееше в десететажна сграда на ъгъла на Двайсет и четвърта и К стрийт. Във фоайето седеше един досаден дежурен портиер, който огледа педантично инспекторските ни карти и после с неохота ни пусна да продължим. Иначе помещението си го биваше. Застлано с килими, украсено с многобройни избуяли растения в саксии. Не от типа сгради, където човек би очаквал да открие убиец.
Но Джил бе живяла именно тук.
Всъщност апартаментът подхождаше на характеристиката за Сара Роузън, с която разполагахме. Единствено дете на полковник и гимназиална учителка по английски. Израства в Абърдийн, щата Мериленд, продължава образованието си в колежа „Холинс“ във Вирджиния. Следва история и английски, завършва с отличен успех и награда. Пристига във Вашингтон преди шестнайсет години, на двайсет и една годишна възраст. Не се омъжва, въпреки че през годините има няколко интимни приятели.
Апартаментът й беше на петия етаж. Светъл, с изглед към вътрешен двор. Служители на ФБР вече се бяха заловили за работа. От стереоуредбата тихо звучеше Шопен. Атмосферата бе отпускаща, приятна, ведра. Случаят в края на краищата бе приключен.
Следващите няколко часа двамата със Сампсън прекарахме с техническите експерти от ФБР.
Точно тук, на това място бе живяла Джил.
Апартаментът й беше с една спалня и малък кабинет. Трябваше да го огледаме сантиметър по сантиметър. Жената, която бе живяла тук, бе съучастничка в убийството на президента. Кабинетът бе използван за монтаж на техния филм. Сега апартаментът притежаваше историческа значимост. Защото, докато сградата съществуваше, хората щяха да я сочат и да казват: „Тук е живяла Джил.“
Тя бе купила безлични на вид мебели в стил кънтри клуб. Бяха вещи средна ръка. Диван и кресло с памучна тапицерия на неясни фигури. Етикети от местните мебелни магазини. Студени цветове във всяка стая. Куп вещи с цвят на слонова кост. Леденосинкав килим на фигури. Паянтов, загубил цвета си чамов гардероб.
Няколко рамки на стената с подплатени коледни картички и писма от видни личности от Белия дом: настоящият секретар по пресата, началник личен състав и дори кратка бележка от Нанси Рейгън. Нямаше снимки на някой от „враговете“, които бе назовал пред мен президентът Бърнс.
Върху малко бюро с извит сгъваем капак бяха оставени писма от фондация „Наследство“ и института „Като“ — и двете организации на Консервативната партия. Имаше няколко броя на „Нюз & Уърлд Рипорт“ и „Садърн Ливинг“.
На стената над бюрото бе залепен стих, изрязан от книга.
Колко досадно е да бъдеш Някой!
Колко показно и гръмко — като жаба.
Името си да тръбиш цял месец юни
на мочур безлик, омаян от възхита!
Очевидно Емили Дикинсън имаше мнение за знаменитостите, сходно с това на Джак и Джил.
Стените на кабинета и спалнята бяха отгоре до долу с книги и заместваха библиотека. Художествена проза, публицистика, поезия. Литература високоинтелектуална и посредствена. Джил читателят. Коя си ти, Сара Роузън?
Някой в действителност интересувал ли се е от теб преди този момент? Защо си приела да бъдеш съучастник в това ужасно престъпление? Струваше ли си? Да умреш по този начин, самотна стара мома? Кой отне живота ти, Джил? Джак ли беше?
Ако откриех поне една безспорна брънка от истината, всички останали щяха да последват и най-накрая щяхме да разберем. Искаше ми се да вярвам, че е възможно да стане така.
Прегледах гардеробите с дрехи на Джил. Намерих консервативни делови костюми предимно в тъмни цветове. Етикети, които ме насочиха към „Брук Брадърс“ и „Ан Тейлър“. Лачени обувки с ниски токове, други невзрачни с плоска подметка, маратонки. Имаше и няколко спортни екипа за бягане и фитнес. Оскъден брой вечерни тоалети за приеми, за забавления.
Претърсих за фалшиви стени, фалшиви дъна, всевъзможни места, където би могла да съхранява някакви лични бележки, нещо, което да ни помогне да приключим този случай завинаги или да го огласим широко.
Хайде, Сара, пусни ни в твоя таен живот. Кажи ни коя си била в действителност.
Ти искаш да научим нещо. Какво е то, Сара? Дай ни още едно стихотворение. Само едно.
Бях застанал до един прозорец в спалнята, който гледаше към двора, когато зад мен изникна Сампсън. Продължавах да разсъждавам върху всички възможни варианти по случая.
— Намери ли отговора?
— Засега не. Но това не е всичко. Дай ми още ден-два тук.
При тази мисъл Сампсън изстена. Аз също. Но знаех, че ще се върна. Сара Роузън бе оставила нещо за нас, с което да я запомним. Бях почти сигурен в това. Джил поетесата.
Може би нямах насита на престъпление и наказание, но се върнах сам в апартамента й още на следната сутрин. Пристигнах там към осем, много преди всеки друг. Започнах да крача напред-назад из малкото жилище, като похапвах от отворена кутия зърнени ядки.
Нещо продължаваше да ме тормози. Предчувствието на инспектора. И интуицията на психолога. Почти час седях до прозореца с изглед към К стрийт. Бях се втренчил в един плакат на закритата автобусна спирка, който рекламираше парфюм на Калвин Клайн. Момичето на постера изглеждаше непоносимо тъжно и нещастно. Като Джил? Някой бе нарисувал балон, който излизаше от главата на модела, а в него имаше надпис: „Нахранете ме, моля ви!“
Започнах да преглеждам огромната колекция от книги, които се натрапваха навсякъде, дори в кухнята. Сара явно е била ненаситен читател. Предимно литература и история, почти изцяло американска. Сара интелектуалката.
„Дипломацията“ на Хенри Кисинджър. „Възражение“ на Александър Хейг. „Кисинджър“ на Уолтър Айзъксон. И така нататък, и така нататък. Романи от Ан Тайлър, Робъртсън Дейвис, Ани Прулкс, но и от Робърт Лъдлъм. Поезия от Емили Дикинсън, Силвия Плат, Ан Секстън.
Започнах да ги отварям един по един. В някои от книгите имаше мушнати страници, изписани на ръка. Огромно количество нахвърляни набързо бележки. Може би две-три хиляди. Доста книги, които трябваше да прегледам.
Записки и бележки, които си бе водила Сара. Прочетох всяко листче. Часовете минаваха. Пропуснах обяда. Не ме беше грижа.
Вътре в една биография на Наполеон и Джозефин Сара Роузън бе написала: „Н. е смятал високата интелигентност у жените за аномалия. Галел гърдите на Дж. пред хора. Помияр. Но Дж. си е получила заслуженото. Тъпанарка“.
