Джак и Джил

1.

О, не, отново е утре.

Имах чувството, че току-що съм заспал, когато чух дрънчене из къщата. Беше високо, обезпокоително като аларма на кола. Настоятелно. Беда твърде близо до дома?

— Мамка му! По дяволите! — прошепнах в меките дълбоки гънки на възглавницата си. — Оставете ме на мира. Нека поспя една нощ като нормален човек. Махайте се!

Пресегнах се към лампата и съборих няколко книги от шкафчето. „Генералската дъщеря“, „Моето пътуване из Америка“ и „Сняг се сипе върху кедрите“. Злополуката ме изтръгна от съня.

Сграбчих револвера си от едно чекмедже и побързах към долния етаж, подминавайки детската стая. Чух или си мислех, че чувам звука от лекото им дишане вътре. Предната вечер им бях чел от „Приказка за зайчето Питър“ от любимата ни детска писателка Беатрис Потър. Не ходете в градината на господин Макгрегър. Баща ви претърпя там злополука — госпожа Макгрегър го сготви с ориз.

Стиснах по-здраво пистолета в дясната си ръка. Дрънченето престана. После започна отново. Там долу.

Погледнах ръчния си часовник. Беше три и половина сутринта. Боже, имай милост! Отново часът на вещиците. Часът, в който често се събуждах без видима външна провокация от неща, които дрънчаха — ДРЪН, ДРЪН, ДРЪН — посред нощ.

Продължих надолу по стръмните издайнически стъпала. Внимателно, предпазливо. Внезапно около мен настъпи пълна тишина.

Аз самият не издавах нито звук. В мрака кожата ми бе като наелектризирана. Това не беше препоръчителният начин за начало на деня и дори за среднощ. Не ходете в градината на господин Макгрегър. Баща ви претърпя там злополука.

Продължих нататък, влязох в кухнята — с насочен пистолет, — където внезапно съзрях източника на дрънченето. Първата загадка на този ден бе разкрита.

Източникът на шума бе Джон Сампсън, моят приятел и партньор. Два метра и пет сантиметра в цял ръст, чисти 110 килограма. Двойния Джон, както му казваха понякога. Мъжът планина.

— Станало е убийство — каза той, щом отключих, дръпнах резето и откачих веригата. — Тоя път пипната работа, Алекс.

2.

— За бога, Джон, знаеш ли кое време е? Имаш ли и най-малка представа колко е часът? Умолявам те, махай се от къщата ми. Върви си у вас. И блъскай по собствената си врата посред нощ!

Изстенах и раздвижих глава напред-назад, опитвайки се да прогоня сковаността от съня, сграбчила врата и плещите ми. Още не се бях събудил напълно. Може би просто сънувах лош сън. Може би Сампсън не беше на задната веранда. Може би аз все още бях в леглото с пухената си любовница. А може би не.

— Може да почака — рекох. — Каквото и да е, по дяволите.

— О, изключено — отвърна той, поклащайки глава. — Повярвай ми, Сладур, никакъв шанс.

Дочух скърцане зад себе си. Рязко се обърнах, все още леко изплашен и напрегнат.

В кухнята видях моето малко момиченце. Стоеше там по пижама на пеперуди в син електрик, босо и изплашено. Последната добавка към семейството — красива абисинска котка на име Роузи — следваше Джани по петите. Роузи също бе чула шума на долния етаж.

— Какво има? — попита Джани със сънен шепот, разтърквайки очи. — Защо си станал толкова рано? Случило се е нещо лошо, нали, татко?

— Връщай се обратно в леглото, скъпа — казах аз на Джани с най-нежния глас, на който бях способен. — Няма нищо. — Наложи се да излъжа малкото си момиченце. Работата ми отново ме бе издирила вкъщи. — Сега ще се качим горе, за да не нарушим най-полезния ти сън.

Отнесох я на горния етаж, като по пътя ласкаво потърках нос в бузата й, шепнейки нежни глупости, все едно че бъбрех на сън. Внимателно я загърнах със завивките й, подпъхнах ги под нея и после хвърлих един поглед и на сина си Деймън. Скоро всеки от тях щеше да се отправи към своето училище — Деймън към „Соджърнър Трут“2, а Джани към „Юниън стрийт“. Докато извършвах тези свои дейности, котката Роузи непрестанно ми се мотаеше в краката.

После се облякох и двамата със Сампсън се понесохме с колата му към сцената на ранното утринно престъпление. Не се наложи да пътуваме дълго.

Сладка работа, Алекс.

Само на четири преки от нашата къща, на Пета улица.

— Вече съм буден, волю-неволю, и никак не ми харесва. Тъй че разказвай — казах аз на Сампсън, докато наблюдавах просветващите червени и сини светлини на полицейските коли и линейки, които се откроиха пред нас.

На четири преки от къщата ни.

Много синьо-бели престилки се бяха струпали в края на един тунел от оголели дъбове и постройки от червена тухла. Злополуката, изглежда, бе станала в училището на Деймън. (Това на Джани бе на десетина преки в противоположна посока.) Тялото ми се скова. В главата ми се изви вихрена буря.

— Едно малко момиченце, Алекс — каза Сампсън с необичайно ласкав за него глас. — Шестгодишно. За последен път са я видели в училището „Соджърнър Трут“ вчера следобед.

Наистина беше училището на Деймън. И двамата въздъхнахме. Сампсън обича Деймън и Джани почти колкото и аз. Те му отговаряха със същите чувства.

Много хора се бяха струпали вече пред двуетажната постройка във федерален стил, където се помещаваше началното училище. Половината от квартала, изглежда, беше будна в четири сутринта. Навсякъде из тълпата виждах гневни и слисани лица. Някои бяха по халати, други — увити с одеяла. Мразовитият дъх от устата им се изливаше навсякъде из двора като изгорели газове от ауспух. По публикувани данни на „Уошингтън Поуст“ само през миналата година във Вашингтон бяха загинали повече от петстотин деца под четиринайсетгодишна възраст. Но хората тук го знаеха от собствен опит. Нямаше защо да го четат във вестника.

Шестгодишно момиченце. Убито в училището на Деймън или близо до него. Не бих могъл да си представя по-ужасен кошмар, в който да се озова, след като се събудя.

— Съжалявам, Сладур — рече Сампсън, докато излизахме от колата му. — Реших, че въпреки това трябва да го видиш, да присъстваш лично.

3.

Сърцето ми блъскаше неудържимо. Чувствах го така, сякаш внезапно бе станало твърде голямо за гърдите ми. Съпругата ми Мария бе простреляна и убита недалеч от това място. Спомени за квартала, спомени за цял един живот. Винаги ще те обичам, Мария.

Забелязах в училищния двор очукания и ръждясал камион от моргата — невероятно потискаща гледка както за мен, така и за всички останали. Някъде на границата между мрака и ярките полицейски светлини дънеше натрапчив басов рап.

Двамата със Сампсън си пробихме път през уплашената и смутена тълпа. Някакъв умник измърмори: „Кво става, шефе?“ — и пое риска да разбере. Из целия училищен двор се виждаше жълтата лента, чието предназначение бе да очертае мястото на престъплението.

Висок съм близо метър и деветдесет и макар да не мога да се меря с мъжа планина, и двамата си падаме възедрички. Представляваме впечатляваща двойка, когато се появим на местопрестъплението. Сампсън с огромен бръснат череп и черно кожено яке, аз обикновено със сива пухенка. С кобур под мишница, скрит от връхната дреха. Пременен за играта, която играя, играта, наречена внезапна смърт.

— Доктор Крос дойде — чуха се приглушени възклицания от няколко места в тълпата. Напразно ми споменаваха името. Опитах се, доколкото можех, да се изолирам от тези гласове. Да ги изключа от съзнанието си. Официално аз бях заместник-началник на инспекторите, но тези дни работех предимно като уличен полицай. Засега го предпочитах. Така трябваше да бъде. Бях се нагледал на убийства и насилие за цял един живот. Обмислях възможността отново да изляза на частна практика като психиатър. В интерес на истината обмислях доста неща.

Сампсън леко докосна рамото ми. Той почувства, че случилото се ми се отразяваше доста зле. Виждаше, че май ми действаше като сол в раната.

— Добре ли си, Алекс?

— Нищо ми няма — излъгах за втори път тази сутрин.

— Няма начин, Сладур. На теб вечно ти няма нищо, дори когато ти има. Ти си юнакът, който ще посече змея, нали? — каза Сампсън и поклати глава.

С крайчеца на окото си забелязах млада жена, облечена с черен анорак, на който отпред с бели букви бе изписано: Винаги ще те обичам, Тишейка. Още едно мъртво дете. Тишейка. Хората в квартала понякога слагаха черните блузи на погребения на убити деца. Моята баба, мама Нана, имаше цяла колекция от тях.

В следващия момент погледът ми бе привлечен от една жена, която стоеше зад тълпата, под разперените клони на един полуизсъхнал бряст. Тя не подхождаше особено на съкварталците. Беше висока и красива. Носеше пристегнат с колан шлифер, дънки и ниски обувки. Зад нея забелязах син мерцедес.

Тя е. Това е тя. Идиотската мисъл ме връхлетя изневиделица. Нахлу в главата ми с внезапно и нелепо ликуване.

Отбелязах си наум да проверя коя е.

Спрях да разменя няколко думи с един млад, енергичен инспектор от отдел „Убийства“, който носеше червена баскетболна шапка, кафяво спортно яке и кафява плетена вратовръзка.

— Лошо започва денят, Алекс — каза Ракийм Пауъл, когато стигнах до него. — Или свършва, какъвто е моят случай.

Кимнах в знак на съгласие.

— По-зле не може и да бъде. — Усетих, че ми се повдига.

— Какво установихте, Ракийм? Нещо интересно, за което да се хванем?

Трябва да чуя всичко.

Инспекторът погледна в малкото си черно тефтерче. Прелисти няколко страници.

— Момиченцето се казва Шанел Грийн. Из квартала го знаят. Била е в първи клас в тукашното училище. Живее на две преки, в общинските блокове на Нортфийлд Вилидж. Родителите й работят. И двамата. Пускали я да се прибира сама. Не е особено умно, но какво да правят хората? Когато се прибрали снощи, Шанел не си била у дома. Към осем часа уведомили полицията, че е изчезнала. Това там са родителите.

Озърнах се. Те самите бяха още деца. Изглеждаха напълно съсипани и покрусени. Знаех, че след тази ужасна нощ повече никога няма да са същите. Никой не би могъл.

— Някакви подозрения спрямо тях? — Трябваше да попитам. Ракийм поклати глава.

— Мисля, че не, Алекс. Шанел е била всичко за тях.

— Моля те, провери ги, Ракийм. Говори и с двамата. Как се е озовала тук в училищния двор? — попитах.

Пауъл въздъхна.

— Това е първото, което не знаем. Второто е — къде е била убита. Точка трета за групата за бързо реагиране — кой е извършителят.

По външния вид на Шанел личеше, че тя просто е била захвърлена тук, след като най-вероятно е била убита другаде. Бяхме съвсем в началото на този ужасен случай. Предстоеше ни много работа. Идваше моят ред.

— Знаете ли как е била убита? — попитах Ракийм. Инспекторът от отдел „Убийства“ направи гримаса.

— Погледни сам. Кажи ми какво смяташ.

Не исках да гледам, но се налагаше. Наведох се към Шанел. Усещах мириса на кръвта на момиченцето: червеникавокафяви петна като многобройни медни монети бяха пръснати по земята. Не можех да престана да мисля за Деймън и Джани, моите собствени деца. Не можех да надмогна мъката, която ме поглъщаше. Разяждаше ме като киселина, плисната върху ми.

Коленичих на напукания разбит асфалт, за да огледам телцето на шестгодишното момиченце. Шанел лежеше в утробна поза. Единственото, което имаше върху себе си, бяха чифт пликчета на розови и сини цветчета. В плитките й бе сплетена червена панделка, а на ушите си имаше малки златни обеци.

Останалите й дрехи липсваха. Очевидно убиецът бе взел униформата й.

Тя бе толкова красива, толкова сладка. Дори след онова, което й бе сторено. Оглеждах как точно: начинът, по който шестгодишното момиченце бе брутално убито по-рано същата вечер, целият й живот, погубен в един миг на лудост и ужас.

Нежно извъртях детското телце няколко сантиметра. Главата й клюмна на една страна, вратът по всяка вероятност бе счупен. Беше съвсем лека. Все още бебче. Част от дясната страна на личицето й бе разбита. Заличена — бе по-точното описание. Убиецът бе удрял Шанел толкова пъти и така яростно, че тази част на лицето й бе почти неузнаваема.

— Как може да причини това на толкова красиво малко момиченце? — промълвих аз на себе си. — Бедната Шанел! Горкото дете! — продължих да си шепна. Усетих как в очите ми напират сълзи. Премигнах, за да ги прогоня. Тук нямаше място за това.

Едното око на Шанел липсваше. Лицето й бе като двойна, двулика маска. Две страни на едно дете? Две лица? Какво означаваше това?

Още един злодей се бе развилнял из Вашингтон.

Този път убиец на деца.

4.

Висок слаб мъж с черен шлифер и черна широкопола шапка за дъжд предпазливо приближи вратата на апартамента на сенатор Даниел Фицпатрик малко преди шест часа във вторник сутринта. Той огледа външния коридор за някакви следи от взлом или стълкновение, но безрезултатно.

Мислеше си, че няма никакво желание да бъде нито пред този апартамент, нито където и да било наоколо. Не беше сигурен какво очаква да намери вътре, но имаше чувството, че ще бъде лошо. Извънредно, невероятно лошо.

Това бе толкова нереално. Беше толкова странно за него да се озове на това място, загадка в загадката. И все пак, ето го тук.

Мъжът регистрираше с поглед всяка подробност в коридора. Парченца изронен гипс върху изтривалката. Още осем врати наоколо. Някога бе доста добър в тази дейност. Разследването бе като каране на велосипед, нали? Естествено.

Той отвори вратата на апартамент 4J с квадратно парче пластмаса, наподобяващо кредитна карта, само че по-тънко и по-гладко на пипане. Помисли си, че проникването с взлом е също като карането на велосипед. Никога не се забравя.

— Намирам се в 4J — изрече той тихо в портативната радиостанция.

По тялото му бе почнала да избива пот. Краката му леко трепереха. Беше отвратен, страхуваше се и със сигурност се намираше на място, където не трябваше да бъде.

Бързо прекоси антрето и си озова в малката гостна, където на всяка стена имаше снимки на сенатор Фицпатрик. Все още никакви белези на проникване с взлом или каквато и да било неприятност.

— Може да се окаже много гаден номер — докладва той по радиото. — Надявам се наистина да е така. — После внезапно млъкна. — Охо, имаме проблем.

Всичко се бе случило в спалнята и който го бе извършил, бе оставил след себе си ужасен безпорядък. Видяното надхвърляше и най-грозните му представи.

— Положението наистина е зле. Сенатор Фицпатрик е мъртъв. Убит. Тялото е съвсем вдървено. Плътта има восъчен цвят. И много кръв. Господи, страшно много кръв!

Той се наведе към трупа на сенатора. Усети мириса на кордит, почти почувства вкуса му върху езика си. Най-вероятно от пистолета, който бе сложил край на живота му. За съжаление това далеч не изчерпваше подробностите около сцената на бруталното убийство. Оставаха твърде много, за да се справи сам. Полагаше отчаяни усилия да запази самообладание. Значи каране на велосипед, а?

— Два изстрела в главата. От упор. Като при екзекуция — каза той в микрофона. — Входните рани са на около два и половина сантиметра разстояние.

Въздъхна тежко. Изчака малко и започна отново. Нямаше защо да знаят всичко, което виждаше и чувстваше в този момент.

— Сенаторът е закачен с белезници за страничните пречки на леглото. Приличат ми на полицейски белезници. Чисто гол е и не представлява особено приятна гледка. Пенисът и тестисите, изглежда, са били изтръгнати. По цялото легло има кръв, огромно петно. И на килима също.

