Джийвс се намесва

8

Първото нещо, което забелязах, щом бях оставен на спокойствие да огледам обстановката, беше, че шефката, в изпълнение на политиката да посипва с рози пътя на семейство Крийм, беше наредила добре Уилбърт, що се отнася до разквартируването. Прекрачвайки прага на Бринкли Корт, Уилбърт беше получил това, което се нарича Синята стая, изключителна чест за един ерген, равнозначна на хотел с пет звезди. Защото в Бринкли Корт, както и в повечето провинциални къщи, всяко старо ъгълче или пролука се възприемаха като достатъчно добри за безбрачния контингент. Моят апартамент, например, беше нещо от рода на отшелническа килия, в която човек доста ще се озори, ако рече да завърти една котка за опашката, та дори и по-малка от Огъстъс. Не че, разбира се, често му се прищява такова котковъртене. Това, което се опитвам да кажа, е, че когато аз намина към леля Далия, никой няма да я чуе да казва: „Добре дошъл в Медоусуийт Хол, скъпо мое момче. Настанила съм те в Синята стая, където съм сигурна, че ще се чувстваш удобно“. Веднъж й предложих да бъда настанен там и всичко, което тя каза, беше: „Ти?“. После разговорът премина към други теми.

В качеството си на бивша главна квартира на покойния баща на моя чичо Том, Синята стая имаше солидна Викторианска мебелировка, тъй като той обичал нещата да си тежат на мястото. Тя се изразяваше в балдахинен креват, масивна тоалетка, тежка писалищна маса, разни столове, картини по стените на типове с килнати шапки, наведени над жени в муселин и букли, а отсреща в другия край скрин, или гардероб, в който могат да се скрият дузина трупове. Накратко, имаше такъв мегдан и толкова много места, където да се пъхнат разни неща, че повечето хора, призовани да открият тука една сребърна каничка за сметана, биха казали: „О, какъв смисъл има?“ и биха се чупили.

Но моето превъзходство над обикновения търсач е това, че аз съм човек широко начетен. Като се почне от ранното ми детство, преди още да се наричат трилъри, съм прочел повече шпионски истории, отколкото може да ти побере ума, и те са ме научили на едно — а именно, че ако някой иска да скрие нещо, то той неизменно го поставя върху скрина, или ако предпочиташ, върху гардероба. Така беше в „Убийство в имението Мислей“, „Трима мъртви във вторник“, „Прошка за моя пищов“, „Познай кой“ и още дузина стандартни творби, така че не виждах никаква причина Уилбърт Крийм да се отклони от утъпканата пътека. Първият ми ход, съответно, беше да взема един стол и да го опра в гардероба. Вече се бях покатерил на него и се канех да подложа горната му част на най-подробен анализ, когато чух на около четиридесет сантиметра от ухото ми гласа на Боби Уикъм, коята беше влязла като невестулка:

— Как върви?

Ама човек наистина може понякога да се отчае от съвременните момичета. Тази Уикъм би трябвало още от скута на майка си да е научила, че последното нещо, което би искал човек с крайно изопнати нерви, зает с претърсването на чужда стая, е един призрачен глас в ухото си, който пита: „Как върви“. В резултат, както се досещате, аз лупнах долу като чувал с картофи. Пулсът ми препускаше, кръвта ми кипеше и за известно време Синята стая правеше пируети около мен като балерина в адажио.

Когато цар-разум се върна на трона си, установих, че Боби Уикъм беше разбрала къде не трябва да остава след трясъка и ме беше напуснала. А аз се озовах тясно преплетен със стола — една позиция, която до голяма степен напомняше тази на Кипър Херинг, когато си увил двата крака около врата в Швейцария. Нямах никакви шансове някога да се освободя без помощта на мощна техника.

Малко по малко обаче, ха оттук, ха оттам, отбелязах някакъв прогрес, и тъкмо когато успях да се изпоразотскубна от стола и се готвех да се въззема, чух друг глас:

— Свети Петре — изрече той и когато погледнах нагоре, разбрах, че не идва от устните на местния призрак, а от тези на мисис Хоумър Крийм.

Тя ме гледаше така, както сър Родерик Глосъп наскоро беше гледал Боби, с диво предчувствие. Целият й вид беше като на паднала от небето. Забелязах, че този път имаше мастилено петно на брадата.

