Джийвс се намесва

3

Е, както вече казах, няколко пъти, когато бях под влиянието на нейния сексапил, аз наистина имах идеята за подобно обединяване с Роберта Уикъм, но — и точно тук е ударението, което трябва да направя — мога да се закълна, че всеки път тя отказваше да сътрудничи и то така, че не оставяше никакви съмнения относно намеренията си. Искам да кажа, че когато един добър човек предложи сърцето си на едно момиче, а това момиче започва да се смее така, че ще се пукне по шевовете и му казва да не се прави на магаре, то добрият човек има право да приеме, че всичко е свършило. В светлината на съобщението в „Таймс“ можех само да предположа, че в някой от тези случаи, вероятно без да забележа, тъй като вниманието ми блуждаеше, тя може да е свела очи и да е излязла от положението с едно глухо „О, добре“. Макар че кога точно се е случило това нямах ни най-малка представа.

И така, както сигурно си представяте, на следващия ден пред вратата на Бринкли Корт спря спортният модел на един Бъртрам Устър с тъмни кръгове под очите и пулсиращ мозък — с други думи, един Бъртрам, който се питаше какво по дяволите става. Поставен натясно — такова може да бъде обобщението. Струваше ми се, че първия ход, който трябва да предприема, беше да се добера до моята годеница и да разбера дали тя не може да допринесе нещо към изясняване на ситуацията.

Както обикновено се случва в провинциалните къщи през хубавите дни, наоколо нямаше никого. Когато дойде сезонът, тайфата щеше да се събира за чай на поляната, но в момента не можех да мерна нито един местен жител, за да ми каже къде мога да намеря Боби. Затова продължих да снова напред-назад из имението и прилежащите му земи с надеждата да я открия, като ми се искаше да имах със себе си и няколко хрътки да ми помагат, защото имението Травърс е обширно, а й от небето се сипеха значително количество слънчеви лъчи, макар че, излишно е да казвам, нито един не достигаше сърцето ми.

С капки пот на челото напредвах по една пътека, покрита с мъх, когато до ушите ми достигна нещо, което не можех да сбъркам — глас, който четеше поезия на някого, и в следващия момент се изправих пред една двойка, която беше пуснала котва под сенчестото дърво сред една зелена морава.

Тъкмо бяха влезли в полезрението ми, когато изведнъж се вдигна шум до небесата. Той се дължеше на лая на един малък дакел, който се втурна срещу ми с очевидното намерение да ме види изкормен. Някакъв по-умерен замисъл обаче взе връх и когато достигна обекта на пътуването си, той само се изстреля като ракета и ме близна по брадата, като остави впечатлението, че в лицето на Бъртрам Устър е намерил точно това, което докторът му е предписал. И преди съм забелязвал при кучетата тази тенденция да завързват красиви приятелства непосредствено щом се приближат до мен на разстояние колкото да ме подушат. Без съмнение има някаква връзка с характерния мирис на Устър, който по някаква причина засяга дълбоки струни в душите им. Погъделичках го зад дясното ухо и го почесах по долната част на гръбнака. След като приключих с тези любезности, прехвърлих вниманието си върху поетичната група.

Мъжката половина от сценката беше тази, която изпълняваше четенето, една грациозна особа с тонажа и външния вид на фламинго, с червена коса и малки мустачки. Тъй като това безспорно не беше Обри Ъпджон, предположих, че е Уили Крийм и бях малко изненадан да го видя как рецитира поезия. Човек би си представил един нюйоркски плейбой, широко известен като нехранимайко, да се придържа към прозата, при това грубата проза. Но без съмнение тези момчета имат своите моменти на размекване.

Придружител ката му, апетитна и лека като перце, не можеше да бъде друга освен Филис Милс, за която ми беше говорил Кипър. Симпатична, но тъпа, беше казал Кипър, и от един поглед можех да кажа, че е прав. С течение на времето човек се научава да разпознава с точно око тъпотата в другия пол, а това й проявление имаше някакво кротко разчувстващо изражение, което ти даваше да разбереш, че макар и не на върха на тъпотата, като някои други тъпачки, които съм срещал, тя беше достатъчно тъпа, за да си бъбриш с нея. Целият й вид беше на момиче, което при най-малката възможност ще започне да се лигави.