Джил поетесата. Джил страстната читателка. Загадъчната, нереалната, жената тайна. Убийцата.
В кабинета имаше няколко видеокасети с филми и аз започнах да отварям кутиите една по една.
Колекцията на Сара Роузън включваше популярни любовни истории и трилъри. „Принцът на приливите“, „Кръстникът“, „Отнесени от вихъра“, „Офицер и джентълмен“.
Изглежда бе харесвала и по-стари филми: Реймънд Чандлър, Джеймс Кейн, Хичкок.
Отварях касетите една по една, ред подир ред, до последната кутия. Помислих си, че е важно, особено при човек на реда, какъвто явно беше Сара. Ако Сампсън беше наоколо, нямаше да стигнем доникъде. Веднага щеше да ми обясни, че съм по-откачен и от Джак и Джил.
Отворих една касета с филма на Хичкок „Печална слава“. Лично аз не си спомнях да съм го гледал, но на рекламната снимка в главната роля бе един от любимите актьори на Хичкок.
Вътре в кутията намерих касета без отличителни знаци.
Не ми изглеждаше на филм. Заинтригуван, побързах да я пусна на видеото. До този момент това бе четвъртата или петата неозначена касета.
Филмът не беше „Печална слава“. Осъзнах, че гледам заснето убийството на сенатор Даниел Фицпатрик. Това очевидно бе пълната версия, която продължи доста повече от филма, изпратен в CNN.
Допълнителният метраж бе дори по-обезпокоителен и нагледен от онова, което бе пуснато по телевизионната новинарска мрежа. Страхът в гласа на сенатор Фицпатрик бе ужасен за слушане. Той умоляваше убийците да го пощадят, после започна да плаче, да ридае високо. Тази част бе внимателно съкратена от лентата за CNN. Беше твърде въздействащо. Беше невероятно брутално. Представяше Джак и Джил във възможно най-лошата светлина. Никаква жалост, никаква страст, нито капка човечност.
Натиснах копчето за пауза. Джакпот! Следващият кадър във филма почваше от сенатор Фицпатрик, после камерата правеше широка дъга, може би по-широка от възнамеряваната.
На лентата се появи Джак, който отправяше втория изстрел. Убиецът не беше Кевин Хокинс!
Внезапно се запитах дали Джил бе оставила касетата тук, за да може някой да я открие. Беше ли подозирала тя, че ще бъде предадена? Беше ли това възмездието на Джил? Помислих си, че не е изключено: Джил бе прецакала Джак направо от ада.
Аз внимателно огледах замръзналата рамка, която разкриваше истинския Джак. Имаше къса, пясъчноруса коса. Беше хубав мъж към четирийсетте. Докато дърпаше спусъка, на лицето му не бе изписана никаква емоция.
— Джак — прошепнах аз. — Падна ли ми най-сетне!
ФБР, Тайната служба и вашингтонската полиция бяха обединили усилията си и работеха в тясно сътрудничество върху мащабна и изключително важна операция по залавянето на един човек. Те всички държаха на собствено участие в нея. Ставаше въпрос за убийство от най-висок ранг: бе убит президентът. Извършителят продължаваше да бъде някъде на свобода. Джак все още беше жив. Поне се надявах да е така.
Рано сутринта на 20 декември аз го наблюдавах през един бинокъл. Не можех да откъсна поглед от убиеца и интелектуалния подбудител.
Исках да го унищожа. Исках го за себе си. Въпреки това трябваше да чакаме. Това бе акция на Джей Грейър. Това бе неговият ден, неговото шоу, неговият план на действие.
Джак тъкмо излизаше от една триетажна къща в колониален стил. Той се отправи към един яркочервен форд, паркиран на кръговата алея. Ние вече знаехме кой е той, къде живее, почти всичко за него. Сега Джак и Джил ни бяха станали доста по-разбираеми. Очите ни се бяха отворили широко, много широко.
— Ето го Джак. Ето го нашето момче — каза Джей Грейър до мен.
— Не прилича на убиец, нали? — попитах аз. — Но си е свършил работата. Той го е направил. Той е екзекуторът на всички тези хора, включително и на Джил.
Джак вървеше с две малки деца — момче и момиче. Много хубави хлапета. Знаех, че се казват Аликс и Арти. Заедно с тях на разходка с колата отиваха двете семейни кучета: десетгодишен черен ретривър и малко игриво коли.
Децата на Джак.
Кучетата на Джак.
Хубавата къща на Джак в предградията.
Джак и Джил на хълма се качиха — да убият президента. А после Джак уби своята партньорка и любовница Джил. Екзекутира Сара Роузън най-хладнокръвно. Смяташе, че се е измъкнал след убийствата невредим и е извън всякакво подозрение. Планът му бе почти съвършен. Но сега Джак бе в полезрението ни.
Беше облечен с тъмносиньо яке с качулка, което носеше с разкопчан цип, въпреки студеното време. Изпод него се виждаше синя вълнена риза на карета. Носеше светли дънки, жълто-кафяви високи обувки и сиви вълнени чорапи.
Косата му бе подстригана късо, в армейски стил. Сега тя бе тъмнокестенява. Хубав мъж. Трийсет и девет годишен. Убиецът на президента. Хладнокръвен убиец на няколко политически противници.
Конспиратор. Предател. И абсолютно безсърдечно копеле.
Питах се дали е гледал по телевизията погребението на президента или дори е ходил лично.
— Какво безогледно копеле, а? — възкликна Джей Грейър. Седеше отпред до мен в една кола без всякакви отличителни знаци. Той искаше да спипа Джак, да го спипа на място. Ето какво щяхме да направим. Това щеше да е паметно утро за всички ни.
— Пригответе се да проследите Джак. — Грейър говореше в един подвижен микрофон в нашата кола.
— Няма да го изпуснем. Мисля, че той изобщо не възнамерява да бяга — казах аз. — Той си е домошар, нашият Джак. Татко. Има си корени в общността.
В каква странна страна живеем. Толкова много убийци. Толкова много чудовища. Толкова много почтени хора, които стават тяхна плячка.
— Мисля, че си прав, Алекс. Точно така. Още не съм го схванал съвсем, не го разбирам напълно, но смятам, че си прав. Спипахме го. Само че какво точно имаме тук? Защо го е направил?
— За пари — предложих му теорията, която имах за Джак. — Жажда за пари. Тя улеснява и опростява всичко друго. Малко политика, малко вярност към каузата и много пари. Идеология и финансови облаги. Трудно могат да бъдат победени в този продажен ден и век.
— Така ли мислиш?
— Да. Дори мога да се обзаложа. Джак има твърди убеждения и едно от тях е, че той и неговото семейство заслужават да живеят добре. Затова, смятам, че парите са част от това. Мисля, че познава хора с много пари и власт, но не толкова власт, колкото биха желали да имат.