— Мистър Устър! — изблея тя.

Е, няма какво толкова да отговориш на „Мистър Устър“, освен „О, здравейте“, и аз го направих.

— Без съмнение сте изненадана — опитах се да продължа, когато тя ми затвори устата с нейното (а) какво съм правел в стаята на сина й и (б) какво, за бога, си въобразявам.

— В името на архангел Михаил — добави тя и с този заключителен удар заби гвоздея до край.

За Бъртрам Устър често се говори като за мъж, на когото му сече пипето и може, ако се наложи, да го използва в тежки ситуации. В конкретния случай имах късмет, че бях срещнал прислужницата и котарака Огъстъс, защото тази среща ми даде това, което французите наричат point d’appui12. Като изчоплих част от стола, която се беше оплела отзад в косата ми, отвърнах с прямо изражение на лицето, което така ми отива:

— Търсех една мишка.

Ако тя беше рекла: „А, да, разбира се. Сега разбирам. Мишка, казваш. Точно така“, всичко щеше да мине по мед и масло, но не би.

— Мишка? — викна тя. — Какво означава това?

Няма що, ако тя не знаеше какво означава мишка, очевидно ни чакаше порядъчно дълга и досадна предварителна работа, и човек трудно би могъл да му хване нишката от началото. За щастие следващите й думи показаха, че „Какво означава това?“-то, не е било запитване, а по-скоро нещо като вик и то сърцераздирателен.

— Какво ви кара да мислите, че в стаята има мишка?

— Има някои данни, които говорят за това.

— Вие видяхте ли я?

— Всъщност не. Тя се спотайва някъде.

— Какво ви накара да дойдете да я търсите?

— О, мислех, че трябва.

— И защо стояхте на стола?

— Ами опитвах се да хвърля отгоре един птичи поглед, така да се каже.

— Често ли ходите да търсите мишки в чуждите стаи?

— Не бих казал често. Само когато ме осени вдъхновението, нали разбирате?

— Разбирам. Така…

Когато някой ти каже „Така“ с подобен тон, това обикновено означава, че си прекалил с гостоприемството му и е време да си вземеш шапката. Устърови нямат работа в спалнята на сина й, така си мислеше тя и разбирайки, че в това има зрънце истина, аз се изправих, отупах крачолите си и след като казах няколко любезни думи от рода на колко се надявам нейният кръвосмразител да върви добре, я лиших от присъствието си. Когато стигнах вратата, успях да хвърля едно око през рамо и забелязах, че ме следва с поглед, в който онова диво предчувствие действаше на пълни обороти. Беше ясно като бял ден, че поведението ми й изглежда странно и не казвам, че не беше. Поведението на всеки, който позволи Роберта Уикъм да направлява живота му, е почти винаги странно.

Това, което най-много ми се искаше при тези обстоятелства, беше един задушевен разговор с фаталната млада дама. След като поразрових тук-там, я намерих в моя стол на поляната, зачетена в книгата на мама Крийм, в която се бях вглъбил, когато тези събития започнаха. Тя ме поздрави с лъчезарна усмивка и изгука:

— Вече си готов? Намери ли я?

С огромно усилие стиснах емоциите си за гърлото и отвърнах кратко, но учтиво, че отговорът е отрицателен.

— Не — рекох, — не я намерих.

— Тогава не може да си търсил както трябва.

Отново си наложих да спра и да си напомня, че английските джентълмени не извиват шиите на червенокоси кокошки върху полога им, независимо как са провокирани.

— Нямах време да търся както трябва. Беше ми попречено от малоумни женски индивиди, които прилазват зад гърба ми и ме питат как върви.

— Е какво пък. Исках да знам — изкикоти се тя. — Изтърси се с гръм и трясък, нали. Как така падна от рая, о Луцифър, сине на утрото, казах си. Толкова си невротичен, Бърти. Трябва да се опиташ да не си така скоклив. Знаеш ли от какво имаш нужда?

Аз я гледах все така диво.

— От едно успокоително. Сигурна съм, че сър Родерик ще ти го забърка, ако го помолиш. А междувременно?

— Какво искаш да кажеш с това междувременно?