Насили се да доближи лице до покритите със сребристи косми гърди на сенатора. Не му харесваше да бъде толкова близо до мъртвец или до когото и да било, ако е въпросът, Фицпатрик носеше някакъв религиозен орден. По всяка вероятност от чисто сребро. Миришеше на женски парфюм. Високият мъж, следователят, беше почти сигурен в това.

— От вашингтонската полиция ще предположат, че е извършено от ревнива любовница. Престъпление от страст — добави той. — Чакайте, тук има още нещо. Добре. Задръжте така. Трябва да видя какво е.

Нямаше представа как не бе забелязал бележката още в самото начало, но сега я виждаше добре. Лежеше до безжичния телефон на нощното шкафче. Изключено да я пропусне, нали? И все пак — факт. Ръката, с която я взе, беше с ръкавица.

Текстът бе напечатан на плътна, скъпа бланка. Прочете го бързо. После още веднъж, за да бъде сигурен, че очите не го лъжат.

Той изчете написаното по микрофона. Огледа се още веднъж, после остави апартамента на сенатора както си беше — в пълен хаос, насред ужас и смърт. Когато се озова безпрепятствено на Кю стрийт, позвъни в отдел „Убийства“ към вашингтонската полиция.

Обаждането беше анонимно. Нямаше как да разберат, че е бил в апартамента на сенатора, а още по-малко — как се е случило и кой е той.

Всичко изглеждаше нереално и обещаваше да стане още по-зле.

Джак и Джил се бяха зарекли.

5.

При всяка подобна човешка трагедия винаги има някой, който посочва. Един човек стоеше извън лентата, опасала сцената на престъплението, и сочеше към убитото дете и към мен. Спомних си пророческите думи на Джани към мен по-рано тази сутрин: „Нещо лошо се е случило, нали татко?“

Да, от лошо по-лошо. Сцената на убийството в училището бе съкрушителна за мен и без съмнение — за всички останали. Училищният двор бе най-скръбното, най-неутешимото място на света.

Шумът от портативните полицейски радиостанции оскверняваше въздуха и затрудняваше дишането. Все още усещах мириса на кръвта на малкото момиченце. Чувствах я лепкава в ноздрите си, в гърлото си, но най-вече в главата си.

Родителите на Шанел Грийн ридаеха наблизо, както и много други съседи от квартала, дори и такива, които изобщо не я познаваха. В повечето големи градове, в повечето цивилизовани държави убийството на толкова малко дете би било бедствие, но не и във Вашингтон, където всяка година стотици деца умират от насилствена смърт.

— Искам най-щателно разследване — заявих на Ракийм Пауъл. — Двамата със Сампсън ще участваме лично.

— Ясно. Вече сме се заели. И бездруго сънят се надценява.

— Да тръгваме, Джон — обърнах се към Сампсън.

Той не възрази, нито взе да спори. Такова убийство обикновено се разкрива в първите двайсет и четири часа или изобщо не се разкрива. И двамата го знаехме.

Въпросната студена и нещастна утрин още от шест часа започнахме разследване на квартала заедно с другите инспектори и полицаи. Трябваше да го направим както ние си знаехме — къща по къща, улица по улица, най-вече пеша. Имахме потребност да се ангажираме с този случай, да направим нещо, да разкрием бързо това отвратително убийство.

Около десет сутринта научихме за друго потресаващо убийство във Вашингтон. Предната нощ бил застрелян сенатор Даниел Фицпатрик. Наистина ужасна нощ.

— Не ни засяга — отсече Сампсън със студен безизразен поглед. — Проблемът не е наш. Да му мисли някой друг.

Аз не възразих.

Никой от хората, които разпитахме със Сампсън онази сутрин, не бе забелязал нещо особено около училището. Чухме обичайните оплаквания от пласьорите на наркотици, от сякаш зомбираните наркомани, от проститутките, които заработваха на Осма улица, от растящия брой на изнасилвачите.

Но нищо необикновено.

— Хората обичаха малката Шанел. Беше такава сладурана — обясни на двама ни със Сампсън латиноамериканката без възраст, която открай време държеше бакалията до училището. — Все си купуваше от тези, дъвчащите мечета. Знаете ли, имаше такава хубава усмивка.

Не, не знаех. Никога не бях виждал Шанел Грийн да се усмихва, но усетих, че почти бях способен да я опиша. Освен това съзнанието ми бе запечатало образа на премазаната дясна страна на личицето й. Сега го носех в мислите си като някаква странна снимка за портфейл.

Чичо Джими Ки, един преуспяващ и влиятелен американизиран кореец, който притежаваше няколко бизнеса в квартала, с удоволствие поговори с нас. Джими ни е добър приятел. От време на време посещаваме заедно някой мач на „Червенокожите“ или „Куршумите“ Той ни даде едно име, което вече бяхме записали в нашия кратък списък на заподозрените.

— Ами „Клъцни-го-Чъки“? — сети се чичо Джим, както си говорехме в дъното на Хо-у-йън, неговият известен ресторант на Осма улица. Прочетох надписа зад Джими: Имиграцията е най-откритата форма на ласкателство.

— Никой още не хванал този мръсник. Той и преди убивал деца. Той най-лош човек във Вашингтон. След президент — каза Джими и се изкиска язвително.

— Въпреки това няма трупове. Нито доказателства — каза Сампсън. — Дори не знаем дали този Чъки наистина съществува.

Така си беше. От години се носеха слухове за ужасен насилник на деца, който се подвизавал в района на Нортфийлд Вилидж, но нямаше нищо конкретно. Така и не се намериха улики.

— Чъки истински — настояваше чичо Джими. Тъмните му очи се присвиха в още по-тънки цепки. — Чъки истински като дявол. Понякога го виждам в сънищата си, Алекс. Както и децата, които живеят наоколо.

— Някога да си чувал нещо по-конкретно за Чъки? Къде са го виждали? Кой точно? — попитах аз. — Ако можеш, помогни ни да се измъкнем, Джими.

— О, с радост прави. — Той кимна и сви плътни кафяви устни. Тройната му брадичка и издутата му гуша се надиплиха. Джими обикновено носеше костюм в шоколадов цвят и светлокафява мека шапка, която помръдваше, докато той говореше. — Алекс, още мисли ли да се свърже с енергията чи? — попита ме той.

— Мисля, мисля за моята чи, Джими. Може би точно в момента малко е спаднала. Разкажи ни за Чъки.

— Зная куп страшни истории за Клъцни-го-Чъки. Плаши деца непрестанно. Дори изнасилвачи стреснати. Майки и баби разнасят листовки по игрища и дворове. И в мой магазини също. Тъжни истории за изчезнали деца. Аз винаги позволява, господа инспектори. Човек, който стори зло на деца, най-лош. Съгласен, Алекс?

— Съгласен. Затова двамата със Сампсън сме тук днес. Бях слушал много за насилника на деца с прякор Клъцни-го-Чъки. Според непотвърдени слухове той режел гениталиите на малки дечица, които живеели в района. Момченца и момиченца. Без предпочитания към пола. Истина или не, беше безспорно, че някой бе упражнил насилие над няколко деца от кварталите Нортфийлд и Саутвю Терас, недалеч от тук. Други деца просто бяха изчезнали.

Полицията в района не разполагаше с необходимите средства, за да сформира спешен екип, който да открие Клъцни-го-Чъки, ако той изобщо съществуваше. Аз самият няколко пъти бях притискал докрай шефа на инспекторите, но безрезултатно. В Югоизточния район, изглежда, никога нямаше свободни инспектори за спешни действия. Несправедливостта на положението ме докарваше до ярост, вбесяваше ме повече от всичко.

— Звучи отново като „Мисия невъзможна“ — каза Сампсън, докато вървяхме нагоре по Джи стрийт в посока към флотските казарми. — Съвсем сами сме. И трябва да заловим някаква химера.

— Добър образ — рекох и се насилих да се усмихна на човека планина, на необузданото му въображение, на силата на мисълта му.

— Мислех, че ще ти допадне, какъвто си културен и изискан.

Сърбахме горещ билков чай от ресторанта на Джими. Патрулирахме по улицата. Приличахме на класически инспектори, както си бяхме вдигнали яките. Големи лоши инспектори. Исках хората да ни виждат как обхождаме района.

— Никакви улики, никакви следи, нито помощ — рекох, изразявайки съгласие с преценката на Сампсън за текущото състояние на нещата. И все пак приемаме задачата?

— Както винаги — отвърна той. Погледът му внезапно стана безизразен и пронизващ. Почти ме накара да изтръпна.

— Внимавай, Чъки, пази си тила. Вече сме погнали жалкия ти митичен задник.

— Химеричен задник.

— Точно, Сладур. Абсолютно.

6.

Беше тъй приятно отново да обхождаме със Сампсън улиците на Югоизточния район. Последният ни голям случай бе в Северна Каролина и Калифорния, но тогава Сампсън се появи само в началото и в края. Сприятелихме се веднага още като девет-десетгодишни момчета. Израснахме в един и същ квартал. Оттогава май с всяка година ставаме все по-близки. Не май, със сигурност.

— Каква е основната ни цел тук, Сладур? — попита Сампсън, докато вървяхме по Джи стрийт. Беше с дългото си черно кожено яке, със страхотни очила и с жестока черна кърпа. Отиваше му. — По какво преценяваме, че днес се справихме добре?

— Ами заемаме се лично с издирването на убиеца от училището — отвърнах аз. — Разхождаме наоколо красивите си физиономии. Доколкото е възможно, караме семействата в квартала да се чувстват в безопасност.

— Аха, а после пипваме Клъцни-го-Чъки и му го клъцваме — добави Сампсън и се ухили като големия лош вълк, какъвто можеше да бъде. — Не се майтапя.

Дори не ми хрумна да се усъмня в думите му.

Когато най-накрая се прибрах у дома вечерта, минаваше десет. Мама Нана ме чакаше. Беше сложила Деймън и Джани да спят. Угриженото й лице ми подсказа, че не я хваща сън, което за нея бе твърде необичайно. Нана можеше да спи непробудно в „окото“ на ураган. А понякога тя самата се превръщаше в ураган.

— Здравей, миличък — каза тя. — Тежък ден ли имаше? Виждам, че е било така. — Понякога можеше да бъде невероятно мила, внимателна и състрадателна. Харесваше ми това, че и в двете посоки бе еднакво убедителна, а аз никога не бях способен да предвидя коя от тях ме очаква.

Докато седяхме заедно на дивана в гостната, моята осемдесет и една годишна баба държеше ръката ми в своите. Разказах й онова, което бях научил до този момент. Тя леко трепереше и това също бе твърде необичайно за нея. Не е слаб човек, в никакъв случай. Рядко дава израз на страха си пред когото и да било, дори пред мен. С напредването на възрастта мама Нана изобщо не губеше от себе си — дори напротив — ставаше все по-изобретателна и съсредоточена.

— Толкова ми е зле заради това убийство в училището „Соджърнър Трут“ — каза тя и сведе глава.

— Зная. Цял ден мисля само за това. Правя всичко, което е по силите ми.

— Знаеш ли достатъчно за Соджърнър, Алекс?

— Помня, че е била изявена аболиционистка, бивша робиня.

— Соджърнър Трут трябва да се споменава наред със Сюзан Антъни и Елизабет Кейди Стантън, Алекс. Тя не можела да чете и за да просвещава другите, научила наизуст почти цялата Библия. Допринесла да се сложи край на расовото разделение на транспортната система тук във Вашингтон. И сега това отвратително деяние е извършено точно в училището, което носи нейното име. Хвани го, Алекс! — прошепна внезапно Нана с едва доловим глас. — Моля те, пипни този ужасен човек! Дори не мога да произнеса прякора му — този Чъки. Той наистина съществува, Алекс. Не е някое измислено страшилище.

С положителност щях да опитам всичко, което ми беше по силите. Случаят с убийството бе поверен на мен. Впусках се да преследвам химерата с всички сили.

Мисълта ми вече работеше на режим свръхнатоварване. Насилник на деца? Момчета и момичета? И сега детеубиец? Клъцни-го-Чъки? Съществува ли наистина, или е болна фантазия на уплашени деца? Химера ли е? Беше ли убил Шанел Грийн?

Малко след като Нана си легна, изпитах нужда да подрънкам на пиано. Изсвирих „Джазовото гадже“ и „Мъжът, когото обичам“, но очевидно тази вечер не това ми беше необходимо.

Точно преди да заспя, си спомних нещо. В Джорджтаун бе убит сенатор Даниел Фицпатрик. Ама че ден!

7.

Джак и Джил.

Сам и Сара.

Които и да бяха в действителност, двамата лежаха по корем върху сполучлив изкуствен персийски килим в малката гостна на нейния апартамент за временно ползване. Мястото внушаваше сигурност. Огънят в камината искреше и пукаше. Горяха ароматни цепеници от ябълково дърво. Играеха на една дъска на килима, застлан върху покрит с паркет под. Това бе специална игра. Уникална във всяко отношение. Наричаха я „игра на живот и смърт“. И беше точно такава.

— Чувствам се като проклето юпи3 с либерални убеждения от Джорджтаунския университет — каза Сам Харисън и се усмихна на невероятния образ, който думите извикаха в съзнанието му.

— Ей, аз май се доближавам до този етикет — обади се Сара Роузън с недоволна гримаса. Шегуваше се. Те двамата със Сам изобщо не бяха юпита. Особено Сам.

В кухнята се печеше пиле и изпълваше въздуха със сладкия си аромат. А те продължаваха своята салонна игра на килима във всекидневната.

Само че тя изобщо не приличаше на „Монопол“ или „Риск“.

Всъщност двамата играеха, за да изберат следващата си жертва. Един след друг спокойно търкаляха зара, а после местеха пул около четириъгълник от фотографии.

Играта бе твърде важна за Джак и Джил. Това бе игра на случайността. Благодарение на нея нито полицията, нито ФБР бяха в състояние да предугадят техните действия или да отгатнат техния мотив.

Ако изобщо имаше такъв. Естествено, че имаше.

Сам отново хвърли зара. После придвижи пула. Сара го наблюдаваше на фона на топлия пламък, искрящ в камината. Очите й леко блестяха. Тя си спомняше първата им среща, запознанството. Началото на всичко, което се случваше сега.

Ето как бе започнала тази сложна, прекрасна и много тайнствена игра. Бяха се уговорили да се срещнат в кафето на една книжарница в центъра на Вашингтон. Сара пристигна първа, сърцето й бе заседнало в гърлото. Всичко, свързано с тази среща, беше безумно, може би опасно безумно и безумно неустоимо за нея. Тя не бе в състояние да пропусне този шанс, тази възможност и особено тази кауза. Каузата за нея означаваше всичко.

До първата им среща тя нямаше представа как изглежда Сам Харисън и бе изненадана и доволна, когато той седна на нейната маса. Той я развълнува. Забеляза го, когато се бе насочил към кафето, проследи го, докато си поръча еспресо и кифла. И въпреки това не можеше да си представи, че този замечтан, вглъбен в себе си мъж на бара ще се окаже Харисън.

Значи това бе Воинът. Той бе потенциалният й партньор. Изглеждаше толкова на място там в книжарницата. Всъщност той би паснал на всякакво обкръжение. Не приличаше на убиец, но същото можеше да се каже и за нея. „Прилича малко на пилот — помисли си Сара, докато го измерваше с поглед. — Може би на военен? На преуспяващ вашингтонски адвокат?“ Беше висок над метър и осемдесет, елегантен и в отлична форма. Имаше енергично, открито лице. И притежаваше най-ясните сини очи. Изглеждаше чувствителен и мил. Твърде различен от онова, което бе очаквала. Хареса го незабавно. Почувства, че са единодушни по отношение на важните неща в живота, че споделят един и същ мироглед.