Точно това и направи, като ме попита дали не мисля, че Попит, дакелът, е сладко малко кученце. Съгласих се доста сдържано, защото предпочитах да се използва кратката форма, а тя каза, че предполага, че аз съм племенникът на мисис Травърс Бърти Устър, което, както знаем, по същество беше съвсем вярно.

— Чух, че ви очакват днес. Аз съм Филис Милс — каза тя, а аз казах, че така съм и предположил и — че Кипър ми е поръчал да я тупна по рамото и да й предам много поздрави, и тя каза „О, Реджи Херинг? Нали е сладурче?“, и аз се съгласих, че Кипър е от сладурчетата, и тя каза „Да, истинско агънце“.

Този диалог, разбира се, постави Уилбърт Крийм малко настрана, просто един незначителен декор на сцената, и за известно време, като бърчеше чело, подръпваше мустаци, потропваше с крак и движеше ръце, той даваше ясно да се разбере, че според неговото мнение трима вече са тълпа и че това, от което има нужда една зелена поляна, за да бъде такава каквато трябва, беше пълното отсъствие на всякакви Устърови. Възползвайки се от една пауза в разговора, той запита:

— Търсите ли някого?

Отговорих, че търся Боби Уикъм.

— Ако бях на ваше място, щях да продължа да я търся. Все някъде трябва да е отишла.

— Боби? — намеси се Филис Милс. — Тя е на езерото, лови риба.

— Значи това, което трябва да направите — каза Уилбърт Крийм с прояснено лице, — е да следвате тази пътека, да завиете надясно, после право наляво, пак надясно и сте там. Не може да пропуснете. Тръгнете веднага, това е моят съвет.

Тъй като имах, така да се каже, кръвни връзки с тази зелена морава, стана ми малко тъпо, че бях практически изхвърлен от един обикновен посетител, но леля Далия ми беше дала да разбера, че семейство Крийм не трябва да бъдат разстройвани или засягани по какъвто и да било начин, така че направих каквото ми беше предложено и поех отново напред без какъвто и да било опит от моя страна да се заяждам. След като се оттеглих, зад гърба ми отново прозвуча поезия.

Езерото в Бринкли се наричаше езеро, но когато се анализират всички данни, се вижда, че е по-скоро водоем в младенческа възраст. Достатъчно голям обаче да шляпаш из него с плоскодънна лодка и затова за тези, които обичаха да се возят, беше направен навес за лодки с малък кей. И точно там, с въдица в ръка, седеше Боби, така че ми трябваше само секунда да дам газ и да се намеря на педя от врата й.

— Е-хо! — казах аз.

— Два пъти е-хо от мене — отвърна тя. — О, Бърти, здравей? Ти тука?

— Точно така. Ако можеш да ми отделиш една секунда от безценното си време, малка ми Роберта…

— Половин секунда, май че клъвна. Не, фалшива тревога. Какво казваше?

— Казвах…

— О, между другото, чух се тази сутрин с мама.

— А аз се чух с нея вчера сутринта.

— Да, очаквах това. Видя ли онова нещо в „Таймс“?

— Не ми беше нужна лупа за това.

— Изненада се за момент, нали?

— За няколко момента.

— Добре де, ще ти разкажа всичко. Тази идея ме осени изведнъж.

— Искаш да кажеш, че ти си подхвърлила съобщението във вестника?

— Разбира се.

— Защо? — зададох въпроса право в очи, така както обичам да правя.

Мислех си, че тука съм я хванал натясно, но не.

— Разчиствах пътя за Реджи.

Разтърках челото си, което гореше.

— Нещо май се е случило с иначе острия ми слух — казах аз. — Стори ми се, че каза нещо като „Разчиствах пътя за Реджи“.

— Точно това казах. Проправях му пътека. Настройване на мама на негова вълна.

Отново разтърках горящото си чело.

