Джийвс се намесва

12

Беше топла привечер, когато пристигнахме в Бринкли, и оставяйки колата в гаража, забелязах, че возилото на леля Далия беше там. Значи възрастната ми родственица отново е налице. Така си помислих и не грешах. Намерих я в будоара й с чаша чай и кифла. Поздрави ме с един от ония пронизителни ловджийски викове, които беше усвоила от ловното поле в дните, когато е била запален изтребител на британската лисица. Прозвуча като газова експлозия и премина през тялото ми от петите до върха на косата. Аз самият не съм ловувал, но знам, че половината от битката е спечелена, ако можеш да издаваш звуци като животно от джунглата, страдащо от стомашни киселини. Убеден съм, че леля Далия в младостта си е можела да изхвърли от седлата им колегите си от ловната дружинка с един-единствен рев, дори и през две ниви и една горичка.

— Привет, грознико — викна тя. — Появи се отново, а?

— Току-що стъпих на твоя земя.

— Младият Херинг каза, че си бил в Хърн Бей.

— Да, да взема Джийвс. Как е Бонзо?

— Ошарен, но весел. Защо ти е притрябвал Джийвс?

— Ами оказа се, че присъствието му вече не е наложително, но го открих едва по средата на пътя. Водех го насам да послужи като послушник… не, не беше послушник… посредник, това е думата, между Боби Уикъм и Кипър. Знаеш, че са сгодени, нали?

— Да, тя ми каза.

— Каза ли ти, че е пробутала онова нещо на „Таймс“, където се казва, че се сгодява за мен?

— Първо на мен се довери. Здравата се посмях.

— При всички случаи повече от Кипър, защото на младата гумена глава не й е хрумнало да се довери и на него. Когато прочел съобщението, краката му омекнали и му причерняло. Първото полувреме седял с разбита вяра в жената, но като покипял малко, седнал и й написал писмо в духа на Томас Отуей.

— В духа на кого?

— Не познаваш Томас Отуей? Драматург от седемнадесети век, известен с хапливите си забележки по адрес на другия пол. Написал е пиесата „Сирак“, която е пълна с тях.

— Значи все пак четеш нещо друго, освен комиксите?

— Всъщност аз не съм много вещ в творчеството на Отуей, но Кипър ми разказа. Бил е поддръжник на идеята, че жените са боклук, а Кипър препратил тази информация на Боби в писмото, за което ти казах. Било зашеметяващо.

— А на теб май не ти е минало през ума да му обясниш.

— Разбира се, че ми мина. Но дотогава тя вече беше получила писмото.

— Защо идиотът му с идиот не й е казал да не го отваря?

— Тъкмо това направил. „Намерих тук едно писмо от теб, слънчице“, му казала тя. „В никакъв случай не го отваряй, ангелче“, й рекъл той. Така че тя, разбира се, го отворила.

Леля Далия направи гримаса, поклати глава и замислено сръфа кифлата.

— Значи затова се върти наоколо като пребито куче. Роберта сигурно е скъсала годежа?

— Да, в една реч, която продължила пет минути без нито една секунда за поемане на дъх.

— И ти доведе Джийвс да посредничи?

— Такъв беше замисълът:

— Но ако нещата са стигнали толкова далече…

— Дали Джийвс може да ги изглади? — потупах я по кратуната. — Избърши си сълзите, стара ми родственице, вече са изгладени. Срещнах я в една страноприемница на пътя и тя ми каза, че почти веднага след като е развързала бесовете си по начина, който ти описах, сърцето й се обърнало. Все още изпитва към него страст, подобна на кипящо масло, и когато се разделихме, тя натисна газта, за да дойде и да му го каже. Така че сега вече сигурно отново са дупе и гащи. Камък ми падна от сърцето, защото като си разделили куклата и парцалките, тя обявила намерението си да се ожени за мен.

— Голям късмет за теб, бих казала.

— По-далече от такъв късмет.

— Защо? Някога беше луд по това момиче.

— Но вече не съм. Треската свърши, наочниците ми паднаха и сега сме само добри приятели. На тая работа с влюбването, стара ми родственице, лошото й е, че индивидите от едната страна често се омесват с погрешни индивиди от другата страна, лишени от здравомислието си поради обаянието на именно тези индивиди от другата страна. Нека да го кажем по друг начин. Мъжкият пол е разделен на зайци и незайци, а женският — на шемети и съсели. Бедата е, че мъжкият заек има навика да се увлича по женския шемет (който би бил идеален за мъжкия не-заек) и твърде късно разбира, че е трябвало да се концентрира върху някой тих, нежен съсел, с който да си намерят закътано местенце и да си хрупат марули.