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Предлагам да те хвана за перушината, да те измъкна от този стол, да се върна обратно в него и да си взема книгата, чиито първи страници намерих за извънредно завладяващи. Надявам се като понабера скорост в четенето, да мога да забравя.

— Искаш да кажеш, че няма да осъществиш още един удар.

— Не, няма. Бъртрам приключи. Можеш да дадеш това на пресата, ако искаш.

— Но каничката за сметана. Какво ще кажеш за мъката и агонията на чичо ти Том от тежката му загуба?

— Чичо Том да върви да пасе.

— Бърти! Държиш се странно.

— И ти щеше да се държиш странно, ако беше седяла на пода в спалнята на Уилбърт Крийм със стол около врата, и мама Крийм беше влязла.

— Божичко! Дойде ли?

— Лично.

— И какво й каза?

— Казах, че търся мишка.

— Не можа ли да измислиш нещо по-умно?

— Не.

— И как приключи всичко?

— Изсулих се и я оставих твърдо убедена, че съм си играл на дървено конче. Тъй че, скъпа ми Боби, когато говориш за повторен удар, аз просто се изсмивам презрително — казах аз и го направих. — Ха опитай да ме хванеш да отида пак в тая зловеща стая! Не и за милион лири в дребни банкноти.

Тя направи нещо, което, без да се заричам, мисля, че се казва муцуна. Събра си устните и ги изду напред, ако ме разбираш. Остави ме с впечатлението, че е разочарована от Бъртрам, след като е очаквала нещо по-добро от него и това пролича от следващите й думи:

— Това ли е дръзновеният Устъров дух?

— Към днешна дата, да.

— Ти мъж ли си или мишка?

— Моля да не споменаваш думата, „мишка“ в мое присъствие.

— Наистина мисля, че можеш да пробваш отново. Недей, Бърти, не подпалвай юргана заради бълхата. Този път ще ти помогна.

— Ха!

— Не съм ли чувала това някъде преди?

— Не знам, но можеш твърдо да се надяваш, че ще го чуеш пак.

— Не, чуй ме, Бърти. Няма как да се изпорти, ако действаме заедно. Мисис Крийм този път няма да дойде. Гръмотевицата никога не удря на същото място.

— Кой измисли това правило?

— И ако го направи… Ето какво измислих. Ти ще влезеш и ще започнеш да тършуваш, а аз ще стоя на вратата.

— И мислиш, че това ще бъде голям принос?

— Разбира се, че ще бъде. Ако чуя, че идва, ще запея.

— Винаги се радвам, когато пееш, разбира се, но по какъв начин това ще реши проблема?

— О, Бърти, на теб наистина чавка ти е изпила мозъка. Не разбираш ли? Когато чуеш да пропявам, ще знаеш, че наближава опасност и ще имаш достатъчно време да се метнеш през прозореца.

— И да си строша дяволския врат.

— Как можеш да си строшиш врата? Пред Синята стая има балкон. Виждала съм Уилбърт Крийм на него да си прави сутрешната гимнастика. Поема дълбоко въздух и се връзва на фльонга, а после…

— Остави сега глупостите на Уилбърт Крийм.

— Казах го само, за да те разведря. Въпросът е, че има балкон и стигнеш ли до него, вече си у дома. От единия му край има водосточна тръба. Спускаш се по нея и си свиркаш. Нали не искаш да ми кажеш, че възразяваш срещу спускането по водосточни тръби. Джийвс казва, че винаги го правиш.

Замислих се. Вярно беше, че в живота си съм се спуснал по значително количество водосточни тръби. Обстоятелствата често са приемали такава форма, че подобно действие е изглеждало наложително. Точно по такъв маршрут бях напуснал Скелдингс Хол в три сутринта след епизода с грейката. Така че дори и да не може да се каже, че нямам по-щастливи мигове от спускането по водосточни тръби, подобна перспектива почти не ме обезпокои. Започнах да виждам зрънце разум в плана, който тя разработваше, ако това е точната дума.