— Сега май каза „Настройване на мама на негова вълна“.

— Точно така. Съвсем ясно е. Но за теб ще го изрека с прости изречения. Обичам Реджи. Реджи ме обича.

Изреченията може и да бяха прости, но не и за мен.

— Реджи чий?

— Реджи Херинг.

Бях потресен.

— Искаш да кажеш стария Кипър.

— Бих искала да не го наричаш Кипър.

— Винаги съм го наричал Кипър. Дявол да го вземе — казах аз с умиление, — ако някой тип се появи в частно училище на южния бряг на Англия с име като Херинг, какво друго очакваш да му викат съучениците му? Но как така ти го обичаш и той те обича? Та вие не се познавате.

— Разбира се, че се познаваме. Бяхме в един хотел в Швейцария миналата Коледа. Учих го да кара ски — каза тя с премрежен поглед в двете си очи-звезди. — Никога няма да забравя деня, когато му помогнах да се размотае, след като се беше хвърлил от пистата за начинаещи. И двата му крака се бяха преметнали зад врата. Мисля, че тогава ме осени любовта. Сърцето ми се разтопи, докато го намествах.

— Не се ли смя?

— Разбира се, че не съм се смяла. Изгарях цялата от съчувствие и разбиране.

За пръв път нещата ми зазвучаха правдоподобно. Боби е майтапчийка и веднага си спомних за нейната реакция, когато веднъж в градината на Скелдингс настъпих зъбците на греблото и дръжката скочи и ме хлопна по върха на носа. Тази дръжка ще си остане сред най-ценните ми сувенири. Тогава точно тази млада дама получи конвулсии от смях. И ако наистина се беше сдържала да не се разкикоти от вида на Реджиналд Херинг с два крака, преметнати зад врата, то тук наистина трябва да играят дълбоки чувства.

— Е, добре — казах аз. — Приемам, че така стоят нещата. Но щом това е така, защо тогава ти тръбиш, ако това е точният израз, на цял свят, че си сгодена за мен?

— Казах ти. Исках да настроя мама.

— Което ми звучеше повече като бълнуване на болник.

— Не виждаш тънката стратегия.

— Не бих могъл от моята позиция.

— Е, ти знаеш какво мисли мама за теб.

— Малко е резервирана.

— Тя настръхва, като й спомена твоето име. Мислех си, че ако знае, че ще се женя за теб и след това разбере, че няма, ще бъде толкова благодарна на спасителното отърваване, че ще е готова да приеме за зет всеки, дори и някой като Реджи, който, макар и мъж за чудо и приказ, не е записан в „Дебрет“6 и съвсем не е фрашкан с пари. Съпругът ми, според мама, трябва да бъде състоятелен милионер или херцог с голяма рента. Сега разбираш ли?

— О, да, много добре разбирам. Правиш това, което прави и Джийвс. Изучаваш психологията на индивида. Мислиш ли, че ще има ефект?

— Няма начин. Нека да погледнем обратния случай. Представи си, че твоята леля Далия прочете една сутрин във вестника, че ти ще бъдеш разстрелян на разсъмване.

— Не би могло. Никога не ставам толкова рано.

— Но представи си, че го прочете. Доста ще се притесни, нали?

— Безкрайно, защото, струва ми се, много ме обича. Не казвам, че отношението й към мен не е било понякога рязко. Когато бях дете, ме цапардосваше от време на време по главата, а откакто навлязох в по-зрели години, тя неведнъж ме е молила да си вържа тухла на врата и да ида да се удавя в езерцето в градината. И все пак, тя обича своя Бъртрам и ако чуе, че ще бъде разстрелян на разсъмване, ще бъде, както ти казваш, съкрушена. Но защо? Какво общо има това?

— Добре, представи си тогава, че тя разбере, че всичко е само една грешка, и не ти, а някой друг ще се срещне с взвода за разстрел. Това ще я направи щастлива, нали?

— Виждам я как танцува на пръсти из цялата къща.

