Джийвс се намесва

1

Джийвс сложи цвъртящите яйца с бекон на масата за закуска и Реджиналд Херинг по прякор Кипър1 и аз, след като се облизахме, запретнахме ръкави и се заловихме с тях.

Приятел за цял живот, това беше за мен въпросният Херинг, с когото ме свързваха, както се казва, незабравими спомени. Преди време, когато бяхме юноши, ни заточиха в Малвърн Хаус, Брамли-он-Сий. Или казано по-ясно — бяхме захвърлени в подготвителното училище2, ръководено от принца на гадовете, Обри Ъпджон, магистър на хуманитарните науки. Тогава често стояхме един до друг в кабинета му, в очакване на шест от най-сочните от страна на една пръчка, която хапеше като змия и жилеше като усойница, както той се изразяваше. Така че ние бяхме нещо като двама ветерани, които са се борили рамо до рамо в деня на Криспин3, или как там му беше името.

След като специалитетът на заведението беше погълнат заедно с няколко подкрепителни глътки кафе и тъкмо се канех да посегна към мармалада, когато чух телефона в хола да звъни и станах да отговоря.

— Домът на Бъртрам Устър — казах аз, след като инструментът беше в ръцете ми. — Устър е на телефона. О-о, здравей — добавих, защото гласът, който изгърмя от другата страна на жицата, беше този на мисис Томас Портарлингтън Травърс от Бринкли Корт, Маркет Снодсбъри, близо до Дройтуич, или казано иначе, моята добра и достойна леля Далия. — Едно сърдечно хип-хип на теб, стара прародителко — казах аз с голямо удоволствие, защото тя е жената, с която възможността да си направиш мохабет с привилегия.

— Едно възторжено хей-хо на тебе, невръстно петно върху пейзажа — отговори тя приветливо. — Изненадана съм да те намеря толкова рано. Или току-що си се върнал от някой гуляй?

Побързах да отхвърля тази инсинуация.

— Съвсем не. Изобщо нищо подобно. През последните седмици ставам с първите петли, за да нравя компания на Кипър Херинг. Той ще остане при мен, докато може да влезе в новия си апартамент. Помниш ли стария Кипър? Едно лято го водих при теб в Бринкли. Оня със сплесканото ухо.

— Знам за кого говориш. Дето изглежда като боксьора Джак Демиси.

— Точно така. Даже повече и от самия него. Той работи в „Търсдей ривю“, едно издание, което може да си чела, а може и да не си, и трябва да е на линия в офиса на зазоряване. Не се съмнявам, че когато го осведомя за твоето обаждане, той ще ти изпрати най-сърдечни поздрави, защото знам, че дълбоко те уважава. Съвършената домакиня, така те нарича най-често. Е, хубаво беше да чуя гласа ти отново, стара ми родственице. Как вървят нещата в Маркет Снодсбъри?

— О, караме я някак. Но аз не се обаждам от Бринкли. В Лондон съм.

— Докога?

— Връщам се този следобед.

— Ще обядваш с мен.

— Съжалявам, няма да мога. Ще погълна обяда си в компанията на сър Родерик Глосъп.

Това ме изненада. Прочутият спец по мозъците, за Когото говореше, беше човек, с когото аз самият не бих предпочел да обядвам. Имахме обтегнати отношения от онази нощ в дома на лейди Уикъм в Хъртфортшър, когато по съвет на Роберта, дъщерята на домакинята, бях пробил с дебела игла грейката му в ранните часове на деня. Съвсем случайно, разбира се. Имах намерение да пробия тази на племенника му Тъпи Глосъп, с когото се бяхме спречкали, а те си бяха разменили стаите, но без аз да знам. Просто едно печално недоразумение.

— Защо, за бога, ще правиш това?

— А защо не? Той ще плаща.