— Гледаш ме така, сякаш си очаквала да видиш злодей, и сега си изненадана, че си се излъгала — каза той, когато седна срещу нея. — Аз не съм лош, Сара. Впрочем можеш да ми казваш Сам. Всъщност съм един много добър човек.

Не, Сам беше много повече. Той беше удивителен — изключително интелигентен, силен, винаги се съобразяваше с нейните чувства и бе отдаден на каузата им. Сара Роузън бе влюбена в него само седмица след запознанството им. Знаеше, че не бива, и въпреки това не устоя. И ето, сега те двамата водеха този тайнствен живот.

Играеха играта на живот и смърт, докато пилето бавно се печеше на грил. Седяха пред създаващия уют огън. С мисълта да се любят — поне тя. Копнееше да бъде със Сам, с Джак, през цялото време. Обожаваше да го чувства в себе си.

— Този път трябва да се получи — каза Сам и й подаде зара. — Твой ред е. По шест хвърляния за всеки. Честта се пада на теб, Сара.

— Значи отново, така ли?

— Да, отново.

Сърцето на Сара заблъска в гърдите й. Чувстваше го — бам, бам — под блузата си. В съзнанието й проблесна парализиращата мисъл, че това хвърляне на зара е като самото убийство. Чувстваше се така, сякаш натиска спусъка.

Кой беше следващият, който щеше да умре? Всичко зависеше от ръката й, нали? Кой да бъде?

Тя стисна силно трите зара. После ги разклати и ги хвърли. Наблюдаваше ги как се поклащат и търкалят напред, после как спират внезапно, сякаш някой бе дръпнал невидима нишка. Бързо събра числата — девет.

Сара взе маркера и отбеляза девет места, девет снимки.

Сведе поглед към лицето на следващата мишена, на следващата знаменитост, която щеше да умре.

Следващата жертва щеше да бъде една много известна дама. Вашингтон щеше да бъде скандализиран за втори път.

8.

Двамата със Сампсън навлязохме в обгърнатия с мъгла Гарфийлд Парк, който граничи с река Анакостия и магистрала Айзенхауер. Не бяхме излезли за ранен сутрешен крос — бързахме за мястото, където Шанел Грийн наистина е била убита, където неизвестен злодей бе пръснал черепа й.

Няколко униформени, един капитан и още един инспектор вече бяха на мястото на извършеното престъпление. Наоколо се размотаваха десетина зяпачи. Кучета търсачи, специално докарани за целта, бяха открили мястото, където убиецът най-брутално бе отнел живота на малкото момиченце. Почти виждах и училището.

— Мислиш, че оттук е отнесъл тялото в училищния двор? — попита Сампсън. По тона му личеше, че не го вярва. Нито пък аз. Тогава как телцето на детето се бе озовало в двора на училището?

На метър-два над гъсталака, където се бе разиграла трагедията, се носеше яркочервен балон.

— Този балон да не е означителят? — попита Сампсън.

— Не знам — измърморих аз, докато отмахвах гъстите зелени клонаци и си проправях път към скривалището. Мирисът на борове беше много силен, дори в студения въздух. Напомняше ми, че Коледа приближаваше.

Чувствах присъствието на убиеца сред клоните на дърветата. Предизвикваше ме. Усещах и присъствието на Шанел, която сякаш се опитваше да ми каже нещо. Исках за миг-два да остана сам.

Убийството бе извършено на малка полянка между дърветата. На земята имаше изсъхнала кръв, бе пръснала дори върху някои клони. Примамил я е тук. Как го е направил? Тя е била подозрителна или уплашена, освен ако не го е познавала от квартала. Осени ме внезапно. Балонът! Беше само предположение, но ми изглеждаше правдоподобно. Червеният балон може да е бил примамката, стръвта на убиеца за малкото момиченце.

Клекнах и застинах неподвижен под шатрата на клоните.

Убиецът се е чувствал добре тук, под прикритието на мрака. Въпреки това той не се харесва особено. Предпочита тъмнината. Харесва начина си на мислене, разсъжденията си, но не и външността си. Вероятно чисто физически има нещо, което го отличава от другите.

Бях клекнал там на мястото на убийството, без да бъда сигурен в онова, което си мислех, но ми се струваше правилно — интуицията ми подсказваше, че не греша.

Той се е криел тук вероятно защото у него има нещо, което хората могат да запомнят. Ако е така, това е добра следа.

Отново в съзнанието ми изплува премазаното личице на Шанел. А после и образът на Мария, убитата ми жена. Почувствах как яростта се надига в стомаха ми и с рев се устремява нагоре към гърлото. Помислих си за Джани и Деймън.

Хрумна ми още нещо за детеубиеца: гневът обикновено предполага съзнание за собствена значимост. Странно, но факт. Убиецът е бил ядосан, защото е вярвал в себе си много повече, отколкото околният свят.

Накрая се изправих и напуснах укритието. Стигаше ми толкова.

— Хвани този балон — викнах на един полицай. — Смъкни този проклет балон от дървото! Той е веществено доказателство.

9.

Имаше нещо, което физически го отличаваше от другите. Бях почти сигурен, че е така. Това бе предположение, от което можех да започна.

Същия следобед двамата със Сампсън отново излязохме на улицата и се заехме с работа близо до покрайнините на Нортфийлд Вилидж. Вашингтонската преса и телевизията не си бяха направили труда да отделят Бог знае какво място на убийството на едно малко момиченце в Югоизточния район. Вместо това бяха пълни с материали за убийството на сенатор Фицпатрик. Извършителите бяха двама души, които дебнеха знаменитости, и бяха известни като Джак и Джил. Изглежда, Шанел Грийн не бе от особено значение.

Освен за нас двамата със Сампсън. Ние бяхме видели премазаното тяло на Шанел и съсипаните й родители. Сега разговаряхме с местните си улични информатори, както и със съседите. Продължавахме да затвърждаваме у хората убеждението, че работим, че обхождаме улиците.

— Доброто убийство определено ми допада. Обичам да вървя по гадните улици посред мразовита зима — разсъждаваше на глас Сампсън, докато минавахме покрай лъскавия черен джип на един местен търговец. От него ехтеше рап, порядъчно плътен. — Обичам страданието, зловонието, звуците на фънк. — Изражението му бе унило. Отвъд границата на гнева. Умозрително.

Носеше позната фланелена блуза под разкопчаното си палто. Надписът върху нея представляваше сентенцията за деня:

Кратко. Ясно. И съвсем в стила на Джон Сампсън. През последния час никой от нас не изгаряше от желание да разговаря. Нещата изобщо не вървяха. Само че това си беше Службата. По-често ставаше така, отколкото другояче.

Двамата с човека планина пристигнахме в Капитол Сити Маркет около четири часа следобед. Мястото е известно свърталище на мошеници на Осма улица. Това е най-окаяният, най-потискащият магазин за евтини стоки в цял Вашингтон, а това изисква определено поведение.

Избраните артикули обикновено се записват с розов тебешир отпред на сивосинкава стена от блокове сгурия. Този ден специалитетите бяха студена бира, газирана вода, банани, свински кожици — вашата пълна и добре балансирана закуска.

Един млад брат с плътно прилепнали слънчеви очила, бръсната глава и козя брадичка незабавно привлече вниманието ни пред минимаркета. Стоеше до друг мъж, лапнал като пура парче шоколад. Бръснатата глава ми направи знак, че иска да разговаря с нас, но не там.

— И ти ще му се довериш? — попита Сампсън, докато ни следваше на безопасно разстояние. — Алвин Джаксън.

— Аз се доверявам всекиму — отвърнах и намигнах. Сампсън не ми намигна в отговор.

— Здравата си я загазил, Сладур — рече, все още свъсил вежди.

— Просто се мъча да правя каквото е необходимо.

— Е, в такъв случай твърде много се мъчиш.

— Ти затова ме обичаш.

— Така си е — отвърна Сампсън и най-накрая се усмихна.

— „Ако любовта към теб е грешка, аз не искам да съм прав“ — поднесе той с мелодичен речитатив част от едно известно стихотворение.

Срещнахме се с Алвин Джаксън зад ъгъла. Понякога двамата със Сампсън използвахме Алвин за информатор. Той не беше лош човек, наистина, но водеше доста безразсъден живот, който внезапно можеше да стане много, много опасен за него. Навремето беше доста сносен бегач, училищна знаменитост. Тренираше предимно по улиците. Сега държеше бейзболно игрище и освен това пласираше по малко марихуана. В много отношения Алвин Джаксън все още беше дете. Това беше важно да се разбере за много от тези момчета, дори за най-силните и най-опасните.

— Малкташанел — произнесе Алвин така, сякаш двете думи бяха само една. — Значи още търсите информация кой може да я е затрил?

Якето му беше разкопчано. Имаше модерния за момента вид, наречен „пандизчийски“ или „торбест“. Бельото му на тънки бели и червени черти се виждаше над колана. Въпросният изглед е вдъхновен от факта, че коланът на един затворник се отнема, в резултат на което панталоните увисват и бельото трябва да се подчертае. Еталони за нашия квартал.

— Да. Какво си чувал за нея, Алвин, само че без номера? — попита Сампсън.

— Човече, аз се опитвам да ви направя услуга — възнегодува към мен Алвин Джаксън. Бръсната му глава нито за миг не престана да се поклаща. Голямата халка на обецата му подрънкваше. Дългите му силни ръце се гърчеха. Той вдигаше обути в найкове крака и после пак ги спускаше.

— Много сме ти признателни — казах му. — Ще запалиш ли? — Предложих на Алвин цигара „Камел“.

Той я прие. Аз не съм пушач, но винаги имам у себе си. Докато спортуваше в гимназията, Алвин пушеше като комин. Такива неща правят впечатление.

— Малката Шанел живееше в блока на лелчето. В Нортфийлд. Май знам един там, дето може да му се търси сметка. Разбирате ли кво говоря?

— Засега. — Сампсън кимна. Всъщност просто се опитваше да бъде любезен. И зелка можеше да следи бръщолевенето на Алвин Джаксън.

— Искаш ли да ни покажеш какво имаш налице? — попитах го. — Да ни помагаш тук?

— Че аз лично ще ви посоча Чъки. Кво ще кажете? — Той се усмихна и кимна към мен. — Но само щото сте двамата със Сампсън, а не някой друг. Абе преди няколко месеца се опитах да им кажа на ония, другите инспектори. Само че те хич и не поискаха. Боже, кой ти слуша простотиите на някакъв си там. Време нямали за моите дрънканици.

Аз се почувствах като негов баща, чичо или по-голям брат. Чувствах се отговорен. Това не ми хареса особено.

— Добре, слушаме те — рекох. — Имаме време за теб.

Двамата със Сампсън отидохме с Алвин Джаксън в района на Нортфийлд Вилидж. Нортфийлд е една от най-опасните криминални зони във Вашингтон. Въпреки това, изглежда, на никой не му пука. Полицията на първи район беше вдигнала ръце. Посетите ли веднъж Нортфийлд, ще ви бъде трудно да ги обвините изцяло.

Това не ми изглеждаше многообещаваща следа. Но Алвин Джаксън се чувстваше с мисия. Питах се защо. Какво пропусках тук?

Той посочи с дълъг разобличителен пръст една от постройките от жълта тухла. Тя беше също такава окаяна съборетина като повечето. Над двойната входна врата се виждаше метална табела в син електрик, която гласеше: Блок 3. Предните стъпала бяха напукани и изглеждаха като ударени от светкавица или нечий парен чук.

— Живее там. Поне живееше. Казва се Емануел Перес. Понякога работи като портиер в „Знаменитата пица“. Преследва малки деца, казвам ти. Шибан гадняр. И шубелив. Хич не му харесва, като му викаш Мани. Е-ма-ну-ел бил. Държи на това.

— А ти откъде го познаваш този Емануел? — попита Сампсън.

Очите на Алвин Джаксън внезапно се замъглиха, погледът му стана леден и безизразен. Трябваха му няколко секунди, преди да отговори.

— Знам го от едно време. Въртеше се тук още като бях малък. И тогава си беше същият. Емануел винаги си е бил тук, разбирате ли?

Ясно. Сега разбрах. Клъцни-го-Чъки вече не беше просто химера.

От другата страна на блока имаше асфалтирано игрище. Малки деца играеха баскетбол, но не особено добре. Обръчът беше без мрежа, целият разкривен. Който го биваше поне малко, изобщо не се появяваше на тези игрища. Внезапно нещо там привлече погледа на Алвин Джаксън.

— Ей го! — възкликна той с жален фалцет. Със страх. — Това е той, човече. Скивай как бройка ония хлапета.

Едва бе изрекъл тези думи и Перес ни забеляза. Беше странно като в кошмар. Видях, че има дълга щръкнала червеникава брада. Това бе отличителен белег. Нещо, което хората биха запомнили, ако го бяха видели в Гарфийлд Парк. Той измери Алвин Джаксън с мрачен страховит поглед. После побягна като луд.

Емануел Перес беше много бърз бегач. Само че и ние. Или поне бяхме последния път, когато се наложи.

10.

Двамата със Сампсън се носехме след Перес и постепенно скъсявахме разстоянието, което ни делеше. Тичахме надолу по една мръсна, криволичеща асфалтирана алея, която се виеше между високите, гнетящи сгради. И двамата все още се движехме доста добре.

— Спри! Полиция! — изкрещях на жалкото подобие на човек, което търчеше пред нас. Страшилище? Химера? Невинен ресторантски портиер?

Перес, заподозреният в убийство и насилване на деца, определено се опитваше да избяга. Не знаехме с положителност дали е Клъцни-го-Чъки, но той очевидно имаше своите основания да бяга от нас двамата със Сампсън, от полицията.

Нима най-накрая бяхме на път да приключим случая? Без съмнение в момента ставаше нещо важно.

Изведнъж в съзнанието ми проблесна много неприятна мисъл. Ако бяхме толкова близо до възможността да го спипаме само след два дена на улицата, защо не го бяха сторили по-рано?

Помислих си, че знам отговора и той не ми харесва особено. Защото на никой не му пука какво става из този окаян район. Абсолютно.

— Връщаме се! — изкрещя внезапно Сампсън, докато спринтирахме между мрачните постройки, разхвърляйки уличния боклук в гонитбата, подплашвайки гълъбите.

— Ще видим! — изкрещях му в отговор. На никой не му пука!

— Не се съмнявай нито за миг, Сладур. Мисли само положително.

— Емануел също е бърз. И това с положителност е истината. На никой не му пука!

— Ние сме по-бързи, по-силни и поздрави, отколкото Мани дори си е мечтал да бъде.

Последвахме Перес/Чъки по Седма улица, оградена от двете страни с ред четири-пететажни постройки, няколко разбити магазина, върху които сякаш бе паднала бомба, няколко бара.

Някъде към средата на карето Перес внезапно хлътна в една порутена сграда във федерален стил. Повечето прозорци бяха затворени с листове ламарина и приличаха на сребърни зъби в прогнила уста.

— Тоя, изглежда, знае какво, по дяволите, прави — извика Сампсън. — Май не се чуди къде отива.

— Това поне прави един от нас.

Двамата със Сампсън влетяхме в съборетината няколко крачки зад Перес. Навсякъде се носеше воня на урина и гнилоч. Докато се качвахме по стръмните, подсилени бетонени стълби, почувствах как в гърдите ми избухва огън.

— Имал си е предварителен маршрут за бягство! — изпръхтях. Съвсем ясно. — Умник.

— Опитва се да ни избяга. А в това няма нищо умно. Просто не се получава. Пипнахме те, Мани! — изкрещя Сампсън нагоре по стълбите. Гласът му отекна като гръмотевица в тесния вход. — Ей, Мани! Мани! Спри! Полиция! Мани Перес, спри! — продължи да крещи Сампсън към бягащия заподозрян. Измъкна пистолета си — зловещ деветмилиметров глок.

Над главите ни Перес продължаваше да препуска, после чухме топуркането на маратонките му по стълбите. Той не отвърна на виковете ни. На стълбището нямаше никой друг. Никой не се интересуваше, че вътре в сградата полицията преследва някого.