Това, което наклони везните, беше мисълта за чичо Том. Може и да беше заблуден в любовта си към тази каничка за сметана, но не можеше да се отрече силната му привързаност към безобразната вещ. Не можех да понеса идеята, че ще се върне от Харъгейт, ще си каже: „Я чакай да хвърля един освежителен поглед на старата каничка за сметана“ и ще открие, че тя отсъства. Това ще му почерни живота, а любящите племенници дяволски мразят да зачернят живота на чичовците си. Вярно беше, че казах: „Остави чичо Том да пасе“, но всъщност не го мислех. Не мога да забравя, че когато бях в Малвърн Хаус, Брамли-он-Сий, този мой роднина от брака на леля ми често ми е изпращал пощенски записи, понякога даже за по десет шилинга. С две думи, той беше играл честно с мен и от мен зависеше да му отвърна със същото.

И ето че пет минути по-късно аз отново стърчах пред Синята стая с Боби Уикъм до мен, която в момента не пееше, но беше готова да го направи, ако мама Крийм, изготвяйки стратегията си по асирийски модел, налетеше като глутница вълци на агне. Състоянието на нервната ми система беше малко под нулата, разбира се, но можеше да е и по-зле. Съвсем различно беше все пак да знам, че Боби Уикъм е на караул. Всеки гангстер може да ви каже, че напрежението и треската по време на разбиване на сейф са значително облекчени, когато имаш наблюдателен пост, готов всеки момент да изреве: „Чупка, ченгетата идват!“.

Само за да се уверя, че Уилбърт не се е върнал от похода си, почуках на вратата. Нищо не помръдна. На фронта всичко беше спокойно. Споменах това на Боби и тя се съгласи, че е тихо като в гробище.

— А сега един бърз преговор, да видим дали си запомнил. Какво правиш, когато аз запея?

— Мятам се през прозореца.

— И…?

— Спускам се по водосточната тръба.

— И…?

— Дим да ме няма.

— Браво. Сега влизай и се размърдай — изкомандва тя и аз влязох.

Свидната ми стара стая си беше същата, каквато я оставих. Никакви промени и първият ми ход, разбира се, беше да набавя друг стол и да довърша започнатото с гардероба. Ударих обаче на камък, защото каничката за сметана не беше там. Предполагам тези клептомани знаят едно-друго и не си крият плячката на явните места. Не ми оставаше нищо, освен да започна изнурително издирване на друг терен и аз продължих да работя, като надавах едно ухо за всяка нота. Нищо обаче не се чуваше и част от стария жизнерадостен дух на Устърови се върна. С негова помощ надзърнах под това, зяпнах зад онова, и тъкмо когато бях пропълзял под тоалетката в изпълнение на изследванията си, един от онези призрачни гласове, толкова характерни за Синята стая, проговори и стана причина да си тресна тиквата:

— За бога! — изпищя той и аз се измъкнах като маринована лукова глава на върха на вилицата, за да установя, че мама Крийм отново ми е дошла на посещение. Тя се беше надвесила над мене с лице, изсечено от камък, на което беше запечатан въпросът „Какво по дяволите?“.

Не я обвинявам. Естествено е една жена да подскочи, когато влезе в стаята на сина си и забележи чуждо дъно на панталон, стърчащо изпод тоалетката.

Минахме по утъпкания път.

— Мистър Устър!

— О, здравейте.

— Пак ли сте вие?

— Ами да — казах, защото това беше самата истина, и от нея излезе един странен звук, не точно хълцукане, но и не много различен от хълцукане.

— Още ли търсите оная мишка?

— Точно така. Стори ми се, че я виждам да пробягва отдолу и се готвех да се разправя с нея, независимо от възрастта и пола й.

— Какво ви кара да мислите, че тук има мишка?

— Е, всеки си мисли по нещо.

— Често ли ходите на лов за мишки?

— Доста рядко.

Изглежда я осени идея.

— Нали не мислите, че сте котка?

— Не, в това съм абсолютно убеден.

— Но преследвате мишки?

— Да.

— Много интересно. Трябва да се консултирам с психиатъра ми, когато се върна в Ню Йорк. Сигурно ще ми каже, че това болезнено съсредоточаване върху мишка означава нещо. Чувствате странно главата си, нали?

— Май че да — потвърдих аз. Ударът беше як и пред очите ми чернееше.