Разбирах логиката й — спестената стотинка е спечелена стотинка, и другите подобни мъдрости, но все още бях изненадан. Учудваше ме, че леля Далия, човек, който, предполагам, е свободен да действа според волята си, е избрала да сдъвче обедната си пържола точно в компанията на този виден психо-доктор. Както и да е, един от първите уроци, които получаваме от живота е, че лелите ще си останат лели, така че аз свих някое и друго рамо и толкоз.

— Е, ти си знаеш, разбира се, но ми се струва необмислено. Само за това ли дойде в Лондон, да пируваш с Глосъп?

— Не, дойдох да взема новия си иконом и да го отведа у дома.

— Нов иконом? Какво стана със Сепингс?

— Напусна ни…

Цъкнах с език. Много обичах въпросния майордом, в чийто килер се бях насладил на доста портвайн, и тази новина ме натъжи.

— О, не — казах аз. — Много лошо. Помислих си, че изглежда малко крехък, когато го видях последния път. Е, така се получава. Всяка плът е тленна, както казвам често.

— За отпуската си в Богнър Реджис.

Престанах да цъкам с език.

— А, разбирам. Това съвсем променя нещата. Странно как всичките тези стълбове на домашното огнище са се втурнали някъде напоследък. Прилича ми на онова, което Джийвс ми е разказвал за великото преселение на народите в средни те векове. Той заминава за Хърн Бей да лови скариди и аз се чувствам като птичката от онова стихотворение, която загубила своята любима газела, или май беше друго животно. Не знам какво ще правя без него.

— Ще ти кажа какво ще правиш. Имаш ли чиста риза?

— Няколко.

— А четка за зъби?

— Две, от най-високо качество.

— Тогава ги приготви. Утре идваш в Бринкли.

Унинието, което обгръщаше Бъртрам Устър като мъгла всеки път, когато Джийвс трябваше да си вземе годишната отпуска, започна да се разсейва. Мога да се сетя за много малко неща по-приятни от едно пребиваване в бърлогата на леля Далия на село. Живописен пейзаж, рохкава пръст, канализация, собствен водопровод и като капак — великолепните вкусотии на френския й готвач Анатол, божи дар за стомашните сокове, фул макс, както би казал заклетият покерджия.

— Какво превъзходно предложение — казах аз. — С един замах решаваш всичките ми проблеми. Разчитай на мен. Утре следобед ще ме видиш как ще дохвърча на спортния модел Устър с цвете в косата и песен на уста. Сигурен съм, че моето присъствие ще подтикне Анатол към нови висоти. Има ли още някой при теб в старата змийска дупка?

— Всичко петима обитатели.

— Петима? — отново зацъках с език. — О, боже! Чичо Том трябва да се е изприщил — добавих, защото познавах отвращението, което старецът питаеше към гости у дома. Дори един посетител за уикенда беше достатъчен да го хвърли в мрачно настроение.

— Том не е там. Отиде в Харъгейт с Крийм.

— Искаш да кажеш, че има лумбаго?

— Никакво лумбаго. Говоря ти за Крийм. Хоумър Крийм, голям американски магнат, който е на посещение по тия брегове. Страда от язва и докторът му предписал да опита водата на Харъгейт. Том отиде с него да му държи ръката и да го слуша вечер, докато онзи му разказва колко е гадна на вкус.

— Антагонист.

— Какво?

— Исках да кажа алтруист. Ти може да не знаеш тази дума, но аз съм я чувал от Джийвс. Така се нарича човек, който служи самоотвержено на другите хора, без значение какво му струва това.

— Да служи самоотвержено, как не! Том е в процес на договаряне на много важна сделка с Крийм. Ако приключи успешно, ще има добра пачка, освободена от данъци. Така че сега му прави метани като някой холивудски подмазвач.

Поклатих много умно глава, което, разбира се, нямаше ефект, защото тя не можеше да ме види. Можех лесно да разбера умствените процеси в главата на моя чичо по сватовство. Т. Портарлингтън Травърс беше човек, натрупал камари от сребърници, но винаги беше повече от готов да пъхне още малко под дюшека, като знаеше, и с право, че и малкото, прибавено към това, което имаш, прави просто малко повече. И ако имаше нещо, в което беше спец, то това беше избягването на данъците. Разделяше се с мъка с всяко пени, което правителството крадеше от него.