— Точно така. Толкова ще си й мил, че нищо, което направиш, няма да й се види грешно. Всичко, което поискаш да направиш, ще бъде добре за нея. Действай, ще ти каже тя. Точно така ще се почувства и мама, когато научи, че няма да се женя за теб в края на краищата. Ще й бъде толкова леко.

Съгласих се, че облекчението ще бъде огромно.

— Но нали ще я запознаеш с нещата след ден-два? — попитах аз, защото държах да получа уверение по този въпрос. Един мъж, над чиято глава виси съобщение за годеж в „Таймс“, не може да се чувства съвсем спокоен.

— Кажи ги седмица-две. Няма смисъл да прибързваме.

— И искаш да те покривам?

— Точно това е идеята.

— А междувременно каква ще е моята роля? Мога ли да те целувам от време на време?

— Не, не можеш.

— Е, добре. Исках само да знам.

— По някой страстен поглед, и то не много често, ще бъде съвсем достатъчен.

— Ще се погрижа за това. Така, радвам се за теб и Кипър, или, както ти предпочиташ да го наричам, Реджи. Ако някой трябваше да мине под венчилото, добре че е той.

— Много доблестно от твоя страна.

— Ни най-малко.

— Аз съм много привързана към теб, Бърти.

— И аз също.

— Но е мога да се омъжа за всички, нали?

— Не може и да се помисли. Е, след като разяснихме нещата, мисля, че мога да отида и да кажа на леля Далия, че съм на линия.

— Колко е часът?

— Почти пет.

— Аз хуквам. Трябва да домакинствам на следобедния чай.

— Защо? Защо ти?

— Леля ти я няма. Като се прибра вчера, намери телеграма, че синът й Бонзо има температура в училище и побърза да отиде при него. Помоли ме да бъда заместник домакиня, докато се върне, но няма да мога през следващите дни. Трябва да се върна при мама. Откакто видя онова в „Таймс“, ми звъни час по час да отида вкъщи за преговори на кръглата маса. Какво значи абдал?

— Не знам. Защо?

— Така те нарича в последната си телеграма. Цитирам: „Не мога да разбера как си могла да помислиш за брак с този абдал“. Край на цитата. Предполагам, че е нещо от рода на тиквеник, както фигурираш в едно нейно по-ранно послание.

— Това звучи обещаващо.

— Да, мисля, че всичко е в кърпа вързано. След теб Реджи ще й дойде като рядък освежителен плод. Ще го посрещне с почести.

И с едно кратко „Хей-хоп“ тя хукна към къщата с шестдесет и повече километра в час. Аз я последвах по-бавно, защото ми беше дала храна за размисъл, а и бях потънал в какви ли не мисли.

Струваше ми се странно това про-Кипърово чувство в гърдите на една Уикъм. Искам да кажа, като се имат предвид фактите. С този неин сексапил, който беше върхът, за около половин година бая ухажьори се бяха изредили, но никой не постигна резултат. Затова всички смятаха, че само някой хептен специален в списъка на кандидатите ще задоволи изискванията й и ако някой успее най-накрая да се уреди, ще бъде крал между мъжете и с подути джобове. А тя взела, че се вързала с Кипър Херинг.

Забележете, не казвам нищо лошо за стария Кипър. За солта на тази земя. Но никой не може да нарече външния му вид поразяващ. Беше се боксирал доста в по-ранните си години и имаше сплескано ухо, за което говорих на леля Далия, а в допълнение към това някаква невидима ръка беше килнала носа му леко встрани. С две думи нямаше никакви шансове да се класира на призово място в един конкурс за мъжка красота, дори и единствените други състезатели да бяха Борис Карлов7, Кинг Конг и пъпчивия Уфи Просър от Клуба на Търтеите.

Но от друга страна, разбира се, трябва да се помни, че външният вид не е всичко. Под едно сплескано ухо може да се крие златно сърце, както и беше в случая с Кипър, от чието сърце по-златно не можеше и да има. Умът му също трябва да е допринесъл за нейното благоразположение. Не можеш да бъдеш редактор във важен лондонски седмичник без да имаш известен брой сиви клетки, а момичетата умират за такива неща. А трябва и да се има предвид, че повечето от хлапаците, с които Роберта е движила през годините, бяха я ловци, я стрелци, я рибари, които си изгърмяват патроните, след като кажат „Е, какво“ и плеснат с камшик по ботуша. Кипър трябва да й е дошъл добре като промяна.