— Цялата история е малко нещо оплетена.

— Именно. Вземи мен и Боби. Никога няма да се откажа от мнението си за нейния сексапил, но аз съм един от зайците, докато тя е така ясно изразен шемет, че по-шеметен от това не може. Аз обичам тихия живот, а Роберта Уикъм няма да разпознае що за чудо е това, дори и да й го поднесеш на тепсия с гарнитура. Тя може да гласува с две ръце за това, да не се позволи на слънцето да залезе, без да е направено нещо, замислено да разтърси човечеството. С две думи, тя има нужда от възпираща длан, която аз не мога да й предоставя. Докато от Кипър ще ги има в излишък, защото той е един от жилавите не-зайци, за които е бебешка игра да спрат женичките си, ако прекрачат границата. Ето защо съединението на тези две души има пълната ми подкрепа и одобрение и когато тя ми каза всичко в страноприемницата, ми идваше да тропна едно хоро. Къде е Кипър? Искам да му стисна ръката и да го потупам по рамото.

— Той отиде на пикник с Уилбърт и Филис.

Значението на това съобщение не ми убягна.

— Започнал е следенето, а? Веднага се е хванал на работа.

— Уилбърт му е непрекъснато под око.

— А ако някой има нужда повече от всеки друг да бъде под нечие око, то това е гореспоменатият клептоман.

— Кой?

— Ти не разбра ли? Уилбърт е джебчия.

— Какво искаш да кажеш с това „джебчия“?

— Гепва си разни неща. Всичко, което не е заковано с пирон, му е добре дошло.

— Не ставай магаре.

— Не ставам магаре. Той взе каничката за сметана на чичо Том.

— Знам.

— Знаеш?

— Разбира се, че знам.

Нейната… как беше думата?… апатичност, така ли?… нещо, дето започваше с ап… ме изуми. Бях очаквал младата — или май застаряващата й кръв да се смрази и къдриците й да щръкнат като бодли на сплашен таралеж. По нея обаче не мръдна нито мускул.

— Мътните го взели — не се стърпях аз, — ти го приемаш доста хладнокръвно.

— И за какво да се вълнувам? Том му я продаде.

— Какво?

— Уилбърт се свързал с него в Харъгейт, предложил му е да я купи, а Том ми се обади да му я дам. Това показва колко важна трябва да е тая сделка за него. Мислех си, че би се разделил по-скоро с кучешките си зъби.

Поех дълбоко въздух, за щастие този път без да е примесен с джин и тоник. Бях дълбоко развълнуван.

— Искаш да кажеш — гласът ми се изви като на виртуозно сопрано, — че се подложих на това душеразтърсващо изпитание за едното нищо?

— Кой е разтърсвал душата ти, ако изобщо има такъв?

— Мама Крийм. Изникна, докато претърсвах стаята на Уилбърт, за да открия проклетата вещ. Естествено, смятах, че я е забърсал и скрил там.

— И тя те хвана?

— Не веднъж, а два пъти.

— Какво ти каза?

— Препоръча ми да се лекувам при Роди Глосъп, за чиито умения да се грижи за умствено увредените, била чула добри неща. Може да се разбере какво й е навяло тази идея. Едната ми половина беше под тоалетката в този момент, и явно тя го е помислила за странно.

— Бърти! Абсолютно възхитително!

Определението „възхитително“ ми се стори кривоизбрано, и аз го споделих. Но думите ми се загубиха в бурята от кикот, която изригна от нея. Не съм чувал друг път някой да се смее така бурно, дори и Боби, когато греблото скочи и ме хлопна по върха на носа.

— Бих дала петдесет лири, за да съм там — каза тя, когато беше в състояние да задейства гласните си струни. — Наполовина под тоалетката, а?

— Втория път. Първия път, когато общувахме, бях на пода с един стол, овесен на шията ми.

— Като яка от епохата на Елизабет I20, каквато е носил Томас Ботуей.