— Затова, когато ме целуваше за довиждане, със сълзи на очи настоя да угаждам на мисис Крийм и сина й Уили и да се отнасям с тях като с царски особи. Така че те са в Бринкли, и като че ли цял живот са били там.

— Уили ли каза?

— Май идва от Уилбърт.

Замислих се. Уили Крийм. Името някак ми изглеждаше познато. Стори ми се, че съм го чувал или виждал някъде по вестниците. Но ми се изплъзна.

— Адела Крийм пише детективски романи. Ти почитател ли си й? Не? Е, добре, можеш да започнеш да ги кълвеш веднага щом пристигнеш. Донесла съм пълен комплект. Много са добри.

— С удоволствие ще хвърля един поглед върху материала — казах аз, защото съм, както се казва, нещо като познавач на трилърите. Поклонник, май така е по-точно. — Някой и друг труп няма да ми бъде проблем. Установи се, значи, че между обитателите са тази мисис Крийм и сина й Уилбърт. Кои са другите трима?

— И Роберта, дъщерята на лейди Уикъм.

Подскочих, като че ли някаква невидима ръка ме беше ръгнала в ребрата.

— Какво? Боби Уикъм? О, боже!

— Защо е това вълнение? Познаваш ли я?

— Можеш да се обзаложиш.

— Май разбирам. Да не би да е от тумбата момичета, за които си бил сгодяван?

— Всъщност не. Никога не сме се сгодявали. Но това е само защото тя не искаше да направи никакъв компромис.

— Значи те е отблъснала, така ли?

— Да, и слава богу.

— Защо слава богу? Тя е олицетворение на красотата.

— Не измъчва окото, съгласен съм.

— Прелест, ако изобщо съществува такава.

— Съвсем вярно. Само че прелест ли е отвсякъде? Какво ще кажеш за душата?

— Защо, не е ли чиста като сняг?

— Ни най-малко. Не може и да се сравнява. Мога да ти кажа, че… Всъщност, не, стига толкова. Неприятна тема.

Канех се да спомена около петдесет и седем причини защо умният човек, който държи на душевното си спокойствие, трябва на всяка цена да стои на разстояние от червенокосата заплаха, но осъзнах, че в този момент, когато ми се искаше да се върна към мармалада, това ще отнеме твърде много време. Достатъчно ще бъде да кажа, че отдавна вече бях слязъл от облаците и напълно съзнавах факта, че като отклони моето предложение да започнем да избираме свещеник и шаферки, дамата ми беше направила невероятна услуга, и ще кажа защо.

Описвайки младата безделница като олицетворение на красотата, леля Далия много точно беше схванала на какво залага. Външната й обвивка наистина беше такава, че можеше да накара този, който я види, да загуби ума и дума. Тя беше снабдена с очи като звезди, коса по-червена от череша, сексапил, невинност и всички други подробности. Но що се отнася до нрава й, той наподобяваше бомба, готова да избухне. В нейната компания човек винаги имаше неудобното чувство, че всеки момент нещо ще се случи с гръм и трясък. Никога не знаеш какво ще бъде следващото нещо, което ще направи или в каква мътна каша ще те накисне най-лекомислено.

— На мис Уикъм, сър — ме беше предупредил веднъж Джийвс, когато треската беше във връхната си точка, — й липсва тежест. Тя е непостоянна и повърхностна. Бих се поколебал да ви препоръчам като партньор в живота една лейди с толкова ярък оттенък на червено в косата.

