Джийвс се намесва

20

За днес това беше първата ми среща с мама Крийм. Беше отишла за обяд с няколко приятели в Бърмингам и аз с удоволствие бих предпочел да не я бях виждал сега, защото нещо във вида й вещаеше беди. Приличаше на Шерлок Холмс повече от всеки друг път. Метни й един халат, натикай й в ръцете цигулка и можеш да я пратиш право на Бей кър Огрийт. Никой няма да я спре. Като ме фиксира с проницателното си око, тя каза:

— А, ето къде сте, мистър Устър. Търсих ви.

— Желаете да разговаряте с мен?

— Да. Исках да ви кажа, че сега сигурно ще ми повярвате.

— Моля?

— За иконома.

— Какво за него?

— Ще ви кажа какво за него. На ваше място бих поседнал. Историята е дълга.

Седнах. При това с радост, защото колената ми се бяха подкосили.

— Спомняте ли си, че ви казах как още отначало ми е изглеждал съмнителен.

— О, ъ-ъ, да. Така ли беше?

— Казах, че има лице на престъпник.

— Не може да си изхвърли лицето на кучетата.

— Но може да не бъде мошеник и наглец. Нарича себе си иконом, нали така. Полицията може да обори тази версия. Той е толкова иконом, колкото и аз.

Вложих цялото си сърце:

— Но помислете за препоръките, които има.

— Мисля за тях.

— Как би могъл да издържи толкова време като майордом при сър Родерик Глосъп, ако беше нечестен.

— Не е издържал.

— Но Боби каза…

— Помня много точно какво каза мис Уикъм. Каза, че е бил при сър Родерик Глосъп в продължение на години.

— Е, тогава.

— Мислите, че това го прави чист.

— Със сигурност.

— А аз не мисля, и ще кажа защо. Сър Родерик Глосъп има голяма клиника в Самърсетшър, в една местност, наречена Чъфнъл Реджис, и една моя приятелка е там. Писах й и я помолих да се види с лейди Глосъп и да вземе каквато информация може за техен бивш иконом на име Сордфиш. Когато току-що се върнах от Бърмингам, намерих писмо от нея. Пише, че лейди Глосъп й е казала, че никога не е наемала иконом под името Сордфиш. Да имате нещо да кажете?

Продължих да полагам всички възможни усилия. Устърови никога не се предават.

— Вие не познавате лейди Глосъп, нали?

— Разбира се, че не я познавам, иначе бих й писала лично.

— Очарователна жена, но с памет като решето. От ония, които винаги си посяват едната ръкавица в театъра. Разбира се, че няма да вземе да помни името на един иконом. Вероятно през цялото време го е мислела за Фотърингей или Бинкс, или нещо друго. Много често се среща, пропуски в паметта. Бях в Оксфорд с един човек на име Робинзън и от ония дни се мъчех да си го спомня, а най-близкото, до което стигнах, беше Фосдайк. И внезапно ми изникна преди няколко дни, когато прочетох в „Таймс“, че Хърбърт Робинзън (26) от Гроув Роуд, Пондърс Енд, бил задържан в полицейското управление на Бошър Стрийт, обвинен в грабеж на чифт жълто-зелени карирани панталони. Не е същият тип, естествено, но разбирате какво ви казвам. Не се и съмнявам, че някоя прекрасна сутрин лейди Глосъп внезапно ще се плесне по челото и ще извика: „Сордфиш! Ама разбира се! А аз през цялото време си мислех за милия човечец като за Катсбърд!“.

Тя изсумтя. И ако кажа, че това нейно сумтене много ми е харесало, то значи преднамерено да заблудя читателите си. То беше такова сумтене, каквото Шерлок Холмс би произвел в момента, когато щраква блезниците на онзи тип, дето забърсал рубина на махараджата.

— Милият човечец, така ли. А как ще обясните това. Видях Уили преди малко и той казва, че една ценна каничка за сметана, която купил от мистър Травърс, липсва. И къде е, ще попитате. В този момент тя е в спалнята на Сордфиш, напъхана в чекмеджето с чистите ризи.

Заявявайки, че Устърови никога не се предават, направих грешка. Тези думи ме попариха, изсмукаха целия борбен дух от мен и ме захвърлиха на бунището.

— О, така ли? — казах. Не беше кой знае какво, но най-доброто, което измислих.

— Да, сър. Точно там е. Веднага щом Уили ми каза, че каничката е изчезнала, аз вече знаех къде е. Отидох в стаята на този Сордфиш, претършувах я и ето ти я и нея. Изпратих да извикат полиция.

Отново се почувствах забучен с главата надолу. Гледах опулено.

— Повикали сте полиция?

— Да, и те изпращат един сержант. Трябва да бъде тук всеки момент. И да ви кажа ли нещо? Сега ще застана на вратата на Сордфиш, да не би някой да подправи доказателствата. Не искам никакви рискове. Не влагам в това някакъв подтекст, че ви нямам доверие, мистър Устър, но не ми харесва начина, по който сте се заинатили за този човек. Проявявате прекалено добри чувства към него според мен.