Фордът потегли и ние го последвахме на безопасно разстояние. Джак возеше много внимателно своя скъпоценен товар. Сигурно бе впечатляваща личност за децата си, може би дори за кучетата и несъмнено за съседите.
Джак Чакала. Питах се дали това не бе поредната игра на думи на Сара Роузън.
Чудех се каква ли е била последната мисъл на Джил, когато нейният любовник я е предал в Ню Йорк. Дали го е очаквала? Знаела ли е, че ще я предаде? Затова ли е оставила касетата в своя апартамент?
Джей искаше да говори, може би в този момент искаше да ангажира с нещо съзнанието си.
— Води ги на училище. Току-що е планирал убийството и е помогнал да бъде екзекутиран един президент. Нищо повече. Какво толкова. Животът си продължава.
— Доколкото разбирам от неговата характеристика, той е бил първокласен военен. Напуснал е армията с чин полковник. И с почести. Участвал е в „Пустинна буря“ — обадих се аз.
Той остави двете деца в училището „Бейърд-Уелингтън“. Беше красива сграда: стени от недялан камък и просторни, заскрежени зелени площи. Училище, в което с удоволствие бих пратил Деймън и Джани, училище, където трябваше да преподава Кристин Джонсън.
Джей Грейър заговори отново в ръчния микрофон.
— Тръгва от училище „Бейърд-Уелингтън“. Излиза отново на главното шосе. Ще го спипаме на стопа малко по-нататък. Изрична заповед: трябва ни жив! При светофара около него ще имаме четири наши коли. Хващаме го жив.
Никой до този момент не бе успял да разкрие заговора за убийството. Никой дори не се бе доближавал до верния отговор. Никой не бе успял да разгадае загадката на Джак и Джил, преди да е станало твърде късно. Може би сега ни се откриваше възможност да сложим в ред цялата тази бъркотия. Ретроспектива за Джак и Джил.
Бяхме на по-малко от стотина ярда от мястото, където щяхме да заловим Джак. Той се спускаше по стръмен баир към един стоп.
Беше много живописна сцена. Дълъг обектив, като в скъпите филми. Светлината стана червена и Джак спря — един дисциплиниран гражданин. Необременен.
Джей Грейър спря точно зад неговата модерна кола, пригодена за насечен терен.
Кодовото название на нашата операция бе „мечи капан“. Имахме четири превозни средства. Още пет-шест коли и два хеликоптера за подкрепление. Не виждах как Джак би могъл да избяга. Мислите ми стигаха напред до огромните последствия от арестуването на убиеца и за още по-огромната предстояща изненада.
— Ще го пипнем без проблем — казах.
Мечият капан беше заложен.
Аз бях един от шестимата, които изскочиха от колите, препречили пътя при безобидния на вид извънградски светофар. Безспорна чест.
Там чакаха и две коли на граждани. Сива хонда и един сааб.
Стигнах до дясната предна врата на колата му, а в същото време един агент от Тайната служба дръпна рязко вратата на шофьора. Ние двамата се бяхме оказали най-бързи. Или може би бяхме онези, които най-много искаха Джак.
Джак се извърна към мен и погледна право в опулената цев на моя глок. Миг по-късно съзря съвсем ясно образа на смъртта.
— Не мърдай! Дори не дишай много дълбоко! Не мърдай нито милиметър — казах му аз. — Не желая да разполагам с извинение. Тъй че не ми го предлагай.
Той не ни очакваше. Разбрах го по шока, изписан върху лицето му. Той бе сметнал, че се е измъкнал невредим след всичките си убийства. Беше решил, че се е измъкнал невредим.
Е, веднъж и той да сбърка.
Най-накрая бе допуснал първата си грешка.
— Тайна служба. Арестуван си. Имаш правото да мълчиш и те съветвам да го сториш! — излая на Джак един от агентите. Лицето му бе аленочервено от гняв, от ненавист към този човек, убил президента.
Джак погледна към агента от Тайната служба и после отново към мен. Позна ме. Знаеше кой съм. Какво друго знаеше?
В началото се сепна, но после бързо се успокои. Беше удивително да се наблюдава как спокойствието и хладнокръвието постепенно надделяха.
Не трябваше да се изненадвам. Това бе истинският Джак. Това бе убиецът на президента.
— Много добре — каза той накрая, хвалейки ни за добре свършената работа, за нашия професионализъм. Кучият му син кимна одобрително. — Свършихте си работата изключително добре.
При тези негови думи кръвта ми кипна, но аз помнех заповедта на деня: хващаме го без всякакви усложнения. Нежният „мечи капан“.
Той бавно излезе от лъскавия червен автомобил. И двете му ръце бяха вдигнати високо. Не оказа съпротива, не искаше да бъде застрелян.
Най-неочаквано един от агентите го удари. Замахна силно и стовари един десен върху челюстта на убиеца. Не можех да повярвам, че го направи, но, от друга страна, ми стана приятно.
Главата на Джак се отметна назад и той рухна като камък. Джак беше умен. Остана на земята. Джак си го биваше. Нямаше провокация за удара на агента, абсолютно никакво извинение, освен че маниакът, проснат на земята, бе убил президента най-хладнокръвно.
Джак поклати глава и от паважа вдигна поглед към нас, като разтъркваше челюстта си.
— Колко знаете? — попита той.
Не му отговорихме. Никой не каза нито дума. Беше наш ред да играем игрички. Разполагахме с няколко изненади за Джак.
Джак беше само началото. Давахме си сметка, че той е само късче от пъзела, който се опитвахме да наредим. Бяхме решили първо да го пипнем, но сега дойде втората решителна бариера.
Докато карахме обратно към неговата къща на Оксфорд стрийт, аз се почувствах встрани от онова, което ставаше, сякаш се наблюдавах на сън. Спомних си няколкото срещи, които бях имал с президента Томас Бърнс. Той ни беше казал да не съжаляваме за нищо, но този съвет не помагаше в реалния свят. Президентът беше мъртъв и аз винаги щях да се чувствам отчасти отговорен.
Джей Грейър заговори в подвижния микрофон на колата.
— С доктор Крос ще влезем през входната врата. Прикривайте ни плътно. Никаква стрелба. Всички наясно ли са?
Всички останали агенти бяха наясно с процедурата и знаеха рисковете. „Мечият капан“ не беше приключил. Грейър спря черната кола пред къщата.
— Готов ли си? — попита ме той. — Доволен ли си от развитието на нещата дотук?
— Определено — отвърнах. — Благодаря ти, че ме взе.
— Без теб изобщо нямаше да сме тук. Хайде да отидем да довършим работата.
Двамата излязохме от колата му без отличителни знаци и заедно забързахме по застланата с червени плочки предна алея. Вървяхме в крак, с отмерена крачка.