— Мислиш ли, че е Перес? — изкрещях към Сампсън.

— Той е гузен за нещо. Търчи като че ли задникът му се е подпалил и огънят вече пълзи нагоре по гръбначния му стълб.

— Да бе. Палнахме фитила.

Изскочихме от една сива метална врата на широк, неравен, покрит с дзифт покрив. Небето над нас беше студено, враждебно синьо.

Къде, по дяволите, изчезна? Сякаш потъна вдън земя. Къде беше Емануел Перес? Къде беше убиецът от училището?

Химера.

11.

— Майната ви, мундьовци! — изрева внезапно Перес. — Чувате ли, мундьовци?

— Мундьовци? — Сампсън ме погледна и направи гримаса. Клъцни-го-Чъки ми се мярна за миг. Беше вдясно от нас, в дъното. Носеше се по един свързващ покрив и вече имаше преднина от трийсетина ярда. Видях как метна през рамо бърз тревожен поглед.

Малките му очички бяха твърди черни мъниста. Изглеждаха зли. И тази негова странна брада. Може би беше пълен психар. Или просто портиер в пицария — и нищо повече? „Забрави“ — рекох си.

Горе на покрива четирима младежи и едно момиче си вършеха тайната работа. Вероятно кокаин. Надявах се, че не смъркат хероин. Те лениво наблюдаваха минаващия покрай тях безумен свят. Ченгета и крадци. Насилници, убийци на деца. За тези младежи това нямаше значение.

Двамата със Сампсън отминахме със завидна скорост още три покрива. Постепенно почвахме да го застигаме, но стъпка-две, не повече. Челото ми се обливаше в пот, която се стичаше надолу по страните ми и ми смъдеше в очите.

— Спри! Ще стреляме! — извиках. — Спри, Перес!

Перес отново се обърна. Този път впи поглед в мен и се ухили! И после сякаш потъна вдън земя в другия край на оградената с тухлен зид постройка.

— Аварийният изход! — изкрещя Сампсън.

Секунди по-късно двамата се спускахме бясно по една паянтова виеща се ръждясала метална стълба. Пред нас Перес трополеше надолу. Препускаше здраво, няма що. Това определено бе негов маршрут, чувстваше се в свои води.

Ние и двамата със Сампсън бяхме твърде едри за ограничените маневри. Той вече ни водеше с цял ред стълби, може би дори ред и половина.

Чъки със сигурност разполагаше с предварително определен път за бягство. Вече го е използвал. Бях почти сигурен в това. Той е умен. И виновен. Тези зли очи! Очи на бясно куче. Какво беше казал Алвин Джаксън, че Емануел Перес винаги се е въртял наоколо?

Видях го долу на Е стрийт. Рижата му брада стърчеше напред като дървена. Вече достигаше следващата пряка. Беше часът на най-натоварено движение и навсякъде гъмжеше от коли. Скочи в едно раздрънкано такси, боядисано в убито червено и оранжево — таратайка, на която пишеше: Капи. Пътуваме навсякъде.

— Спри, шибан кретен! — изкрещя Сампсън с цяло гърло.

Перес ни показа среден пръст през покритото с мръсотия задно стъкло на таксито. После се надвеси навън и изрева към нас:

— Мундьовци!

12.

Не можехме да го оставим да се измъкне. Изключено!

Двамата със Сампсън се измъкнахме на Е стрийт. Потта все още струеше по челото и страните ми, по врата, гърба, краката ми. Сампсън хукна пред едно жълто такси и шофьорът беше принуден да набие спирачките.

— Столична полиция! Инспектор Алекс Крос! — прокънтя гласът ми, докато едновременно отваряхме задните врати. — Карай след това такси. Хайде тръгвай, давай!

— Само да го изпуснеш! — заплаши Сампсън шофьора. — Не си го и помисляй!

Бедният човечец беше изплашен до смърт. Той дори не посмя да погледне назад. Не каза нито дума. Но не изпусна от очи КАПИ. ПЪТУВАМЕ НАВСЯКЪДЕ.

Нацелихме голяма бъркотия по Девета улица, точно където наближава Пенсилвания авеню. Върволицата от коли и камиони вече обхващаше поне три преки. Отвсякъде ехтяха гневни клаксони. Един влекач дънеше сирена като на океански параход.

— Може би е по-добре да слезем и да го догоним пеша — рекох на Сампсън.

— И аз си мислех същото. Хайде, давай!

Озовахме се в положение на риск печели, риск губи. И в двата случай можехме да изпуснем Чъки точно тук. Сърцето ми биеше до пръсване. Представих си смазания череп на малката Шанел Грийн. Емануел винаги е бил наоколо! Тези очи на бясно куче! Страшно ми трябваше тоя Клъцни-го-Чъки!

Сампсън вече беше отворил скърцащата врата от своята страна. Аз бях половин стъпка назад. Може би дори по-малко.

Чъки вероятно бе усетил, че му дишаме във врата с огнен дъх. Изскочи от таксито и хукна.

Последвахме го между редиците на едва помръдващите превозни средства. Пронизителните клаксони представляваха налудничав фон за гонитбата по Девета улица.

Клъцни-го-Чъки се носеше стремглаво напред. Беше успял да си поеме дъх. Внезапно зави надясно и влетя в една сребристосиня административна сграда от стомана и стъкло.

Пълно безумие.

Вече си бях извадил полицейската значка, когато се втурнахме в сградата няколко крачки след Чъки.

— Латиноамериканец, с рижа брада. Накъде? — изкрещях към зашеметения и сащисан охранител в облицованото с ламперия и потънало в плюш фоайе.

Той посочи към средната кабинка на асансьора. Тя вече бе тръгнала от партера. Наблюдавах брояча на етажите: трети — четвърти — движеше се бързо. Двамата със Сампсън скочихме в кабинката на най-близкия до входната врата асансьор.

Аз шумно плеснах длан в тавана. Това беше най-страхотното ми хрумване.

— Алвин каза, че Перес бил портиер в „Знаменитата пица“ — рекох на Сампсън. — Тук на партера имаше пицария с такова име.

— Мислиш, че е човек с привички? Обича покриви? Изкарва любимците си навън?

— Мисля, че си има един-два аварийни маршрута, набелязани предварително за всеки случай. Освен това, да, според мен е човек с установени навици. — По-скоро твар.

Чу се звънецът на асансьора и ние изскочихме навън, стиснали пистолети в протегнатите си ръце. Виждахме Капитолия. Страхотна гледка при по-различни обстоятелства. А в този момент странна. И някак тъжна.

Не можех да престана да мисля за Шанел Грийн. Обезобразеното й лице непрестанно бе пред очите ми. С какво я беше ударил? Колко пъти? Защо? Така неистово бе желанието ми да спипам това копеле, че чак усещах физическа болка. По цялото тяло и още повече в главата.

Продължихме нататък и накрая аз зърнах Чъки, който се открояваше на фона на небето. Сърцето ми се сви.

Чъки действително имаше подготвен авариен маршрут. Бе помислил за това предварително. Как някой идва да го залови. Държеше се като виновен, без съмнение. Явно беше нашият убиец. Просто нямаше начин.

— Да ви го начукам, мундьовци! — изскрибуца той присмехулно към нас. После се хвърли напред от летящ старт. Имаше мощна крачка, дълга крачка.

— Не — изпъшках аз. — Не, не и не. Знаех какво се готвеше да стори. Перес щеше да се пробва да скочи на съседната сграда.

— Спри, копеле мръсно! — извика Сампсън. — Спри или ще стрелям!

Но онзи не се спря. Видяхме как полетя със скок във въздуха.

Дотичахме до ръба на покрива с викове, раздиращи дробовете ни. Само етаж по-ниско видяхме покрива на втора сграда под ъгъл на нашата.

В този миг Клъцни-го-Чъки се носеше в празното пространство между двете бърлоги от стомана и стъкло.

— Исусе! — отроних аз, когато се надвесих над ръба на покрива. Между двете постройки имаше разстояние шест метра, ако не и повече.

— Падни, кучи сине! Блъсни се в стената! — крещеше Сампсън към прелитащата фигура. — Размажи се долу!

„Той го е правил и преди. Упражнявал е своето бягство — помислих си аз, докато го наблюдавах. — Нищо чудно, че досега не е залавян. Колко ли години вече? Колко деца е насилил или убил?“

Бяхме с извадени пистолети, но никой не стреля. Нямахме доказателство, че той е убиецът. Просто бе побягнал, изобщо не бе насочвал оръжие срещу нас. А сега този безумен скок от една административна сграда на друга.

Чъки изглеждаше някак неподвижно увиснал във въздуха на височина на шестнайсет етажа. Пътят надолу бе дълъг.

Нещо не беше наред.

Чъки помпаше с крака неистово. Сякаш се мъчеше да кара колело из облаците.

Ръцете му, мускулести и стегнати, се изпружиха напред. Водещият крак се изпъна напред до положение, в което ми се струваше, че вече не се държи на ставите си. Като реклама на маратонки „Найки“.

Тялото му беше изопнато до последния мускул подобно на бегач, уловен от репортерски обектив в мига на победния финал.

— Исусе Христе — промълви Сампсън до мен. Почувствах топлия му дъх върху бузата си.

Ръката на Чъки бе устремена напред, ала едва успя да докосне предпазната стена, ограждаща покрива на съседната сграда, докато краката му продължаваха да тичат във въздуха.

В този момент Клъцни-го-Чъки изпищя — смразяващи кръвта звуци, приглушени единствено от прозорците и стените на двете съседни постройки.

Писъкът му не секна, докато не прелетя всичките двайсет етажа надолу. Ръцете и краката му се мятаха около тялото, биейки въздуха с безплодна ярост.

Докато го наблюдавах, тялото му внезапно се преобърна във въздуха.

Той погледна към мен — все така крещейки пронизително в безнадеждност и ужас. Крещеше с уста, с очи, с чорлавата си рижа брада. Чъки умираше пред очите ми. Сякаш падането никога няма да достигне края си. Четири или пет секунди, които ми се сториха цяла вечност.

Стомахът ми падаше с него. Зави ми се свят от височината. Тясната алея долу ми се струваше въртяща се сива лента. Постройките изглеждаха тъй стръмни, мрачни и далечни.

После чух как Чъки се блъсна в плочника. Прас! Прозвуча нереално.

Взрях се в безформеното тяло с разперени ръце там долу. Въпреки това не изпитах никаква радост. В него нямаше нищо човешко. Беше смазано като лицето на Шанел Грийн. Неистовите крясъци на Чъки продължаваха да ехтят в главата ми.

— Край — каза Сампсън до мен. — Случаят е приключен. Един на нула за мундьовците.

Тикнах полуавтоматичния си пистолет обратно в кобура му. Емануел Перес бе тренирал бягството си, но тренировките му се оказаха недостатъчни.

13.

Страхотен номер. Заблудих ви жестоко, нали? Заблудих ви до един.

Истинският убиец от училището „Соджърнър Трут“ си е жив и здрав. Радва се на превъзходно здраве, благодаря. Току-що извърши съвършеното престъпление, нали? Извърши убийство и се измъкна безнаказано.

Да, без всякакво съмнение. Невредим. Ненадминатите вашингтонски полицаи бяха погнали друг откачен нещастник. Някой си Емануел Перес бе заплатил за неговите грехове, заплатил с живота си, изобщо бе уредил сметката.

Сега трябваше просто да си трае и той го знаеше. Той вече бе решил да се скрие за известно време — вътре в съзнанието си.

Шляеше се из търговския център в Арлингтън. Беше обсебен от мисълта как да си върне — на всеки и всички.

Една песен, от по-старите парчета, която бе чул същата сутрин по MTV, натрапчиво звучеше в главата му. През последните два-три часа думите подскачаха в черепа му като топчета за пинг-понг. Той чуваше гласа на певеца — един нещастник от Лос Анджелис:

Страхотно му харесваше двусмислието на тези тъпи стихове. Бяха за него и в същото време за потенциалните му жертви. Всичко бе един порочен кръг. Животът беше прекрасен в своята безумна простота, нали?

Не! Животът не беше красив. Ни най-малко.

В този момент той наблюдаваше едно нещастно същество, евентуална негова жертва, която изглеждаше твърде добре, за да бъде пропусната. Убиецът от училището „Соджърнър Трут“ се разхождаше безцелно из магазина „Играчките — това сме ние“ в търговския център. Тъй като този сезон имаше много празници, вътре беше пълно с идиоти. От високоговорителите отгоре непрестанно звучеше дразнещата и тъпа песничка: „Не искам да пораствам, аз съм дете от «Играчките — това сме ние»“. Отново и отново, като безсмислените повторения, които хлапетата толкова обичат. Огромните количества шантави играчки, лигавите непоносими хлапета, самодоволните мами и татковци, цялата тази несправедливост го вбесяваше, почти му призляваше.

„И аз не искам да порасна — каза си той наум. — Аз пък съм убиец на деца от «Играчките — това сме ние»“.

Наблюдаваше избраното от него момченце, което вървеше самичко по широка пътека, претъпкана от двете страни с екшън игри. Момчето бе около петгодишно — много подходяща възраст.

Вътре в главата му механизмът на гнева се задейства като мощна аларма. Бум! Бум! Бум! Ужасното чувство бързо се разпростря в гърдите му. Бум! Бум! Беше неловко и напрегнато. Стисна конвулсивно ръце. Стомахът му се сви. Тилът му се скова. Дори мозъкът му се сгърчи.

„Сега внимавай — рече си той предупредително. — Не допускай никакви грешки. Не забравяй — ти извършваш безупречни престъпления.“

14.

Все пак щеше да е малко рисковано да действа в претъпкания магазин за играчки. Ами ако родителите на момчето бяха някъде наблизо? КОЕТО НЕСЪМНЕНО СИ БЕШЕ ТОЧНО ТАКА! Ами ако го хванеха? ИЗКЛЮЧЕНО! НЕВЪЗМОЖНО!

Това бе невероятно важно за него. Просто като наблюдаваше това хубаво, кръглолико, русокосо момченце той чувстваше колко щеше да липсва на близките си, и дори нещо повече — колко щеше да бъде непрежалимо. Той имаше нужда да си представи историите, които щяха да бомбардират телевизионния екран, и тръпката, докато ги гледа със съзнанието, че той е причината за толкова много болка, страдание и спешни действия.

Момченцето започваше да се изнервя във вълнените си дрешки. Постепенно го обхващаше паника. Огромни сълзи бяха изпълнили очите му и заплашваха всеки момент да рукнат от очите му. Изглежда, около него нямаше никой, никакъв възрастен. Горкото малко загубено момченце. Горкото малко тъжно момченце.

Убиецът започна да се придвижва към жертвата си бавно и предпазливо. Вече не можеше да спре. Сърцето му биеше като голям тенекиен барабан и той обожаваше това всепоглъщащо чувство. Краката и ръцете му бяха малко несигурни. Като от желе. Зрението му се замъгли. Чувстваше се замаян от очакване, страх, ужас, въодушевление.

Действай!

Незабавно!

Той се наведе, грабна детето, веднага се разля в усмивки и се впусна в най-веселото, най-дружелюбно и противно бръщолевене, на което беше способен.

— Ей, здрасти, аз съм Гец, изкусният хитрец. Работя тук в магазина. Кои са любимите ти играчки, а? Имаме каквото си пожелаеш, защото ние сме най-големият, най-страхотният магазин за играчки на света! Уха! Какво ще кажеш? Хайде да отидем и да намерим твоите мама и татко, които сигурно вече се тревожат!

Момченцето наистина му се усмихна. Хлапетата са способни на такива странни промени в настроението. Красивите му сини очички засияха и заблестяха; случи се нещо мокро и прекрасно.

— Искам Могъщия Макс — обяви тържествено то.

— Добре, тогава ела с мен. Сега ще се появи един Могъщ Макс! И защо? Защото си едно от хлапетата на „Играчките — това сме ние“.