— Само си помислих, че може да се е поддал на внезапно изкушение или нещо такова.

— Глупости. Сигурно го е правил цял живот. Обзалагам се, че е отмъквал неща още като малко момче.

— Само бисквити.

— Моля?

— Или сладкиши, ако предпочитате. Казваше ми, че понякога е свивал някой и друг в дните, когато е бил още зелен.

— Ето, нали го казвах. Започваш с бисквити и свършваш със сребърни канички. Това е животът — обобщи тя и отиде на поста си. А аз останах да се самобичувам затова, че съм забравил да кажа нещо за снизхождението. Такова от нейна страна нямаше, и смея да кажа, че го знаете, а би могло да свърши някаква работа.

Още размишлявах върху този си пропуск и се питах какво трябва да се направи, когато влязоха леля Далия и Боби, които приличаха на млада женска и по-стара женска, които са на върха на щастието.

— Роберта ми каза, че накарала Ъпджон да оттегли делото за клевета — каза леля Далия. — Не бих могла да бъда по-доволна, но да се пукна, ако разбирам как го е направила.

— О, само се обърнах към по-добрата му половинка — Боби ми отправи един от нейните многозначителни погледи. Получих съобщението. Прародител ката ми, ме предупреждаваше тя, не трябва да научи, че целта е постигната като е била поставена на карта утрешната реч на Ъпджон пред младите мозъци от средното училище в Маркет Снодсбъри. — Обясних му, че снизхождението… Какво ти става, Бърти?

— Нищо. Просто се стреснах.

— За какво ще се стряскаш?

— Мисля, че Бринкли Корт го очаква един голям стрес след около час. Снизхождение ли спомена?

— Да.

— Не мога да повярвам.

— И в случай, че не знаеш, то е божи дар и украсява главата на монарха повече от короната му. Отидох в „Бикът и букът“ и изтъкнах това пред Ъпджон. Той ме разбра и сега всичко е наред.

Изсмях се хрипкаво.

— Не — отговорих на запитването на леля Далия, — не съм си глътнал случайно сливиците, просто се смея хрипкаво. Има нещо иронично в това, че това пиленце тук казва, че всичко е наред и то в момент, когато катастрофата чука на вратата ни. Имам за вас една история, която, ще се съгласите, спада към класата на онези с уплашените таралежи — допълних и без повече предварителни разяснения, изнесох фактите.

Предварително очаквах историята да ги разтърси из основи, както и стана. Леля Далия се олюля като някоя леля, която е била ударена зад ухото с тъп предмет, а Боби политна като червенокосо момиче, натоварено като магаре.

— Виждате какво е положението — продължих. Не исках да сипвам повече сол в раните, но чувствах, че трябва да бъдат абсолютно наясно. — Глосъп ще се върне от почивния си следобед, за да намери величието на закона надвиснало над него и съоръжено с белезници. Едва ли можем да очакваме от него да приеме наказателна присъда без да възроптае, така че първата му работа ще бъде да установи невинността си, като разкрие всичко. „Вярно — ще каже той, — наистина свих тази отвратителна кравоподобна каничка за сметана, но само защото мислех, че Уилбърт я е свил и трябва да я върна в хранилището“. И ще обясни положението си в къщата — всичко това, забележете, в присъствието на мама Крийм. И какво ще последва? Сержантът освобождава ръцете му от оковите, а мама Крийм пита може ли да използва телефона за момент, защото иска да проведе разговор със съпруга си. Татко Крийм слуша внимателно нейния разказ и когато чичо Том го навести по-късно, го намира със скръстени ръце и застрашителна гримаса. „Травърс — реве той, — край на сделката“. „Край?“ — потреперва чичо Том. „Край — казва Крийм. — О, ти, лицемерни кучи сине. Аз не правя бизнес с типове, чиито съпруги водят психо-доктори да наблюдават сина ми“. Е, какво ще кажете на това? Точно така ме попита, между другото, и мама Крийм преди малко.

Леля Далия се беше свлякла в един стол и започваше да става лилава. Силните емоции винаги така й се отразяват.

— Струва ми се, единственото нещо, което ни остава — казах аз, — е да се оставим в ръцете на някоя по-могъща сила.

— Прав си — отвърна роднината ми, като отпусна чело.

— Иди да доведеш Джийвс, Роберта. А ти, Бърти, се качвай в оная твоя кола и претръскай околността за Глосъп. Може да имаш шанс да го отклониш. Действай, действай, да се хващаме на работа. Какво още зяпаш?

Аз не зяпах. Само си мислех, че начинанието беше нещо от типа на търсене на игла в купа сено. Човек не може да намери един психо-спец в свободния му следобед само като си кара с колата из Уорсестършър. Трябват му хрътки и кърпички, които да им пъха в носа, и всичките тия професионални трикове. Е, какво да се прави.

— Добре — казах. — Цял съм в готовност.