Ето къде бе започнало всичко.
Голямата къща, цялата улица, изглеждаха толкова невинни и приятни. Пред нас се издигаше бяла красива къща в колониален стил. Имаше голяма стара веранда с колони. На верандата стояха грижливо подредени детски велосипеди. Всичко тук бе толкова подредено. Дали тази акуратност бе за прикритие? Естествено.
Джей Грейър натисна звънеца. Джак и Джил на хълма се качиха. Но Джак и Джил бяха започнали от тук. Именно от тази къща. Вратата отвори жена, облечена в червен кариран халат.
За коледните празници вратата бе окичена с венец от лозови листа, един от онези особените, за украшение, които изглеждат като Исусовия трънен венец. Около него бе завързана голяма червена панделка.
„Ето я и Джил“ — помислих си аз.
Най-накрая — истинската Джил.
— Алекс, Джей! Боже мой, какво е това? Какво се е случило? Само не ми казвайте, че просто сте били наблизо.
Джийн Стърлинг стоеше на прага на къщата си. Зърнах лакирано дъбово стълбище, проблясващо зад гърба й. През сгъваеми врати, също от полиран дъб, се виждаше строга трапезария. В антрето, до един шкаф и двуметрово стоящо огледало, имаше куп празнично опаковани коледни подаръци. Къщата на Джил. Главният инспектор на ЦРУ. „Чистата“ Джийн.
— Какво се е случило? Току-що направих кафе. Моля, заповядайте.
Тя звучеше така, сякаш ние двамата с Джей Грейър бяхме съседи от същата улица. Гости, значи? Устните й се разтегнаха в усмивка, която издадените й предни зъби превърнаха в гримаса.
Какво се е случило? Току-що направих прясно кафе. Хайде да си побъбрим.
— Кафе звучи добре — каза Джей.
Влязохме в къщата, която тя делеше с трите си деца и съпруга си. С Джак.
Отбелязвах детайлите — всичко изглеждаше важно, беше натоварено с информация, представляваше улика. Френски офорти. Фламандски тъкани. Китайски порцелан.
Джил пътешественичката. Джил първокласната шпионка.
Има един стар френски израз в класическите детективски истории, който за мен лично никога не е звучал кой знае колко смислено — cherchez la femme. Търсете жената. Аз имах собствено клише за разрешаване на съвременните загадки — cherchez l’argent. Търсете парите.
Не вярвах, че Джийн Стърлинг и нейният съпруг са действали самостоятелно. Приемах го не повече от вероятността Джак и Джил да са просто „ловци“ на знаменитости. По всеобщо мнение Олдрич Еймс бе получил около два милиона и половина за разсекретяването на десетина американски агенти. Колко ли са получили семейство Стърлинг за ликвидирането на създаващия проблеми президент на Съединените щати? Един безразсъдник, тръгнал срещу системата?
А кой им е дал парите? Шерше агента. Може би Джийн щеше да ни каже, ако я попритиснехме, което аз определено възнамерявах да направя.
Кой щеше да спечели най-много от убийството на президента Томас Бърнс? Вицепрезидентът, понастоящем вече действащ президент? Уолстрийт? Организираната престъпност? ЦРУ? Ще трябва да питам Джийн. Може би над димящите чаши кафе. Може би това би била добра тема за непринуден разговор.
Тя се обърна и ни поведе към кухнята. Беше толкова спокойна и овладяна. Продължих да регистрирам обзавеждането, старинните мебели, чистотата, дори и при наличието на три деца в къщата. Мисля, че зная как Джийн и нейният съпруг могат да си позволят подобна страхотна къща тук, в скъпия аристократичен квартал Чеви Чейс. Шерше агента.
— Има някакъв обрат, нали? — попита тя и се обърна да ни погледне. — Напълно ме озадачихте. Какво се е случило? Кажете ми. — Тя потърка ръце доволно. Добро изпълнение. Каква актриса.
— Наистина има — отвърнах накрая. — Открихме някои интересни неща около Джак. — Първо решихме да приключим с него. Сега е твой ред.
— Това е великолепна новина — каза Джийн Стърлинг. — Моля ви, разкажете ми всичко. В края на краищата Кевин Хокинс беше един от нашите.
Влязохме в голяма кухня, която си спомнях от първото си посещение там. Стените бяха покрити с теракотени плочки и скъпи на вид дървени шкафове. Половин дузина прозорци гледаха към един белведер и тенискорт.
— Арестувахме твоя съпруг Брет за убийството на президента — заяви й Джей Грейър със студен и рязък тон. — Задържахме го. Тук сме, за да арестуваме и теб.
— Толкова е трудно да контролираш всяка дреболия. Достатъчен беше само един малък пропуск — казах аз на Джийн. — Сара допусна грешка. Мисля, че се е влюбила в съпруга ти. Знаеше ли това? Би трябвало да знаеш за връзката между Сара и Брет?
— Алекс, какво говориш? А ти, Джей, какво се опитваш да кажеш? Вие и двамата просто не си давате сметка.
— О, напротив, Джийн. Сара Роузън е запазила копие от лентата с убийството на сенатор Фицпатрик. Твоят съпруг е заснет на нея. Тя е била влюбена в него, горката стара мома. Може би ти си го замислила да стане именно така. Дори разполагаме с част от негов пръстов отпечатък в апартамента на Сара Роузън във фоги Ботъм. Вероятно сега, след като знаем вече какво да търсим, ще открием още.
Лицето й помръкна, очите й се превърнаха в цепнатини. Усетих, че може би не е била съвсем наясно относно естеството на „връзката“ между нейния съпруг и Сара Роузън.
Тя знаеше за Сара, разбира се. Бяхме установили, че Сара Роузън е била таен агент на Управлението в Белия дом. Законспирирана от осем години. Ето как я бе открил Джак, абсолютно сигурен в нейната лоялност. Сара Роузън бе идеалната Джил. Вярвала е в „каузата“, поне доколкото е била информирана за нея. Била е с крайнодесни убеждения. Томас Бърнс настояваше за крупни промени в Пентагона и ЦРУ. Членовете на една мощна групировка смятаха, че промените биха могли да унищожат държавата, че ще унищожат държавата. И вместо това бяха решили да унищожат президента Бърнс. Така бяха родени Джак и Джил.
Джей Грейър каза:
— Този път ще бъде по-лошо, отколкото при Олдрич Еймс, да знаеш. Много, много по-лошо.
Джийн Стърлинг бавно кимна.