Както вече казах, цялата история ми даваше толкова много храна за размисъл и така се бях унесъл в предъвкването й на път за къщата, че всеки би могъл да се обзаложи, че рано или късно ще се блъсна в нещо. Ще бъда кратък и ще кажа, че точно това направих. Можеше да е дърво, храст или дървена пейка. В действителност обаче това се оказа Обри Ъпджон. Връхлетях върху него на един завой и се сблъскахме яко преди да мога да ударя спирачки. Сграбчих го за врата, а той ме стисна през кръста, така че за няколко секунди ние залитахме напред-назад, сключени в здрава прегръдка. После, като ми просветна пред очите, разбрах с кого съм изпълнявал тия танцови стъпки.

Като го видях пред очите си, жив-живеничък, както съм чувал Джийвс да казва, бях потресен от промяната, която беше претърпял видът му от времето на онези наши срещи в кабинета му в Малвърн Хаус, Брамли-он-Сий, когато със свито сърце гледах как посяга към бастуна и раздвижва раменните си мускули с няколко пробни замаха.

В ония дни той беше строен възрастен господин, около два метра и половина висок, с изгарящи очи, с пяна по устните и бълващи огън ноздри. Сега се беше смалил до скромните метър и седемдесет или там някъде и аз бях в състояние да го съборя само с един удар.

Не че го направих, разбира се. Но вече можех да го погледна без каквато и да е следа от предишния трепет. Струваше ми се невероятно, че някога изобщо съм гледал на този фъстък като на опасност за пешеходците и движението.

Мисля, че донякъде това се дължеше на факта, че за тия петнадесет години от последната ни среща, той беше пуснал мустак. През епохата на Малвърн Хаус това, което всяваше ужас в младежките ни сърца, беше дебелата му горна устна, една не особено приятна гледка, най-вече когато потрепваше. Не че мустакът смекчаваше лицето му, но бидейки като у моржовете или по-точно приличен на цедка за супа, той все пак скриваше една част от тази устна, а това имаше добър ефект. В заключение, вместо да си глътна езика от страх, както очаквах да стане, когато се срещнем, аз бях приветлив и жизнерадостен, даже може би малко прекалено.

— О, здравей, Ъпджон! — викнах аз. — Хой-хой!

— Кой, кой? — отговори той, като че ли ми беше ехо.

— Името ми е Устър.

— О, Устър? — каза той, като че ли се надяваше да е някакво друго и човек, разбира се, може да оправдае чувствата му. Няма съмнение, че и той като мен се е ободрявал през всичките тези години с мисълта, че никога няма да ме срещне отново и че каквито и несгоди да му сервира животът, то поне Бъртрам вече не фигурира в него. Трябва да е било мръсен номер за бедния човечец да му изскоча така внезапно.

— Дълго не сме се виждали — казах аз.

— Да — съгласи се той глухо и беше ясно, че би искал да е още по-дълго. После разговорът затихна и не си казахме нищо кой знае колко умно, докато извървяхме стотината метра до къщата, където ни очакваше масата за чай. Предполагам, че може да съм казал „Какъв хубав ден“, а той може да е изръмжал, но нищо повече.

Заварихме само Боби. Уилбърт и Филис вероятно бяха още на зелената морава, а мисис Крийм, както каза Боби, сигурно работеше в стаята си върху новата си смразяваща история и рядко се вясваше за чаша чай. Ние се настанихме и тъкмо започнахме да отпиваме, когато от къщата излезе икономът с купа плодове в ръцете и застана с нея до масата.

Като казвам „иконом“, използвам термина доста свободно. Беше облечен като иконом и се държеше като иконом, но в най-дълбокия и истински смисъл на думата той не беше иконом.

Всъщност, това беше сър Родерик Глосъп.