— Отуей — поправих я намусено. Както вече съм споменавал, обичам да изяснявам нещата. Готвех се да й кажа, че очаквам от нея, като от кръвна роднина, съчувствие и състрадание, а не това кречеталско дърдорене, както бе казал някой. Но точно тогава вратата се отвори и Боби влезе.

Щом я видях, веднага разбрах, че има нещо странно във вида й. Обикновено това същество се показва пред света под формата на някой, който чувства, че ако това не е възможно най-чудесният свят, то поне е достатъчно чудесен, за да му се наслади, докато дойде по-добър. Имам предвид енергия и жизнерадост и всичките му там подобни. Но сега у нея имаше едно безразличие, ама не безразличието, с което те гледа котаракът Огъстъс, а онова на оная жена от картината в Лувъра. Джийвс веднъж ме замъкна там да я видя, и каза, че това е главата, в която се сбират всички краища на света. Спомням си, че ми обърна внимание на досадата в клепачите. Точно такова впечатление на досада ми правеха сега Бобините клепачи.

Като раздвои устните си, които до момента образуваха една съвсем тънка линия, като че ли току-що е смукала лимон, тя каза:

— Дойдох да взема оная книга на мисис Крийм, която четях, мисис Травърс.

— Вземи я, дечко — рече роднината ми. — Колкото повече хора в тая бърлога четат творбите й, толкова по-добре. Всичко това ще помогне на споразумението.

— Значи вече си пристигнала, Боби — попитах аз. — Видя ли Кипър?

Не мога да кажа, че тя изпръхтя, но във всеки случай подсмъркна.

— Бърти — обърна се тя към мен с глас, изваден право от хладилника, — ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се. Каква?

— Не споменавай името на тоя плъх в мое присъствие — изсъска и се отдалечи, с клепачи все така излъчващи досада.

Остави ме в мъгла, без да мога да напипам вътрешния смисъл, а от ококорените очи на леля Далия можех да заключа, че основната идея не е стигнала и до нея.

— Е! — каза тя. — Какво е всичко това? Мисля, че ми каза, че страстта й към младия Херинг била като врящо масло.

— Така ми каза тя.

— Маслото май е извряло. Да, сър, ако това е езикът на любовта, то аз ще си изям шапката — каза кръвната ми родственица, намеквайки, струва ми се, за отвратителното сламено приспособление, с което работи в градината. Що се отнася до него, мога само да кажа, че то е почти толкова противно, колкото каскета а ла Шерлок Холмс на чичо Том, който е изкарал акъла на повече гарги от всяко друго кепе в Уорсестършър.

— Те май са се счепкали — допълни тя.

— Така изглежда — съгласих се аз. — И не разбирам как е станало, след като я оставих с любовен блясък в очите, а и не може да е стигнала тук преди повече от половин час. Човек се пита какво може за толкова кратко време да превърне едно момиче, изпълнено с любов и сайдер, в момиче, което нарича обекта на своето обожание „плъх“ и не иска да чува името му. Това са дълбоки води. Да изпратя ли да извикат Джийвс?

— Какво, за бога, може да направи Джийвс?

— Е, след като поставяш въпроса по този начин, длъжен съм да призная, че не знам. Но на човек му става навик да вика Джийвс винаги, когато нещата тръгнат на чорчик, май това беше думата. Има нещо чуждо в нея, нали. Чорчик, имам предвид, звучи ми чуждо. Както и да е, да не се спираме повече на това. Има нещо, което трябва да се направи, когато искаш точните факти, и то е да отидеш до извора и да гребнеш направо от там. Кипър може да разбули мистерията. Ще отскоча да го намеря.

Беше ми спестен, обаче, трудът на отскачането, защото в този момент той влезе откъм лявата ми страна.

— А, ето те, Бърти. Чух, че си се върнал. Търсих те.

Той говореше с нисък хриплив глас, който като че излизаше от гробница и можах да забележа, че проявява всички признаци на човек, бил в последно време в близост до експлоадирала бомба. Гърдите му бяха хлътнали, а очите изцъклени. Накратко, изглеждаше като оня тип, който не беше почнал още да взима Болкоуспокоителя на стария доктор Гордън. Така че пристъпих направо без преамбюл. Нямаше време да бъда тактичен и да се правя, че нищо не забелязвам.

— Що за обтегнатост в отношенията ти с Боби, Кипър? — запитах го и когато той отвърна: „А, нищо“, тропнах по масата и му рекох да не се прави на Света Богородица, а да говори направо.