— Да, нищо чудно. Сигурно — продължи тя, а очите й се местеха от Грейър към мен и обратно — се чувствате горди да участвате в унищожаването на малобройните, на оскъдните преимущества, които Съединените щати имат по отношение на останалата част на света. Нашата разузнавателна мрежа беше нищожна. И все още е, по мое мнение. Президентът беше глупак аматьор, който искаше да съсипе разузнаването и военните. В името на какво? Популистки промени? Каква пародия, каква тъжна, опасна шега. Томас Бърнс бе продавач на коли от Детройт! Не беше негова работа да взема решенията, за които му бяха гласувани пълномощия. Повечето президенти преди него разбираха това. Не ме интересува какво смятате за нас. Ние със съпруга ми сме патриоти. Наясно ли сме по този въпрос? Наясно ли сме, господа?
Джей Грейър я остави да довърши и чак тогава заговори отново.
— Ти и твоят съпруг сте долни предатели. И двамата сте убийци. Наясно ли сме? Все пак ти си права за едно. Гордея се, че успях да ви обезвредя. Чувствам се страхотно. Наистина, Джийн.
Внезапно в кухнята проблесна ярка бяла светлина. Мярна се цев.
Най-неочаквано прокънтя оглушителен изстрел. Тялото на Джей Грейър се сгърчи. Той рухна назад върху кухненския плот, събаряйки ред високи дървени столове.
Джийн Стърлинг го бе застреляла от упор. В халата си имаше скрит пистолет. Бе стреляла направо през джоба си. Може би ни беше видяла да приближаваме къщата. Или пък винаги имаше оръжие подръка. В края на краищата тя бе Джил.
Джийн пристъпи и насочи пистолета към мен. Аз вече с плонж се бях устремил към укритието на кухненския плот.
Все пак тя натисна спусъка на полуавтоматика.
Нов оглушителен изстрел в кухнята. Проблясване. После още един изстрел.
Тя продължи да стреля, като в същото време отстъпваше към вратата. В следващия миг вече тичаше навън. Халатът й се развяваше зад нея като мантия.
Аз се спуснах към мястото, където бе паднал Джей. Беше ранен в гърдите, близо до ключицата. Лицето му бе останало без цвят. Все пак беше в съзнание.
— Хвани я, Алекс. Хвани я жива — изстена той. — Спипай ги. Те знаят всичко.
Бързо, но предпазливо прекосих къщата на семейство Стърлинг. Не я убивай. Тя знае истината. Необходимо ни е да я чуем лично от нея, поне този път. Тя знае защо бе убит президентът и по чие нареждане. Тя знае!
Внезапно откъм предната врата вътре се втурна агент от Тайната служба. Следваше го друг. Още двама се появиха откъм кухнята. Всички бяха с извадени пистолети. На лицата им бе изписано недоумение и тревога.
— Какво, по дяволите, става тук? — извика един от тях.
— Джийн Стърлинг е въоръжена. Трябва ни жива. Трябва да я пипнем жива!
Чух шум откъм входното антре. Всъщност звуците бяха два вида. Разбрах какво става и сърцето ми прескочи. Шум от палене на мотор. Шум от вдигане на гаражна врата.
Джил щеше да се измъкне.
Гърдите ми бумтяха, готови да експлодират, но сърцето ми бе изстинало като лед.
Хвани я жива, на всяка цена! Тя е дори по-важна от Джак.
Вратата към гаража се намираше в дъното на тесен коридор, който минаваше покрай просторен солариум. Помещението бе окъпано в ослепителна утринна светлина. Аз си поех дълбоко въздух. После внимателно отворих вратата, сякаш можеше да се взриви. Би могла, знаех го. Вече всичко можеше да се случи. Това бе къщата на мръсните номера.
Между къщата и гаража имаше тъмен тесен коридор, дълъг около метър и двайсет. Минах по него приведен ниско.
От другата страна ме очакваше втора затворена врата.
Хвани я жива! Това е единственото, което трябва да направиш.
Блъснах втората врата, тя се отвори и аз със скок се озовах в онова, което се надявах да е гаража. Както и се оказа.
В същия момент прозвучаха три гърмежа. Стоварих се на бетонния под. Изстрели!
Оглушителен, смразяващ звук в тясното пространство. Никакъв сблъсък на куршум с гърдите или главата ми, слава богу.
Видях как Джийн Стърлинг се е показала от прозореца на комбито си. Стискаше полуавтоматик. Отново се хвърлих напред.
Хвани я жива! — пищеше мозъкът ми, докато се хвърлях встрани от полезрението й.
Видях в колата й още нещо. Беше взела със себе си най-малката си дъщеря. Тригодишното си момиченце Карън. Използваше детето като прикритие. Знаеше, че няма да стреляме, ако има опасност да го улучим. Момиченцето се раздираше от писъци. Беше ужасено. Как можеше да причини нещо подобно на едно дете?
Приклекнах зад варела в сумрачното тясно пространство. Опитвах се да мисля съсредоточено.
Затворих очи за част от секундата. Най-много за половин секунда.
Поех жадно огромна глътка студен въздух и бензинови изпарения. Опитвах се да мисля абсолютно точно. Взех решение и се надявах, че е правилното.
После се изправих и стрелях. Внимателно се прицелих встрани от момиченцето. Но стрелях.
Отново клекнах, прикрит зад тъмния варел. Знаех, че не съм улучил никого.
Моят изстрел бе само предупреждение, и то последно. Андрю Клаук беше прав, когато разговаряхме в задния двор на Стърлингови. Един от „призраците“ на ЦРУ ми каза онова, което трябваше да знам в този момент — играта се играе без правила.
— Джийн, хвърли проклетия пистолет! — извиках й. — Дъщеричката ти е в опасност.
Не последва отговор, само внушаваща ужас тишина. Джийн Стърлинг би направила всичко, за да се измъкне. Тя бе убила президента, бе дала нареждане за това и във всеки един момент бе подпомагала осъществяването на плана. И все пак щеше ли Джийн Стърлинг наистина да пожертва собственото си дете? За какво? За пари? Заради една кауза, в която тя и съпругът й вярваха? Каква кауза би могла да струва живота на един президент? На собственото ти дете?
Хвани я жива! Дори ако заслужава да умре тук, в този гараж. В стил екзекуция.
Стрелях отново. И още веднъж в предното стъкло — целех се в мястото на шофьора, плътно вдясно. Разбитото стъкло се разхвърча из целия гараж. Ситни парченца плиснаха към тавана и после се посипаха по земята.
Шумът в тясното пространство бе оглушителен. Карън хлипаше с дрезгав глас.
Виждах Джийн Стърлинг през мозайката от строшено стъкло. Половината й лице бе обляно в кръв. Изглеждаше изненадана и слисана. Едно е да замисляш убийство и съвсем друго — да стрелят в теб. Да си ранен. Да посрещнеш куршум. Да почувстваш смъртоносния тласък в собственото си тяло. С три бързи стъпки се озовах до волвото комби. Сграбчих дръжката на вратата и я отворих рязко. Държах главата си приведена, близо до гърдите. Зъбите ми бяха така здраво стиснати, че чувствах болка.