Той гушна момченцето и забърза по широката пътека към предната част на магазина. Внезапно осъзна, че ще може да се измъкне невредим пред очите на стотина клиенти. Та той беше новият Весел свирач. Децата го обичаха.

— Сега ще вземем няколко войници.

— Могъщия Макс — повтаряше момченцето упорито. — Искам Могъщия Макс!

Убиецът излезе от трета пътека. Намираше се на по-малко от трийсет стъпки от главния изход на магазина. Паркингът на Търговския център граничеше с Колумбия Парк, който от самото начало бе част от плана му за бягство.

Взе бързо няколко стъпала и после замръзна на място в предната част на магазина.

По дяволите! Мъж и жена към трийсетте вървяха към него! Жената изглеждаше точно като Малкото тъжно момченце.

Хванаха го — без съмнение. Спипаха го на място! Спипаха го!

Знаеше какво трябва да направи, тъй че нито за миг не се поддаде на паника. Ако не се смятаха няколкото инфаркта, които получи вътрешно.

— Здравейте. — Той се усмихна широко и влезе в най-доброто си превъплъщение. — Това момченце ваше ли е? Беше се загубило при войниците. Никой не дойде да го вземе. Реших, че ще е по-добре да го заведа при управителя на магазина. Малкият щеше да си изплаче очите. Вие ли сте майка му?

Майката протегна ръце към своето съкровище, като в същото време мяташе люти погледи към съпруга си.

Аха, значи ето го нашия злодей! Явно таткото бе изгубил момченцето. Напоследък татковците нищо свястно не могат да свършат! Поне неговият със сигурност.

— Много ви благодаря — възкликна мама. И хвърли поредния мръсен поглед към татко. — Много мило — добави тя към убиеца.

Той продължи да я огрява с най-хубавата си усмивка. Така се вживяваше в ролята си, че сърцето му щеше да се пръсне.

— Всеки би сторил същото. Той е прекрасно момченце. Е, всичко хубаво. Чао-чао. Иска да си има Могъщия Макс. Сигурно това е търсел.

— Да, той действително иска Могъщия Макс. Довиждане. И още веднъж благодаря — каза мама.

— Чао-чао — направи муцунка малкият, махайки с ръчичка. — Чао-чао.

— Надявам се да се видим пак някой ден — рече убиецът от училището „Соджърнър Трут“. Чао. Тъпаци! Абсолютни идиоти! Пълни кретени!

Отдалечи се от семейството. Нито веднъж не се обърна назад. Подмокряше се, но и го избиваше на смях. Дори не можеше да се сдържи. Ето още нещо в негова полза — дори и да го хванеха някой ден — никога нямаше да повярват, че той е убиецът от училището. Абсурд!

15.

Е, така беше много по-добре. Животът отново стана хубав. Отворих очи и видях Джани, която ме съзерцаваше от около три стъпки. Джани държеше в ръце котката Роузи. Понякога Джани обича да ме гледа, докато спя. Аз също. Така е честно.

— Ей, слънчице — рекох й. — Помниш ли онази песен: „Някой да бди над мен?“ — Изтананиках й два-три такта.

Джани кимна утвърдително. Знаеше песента. Беше ме чувала да я свиря на пианото долу на верандата.

— Имаш гости — оповести тя. Седнах в леглото.

— Откога чакат?

— Току-що дойдоха. Нана ни прати с Роузи да те повикаме. Тя им прави кафе. За теб също. Трябва да ставаш.

— Да не са Сампсън и Ракийм Пауъл? — попитах. Джани поклати глава. Тази сутрин изглеждаше необичайно срамежлива, което не беше типично за нея.

— Бели мъже.

Започвах бързо да се събуждам.

— Ясно. Случайно да си чула имената? — Внезапно реших, че аз самият ги знам. Разреших загадката без чужда помощ — или поне така смятах.

Джани каза:

— Г-н Питман и г-н Клаузър.

— Много добре — похвалих я аз.

„Не е добре, ама никак“ — продължих аз наум за гостите си. Нямах никакво желание да се виждам с главния инспектор, нито с шефа на полицията — най-малко в собствения си дом.

Особено пък по повода, който предполагах, че ги бе довел при мен.

Джани се наведе и ме удостои с полагащата ми се сутрешна целувка. После с още една.

— О, колко лъжовни могат да бъдат целувките — намигнах й аз.

— А не — отвърна тя. — Не и моите.

Отне ми не повече от пет минути да се подготвя, доколкото изобщо можех да се подготвя за това. Нана забавляваше нашите посетители в гостната. Шефът на полицията Клаузър беше идвал у нас два пъти. На главния инспектор му беше за пръв път. Предполагах, че Клаузър го е накарал да дойде.

Питман и Клаузър отпиваха от димящото кафе на Нана и се усмихваха на някаква история, която възрастната жена им разказваше. Чудех се за какво ли е решила да си излива душата. Моментът беше опасен — за Питман и Клаузър.

— Тъкмо упреквах тези господа, задето оставят Емануел Перес да се шляе на воля из улиците вече толкова време — обърна се тя към мен, когато влязох в гостната. — Обещаха повече да не се повтаря. Да им вярвам ли, Алекс?

Питман и Клаузър срещу мен се ухилиха едновременно. Никой от тях не си даваше сметка, че това не е повод за усмивки и че моята баба не е човек, с когото могат да се шегуват или, още по-зле, да се държат пренебрежително с нея в собствения й дом.

— Не, не бива да вярваш нито дума. Сега свърши ли? — попитах я, отвръщайки със собствената й мила изкуствена усмивка.

— Знаех си, че не мога да им вярвам. Исках да получа писмено обещание — отвърна Нана.

Кимнах и се усмихнах, сякаш старицата се бе пошегувала, което знаех, не бе истина. Тя беше дяволски сериозна. Шефът и Клаузър се засмяха от сърце. Взеха Нана за зевзек. Само че тя не е.

— Може ли тримата да говорим тук? — попитах я аз. — Или предпочиташ да излезем да проведем дискусията си навън?

— Прибирам се в кухнята — измери ме с жлъчен поглед Нана и продължи: — Беше ми приятно да се запознаем, господа. Не забравяйте какво сте ми обещали. Аз ще го помня.

След като тя излезе от стаята, шефът заговори направо.

— Поздравления, Алекс. Разбрах, че си намерил богата колекция от детска порнография в апартамента на Емануел Перес.

— Порното го намерихме двамата с инспектор Сампсън — отвърнах аз. И млъкнах. Бях решил да не ги облекчавам. Всъщност бях сто процента съгласен с гледната точка на Нана.

— Убеден съм, че се чудиш какво правим тук, тъй че нека обясня — обади се и главен инспектор Питман. Двамата с него не бяхме близки, меко казано. Нито някога щяхме да станем. Питман беше кавгаджия, грубиян и прикрит расист, като това бяха положителните му качества.

— Сърдечно благодаря — рекох на шефа. — А аз мислех, че може би просто сте били из квартала и сте се отбили да опитате кафето на баба. То си заслужава разходката.

Питман дори не направи усилие да се усмихне.

— Късно снощи получихме официална молба от ФБР. Искат ти да поемеш разследването по убийството на сенатор Фицпатрик. Специален агент Кайл Крейг е настоял категорично. Очевидно случаят е важен, Алекс.

Оставих главен инспектор Питман да свърши и после бавно поклатих глава в знак на отказ.

— Тук в югоизточната част на ръцете ми лежат поне половин дузина неразкрити убийства — поясних. — Случаят, който приключихме току-що, трябваше да бъде разрешен още преди месеци. Тогава поредното малко момиченце нямаше да умре напразно. Един инспектор от отдел „Убийства“ бе отклонен от следата на убиеца. А сега момиченцето е мъртво. Едва шестгодишно.

— Това е случай от първостепенна важност — заяви началникът на полицията. Имаше снежнобели коси. Лицето му бе яркочервено, което се случваше, когато го обземаше безпокойство или гняв. Двамата обикновено се разбирахме, намирахме някакво общо решение. Този път едва ли.

— Кажете им на ония от ФБР, че не съм съгласен да бъда похарчен за тая бъркотия с Джак и Джил. Ще се обадя на Кайл и ще му обясня. Той ще разбере. Имам няколко убийства в Югоизточния район. Хората тук също умират. Имаме си собствени каши и дори случаи от първостепенна важност.

— Нека те попитам нещо, Алекс — рече началникът на полицията. Думите му бяха съпроводени с ласкава усмивка. Куп красиви изкуствено бели зъби. Можех да им изсвиря някой вълнуващ Гершуин, въпреки че две-три здрави парчета на Литъл Ричард щяха да бъдат по-подходящи. — Искаш ли още да бъдеш полицай?

Попадна в целта. Гаден удар, но доста добър.

— Искам да бъда свястно ченге — отвърнах. — Искам да правя добро, стига да мога. Както винаги. Нищо не се е променило.

— Това е правилният отговор — каза началникът, като че ли аз бях дете, което имаше нужда от неговите напътствия. — Поемаш разследването на случая Джак и Джил. Решено е от много високо място. Имаш опит в този тип убийства с видиотени психари. Официално си освободен от всички други случаи. Тъй че бъди много добро ченге, Алекс. От ФБР са почти сигурни, че Джак и Джил ще извършат ново убийство.

И аз бях на това мнение.

Чувствах съвсем същото и по отношение на убиеца от училището „Соджърнър Трут“.

16.

Съпротивлявах се още един ден на неповторимото обаяние на случая Джак и Джил. Половин ден поне — със сигурност. Опитах се да изясня някои неща около патрула ми в Югоизточния район. Бях бесен заради станалото с Клаузър и Питман.

Шанел Грийн бе умряла, защото не бяха назначили повече инспектори да открият онзи Клъцни-го-Чъки, не се бяха опитали да предразположат Алвин Джаксън и да си поговорят с него. Цялата трагична история безспорно беше свързана с расизма, а това ме вбесяваше и в същото време ме натъжаваше.

Прибрах се рано и прекарах вечерта с Нана и децата. Исках да се уверя, че са добре след убийството в „Соджърнър Трут“. Поне тази ужасна загадка бе разкрита. Ала все още не можех да се отърва от натрапчивите мисли за убийството на онова дете. Не можех да ги превъзмогна по много причини.

За около половин час предадох седмичния урок по бокс на Деймън и Джани в мазето. Деймън, трябва да му се признае, никога не се оплакваше, че в заниманията участва и сестра му. Просто си надяваше ръкавиците.

Двамата се превръщаха в умели малки бойци, но, което бе по-важно — учеха се кога да не се бият. Малко бяха онези, които се заяждаха с тях в училище, ала това се дължеше основно на факта, че бяха добри деца и знаеха как да се разбират с околните.

— Внимавай с краката, Деймън — обадих се аз. — Не си тръгнал да гасиш пожар с тях, нали?

— Трябва да танцуваш — лекичко го заяде Джани. — Стъпка, надясно. Назад. Стъпка, още една, сега наляво.

— Ще си потанцувам върху теб само след минутка — заплаши я Деймън и двамата избухнаха в неудържим смях.

След малко се качихме горе и се наредихме пред телевизора. Джани, кръстосала малките си ръчички и свъсила вежди над кестенявите очи, ми отправи страшна физиономия. Беше дошло официалното и неподлежащо на обжалване време за лягане и тя бе решила да протестира.

— Не, тате, не! — възкликна. — Часовникът ти много избързва.

— Да, Джани. Да, да! — държах на своето аз, отстоявайки мнението си пред главния си опонент у дома. — Часовникът ми много изостава.

— Не, господинчо. Няма да стане! — упорстваше тя.

— Напротив. Не можеш да се отървеш. Спукана ти е работата.

В крайна сметка дългата ръка на закона се пресегна и сграбчи поредния непоправим престъпник. Вдигнах Джани от канапето и я занесох до леглото й точно в осем и половина — на секундата. Ред и законност царяха в дома на семейство Крос.

— Къде отиваме, татко? — разхихика се малката във врата ми. — За сладолед? Аз ще си взема сметанов с пралини.

— Гладна кокошка просо сънува.

Докато притисках Джани в обятията си, не можех да не мисля за малката Шанел Грийн. Когато я видях в онзи училищен двор, аз се стъписах. Защото виждах Джани. Беше един порочен кръг, от който мислите ми не можеха да избягат.

Живеех в страх, че онези изверги могат да дойдат вкъщи. Един от тях бе идвал у нас преди години. Гари Сонеджи. Тогава адски ни бе провървяло — не беше пострадал никой.

Двамата с Джани си бяхме измислили една молитва, която много обичахме. Тя коленичи до леглото си и произнесе думите в красив детски шепот.

Думите бяха: „Ти, Господи, който си на небето, баба и татко ме обичат. Дори Деймън ме обича. Благодаря ти, Господи, че си ме създал добър човек, хубав и понякога забавен. Винаги ще се старая да върша онова, което е редно, стига да мога. Аз съм Джани Крос и ти пожелавам лека нощ“.

— Амин, Джани Крос — усмихнах се аз на момиченцето си. Обичах я повече от живота. Напомняше ми за майка си в нейните най-добри страни. — Ще се видим утре сутрин. Нямам търпение.

Джани се усмихна, а после внезапно ококори очи и светкавично се изправи в леглото.

— Можеш да ме видиш още тая вечер. Просто ми позволи да поседя до по-късно — каза тя. — Направо умирам за сладолед.

— Много си смешна — отвърнах й аз и я целунах за лека нощ. — И хубава, и умна. — Господи, колко ги обичах и двамата! Съзнавах, че точно тази бе причината убийството на детето да се загнезди така в мозъка ми. Маниакът наистина бе извършил престъплението си много близо до нашия дом.

Може би по тази причина с Деймън излязохме малко по-късно на разходка. Аз го бях прегърнал през рамото. Струваше ми се, че с всеки изминал ден става малко по-голям, малко по-силен, малко по-суров. Двамата бяхме добри приятели и аз много се радвах, че досега нещата между нас винаги се бяха получавали.

Вървяхме към училището на Деймън. По пътя си минахме край една баптистка църква, чиито стени бяха изрисувани с тъмночервени и черни графити: Не ми пука за Исус, щото и на Исус не му пука за мене. Това бе преобладаващо убеждение в околността — особено сред младите и непокорните.

В „Соджърнър Трут“ бе убито дете, което учеше в училището на Деймън. Каква ужасна трагедия и все пак синът ми до голяма степен вече я познаваше. Той бе виждал смъртта на улицата — в престрелка между двама младежи на един паркинг, — когато бе едва на шест години.

— Понякога не те ли е страх да ходиш на училище? Кажи ми истината. Няма нищо срамно да признаеш онова, което наистина чувстваш, Деймън — меко му напомних аз. — Аз също понякога се боя. Бийвъс и Бътхед ме плашат. Рен и Симпи също.

Деймън се усмихна и сви рамене.

— Да, понякога ме е страх. Първия ден, след като тръгнахме отново, направо треперех. Няма да затворят училището, нали?

Вътрешно се усмихнах, но запазих сериозно изражение.

— Не, утре ще си има часове както обикновено. И домашни.

— Аз вече си ги приготвих — заяви Деймън отбранително. Нана го държеше малко изкъсо за оценките, но това не беше чак толкова лошо, струва ми се. — Почти винаги получавам само шестици.

— Почти винаги само шестици? — разсмях се аз. — Що за изречение е това?

— Вярно. — Деймън се ухили като млада хиена, току-що чула доста добър виц за Серенгети.

Закачливо приложих на Деймън лек ключ и нежно бръснах кокалчетата на юмрука си по късата му подстрижка. Засега си беше окей. Беше силен, беше и добър човек. Обичах го като луд и исках момчето ми да го знае във всеки един миг.

Деймън измъкна глава от хватката ми. После изтанцува две стъпки в стил Шугър Рей Ленърд и изстреля няколко бързи пробни юмрука в стомаха ми. Показваше ми с какво здраво малко зверче си имам работа. В което изобщо не се съмнявах.