Присъдата му беше мъдра. Вече споменах как това момиче хитро ме подмами да се промъкна в спалнята на сър Родерик Глосъп и да изпробвам остротата на губерката върху неговата грейка. А това не беше бог знае какво постижение, що се отнася до нея. С една дума, Роберта, дъщеря на покойния сър Кътбърт и лейди Уикъм от Скелдингс Хол, Хъртс, беше чист динамит и ако някой иска да води улегнал живот, по-добре да я държи на разстояние. Перспективата да бъда затворен заедно с нея в един и същи дом, с всички улеснения, които една провинциална къща предлага на изобретателното момиче да насади близките и любимите си на пачи яйца, ме караше да се чувствам крайно несигурен относно характера на нещата, които ще се случат.

Тъкмо се олюлявах под тежестта на този удар, когато старата ми родственица ми нанесе друг. Това си беше чист нокаут.

— И още Обри Ъпджон и доведената му дъщеря Филис Милс — каза тя. — Това са. Но какво ти става? Астма ли имаш?

Предполагам имаше предвид острото свистене, което изпуснаха устните ми. Трябва да си призная, че не беше много различно от последните звуци, излизащи от гърлото на умираща патица. Но аз имах пълното основание да издам този звук. По-слаб мъж щеше да извие на умряло. В съзнанието ми изплува нещо, което Кипър Херинг ми беше казал веднъж: „Знаеш ли, Бърти — беше изрекъл философски той, — имаме нещо голямо, за което да благодарим на този наш живот, ти и аз. Колкото и тежки времена да дойдат, има една подкрепителна мисъл, на която можем да се опрем. Над главите ни могат да надвиснат буреносни облаци и хоризонтът да почернее, може да ни се забие пирон в обувката, или да ни завали дъжд, когато сме без чадър, или може да слезем за закуска и да открием, че някой ни е изял яйцето, но все пак ще можем да се успокоим с това, че никога вече няма да видим Обри Господ-Да-Ни-Пази Ъпджон. Винаги помни това в моменти на отчаяние.“ И аз помнех. И ето го сега наглецът му с наглец, отново изскачаше и то точно сред близките ми. Достатъчен повод да накара и най-мъжкото момче да прибегне до звуците на умираща патица.

— Обри Ъпджон? — гласът ми потрепери. — Искаш да кажеш МОЯТ Обри Ъпджон?

— Точно същият. Скоро след като ти избяга от затворническите му вериги, той се ожени за Джейн Милс, една моя приятелка, затънала в пари. Тя умря, като остави една дъщеря. Аз съм й кръстница. Ъпджон се пенсионира и сега се захваща с политика. Най-новото е, че ще бъде издигнат от консерваторите за техен кандидат от района на Маркет Снодсбъри в следващите допълнителни избори. Какво вълнение ще бъде за тебе да го срещнеш отново. Или тази перспектива те плаши?

— Разбира се, че не. Ние Устърови сме храбреци. Но защо, за бога, си го поканила в Бринкли?

— Не съм. Поканих само Филис, но той също дойде.

— Трябваше да го изхвърлиш.

— Не се осмелих.

— Слабо, много слабо.

— Всъщност, трябваше ми в моята работа. Той ще връчи наградите на средното училище в Маркет Снодсбъри. Както винаги закъсах, а някой трябва да произнесе реч за идеалите и света наоколо на тия пусти момчета. Така че той отговаря напълно. Вярвам, че е чудесен оратор. Единствената ми грижа е, че засича, ако няма речта пред себе си, за да я чете. Наречи го поглеждане в бележките си. Филис ми го каза. Тя му печата тия работи.

— Абсолютно неподобаващо — казах сурово. — Дори аз, който никога не съм се целил по-високо от „Сватбената песен на чифликчията“ на обикновен селски концерт, нямаше да имам наглостта да се явя пред своята публика с ненаучени думи, макар че всъщност със „Сватбената песен на чифликчията“ можех да се измъкна съвсем спокойно като припявам само „там-тарам, там-тарам, там-тарам, бързам натам“. С две думи…

Щях да продължа, но точно тогава, след като ме прикани да спра да дрънкам и мило ме предупреди да внимавам да не си изкълча крака, леля Далия затвори телефона.