— Да — подкрепи ме леля Далия. — Какво се случи, млади човече?

За момент ми се стори, че се кани да се изпъчи надуто и да каже, че предпочита, ако нямаме нищо против, да не обсъждаме личните му въпроси. Но когато беше наполовина готов да го направи, срещна погледа на леля Далия и това го върна в първоначалната позиция. Погледът на леля Далия, макар и не от същата класа като на моята леля Агата, която е известна с това, че поглъща малките си и извършва човешки жертвоприношения при пълнолуние, е доста властен. Той се свлече в един стол с вид на скълцана пържола.

— Е, ако трябва да знаете — изхриптя той, — тя развали годежа.

Това не беше голям напредък. Дотук бяхме разбрали. Не наричаш хората плъхове, ако любовта все още гори.

— Но само преди половин час — казах аз — я оставих пред един хан — „Лисицата и гъските“ — преливаща от нетърпение да утеши бедното си агънце, а сега вече е тук и беснее. Какво се случи? Какво направи на момичето?

— О, нищо!

— Хайде, хайде, не на мене тия.

— Всъщност, ето как беше.

Тук последва една пауза, в която той каза, че би дал сто лири за силно уиски със сода, но това включваше цялото туткане около позвъняването на татко Глосъп и донасянето на течността от зимника. Затова леля Далия не даде и дума да се издума. В замяна на жадувания освежител тя му предложи студена кифла, която той отклони, и му каза да продължава.

— Това, в което сгреших — каза той все още с този нисък хриплив глас, като че ли е призрак, страдащ от катар, — е, че се сгодих за Филис Милс.

— Какво? — ревнах аз.

— Какво? — ревна леля Далия.

— Триста дяволи!

— Защо, за бога, си направил това? — попита леля Далия.

Той прошава неспокойно в стола, като човек с мравки в гащите.

— Беше добра идея за момента — рече той. — Боби ми беше казала по телефона, че не иска да ми проговори нито на този свят, нито на следващия. А Филис ми се оплака, че макар и да отбягвала Уилбърт Крийм заради тъмното му минало, го намирала за толкова магнетичен, че нямало да може да му откаже, ако той й направи предложение. А аз бях длъжен да го спра, така че най-просто беше самият аз да се сгодя с нея. Обсъдихме го и като постигнахме пълно разбирателство, че това е само едно измъкване и нищо обвързващо за двете страни, го заявихме на Крийм.

— Много мъдро — възкликна леля Далия. — Той как го прие?

— Политна.

— Бая политане има в цялата тая история — въздъхнах аз. — Ако си спомняш, и ти беше политнал, когато си спомни за писмото до Боби.

— И още веднъж политнах, когато тя се пръкна внезапно, точно в момента на целувката с Филис.

Намусих се. Тая работа започваше да ми намирисва на нещо френско.

— Не е имало нужда да правиш това.

— Разбира се, че нямаше нужда, но исках да изглежда по-убедително пред Крийм.

— А, да. Като ще е гарга, да е рошава, така ли?

— Това беше идеята. Разбира се, нямаше да го направя, ако знаех, че Боби е променила решението си и иска нещата да са по старому. Но не знаех. Просто една от малките шегички на живота. Подобно нещо имаше в Томас Харди21.

Не знаех нищо за тоя Т. Харди, но разбирах намека му. Винаги става така в романите от деветнадесети век — някое момиче обикаля и повтаря: „Само ако знаех“.

— Ти не й ли обясни?

Той ме погледна съжалително.

— Опитвал ли си се някога да обясниш нещо на червенокосо момиче, което е по-бясно от мокра квачка?

Можех да приема това.

— И какво стана после?

— О, държа се като дама. Разговаряхме сърдечно за туй-онуй, докато Филис си отиде. Тогава се започна. Каза, че е препускала насам, изпълнена догоре с любов и жадуваща да се хвърли в обятията ми. И каква хубава изненада било да види, че в тия обятия се е настанила друга. И… О, и още много други подобни. Бедата е, че тя винаги е гледала накриво Филис, защото в Швейцария си мислеше, че сме прекалено мили един с друг. В това няма нищо, разбира се.

— Само добри приятели?

— Именно.

— Искате ли сега да знаете, какво мисля аз — намеси се леля Далия.

Но ние никога не разбрахме какво мисли тя, защото в този момент влезе Филис.