Сграбчих русите коси на Джийн Стърлинг. После я ударих. С всички сили й стоварих един юмрук. Същият, какъвто бе получил и съпругът й. Дясната страна на лицето й го пое с хрущене.
Джийн Стърлинг рухна върху волана. Трябва да е имала стъклена челюст. Джийн беше убиец, но не кой знае какъв шампион в битките. Напусна ринга още при първия добър удар. Вече беше в ръцете ни. Бях я заловил жива.
Най-накрая Джак и Джил бяха в ръцете ни.
Малкото й момиченце хлипаше на предната седалка, но не беше ранено. Нито майка му. Не бих могъл да се справя по-леко и по някакъв друг начин. Бяхме хванали Джак, сега спипахме и Джил. Може би щяхме да чуем истината. Не, непременно щяхме да чуем истината.
Вдигнах момиченцето и силно го притиснах до себе си. Исках да изтрия всичко това от съзнанието й. Не желаех да си го спомня. Непрестанно повтарях:
— Няма нищо, няма нищо. Всичко е наред.
Само че не беше. И се съмнявах, че някога щеше да бъде. Не и за децата на Стърлингови, не и за моите деца. За никого от нас.
Вече не съществуваха правила.
Нощта, в която бяха заловени Джийн и Брет Стърлинг, телевизионните мрежи отразиха подробно важната и изключително тревожна история. Аз дадох кратко интервю за CNN, но предимно отказвах да ставам център на вниманието. Прибрах се вкъщи и останах там.
Точно в девет президентът Махони направи изявление. Джак и Джил бяха искали Едуард Махони да стане президент. Това бе натрапчивата мисъл, която не можех да прогоня от съзнанието си, докато гледах обръщението му към стотици милиони хора по света. Може би беше замесен в убийството, а може би не. Но някой безспорно е искал той да заеме президентския пост вместо Томас Бърнс, а Махони не се ползваше с доверието му.
Всичко, което знаех за Махони, бе, че той и двама негови кубински партньори са направили състояние в кабелния бизнес. После Махони бе станал популярен губернатор на Флорида. Помнех, че зад избирателната му кампания стояха много пари. Търси парите.
Гледах наситения с драматизъм телевизионен цирк, който се разиграваше на три ринга, заедно с Нана и децата. Деймън и Джанет знаеха твърде много, за да бъдат изключени от събитията точно сега. От тяхна гледна точка татко им беше герой. Може би за тях бях някой, с когото да се гордеят, а понякога дори да слушат и да му се подчиняват. Но едва ли беше така.
Джани и котката Роузи се бяха сгушили с мен на дивана, докато гледахме непрекъснатия парад на новинарските репортажи за убийството и последвалото задържане на действителните Джак и Джил. Всеки път, когато се появях в кадър, Джани ме целуваше по бузата.
— Доволна ли си от татко си? — попитах я аз след една от нейните най-хубави и най-звучни целувки.
— Да, много — отвърна Джани. — Обичам да те гледам по телевизията. Роузи също. Ти си красив и говориш чудесно. Ти си моят герой.
— А ти какво ще кажеш, Деймън? — реших аз да проверя как негово величество реагира на странното развитие на събитията.
Деймън цъфна в широка усмивка. Не можа да се сдържи.
— Екстра — призна той. — Чувствам се страхотно.
— Чувам — подхвърлих на моето вълче, — че си искал да ме прегърнеш?
Направи го. Уверих се, че в този момент Деймън е щастлив с мен. Много държах на това.
— А майката на семейството? — попитах най-накрая за мнението на Нана. Тя седеше изпъната в любимото си кресло. Здраво притискаше скръстени ръце до гърдите си, докато наблюдаваше травмиращия репортаж на новините с изострено внимание и язвителен коментар.
— То напоследък не беше кой знае какво семейство — побърза да се оплаче Нана. — Е, май съм съгласна с Джани и Деймън. Макар че не виждам защо онзи белия от Тайната служба обира почестите. Май че президента го застреляха през време на неговия наряд.
— Може би беше застрелян, докато всички ние бяхме наряд — казах аз. Нана сви измамно крехките си на вид рамене.
— Във всеки случай, както винаги, аз се гордея с теб, Алекс. Макар че това няма нищо общо с героизма. Гордея се с теб, защото си такъв, какъвто си.
— Благодаря ти — казах на Нана. — Никой не е способен да каже нещо по-хубаво. На никого.
— Знам. — Както обикновено Нана си обсеби правото на последната дума и накрая се усмихна. — Защо мислиш, че го казах?
През отминаващия месец не се задържах много у дома и всички бяхме зажаднели за взаимното си присъствие. Всъщност не можехме да се наситим един на друг. Където и да отидех из къщата, някое от децата неизменно се беше вкопчило я за ръка, я за крак.
Дори котката Роузи не остана назад. Вече определено се чувстваше част от семейството и ние всички се радвахме, че по някакъв начин бе намерила пътя към нашия дом.
Нямах нищо против. Не исках да пропусна и минута внимание. Самият аз бях закопнял за подобно отношение. За миг изпитах съжаление, че съпругата ми Мария не беше заедно с нас, за да се наслади на специалния момент, но всичко останало беше наред. Доста добре всъщност. Сега животът ни щеше да се върне към обичайното си русло. Този път успешно, дадох си дума.
На следващата сутрин станах, за да заведа Деймън до „Соджърнър Трут“. Мястото бързо възвръщаше предишната си атмосфера. Невинността не е злопаметна. Спрях пред кабинета на Кристин Джонсън, но тя още не се беше върнала на работа.
Никой не знаеше кога ще дойде отново на училище, но всички я очакваха като лек срещу грип. Аз също, не по-малко от другите. В нея имаше нещо специално. Надявах се, че ще се оправи.
Тази сутрин се прибрах у дома в девет без петнайсет. Къщата на Пета улица бе необичайно тиха и спокойна. Уютна всъщност. Пуснах си Били Холидей: Наследството 1933 — 1958. Едно от най-любимите ми за всички времена.
Телефонът звънна около девет. Проклетият дяволски апарат! Беше Джей Грейър. Нямах представа за какво може да ме търси у дома. Нито пък имах желание да чуя причината за обаждането му.
— Алекс, трябва да дойдеш в затвора „Лортън“ — каза той с глас, от който личеше, че се отнася за нещо спешно. — Моля те, ела веднага!
Наруших всички ограничения за скоростта, носейки се към федералния затвор във Вирджиния. Главата ми се въртеше, заплашвайки да се откъсне и да изхвръкне през предното стъкло. Като инспектор в отдел „Убийства“, имаш потребност да си мислиш, че си силен и можеш да поемеш всичко, което ти се сервира, но рано или късно разбираш, че всъщност не си в състояние. Никой не е.