Точно в този миг забелязах една жена, която излезе от сградата на училището. Същата, която бях видял рано сутринта в деня на убийството на Шанел Грийн. Онази, която ме бе очаровала с присъствието си. Наблюдаваше как двамата с Деймън се боричкаме на тротоара. Беше се спряла, за да ни погледа.

Беше слаба и висока, почти метър и осемдесет. Лицето й се губеше в сянката на училището. Въпреки това аз си я спомнях от онази утрин, помнех и самоувереността й. Тогава имах усещането, че е обгърната в някаква тайнственост.

Жената махна с ръка и Деймън й отвърна. После тя се отправи към тъмносиния мерцедес, паркиран до стената на сградата.

— Познаваш ли я?

— Това е новата директорка на нашето училище — информира ме Деймън. — Госпожа Джонсън.

Аз кимнах. Госпожа Джонсън.

— Работи до късно. Аз съм впечатлен. А на теб как ти се струва? — попитах Деймън, докато я съпровождах с поглед до колата й. Сетих се, че Нана беше говорила за директорката, имаше много добро мнение за нея, беше я нарекла „извор на вдъхновение“ и според нея имаше благ характер.

Без съмнение беше хубава и от вида й сърцето ми се сви, макар и за миг. В интерес на истината, липсваше ми интимно присъствие в живота ми. Тъкмо превъзмогвах доста сложно и вече бивше приятелство с една жена — Кейт Мактиърнън. Въпросната есен работех много и съзнателно избягвах този проблем. Онази нощ — също.

Деймън отговори без всякакво колебание на моя въпрос.

— Харесва ми. Всички харесват госпожа Джонсън. Желязна е. Дори по-желязна от теб, тате — добави той.

Не изглеждаше толкова желязна в мерцедеса си, но аз нямах основание да не вярвам на сина си. Очевидно беше смела, след като остава сама в училището вечер. Може би малко прекалено смела.

— Хайде да потегляме към къщи — казах на сина си накрая. — Бях забравил, че утре трябва да ставаш за училище.

— Нека да не си лягам веднага и да погледаме „Булетс“ срещу „Орландо Маджик“ — впусна се да ме увещава той и увисна на лакътя ми.

— О, разбира се. Или не, хайде да събудим Джани и да не си лягаме цяла нощ — казах аз и се засмях високо. Смяхме се и двамата, развеселени от шегата.

Същата вечер спах заедно с децата. Изобщо не бях превъзмогнал убийството в училището. Понякога хвърляхме одеяла и възглавници на пода и спяхме там, все едно че бяхме бездомници. Това докарваше Нана до истерия, но тъй като според мен тези пристъпи я закаляваха, ние гледахме да й осигуряваме поне един седмично.

Докато лежах с отворени очи край двете деца, които спяха спокойно, не можех да се отърся от мисълта за Шанел Грийн. Тя бе последното нещо, за което имах нужда да мисля. Защо някой бе върнал тялото в училището? Недоумявах. В един случай винаги има неясни моменти, но този бе лишен от смисъл и затова ме вълнуваше. Беше излишно късче в пъзела, който трябваше уж да бъде завършен.

После за миг-два се замислих за госпожа Джонсън. Тя беше по-добър избор. Дори по-желязна от теб, тате. Каква блестяща препоръка от моя мъничък мъж. Беше почти предизвикателство. Всички харесват госпожа Джонсън — беше казал Деймън.

Запитах се какво ли й е малкото име. И неочаквано ми хрумна — Кристин. Просто ей така. Кристин. Харесваше ми как звучи в главата ми.

Накрая потънах в сън. Спах с децата сред купа възглавници и одеяла на пода на спалнята. Тази нощ не ни посетиха никакви чудовища. Аз нямаше да ги пусна.

Юнакът, гибел за многоглавия змей, беше неуморен страж. Уморен, сънен и може би малко по-сантиментален, но с несекваща бдителност.

17.

Това наистина беше шантаво, откачено, безумно. Беше направо жестоко! Убиецът искаше да го направи отново, и то незабавно. На минутата. Искаше да очисти и двамата. Само колко газ щеше да има. И каква огромна искра.

Беше ги наблюдавал отдалече — баща и син. Мислеше за собствения си баща, онзи никаквец.

После видя как високата красива учителка махна с ръка и се качи в колата си. Инстинктивно изпита омраза и към нея. Жалка негърска кучка! Как само цъфна в лицемерна даскалска усмивка.

БАМ! БАМ! БАМ!

Три безупречни изстрела в главата.

Три глави, които се пръскат като зрели пъпеши.

Ето какво заслужаваха всички. Екзекуция по кратката процедура.

Докато наблюдаваше сцената край училището, в главата му започна да се оформя една наистина язвителна мисъл. Той вече знаеше много неща за Алекс Крос. Крос беше неговият инспектор, нали тъй? Бяха му поверили неговия случай, нали? Значи Крос беше неговата жертва. Ченге, също като родния му баща.

Най-интересното беше, че никой не обърна внимание на първото убийство. То си остана почти незабелязано. Вестниците във Вашингтон го подминаха ей така. Както и телевизията. Никой не го беше грижа за едно малко черно момиченце от Югоизточния район.

Интересуваха се единствено от Джак и Джил. Бели богаташи, които трепереха за живота си. Пъзльовци! Е, майната им на Джак и Джил. Той беше по-добър от Джак и Джил и възнамеряваше да им го докаже.

Директорката на училището мина покрай скривалището му в един избуял храсталак. Много добре знаеше коя е тя. Госпожа Джонсън. Уитни Хюстън на Югоизточния район. Майната й!

Бавно отмести поглед към Алекс Крос и сина му. Усети как вътре в него избликна гняв, който все повече нарастваше и заплашваше да го погълне. Сякаш някой отново бе натиснал тайното му копче. Космите на врата му настръхнаха. Пред очите му започна да се спуска червена пелена, усети как мозъкът му потъва в червена мъгла. Нечия кръв, нали? На Крос? На сина му? Идеята да умрат заедно му допадна страхотно. Той би могъл да се погрижи, човече.

Проследи Алекс Крос и сина му до техния дом — вече побеснял, но на безопасна дистанция. Мислеше върху това какво ще бъде следващото му действие.

Той беше по-добър от Джак и Джил.

Щеше да го докаже и на Крос, и на всички останали.

18.

Тържественият благотворителен прием, организиран в полза на Съвета по психическо здраве, се провеждаше в петък вечерта в сградата на пенсионния фонд на Еф стрийт и Четвърта. Внушителната бална зала бе на три нива с огромни мраморни колони и над хиляда гости, шумно разположени около искрящите струи на един фонтан. Сервитьорите и сервитьорките носеха шапки в стил Дядо Коледа. Оркестърът енергично подхвана жизнерадостна суингова версия на „Зимна приказка“. Какво невероятно веселие!

А гост водещ на вечерта бе не кой да е, а самата принцеса на Уелс. Сам Харисън също беше там. Джак беше там.

Когато принцеса Даяна влезе в импозантната, потънала в блясък бална зала, той я огледа отблизо. Антуражът й включваше един финансист, за когото се носеха слухове, че ще бъде следващият й съпруг, бразилският посланик със съпругата си и няколко знаменитости от света на висшата мода в Америка. По ирония на съдбата две от манекенките в групата, изглежда, страдаха от лека форма на булимия — нервното разстройство, което бе тормозило Даяна десетина години.

Джак се придвижи още няколко стъпки към принцесата. Беше заинтригуван и имаше сериозни въпроси относно качеството на нейната охрана. Наблюдаваше как момчетата от Тайната служба4 правят дискретна обиколка и после остават на пост наоколо с включени слушалки.

Церемониален специалист по тостовете бе доведен чак от Англия, за да вдигне достойна наздравица за кралицата — президент на Съвета — и за домакина Уолтър Аненбърг. Посланикът говори кратко, след което последва пищно, макар и попрепечено и недостатъчно пикантно блюдо — крехко агне в сос „нисоаз“5 и зелен боб.

Когато принцесата стана да говори по време на десерта, който включваше портокалов пай с бадеми, портокалов сос и крем „Марсала“, Джак беше на по-малко от трийсет стъпки от нея. Тя носеше скъпа рокля от златиста тафта с пайети, но той я намираше скована, поне за неговия вкус. Големите й крака му напомняха за патето Дейзи от анимационното филмче. Принцеса Дейзи, това бе неговият прякор за Даяна.

Речта й бе много лична, макар и позната на онези, които бяха следили живота й отблизо. Тревожно детство и юношество, изтощителен стремеж към съвършенство, чувство за малоценност и ненавист към себе си. Всичко това, по думите й, я бе довело до „нейната срамна приятелка“ булимията.

За Джак речта й прозвуча странно пресилена и дразнеща. Той изобщо не бе трогнат от самосъжалението на Даяна, нито от полуистерията, която, изглежда, се таеше под повърхността на нейното изпълнение и вероятно на целия й живот.

Публиката определено реагира по различен начин. Дори обикновено студените охранители от Тайната служба приеха емоционално думите на популярната принцеса. Краят на речта й бе посрещнат с оглушителни аплодисменти, които изглеждаха искрени.

После всички присъстващи станаха на крака, в това число и Джак, и продължиха сърдечните, шумни овации. Ако бе протегнал ръка, почти щеше да докосне Даяна. Идеше му да извика: Наздраве за булимията! Наздраве за всички стойностни каузи!

Беше време отново да пристъпи към действие. Дойде моментът за номер две в историята за Джил и Джак. Време за началото на много неща.

Освен това беше негов ред да бъде звезда тази вечер — да свири соло. На приема той наблюдаваше друга известна личност. Бе изучавал нейните навици и маниери на още няколко приема по различни поводи.

На външен вид Натали Шиън бе впечатляваща. Предизвикващата възхищението на своите зрители водеща на телевизионна новинарска емисия бе руса и с токчета изглеждаше около метър и седемдесет и два-три. Беше облечена в семпла класическа рокля от черна коприна. От нея струеше чар, но най-вече класа. Първа класа. Натали Шиън удачно бе описана като „американската кралска персона“, „американската принцеса“.

Джак започна да се придвижва малко след девет и половина. Част от гостите вече танцуваха на музиката на осемчленен оркестър. Непринудените салонни разговори течаха свободно: деловите сделки на Марион Гингрич, търговски проблеми с Китай, затрудненията на Джон Мейджър, планирани ски излети до Аспен, Уислър или Алта.

Натали Шиън бе обърнала три „маргарити“6 — чисти, със сол по ръба на чашата. Беше я наблюдавал. Не й личеше, но нямаше начин да не чувства нещо, трябваше да бъде поне леко развеселена.

„Тя е изключително добра актриса“ — мислеше си Джак, когато се озова до нея на един от страничните барове. Майстор на изживяванията за една нощ и любовните връзки за един уикенд. Джил я бе проучила основно. Зная всичко за теб, Натали.

Той направи две крачки встрани и внезапно двамата се озоваха лице в лице. Всъщност почти се сблъскаха. Той усети аромата на парфюма й. Цветя и екзотични подправки. Прекрасно. Дори знаеше забавното име на този мирис — Ескада, акт 2.

— Съжалявам. Извинете — каза той и усети, че страните му поруменяват.

— Няма нищо. Аз не гледах къде вървя. Колко съм непохватна — отвърна Натали и се усмихна. Убийствената й телевизионна усмивка в едър план. Наистина нещо, което трябва да се изживее лично.

Джак се усмихна в отговор и внезапно по очите му пролича, че се е сетил коя е. Той я бе познал.

— Вие никога не забравяте име или лице, вече единайсет години пред камерата — каза той на Натали Шиън. — Мисля, че цитатът е точен.

Натали не пропусна да отвърне на удара му.

— Вие сте Скот Куксън. Запознахме се в „Меридиан“. В началото на септември. Вие сте адвокат в престижна юридическа фирма, разбира се.

Тя се засмя на малката си шега. Хубав смях. Красиви устни и безупречно поддържани зъби. Натали Шиън. Неговата мишена за вечерта.

— Наистина ли сме се запознали в „Меридиан“? — попита тя, проверявайки фактите като един добър репортер, какъвто беше. — И вие сте Скот Куксън?

— „Да“ и на двата въпроса. После имахте още някаква работа в Британското посолство.

— Май и вие никога не забравяте лица и факти — каза тя. Усмивката й остана непроменена. Съвършена, блестяща, почти ефирна. Телевизионната звезда в реалния живот, ако това бе реален живот.

Джак сви рамене и се престори на смутен, което не беше особено трудно в присъствието на Натали.

— Някои лица и някои факти — отвърна той.

— Е — каза Натали, — този път след приема не ме чака още един. Всъщност аз си тръгвам рано от подобни тържества. Дори и да не ви се вярва. Все пак това е една добра причина.

— Съгласен съм. Вярвам в смислените каузи.

— О, и коя е любимата ви кауза?

— „Обществото за предотвратяване на жестокостта към животните“ — отвърна той. — Това е каузата, която за мен има дълбок смисъл.

Опита се да изглежда приятно изненадан, че тя е останала да поговори с него. Можеше да играе тези салонни игри не по-зле от всеки друг, когато му се налагаше, когато поискаше.

— Ако си позволя малката дързост — каза той, — бихте ли обмислили възможността двамата заедно да се махнем оттук? — Неговата много естествена и непретенциозна усмивка смекчи прозвучалата нахално реплика. Въпреки това поканата бе недвусмислена. И явна. Отговорът на Натали Шиън бе от огромна важност и за двамата.

Тя впери поглед в него, леко слисана. „Провали се“ — помисли си той. Или може би в момента играеше роля.

После Натали Шиън се засмя. С гърлен, почти дрезгав смях. Той бе убеден, че никой в Америка не бе чувал този смях през време на превъплъщението й в нейната официална и благопристойна роля на известна телевизионна водеща.

„Горката Натали — помисли си Джак. — Номер две.“

19.

На тръгване Натали си взе още една „маргарита“.

— За из път — каза тя и онзи дълбок, великолепен неин смях бликна отново. — Научих се да ходя на приеми в академията „Св. Катерина“ в Кливлънд. После в Охайо — довери му тя по пътя за гаража, който се намираше под сградата на пенсионния фонд. Опитваше се да му покаже, че е различна от телевизионния си образ, че е неудачник, че е по-забавна. Той разбра посланието й. То дори предизвика симпатиите му. Забеляза, че обичайната й ясна и отчетлива дикция сега бе леко небрежна. Натали вероятно смяташе, че така звучи секси, и беше права. Тя всъщност бе много симпатична, много земна, което малко го учуди.

Взеха нейната кола, както Джил бе предвидила. Натали караше сребристосиния си додж доста бързичко. Едновременно с това приказваше като картечница, ала не губеше интереса на публиката си: ГАТТ, проблемите на Елцин с пиенето, недвижимото имущество в административна област Колумбия, реформата във финансирането на предизборните кампании. Показа се интелигентна, информирана, жизнерадостна и единствено леко невротична по въпроса за нескончаемата борба между половете.

— Къде отиваме? — реши най-сетне, че трябва да попита той. Естествено, вече знаеше отговора на своя въпрос. Хотел „Джеферсън“ — сладостният капан на Натали. Нейното място.

— О, в лабораторията ми — отвърна тя. — Защо, притесняваш ли се?

— Не. Е, може би мъничко — отговори той и се разсмя. Така си и беше.

Тя го въведе в личния си апартамент в хотел „Джеферсън“ на Шестнадесета улица. Две красиви стаи и просторна баня с изглед към центъра на града. Джак знаеше, че тя притежава и една къща в аристократичната стара част на Александрия. Джил бе ходила там. За всеки случай. За да бъдат точни. Мери по два пъти. Ако трябва и по пет пъти мери!

— Това местенце е собствената ми почерпка за самата мен. Специално място, където мога да работя в сърцето на града — каза му тя. — Гледката не е ли зашеметяваща? Внушава ти усещането, че притежаваш целия град. Поне с мен е така.