— Така си и мислех. Парещо усещане, предполагам. Сега ще направите това, което ви казвам. Идете в стаята си и си легнете. Отпуснете се. Опитайте се да поспите. Може би чаша силен чай ще помогне. И… Опитвам се да си спомня името на онзи психиатър, когото хората тук много ценят. Мис Уикъм го спомена вчера. Босъм? Блосъм? Глосъп, това беше. Сър Родерик Глосъп. Мисля, че трябва да се консултирате с него. Една моя приятелка в момента е в неговата клиника и смята, че е чудесен. Лекувал и най-упоритите случаи. Междувременно, почивката му е майката. Идете и си вземете хубава почивка.

В един по-ранен момент от тези излияния бях започнал да се изсулвам към вратата, и сега пролазих през нея като свенливо раче по някой песъчлив бряг, което се опитва да не привлече върху себе си вниманието на хлапето с лопатката. Но не отидох в стаята си, за да се отпусна. Отидох да търся Боби. От ноздрите ми излизаше огън. Исках да проуча въпроса защо не прозвуча тая нейна мелодия. Като си представя, че някакви си два-три такта от нашумяла песничка можеха да ми спестят това преживяване, от което ми омекнаха костите и скалпа ми побеля. Затова сега се чувствах в правото си да изискам обяснение защо тези тактове бяха премълчани.

Намерих я пред входната врата, вкопчена във волана на колата си.

— О, здравей, Бърти — изпя тя. И риба в тиган нямаше да може да го каже по-спокойно. — Намери ли я?

Скръцнах с два-три зъба и размахах неконтролируемо ръце.

— Не — изръмжах, елиминирайки запитването й защо съм избрал точно този момент за шведски упражнения. — Не я намерих. Но мама Крийм намери мен.

Тя се опули и писна.

— Не ми казвай, че пак те е сгащила?

— Сгащила е съвсем точно. Задните ми части стърчаха изпод тоалетката. Ти и твоето пеене — процедих и не съм сигурен, че не прибавих: „Как ли не!“.

Тя наблегна още малко на пуленето и нададе нов писък.

— О, Бърти, съжалявам.

— Аз също.

— Виждаш ли, извикаха ме на телефона. Мама звънеше. Искаше да ми каже, че си мухльо.

— Да се чуди човек откъде ги изкопава тия думи.

— От литературните си приятели, предполагам. Тя познава много литератори.

— Голям принос към речника.

— Да, зарадва се, като й казах, че си отивам вкъщи. Иска хубаво да си поговорим.

— Без съмнение, за мен.

— Да, очаквам да изскочи твоето име. Но не трябва да съм тук и да си бъбря с теб, Бърти. Ако не тръгна веднага, няма да зърна старото гнездо до мръкване. Жалко, че така оплеска нещата. Бедният мистър Травърс, ще му се пукне жлъчката. Е, нищо, всеки трябва да види и малко облаци в живота си — заключи тя и потегли, като пръсна чакъл на всички страни.

Ако Джийвс беше тук, бих се обърнал към него и казал: „Жени, Джийвс“, а той би отвърнал: „Да, сър“ или „Именно, сър“ и това би подействало като мехлем на изтерзания ми дух. Но той не беше, затова аз само се изсмях горчиво и тръгнах към поляната. Някоя и друга главонастръхваща страница от книгата на Мама Крийм, мислех си, може да успокои вибриращите ми ганглии.

Така и стана. Не бях прочел много, когато се унесох, уморените ми клепачи се отпуснаха и след няколко секунди бях вече отлетял в царството на виденията, потънал в такъв здрав сън, като че ли съм котарака Огъстъс. Събудих се и установих, че са минали около два часа. А докато протягах крайниците си, се сетих, че не успях да изпратя оная телеграма на Кипър Херинг, с която се поканва да се присъедини към тайфата. Отидох в будоара на леля Далия и поправих този пропуск, като се обадих в пощата и продиктувах съобщението на някакъв тип, който е добре да послуша съвета ми и да се консултира с добър ушен лекар. Като свърших това, отново се отправих навън, на простор. Наближавах поляната с намерението да продължа с книгата, когато чух шум от мотор зад себе си. Обърнах се да хвърля един поглед и… На, да пукна дано, ако не съзрях Кипър да слиза от колата си пред входната врата.