Вече няколко пъти бях посещавал затвора „Лортън“. Преди доста време там при условия за максимална сигурност държаха похитителя и масовия убиец Гари Сонеджи.
Пристигнах около десет часа сутринта. Беше свежо, мразовито утро с ясносиньо небе. На паркинга и на страничните затревени площи вече чакаха няколко репортери.
— Какво знаете, инспектор Крос? — попита ме един от тях.
— Красива утрин — отвърнах. — Можете да ме цитирате. Давам ви това право.
Това бе мястото, където бяха затворени семейство Стърлинг, където правителството бе решило да ги държи, докато бъде насрочен процес за убийството на Томас Бърнс.
Алекс, трябва да дойдеш в затвора „Лортън“. Моля те, ела веднага!
Срещнах се с Джей Грейър на четвъртия етаж в сградата на затвора. Там присъстваше и управителят Марион Камбъл. И двамата бяха бледи като гипсовата замазка върху стените на въпросната институция.
— О, по дяволите, Алекс! — изстена д-р Камбъл, когато ме видя да приближавам.
Хванах ръката му и я стиснах силно.
— Да се качим горе — каза той.
Още полицаи и служители на затвора бяха разположени пред един лекарски кабинет на петия етаж. Двамата с Грейър се вмъкнахме след управителя и неговите най-близки сътрудници. Сърцето ми се бе качило в гърлото.
За случая трябваше да си сложим хирургически маски и чисти найлонови ръкавици. Имахме проблеми с дишането дори и без маските.
— По дяволите! — измърморих аз, когато влязохме в стаята. Джийн и Брет Стърлинг бяха мъртви.
Двете тела бяха положени на две еднакви маси от неръждаема стомана. Съпрузите Стърлинг бяха чисто голи. Осветлението отгоре бе ярко и силно. Светлината беше ослепителна.
Цялата сцена надхвърляше границите на понятното. Джак и Джил бяха мъртви.
Джак и Джил бяха убити на територията на федерален затвор.
— Дяволите да го вземат! И тях също! — възкликнах аз в маската си.
Брет Стърлинг бе добре сложен и изглеждаше атлетичен дори в смъртта. Представих си го като любовник на Сара Роузън. Забелязах, че ходилата му бяха мръсни. Вероятно цяла нощ бе крачил бос из килията си. Крачил? В очакване някой да дойде за него?
Кой бе проникнал в „Лортън“ и бе извършил това? Убит ли е? Какво, за Бога, бе станало? Как би могло да се случи тук?
Джийн Стърлинг имаше тебеширенобяла кожа и не беше в добра физическа форма. Изглеждаше много по-добре в безупречно ушитите си сиви и сини костюми, отколкото гола.
Точно над деликатната си окосменост имаше леки натрупвания на тлъстини. Краката й бяха нашарени с разширени вени. От носа й бе текла кръв или преди да умре, или докато е издъхвала.
Видимо и двамата не бяха страдали особено. Това беше ли някаква нишка за нас? И двамата бяха намерени мъртви в килиите си в пет часа сутринта при един и същ обход на охраната. Бяха умрели приблизително по едно и също време. По план? Естествено. Но по чий план?
Какво, по дяволите, се бе случило тук предишната нощ?
Кой бе отнел живота на Джак и Джил?
— И двамата бяха щателно обискирани, когато ги докараха — поясни управител Камбъл към мен и Джей. — Може да е съвместно самоубийство, но дори и за това са се нуждаели от помощ. Някой им е отнесъл отровата между шест часа снощи и рано тази сутрин. Проникнал е в килиите им.
Д-р Марион Камбъл отправи поглед към мен. Очите му бяха замъглени, диви и невероятно зачервени по краищата.
— Под нокътя на безименния й пръст имаше малко кожа и кръв. Борила се е с някого. Джийн Стърлинг се е опитвала да се съпротивлява. Била е убита, поне аз мисля така. Тя не е искала да умира, Алекс.
Затворих очи за миг-два. Не помогна. Когато ги отворих, всичко си беше постарому. Джийн и Брет Стърлинг продължаваха да лежат голи и мъртви на двете хромирани маси.
Били са екзекутирани. Професионално. Хладнокръвно. Това бе най-странното — като че ли Джак и Джил са били посетени и убити от Джак и Джил.
„Призрак“ ли бе сложил край на живота им? Опасявах се, че никога няма да научим. Не ни се полагаше да знаем. Не бяхме достатъчно значими, за да разберем истината.
Може би, с изключение на един принцип, на една максима: правила няма.
Във всеки случай — не и за някои хора.
Винаги искам всичко увито в елегантна опаковка, завързана с ярка панделка и украсена с фльонга. Във всеки отделен случай искам да съм непобедимия юнак, страшилището за многоглавия змей. Просто не става така, вероятно, ако ставаше, нямаше да е интересно.
Прекарах следващите два дни и половина в дома на Стърлингови, работейки рамо до рамо с Тайната служба и ФБР. Джей Грейър и Кайл Крейг също пристигнаха в къщата им в Чеви Чейс. Имах някаква смътна идея, че Джийн Стърлинг ни е оставила някаква нишка, по която да продължим, нещо, което да ни отведе към нейните убийци. За всеки случай. Смятах, че е способна на подобна подла и отмъстителна стъпка, нейният последен мръсен номер.
След два дена и половина търсене не намерихме абсолютно нищо. Ако е имало някаква следа, тогава някой просто се бе вмъкнал в къщата преди нас. Не изключвах подобна възможност.
На третия ден късно следобед двамата с Кайл Крейг разговаряхме в кухнята. И двамата бяхме изтощени. Отворихме си две от бирите на Брет Стърлинг и подхванахме приказка за живота, смъртта и вечността.
— Чувал ли си този израз — твърде много логически заподозрени? — попитах аз Кайл, докато отпивахме от бирите си в тишината на кухнята.
— Не точно с тази формулировка, но ми е ясно каква връзка има с настоящия случай. Имаме сценарии, които биха могли да включват ЦРУ, военните, може би крупния бизнес, може би дори президента Махони. Историята рядко върви по права линия.
Кимнах утвърдително.
— Трийсет и пет години след убийството на Кенеди единственото сигурно нещо е, че е съществувала някаква конспирация — добавих аз.
— Няма никакъв начин веществените доказателства — балистични и медицински — да се съвместят с един стрелец в Далас — каза Кайл.
— Значи възниква същият проклет проблем — твърде много логически заподозрени. До този момент никой не може да определи възможното участие на Линдън Джонсън, армията, ЦРУ, мафията, стария шеф на вашето подразделение. Има толкова очевидни паралели на онова, което се случи тук, Кайл. Вероятен политически преврат, за да бъде елиминиран един смутител в кабинета за сметка на една много по-благоприятна замяна — тогава Линдън Джонсън, а сега Махони — в очакване зад кулисите. ЦРУ и военните бяха невероятно разгневени на Джон Ф. Кенеди и на Томас Бърнс. Системата яростно се съпротивлява на промяната.