— Разбирам те. Аз самият много обичам Вашингтон — обади се Джак. За миг се бе изгубил в далечината, погълнат от панорамата отвън. Той наистина обичаше този град и онова, което се предполагаше, че представлява или поне представляваше навремето. Още си спомняше първото си идване тук. Беше едва редник в пехотата, само на двайсет. Войникът.

Той безмълвно обходи с поглед работното й място. Преносим компютър, малък мастиленоструен принтер, два видеоплейъра, една златна статуетка „Еми“, джобен справочник за пътническите авиолинии. Свежи цветя в розова ваза до черна керамична купа, пълна с чуждестранни дребни монети. Натали Шиън, това е твоят живот. Донякъде забележителен, донякъде тъжен, но най-вече приключил.

Натали спря и се вгледа в него внимателно, сякаш го виждаше за първи път.

— Ти си много добър човек, нали? Създаваш впечатление на много искрен човек. Неподправен, както се казва — или както се казваше навремето. Ти си добро момче, нали, Скот Куксън?

— Не съвсем — повдигна рамене той. После извъртя искрящите си сини очи и на устните му се появи пленителна лека полуусмивка. В това бе наистина добър: да спечели момичето — ако се налагаше. Въпреки че, в интерес на истината, при нормални обстоятелства той никога не кръшкаше. Беше моногамен.

— Никой не е наистина добър във Вашингтон. Особено след като е поживял известно време тук — каза той, като продължаваше да се усмихва.

— Предполагам, че си прав — изсмя се тя дрезгаво, после отново. На себе си ли? Личеше, че е малко разочарована от отговора му. Искаше или може би имаше нужда от нещо неподправено в живота си. Е, същото искаше и той — тъкмо в това се заключаваше всичко. Играта беше изискана — в това беше онази търсена неподправеност. Случваше се нещо изключително важно. Твореше се историята. И то именно в този миг, в този апартамент в хотел „Джеферсън“.

Тази опасна, неустоима игра, в която се бе впуснал — тя бе животът му. Имаше смисъл и той се почувства удовлетворен. Не, той почувства — за първи път от години.

— Ей, здравей, Скот Куксън. Загубихме ли те за секунда?

— Не, не. Тук съм. Аз съм човек, който живее с настоящето. Просто се наслаждавах на великолепния изглед. Вашингтон в малките часове.

— Това е нашата гледка за вечерта. Само за теб и мен.

Натали направи първата стъпка в чисто физически план, точно както го бе предвидил, и това му подейства успокоително.

Тя го приближи в гръб. Застана зад него и обгърна гърдите му с дълги и слаби ръце, на които подрънкваха гривни. Бе изключително хубаво. Тя разпалваше силно, почти неустоимо желание и го знаеше. Той почувства как се възбужда, как става твърд като камък в панталоните отляво. А тази възбуда бе като лека тръпка в сравнение с всичко останало, което чувстваше в момента. Освен това можеше да я използва. Нека почувства възбудата ти. Нека те докосне.

— Така добре ли е? — попита тя. Всъщност беше мила. Нежна, грижовна. Жалко. Твърде късно за промяна на плана и избор на друга мишена. Кофти късмет, Натали.

— Много добре, Натали.

— Мога ли да смъкна вратовръзката ти, колкото и да е елегантна? — попита тя.

— Мисля, че връзките изобщо трябва да бъдат премахнати — отвърна той.

— Не, връзките определено имат своето място. Първи причастия, погребения, коронации.

Натали стоеше съвсем близо до него. Можеше да бъде тъй сладко, тъй нежно изкусителна, което го натъжаваше. Харесваше я повече, отколкото бе предполагал. Някога може би наистина е била семплата красавица на Средния запад, за каквато отчасти се представяше и сега. Към Даниел Фицпатрик той бе изпитвал единствено неприязън, но тази вечер чувствата му бяха многопланови. Вина, съжаление, колебание, съчувствие. Най-трудно бе да убиваш така отблизо.

— Какво ще кажеш за белите памучни ризи? Техен привърженик ли си? — попита Натали.

— Изобщо не харесвам бели ризи. Белите ризи са за погребения и коронации. И за благотворителни балове.

— Напълно споделям изразеното становище — каза Натали, докато бавно разкопчаваше бялата му риза. Той остави леките й пръсти да извървят пътя си. Стигнаха до колана му. Възбуждащо. Тя беше ненадмината в това. Плъзна длан по чатала му и после бързо я отдръпна.

— А какво ще кажеш за високите токчета? — попита Натали.

— Всъщност ги харесвам, когато се носят от подходяща жена за подходящ случай — отвърна той. — Но обичам и походка на боси нозе.

— Хубаво казано. Момичето да има право на избор. Това ми харесва.

С отривисто движение тя изу само едната черна обувка и после се засмя на шегата си. Въпрос на избор — едната обувка събута, другата все още на крака й.

— А копринени рокли? — прошепна тя във врата му. Вече бе твърд като камък. Дишаше тежко. Натали също. Помисли си дали първо да не я люби. Щеше ли да бъде по правилата? Или си беше изнасилване? Натали бе успяла да го обърка в това отношение.

— Мога и без тях в зависимост от случая, разбира се — прошепна той в отговор.

— Ммм. Май че сме на едно мнение за много неща.

С грациозно движение Натали Шиън се освободи от роклята си. Остана по синьо дантелено бельо, една обувка и черни копринени чорапи. Около врата си имаше тънка златна верижка с кръстче, която изглеждаше така, сякаш бе пристигнало заедно с нея чак от Охайо.

Джак все още бе с панталони. Но без бяла риза, без връзка.

— Може ли да отидем там? — прошепна тя, без да назовава гласно спалнята. — Наистина е хубаво. Гледката е същата, само че има и камина. Камината дори работи. Нещо всъщност работи във Вашингтон.

— Добре. Тогава да си запалим огън.

Джак я повдигна, сякаш тя бе перце, сякаш двамата бяха елегантни танцьори, което в известен смисъл бе самата истина. Не искаше да мисли за нея, но не успяваше. Опита се насилствено да я изхвърли от съзнанието си. Не можеше да разсъждава по този начин, като ученик, като нормално човешко същество.

— И силен. Хммм — въздъхна тя, докато изритваше най-сетне и другата си обувка.

Панорамният прозорец разкриваше възхитителна гледка нагоре по Седемнадесета улица. Булевардите и Скот Съркъл някъде там долу изглеждаха като прекрасна скъпа огърлица, бижу от Хари Уинстън или Тифани. Нещо, достойно да бъде носено от принцеса Даяна.

Наложи се Джак да си напомни, че Натали е негова жертва и че той е длъжен да я убие. Нищо не трябваше да му попречи да го извърши сега. Окончателното решение бе взето. Зарът бе хвърлен. Буквално.

Насили се да не се поддава на сантименталности. Ето така! Умееше да бъде тъй хладнокръвен и овладян.

За миг си помисли дали да не хвърли дръзката и красива новинарка през панорамния прозорец на спалнята й. Запита се дали щеше да прелети през стъклото или просто ще се удари в него и ще падне в стаята.

Вместо това положи внимателно Натали на едно легло, покрито със старомодна провинциална кувертюра, дошла също от Охайо. После извади от джоба на сакото си белезници.

Изчака тя да ги види.

Натали Шиън се смръщи, сините й очи се разшириха в недоумение. Буквално за секунди тя сякаш цялата някак се сви и посърна.

— Това някаква гадна шега ли е? — Беше гневна, но и засегната. Досещаше се, че пред себе си има някакъв извратен тип, и бе права — отвъд най-страшните си кошмари.

Гласът му бе съвсем нисък:

— Не, не е шега. Много е сериозно, Натали. Би могла да кажеш, че е новина.

В този миг от вратата към съседния апартамент се чу внезапно и рязко почукване. Той вдигна показалец, за да накара Натали да мълчи, да бъде много, много тиха.

Очите й изразяваха объркване, откровен страх и необичайна липса на тъй свойственото й присъствие на духа.

Неговите бяха студени. И абсолютно безизразни.

— Това е Джил — каза той на Натали Шиън. — Аз съм Джак. Съжалявам. Наистина.

20.

Проправих си път през тълпата във фоайето на хотел „Джеферсън“ минута преди осем сутринта. В главата ми звучеше лек Гершуин в опит да заглади нащърбените ръбове. Внезапно и аз се бях включил в абсурдната игра. Джак и Джил. Сега бях част от нея.

Хладното достолепие на хотела бе добросъвестно съхранено, поне в елегантното главно фоайе. Беше трудно да се приеме, че тук наистина се е случила странна и невероятна трагедия, или пък че изобщо е възможна на това място.

Подминах елегантен грил ресторант и магазин, чиито витрини демонстрираха изискана дамска мода. Един столетен часовник внимателно отброи часа, иначе всичко бе утихнало. Тук нямаше нито знак, нито дори намек, че Вашингтон е потресен и стъписан от две зловещи убийства на високопоставени личности и от заплахите, че предстоят и други.

Трайно се впечатлявам от фасади като на „Джеферсън“. Може би затова харесвам толкова Вашингтон, фоайето ми напомни факта, че в повечето случаи нещата не са такива, каквито изглеждат. То представляваше безупречна илюстрация на голяма част от онова, което ставаше в столицата. Изкусни фасади се издигаха срещу още по-изкусни фасади.

Джак и Джил бяха извършили второто си убийство само пет дни след първото. В този тих и така изискан хотел. Бяха заплашили и с няколко предстоящи убийства, и никой нямаше ни най-малка представа защо, нито как да спре това зловещо дебнене на знаменитости.

Жертвите се увеличаваха.

Но защо? Какво искаха Джак и Джил? Каква цел преследваха с безумната си игра?

Много рано същата сутрин вече бях разговарял със странните си приятели в клиниката за психични отклонения в Куонтико. Едно от преимуществата, с които разполагам, е, че те всички имат информация за моя докторат по психиатрия от университета „Джонс Хопкинс“ и с охота разговарят с мен, дори обсъждат теоретични прозрения. На този етап изобщо не знаеха какво да мислят. После се свързах с един мой човек от лабораториите за анализ на веществените доказателства към ФБР. Хрътките там също нямаха на какво особено да се опрат. И ми го признаха. Джак и Джил бяха накарали всички ни да търчим в затворен кръг.

В тази връзка бях получил нареждане от началника на инспекторите да изработя „един от своите прословути психопрофили“ на двойката убийци, ако те наистина съществуваха. Чувствах, че на този етап задачата бе безсмислена, но шефът не ми бе оставил никакъв избор. Работейки вкъщи на собствения си персонален компютър, аз прерових наличния раздел по бихейвиористика и програмата с данни относно задържането на упражнилите насилие престъпници. Както и подозирах, не изникна нищо очевидно или кой знае колко полезно. Преследването бе на твърде ранен етап, а и Джак и Джил бяха прекалено добри.

Засега поне правилните стъпки бяха: първо — да се събере колкото се може повече информация; второ — да се задават точни въпроси, които да бъдат много и разнообразни; трето — всички подозрения, хрумвания и идеи да се записват на картончета, подредени по азбучен ред, които аз щях да нося у себе си до приключването на случая.

Знаех за няколко случая с дебнене на знаменитости и бързо прехвърлих информацията в главата си. Безспорен факт беше, че Бюрото разполагаше с база данни за повече от петдесет хиляди потенциални и действителни тайни преследвачи на известни личности. За разлика от осемдесетте години, когато техният брой нямаше и хиляда. Изглежда, липсваше конкретен профил на един отделен извършител, но много от тях притежаваха общи характеристики: преди всичко маниакалност по отношение на средствата за масова информация; потребност от признание; пълно обсебване от насилие или някаква религия; трудности в осъществяването на интимни отношения. Помислих си за Маргарет Рей, обзетата от мания почитателка, която многократно бе прониквала незаконно в дома на Дейвид Летърман7 в Кънектикът. Тя бе нарекла Летърман „доминиращата личност в моя живот“. Понякога и аз гледам Летърман, но според мен той далеч не е чак толкова добър.

После инцидентът с Моника Селеш, намушкана с нож в Хамбург. Катарина Вит, сполетяна от подобна съдба, поднесена й от ръката на „страстен почитател“.

Но кои бяха Джак и Джил? Защо бяха избрали Вашингтон за арена на своите убийства? Дали член на правителството не бе навредил на единия или на двамата по някакъв начин — действителен или въображаем?

Каква бе връзката между сенатор Даниел Фицпатрик и убитата телевизионна водеща Натали Шиън? Какво общо можеха да имат помежду си Фицпатрик и Шиън? И двамата бяха либерали — това можеше ли да бъде от значение? Или убийствата бяха извършвани на случаен принцип и затова бе почти невъзможно да бъдат открити някакви общи закономерности? „Случаен“ бе противна дума, която все по-здраво се загнездваше в главата ми, докато разсъждавах над случая. „Случаен“ бе дума, която се ползваше с много лоша слава сред определени инспекторски кръгове. Случайните убийства почти винаги оставаха неразкрити.

Повечето от онези, които тайно наблюдаваха знаменитости, не убиваха своя дивеч, или поне не прибягваха незабавно до крайно насилие. Точно този факт ми късаше нервите по отношение на Джак и Джил. Колко време преди това са били обсебени от сенатор Фицпатрик и Натали Шиън? Как изобщо бяха избрали своите жертви? Дано изборът и убийствата не се основават на случаен принцип. Само това не!

Освен това бях заинтригуван от факта, че извършителите бяха двама и действаха задружно.

Току-що бях попаднал на зашеметяващ драстичен случай, в който двама приятели, мъже, бяха отвличали и убивали жени в продължение на повече от тринайсет години. Те си бяха сътрудничили, но в същото време се бяха състезавали един с друг. Психологическият принцип, на който се основаваше поведението им, бе известен като „принцип на близнаците“.

А Джак и Джил? Представляваха ли те отклонение от нормата? Бяха ли в любовни отношения? Или връзката им бе от друг характер? Беше ли сексуално обусловена? Това изглеждаше разумна възможност. Въпрос на надмощие? Една наистина перверзна игра, може би крайната сексуална фантазия? Бяха ли екип от съпруг и съпруга? Или убийци веселяци като Бони и Клайд?

Беше ли това начало на едно зловещо забавление? Веселба във Вашингтон, включваща поредица от убийства?

Щеше ли да се разпространи и другаде? Към други големи градове, естествено средоточие на знаменитости? Ню Йорк? Лос Анджелис? Париж? Лондон?

Излязох от асансьора на седмия етаж на хотел „Джеферсън“ и се озовах сред коридор от смаяни и объркани лица. Ако се съдеше по вида на местопрестъплението, трябваше здравата да побързам.

21.

Бях потънал в хаос от мисли и разсъждения относно убийствата, когато чух името си. Незабавно разпознах гласа и той извика усмивка на устните ми.

Обърнах се и видях Кайл Крейг от ФБР. Още един юнак, който безстрашно посичаше многоглави чудовища. Беше от Лексингтън, щата Масачузетс. Кайл не отговаряше на типичните представи за федерален агент. Беше честен човек, на когото винаги можеше да се разчита. Не излизаше лесно от кожата си и обикновено не робуваше на бюрокрацията. В миналото двамата с него бяхме работили по няколко много тежки случая. Той бе специалист по драстичните престъпления, белязани с изключително насилие или множествени убийства. Кайл бе експерт по онази противна и ужасна част, с която повечето федерални агенти не искаха да имат нищо общо. Освен това ми беше приятел.

— Насочили са цялата артилерия към този тук — каза Кайл, докато се здрависвахме във фоайето. Беше висок мъж, все още слаб. Запомнящи се черти и удивително черна коса, черна като въглен. Имаше дълъг ястребов нос, който изглеждаше достатъчно остър да кълве.

— Кои са тук засега, Кайл? — попитах. Не се съмнявах, че вече е огледал всичко. Той беше умен, наблюдателен и имаше добър нюх. Кайл освен това познаваше всички и знаеше мястото на всеки в по-общия план.