— Не забравяй това, Алекс — каза ми Кайл. — Системата яростно се съпротивлява на промяната, както и на смутителите на установения ред.
Направих гримаса, но кимнах.
— Не го забравям. Благодаря за помощта. Кайл протегна ръка и двамата се ръкувахме.
— Твърде много логически заподозрени — казах. — Това също ли е част от проклетия заговор? Това ли е тяхната идея за прикритие?
— Не бих се учудил, ако е така. Вече нищо не ме учудва. Прибирам се вкъщи при децата — казах накрая.
— Най-добре — каза Кайл, усмихна се и ми махна да си вървя.
Прибрах се у дома и поиграх с децата — опитах се да ги зарадвам с присъствието си. Въпреки това пред очите ми непрестанно изникваше образът на Томас Бърнс. От време на време виждах красивата мъничка Шанел Грийн, Върнън Уийтли или дори бедния Джордж Джонсън, съпруга на Кристин. Представях си труповете на Джийн и Брет Стърлинг върху онези хромирани маси в затвора „Лортън“.
През следващите дни поработих няколко часа в кухнята за бедни. Там аз съм „господин фъстъчено масло“. Раздавам порциите и от време на време по някой и друг малък съвет за доброто на онези повече или по-малко нещастни от мен. Работата наистина ми доставя удоволствие. Получавам дори повече, отколкото давам.
Въпреки това не успях да се съсредоточа особено върху нищо. Бях там, но всъщност ме нямаше. Концепцията за „липса на правила“ бе заседнала в съзнанието ми като рибена кост в гърлото. Давеше ме. Наистина имаше твърде много заподозрени, които трябваше да се преследват, за да се стигне до окончателното разрешаване на случая по убийството на Томас Бърнс. Освен това правомощията на едно вашингтонско ченге в такова разследване бяха ограничени.
Една нощ същата седмица — доста късно — си седях на верандата, галех котката Роузи по гърба и тя мъркаше блажено. Имах намерение да посвиря на пиано, но после се отказах. Никакъв Били Смит, никакъв Гершуин, никакъв Оскар Патерсън. Чудовищата, фуриите, демоните се бяха развилнели в съзнанието ми. Нахлуваха във всякакви форми и размери, във всякакви родове, но бяха човешки същества. Това бе „Божествена комедия“ на Данте, всичките девет кръга на ада и всички ние живеехме тук заедно.
Накрая все пак реших да посвиря. Първо изкарах „Звезден прах“, после „Тяло и душа“ и скоро великолепните звуци ме погълнаха. Престанах да мисля за един телефонен разговор, който бях провел по-рано през седмицата. Бях отстранен от вашингтонската полиция. Като дисциплинарна мярка. Бях посегнал на по-висшестоящ от мен, на собствения ми шеф Джордж Питман.
Да, така си беше. Вината ми беше безспорна. И какво от това? А оттук нататък?
Чух почукване по вратата на верандата. После повторно.
Не очаквах компания, нито желаех такава. Надявах се, че не е Сампсън! Беше твърде късно за желани посетители. Грабнах пистолета си. Инстинктивно. По силата на навика. Ужасен навик, ако вземеш да се замислиш, което аз сторих.
Станах от пейката пред пианото и отидох да видя кой е. След всички лоши неща, които се бяха случили, почти очаквах да видя на прага убиеца Гари Сонеджи, най-накрая дошъл за разплата или поне да си изпробва късмета.
Отворих задната врата и усетих, че се усмихвам. Не всъщност сияех! В главата ми лумна светлина или отново лумна светлина. Каква приятна изненада. Начаса се почувствах много, много по-добре. Получи се съвсем естествено. Забравих всичките си грижи и тревоги.
— Не можах да заспя — каза Кристин Джонсън. — Разпознах репликата, която бях използвал преди време в дома й.
После си спомних думите на Деймън: „По-желязна е и от теб, тате“.
— Здравей, Кристин. Как си? Господи, радвам се, че си ти!
— А не кой? — попита тя.
— Всеки друг — отвърнах аз.
Хванах Кристин за ръка и двамата влязохме в къщата на Пета улица. У дома.
Където все още има правила. Където всички са в безопасност, а юнакът — страшилище за многоглавия змей — е здрав и читав.
Наистина няма край жестокият неумолим кошмар, шеметното спускане с влакчето на ужасите.
Беше Бъдни вечер и чорапите за подаръци бяха грижливо окачени над камината. Деймън, Джани и аз почти бяхме приключили с украсата на елхата — оставаха ни само дългите нанизи с пуканки и сухи червени боровинки.
Проклетият телефон иззвъня и аз го вдигнах. Като фон звучаха коледни песни в изпълнение на Нат Кинг Кол. На малката зелена площ пред къщата искреше прясно навалял сняг.
— Ало — казах.
— Ало значи. И ако това не е самият доктор инспектор Крос! Ама че мило отношение.
Нямаше защо да питам кой се обажда. Незабавно познах гласа. От известно време звучеше в кошмарите ми. От години.
— Доста време мина, няма спор — каза Гари Сонеджи. — Мъчно ми беше за теб, д-р Крос. Аз липсвах ли ти?
Преди няколко години Гари Сонеджи бе отвлякъл две деца и после ни бе повел на едно невероятно издирване, което продължи месеци. От всички убийци, които познавах, Сонеджи беше най-интелигентният. Той дори бе успял да подведе някои от нас, че е шизофреник. Два пъти беше бягал от затвора.
— Сещах се за теб — признах му най-накрая. — Често.
— Е, аз просто звъннах да пожелая весели празници на теб и близките ти. Преродих се отново, както виждаш.
Не отвърнах на Сонеджи. Чаках. Децата се бяха досетили, че нещо около телефонното обаждане не е наред. Наблюдаваха ме, докато не им махнах да довършат украсата на елхата.
— Има още нещо, д-р Крос — прошепна Сонеджи след дълга пауза.
Знаех си.
— За какво става въпрос, Гари? Какво е това „още нещо“?
— Радваш ли й се? Просто бях длъжен да попитам. Трябва да знам харесва ли ти.
Дъхът ми секна. Той знаеше за Кристин. Проклет да е!
— Виждаш ли, аз бях този, който остави котката Роузи като подарък за семейството ти. Чудесен жест, не мислиш ли? Всеки път, когато видиш малкото животинче, ще си казваш: „Гари е в къщата. Съвсем наблизо“. И си е така. Весела и спокойна Нова година. Скоро ще се видим отново.
Чу се леко щракване. Гари Сонеджи беше затворил. Аз го последвах. Върнах се при красивата елха в компанията на Джани, Деймън и Нат Кинг Кол. До следващия път.