Кайл направи гримаса, все едно че току-що бе изсмукал особено кисел лимон.

— По-скоро кой, по дяволите, не е, Алекс! Инспектори от Управлението — собствените ти колеги й приятели, федералните, разбира се. И да не ти се вярва, от отдела за наркотици също. Онзи със синия костюм е от ЦРУ. Личи си по подрязаните криле. Твоят близък приятел шеф Питман е вътре на посещение при прекрасния труп на Натали Шиън. Докато ние си приказваме, те са в будоара.

— Това е ужасно — рекох аз с лека усмивка. — Гротеска почти в твой стил.

Кайл посочи към затворената врата, която, предположих, бе на спалнята.

— Не мисля, че желаят да бъдат безпокоени. Според един слух, който плъзна из Куонтико, шефът на инспекторите Питман бил некрофил — отбеляза той с непроницаемо изражение.

— Престъпления без жертви — отвърнах.

— Какво ще кажеш за малко уважение към мъртвите? — рече Кайл, свеждайки нос към мен. — Дори и в смъртта си, сигурен съм, Натали Шиън ще намери начин да отблъсне твоя шеф на инспекторите.

Не бях учуден, че шефът лично е пристигнал в хотел „Джеферсън“. Този случай заплашваше да се превърне в най-голямата поредица от убийства в окръг Колумбия от години. И несъмнено щеше да стане именно така, ако Джак и Джил скоро нанесяха поредния си удар, както бяха обещали.

С неохота се разделих с Кайл и се насочих към затворената врата на спалнята. Открехнах я предпазливо, като че ли отгоре можеше да има сложено нещо, което да ми падне на главата.

Единственият и неповторим шеф на инспекторите Джордж Питман беше в спалнята с някакъв мъж в сив костюм. Вероятно човек от съдебната медицина. Те и двамата извърнаха погледи към мен. Питман дъвчеше незапалена пура „Бауза“. Той се намръщи и поклати глава, когато видя кой е. Само че нищо не можеше да направи. Бях разпределен за случая по специално нареждане на началника на полицията Клаузър. Нямаше никакво съмнение, че шефът не желаеше да се мяркам тук.

Той измърмори „покойният Алекс Крос“ към другия костюм. Толкова по въпроса за учтивите запознанства и безобидните шегички.

Двамата отново се обърнаха към прочутия труп на леглото. Шефът бе язвителен без всякаква видима причина. Аз обаче не се оставих да ме засегне особено. Такава бе обичайната делова обстановка в присъствието на този грубиян и глупак. Ама че тъпо копеле, пълен задник! Не прави нищо друго, освен да ти се мотае в краката!

Няколко пъти поех дълбоко въздух. После пристъпих към работа — сцената на убийството. Отидох до леглото и се впуснах в обичайната си дейност — събиране на първи впечатления.

Тясната лента, предназначена оскъдно да прикрива женски прелести, бе нанизана на главата на Натали Шиън, а коланът стягаше гърлото й. Бикините покриваха носа, брадичката и устата. Широко отворените й сини очи гледаха втренчено в тавана. Все още носеше черни копринени чорапи и син сутиен, който подхождаше на бикините.

Ето поредно доказателство за извратеност, но аз не му повярвах особено. Всичко бе твърде подредено и преднамерено. Защо биха искали от нас да подозираме наличието на перверзия? Това означаваше ли нещо? Бяха ли Джак и Джил обременени в сексуално отношение? Може би Джак беше импотентен? Трябваше да разберем дали някой е осъществил полов акт с жертвата.

Беше особено потискаща сцена на смърт. Натали Шиън бе мъртва от около осем часа по сведения на Кайл. Тя вече не беше красива, дори и не толкова отблизо. По ирония на съдбата бе отнесла в гроба своя най-сензационен материал. Тя познаваше Джак, и може би Джил.

Помнех я от предавания по телевизията и се чувствах така, все едно че жертвата бе мой личен познат. Може би затова убийствата на знаменитости крият такова очарование. Хора като Натали Шиън виждаме почти всеки ден и започваме да ги имаме за свои познати. И смятаме, че водят изключително интересен живот. Дори смъртта им е интригуваща.

Вече виждах, че съществуват някои очевидни и драстични прилики с убийството на сенатор Фицпатрик. Преди всичко елементът на перверзен садизъм. Тя бе полугола. Освен това имаше вид на „екзекутирана“, точно както и сенаторът.

Известната новинарка бе получила един изстрел от упор в лявата страна на главата, която бе клюмнала, сякаш дългият й врат бе счупен. Нищо чудно.

Беше ли това стилът на Джак и Джил? Организиран, резултатен и дяволски хладнокръвен. Перверзен по някаква известна само на тях причина. Или извратеността бе мнима? Сексуална мания или признак на импотентност? Какво ни говореше този модел? Каква информация ни поднасяше?

Започнах да оформям психологическия образ на убийците. Методът и стилът на действие за мен бяха по-важни от всякакви веществени доказателства. И двете убийства бяха грижливо планирани — изпълнението им беше методично, много добре построено и премерено — Джак и Джил играеха своята игра хладнокръвно и невъзмутимо. До този момент, доколкото знам, бяха действали безупречно. Единствената улика, оставена на местопрестъплението, бе съвсем преднамерена — писмото.

Сексуалната фантазия бе безспорна — както при разголването на жената върху леглото й, така и в случая със сенатора — извратено насилие над мъж. Имаха ли Джак и Джил проблеми със секса?

Първоначалното ми впечатление бе, че и двамата убийци са бели, на възраст между трийсет и четирийсет и пет — вероятно по-близо до втората поради високата степен на организация и при двете убийства. Подозирах равнище на интелигентност над средното, както и убедителност и физическа привлекателност. Това бе особено красноречиво и странно за мен — тъй като убийците успяваха да се озоват в апартаментите на знаменитостите, без да използват насилие. Това бе най-добрата следа, с която разполагахме.

Трябваше да запиша още доста неща и аз го сторих, бясно драскайки в бележника си. От време на време шефът ми хвърляше по някой поглед. Контролираше ме.

Идеше ми да го цапардосам. Той представляваше толкова много неща, които не бяха наред в отдела, в полицията на Вашингтон. Нафукан дръвник, който се имаше за много интелигентен. Нищо общо с истината.

— Нещо важно, Крос? — обърна се той накрая към мен.

— Засега нищо — отвърнах.

Това не беше истина. Онова, което определено ми се натрапваше като предположение, бе, че Даниел Фицпатрик и Натали Шиън биха могли да бъдат „с лек морал“ в старомодния смисъл на тези думи. Може би Джак и Джил не одобряваха поведението им. И двете тела бяха оставени разголени, в компрометиращи и особено смущаващи пози. Убийците изглеждаха обсебени от секс или поне от сексуалния живот на известни личности.

Разголени или изложени на показ? Изложени на показ по каква причина?

— Искам да видя бележката — рекох на Питман, като се опитвах да бъда учтив и делови.

Питман махна по посока на нощното шкафче в другия край на леглото. Жестът му бе пренебрежителен и груб. Не бих се държал по този начин и с най-неопитния полицай новобранец. Аз бях показал повече уважение към Клъцни-го-Чъки.

Отидох там и прочетох написаното. Беше поредното стихотворение. Пет реда.

Поклатих глава няколко пъти, но не казах нищо на Питман. Да върви по дяволите. Стихотворението все още не ми говореше нищо особено. Надявах се, че няма да е все така. Всъщност мисълта в него бе ясна, но отсъстваше всякаква емоция. Какво бе направило тези двама убийци толкова безчувствени?

Продължих да претърсвам спалнята. Сред колегите от отдела бях известен с това, че прекарвам много време на местопрестъплението. Понякога оставах цял ден. И сега възнамерявах да сторя същото. Повечето от вещите на мъртвата бяха свързани единствено с професията й, сякаш тя нямаше личен живот. Видеокасети, разходни ордери от мрежата й, отмъкнат телбод с гравирани отгоре инициали CBS8. Огледах сцената на убийството и мъртвата от различни ъгли. Питах се дали убийците са отнесли нещо със себе си.

Обаче въпреки желанието си не успявах да се съсредоточа. Питман наистина ме бе извадил от релси. За което си бях виновен сам.

Защо и двете жертви бяха оставени разголени? Кое бе онова, което ги свързваше в смъртта им или поне в съзнанието на убийците им? Злодеите се бяха чувствали длъжни да ни насочат буквално по графичен начин към някои неща. Всъщност всичко около Фицпатрик и Шиън в момента бе обществено достояние. Благодарение на Джак и Джил.

А най-лошото бе, че бях „закопчан“ за случая. И нямаше никакво мърдане.

После всичко в спалнята взе неприятен обрат. Лош и неочакван обрат.

Стоях до Джордж Питман, когато той отново заговори, без да ме удостоява с поглед.

— Върни се, след като свършим, Крос. Ела по-късно.

Думите на шефа увиснаха във въздуха като застоял цигарен дим. Направо ми бе трудно да повярвам, че ги бе изрекъл. Винаги се бях стремял да се отнасям с някакво уважение към Питман. Беше мъчна работа, дори невъзможна, ала все пак се стараех.

— На теб говоря, Крос — леко повиши тон Питман. — Чу ли какво ти казах?

После шефът на инспекторите направи нещо, което не трябваше да си позволява, нещо наистина кофти, за което не можех да си затворя очите. Пресегна се и ме бутна с опакото на ръката си. Бутна ме силно. Залитнах и направих половин стъпка назад. Все пак успях да запазя равновесие. Юмруците ми бавно се вдигнаха към гърдите.

Не се замислих. Може би някаква таена злоба или силна неприязън ме накараха да действам импулсивно. Отчасти.

Пресегнах се напред и сграбчих с две ръце Питман. Този негов маниер на неуважение негласно бе нагнетявал отношенията между двама ни вече две-три години най-малко. Натрупаното омерзение пламна необуздано и грозно. Експлодира в стаята на тази мъртва жена.

Двамата с Джордж Питман сме горе-долу на едни години. Той не е толкова висок, но е по-тежък е петнайсетина кила. Има тромавото и набито тяло на футболен защитник от началото на шейсетте.

Сграбчих го и го повдигнах от пода. Изглеждам доста якичък, ама всъщност съм още по-здрав. Очите на Питман се разшириха в недоверие и внезапен страх.

Забих го в стената на спалнята. После още веднъж. Нищо фатално, нито опасно, само ей така, да си има едно наум.

При всеки сблъсък на тялото със стената достолепният хотел „Джеферсън“ сякаш се разтърсваше из основи. Тялото на шефа омекна. Изобщо не се опита да отвърне. Не можеше да повярва, че съм го направил. Честно казано, и аз.

Отпуснах хватката си. Накрая го пуснах да стъпи и той се олюля. Давах си сметка, че го бях наранил не толкова физически, колкото бях засегнал гордостта му. Освен това бях сгафил здраво.

Не казах нито дума. Другият сив костюм също си мълчеше. Намерих известно оправдание във факта, че Питман бе посегнал пръв. Той бе поставил началото, и то без никакво основание. Чудех се дали другият костюм вижда нещата по същия начин, само че не ми се вярваше.

Напуснах местопрестъплението. Питман така и не проговори. Питах се дали току-що не съм напуснал и Вашингтонската полиция.

22.

— Тревога! Нещо става в „Корона“. Всички на линия и право там! Имаме неприятности в „Корона“. Това е истинска тревога! Повтарям, не е тренировка! Тревогата е действителна!

Половин дузина тайни агенти взеха неочакваната тревога съвсем на сериозно. Те наблюдаваха Джак през три чифта бинокли.

Джак бе в действие.

Не вярваха на очите си. Нито един от агентите не можеше да повярва, че тази сцена се разиграва пред собствения му поглед. Въпреки това тревогата бе истинска.

— Добре де, това е Джак. Той какво — да не е побъркан?

— Имаме пълен визуален контакт с Джак. Къде, по дяволите, е тръгнал? Мамка му! Какво става?

Шестимата наблюдатели съставляваха три високо професионални екипа. Всички бяха първокласни служители, избрани сред най-добрите и интелигентните от над две хиляди агенти от Тайната служба, които работеха по целия свят. Всички седяха в тъмни фордове с четири врати, паркирани по Шестнайсета улица. Положението взе да става доста сериозно и страшно. Налагаха се спешни действия.

Това е истинска тревога.

Това не е тренировка.

— В момента Джак излиза от „Корона“. Часът е двайсет и три и четирийсет. Понастоящем Джак е в обсега на обективите ни — съобщи в микрофона на колата един от агентите.

— Да. Но Джак умее да бъде доста коварен. Доказвал го е и преди. Не го изпускайте от поглед. Къде е прелестната Джил, главна база?

— Тук главна база — отговори незабавно женски глас по линията. — Джил се чувства удобно и уютно горе на третия етаж на „Корона“. Чете „Барбара Буш за Барбара Буш“. По пижама е. Няма защо да се тревожим за Джил.

— И това е абсолютно сигурно?

— Главна база е сигурна за Джил. Джил си е в леглото. Джил е добро момиче, поне тази вечер.

— Браво на Джил. Как, по дяволите, се измъкна Джак?

— Използва онзи стар проход между сутерена на „Корона“ и сградата на трезора.

Това е тревога.

Това не е тренировка.

— В момента Джак наближава Пенсилвания авеню. Близо е до хотел „Уилърд“. Току-що се озърна през рамо. Не смятам, че ни видя. Мамка му! Някой току-що просветна с дългите фарове пред хотел „Уилърд“. От тротоара се отделя кола и спира до Джак! Червен джип! Джак се качва в шибания червен джип.

— Прието. Ще го проследим незабавно. Джипът е с регистрация от Вирджиния. Номерът е две-три-едно ХЦИ. Има дилърски стикер на Кунс. Веднага проучете джипа.

— Движим се след червения джип. Следваме го плътно. Пълна тревога за Чакала. Това не е тренировка!

— Внимавайте да не изтървете Джак точно тази нощ! Не изпускайте Джак при никакви обстоятелства!

— Прието. В момента виждаме Джак и без бинокъл.

Три тъмни коли се впуснаха да преследват джипа. Джак бе кодовото название, използвано от Тайната служба за президента Томас Бърнс. Джил пък бе кодовото наименование за първата дама. Вече над двайсет години „Корона“ бе прозвището на Белия дом.

Повечето тайни агенти искрено харесваха президента Бърнс. Той беше земен човек, съвсем свестен за президент. От време на време обаче президентът излизаше на дискретни срещи с някоя дама — било във Вашингтон, било по време на някое от пътуванията му. Тайната служба наричаше това „президентската болест“. Не можеше да се каже, че Томас Бърнс бе първият, засегнат от това заболяване. Джон Кенеди, Франклин Делано Рузвелт и особено Линдън Джонсън бяха най-отявлените клетвопрестъпници. Изглежда, това бе привилегия на висшия ешелон.

Съвпадението с имената на двамата убийци психопати във Вашингтон, така наречените преследвачи на знаменитости, бе известно на тайните служби. Те не вярваха в съвпаденията. Вече четири пъти бяха свиквали оперативки по повода — дълги, тягостни срещи в Командния център за спешни случаи в сутерена на западното крило на Белия дом. Чакал бе прозвището за всеки евентуален атентатор на президента. Чакал — кодовото название, което Тайната служба използваше повече от трийсет години.

Съвпадението в имената обезпокои ООП — Отделението за охрана на президента, и то доста особено когато президентът реши да излезе на една от неофициалните си разходки, на които по обясними причини не взимаше никой от телохранителите си.

Имаше две двойки Джак и Джил.

Тайната служба не приемаше, не можеше да приеме последния факт за съвпадение.

— Изпуснахме червения джип около Тайдъл Бейсин. Изгубихме Джак! — внезапно избухна по радиостанциите гласът на един от агентите.

Настъпи пълен хаос.

Не беше проверка.